Капризите на сърцето

8

Моли се сви с Ру на задната седалка на баровския джип, с който Кевин бе заменил спортното си ферари днес. Подложи под главата си възглавницата, която бе взела от апартамента, и се опита да заспи. Но не успя, което й се случваше за пръв път през последните дни.

Докато се носеха на изток покрай някогашния индустриален център Гери, а сетне поеха по междущатската магистрала 1–94 към Мичиган Сити, тя не спираше да се упреква, задето не си бе проверила пощата. Трябваше само да се яви в адвокатската кантора. Тогава този зъл, сприхав куотърбек нямаше да я влачи незнайно къде.

Нежеланието й да говори с него започна да й се струва детинско и глупаво. Освен това главоболието й понамаля и младата жена реши да го попита накъде пътуват.

— Отиваме ли някъде конкретно, или това е похищение в последната минута и сега пътуваме накъдето ти видят очите? — заговори, докато галеше козината на Ру.

Съпругът й не я удостои с отговор.

Още един час измина в пълно мълчание, преди Кевин да спре на бензиностанцията край пристанището Бентън Харбър. Докато пълнеше резервоара, го видя един футболен запалянко и му поиска автограф. Тя свали каишката на Ру и го пусна из тревата, сетне се шмугна в тоалетната. Докато си миеше ръцете, зърна отражението си в огледалото. Той имаше право — изглеждаше ужасно. Преди да потеглят, си изми косата, но не си даде труд да я сресва, а само прокара пръсти през нея. Кожата й беше пепелявосива, а очите — хлътнали.

Затърси червило в чантата си, но размисли и се отказа. Не си струваше усилията. Дали да не позвъни на някоя от приятелките си и да я помоли да дойде да я вземе? След кратко колебание се отказа. Ами ако Кевин изпълни заканата си и разкаже на Фийби и Дан за състоянието й? И без това им бе създала немалко грижи. Засега щеше да е по-добре да продължи с него.

Когато се върна, куотърбекът не беше в колата. Канеше се пак да се настани на задната седалка, но реши, че така той ще продължи да я пренебрегва и да не й говори. Затова остави Ру отзад, а тя седна отпред.

След малко Кевин излезе от бензиностанцията с найлонова торба и картонена чаша за кафе. Като влезе в колата, остави кафето в гнездото за чаши и измъкна от кесията бутилка с портокалов сок. Подаде й я.

— Предпочитам кафето.

— Толкова по-зле, ще трябва да се задоволиш със сока.

Сокът бе приятно хладен в ръцете й. Осъзна, че беше жадна, но като се опита да го отвори, откри, че не й стигат сили. Неочаквано очите й плувнаха в сълзи.

Кевин мълчаливо взе шишето, отвинти капачката му и й го подаде обратно.

Докато излизаха от бензиностанцията, тя преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Поне за нещо да ви бива и вас, яките мъжаги.

— Обади ми се, ако искаш да смачкаш някоя бирена кутия.

Моли се изненада, когато чу собствения си смях. Отпи сладка и освежаваща глътка от портокаловия сок.

Кевин излезе на магистралата, свързваща двата щата. Отляво се заредиха пясъчни дюни. Моли не виждаше езерото, но знаеше, че в него навярно плаваха много яхти, а може би и товарни кораби от Чикаго за Лъдингтън.

— Ще бъдеш ли така добър да ме осведомиш накъде пътуваме?

— Към северозападната част на Мичиган. В една дупка, наречена „Уинд Лейк“.

— Дотук с мечтите ми за карибски круиз.

— Отиваме в летния лагер, за който ти разказах.

— Там, където си прекарвал летните си ваканции като малък?

— Да. Леля ми го наследи след смъртта на баща ми, но преди няколко месеца и тя умря. Така, за мое нещастие, лагерът остана на мен. Ще го продам, но първо трябва да проверя в какво състояние е.

— Не мога да отида в някакъв лагер. Обърни колата и ме върни у дома.

— Повярвай ми, няма да останем там за дълго. Най-много за няколко дни.

— Няма значение. Вече не ходя по такива места. Когато бях малка, прекарвах всяко лято на лагер и си обещах никога повече да не припарвам до тях.

— Че какво толкова му е лошото на един летен лагер?

— Целият този режим. Всякакви спортове. — Тя издуха носа си. — Нямаш време за четене, нито да останеш насаме с мислите си.

— Явно не си падаш много по спорта?

Едно лято тя се изниза тайно от бунгалото си посред нощ и задигна всички топки от бараката, служеща за склад на спортистите — волейболни, футболни, за тенис и софтбол. Трябваше да направи поне десетина курса до езерото, за да ги хвърли във водата. Възпитателите така и не откриха виновника. Естествено, на никого дори не му хрумна да заподозре кротката, умна Моли Съмървил, която наричаха госпожица Отзивчивост, макар да бе боядисала краищата на бретона си в зелено.

— Аз съм по-добра спортистка от Фийби — възрази тя.

Кевин потръпна.

— Момчетата още говорят за последния път, когато е играла софтбол на един пикник на „Старс“.

Моли не бе присъствала на въпросното забавление, но можеше да си представи как се е развихрила сестра й.

Кевин се престрои в лявото платно и подхвърли заядливо:

— Едва ли няколкото седмици, прекарани в летен лагер за богаташчета, са ти навредили кой знае колко.

— Вероятно си прав — съгласи се Моли.

Само че тя не ходеше на лагер само за няколко седмици. Откакто навърши шест години прекарваше там цели месеци всяко лято.

Когато беше на единайсет, затвориха лагера заради епидемия от морбили. Баща й се вбеси. Не можа да намери на кого да я остави и бе принуден да я вземе със себе си в Лас Вегас. Там я настани в отделен апартамент, а негова позната касиерка се нагърби с ролята на детегледачка, въпреки уверенията на Моли, че вече не е малка и може да остава сама. През деня момичето гледаше сапунки, а през нощта прекосяваше коридора, за да се пъхне в леглото на Бърт.

Това бяха най-хубавите две седмици от детството й. Прочете всички публикации на Мери Стюарт, поръчваше си чийзкейк с вишни от румсървиса, сприятели се с камериерките, до една латиноамериканки. Понякога казваше на бавачката си, че отива при басейна, а вместо това се мотаеше край казиното, докато попаднеше на семейство с много деца. Тогава се присламчваше към многолюдната компания и се преструваше, че е част от нея.

Обикновено спомените за детинските й опити да си създаде семейство я караха да се усмихва, но сега в очите й отново запариха сълзи и тя с усилие ги преглътна.

— Забеляза ли, че си превишил ограничението на скоростта?

— Това изнервя ли те?

— Би трябвало, но съм претръпнала от дългогодишното возене в колата на Дан. — Освен това не й пукаше особено. Изведнъж се потресе при мисълта, че не се интересува от бъдещето. Дори нямаше сили да се притеснява за жалките си финанси, нито за това, че редакторката й от „Чик“ бе спряла да й се обажда.

Кевин отпусна педала на газта.

— Длъжен съм да те уведомя, че лагерът се намира в истинска пустош, а бунгалата са толкова стари, че навярно вече са руини, пък и мястото е ужасно скучно, понеже не се посещава от хора под седемдесет. — Кимна към пакета с храна, който бе купил на бензиностанцията. — Ако си изпила сока, там има крекери със сирене.

— Супер, но ще пропусна.

— Май напоследък си пропуснала доста хранения.

— Благодаря, че го забеляза. Предполагам, че ако отслабна с още трийсетина килограма, ще мога да си съпернича с твоите cheres amies21.

— По-добре се съсредоточи върху разхлопаната си нервна система. Може би тогава ще млъкнеш за малко.

Тя се усмихна. Поне едно нещо бе длъжна да признае на Кевин — не се суетеше около нея и не я глезеше като Фийби и Дан. Беше й приятно да се държат с нея като със зряла жена.

— Предпочитам да подремна.

— Страхотна идея.

Но Моли не заспа. Затвори очи и се опита да измисли сюжета на следващата си книга, обаче героите от Гората на славея отказваха да оживеят във въображението й.

Кевин отби колата от магистралата и спря пред крайпътен магазин с пристройка за опушване на риба. След няколко минути излезе от там с кафява книжна кесия, която пусна в скута й.

— Мичигански обяд. Ще можеш ли да направиш сандвичи?

— Може би, ако се съсредоточа.

В пакета тя намери парче пушена бяла риба, солиден къс от сирене чедър, ръжен хляб, пластмасов нож и няколко хартиени салфетки. Моли събра достатъчно енергия, за да измъдри два разкривени сандвича с по една филия — по-големият за него и по-малкият за нея. Отхапа няколко хапки от своя сандвич, а остатъка даде на Ру.

Насочиха се на изток, към средната част на щата. През полузатворените си очи мяркаше овощни градини и добре поддържани ферми със силози. После, когато слънцето в късния следобед започна да клони към залез, завиха на север, към междущатската магистрала 1–75, която стигаше до Солт Сейнт Мери.

Кевин слушаше музика от компактдиска, който бе взел от дома си. Моли установи, че той харесва джаз, всичко от бибоп от четирийсетте до джаз фюжън22. Но за нейно съжаление харесваше и рап. След като в продължение на четвърт час се опитва да не обръща внимание на възгледите на рапъра Тупак за жените, тя накрая не издържа, извади диска от гнездото на плейъра и го изхвърли през отворения прозорец на колата.

Тутакси откри, че ушите на Кевин почервеняват, когато се разкрещи.

Когато стигнаха до северната част на щата, вече се смрачаваше. Веднага след живописното градче Грейлинг той отби колата от магистралата по шосе с две платна, което сякаш водеше за никъде. Не след дълго вече пътуваха през гъсти гори.

— През деветнайсети век Североизточен Мичиган останал почти без гори заради варварската сеч за дървен материал — осведоми я Кевин. — Това, което виждаш сега, са изкуствени гори, второ и трето поколение. Някои от тях са доста диви. В тази част на щата няма много градове, а разстоянията помежду им са доста големи.

— Колко още ни остава да пътуваме?

— Не повече от час, но сигурно ще се наложи да пренощуваме някъде. Местността е пуста и не ми се ще да пътуваме по тъмно. Мисля, че някъде наблизо имаше мотел. Но те предупреждавам отсега: не очаквай петзвезден хотел.

Тъй като Моли не вярваше, че Кевин се бои от тъмнината, заподозря, че той нарочно протака пътуването. Не каза нищо, а се сви по-удобно на седалката. Светлините от фаровете на някоя случайно движеща се насреща кола пробягваха по суровите очертания на лицето му, подходящо за модел на мъжко бельо, и хвърляха зловещи сенки върху мъжествено изсечените скули.

Прониза я тръпка от някакво странно предчувствие и тя побърза да затвори очи.

Не ги отвори, докато Кевин не спря пред малък хотел, състоящ се от осем бунгала с бели алуминиеви обшивки и стени от плоскости, имитиращи тухли. Когато той слезе, за да се регистрира, тя едва не го последва, за да се увери, че ще бъдат настанени в отделни бунгала, но здравият й разум я възпря.

Сякаш прочел мислите й, куотърбекът се върна с два ключа. Моли забеляза, че неговото бунгало е в противоположния край на мотела.

На разсъмване я събудиха почукване на вратата и лай на пудел.

— Слидерини — промърмори Моли. — Това започва да се превръща в лош навик.

— Тръгваме след половин час — извика й Кевин през вратата. — Изведи кучето навън.

— Тичам, тичам — смотолеви тя, заровила лице във възглавницата.

Но след малко се надигна и се потътри към тясната душкабина. С огромно усилие на волята прокара гребена през косата си. Но нямаше сили да си слага червило. Чувстваше се като препила.

Най-после се измъкна на двора и видя Кевин да крачи нетърпеливо край колата. Бледите лъчи на ранното слънце осветяваха мрачната като гръмотевичен облак физиономия на спътника й. Докато Ру се помота из близките храсталаци, Кевин грабна куфара й и го захвърли на задната седалка.

Днес бе облечен във футболна фланелка с цветовете на „Старс“ и светлосиви шорти. Обикновени дрехи, но той ги носеше с грациозната увереност на роден красавец.

Моли извади от чантата си слънчевите очила и погледна Кевин недоволно.

— Никога ли не я изключваш?

— Какво да изключвам?

— Душевната си уродливост — промърмори младата жена.

— Май трябва да те откарам в лудницата, а не да те мъкна до „Уинд Лейк“.

— Твоя воля. Много ли ще е нахално от моя страна да се надявам на чаша кафе? — Намести очилата си, но и те не успяха да скрият ослепяващото сияние на проклетата му красота.

— Чашата ти е в колата, но толкова дълго се мота, докато се приготвиш, че сигурно вече е изстинало.

Кафето се оказа горещо и след като отново се върнаха на шосето, Моли с наслада отпи първата глътка.

— За закуска имаме само плодове и понички. Нищо повече не успях да намеря. Всичко е в онази кесия — промърмори Кевин раздразнено.

Също както се чувстваше и тя. Не беше гладна и зарея поглед през прозореца на колата.

Ако се съдеше по околния пейзаж, можеше да се предположи, че се намират в дебрите на Юкон, а не в щата на „Шевролет“, захаросаните пуканки и соул музиката. От моста над реката Моли видя отвесни скали, издигащи се на единия бряг, и непроходими гори на другия. Долу над водата се рееше орел рибар. Всичко й се струваше запустяло и отдалечено.

От време на време минаваха покрай разни ферми, но си личеше, че това е предимно горист район. Редуваха се явори и дъбове, борове и брези или кедри. Тук-там златистите слънчеви снопове проникваха през балдахина от клони и листа. Навред цареше удивително спокойствие и Моли се опита да се отпусне, но не успя.

За да не прегази една катерица, Кевин изви рязко волана и грубо изруга. Явно с приближаването на лагера се озлобяваше все повече. Моли зърна някаква крайпътна табела, но Кевин профуча покрай нея, без да намалява скоростта.

— Това е градчето — процеди. — Лагерът е на отсрещния бряг на езерото.

Пропътуваха още няколко километра, преди пред тях да изникне красива табела в зелено и бяло, с позлатен горен ръб в стил „Чипъндейл“.

— Табелата е нова — намръщи се Кевин. — И никой не ми е споменавал за закуски и пансион. Навярно леля ми е приемала почиващи в старата дупка.

— Толкова ли е зле?

— Мястото е потънало в плесен и е мрачно като самия ад. Не мога да повярвам, че някой доброволно ще се съгласи да отседне там — изсумтя той и зави по насипаната с чакъл пътека, извиваща се между дърветата.

Той спря колата и Моли затаи дъх. Очакваше да види груби бараки с прогнили основи. Но вместо това се бяха озовали в приказно селце.

Просторната сенчеста морава в средата на вилното селище беше обкръжена от малки, кокетни бунгала, боядисани в ярки цветове, като луксозни бонбони от една кутия: зелен, портокалов, светлокафяв, тъмнокафяв, лимоненожълт, ягодов, бежов. Изящните улуци по покривите бяха украсени с дърворезба, а предните веранди се подпираха от малки гравирани диреци. В края на моравата се издигаше прелестна беседка.

При по-старателно вглеждане се виждаше, че лехите с цветя не бяха оплевени, а чакълът по виещата се пътека трябваше да се поднови. Навсякъде се долавяха следи от запуснатост, но изглеждаха скорошни, а не резултат от дългогодишно занемаряване. Очевидно лагерът е бил изоставен наскоро. Повечето от бунгалата бяха със заковани капаци на прозорците, макар да имаше и отворени.

Възрастна двойка се появи от едно от бунгалата. Освен тях Моли забеляза и един мъж, който се разхождаше около беседката с бастун в ръка.

— Защо има хора тук! Аз се разпоредих да освободят всичките бунгала и да не приемат нови посетители.

— Вероятно не са били уведомени — разсеяно промърмори Моли. Изпитваше странното усещане, че всичко наоколо й е познато. Наистина странно, защото кракът й никога не бе стъпвал тук.

Малко настрани от средата на лагера имаше неголяма зона за отдих, с плаж под формата на полумесец, зад който проблясваха сребристосините води на езерото, на фона на зеленеещите се листа. На брега, край пристана с навес, скован от греди, които бяха потъмнели от времето, бяха завързани няколко канута и гребни лодки.

Плажът беше пуст. Тя не се изненада, защото, макар месец юни тази година да беше топъл, тук, на север, водата още беше ледена и само най-закалени плувци можеха да дръзнат да се гмурнат в нея.

— Тук няма хора под седемдесет! — възкликна Кевин и натисна педала за газта.

— Още е рано. Училищната ваканция не е започнала.

— И в края на юли ще е същото. Добре дошла в царството на моето детство.

Той отби колата от моравата и продължи по по-тясна алея, успоредна на брега на езерото. Моли видя и други къщички, построени по готически образец, а над тях се извисяваше прелестен двуетажен дом в стил кралица Анна23.

Това никак не приличаше на мрачното, западнало място, което Кевин й бе описал. Двуетажната сграда беше боядисана в светлокафяво. Стълбата и колоните, поддържащи покрива, бяха приятно оживени от оранжеви, розови, жълти и тъмнозелени орнаменти. Отляво се издигаше тясна кула, а от двете страни имаше широки веранди. Петунии бяха разцъфтели в глинените саксии пред двойните предни врати с витражи от матово стъкло, по което се преплитаха виещи се лози и цветя. В кафяви висящи сандъчета се зеленееха папрати, а на старомодните дървени шезлонги бяха пръснати възглавнички в същите ярки цветове, както и всичко наоколо. Отново я завладя непреодолимото тайнствено усещане, че се е върнала назад във времето.

— Дявол да го вземе, просто не мога да повярвам на очите си! — извика Кевин, като изскочи от колата. — Мястото беше истинска развалина, когато за последен път идвах тук.

— Затова пък сега е истински рай. Много е красиво — въздъхна Моли.

Трепна, когато съпругът й затръшна вратата, и също слезе. Озовал се на воля, Ру се втурна към храстите. Тъкър сложи ръце на кръста си и се загледа в къщата.

— Кога, по дяволите, е успяла да превърне това място в пансион?

В този миг вратата се отвори и на прага се показа възрастна жена, около седемдесетте. Посивелите й руси коси бяха небрежно стегнати на тила с шнола, но оставаха да стърчат няколко кичура. Беше висока, кокалеста, с широка уста, скулесто лице и светлосини очи. Набрашнена престилка закриваше панталони в цвят каки и бялата й блуза с къси ръкави.

— Кевин! — Жената забърза надолу по стъпалата и го прегърна радостно. — Милото ми момче! Знаех си, че ще дойдеш!

На Моли й се стори, че той не споделя ентусиазма й.

Бабката изгледа Моли преценяващо.

— Аз съм Шарлот Лонг. Всяко лято идвахме тук с мъжа ми. Той почина преди осем години, но аз все още отсядам в бунгалото „Хляб и риба“. Този хлапак вечно губеше топките си в моите рози.

— Госпожа Лонг беше близка приятелка на родителите ми и леля ми — обясни Кевин на Моли.

— Господи, как ми липсва Джудит. Запознахме се с нея, когато семейството ми за пръв път дойде тук. — Сините й очи се приковаха в младата жена. — А вие сте?

— Моли Съмървил — представи се тя и протегна ръка.

— Така, значи… — промърмори Шарлот и сви устни, като се обърна към Кевин. — Няма списание, в което да не пише за сватбата ти. Не е ли малко рано да си търсиш друга? Сигурна съм, че на пастор Тъкър никак не би му харесало, че не полагаш достатъчно усилия да изгладиш отношенията със съпругата си.

— Ъъъ… Моли е моята… — Думата явно заседна на гърлото му. Младата жена искрено му съчувстваше, но нямаше намерение да му помогне. — Моли е моята… съпруга — успя да го изрече накрая.

Тя отново бе подложена на безцеремонния оглед на сините очи на старицата.

— Е, тогава всичко е наред. Но защо се представихте като Съмървил? Тъкър е добро, почтено име. Бащата на Кевин, пастор Тъкър, беше сред най-прекрасните и добри хора, които съм познавала.

— Не се и съмнявам, че е било така — съгласи се Моли охотно и тъй като не бе свикнала да огорчава хората, поясни: — Съмървил е писателският ми псевдоним. Пиша детски книги.

Неодобрението на Шарлот Лонг мигом изчезна.

— Винаги съм искала да пиша книги за деца. Е, не е ли прекрасно? Знаете ли, когато майката на Кевин беше жива, тя се боеше, че той ще се ожени за някоя от онези кльощави супермодели, които пушат, дрогират се и спят с когото им падне.

Той се закашля и се задави.

— Ела тук, пухчо, не бива повече да тъпчеш лобелията на скъпата Джудит. — Шарлот тупна с ръка по бедрото си. Ру тутакси заряза цветята и послушно се приближи към нея. Бабката се наведе и го почеса зад ухото. — Трябва да го пазите. Понякога наоколо се навъртат койоти.

Тъкър доби замечтан вид.

— От големите ли? — попита с надежда.

Моли го стрелна укорително с поглед.

— Ру никога не се отдалечава много от дома ми.

— Жалко.

— Е, аз тръгвам. Списъкът на гостите и счетоводните данни са в компютъра на Джудит. Всеки момент се очаква пристигането на семейство Пиърсън. Те са орнитолози.

Лицето на Кевин пребледня под силния загар.

— Гости ли? Ти какво…

— Наредих на Ейми да ви приготви стаята на Джудит, в която някога отсядаха родителите ти. Останалите са запазени.

— Ейми ли? Почакай…

— Да, Ейми и Трой Андерсън. Той е много добър майстор. Младоженци са, макар че тя е още на деветнайсет, а той на двайсет. Не мога да разбера защо толкова са бързали да се оженят. — Шарлот се пресегна отзад и развърза престилката си. — Ейми трябва да чисти, но двамата са толкова влюбени един в друг, че не вършат много работа. Все трябва да им ходя по петите. — Подаде престилката на Моли. — Добре стана, че дойдохте. Никога не ме е бивало в готвенето и гостите все се оплакват.

Младата жена се втренчи смаяно в престилката.

Тъкър се втурна към отдалечаващата се Шарлот и я спря.

— Почакай малко! Лагерът е закрит! Всички гости са уведомени, че тази година резервациите са отменени.

Старицата го изгледа неодобрително.

— Как можеш дори да си го помислиш, Кевин? Някои от тези хора идват тук от трийсет години. А Джудит похарчи всеки цент, който можа да отдели, за да ремонтира бунгалата и да превърне къщата в пансион. Имаш ли представа колко струва рекламата в списание „Виктория“? А момчето на Колинс й поиска почти хиляда долара, за да й направи уебсайт.

— Уебсайт?

— Ако не си наясно с интернет, съветвам те да се запознаеш. Страхотна и много полезна дяволия, като се изключат порносайтовете.

— Запознат съм с интернет! — възкликна той сърдито. — А сега ми кажи защо тук още прииждат хора, след като обявих, че лагерът е затворен.

— Защото аз ги поканих. Джудит навярно би искала точно това. Знаеш ли, че почти цяла седмица ми бе необходима, за да ги открия всичките.

— Ти си ги поканила?

— При това им изпратих имейли — заяви тя гордо. — Не ми отне много време, за да схвана как работи електронната поща. — Тя го потупа по ръката. — Не се разстройвай, Кевин. Двамата със съпругата ти ще се справите много добре. Поднесете им обилна закуска и всички ще са предоволни. Ще намерите менюто и рецептите в синия бележник на Джудит в кухнята. Между другото, кажи на Трой да погледне тоалетната в „Зелените пасища“. Тече.

След тези думи тя закрачи надолу по моравата.

Кевин имаше вид сякаш всеки миг ще припадне.

— Кажи ми, че това е само кошмар.

Докато госпожа Лонг се отдалечаваше, Моли наблюдаваше една хонда акорд, последен модел, която навлезе в лагера, отби от алеята и се насочи към пансиона.

— Опасявам се, че по-скоро е кошмарна реалност.

Той проследи погледа й и изруга. Младата жена едва се държеше на крака от умора, затова приседна на най-горното стъпало, за да наблюдава представлението. Ру с радостен лай приветства новопоявилата се възрастна двойка.

— Ние сме семейство Пиърсън — заговори слабата жена с кръгло лице, малко над шейсетте. — Аз съм Бети, а това е съпругът ми Джон.

Кевин ги изгледа толкова нещастно, като току-що ударен с топка по главата, че на Моли й дожаля за него.

— Аз съм Моли Съмървил. А това е Кевин, новият собственик на лагера.

— О, да. Чували сме за теб. Не играеше ли бейзбол?

Той се облегна безсилно на стълба на фенера.

— Баскетбол — поправи я Моли. — Но тъй като е твърде нисък за Националната баскетболна асоциация, го отхвърлиха.

— Съпругът ми и аз не сме много по спорта. Наскърбихме се, като чухме за смъртта на Джудит. Много мила и добра жена. Знаеше много за популациите на птиците. Ние сме по следите на една разновидност на пойните птички.

Джон Пиърсън беше с почти петдесет килограма по-тежък от съпругата си, с увиснала двойна брадичка.

— Надявам се, че няма да внесете много промени в менюто, нали? Закуските на Джудит бяха превъзходни. Особено шоколадовата й торта с вишни… — Завъртя изразително очи. Замълча и Моли почти очакваше да целуне върховете на пръстите си. — Чаят все още се сервира в пет следобед, нали?

Младата жена търпеливо изчака отговора на Кевин, но той сякаш бе загубил дар слово. Реши да му се притече на помощ и наклони развеселено глава към съпружеската двойка.

— Имам чувството, че днес чаят малко ще позакъснее.