Капризите на сърцето

6

Светската репортерка набързо заряза фалшивата усмивка и продължи с изражение на дълбока загриженост:

Лили Шърман изключи новинарския канал на чикагската телевизия и въздъхна тежко. Кевин се бе оженил за разглезена богаташка щерка от Средния запад. Ръцете й трепереха, докато затваряше високите френски прозорци, от които се откриваше изглед към градината зад дома й в Брентуд. Взе млечнокафявия кашмирен шал, оставен на килима до леглото й. Трябваше някак си да се успокои, преди да стигне до ресторанта. При все че Малъри Маккой бе най-добрата й приятелка, тази тайна беше само нейна и никой не биваше да я научи.

Лили наметна шала на раменете си. Беше облечена в кремав костюм от последната колекция на Сейнт Джон, със златни копчета, изящно обшит по краищата. После взе яркоцветната книжна торба за подаръци и потегли към един от най-новите ресторанти в Бевърли Хилс. След като я отведоха до запазената за нея маса, тя си поръча коктейл със сок от къпина. После огледа обстановката, без да обръща внимание на любопитните погледи на двойката от съседната маса.

Върху седефенобелите стени струеше мека светлина, подчертавайки изисканата обстановка. Килимът бе в червено и лилаво, ленените кърпи бяха колосани и снежнобели, а сребърните прибори — в стил Арт деко. Идеално място за отпразнуване на един нежелан рожден ден. Нейният петдесети рожден ден, макар че всъщност това беше известно единствено на нея. Дори Малъри вярваше, че приятелката й става на четирийсет и седем.

Не й дадоха най-хубавата маса в ресторанта, но Лили толкова отдавна играеше ролята на кинозвезда, че никой не обърна внимание на това. Най-хубавата маса беше заета от двама мъже от „Ай Си Ем Партнерс“ — една от най-могъщите агенции за набиране на таланти в Ел Ей. Лили се замисли дали да не отиде да им се представи. Те, разбира се, знаеха коя е тя. Кой не помнеше Джинджър Хил от сериала „Лейс Инкорпорейтид“? Но в този град нямаше нищо по-смешно от бивша секспримадона, вече доста понапълняла и празнуваща петдесетия си рожден ден.

Лили си напомни, че изглежда много млада за годините си. Очите й, великолепните изумрудени очи, които камерата толкова обичаше, сияеха все така изкусително. Червеникавокестенявите й коси сега бяха доста по-къси, но най-талантливият стилист в Бевърли Хилс доста се бе постарал, за да не загубят блясъка си. По лицето си почти нямаше бръчки, кожата й още беше гладка благодарение на Крейг, който не й позволяваше да се подлага по-дълго на слънчевите лъчи, когато беше по-млада.

Разликата от двайсет и пет години между нея и съпруга й, в съчетание с мъжествената външност на Крейг и ролята му на преуспяващ мениджър, неизбежно навяваше асоциации с актьорите Ан-Маргарет и съпруга й Роджър Смит, както и с друга прочута двойка — Бо и Джон Дерек. Наистина Крейг беше нейният Свенгали18. Когато пристигна в Ел Ей преди трийсет години, тя нямаше дори диплома от гимназията. Именно той я научи как да се облича, как да се държи, как да говори. Въведе я в света на хората на изкуството и превърна скованата хлапачка в един от секссимволите на осемдесетте. Благодарение на настояването на Крейг тя започна да чете, да цени културата и страстно да обича живописта.

Крейг бе направил всичко за нея. Дори твърде много. Понякога тя се чувстваше погълната от властната му индивидуалност. Той остана властен диктатор дори когато умираше. И все пак я обичаше искрено и тя съжаляваше, че чувствата й към него не бяха също толкова силни.

Лили реши да се поразсее, като се загледа в картините, украсяващи стените. Погледът й обходи творбите на Джулиан Шнабел и Кийт Харинг и се спря върху великолепната картина с маслени бои на Лиам Дженър. Той беше един от любимите й съвременни художници и както винаги, творбата й подейства успокояващо.

Сведе поглед към часовника си. Както обикновено, и днес Малъри закъсняваше за срещата. През шестте години, докато се снимаше сериалът, Малъри неизменно се появяваше последна на снимачната площадка. Обикновено Лили не се дразнеше от този неприятен навик на приятелката си, но днес това й даде повече време да мисли за Кевин и за странните обстоятелства, при които се бе разделил със съпругата си, богатата наследница, още преди да изсъхне мастилото от подписите им под брачния договор. Репортерката бе казала, че Моли Съмървил е пометнала. Лили се питаше как се е почувствал Кевин и дали той е бил бащата на бебето. Всеизвестно бе, че прочутите спортисти са сред основните мишени на безскрупулните жени, преследващи най-заможните ергени, дори и самите те да са богати наследници.

Малъри се приближи устремно към масата. За разлика от Лили, бе запазила фигурата си и до ден-днешен носеше същия размер, както когато участваше в сериала „Лейс Инкорпорейтид“. И пак, за разлика от приятелката си, бе продължила кариерата си, превръщайки се в кралица на минисериалите, въпреки че не притежаваше нито маниерите, нито осанката на Лили. Затова и никой в ресторанта не забеляза появата й. Никой не подвикна: „Внимание, ето я Малъри! Пристъпва, сякаш взема по 20 милиона на филм“.

— Съжалявам, че закъснях — изчурулика тя. — Поздравявам те, хиляди поздрави, божествена моя! Подаръците после.

По светски маниер целунаха въздуха около бузите си, все едно Малъри не беше прегръщала Лили през всички онези ужасни последни месеци от болестта и смъртта на Крейг преди две години.

— Сърдиш ли се, че закъснях точно за обяда по случай рождения ти ден?

— Зная, че ще се изненадаш да го чуеш, но след като сме приятелки от двайсет години, вече съм свикнала с това — усмихна се Лили.

— Ние с теб сме приятелки повече време, отколкото продължи всеки от браковете ми — въздъхна Малъри.

— Защото аз съм по-приятна от всичките ти бивши съпрузи, взети заедно — обяви Лили гордо.

Малъри се засмя. Появи се келнерът, за да вземе поръчките за питиетата им и докато те прелистваха менюто, той не пропусна да им предложи да пробват ордьовъра амюз-буш — рататуи с козе сирене. Лили набързо пресметна калориите, преди да се съгласи с предложението му. В края на краищата нали днес празнуваше рождения си ден.

— Много ли ти липсва? — попита я Малъри, след като келнерът се отдалечи.

Лили нямаше нужда да я пита какво имаше предвид.

— Докато боледуваше, грижите за Крейг ми отнемаха толкова много енергия, че въобще не мислех за секс. А след смъртта му ме налегнаха твърде много от другите грижи.

Освен това съм станала толкова дебела, че не искам нито един мъж да ме вижда гола.

— Нали вече си свободна. Преди две години нямаше представа за финансовото си състояние, камо ли да го управляваш. Думите не ми достигат да ти опиша колко се възхищавам от умението, с което се справи със ситуацията.

— Просто нямах друг избор.

Благодарение на разумните инвестиции на Крейг, сега Лили бе толкова богата, че можеше да си позволи да не работи, освен понякога да се снима само за удоволствие. През тази година тя изигра само една скромна роля на секси майка на главния герой в един доста неприличен филм. Като истински професионалист преодоля с лекота всички затруднения, но през целия снимачен период не успя да се отърси от усещането, че изглежда смешно. За жена с нейната фигура и възраст, да играе бляскава сексбомба, както в далечното минало, беше най-малкото абсурдно, ако не и нещо повече.

Не й харесваше да затъмнява индивидуалността си заради професията, която вече беше разлюбила, но не умееше нищо друго, освен да блести като кинозвезда. Трябваше да си запълва с нещо времето след смъртта на Крейг, за да не се отдава на болезнени размисли за многото грешки, които бе допуснала. Ако можеше само да се върне във времето към онзи съдбоносен момент, когато бе сбъркала фатално…

Келнерът се върна с питието на Малъри и ордьовъра амюз-буш и се впусна в пространно обяснение на блюдата в менюто. След като поръчаха, сътрапезничката й вдигна чашата си с шампанско:

— За най-добрата ми приятелка. Честит рожден ден! Ще те убия, ако не харесаш подаръка ми.

— Мида както винаги.

Малъри се засмя и извади правоъгълна кутия от чантата си, оставена на стола до нея. Пакетът беше професионално опакован в луксозна хартия с ориенталски орнаменти и вързан с тъмночервена панделка. Лили го отвори и откри вътре невероятен старинен шал от златиста дантела.

Така се разчувства, че очите й се просълзиха.

— Каква красота! Къде го намери?

— От приятелка на моя приятелка, която търгува със старинни дрехи и платове. Испански е. От края на деветнайсети век.

Лили онемя от символичното значение19 на подаръка, но трябваше да каже нещо.

Пресегна се през масата и стисна ръката на жената насреща й.

— Казвала ли съм ти някога колко много означаваш за мен?

— И ти за мен, сладурче. Освен това имам отлична памет. Ти бе моята единствена опора по време на първия ми развод и беше плътно до мен през всички онези ужасни години с Майкъл…

— Не забравяй лифтинга на лицето.

— Хей! И аз си спомням премахването на малките бръчици около очите ти преди няколко години.

— Нямам представа за какво говориш.

Размениха си усмивки. Останалият свят може и да смяташе пластичната хирургия за проява на суета, но за актрисите, чиято репутация се крепеше на сексапила, тя бе неизбежна необходимост. Макар че Лили все се питаше защо си бе дала труд да премахва малките бръчици около очите си, след като не можеше да се избави от десетината излишни килограма.

Келнерът постави пред Лили чиния „Версаче“ със златен ръб, съдържаща миниатюрен квадрат от омар, заобиколен с тъничка мрежа от сос с шафран. В чинията на Малъри имаше парче от сьомга, толкова тънко, че чак прозираше, гарнирано с каперси, както и няколко фини ябълкови резенчета. Лили мислено сравни калориите на двете блюда.

— Стига си се измъчвала. Толкова се тормозиш за теглото си, че си забравила колко си прекрасна.

Лили не се трогна от комплимента, който бе чувала безброй пъти, пресегна се зад стола си и измъкна торбата за подаръци. Докато я подаваше на приятелката си, водопадът от книжните панделки, с които бе украсила дръжката, погали китката й. Очите на Малъри заблестяха от възторг.

— Но днес е твоят рожден ден, Лили. Защо си ми взела подарък?

— Чисто съвпадение. Тази сутрин я завърших и повече не можех да чакам.

Малъри разкъса лентите. Лили отпиваше от питието си, като се стараеше да не се издаде колко много означава за нея мнението на другата жена.

Приятелката й извади от торбата декоративна възглавничка.

— О, скъпа…

— Дизайнът може да ти се стори странен — забързано й обясни Лили, — но това е само един експеримент.

Бе започнала да изработва покривки и възглавници от различни парчета плат, когато Крейг се разболя. Но традиционните модели скоро й омръзнаха и тя започна да експериментира по свой вкус. Отделните парчета плат, от които бе съшита възглавницата, изработена за Малъри, преливаха в различни цветови нюанси, образувайки сложни фигури, а тук-там проблясваха златни звезди.

— Нищо странно не виждам — усмихна й се Малъри. — Това е най-красивата изработка, която досега си правила. Винаги ще я пазя като скъп спомен от теб.

— Наистина ли?

— Станала си истинска художничка.

— Не говори глупости. Това просто е приятна занимавка за убиване на времето.

— Можеш да го повтаряш колкото си искаш — ухили се Малъри. — Съвпадение ли е, че си избрала цветовете на любимия ти футболен отбор?

Лили дори не го бе осъзнала. Може би действително бе съвпадение.

— Никога няма да проумея как се превърна в такъв футболен запалянко — отбеляза приятелката й. — При това отборът дори не е от Западното крайбрежие.

— Харесвам екипите им.

Тя сви рамене и с престорена небрежност отклони разговора в друга насока. Но в мислите й се въртеше все един и същи въпрос: „Кевин, какво си направил?“.

Лютата мексиканска кухня на главния готвач Рик Бейлис бе превърнала „Фронтера Грил“ в едно от най-предпочитаните места за хранене в града. Именно заради това Моли често го посещаваше в дните, преди да се раздели с парите си. Сега се хранеше в ресторант на Норт Кларк стрийт, но само ако някой друг плащаше сметката. В случая това бе Хелън Кенеди Шот, нейната редакторка в „Бърдкейдж Прес“.

— … ние оценяваме високо поредицата за Дафни, но сега сме донякъде загрижени…

Моли знаеше какво ще последва. Още в средата на януари бе изпратила в издателството ръкописа на „Дафни се претъркулва“ и сега се очакваше да съобщи на Хелън идеята за следващата си книга. Но „Дафни намира зайче мъниче“ се озова в кошчето за боклук, а в момента Моли преживяваше съкрушителна творческа криза.

През двата месеца след загубата на бебето си не бе успяла да напише нито дума, дори и за списание „Чик“. Вместо това се занимаваше усърдно с училищните лекции и с местната програма за обучение на деца от предучилищна възраст, като се стараеше да се съсредоточава върху това, което бе необходимо на живите деца, вместо да мисли за бебето, което беше загубила. За разлика от възрастните, с които все пак й се налагаше да се среща, децата не се вълнуваха от това, че е бъдеща бивша съпруга на най-прочутия куотърбек в града.

Само през миналата седмица любимата на местните хора светска хроника за най-горещи клюки отново бе напомнила за нея.

Във вестникарската колона поне не се споменаваше, че хобито й е писането на детски книжки. От това я бе заболяло много повече, макар че напоследък бе зарязала дори и „хобито“ си. Всяка сутрин Моли си казваше, че ей сега ще я осени нова идея за следващата книга за Дафни или поне за поредната статия за списанието, но вместо това с часове се взираше унило в празния бял лист хартия. Нямаше муза дори ред да напише. А междувременно финансовото й състояние катастрофално се влошаваше. Отчаяно се нуждаеше от остатъка от аванса, който трябваше да получи от издателството за книгата „Дафни се претъркулва“, но Хелън още не беше одобрила ръкописа.

Живописният декор в ресторанта внезапно й се стори прекалено крещящ, а оживеното бърборене на посетителите започна да й лази по нервите. На никого не би признала за творческата дупка, в която бе изпаднала. Особено пред жената, която сега седеше насреща й.

— Иска ми се продължението да бъде по-особено — заговори тя предпазливо. — Имам много идеи, но…

— Не, не — вдигна ръка Хелън. — Не бързай. Ние те разбираме. Напоследък преживя толкова много.

Но след като редакторката й не се тревожеше за ръкописа, защо тогава я бе поканила на обяд?

Моли търкаляше с вилица в чинията си едно царевично зърно. Винаги бе обичала царевица, но след спонтанния аборт нямаше апетит.

Хелън допря леко устни до ръба на чашата си с коктейл „Маргарита“.

— Трябва да знаеш, че напоследък НДНА се заинтересува от книгите за Дафни. — Хелън погрешно изтълкува озадаченото изражение на Моли и побърза да й обясни: — „Нормални деца за нормална Америка“. Организация срещу гейовете.

— Зная какво означава НДНА. Но защо се интересуват от книгите за Дафни?

— Не мисля, че дори биха ги погледнали, ако името ти не беше толкова нашумяло в таблоидите. Очевидно новинарските репортажи са привлекли вниманието им. Обадиха ми се преди няколко седмици, за да изразят загрижеността си.

— Каква загриженост? Дафни няма сексуален живот!

— Да, така е, но това не спря прочутият евангелист Джери Фалуел да се обяви против Тинки-Уинки, едно от телетъбитата в сериала „Телетъбис“, само защото е виолетово и носи чантичка.

— Но Дафни е момиче. Защо да не носи чантичка?

Усмивката на Хелън й се стори пресилена.

— Не мисля, че е само заради чантичката. Те са разтревожени заради възможен хомосексуален подтекст.

Добре че Моли не дъвчеше в момента, защото щеше да се задави.

— В моите книги?

— Опасявам се, че е така, макар че още няма преки обвинения. Както ти казах, те са обърнали внимание на сватбата ти и са съзрели в суматохата около нея подходяща възможност да спечелят публичност. Поискаха да прегледат „Дафни се претъркулва“ преди издаването на книгата. И понеже не очаквахме никакви проблеми, им изпратихме едно копие. За нещастие, това се оказа грешка.

Моли усети, че слепоочията й започват да пулсират — несъмнен предвестник на жестоко главоболие.

— И за какво толкова са загрижени?

— Ами… те споменаха, че често пишеш за дъгата. И доколкото тя е символ на гордост за гейовете…

— Нима е престъпление да се пише за дъгата?

— Изглежда, че е, поне в наши дни — констатира Хелън сухо. — Има и още нещо. Разбира се, според мен това е абсурдно. Например ти си нарисувала как Дафни целува Мелиса в поне три различни книги от серията, включително и в „Дафни се претъркулва“.

— Но те са първи приятелки!

— Да де… — Също като Моли, Хелън заряза храната и скръсти ръце на ръба на масата. — Освен това Дафни и Мелиса си държат ръцете, подскачат по пътеката със зеленика и си говорят.

— Пеят. Пеят песен.

— Точно така. Стиховете са: „Пролет е! Пролет е! Ние сме радостни! Ние сме радостни20!“.

Моли не издържа и се разсмя, може би за пръв път от два месеца, но скованата усмивка на редакторката й мигом я отрезви.

— Хелън, да не би сериозно да ми казваш, че между Дафни и Мелиса има любовна връзка?

— Работата не е само в Дафни и Мелиса. Бени…

— Чакай! Дори най-заклетият параноик не може да ме обвини, че Бени е гей. Той е такъв мачо, че…

— Те посочват, че той взема назаем червило в „Дафни сади тикви“.

— Да, но само за да си наплеска с червилото физиономията и да изплаши Дафни. Това е толкова нелепо, че дори не заслужава да се обсъжда.

— Съгласни сме. От друга страна, ще излъжа, ако не призная, че донякъде сме разтревожени за цялата ситуация. Смятаме, че активистите от НДНА искат да спечелят допълнителна популярност на твой гръб. Смятат да го постигнат, като се нахвърлят върху новата ти книга.

— И какво от това? Навремето някакви религиозни сектанти обвиниха Дж. К. Роулинг в сатанизъм, но нейният издател въобще не им обърна внимание.

— Извинявай, Моли, но Дафни не е толкова известна като Хари Потър.

Истина бе. А тя самата нямаше нито парите, нито влиянието на Дж. К. Роулинг. Вероятността Хелън да й изплати втората половина от хонорара намаляваше с всяка изминала минута.

— Виж, Моли, аз не по-зле от теб разбирам, че това са пълни глупости. „Бърдкейдж“ е изцяло на твоя страна. Но ние сме малко издателство и мисля, че е излишно да ти обяснявам колко енергичен натиск ни оказват.

— Е, аз не се съмнявам, че всичко ще отшуми, щом таблоидите престанат да се занимават с моя… с моя брак.

— Това може да отнеме известно време. Толкова много слухове плъзнаха… — Хелън не довърши фразата си — деликатен намек, че очаква подробности.

Моли знаеше, че именно атмосферата на тайнственост около брака й поддържаше интереса на репортерите, но тя отказваше всякакви коментари, също като Кевин. Любезните му формални обаждания, за да провери как е, бяха спрели по нейно настояване.

— Ние сме на мнение, че сега трябва да бъдем по-предпазливи — въздъхна редакторката, като извади от папката един плик и го остави на масата. За съжаление, пликът беше прекалено голям, за да има в него чек за Моли. — Добре е, че книгата за Дафни още не е предадена за печат. Това ни дава възможност да добавим промените, които предлагат от НДНА. Само за да се избегнат бъдещи недоразумения.

— Не желая да правя промени. — Господи, как я заболяха шията и раменете, сякаш ги стегна железен обръч.

— Разбирам, но ние мислим, че…

— Каза ми, че книгата ти харесва.

— И продължаваме да го твърдим. Промените, които ти предлагам, са съвсем незначителни. Просто ги прегледай и ги обмисли. Следващата седмица пак ще поговорим.

Моли напусна ресторанта вбесена. Когато се прибра в апартамента, гневът й се бе разсеял, а на негово място отново се бе настанило онова усещане за празнота, от което не можеше да се отърси. Захвърли плика с предложенията на НДНА и се отпусна безпомощно на леглото си.

Лили наметна шала, подарен от Малъри, и се отправи към музея на Джей Пол Гети. Застанала на един от извитите балкони, които украсяваха сградата на музея, тя се загледа към хълмовете над Лос Анджелис. Майският ден беше слънчев. Ако малко се извърнеше, можеше оттук да види Брентуд. Дори можеше да различи керемидения покрив на дома си. Двамата с Крейг се бяха влюбили в тази къща от пръв поглед, но сега тя имаше чувството, че стените й я смазват. Както почти всичко в живота й, този дом принадлежеше по-скоро на Крейг, отколкото на нея.

Лили напусна балкона и влезе вътре, но не обърна много внимание на платната на старите майстори, окачени по стените. Всъщност й харесваше самият музей. Ултрасъвременното здание с прекрасните балкони и непредсказуемите им чупки й се струваше истинско произведение на изкуството, което й доставяше по-силна естетическа наслада от изложените вътре експонати.

Колко пъти след смъртта на Крейг Лили бе сядала в дългия тесен бял трамвай, изкачващ посетителите до музея на хълма. Начинът, по който зданията сякаш я обгръщаха в каменната си прегръдка, я караше да се чувства част от изкуството, застинало във вечността на своето съвършенство.

В списание „Пийпъл“, което днес се появи по будките, имаше статия на цели две страници за Кевин и загадъчната му женитба. Лили се уедини тук, за да не се поддаде на изкушението да позвъни на Шарлот Лонг — жената, която от много години й служеше като единствен източник на сведения за Кевин. Беше май, а сватбата и раздялата бяха станали преди три месеца, но Лили не знаеше нищо повече, отколкото тогава. Така й се искаше да позвъни на Шарлот Лонг, но се тревожеше, че Кевин ще научи за това.

Докато се спускаше по стълбата към двора, тя се опитваше да измисли с какво да запълни остатъка от деня. Никой не звънеше на вратата й с молба да бъде звездата в нов филм. Не й се искаше да започва нова покривка или възглавница, защото тогава щеше да има твърде много време за мислене, а напоследък й бе дошло до гуша от размишления. Вятърът разроши косите й и ги разпиля по лицето й. Може би е време да престане да се тревожи за последствията и да звънне на Шарлот Лонг. Но колко болка бе готова да изтърпи, след като нямаше никаква надежда за щастлив край?

Само ако можеше да се срещне с него.