Капризите на сърцето

5

Тъпанчета на Моли едва не се спукаха от свирката, която Фийби бе стиснала между зъбите си.

— Стига! — Сестра й се втурна напред. — Моли, отстранена си от играта! Ру, махай се оттук! Кевин, дръпни ръцете си от нея. А сега всички да седнат!

Тъкър отдръпна ръката си. Дан се разтри по гърдите. Ру пусна неохотно крачола на куотърбека.

На Моли й призля. Какво точно се надяваше да постигне? Не смееше да погледне никого в очите. Мисълта, че сестра й и зет й знаят как се е нахвърлила върху Кевин, докато си спял кротко в леглото, бе непоносима, безкрайно унизителна.

Но тъкмо тя бе виновна за случилото се и не можеше да избяга. Реши да последва примера на феновете на Дафни, грабна кучето си за утеха и го занесе в креслото, колкото е възможно по-далеч от останалите. Ру я лизна съчувствено по брадичката.

Дан се настани на дивана с мрачен и решителен вид. Фийби седна до него. Сега удивително приличаше на танцьорка от Лас Вегас, облечена на майтап в дрехите на скромна майка. А Кевин…

Даже въздухът в стаята вибрираше от гнева му. Стоеше до камината, скръстил ръце пред гърди, пъхнал юмруци под мишниците, сякаш се страхуваше, че няма да издържи и ще ги пусне в действие. Как въобще е могла да се влюби в този грубиян?

И внезапно я осени прозрението: Фийби, Дан, Кевин… и тя. Създателката на Дафни срещу цялата Национална футболна лига.

Най-добрата защита бе нападението. Налагаше се да се държи като истинска кучка, но това беше най-милото, което може да направи за Кевин.

— Давайте по-накратко. Чака ме доста работа, а всичко това е твърде отегчително, за да го предъвкваме.

Тъмнорусите вежди на Кевин подскочиха рязко.

— Няма да се получи, Моли — въздъхна Фийби. — Трудно ще го уплашиш. Знаем, че Кевин е бащата на детето ти и той е дошъл, за да поговорим за бъдещето.

Моли рязко се извърна към Тъкър. Явно не им бе казал! Сестра й изобщо не би говорила така, ако знаеше какви ги бе надробила тя.

Ала очите му я гледаха хладно и безстрастно.

Защо е премълчал? Ако Фийби и Дан узнаеха истината, той щеше да бъде свободен да продължи волния си път.

— Този мъж не фигурира в плановете ми за бъдещето — заяви Моли. — Истината е, че аз…

Кевин отскочи като пружина от полицата на камината и мигом се озова до нея.

— Вземи си палтото — заповяда й той. — Ще се поразходим.

— Ама аз всъщност не…

— Веднага!

Колкото и да й беше неприятно да остане насаме с него, много по-лесно беше да разговаря само с Кевин, отколкото в присъствието на мафиотския клан Кейлбоу. Остави любимеца си на килима и стана.

— Стой тук, Ру.

Пуделът започна да скимти и Фийби го взе в скута си.

Моли излезе от стаята, с гордо изправен гръб. Кевин я настигна в кухнята, улови я за ръката и я поведе към пералното помещение, където й даде да облече лилавото скиорско яке на Джули, а самият той взе от закачалката мъхестото кафяво палто на Дан. После отвори задната врата и не особено нежно я изтика навън.

Тя се мъчеше да дръпне ципа, който бе заял. Вятърът безмилостно вееше през копринената й блуза. Кевин не си даде труд да закопчае палтото на Дан, макар да бе само по една лятна риза и панталони в цвят каки. Явно гневът му го сгряваше.

Моли пъхна ръка в джоба и напипа стара везана шапка, с избеляла лепенка на куклата Барби. Оръфаните останки от някога блестящия сребърен помпон едва се крепяха на два конеца. Нахлупи я на главата си. Кевин я повлече към пътеката, покрита с каменни плочи, водеща към гората. Тя усещаше как гневът струи от него.

— Не смяташе да ми кажеш — заговори той най-накрая.

— Нямаше нужда. Но ще кажа на тях! Ти трябваше да направиш същото, когато Дан се е появил. Така щеше да си спестиш дългото пътуване.

— Мога само да си представя каква би била реакцията му, ако му бях заявил: „Вината не е моя, Дан, защото прекрасната ти малка балдъза ме изнасили“. Не съм сигурен дали би ми повярвал.

— Тогава нямаше да ти повярва, но сега щеше. Съжалявам, че се наложи… че те притесняват по този начин.

— Да ме притесняват? — Думата изплющя като камшик. — Доста меко казано!

— Зная. Аз…

— Това може би е притеснение за една богата глезла, но в реалния свят…

— Разбирам! Ти си жертвата — промърмори Моли. Сви рамене заради студа и се опита да пъхне ръце в джобовете. — Аз забърках тази каша и сама ще се оправям.

— Не ме изкарвай жертва! — озъби се той.

— Все пак беше моя жертва, което ме прави отговорна за последиците.

— „Последиците“, както ги нарече, включват живота на едно невинно човешко същество.

Моли се спря и го погледна. Вятърът подхвана един от непокорните кичури на косата му и го запрати в челото му. Лицето му бе застинало в неумолима маска.

— Известно ми е — кимна младата жена. — Уверявам те, че не съм планирала нищо от случилото се. Но сега съм бременна и много искам това дете.

— Но аз — не.

Тя изтръпна. За себе си той беше прав, което бе съвсем логично. Разбира се, че не искаше това бебе. Ала гневът му бе толкова силен, че тя инстинктивно скръсти ръце пред корема си, сякаш можеше да навреди на бебето й.

— Тогава няма проблем. Не се нуждая от теб, Кевин. Наистина. И ще ти бъда много признателна, ако забравиш за всичко това.

— Нима си въобразяваш, че съм способен на това?

Според Моли случилото се засягаше само нея, ала не биваше да забравя, че тази история можеше да погуби кариерата му. Всеизвестна беше любовта му към футбола. Фийби и Дан бяха собствениците на отбора и имаха силно влияние в Националната футболна лига.

— След като обясня на сестра си и Дан какво съм направила, те ще те оставят на мира и кариерата ти няма да пострада.

Очите му се присвиха заплашително.

— Никому нищо няма да казваш.

— Разбира се, че ще им кажа!

— Ще си държиш устата затворена.

— О, нима сега заговори оскърбената ти гордост? Не искаш някой да знае, че си бил жертвата в цялата тази история? Или се страхуваш от семейство Кейлбоу?

— Ти нищо не знаеш за мен — процеди той едва чуто.

— Затова пък зная каква е разликата между порядъчността и подлостта. Държах се недостойно, следователно нямам право да те въвличам допълнително в това. Ще се върна вътре и ще…

Той улови ръката й и я раздруса.

— Изслушай ме внимателно, защото още съм много изтощен от полета и не искам пак да го повтарям. Не съм светец и съм бил виновен за много неща, но никога не съм зарязвал незаконородено дете. И нямам намерение сега да започна.

Моли се отскубна от него и стисна юмруци.

— Няма да направя аборт, така че дори не си прави труда да ми го предлагаш.

— Нямам подобно намерение. — Сви горчиво устни. — Ще се оженим.

Тя окончателно се слиса.

— Не искам.

— Тогава ставаме двама. И няма да останем за дълго женени.

— Аз няма да…

— Не си хаби силите да спориш с мен. Ти ме прецака, млада госпожице, но сега аз командвам парада.

Тъкър обикновено обичаше да посещава клубовете за танци, но сега съжаляваше, че е дошъл. При все че разправията с клана Кейлбоу се бе състояла предишния следобед, още не бе готов да бъде душата на някоя весела компания.

— Кевин! Насам! — провикна се една девойка в опит да заглуши шума. Беше щедро наплескана с блестящи сенки по клепачите и полупрозрачна рокля. Миналото лято ходиха две седмици. Нина ли се казваше? Или Нита? Не помнеше името й, нито се интересуваше от нея.

— Кевин! Хей, приятел, ела тук. Искам да те почерпя едно питие.

Той се престори, че не ги чу, обърна се и започна да си проправя път назад, в посоката, от която току-що бе дошъл. Сгреши, че влезе тук. Сега не можеше да общува с приятели, да не говорим за срещи с фенове, които щяха да го разпитват за изгубения мач, при това по негова вина.

Взе палтото си, но не го закопча. Студеният въздух по Диърборн стрийт му подейства като юмрук по лицето. Докато бе пътувал по-рано днес из града с колата, по радиото бяха съобщили, че температурата е спаднала до минус три градуса. Все пак в Чикаго беше зима. Портиерът го видя и изтича, за да докара колата му от запазеното място за паркиране, отдалечено на по-малко от седем метра.

След седмица щеше да бъде женен мъж. Жалък провал на опитите му да не смесва личния живот с кариерата.

Даде на портиера петдесет долара, плъзна се на шофьорското място във ферарито си и потегли.

Трябва да служиш за пример, Кевин. Хората очакват децата на свещениците винаги да постъпват правилно.

Опита се да прогони спомена за гласа на преподобния Джон Тъкър. Постъпваше така, за да опази кариерата си. Да, кожата му настръхваше само при мисълта за едно незаконно дете, но всеки мъж щеше да се смути от подобна новина. А в случая не ставаше дума за потомък на свещеник, захвърлен на произвола на съдбата. Не, всичко беше заради футбола.

Фийби и Дан не очакваха брак по любов. Така че няма да се учудят много, ако скоро след сватбата последва развод. Затова пък щеше отново да може да ги гледа в очите. А колкото до Моли Съмървил, с влиятелните й връзки и разпуснат морал… никого не бе мразил повече. Дотук със заядливите подмятания на Джейн Бонър, че ако някога се ожени, ще си избере тиха, непретенциозна жена. Вместо това се натресе на една нахална твърдоглава особа, която, ако не внимаваше, щеше да го схруска на закуска. Но той нямаше да й го позволи.

Кевин, трябва да се научиш да различаваш доброто от злото. Можеш до края на дните си да останеш в сянка или да живееш на светло.

Кевин пропъди решително образа на Джон Тъкър, натисна педала на газта и се понесе по крайбрежната магистрала. Всичко това нямаше нищо общо с доброто и злото. Ставаше дума за кариерата му, която не биваше да пострада.

Не е само това, прошепна един досаден вътрешен глас. Младият мъж се престрои в лявото платно, после премина в дясното, а накрая пак се върна в лявото. Точно сега имаше нужда от скорост и риск, но по крайбрежната магистрала денем това бе невъзможно.

Няколко дни след засадата на Фийби и Дан, Моли се срещна с Кевин, за да вземат разрешително за брак. След това се отправиха към „Ханкок Билдинг“, всеки в своята кола, за да подпишат предбрачно споразумение, разделящо финансите им. Той не знаеше, че бъдещата му съпруга не разполага с финанси, които да брани, а и тя предпочете да не му казва. Само щеше да реши, че е още по-смахната, отколкото вече я мислеше.

Моли напълно бе изключила, докато адвокатът им обясняваше подробностите по документите. Двамата не бяха разменили нито дума за бъдещата му роля в живота на детето й, а тя бе прекалено потисната, за да повдига този въпрос. Ала рано или късно, трябваше да го разрешат.

На излизане от адвокатската кантора събра смелост и се опита да поговори с него.

— Кевин, това е лудост. Поне ми позволи да кажа истината на Дан и Фийби.

— Ти ми се закле, че ще си държиш устата затворена.

— Да, така е, но…

Погледът на зелените му очи я смрази до дъното на душата й.

— Иска ми се да се надявам, че поне веднъж можеш да се държиш като почтен човек.

Тя извърна очи. Съжаляваше, че му бе обещала.

— Но сега не сме в петдесетте години. Не ми е нужен съпруг, за да отгледам това дете. Има толкова много самотни майки.

— Сватбата може да се уреди без особени затруднения. Нима си такава егоистка, че не можеш да пожертваш няколко седмици от живота си, за да се поправят нещата?

Не й се понрави презрението в гласа му, нито пък да я нарича егоистка, особено след като знаеше, че прави това, само за да запази добрите си отношения с Дан и Фийби. Но той си тръгна, преди тя да успее да му отговори. Накрая се предаде. Можеше да се бори срещу един от тях, но не и срещу тримата.

Сватбата се състоя след няколко дни, в гостната на семейство Кейлбоу. Моли бе облечена в снежнобяла булчинска рокля, стигаща до средата на прасеца, подарък от сестра й. Кевин се появи в тъмен костюм с подходяща вратовръзка. Стори й се, че прилича на красив собственик на погребална агенция.

Нито един от двамата не покани някой от приятелите си на церемонията, така че присъстваха само Дан, Фийби и децата. Кучетата се мотаеха в краката им. Момичетата Кейлбоу украсиха гостната с ленти от крепхартия, а на кучета вързаха панделки — на Ру около нашийника, а на Кенга на опашката. Кенга игриво завъртя опашка, опитвайки се да спечели вниманието на Кевин, и най-безсрамно му се умилкваше. Младоженецът хладнокръвно пренебрегна заиграването й, както и ръмженето на Ру, и в Моли не остана грам съмнение — бъдещият й съпруг бе от онези досадници, които смятаха, че пуделите застрашават образа им на истински мъже. Защо не се бе замислила за това още при първата им нощ в окръг Дор, вместо да го дебне кога ще се оригне или ще се изперчи със златната си верижка: „Готино, нали, пич?“.

Очите на Хана блестяха от възторг, докато гледаше Кевин и леля си, все едно че бяха герои от някаква приказка. Дори само заради нея Моли бе готова да се преструва, че е щастлива, макар че й се гадеше.

— Толкова си красива! — въздъхна Хана. После се обърна също толкова сърдечно към Кевин. — Ти също си много красив. Като принц.

Тес и Джули възторжено се разсмяха. Хана се изчерви засрамено.

Но Кевин не се засмя. Позволи си единствено лека усмивка и я стисна по рамото.

— Благодаря ти, малката.

Моли примигна огорчено и извърна глава.

Съдията, ръководещ церемонията, пристъпи напред.

— Е, да започваме.

Младоженците се приближиха към него. Съдейки по физиономиите им, човек можеше да си помисли, че прекосяват минно поле.

— Скъпи влюбени…

Андрю се откопчи от ръката на майка си и се шмугна напред, за да се вклини между двама им.

— Андрю, върни се веднага! — просъска Дан и се опита да издърпа назад непослушното си синче, но Кевин и Моли едновременно уловиха лепкавите от смущение длани на хлапето, за да го задържат между тях.

И така ги ожениха, под набързо опънатия балдахин от разноцветни хартиени ленти, в компанията на един петгодишен малчуган и един сив пудел, злобно вторачен в младоженеца.

Двамата нито веднъж не се погледнаха, едва докоснаха сухите си стиснати устни и мигом се отдръпнаха като опарени.

Андрю ги изгледа с кисела гримаса.

— Пфу, какви лигни.

— Ама те трябва да се целунат, тъпчо — обясни му Тес отзад.

— Не съм тъпчо!

Моли се наведе да го прегърне, преди Андрю да побегне назад. С крайчеца на окото си видя как Дан стисна ръката на Кевин, а Фийби го прегърна набързо. Всичко й се струваше толкова неловко и ужасно, че й се искаше по-скоро да се махне. Само че нямаше как да стане и тъкмо в това бе проблемът.

Останалите разиграха традиционния спектакъл, като отпиха съвсем малко от шампанското, но никой не можа да преглътне повече от една хапка от сватбената торта.

— Хайде да изчезваме оттук — изръмжа Кевин в ухото й накрая.

Моли дори нямаше нужда да се оплаква, че я боли глава. И без това през целия следобед се чувстваше все по-зле.

— Добре.

Той промърмори нещо, че трябва да потеглят, преди снегът да затрупа пътищата.

— Добра идея — каза Фийби. — Радвам се, че прие предложението ни.

Моли се опита да се престори, че перспективата да прекара заедно с новоизлюпения си съпруг няколко дни във вилата в окръг Дор не е най-големият й кошмар. Ала без особен успех.

— Това е най-доброто, което можете да направите — съгласи се Дан. — Къщата е доста далеч, така че ще избегнете шумотевицата в медиите, след като съобщим за сватбата ви.

— Освен това — додаде Фийби с престорено въодушевление — там ще можете по-добре да се опознаете.

— Нямам търпение за това — тихо промърмори Кевин.

Не губиха време да се преобличат и след десет минути Моли целуна Ру за сбогуване. При тези обстоятелства предпочиташе да остави кучето на сестра си.

Щом младоженците потеглиха с ферарито на Кевин, Тес и Джули се заеха да обвиват Андрю с хартиените ленти, а Хана се сгуши до баща си.

— Колата ми е на бензиностанция „Ексън“, на три километра оттук. Като излезеш на магистралата, завий наляво. — За Моли беше непоносимо да издържи седемчасовото пътуване до Северен Уисконсин, седнала толкова близо до него.

Кевин надяна демонстративно на носа си шикарните си очила „Рево“ в сребърна рамка.

— Мислех, че се разбрахме да заминем заедно за вилата в Дор.

— Ще пътувам с моята кола.

— Тогава ме следвай.

Кевин спази указанията и след няколко минути спря пред бензиностанцията. Когато се наведе пред нея, за да й отвори вратата, ръката му я докосна за миг, но той не каза нищо. Тя извади ключовете от чантата си и излезе. Зад гърба й прогърмя двигател. Кевин бе потеглил, без дума да обели.

Младата жена плака през целия път до границата на щата Уисконсин.

Кевин се отби в жилището си на улица „Оук Брук“, за да се преоблече в джинси и фланелена риза. Взе два компактдиска на една чикагска джаз група и една книга за изкачване на Еверест, която беше забравил да пъхне в куфара си. Замисли се дали да не хапне нещо, тъй като не бързаше да се върне на магистралата, но май заедно със свободата си бе загубил и апетита си.

Като се насочи на север, към Уисконсин, по междущатската магистрала 1–94, новоизлюпеният младоженец се опита да си припомни как се чувстваше, когато плуваше сред акулите край рифа само преди една седмица, но не успя да съживи усещането. Богатите спортисти винаги са били примамлива цел за алчни жени и отначало заподозря Моли, че нарочно е забременяла, за да го улови в мрежата си. Но тя не се нуждаеше от пари. Не, съпругата му просто беше една богата кучка, търсеща удоволствие, която не се тревожеше за последствията.

Мобилният му телефон звънна, докато пътуваше на север от Шебойган. Вдигна и чу гласа на Шарлот Лонг, която беше дългогодишна приятелка на родителите му. Тя прекарваше лятната си почивка при тях в лагера в Северен Мичиган. И досега се връщаше там всяка година, в началото на юни. Но Тъкър не беше разговарял с нея от смъртта на майка си.

— Кевин, преди малко ми позвъни отново адвокатът на леля ти Джудит.

— Страхотно — промърмори той. Припомни си как Шарлот Лонг разговаряше с майка му след ежедневната служба в параклиса. Дори и в най-ранните му спомени всички му приличаха на изкопаеми.

По времето, когато се е родил, родителите му са водели добре подреден живот, в който най-важно място са заемали църквата в Гранд Рапидс, където баща му е бил пастор, любимите им книги и преподавателската дейност. Нямаха други деца, затова нямаха ни най-малка представа как да се справят с едно буйно момче, което обичаха от все сърце, но не разбираха.

Моля те, стой тихо, миличък.

Кога успя така да се изцапаш?

Защо си толкова изпотен?

Не бързай толкова.

Не говори толкова силно.

Не бъди лош.

Футбол ли, синко? Мисля, че старата ми ракета още е горе на тавана. Защо не се пробваш в тениса?

Ала въпреки че не обичаха футбола, те посещаваха всеки негов мач, както правеха всички добри родители в Гранд Рапидс. Кевин до ден-днешен помнеше какво впечатление му правеха разтревожените им озадачени лица, когато отклоняваше поглед към трибуните на зрителите.

„Сигурно са се питали как си се пръкнал такъв“, бе изръсила Моли, докато й беше разказвал за родителите си. Тя вероятно грешеше за много неща, но за това се оказа напълно права.

— Той ми каза, че не си му се обадил — продължи Шарлот с обвинителен тон.

— Кой?

— Адвокатът на леля ти Джудит. Не се разсейвай, Кевин. Иска да разговаря с теб за летния лагер.

Макар да знаеше предварително какво се кани да му съобщи Шарлот, ръцете му стиснаха силно волана. Разговорите за лагера „Уинд Лейк“ винаги го притесняваха, затова се стараеше да ги избягва. Това бе мястото, заради което той толкова силно се бе отчуждил от родителите си.

Лагерът е бил построен от прадядо му сред пустошта в Североизточен Мичиган в края на деветнайсети век. Още от самото начало е служил като лятно сборище за религиозните мичигански методисти. Но не станал много популярен, защото бил на брега на езеро, а не на океан. Никога не придоби славата на лагери като „Оушън Гроув“ в Ню Джърси или „Оук Блъфс“ на остров Мартас Винярд. Но можеше да се похвали със същите грозновати бунгала и с молитвен дом.

През детството си Кевин винаги идваше тук с родителите си. Баща му ревностно се придържаше към традициите и не пропускаше да провежда ежедневни църковни служби за скромната група от старци, които всяка година редовно посещаваха лагера. Никога не се появи нито едно дете, освен него самия.

— Нали си наясно, че след смъртта на леля Джудит, лагерът е твой — съвсем ненужно наблегна Шарлот.

— Не го искам.

— Разбира се, че го искаш. Повече от цял век е владение на семейство Тъкър. Това е институция и ти със сигурност не искаш да си този, който ще го ликвидира.

О, да, ще го направи.

— Шарлот, това място е бездънна яма за пари. След смъртта на леля Джудит няма кой да се грижи за управлението му.

— Ами ти ще се грижиш. Тя толкова много направи за всичко там. Намери някой да го стопанисва.

— Ще го продам. Имам кариера, върху която трябва да се съсредоточа.

— Не можеш да го продадеш! Наистина, Кевин, това е част от историята на семейството ти. Освен това хората продължават да ходят там всяка година.

— Обзалагам се, че това радва местния гробар.

— Какъв гробар? О, скъпи… трябва да вървя, иначе ще закъснея за урока по акварелна живопис.

Тя затвори телефона, преди той да успее да й съобщи за женитбата си. Е, какво пък, така може би стана по-добре. Разговорът за лагера допълнително вкисна и без това мрачното му настроение.

Господи, каква мъка бяха онези летни ваканции там. Докато приятелите му играеха на бейзбол или просто мързелуваха, той тъпееше в онзи пущинак сред старци и глупави правила и поучения.

Не пляскай толкова силно във водата, миличък. Дамите не обичат да си мокрят косите.

Службата, синко, започва след половин час. Иди да се измиеш.

Пак ли си хвърлял топката в стената на параклиса? Цялата боя е на петна.

Когато стана на петнайсет, Кевин най-после се разбунтува и едва не им разби сърцата.

Няма да се върна там повече. Не можете да ме заставите! Там е дяволски скучно! Мразя онова място! Ще избягам, ако се опитате да ме върнете там! Тогава ще видите!

Накрая родителите му отстъпиха и следващите три години той прекара в Гранд Рапидс с приятеля си Мат. Бащата на Мат беше млад и силен спортист от колежанския футболен отбор на „Спартанс“ и всяка вечер риташе топка с двете момчета. Кевин го боготвореше.

След няколко години Джон Тъкър толкова остаря, че повече не можеше да пътува до лагера за летните църковни служби. Параклисът изгоря и лагерът изгуби ролята си на религиозен център. Лелята на Кевин, Джудит, се премести в грозната стара къща в лагера, където дотогава отсядаше с родителите си, като през лятото продължаваше да дава под наем бунгалата. Самият той оттогава нито веднъж не стъпи там.

Не искаше да си спомня за онези безкрайни скучни горещи дни, за безбройните досадни поучения, за забележките, за лекциите на старците. Усили докрай звука от новия си компактдиск. Но тъкмо когато прекоси границата между двата щата, забеляза отстрани на магистралата познатия резедав фолксваген. Толкова силно натисна спирачките, че изпод гумите се разлетяха камъчета. Нямаше грешка, това бе колата на Моли. Тя се беше облегнала на волана.

Чудесно. Само това му липсваше. Една истеричка. Какво право имаше тя да се държи истерично? Той бе този, който трябваше да вие от мъка.

Дали да не продължи напред? Не, тя вероятно вече го бе забелязала, затова слезе от колата си и тръгна към нея.

От силната болка дъхът й секна. Или може би беше от страх? Моли знаеше, че трябва да се добере до някоя болница, но не можеше дори да помръдне. Опасяваше се, че ако се измести дори съвсем малко, горещата лепкава течност, вече просмукваща се през полата на бялата й вълнена сватбена рокля, ще потече още по-силно и ще отнесе бебето й.

При първите спазми реши, че стомахът я присвива от глад, тъй като цял ден не бе хапнала нищо. Но после я скова такава силна болка, че едва успя да отбие колата до канавката. Обви корема си с ръце и се сгърчи от болка.

Моля те, Господи, не позволявай да изгубя детето! Моля те, Господи!

— Моли?

През пелената от сълзи видя Кевин, наведен към страничното стъкло. Той тихо почука по прозореца.

— Моли, какво ти е?

Младата жена се опита да му отговори, но не успя. Той натисна дръжката.

— Отключи вратата.

Опита да се пресегне към дръжката, но я скова следващият спазъм. Изскимтя и стегна ръце към бедрата си, за да ги задържи притиснати. Той отново насили вратата, този път по-силно.

— Удари по ключалката! Просто я удари!

Някак си успя да изпълни заповедта му. Когато той рязко отвори вратата, я връхлетя вълна от режещо студен въздух. Дъхът му излезе като облак в колата.

— Какво ти е?

Страх скова гърлото й. Успя само да прехапе устни и да стисне бедрата си още по-плътно.

— Бебето ли?

Тя кимна рязко.

— Да не е спонтанен аборт?

— Не! — Успя да се пребори с болката и се опита да заговори по-спокойно: — Не, не е аборт. Само… само някакви спазми.

Моли разбра, че той не й повярва, и го намрази заради това.

— Отиваме в болница.

Заобиколи тичешком колата, отвори вратата и се пресегна към нея, за да я измести на пътническата седалка, но тя не му позволи. Ако се помръдне…

— Не! Не ме… не ме мести!

— Трябва. Няма да те нараня. Обещавам ти.

Той не разбираше. Нямаше да нарани нея.

— Не…

Но съпругът й не я послуша. Младата жена още по-здраво стисна бедрата си, когато той подпъхна ръце под нея и предпазливо я премести на другата седалка. От усилието тя изохка.

Кевин изтича до колата си и след миг се върна с мобилния си телефон и едно вълнено одеяло, с което я наметна. Преди да се настани зад волана, мъжът хвърли якето си върху седалката, като закри кървавите петна.

Докато излизаше на магистралата, Моли се молеше ръцете й да са достатъчно силни, за да държат краката й притиснати. В това време той говореше с някого по телефона си… питаше къде е най-близката болница. Гумите на малкия фолксваген свистяха, докато се носеха по магистралата. Караше дяволски бързо, безразсъдно. Моля те, Господи…

Тя нямаше представа колко време им отне да стигнат до болницата. Знаеше само, че той отвори вратата откъм нейната страна и се приготви пак да я вдигне на ръце.

Опита се да избърше сълзите си, докато го гледаше.

— Моля те… зная, че ме мразиш, но… — Изохка заради поредния силен спазъм. — Краката ми… трябва да ги държа събрани.

Кевин я погледна за миг, след което бавно й кимна, преди да я вдигне с лекота, сякаш беше перце. Пренесе я през вратата, като притискаше плътно бедрата й към тялото си.

Някой изтича срещу тях с инвалидна количка и той забърза към него.

— Не… — Моли се опита да улови ръката му, но вече бе прекалено изтощена. — Краката ми… ако ме пуснеш долу…

— Оставете я тук, сър — каза санитарят.

— Просто ми покажете накъде да я заведа — прекъсна го Кевин.

— Съжалявам, сър, но…

— Побързайте!

Тя отново сгуши лицето си към гърдите му и за миг се почувства по-добре, все едно че тя и бебето й бяха в безопасност. Ала този блажен миг тутакси се изпари, когато Кевин я внесе в оградената със завеси кабинка и много внимателно я постави върху болничната маса.

— Ще се погрижим за нея, докато вие попълните документите за лечението й, господине — каза сестрата.

Кевин стисна ръката на съпругата си. За пръв път, откакто се бе завърнал от Австралия, не изглеждаше враждебен, а искрено загрижен за нея.

— Веднага ще се върна.

И докато гледаше унесено примигващите флуоресцентни лампи над себе си, тя се запита какво ще запише той във формулярите на регистратурата. Нали не знаеше нито рождената й дата, нито второто й име. Не знаеше нищо за нея.

Медицинската сестра беше много млада, с приятно, миловидно лице. Но когато се опита да помогне на Моли да свали окървавеното си бельо, тя не й позволи. За да го направи, трябваше да разтвори крака.

— Ще бъда много внимателна — обеща й сестрата и я погали по ръката.

Но нищо не помогна. Когато докторът от спешното отделение пристигна, за да я прегледа, тя вече беше изгубила бебето си.

Кевин не позволи да я изпишат на следващия ден и тъй като беше знаменитост, лекарите изпълниха желанието му. През прозореца на самостоятелната болнична стая Моли виждаше част от паркинга и зад него — редица от оголени дървета. Затвори очи, за да не вижда нищо. Ако имаше сили, щеше да затъкне и ушите си, за да не чува.

Един от лекарите говореше на Кевин с онази почтителна интонация, която хората използват при общуване със звездите:

— Съпругата ви е млада и здрава, господин Тъкър. Разбира се, трябва да я прегледа и гинекологът й, но не виждам причини да нямате други деца.

За разлика от лекаря обаче, Моли виждаше такава причина.

Някой пое ръката й. Не знаеше дали бе сестрата, лекарят или Кевин. И не се интересуваше кой е. Само издърпа ръката си.

— Как се чувстваш? — прошепна съпругът й.

Тя се престори на заспала.

Той остана в стаята доста време, но накрая си тръгна. Моли се извърна на една страна и протегна ръка към телефона. Беше замаяна от лекарствата, които й дадоха, затова трябваше два пъти да набере номера. Когато Фийби й отговори, младата жена се разплака.

— Ела да ме вземеш. Моля те…

Семейство Кейлбоу се появиха в стаята й малко след полунощ. Моли си мислеше, че Кевин си е тръгнал, но той сигурно бе подремнал във фоайето, защото тя го чу да обяснява нещо на Дан.

Фийби я погали по бузата. Плодовитата й сестра, родила на мъжа си едно след друго четири деца. Една от сълзите й капна върху ръката на Моли.

— О, скъпа… толкова ми е мъчно…

Кевин я смени, когато Фийби отиде да поговори със сестрата. Защо не се махне завинаги? Той й бе чужд, а никой не иска край себе си чужд човек, когато животът му се разпада. Моли се извърна и зарови лице във възглавницата.

— Не биваше да ги викаш — каза й тихо. — Аз щях да те прибера у дома.

— Зная.

Той бе толкова мил с нея, че тя се почувства задължена да го погледне. Видя в зелените му очи не само съчувствие, но и умора. Но никаква следа от тъга.

Веднага щом се прибра у дома си, разстроената жена скъса ръкописа на „Дафни си намира зайче мъниче“ и го запрати в кошчето за смет.

На следващата сутрин новината за неочакваната сватба на звездата на американския футбол беше на първа страница в пресата.