Капризите на сърцето

17

Във вторник Моли вече беше напълно изтощена от капризите на творческото си вдъхновение, което ту се издигаше във висините, ту се спускаше до шеметни низини. Работата над „Дафни отива на летен лагер“ направо изсмукваше силите й, както и опитите й да развлича Кевин. Не че той я бе помолил да го забавлява. Всъщност след съботната им вечеря постоянно беше вкиснат и всячески се стараеше да я избягва. Дори имаше нахалството да се държи така, сякаш тя му се натрапваше. Накрая се наложи да го заплаши със стачка, за да го накара днес да дойде с нея.

Трябваше да го остави сам, но сърце не й даваше. Единственият начин да го откаже от намерението да продаде летния лагер „Уинд Лейк“, беше да го убеди, че мястото не е толкова скучно, както в детството му. За нещастие, засега тази мисия оставаше безуспешна, което означаваше, че е дошло време за следващия ход. Въздъхна примирено и се изправи.

— Кевин, погледни! На онова дърво там!

— Какви ги вършиш, Моли? Сядай долу!

Тя подскочи въодушевено.

— Това не е ли онази пойна птичка, която търси господин Пиърсън?

— Стой мирно!

Само още един малък подскок и кануто се преобърна.

— Ау, мамка му!

Двамата пльоснаха в езерото.

Докато беше под водата, Моли мислеше за онази знаменателна и разтърсваща целувка, която си бяха разменили преди три дни. Оттогава той се държеше на разстояние и всячески я избягваше, а в редките случаи, когато бяха заедно, се държеше с хладна любезност. След като му каза, че няма да спи с него, бе изгубил интерес към нея. Само ако…

Само ако, какво, тъпачке? Ако всяка вечер тропаше по вратата на спалнята ти, умолявайки те да размислиш и да го пуснеш? Напразни фантазии.

Но не можеше ли да покаже, че поне малко и той страда и изгаря от същата страст, която вече три нощи я караше да се мята трескаво в леглото, едва сдържайки се да не закрещи? Всички тези терзания се отразяваха на писането й. Ето например тази сутрин Дафни сподели с най-добрата си приятелка Мелиса, дървесната жаба, че онзи ден Бени изглеждал много секси! Моли бе захвърлила отвратено тетрадката.

Тя напипа над главата си планшира на преобърнатото кану и доплува под него. С един замах на краката се издигна и се озова във „въздушния джоб“ под корпуса, където имаше достатъчно място за главата й. Ако трябва още дълго да се преструва на давеща се, накрая сигурно ще заприлича на сушена слива.

Знаеше, че няма да е трудно да си върне вниманието му. Достатъчно беше да се съблече гола. Но тя искаше помежду им да има нещо много повече от краткотраен секс. Тя искаше да бъде…

Мисълта й засече, но само за миг. Приятел, това беше нужната дума. Тъкмо бе започнала да цени приятелството им, и той започна да се муси и да страни от нея. Нямаше никакъв шанс да подновят приятелството си, ако преспят заедно.

Отново се наложи да си припомня, че Кевин не беше кой знае какъв любовник. Да, целуваше се страхотно и трябваше да признае, че по време на краткото им злополучно сексуално премеждие той беше полузаспал, но тя вече бе забелязала, че той не си пада особено по плътските удоволствия. Не се стараеше да удължи храненето. Не вкусваше виното с наслада, нито пък се впускаше в кулинарни излияния или похвали за поднесеното блюдо. Хранеше се добре и с апетит, но храната за него не беше нищо повече от гориво за тялото. Освен това защо беше нужно на един красив милионер и професионален спортист да влага сили и енергия да усъвършенства уменията си на любовник? Жените го преследваха и се редяха на опашка, готови да му доставят всякакви удоволствия. Не беше нужно той да си дава труд да ги съблазнява.

Не биваше да се самозалъгва: тя си мечтаеше за романтичен, изпепеляващ секс с него, но не беше готова да продаде душата си заради това. Въпреки трите безсънни нощи, въпреки горещите вълни, които я изпълваха със срам и караха краката й да омекват в най-неподходящите моменти, не желаеше мимолетно развлечение. Копнееше за истинска връзка. За приятелство, напомни си младата жена.

Тъкмо си представяше как ще изглеждат чифт мокри заешки уши, щръкнали изпод преобърнатото кану, когато до нея се показа главата на Кевин. Под корпуса на кануто беше прекалено тъмно, за да види изражението на лицето му, но гласът му трепереше от ярост.

— Защо ли не се учудвам, че те намирам тук?

— Обърках посоката във водата.

— Кълна се, че ти си най-обърканата личност, която някога съм срещал! — Сграбчи я грубо за ръката, стисна я и я притегли обратно под водата. Изплуваха на ярката слънчева светлина.

Беше един красив следобед край езерото. Слънцето припичаше, а в кристалносинята вода се отразяваше малкото пухкаво облаче, плуващо в небето над тях. Приличаше на целувките на Моли, когато, разбира се, не ги бе прегорила. В пълен контраст с околната кротка и ведра хармония, Кевин приличаше на буреносен облак.

— Къде, по дяволите, ти е умът? Когато ме изнуди да дойда тук, ми каза, че знаеш да караш кану!

Моли пореше уверено водата, доволна, че за разлика от Кевин, бе оставила маратонките си на кея. Но пък и той нямаше представа как ще приключи мирната им разходка по езерото.

— Мога да управлявам кану. През последния си летен лагер возих шестгодишните.

— И остана ли някой от тях жив?

— Не разбирам защо е тази пушилка. Ти обичаш да плуваш.

— Но не и с „Ролекс“ на ръката.

— Ще ти купя нов.

— Да бе, сигурно. Въпросът е, че аз не исках днес да карам кану. Чака ме много работа. Но всеки път щом се опитам да свърша нещо през този уикенд, ти проваляш нещата. Или изведнъж ти се привижда, че в бунгалото се вмъква крадец, или не можеш да се съсредоточиш в готвенето, ако не отидеш да скачаш от скалите. А тази сутрин ме застави да си играя с пудела ти!

— Ру се нуждае от упражнения. — А Кевин се нуждаеше от другарче в играта.

През целия уикенд не го свърташе на едно място. Вместо да се потопи в очарованието на „Уинд Лейк“ и да възстанови духовната връзка със своето наследство, той се претрепваше от работа, опитвайки се да прогони обзелото го безпокойство с чук и пирони. Тя очакваше всеки миг да скочи в колата си и да отпраши завинаги оттук.

Самата мисъл я потисна. Моли не можеше да си тръгне от лагера, поне не веднага. Мястото криеше някаква особена магия. Във въздуха сякаш трептяха хиляди обещания. Имаше чувството, че живее в омагьосан свят.

Но сега Кевин плуваше към кърмата на преобърнатото кану.

— И какво ще правим сега с тази проклетия?

— Можеш ли да стигнеш дъното?

— Да не си откачила? Та ние сме по средата на шибаното езеро! Разбира се, че не мога да стигна дъното.

— Е, нашият инструктор ни показа веднъж специална техника как да обръщаме кану — заяви Моли бодро, без да обръща внимание на мрачната му физиономия. — Нарича се „обръщане на Капистрано“, но…

— И как се прави това обръщане?

— Бях на четиринайсет. Не си спомням.

— Тогава защо дрънкаш напразно?

— Просто мислех на глас. Хайде, сигурна съм, че ще се справим.

Най-накрая успяха да преобърнат кануто, но вследствие на специалната им техника, основаваща се най-вече на грубата сила на Кевин, кануто остана пълно до половината с вода, която нямаше с какво да изгребат. Така че се наложи да гребат обратно в килнатото на една страна кану. Когато най-после стигнаха до брега, Моли пухтеше като парен локомотив, почти останала без дъх, но геройски му помогна да завърже кануто на кея. Не беше от тези, които се предават лесно.

— Погледни надясно, Кевин! Господин Морган е тук! — Затъкна един мокър кичур коса зад ухото си и посочи към слабия счетоводител с очила с изпъкнали лупи, който нагласяваше стола си на пясъка.

— Не започвай пак.

— Наистина, мисля, че не е зле да го проследиш…

— Не ме е грижа какви ги плещиш. Той изобщо не ми прилича на сериен убиец! — озъби се съпругът й, като свали ядно мократа си тениска.

— Имам много силна интуиция, очите му бягат.

— Мисля, че напълно си откачила — промърмори младият мъж. — Наистина. И нямам представа как ще го съобщя на сестра ти — жената, която по една случайност е мой шеф.

— Прекалено много се тревожиш.

Той се извъртя към нея. Когато видя пламъците в невероятните му зелени очи, Моли разбра, че е стигнала твърде далеч.

— Набий си го в главата, Моли! Забавленията и игрите приключиха. Имам много по-добри занимания, отколкото да си губя времето с теб.

— Това не е загуба на време. Това е…

— Няма да бъда твоето другарче! Не можеш ли да го разбереш? Ти искаш връзката ни да остане извън спалнята? Чудесно. Това е твое право. Но не очаквай от мен да ти бъда приятелче. От сега нататък се забавлявай сама и веднъж завинаги ме остави на мира!

Моли го гледаше как се отдалечава с решителни крачки. Дори и да признаваше, че донякъде е заслужила гнева му, все пак се чувстваше разочарована и тъжна.

Моли остави тетрадката настрани и се отправи към дневната, като взе пътьом новата кутийка от „Поръчай фъдж“. Изсипа я в една купа от млечно стъкло, в която се виждаха шоколадови трошички от вчерашния фъдж. Бяха минали четири дни, откакто бе преобърнала кануто, и всяка сутрин намираше нова кутийка върху кухненския плот. Не беше нужно да се чуди къде прекарваше нощите си Кевин. Слидерин!

Той бе сторил всичко възможно да стои по-далеч от нея, с изключение на единственото нещо, което трябваше да направи — да се премести обратно в пансиона. Но нежеланието му да бъде близо до Лили явно беше много по-силно от неохотата му да е край нея. Не че това имаше кой знае какво значение, тъй като те почти не се засичаха в бунгалото.

Напълно отчаяна, Моли лапна един бонбон. Беше събота и пансионът беше пълен за уикенда. Младата жена влезе във фоайето и оправи купчината брошури върху малката масичка. Обявата за работа бе излязла във вестника и цяла сутрин Кевин бе разговарял с двама от най-подходящите кандидати, докато Моли развеждаше гостите по стаите им и помагаше на Трой да настани новите наематели на бунгалата. Вече бе късен следобед и тя най-после можеше да си почине и да напише няколко страници.

Излезе на верандата и видя Лили в единия край на предния двор, коленичила под сянката на едно дърво да сади последните стръкчета розови и лилави секирчета, които бе купила, за да запълни празните лехи. Дори с градинарските ръкавици сред тревата, по-възрастната жена изглеждаше прекрасно. Моли не си направи труда да й напомни, че е гост и не бива да се занимава с озеленяването на лагера. Опита да й го каже, когато преди няколко дни актрисата се появи с багажник, пълен с едногодишни растения. Ала тя заяви, че обичала да се занимава с градинарство, тъй като то я успокоявало. Младата жена бе принудена да се съгласи, че сега наистина не изглежда толкова напрегната, при все че Кевин продължаваше да я избягва.

Когато Моли стигна до последното стъпало, Марми повдигна глава и примигна с големите си златисти очи. Разбрала, че Ру е вътре в къщата с Ейми, котката се надигна лениво и отиде да се отърка о глезените й. Въпреки че тя, за разлика от Кевин, не си падаше чак толкова по котки, като истинска женска изкусителка, свикнала да побеждава, Марми бе спечелила симпатиите й и помежду им се бе установило нещо като сдържано приятелство. Животното обичаше да го държат на ръце и младата жена се наведе, за да го вземе.

Лили тупна малко рязко с лопатката отстрани на новозасаденото цвете.

— Бих искала да не каниш Лиам да идва тук всеки ден на закуска.

— Аз го харесвам. — „И ти също“, додаде Моли наум.

— Не разбирам какво му харесваш. Той е груб и надут егоист.

— Освен това е умен, забавен и секси.

— Не съм забелязала.

— Не се и съмнявам.

Лили повдигна вежди и я измери с високомерния си поглед на кинозвезда, но Моли не се впечатли. Напоследък актрисата явно бе забравила, че писателката й е враг, и дори бе пожелала да си говорят на ти. Може би работата й в пансиона не се вписваше с представата на по-възрастната жена за разглезена богата наследница. Моли възнамеряваше да си поговорят открито, както преди седмица, когато бяха в билковата градина, но не й се искаше да се оправдава и защитава.

Всяка сутрин Лиам Дженър се появяваше в кухнята, за да закусва с Лили. Докато се хранеха, двамата не спираха да си разменят остроти, но Моли бе останала с впечатлението, че го правят, за да прекарат по-дълго време заедно, отколкото поради някаква друга причина. Когато им писнеше да се дърлят, те се впускаха в дълги разговори за изкуството и пътуванията им, за наблюденията им върху човешката природа. Двамата имаха много общи интереси и беше съвсем очевидно, че помежду им има взаимно привличане. Както и че Лили се опитва да се бори с това.

Моли бе узнала, че актрисата е била в дома му и художникът е започнал да рисува портрета й, но звездата постоянно отказваше на молбите му да продължи да му позира. Младата жена се чудеше какво ли се бе случило през онзи ден в къщата на Дженър.

Занесе Марми до голямата липа, близо до която Лили садеше цветя.

— Обзалагам се, че той изглежда страхотно гол — прошепна тя само за да я подразни.

— Моли!

Цялата й дяволитост изчезна, когато зърна Кевин да тича към ливадата откъм магистралата. Веднага след като приключи разговорите с кандидатите, той се бе преоблякъл в тениска и сивите си спортни шорти и бе изчезнал. Дори когато сервираха закуската, почти не й говореше. Ейми се почувства длъжна да изтъкне, че шефът й обръща повече внимание на Шарлот Лонг, отколкото на съпругата си.

През цялата седмица Кевин измъчваше Лили с хладната си вежливост, ала тя безропотно понасяше пренебрежението му. Сега обаче заби ожесточено градинската лопатка в земята.

— Знаеш ли, Моли, търпението ми към твоя съпруг се изчерпа.

Значи, ставаха двама.

Младата жена наблюдаваше как куотърбекът забавя скоростта, за да си поеме дъх. Наведе глава и постави длани на кръста си. Марми го видя и се размърда в ръцете й. Тя стрелна с недоволен поглед котката. Ревнуваше. Ревнуваше от привързаността на мъжа си към котката. Спомни си как той галеше животното по пухкавата козина, как дългите му пръсти се заравяха… плъзгаха се по гърба му. Моли настръхна.

Осъзна, че му е бясна, адски бясна! Идеше й да го удуши, задето цяла сутрин избираше сред разни непознати кой да поеме ръководството на лагера. И как смееше да се държи, сякаш бяха истински приятели, а след това да престане да й обръща внимание само защото отказа да си легне с него? Може и да се преструваше, че й е сърдит заради случката с кануто, но и двамата знаеха, че това е лъжа.

Изведнъж Моли се извъртя и пусна котката до дебелия ствол на липата, под която стояха. В клоните над главите им се мярна катеричка. Марми размаха опашка и се стрелна нагоре.

С периферното си зрение Лили зърна движението и се обърна.

— Какво прав…

— Ти не си единствената, на която й се е изчерпало търпението! — Младата жена вдигна глава и видя, че котката се е изкачила доста нависоко.

— Кевин! — провикна се тя. Той погледна към малката групичка. — Имаме нужда от помощта ти! За Марми!

Той ускори крачка и забърза към тях.

— Какво й е на Марми?

Моли посочи към липата, където на един висок клон се мъдреше котката, явно крайно недоволна от изчезването на катеричката.

— Незнайно как се озова горе и сега не можем да я накараме да слезе. Горкото животно очевидно умира от страх.

Лили завъртя очи, но не каза нищо.

Кевин вдигна глава към дървото.

— Хей, момичето ми, слизай долу! — Протегна ръце. — Ела тук!

— Ние от часове я умоляваме. — Моли огледа мократа му от потта тениска и късите шорти. Косъмчетата му бяха залепнали по стройните мускулести крака. Как можеше въпреки това да е толкова прекрасен? — Боя се, че ще трябва да се покатериш на дървото, за да я свалиш оттам. — Тя поклати загрижено глава и замълча за миг. — Освен ако не предпочиташ аз да го направя.

— Разбира се, че не. — Той се хвана за един от долните клони и се издигна нагоре.

Лукавата заговорничка не можа да сдържи задоволството си.

— Ще израниш краката си. — Тъкър се прехвърли на по-висок клон. — Ако клонът се изплъзне от пръстите ти, може да паднеш и да си счупиш дясната ръка. А това може да сложи край на кариерата ти. — Кевин вече бе изчезнал между клоните и тя извиси глас: — Моля те, слез долу! Прекалено е опасно.

— Вдигаш повече шум от котката!

— Ще отида да извикам Трой.

— Страхотна идея. За последно го видях край пристана. Върви, но не бързай, разполагаш с достатъчно време.

— Мислиш ли, че горе се въдят дървесни змии?

— Не зная, но се обзалагам, че можеш да намериш достатъчно в гората. Върви да ги потърсиш. — Клоните зашумоляха. — Ела тук, Марми. Ела тук, момичето ми.

Клонът, върху който се бе свила мяучещата котка, беше доста дебел, но той беше едър мъж. Ами ако клонът се счупи и той наистина се нарани? За пръв Моли наистина се разтревожи.

— Не се качвай там, Кевин. Прекалено си тежък.

— Ще млъкнеш ли най-после!

Младата жена затаи дъх, когато той прехвърли крак през клона на около два метра от Марми. Пропълзя напред, мърморейки нещо успокоително. Тъкмо стигна до котката, когато Марми вирна царствено нос във въздуха, скочи грациозно на по-долния клон и се заспуска невъзмутимо надолу по ствола на дървото.

Моли възмутено наблюдаваше как долната изменница тупна на земята, след което се спусна към Лили. Господарката й я взе, изгледа многозначително снаха си, но не каза нищо на Кевин, който се спускаше надолу по липата.

— Колко дълго каза, че е стояла там? — попита той, след като скочи на земята.

— Ами, ъъъ… трудно е да следиш времето, когато си изплашен.

Тъкър изгледа съпругата си продължително, с подчертано подозрително изражение, сетне се наведе, за да огледа доста дълбоката драскотина върху прасеца си.

— В кухнята имам страхотен мехлем — промърмори Моли.

— Аз ще го донеса — предложи Лили.

— Не си прави труда заради мен — сряза я Кевин.

Майка му стисна зъби.

— Знаеш ли, вече наистина ми писна от поведението ти. Уморих се да чакам търпеливо подходящия момент. Ще поговорим още сега.

Остави котката на земята.

Той я изгледа сепнато. Беше свикнал с мълчаливото й примирение и сега не знаеше какво да отговори. Тя посочи с пръст към пансиона.

— Достатъчно дълго го отлагахме. Последвай ме! Или може би не ти стиска.

Предизвикваше го открито, а Кевин не беше от тези, които лесно подминаваха предизвикателствата.

— Ще видим на кого не му стиска.

Лили подмина къщата и се запъти към гората. Моли едва не й изръкопляска, но за късмет се сдържа, защото актрисата се обърна и я изгледа свирепо.

— И не пипай котката ми!

— Слушам, госпожо — кимна смирено младата жена, след което двамата се изгубиха между дърветата.

Лили чу как боровите иглички, осеяли горската пътека, шумолят под стъпките на Кевин. Поне я бе последвал. Трийсетте години на вина бързо потушиха гневния изблик, който най-сетне й даде смелост да се изправи лице в лице пред сина си. Тази вина я измъчваше, разяждаше душата й. Стореното от нея парализираше сетивата и чувствата й и тя повече не можеше да издържа този товар. Лиам я тормозеше, като се появяваше всяка сутрин за закуска. И при все че нямаше никакъв апетит, сякаш някаква невидима сила я теглеше към кухнята. Моли не се вписваше в предварителната представа на Лили за нея. Кевин я гледаше като че ли беше най-злият му враг. Не, повече не можеше да издържа.

Дърветата оредяха и в далечината заблестяха водите на езерото. Лили закрачи решително натам, мълчаливо предизвиквайки го да я последва. Когато мълчанието стана непоносимо, тя се обърна към сина си. Не знаеше какво ще му каже, но думите сами изскочиха от устата й.

— Няма да се извинявам, задето съм те дала на други да те отгледат.

— Защо ли не съм изненадан?

— Подигравай се колкото искаш, но някога питал ли си се какво щеше да стане с теб, ако те бях задържала? Какви възможности щеше да имаш, ако живееше в мизерен апартамент, пълен с хлебарки, оставен на грижите на една незряла тийнейджърка с големи мечти, но без никаква представа как да ги постигне?

— Абсолютно никакви — заяви той с каменна физиономия. — Постъпила си съвсем правилно.

— Дяволски си прав. Осигурих ти двама родители, които те обожаваха от деня, в който се роди. Погрижих се да живееш в уютен дом, в който винаги щеше да имаш храна, топлина и заден двор, където да си играеш.

Той се взираше отегчено в езерната вода.

— Не споря с теб. Каза ли каквото имаше да казваш? Чака ме доста работа.

— Не разбираш ли? Не можех да дойда да те видя!

— Това не е важно.

Тя понечи да го приближи, но се спря.

— Напротив, важно е. Зная защо ме мразиш толкова много. Не защото съм те дала на други, а защото никога не отговорих на писмата ти, в които ме молеше да дойда да те видя.

— Почти не си спомням. Бях — колко? — шестгодишен? Да не би да си въобразяваш, че нещо толкова незначително все още ме тормози? — Маската на престорено безразличие сякаш леко се пропука, а в гласа му прозвуча горчива нотка. — Не те мразя, Лили. Ти просто не ме интересуваш.

— Аз все още пазя онези писма. Всяко едно от тях. Не можеш да си представиш с колко сълзи са пропити.

— Направо ми късаш сърцето.

— Не разбираш ли? Най-много на този свят исках да дойда, но не ми позволяваха.

— Е, това вече е интересно.

Най-сетне бе привлякла вниманието му. Той приближи и застана до стария чворест дъб.

— Не беше на шест. Писмата започнаха да пристигат, когато беше на седем. Първото бе написано с печатни букви върху жълт лист с редове. Все още го пазя. — Толкова пъти го бе препрочитала, че хартията се бе изтъркала.

— За четири години ми написа осемнайсет писма.

— Наистина не си спомням.

Лили се осмели да пристъпи към него.

— Двете с Мейда имахме споразумение.

— Какво споразумение?

— Не съм те дала просто така, без да ме е грижа какво ще стане с теб. Не би могъл да вярваш в това. Ние се уговорихме за всичко. Аз бях написала дълги списъци. — Осъзна, че кърши ръце, и ги отпусна. — Те трябваше да ми обещаят никога да не те бият, не че биха го правили. Казах им, когато станеш тийнейджър, да не ти забраняват да слушаш любимата си музика и ако искаш, да ти разрешат да си пуснеш дълга коса. Не забравяй, че самата аз току-що бях навършила осемнайсет — усмихна се тя тъжно. — Дори се опитах да ги накарам да ми обещаят, че за шестнайсетия ти рожден ден ще ти купят червена спортна кола, но те разумно ми отказаха.

За пръв път Кевин й се усмихна. Усмивката беше почти незабележима, само леко извиване на ъгълчето на устата му, но все пак я имаше.

Тя примигна, решена на всяка цена да сдържи сълзите си.

— Но за едно нещо бях непреклонна — накарах ги да ми обещаят, че никога няма да ти пречат да следваш мечтите си, дори да не съвпаднат с надеждите, които те имат за теб.

Той наклони глава. Вече нямаше и следа от престореното му равнодушие.

— Родителите ти не искаха да ти позволят да играеш футбол. Ужасяваха се, че може да пострадаш много лошо. Но аз не им позволих да се отметнат от обещанието си и те никога не се опитаха да те разубедят или да ти попречат. — Извърна глава, неспособна да срещне погледа му. — Но това ми струва много скъпо. В замяна трябваше да обещая едно-единствено нещо…

Лили го чу, че приближава, вдигна глава и го видя да пристъпва в тясната ивица слънчева светлина.

— И какво беше това нещо?

Съдейки по тона му, вече бе наясно.

— Трябваше да се съглася никога повече да не те виждам. — Тя нямаше сили да го погледне и прехапа устни. — Тогава още не съществуваше „открито осиновяване“, при което истинските родители могат да поддържат някаква връзка с осиновителите, или поне аз не знаех за такова. Те ми обясниха колко е лесно едно дете да се обърка и да се почувства наранено, и аз им повярвах. Съгласиха се да ти кажат коя е истинската ти майка, когато пораснеш достатъчно, за да разбираш, и през годините ми изпращаха много твои снимки. Ала никога не ми позволиха да те посетя. Докато Мейда и Джон бяха живи, ти имаше само една майка.

— Но веднъж наруши обещанието си — едва чуто пророни Кевин. — Когато бях на шестнайсет.

— Стана случайно. — Майка му отиде до големия валчест камък, стърчащ от песъчливата почва. — Когато започна да играеш футбол в гимназията, най-после осъзнах, че имам възможност да те виждам, макар и отдалече, без да наруша обещанието си. Всеки петък започнах да летя до Гранд Рапидс, за да присъствам на мачовете. Не се гримирах, увивах около главата си някой стар шал, обличах обикновени дрехи, за да не ме познаят. Седях на трибуната за гости. Винаги носех със себе си малък театрален бинокъл и те следях през целия мач. Жадувах за мига, когато сваляше шлема си. Нямаш представа колко ненавиждах проклетото нещо. — Денят беше топъл, но на Лили внезапно й стана студено и разтри ръцете си. — Всичко вървеше добре до предпоследната ти година в гимназията. Това беше последният мач за сезона и аз знаех, че ще мине почти година, преди отново да те видя. Убедих се, че няма да стане нищо лошо, ако приближа с колата до къщата и те зърна само за миг.

— Косях тревата в предния двор.

Тя кимна.

— Беше един от онези топли дни на циганското лято и ти целият беше плувнал в пот, както сега. Бях вперила поглед, глуха и сляпа за всичко наоколо, и не забелязах колата на съседа ви, паркирана на улицата.

— Одраска я отстрани.

— И ти дойде тичешком, за да ми помогнеш. — Жената потрепери и се обви с ръце. — Когато ме позна, ме погледна с нескрита омраза.

— Не можех да повярвам, че си ти.

— Мейда никога не спомена тази случка и затова разбрах, че не си им казал. — Опита се да отгатне какво чувства, но изражението му оставаше безстрастно. Побутна настрани една паднала клонка с върха на маратонката си.

— Тя почина преди година. Защо си чакала чак досега, за да ми разкажеш всичко това?

Лили се втренчи в сина си и поклати глава.

— Колко пъти ти се обаждах и се опитвах да поговоря с теб? Ти отказваше, Кевин. Всеки път.

Той се взираше втренчено в нея.

— Трябваше да ми кажеш, че те не са ти позволявали да ме виждаш.

— А ти някога попита ли ги за това?

Младият мъж сви рамене и майка му разбра, че дори не му бе хрумвало.

— Мисля, че Джон навярно би пожелал да ти каже, но Мейда никога нямаше да позволи. Говорили сме за това по телефона. Не бива да забравяш, че тя беше по-възрастна от майките на твоите приятели. Знаеше, че не е от онези забавни и свободомислещи майки, за които си мечтае всяко хлапе. Това я правеше несигурна. Освен това ти беше своенравно и упорито дете. Мислиш ли, че ако знаеше колко силно копнея да те видя, щеше да отминеш подобно разкритие с лека ръка, без да му обърнеш никакво внимание и да продължиш спокойно живота си?

— Щях да се кача на първия автобус за Ел Ей — отвърна той сухо.

— А това щеше да разбие сърцето на Мейда.

Тя изчака, надяваше се той да приближи. Представяше си как ще й позволи да го прегърне и всички изминали години щяха да изчезнат. Вместо това Кевин се наведе и започна да събира шишарките, изпопадали на пътеката.

— В мазето имахме телевизор. Всяка седмица слизах долу, за да гледам сериала ти. Винаги намалявах звука, но те знаеха какво правя. Никога не казаха и дума.

— Предполагам, че не биха го сторили.

Кевин потърка разсеяно палец по люспите на шишарката. Враждебността му се бе стопила, но той оставаше напрегнат и Лили разбра, че опрощението и примирието, за които си мечтаеше, няма да се сбъднат.

— И какво очакваш да направя сега?

Явно не беше готов да й прости. А тя не можеше да го докосне, не можеше да му каже, че го обичаше от мига, в който се бе родил, и никога не бе престанала.

— Предполагам, че ти ще трябва да решиш — промълви тихо.

Той кимна бавно, сетне захвърли шишарките.

— Е, сега, след като ми каза всичко, кога смяташ да си тръгнеш?

Нито изражението му, нито тонът му подсказваха какво очаква да му отговори и тя не се осмели да попита.

— Ще засадя цветята, които купих. Ще остана още няколко дни.

Доста неубедително извинение, но синът й кимна и се извърна към пътеката.

— Трябва да отида да си взема душ.

Не й заповяда да си тръгне. Не й каза, че признанието й е дошло прекалено късно. И тя реши, че засега това е достатъчно.

Кевин откри Моли, настанена на любимото й място — сгушена на дивана люлка на задната веранда, с тетрадка в скута. Нямаше сили да мисли за разтърсващите признания на Лили, затова просто се спря на прага, загледан в жена си. Навярно не го бе чула, защото не вдигна глава. От друга страна, напоследък се бе държал като пълен негодник, така че нямаше да се учуди, ако тя съзнателно не му обръщаше внимание. Но как трябваше да се държи, за бога, след като така наречената му съпруга непрекъснато го въвличаше в някакви идиотски ситуации, без да има и най-малка представа какво изпитание беше за него да се намира толкова близо до нея?

Нима си въобразяваше, че му беше лесно да я гледа как се плиска във водата в този оскъден черен бански костюм, който бе принуден да й купи в замяна на червения, потънал безвъзвратно в езерото? Нима нито веднъж не бе забелязала какво става с гърдите й, когато се потопи в студената вода? Долната част на банския бе толкова силно изрязана, че той едва се сдържаше да не пъхне пръсти под миниатюрното парче плат и да обхване стегнатото й малко задниче. А тя имаше нахалството да му се сърди, задето я бил избягвал! Нима не разбираше, че нямаше друг избор?

Искаше да бутне настрани тетрадката, в която толкова съсредоточено драскаше нещо, да я метне през рамо и да я отнесе право в спалнята. Вместо това се запъти към банята и напълни ваната с ледена вода, докато за кой ли път проклинаше липсата на душ. Изми се набързо и се преоблече в чисти дрехи. През цялата седмица се изтощаваше до крайност, но нямаше никаква полза. Въпреки дърводелските занимания и бояджийската дейност, независимо от ежедневните упражнения и пробяганите километри, той я желаеше повече от всякога. Дори записите на старите мачове на отбора му, които бе започнал да гледа на телевизора в офиса, не успяваха да го разсеят. Трябваше да се премести в пансиона, но там беше Лили.

Прониза го остра болка. Сега не можеше да мисли за нея. Може би не беше зле да отскочи до града и да изразходва малко енергия в малката местна фитнес зала.

Но не, ето че без да се усети, краката му сами го поведоха към верандата и всичките му клетви и заричания да избягва Моли тутакси се изпариха. Щом прекрачи прага, мигом осъзна, че това беше единственото място, където трябваше да бъде в този миг. До единствения човек, който можеше да разбере объркването му, да сподели обзелите го чувства от това, което току-що се бе случило.

Моли вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни с онази искрена съпричастност, която тя показваше към всички, които страдаха и се измъчваха. Кевин не видя в тях ни най-малко осъждане или обида заради грубото му и пренебрежително отношение, макар да знаеше, че рано или късно ще го сложи на мястото му.

— Всичко наред ли е?

Той сви нехайно рамене.

— Поговорихме си.

Ала нафуканият му вид изобщо не я впечатли.

— Предполагам, че както обикновено, си се държал противно и грубиянски?

— Изслушах я, ако това имаш предвид. — Той отлично знаеше какво имаше предвид тя, но искаше Моли да го накара да й разкаже всичко. Може би защото не знаеше как ще реагира, когато узнае истината.

Младата жена мълчаливо изчакваше.

Кевин пристъпи към стъклената стена. Увивното растение в саксията, висяща от една кука, бръсна рамото му.

— Тя ми разказа някои неща… не зная… Не се оказа точно така, както си мислех.

— А ти какво си мислеше? — попита го съпругата му тихо.

И той й разказа всичко. Не спомена само за обърканите чувства, които бушуваха в него. Просто й изложи фактите.

— Разбирам — кимна бавно Моли, след като мъжът й свърши разказа си.

Искаше му се и той самият да разбира.

— Сега ще ти се наложи да свикнеш с мисълта, че не си я съдил правилно.

— Мисля, че тя иска… — Кевин пъхна ръце в джобовете си. — Иска нещо от мен. Аз не мога… — Извъртя се към нея. — И сега какво — да не би от мен да се очаква изведнъж да я обикна и да се хвърля в прегръдките й? Защото няма да стане!

Лицето й сякаш за миг се сгърчи от болка и тя дълго остана мълчалива.

— Не мисля, че очаква от теб точно това — промълви накрая. — Може би като начало не е зле просто да я опознаеш. Тя изработва невероятно красиви покривки. Според мен Лили е истински художник. Но и сама не го осъзнава.

— Предполагам. — Кевин измъкна ръце от джобовете си и каза точно това, което си забраняваше да изрича от миналия петък. — Направо ще откача от скука. На трийсетина километра от тук има едно готино място. Хайде да отскочим до там. — Тутакси видя, че тя беше готова да му откаже, и не я винеше. В същото време не искаше точно в този момент да остава сам, затова перна тетрадката от скута й, която тупна на пода, и я изправи на крака. — Ще ти хареса.

Час по-късно двамата се носеха над реката в малък елегантен планер.