Капризите на сърцето

13

— Вземи малката стълба и провери горната лавица, Ейми! — извика Кевин от килера. — А аз ще разчистя тези кутии.

Щом се върнаха от града, той възложи на момичето да направи списък на хранителните запаси. През първите десет минути тя стрелкаше любопитни погледи между килера, където шефът й работеше, и кухненския плот, където неговата съпруга подреждаше сандвичите и сладкишите за следобедния чай. Накрая явно не издържа и изтърси:

— Колко интересно, нали, че вие с Моли сте се оженили почти по същото време, по което и ние с Трой.

Моли постави първото парче от плодовия кейк върху старинния поднос и се заслуша в отговора на Кевин.

— Моли каза, че ще й трябва още кафява захар — той смени темата, подхваната от Ейми. — Там горе има ли?

— Виждам два пакета. Четох една книга за брака…

— Какво друго?

— Кутии със стафиди и няколко пакетчета бакпулвер. Както и да е, в тази книга пише, че някои двойки, които отскоро са семейство, изпитват трудности да свикнат един с друг и изобщо с новия си начин на живот — не се отказваше новоизпечената брачна консултантка. — Защото това е една огромна промяна.

— Има ли овесено брашно? Тя каза, че ще й трябва.

— Има една кутия, но не е от големите. Но ако имаш проблем с привикването или нещо друго, можеш да поговориш с Трой.

Последва продължително мълчание, което накара Моли да се усмихне.

— Може би не е зле да провериш какво е останало във фризера — посъветва накрая Кевин младоженката, явно вряла и кипяла в брачните дела.

Момичето се появи от килера и удостои Моли с един съчувствен поглед. Нещо в състраданието на тийнейджърката, в добавка с огърлицата от смучки по шията, действаше на нервите на Моли.

Без Кевин следобедният чай не беше толкова забавен. Госпожа Чет — всъщност Гуен — дори не се опита да скрие разочарованието си, когато младата жена обяви, че съпругът й има друга работа. Може би настроението й щеше да се подобри, ако знаеше, че Лили Шърман е отседнала в лагера, но актрисата не се появи и Моли реши да не оповестява присъствието й.

Тъкмо вадеше дълбоките купи за разбиване, за да са готови за утрешната закуска, когато през задната врата влезе Кевин, понесъл покупките от бакалията. Избягна Ру, който се опитваше да сръфа глезените му, и остави торбите върху плота.

— Защо се занимаваш с това? Къде е Ейми?

— Престани, Ру. Току-що я пуснах да си върви. Вече започна да хленчи за своя Трой — цял ден са разделени.

Едва го бе изрекла и видя как момичето се носи през ливадата към съпруга си, който сигурно я бе подушил във въздуха, защото изведнъж изникна като с магическа пръчка.

— Ето че пак се започва — въздъхна Кевин.

Срещата им беше по-страстна от тв реклама на екзотичен парфюм. Моли гледаше как Трой впи устни в гръдта на жена си, подаваща се от деколтето на блузката. Тя отметна глава и изви шия.

Още една смучка.

Моли натисна ядно капака на пластмасовата кутия за продукти.

— Ако той не престане, накрая на Ейми ще се наложи да й преливат кръв.

— Изглежда, тя няма нищо против. На някои жени им харесва, когато мъжете оставят по телата им доказателство за страстта си.

Нещо в начина, по който я погледна, накара гърдите й да настръхнат. Моли се подразни от реакцията си.

— А някои жени виждат в това жалък опит на неуверен мъж да демонстрира господството си над жената.

— Да, има го и това — промърмори той и я удостои с една от ленивите си усмивки на път към задната врата. Отиваше да донесе останалите продукти.

Докато ги вадеше от торбите, Кевин попита Моли дали иска да отидат да вечерят в града, но тя отказа. Този неотразим футболист представляваше твърде голямо изкушение за нея, за да се подлага постоянно на него. Запъти се към бунгалото, доволна от проявената твърдост.

Днес за втори път в главата й изскачаха персонажите от книгите й. Може би най-сетне бе готова да се захване отново с работа — дори да не пише, може поне да нахвърли рисунките, които искаше Хелън, и така да получи остатъка от аванса си.

Моли влезе в бунгалото и откри, че хладилникът е зареден, а шкафовете са препълнени с продукти. Трябваше да отдаде дължимото на Кевин. С всички сили се стараеше да се грижи добре за нея. Никак не бе доволна, че започваше да го харесва твърде много, и се опита да пробуди у себе известна неприязън към този всепризнат хубавец, напомняйки си, че е повърхностен, егоистичен, надценен и прехвален женкар, който се фука със скъпарското си ферари, отвлича невинни жени и мрази сладките игриви пудели. Само дето пред нея не се бе изявил като женкар. Ни най-малко.

Защото не я намираше за привлекателна.

Моли се хвана за главата и нададе приглушен вик, възмутена от жалкото си същество. После си приготви обилна вечеря и я изяде до последната троха.

Вечерта седна на верандата и се втренчи в скицника, който бе намерила в едно от чекмеджетата. Нищо нямаше да стане, ако Дафни и Мелиса не са в такава задушевна близост, нали? В крайна сметка това беше само една детска книжка. Едва ли правата и свободата на американските граждани зависеха от това, колко близо са една до друга Дафни и Мелиса.

Моливът започна да се движи по листа, отначало бавно и нерешително, сетне по-бързо и уверено. Но скицата изобщо не приличаше на първоначалната й идея. Вместо това, без да се усети, тя рисуваше гмурналия се във водата Бени — мократа козина бе полепнала по муцуната и водните капки се стичаха в очите му, а устата му бе зейнала, докато гледаше слисано Дафни, която летеше от върха на скалата. Ушите й се вееха зад нея, обшитата с мъниста яка на джинсовото яке се бе разтворила, а чифт изключително стилни сандали „Маноло Бланик“ се свличаха от лапичките й.

Моли се намръщи, когато си спомни за всички статии за тийнейджъри, останали парализирани завинаги при подобни скокове в непознати води. Какво послание щеше да отправи тази рисунка на малките читатели?

Откъсна листа от скицника и го смачка. Това беше проблем, за който всички онези ентусиасти, желаещи да пишат детски книжки, дори не се замисляха.

Творческото й вдъхновение отново секна. Вместо да мисли за Дафни и Бени, тя установи, че пак се терзае за Кевин и лагера. Това място беше неговото наследство и той никога не биваше да го продава. Беше й казал, че когато е бил дете, се е отегчавал тук, но сега нямаше време да скучае. Може би просто му е липсвал другар в игрите. Мислите й се отплеснаха и тя започна да си фантазира в какви игри би искал да участва Кевин…

Реши да се поразходи до моравата пред голямата къща. Може би ще нахвърли няколко скици на бунгалата, просто за забавление. Пътьом, Ру припна, за да поздрави Шарлот Лонг, и я впечатли с интерпретацията си на мъртво куче. По-малко от половината бунгала бяха заети и изглежда, че повечето от обитателите им бяха излезли на вечерна разходка. Дългите тъмни сенки чертаеха причудливи плетеници върху хладната трева. Тук, в Гората на славея, животът течеше по-бавно, отколкото в забързания свят…

Беседката привлече вниманието на Моли.

Тя се настани с кръстосани крака върху плажната кърпа, която бе взела със себе си, и започна да скицира. Няколко двойки, минаващи наблизо, се спряха да погледат, ала те принадлежаха към вече изчезващия вид на хората с добро възпитание и не прекъснаха работата й с досадни въпроси. Докато рисуваше, Моли се замисли за годините, които бе прекарала по летни лагери. Една смътна идея се зароди в мозъка й, не беше свързана с чаения купон, а с…

Затвори рисувателното блокче. Какъв смисъл има да мисли за бъдещето? „Бърдкейдж“ държеше авторските права за още две книги от поредицата за Дафни, ала те нямаше да приемат нито една, ако не внесе исканите от тях поправки за „Дафни се претъркулва“.

Когато приближи към бунгалото, видя, че всички лампи светят. Преди да тръгне, ги бе угасила, но не се притесни особено.

Ру тутакси се разлая и хукна към банята. Вратата не беше затворена и кучето я бутна с глава.

— Кротко, пухчо! — Моли отвори широко вратата и видя Кевин, в цялото си голо великолепие, излегнал се в старомодната вана, подпрял кръстосаните си крака върху ръба, с книга в ръка и къса пура, стърчаща от ъгъла на устата му.

— Какво правиш във ваната ми? — слиса се тя.

Въпреки че водата стигаше догоре, никаква сапунена пяна не скриваше прелестите му, затова младата жена не се осмели да приближи.

Той извади пурата от устата си. Не се виждаше дим и младата жена осъзна, че не е истинска, а шоколадова пръчка или карамелена близалка.

Неканеният гост дори имаше нахалството да изсумти раздразнено.

— Какво мислиш, че правя? И не можеш ли да почукаш, преди да нахълташ?

— Ру нахълта, не аз! — възмути се Моли. Доволно от добре свършената работа, кучето се оттегли от полесражението и се запъти към паничката си с вода. — Защо не ползваш собствената си вана?

— Не обичам да деля банята с непознати.

Тя реши да не изтъква очевидното — че в момента споделя тази с нея. Забеляза, че мускулестите му гърди изглеждат добре не само сухи, но и мокри. Дори мокри бяха още по-привлекателни. Нещо в начина, по който я гледаше, я накара да се почувства неспокойна.

— Откъде се сдоби с този бонбон?

— В града. Купих само един.

— Много щедро.

— Трябваше само да ме помолиш и щях да ти донеса.

— И откъде да зная, че ще купуваш бонбони? Освен това съм готова да се обзаложа, че си скрил някъде и онази кутийка с фъдж, която красивата fraulein32 ти подари.

— Затвори вратата, като излизаш. Освен ако не предпочиташ да се съблечеш и да дойдеш да ми правиш компания?

— Благодаря за поканата, но ми се струва, че ваната е малка за двама.

— Малка? Не мисля така, скъпа.

— О, я порасни най-после!

Моли се врътна и затръшна вратата зад себе си. Самодоволното му кискане я последва. Слидерин! Насочи се към малката спалня. Както бе предположила, куфарът му беше там. Въздъхна и притисна пръсти към слепоочията си. Старото главоболие се завръщаше.

Моли си наля чаша от бутилката „Совиньон блан“, която намери да се изстудява в хладилника, и я отнесе на верандата. Късото черно горнище не бе достатъчно топло за вечерния хлад, но не й се влизаше вътре, за да си вземе пуловер.

Когато Кевин се появи, тя се полюшваше на дивана люлка. Натрапникът носеше чифт дебели сиви чорапи, комбинирани с копринен халат на тъмнокафяви и черни вертикални ивици. От тези, които една жена би купила за любовника си. Моли мигом намрази коприненото одеяние.

— Хайде да си устроим чаен купон в беседката, преди да си тръгнем — предложи тя. — Ще поканим всички обитатели на бунгалата.

— И защо ще го правим?

— За забавление.

— Много вълнуваща идея. — Той се отпусна на стола до нея и протегна крака. Косъмчетата на прасците му бяха още мокри. Ухаше на сапун „Сейфгард“ и нещо скъпо — на брониран автомобил, пълен с хиляди разбити женски сърца.

— Предпочитам да не оставаш тук, Кевин.

— Аз пък предпочитам да остана. — Отпи от чашата вино, която бе донесъл.

— Не можеш вечно да се криеш от Лили — изтъкна Моли.

— Не се крия. Просто изчаквам подходящия момент.

— Не съм запозната добре с условията за анулиране на брака, но ми се струва, че присъствието ти тук може да провали процедурата.

— Нашата е провалена от самото начало — рече той. — Според това, което ми обясни моят адвокат, условията за искане на анулиране на брака са лошо отношение или неизпълнение на съпружеските задължения. Можеш да посочиш като причина последното. Аз със сигурност няма да възразя.

— Но това, че живеем заедно, поставя въпросната причина под съмнение.

— Голяма работа! В такъв случай ще получим развод. Може да отнеме малко повече време, но резултатът ще е същият.

Тя стана от люлката.

— Въпреки това не искам да оставаш тук.

— Бунгалото е мое.

— Аз пък съм наемател и също имам права.

— Защо ми се струва, че близостта ми те изнервя? — Тихият му чувствен глас сякаш я обгърна като с меко одеяло.

— Да бе, как не — прозина се престорено младата жена.

Развеселен, той кимна към чашата й с вино.

— Виждам, че пиеш. Не се ли боиш, че отново ще ми се нахвърлиш, докато спя?

— Олеле! Рецидив. Как не се сетих!

— Или може би те е страх, че аз ще те нападна.

Прималя й, но тя реши да го дава госпожа Невъзмутимост, отиде до масата и изтръска няколко трохи хляб от салфетката, която бе оставила там.

— И защо да ме е страх? Аз не те привличам.

Той забави отговора си достатъчно дълго, за да я изнерви.

— А ти откъде знаеш кой ме привлича и кой не?

Сърцето й прескочи няколко удара.

— О, господи! А аз си мислех, че безупречният ми английски неминуемо ще те отблъсне.

— Голяма умница се извъди.

— Извини ме, но аз харесвам по-дълбокомислени мъже.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм плиткоумен?

— Като локва на тротоара. Но си богат и красив, така че всичко е наред.

— Не съм плиткоумен!

— Хайде да броим: най-важното в живота на Кевин Тъкър е…

— Футболът е моята работа. Това едва ли ме прави плиткоумен.

— Второто, третото и четвъртото най-важно нещо в живота на Кевин Тъкър са футболът, футболът и — я, каква изненада — футболът.

— Аз съм най-добрият в работата си и нямам намерение да се извинявам за това.

— Петото най-важно нещо в живота на Кевин Тъкър е… О, почакай, това са жените, нали?

— При това тези, чиито уста не мелят непрекъснато, а ти не си от тях!

Моли тъкмо се канеше да му отвърне подобаващо, когато изведнъж получи прозрение.

— Най-сетне проумях! Всички онези чужденки… — Кевин настръхна. — Ти всъщност не искаш истински да си общуваш с някого. Една пълноценна връзка би могла да те отвлече от основната ти страст.

— Нямаш представа какви ги плещиш. Колко пъти трябва да ти кажа, че съм излизал с много американки.

— Обзалагам се, че са от една и съща порода. Красиви, не особено умни и веднага щом започнат да предявяват някакви претенции, ти им биеш шута.

— Добрите стари времена.

— Това беше обида, в случай че не си забелязал.

— И аз ти я върнах, в случай че ти не си забелязала.

Моли се усмихна.

— Сигурна съм, че не би желал да останеш под един и същ покрив с толкова строга и взискателна особа като мен.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Всъщност съвместният ни живот би могъл да има известни предимства. Той се надигна от стола си и я прониза с поглед, който извика у нея представата за потни тела и омачкани чаршафи. После бръкна в джоба на халата си и развали магията, която навярно бе плод единствено на въображението й.

Измъкна смачкан лист хартия. Отне й минута, за да познае рисунката на Дафни, скачаща от скалата във водата.

— Намерих това в кошчето за боклук. — Той приглади листа и пристъпи към нея, сетне посочи към Бени. — Този тип. Язовец ли е?

Тя кимна неохотно. Искаше й се да бе изхвърлила рисунката на място, където той нямаше да я намери.

— И защо си я хвърлила?

— От съображения за сигурност.

— Хм…

— Понякога черпя вдъхновение от собствените си житейски преживявания.

— Виждам — подсмихна се Кевин.

— Аз всъщност рисувам комикси, не съм истински художник.

— Струва ми се доста старателно и прецизно за комикс.

Тя сви рамене и протегна ръка, за да вземе рисунката, но той поклати глава.

— Вече е моя. Харесва ми. — Пъхна я обратно в джоба си, сетне се извърна към кухненската врата. — По-добре да отида да се облека.

— Добре, защото няма да останеш тук.

— О, напротив, ще остана. Просто се налага да отскоча за малко до града. — Спря се и й се усмихна лукаво. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

В главата й мигом зазвъняха предупредителни камбанки.

— Благодаря, но немският ми не е много добър, а съм и алергична към шоколад.

— Ако не те познавах по-добре, щях да кажа, че ревнуваш.

— Само не забравяй, libeling33, че часовникът е нагласен да звъни точно в пет и половина сутринта.

Чу го да се прибира някъде след един през нощта и затова на зазоряване с огромно удоволствие задумка по вратата му. През цялата нощ бе валяло, но докато вървяха мълчаливо надолу по пътеката и двамата бяха твърде недоспали, за да се насладят на чистото розово-сиво небе. Кевин се прозяваше, а Моли се бе съсредоточила в краката си, за да избегне локвите. Само Ру се чувстваше щастлив и весело припкаше наоколо.

Младата жена направи палачинки с боровинки, а съпругът й се зае да реже плодове на неравни резени и да ги подрежда в голяма синя керамична купа. Докато работеше, не спираше да мърмори, че някой с толкова много успешни пасове и отбелязани точки не би трябвало да се занимава с кухненска работа. Спря да се оплаква, когато Марми влезе в кухнята.

— Откъде се взе тази котка?

— Дойде вчера — уклончиво отвърна Моли. — Казва се Марми.

Ру изръмжа и се сви под масата. Кевин грабна една кухненска кърпа и избърса ръцете си.

— Хей, момиче. — Коленичи и погали животното. Марми мигом се сгуши до него.

— Мислех, че не обичаш животни.

— Разбира се, че ги обичам. Откъде ти хрумна подобна мисъл? — Марми сложи лапи върху крака му и той я взе на ръце.

— Може би е заради кучето ми?

— Та нима това е куче? Боже, аз пък си мислех, че е ужасна грешка на природата. — Дългите му, тънки пръсти се заровиха в пухкавата котешка козина.

— Слидерин! — Моли затвори с трясък капака на кутията с брашното. Що за човек може да харесва една котка повече от един чистокръвен френски пудел?

— Как ме нарече?

— Това е литературен герой. Няма да разбереш.

— „Хари Потър“. Освен това не ми харесват подобни сравнения.

Отговорът му я подразни. Ставаше й все по-трудно да се убеди, че той е само едно хубаво лице.

Семейство Пиърсън бяха първите гости, дошли на закуска. Джон Пиърсън изяде шест палачинки и порция бъркани яйца, докато осведомяваше Кевин за безплодното си дирене на някаква пъстроцветна пойна птичка. Чет и Гуен си тръгваха същия ден, а когато Моли надникна в трапезарията, завари Гуен да мята игриви погледи към куотърбека. Малко по-късно тя чу някаква дандания откъм предната част на къщата. Изгаси котлона и хукна към вестибюла. Там завари страховития мъж, когото бе видяла на ливадата в деня на пристигането си, да обяснява изнервено на Кевин:

— Тя е червенокоса. Висока около метър и седемдесет и пет. Красива. Някой каза, че я е видял тук вчера следобед.

— И за какво ви трябва? — попита Кевин.

— Имахме уговорка.

— Каква уговорка?

— Тя тук ли е, или не?

— Струва ми се, че разпознавам това ръмжене. — Лили се появи на горната площадка на стълбите. Незнайно как, но изглеждаше неотразима в обикновена светлолилава ленена риза и клин в същия тон. Заслиза бавно по стълбището като истинска кралица на екрана, но видя Кевин и смутено спря.

— Добро утро!

Той й кимна кратко и се шмугна в трапезарията.

Лили тутакси се окопити. Мъжът, който бе дошъл да я търси, се бе втренчил по посока на трапезарията, и Моли се увери, че наистина е същият, който бе излязъл от гората през първия ден от престоя й тук. Откъде го познаваше Лили?

— Вече е осем и половина — изръмжа непознатият. — Трябваше да се срещнем в седем.

— Опитах се да стана, но сънят надделя.

Той я изгледа като раздразнен лъв.

— Да вървим. Губя светлината.

— Сигурна съм, че ако потърсите достатъчно упорито, ще успеете да я намерите. А междувременно аз смятам да закуся.

Мъжът смръщи вежди.

Лили се извърна към младата жена с ледено изражение.

— Ще е възможно ли да се нахраня в кухнята, а не в трапезарията?

Моли си каза, че не бива да обръща внимание на враждебността на актрисата, но някакъв вътрешен глас й нашепна да й даде да се разбере. Тази игра се играеше от двама.

— Разбира се. Може би и двамата ще предпочетете да хапнете там. Направила съм палачинки с боровинки.

Лили се нацупи.

— Имате ли кафе? — тросна се непознатият.

Моли винаги бе харесвала хора, на които не им пукаше за мнението на околните — навярно защото тя твърде дълго се бе старала да извоюва одобрението на баща си. Възмутителното и ексцентрично поведение на този мъж я очароваше. Освен това не й убягна колко бе секси за възрастта си.

— Колкото пожелаете.

— Е, в такъв случай приемам предложението.

Моли се почувства малко виновна и отново насочи вниманието си към Лили.

— Можете да използвате кухнята всеки път когато пожелаете. Сигурна съм, че бихте желали да избегнете досадните си фенове рано сутринта.

— За какви фенове става дума? — сърдито попита мъжът.

— Аз съм доста известна — осведоми го Лили.

— О. — Явно известността й не му направи впечатление. — Ако искате да закусите, не е зле да побързате.

— Този невероятно самовлюбен мъж е Лиам Дженър — обърна се Лили към младата жена явно с единствената цел да го подразни. Моли бе сигурна в това. — Господин Дженър, запознайте се с Моли. Тя е… съпруга на моя племенник.

За втори път през последните два дни Моли се слиса. Боже, още една знаменитост!

— Господин Дженър? — промълви благоговейно тя и преглътна с усилие. — Нямам думи да изразя удоволствието да се запозная с вас. От години се възхищавам на творбите ви. Не мога да повярвам, че сте тук! Просто… Косата ви е по-дълга, отколкото на снимката, която винаги публикуват. Зная, че е правена преди години, но… извинете. Дрънкам глупости. Но вашето творчество означава много за мен.

Той изпепели Лили с поглед.

— Ако исках да знае името ми, щях сам да й го съобщя.

— Големи сме късметлии — заяви Лили на домакинята. — Мисля, че най-после имаме победител в нашия конкурс „Господин Чаровник“.

Моли още не се бе съвзела напълно.

— Всичко е наред. Разбирам. Сигурна съм, че много хора ви досаждат, но…

— Може би ще прескочите хвалебствията и най-после ще ни заведете при онези палачинки.

Тя пое дълбоко въздух.

— Оттук, моля. Сър.

— Може би не е зле да приготвите за госта си пирог с рачешки щипки — подхвърли Лили саркастично. — В тон с характера му.

— Чух ви — промърмори художникът.

В кухнята Моли най-после успя да си възвърне самообладанието и настани Лили и Лиам Дженър на кръглата маса, разположена в еркерната част на помещението. После се втурна да спасява бърканите яйца, които бе зарязала, и ги изсипа със замах в чиниите.

Кевин влезе през вратата, хвърли поглед към актрисата и художника, но не попита нищо.

— Онези яйца най-после готови ли са?

Моли му подаде чиниите.

— Препържиха се. Ако госпожа Пиърсън се оплаче, пусни в ход чара си. Ще донесеш ли кафе? Имаме гости. Това е Лиам Дженър.

Кевин кимна към художника.

— Чух в града, че имате къща край езерото.

— А вие сте Кевин Тъкър. — За пръв път Лиам се усмихна и Моли се удиви колко бързо се смекчиха грубите му черти. Наистина този мъж беше много секси. Лили също го забеляза, макар че не изглеждаше толкова впечатлена като снаха си.

Дженър стана и протегна ръка.

— Трябваше веднага да ви позная. От години съм заклет привърженик на „Старс“.

Докато двамата мъже се здрависваха, Моли с изумление видя как избухливият художник се превърна в смирен футболен запалянко.

— Имахте много добър сезон.

— Можеше да бъде и по-добре.

— Е, предполагам, че не може винаги да печелите.

Разговорът се завъртя около отбора, а Моли се взираше удивено в двамата мъже и жената. Каква странна компания се бе събрала в това изолирано място. Футболист, художник и кинозвезда.

Тук, на „Острова на Гилиган“34.

Тя се усмихна, взе чиниите от Кевин, който бе погълнат от разговора, тръсна ги върху един поднос и ги отнесе в трапезарията. За щастие, нямаше оплаквания от яйцата. Напълни две чаши от кафеварката, добави сметана и захар, и ги отнесе в кухнята.

Кевин се бе облегнал на вратата на килера и говореше с Дженър, без да обръща никакво внимание на Лили.

— … Чух в града, че много хора посещават Уинд Лейк с надеждата да ви зърнат. Очевидно оказвате благотворно влияние върху местния туризъм.

— Не е по мое желание. — Художникът взе чашата с кафето от Моли, остави я пред себе си и се облегна назад.

„Той изглежда в пълна хармония със себе си“, помисли си младата жена. Едър и грубоват, с донякъде мечешко телосложение — човек на изкуството, скрит под външността на сприхав и недодялан ловец или рибар.

— Щом се разчу, че съм си построил къща тук, започнаха да идват всякакви идиоти.

Лили пое лъжичката, която Моли й подаде, и започна да разбърква кафето си.

— Явно нямате високо мнение за почитателите си, господин Дженър.

— Те са впечатлени от славата, а не от работите ми. Започват да бъбрят несвързано каква чест е да се запознаят с мен, но три четвърти от тях не биха разпознали моя картина, дори да ги ухапе по задника.

Като една от „бъбрещите несвързано“, Моли не можеше да позволи подобна обида.

— „Сериозната Мейми“, рисувана през 1968-а, много ранен акварел. — Изля част от сместа за палачинки в титана. — Емоционално наситена творба с измамна простота на рисунъка. „Знаци“, рисувана през 1971-ва, акварел, техника „суха четка“. Критиците я оплюха, но сгрешиха. От 1996 до 1998 година рисувате с акрилни бои своите „Пустинни серии“. В стилово отношение тези картини са пастиш — смесица от постмодернистична еклектика, класицизъм, донякъде повлияни от импресионизма. Подобни творби са характерни за вашата четка.

Кевин се усмихна.

— Моли е пълна отличничка. Завършила е Северозападния университет. Пише детски книжки. Лично аз най-много харесвам от картините ви един пейзаж. Нямам представа с какво е нарисуван или как са се произнесли критиците за него, но в далечината има едно дете, много ми допада.

— Моята любима картина е „Улично момиче“ — вметна Лили. — Самотна фигура на градска улица, износени червени обувки, лицето изразява пълно отчаяние и безнадеждност. Преди десет години беше продадена за двайсет и две хиляди долара.

— Двайсет и четири.

— Двайсет и две — настоя Лили спокойно. — Аз я купих.

За пръв път Лиам Дженър, изглежда, изгуби дар слово. Но не за дълго.

— Какво работите?

Преди да отговори, Лили отпи от кафето си.

— Някога бях детектив.

За миг Моли се поколеба дали да подмине уклончивия отговор на по-възрастната жена, но беше любопитна да види реакцията му.

— Това е Лили Шърман, господин Дженър. Тя е доста известна актриса.

Той се облегна назад и я изгледа изпитателно.

— Онзи глупав плакат — промърмори накрая. — Сега си спомням. Носехте жълти бикини.

— Да, е, очевидно онези дни, когато ме снимаха за плакати, вече са минало.

— И слава богу. Бикините бяха непристойни.

Първоначалната изненада на Лили бе изместена от възмущение.

— Нямаше нищо непристойно в тях! В сравнение с днешните са направо скромни.

Гъстите му вежди се сключиха.

— Да се покрива тялото ви с каквото и да било, е непристойно. Би трябвало да се снимате гола.

— Аз съм в трапезарията — смотолеви Кевин и излезе.

Цял табун диви коне не би могъл да извлече Моли от тази кухня. Плъзна ловко по една чиния с палачинки пред всеки от гостите.

— Гола? — Чашката на Лили изтрака върху чинийката. — За нищо на света! Веднъж отказах цяло състояние, когато ми предложиха да се снимам за корицата на „Плейбой“.

— Какво общо има „Плейбой“? Аз говоря за изкуство, а не за гъделичкане на низки страсти. — Художникът забучи вилица в палачинките. — Отлична закуска, Моли. Напусни това място и ела да ми готвиш.

— Аз всъщност съм писателка, а не готвачка.

— Да, детски книжки. — Вилицата му застина във въздуха. — И аз съм мислил да напиша детска книжка… — Набучи от чинията на Лили една от неизядените палачинки. — Но навярно идеите ми едва ли ще се харесат.

— Не и ако включват голи тела — подсмихна се актрисата.

Моли се изкиска.

Дженър я стрелна с унищожителен поглед.

— Извинете. — Младата жена прехапа устни, но не издържа и отново прихна.

Художникът смръщи още по-сърдито вежди. Тя тъкмо се канеше да му се извини, когато зърна лекото потрепване в ъгълчетата на устните му. Е, изглежда, че Лиам Дженър съвсем не беше такъв темерут, на какъвто се преструваше. Тук ставаше все по-интересно.

Той посочи към полупразната чаша на Лили.

— Можете да я вземете със себе си. Както и остатъка от закуската. Трябва да вървим.

— Не съм казала, че ще ви позирам. Не ми харесвате.

— Това не е изненада — никой не ме харесва. Разбира се, че ще ми позирате. Хората се редят на опашка, за да бъдат удостоени с подобна чест — додаде саркастично.

— Нарисувайте Моли. Погледнете само какви очи има.

Дженър се втренчи изпитателно в младата жена, която несъзнателно примигна смутено.

— Те наистина са доста необикновени — кимна художникът. — Интересно лице, но още не притежава достатъчно жизнен опит, за да е наистина поразително.

— Хей, не говорете за мен, все едно ме няма.

Той повдигна тъмните си вежди към Моли, сетне насочи отново вниманието си към Лили.

— Само заради мен ли е, или сте твърдоглава по рождение?

— Не съм твърдоглава. Просто защитавам репутацията ви на художник. Може би ако бях на двайсет, щях да ви позирам, но…

— И защо ще искам да ви рисувам, когато сте били на двайсет? — Звучеше искрено изненадан.

— О, мисля, че това е съвсем очевидно — махна нехайно с ръка Лили.

Той се вгледа замислено в нея. Трудно можеше да се разгадае изражението на лицето му. Сетне поклати глава.

— Разбира се. Тази национална мания за отслабване. Не сте ли вече малко възрастна, за да си падате по подобни неща?

Лили залепи една сияйна усмивка на лицето си и стана от стола си.

— Разбира се. Благодаря за закуската, Моли. Довиждане, господин Дженър.

Погледът му я проследи, докато се изнасяше с плавна стъпка от кухнята. Моли се зачуди дали бе забелязал скованите й рамене.

Не каза нищо и го остави да допие кафето си. Накрая той събра чиниите от масата и ги отнесе до мивката.

— Това бяха най-вкусните палачинки, които съм ял от години. Кажи ми какво ти дължа.

— Да ми дължите?

— Едва ли раздавате безплатно храна. Нали тук е пансион — напомни й мъжът.

— О, да. Но в случая закуската е безплатна. Аз ви черпя.

— Оценявам жеста. — Той се обърна, за да си върви.

— Господин Дженър.

— Наричай ме Лиам.

Тя се усмихна.

— Лиам, идвай на закуска винаги когато пожелаеш. Можеш да влизаш незабелязано през вратата на кухнята.

Той кимна.

— Благодаря. Навярно ще се възползвам от поканата.