Капризите на сърцето

4

Кевин преодоля противниковата защита. Шейсет и пет хиляди фенове закрещяха и скочиха на крака, но той сякаш беше обвит в пашкул от пълна тишина. Не мислеше нито за публиката, нито за телевизионните камери, нито за коментаторите от „Мънди Найт Футбол“ в репортерската кабина. Не мислеше за нищо, освен за това, за което беше роден — да играе спорта, който сякаш бе измислен точно за него.

Леон Типет, любимият му рисийвър, пробяга безпогрешно през зоната и се освободи от преследващата го тълпа, готов за онзи чудесен миг, в който Кевин ще изстреля топката в ръцете му. Но точно тогава всичко се обърка. Защитниците на противниковия отбор изскочиха отнякъде, готови да пресекат паса.

Всепомитащата вълна от адреналин забушува в кръвта на Кевин. Вече бе проникнал дълбоко зад линията на спорната топка и сега се нуждаеше от друг рисийвър, но Джамал беше повален, а Стъбс — блокиран от двойното покритие.

Бригс и Уошингтън пробиха защитата на „Старс“ и се втурнаха срещу него. Същите тези чудовища, зловещи като огнедишащи дракони, дегизирани като защитници от отбора на „Тампа Бей“13, миналата година му бяха изместили рамото, но Кевин нямаше никакво намерение да изпуска топката. С типичното си безразсъдство, което напоследък му струваше много скъпо, той се огледа мълниеносно наляво и… отскочи надясно с бясна скорост, на сляпо, без дори за миг да се замисли. Нуждаеше се от пролука в тази непробиваема стена от играчите с белите екипи. Реши да опита точно тук. И го постигна.

С гъвкавостта на див звяр, превърнала го в жива легенда, той се промъкна сред противниците, оставяйки лапите на Бригс и Уошингтън да загребват въздуха. Тъкър се извъртя и събори с гръм и трясък третия защитник, нищо че въпросният бе по-тежък от него с четирийсетина килограма.

Още едно хвърляне, много рязко, като в безумно трескав танц. И той отново се втурна напред.

Извън игрището Кевин беше истински гигант, с ръста си от метър и осемдесет и осем и с тегло осемдесет и осем килограма, ала тук, в земята на гигантите мутанти, изглеждаше дребен, но адски ловък и невероятно бърз. Лампите, светещи отгоре на стъкления купол, бяха причината позлатеният му шлем да грее ослепително като искрящ метеор. Униформата в морскосиньо му придаваше вид на знаме, изтъкано в небесата. Беше като герой от някоя поема, целунат от боговете и благословен от хората. С вихрен устрем пренесе топката през линията на вратите.

И когато съдията даде сигнал за тъчдаун, Тъкър все още имаше сили да се държи на крака.

Отпразнуваха победата в дома на Кини. Куотърбекът още не бе прекрачил прага, когато жените вкупом му се нахвърлиха:

— Страхотна игра, Кевин!

— Кевин, querido14, ела тук!

— Великолепен си! Прегракнах да крещя!

— Възбуди ли се, когато пренесе топката през блокадата? Господи, знаех, че си възбуден, но какво точно изпитваше?

— Felicitation!15

— Кевин, cheri16!

Тъкър не се скъпеше и пръскаше очарованието си на пълни обороти. Заслепяваше почитателите с усмивките си, наляво и надясно, докато се измъкваше внимателно от прегръдките на обожателките. Останаха само две от най-настойчивите.

— Ти харесваш жени, които са едновременно красиви и мълчаливи — бе отбелязала съпругата на най-добрия му приятел, когато говориха за последен път. — Но повечето никак не са тихички и заради това се чувстваш най-удобно с онези чуждестранни мацки, които едва разбират английски. Ти си класически случай на желанието да се избягва каквато и да е духовна близост.

Кевин си припомни, че тогава беше огледал събеседницата си лениво, но преценяващо.

— Нима? Позволете ми да ви уверя, доктор Джейн Дарлингтън Бонър, че съм готов да се сближа с вас винаги когато пожелаете.

— Само през трупа ми — намеси се съпругът й от другия край на масата.

Въпреки че Кал бе най-добрият му приятел, Тъкър не пропускаше удобен случай да го подразни. Такива бяха отношенията им още от дните, когато Кевин още беше само невзрачен заместник на опитния Кал Бонър. Кал се бе оттеглил от футбола и бе започнал специализация по вътрешни болести в болницата в Северна Каролина.

Ето че и сега куотърбекът не пропусна да се заяде с него.

— Това е въпрос на принципи, старче. Нали трябва да докажа, че имам право.

— Доказвай каквото искаш, но с твоята жена, моята остави на мира.

Джейн се разсмя, пристъпи към съпруга си и го целуна, като пътьом остави салфетка на дъщеря им Роузи и пое в ръцете си сина им Тайлър. Кевин се усмихна, като си спомни как беше реагирал Кал, когато го бе попитал какви са тези самозалепващи се листчета, които и досега украсяваха памперсите на малкия Тайлър.

— Използва тях, защото й забраних да си води бележки по крачетата на Тай.

— Ама тя още ли продължава с този навик?

— Да. И горкото ни момче се превърна в подвижен бележник за научни записки. Но положението малко се подобри, след като започнах да пълня джобовете й със самозалепващи се листчета.

Навикът на Джейн да драска разсеяно където свари сложните си уравнения, бе добре известен на всички. Роузи Бонър не пропусна да се оплаче:

— Веднъж дори записа нещо на петата ми. Нали, мами? А пък друг път…

Доктор Джейн побърза да запуши устата на дъщеря си с едно пилешко бутче.

При този спомен Кевин се усмихна, но беше прекъснат от красивата французойка, седнала от дясната му страна, която успя да надвика музиката:

— Tu es fatigue, cheri?17

Кевин лесно усвояваше чуждите езици, но се стараеше да го крие от околните.

— Благодаря, но не съм гладен. Хей, нека да те представя на Стъбс Брейди. Може да се окаже, че вие двамата имате много общо. И Хедър… нали така се казваше? Моето приятелче Леон цяла вечер те зяпа с похотливи намерения.

— Какво е намерил?

Определено бе време да се отърве от разгорещените си обожателки.

Кевин така и не призна на Джейн, че тя беше права. Но за разлика от някои от съотборниците му, които обичаха да изтъкват колко са предани на играта, Тъкър наистина се отдаваше изцяло на футбола. Не само телом и духом, но и влагаше цялото си сърце. Не можеш да постигнеш това, ако в живота ти се намесва капризна жена с високи изисквания. Красива, но непретенциозна — ето такава жена му трябваше, а чужденките най-добре пасваха на изискването му.

За него нищо друго нямаше значение, освен да играе за „Старс“, и той нямаше да позволи на никого да застане на пътя му. Обичаше да е облечен в екипа на отбора, в морскосиньо и златисто. Да излиза с него на стадиона „Мидуест Спортс Доум“. Но най-много искаше да играе за Фийби и Дан Кейлбоу. Може би всичко беше някакво продължение на детските му мечти на пасторски син, но за него беше огромна чест да бъде един от играчите в „Чикаго Старс“, нещо, което не можеше да се каже за всеки отбор от НФЛ.

Когато играеш за семейство Кейлбоу, уважението към играта беше много по-важно от парите, които получаваш. В „Старс“ не търпяха грубияни и простаци, нито възгордели се звезди или примадони. През цялата си кариера Тъкър неведнъж бе ставал свидетел как собствениците на клуба се разделяха с отлични играчи, чиято единствена вина бе, че не спазваха стандартите, налагани от Фийби и Дан, които ценяха в хората преди всичко благородството и човечността.

Кевин не можеше да си представи да играе за друг отбор. Възнамеряваше след оттеглянето си от активния спорт да се заеме с треньорска работа. Да обучава младите попълнения на „Старс“.

Но през този сезон се случиха две събития, които застрашаваха мечтата му. За първото той сам си беше виновен. Налудничавото безпокойство, завладяло го веднага след тренировъчния лагер. Винаги бе обичал да рискува, но обикновено сдържаше поривите си до края на сезона. Второто събитие бе среднощната визита на Дафни Съмървил в спалнята му. Това беше по-опасно за кариерата му от всички скокове от хеликоптер или ралитата по пресечена местност.

Обикновено спеше дълбоко и не за пръв път се събуждаше в разгара на секса. Обаче досега винаги той си беше избирал партньорките. Колкото и да бе странно, навярно би избрал и Дафни, ако не бяха роднинските й връзки с Фийби Кейлбоу. Може би се дължеше на сладостта на забранения плод, но с нея си беше прекарал страхотно. Тя винаги го държеше нащрек, а заядливите й остроумия искрено го забавляваха. Макар че внимаваше тя да не го забележи, често се улавяше, че тайно я наблюдава. Дафни се движеше с нехайната самоувереност, присъща на богатите момичета, която той намираше за много секси. При все че тялото й не бе зашеметяващо, си имаше нужните извивки, където трябва, и като цяло беше доста привлекателна, което той не бе пропуснал да отбележи.

Но Кевин се държеше на разстояние. Тя бе сестра на шефката му, а той никога не си позволяваше да се сближава с жени, свързани по някакъв начин с отбора. Никакви дъщери на треньори, никакви секретарки от офиса или дори братовчедки на играчите. Ала въпреки благоразумните си принципи, ето докъде се докара.

Само като си помислеше за това, и кръвта му кипваше. За Кейлбоу нямаше нищо по-важно от семейството, дори и най-знаменитият куотърбек. Ако Фийби и Дан научеха за случилото се, непременно щяха да му поискат обяснение.

Съвестта му го задължаваше да не отлага и да позвъни на Дафни. Само веднъж, за да се увери, че няма някакви последици. „Не би трябвало да има“ — повтаряше си младият мъж. „И не би могло да има.“ Не си струваше да се вълнува за това, особено сега, когато нищо не биваше да го разсейва. В неделя предстоеше мачът от шампионата на Американската футболна конференция към НФЛ и той трябваше да се справи безупречно. Така щеше да се сбъдне заветната му мечта — „Старс“ да спечели Суперкупата.

Но само шест дни по-късно мечтата му рухна. И не можеше да обвинява никого, освен себе си.

След денонощен труд Моли завърши „Дафни се претъркулва“. Изпрати ръкописа в издателството през същата седмица, в която „Старс“ отпадна от шампионата на Американската футболна конференция. Когато до края на мача оставаха само петнайсет секунди, Тъкър забрави за правилата как се играе на сигурно и заби топката в зоната на двойното покритие на противника. Отсреща пресякоха паса, започна боричкане и съдията отсъди гол в полза на противника.

Моли си свари чай, за да пропъди студа през януарската вечер, и отнесе чашата до бюрото си. Отдавна трябваше да се заеме с поредната статия за списание „Чик“, но вместо лаптопа взе от дивана скицника си, за да нахвърли няколко идеи за новата си книжка „Дафни намира зайче мъниче“.

Телефонът звънна точно когато сядаше.

— Ало!

— Дафни? Обажда се Кевин Тъкър.

Чаят се разля в чинийката. Моли остана без дъх. Някога беше лудо увлечена по този мъж. А сега само звукът на гласа му я ужасяваше.

Пое с усилие глътка въздух. След като още я наричаше Дафни, значи не бе говорил с никого за нея. Това беше добре. Не искаше той да я споменава, дори не желаеше да си спомня за съществуването й.

— Откъде имаш номера ми?

— Нали те накарах да ми го кажеш.

Бе забравила за това.

— Аз, ъъъ… Какво мога да направя за теб?

— Сезонът приключи и заминавам на почивка. Исках само да съм сигурен, че няма… някакви неблагоприятни последици от… от това, което се случи.

— Не! Никакви последици няма. Разбира се, че няма.

— Това е добре.

Въпреки хладния отговор, Моли долови облекчението му. В същия миг, при все че умираше от срам, младата жена измисли как да се справи с деликатното положение.

— Идвам, скъпи! — извика на въображаемото си гадже.

— Явно не си сама?

— Не, не съм. — Отново извиси глас: — Говоря по телефона, Бени! Идвам след малко, миличък. — Потръпна. Не можа ли да измисли по-подходящо име?

Ру изтича при нея от кухнята, за да провери какво не е наред. Моли стисна телефона по-силно.

— Оценявам, че се обади, Кевин, но нямаше нужда.

— Е, щом всичко е…

— Всичко е чудесно, но трябва да тръгвам. Съжалявам за мача. И ти благодаря, че се обади. — Ръката й още трепереше, когато затвори.

Току-що беше разговаряла с бащата на нероденото си бебе.

Отпусна длан върху плоския си корем. Още не можеше да повярва, че я бе сполетяло това. Когато цикълът й закъсня, започна да се самозалъгва, че причината е в преживяния стрес. Но след това гърдите й станаха необичайно чувствителни, последваха първите пристъпи на гадене, а преди два дни си купи първия тест за бременност. Резултатът така я паникьоса, че тутакси изтича до аптеката, за да повтори теста.

Нямаше грешка. Беше бременна от Кевин Тъкър.

Но първата й мисъл не бе за него, а за Фийби и Дан. Семейството беше смисълът на техния живот. За тях бе немислимо да се възпитава дете само от един родител. Новината за бременността й щеше да ги съсипе.

Колкото до Кевин, щеше да се погрижи той никога да не узнае за детето. Куотърбекът по-скоро беше нейна невинна жертва и затова сега тя трябваше сама да се справи с последствията.

За щастие, нямаше да е много трудно да го държи в неведение. Сезонът бе приключил и нямаше голяма вероятност да се натъкне на него. А през лятото, когато отново започнат тренировките на отбора, тя щеше да се постарае да стои по-далеч от сградата на отбора. И без това рядко засичаше играчите, с изключение на вечерните събирания в дома на Фийби и Дан. Е, да, рано или късно, Кевин щеше да чуе за детето, но едва ли би заподозрял нещо след днешното позвъняване. Моли се постара да го убеди, че в живота й се е появил друг мъж.

Погледна през прозореца към зимното небе. Вече бе съвсем тъмно, макар да беше шест часът. Тя отново легна на дивана.

Само допреди два дни нямаше никаква представа, че ще бъде самотна майка. И изобщо не се замисляше за майчинството. А сега не бе в състояние да мисли за нищо друго. Тъгата и чувството на неудовлетвореност, нейни верни спътници в живота, изчезнаха някъде, изместени от непознатото досега усещане, че всичко е на мястото си, както бе редно. Най-после ще има свое семейство.

Ру я близна по ръката. Младата жена затвори очи и се отдаде на мечтите си. Дали ще е син? Или дъщеря? Всъщност нямаше никакво значение. Толкова силно обичаше децата на сестра си, че несъмнено щеше да бъде добра майка и на своето дете, ще го обича за двама.

Нейното бебе. Нейното семейство.

Най-после.

Протегна се доволно, наслаждавайки се на неописуемо приятния покой, обзел душата й. Ето какво не й бе достигало през всичките тези години — да си има свое семейство. Не помнеше кога за последен път се бе чувствала така щастлива. Вътрешният й покой и удовлетвореност се бяха отразили дори на косата й, която вече не беше зверски къса и отново бе добила естествения си тъмнокестеняв цвят. Точно както трябваше.

Ру побутна дланта й с влажния си нос.

— Гладен ли си, приятелче? — Моли стана и се запъти към кухнята, за да му вземе храната, но точно тогава телефонът пак звънна. Сърцето й отново запрепуска, но този път се обаждаше Фийби.

— С Дан имахме среща в Лейк Форест. В момента пътуваме по „Идънс“ и той заяви, че е гладен. Не искаш ли да хапнеш с нас в „Йоши“?

— С удоволствие.

— Чудесно. Ще се видим след половин час.

Моли затвори телефона и се намръщи. Едва сега осъзна напълно какъв удар щеше да нанесе на роднините си. Те искрено искаха за нея това, което имаха — дълбока, безгранична, всепоглъщаща любов, на която се крепеше техният живот. Но повечето хора нямаха това щастие.

Младата жена нахлузи износения пуловер „Долче и Габана“ и тясна черна пола, стигаща до глезените, която бе купила миналата пролет на половин цена във „Фийлдс“. Обаждането на Кевин я бе разстроило и тя пусна телевизора. Напоследък бе добила навика да се успокоява с гледането на стари серии от „Лейс Инкорпорейтид“. Навяваха й скъпи спомени от малкото приятни дни в детството й.

Още се питаше каква ли бе връзката на Кевин с Лили Шърман. Фийби сигурно знаеше, но Моли се страхуваше да споменава името му, макар че сестра й нямаше представа, че тя е била с него във вилата им в окръг Дор, щата Уисконсин.

Лейс ще ви помогне, да…

Лейс ще ви реши проблема, да…

След надписите дойде ред на рекламите и накрая на екрана се появи Лили Шърман в ролята на Джинджър Хил. Носеше тесни бели шорти, а гърдите й надничаха предизвикателно от яркозеленото горнище на банския й. Кестенявите й коси обрамчваха лицето й, големите златни халки на ушите й се полюляваха покрай високите й скули, а съблазнителната й усмивка обещаваше неизречени чувствени наслади.

Кадърът се разшири, за да покаже двете жени детективи на морския бряг. За разлика от оскъдното облекло на Джинджър, Сейбъл се появи в цял бански костюм. Моли си спомни, че двете актриси са били приятелки и в живота.

Домофонът в антрето зажужа, тя изключи телевизора и изтича да отвори вратата.

— Струваш ми се бледа — отбеляза Фийби, като я целуна по бузата. — Добре ли си?

— През януари в Чикаго всички са бледи — промърмори Моли и остана притисната малко по-дълго до сестра си. Фийби беше прототип на кокошката Силия, добродушна и майчински настроена обитателка на Гората на славея, вечно загрижена за Дафни.

— Здравей, госпожице Моли. Липсваше ни — прогърмя басовият глас на Дан, който едва не я задуши в мечешката си прегръдка.

Докато прегръщаше зет си, младата жена си помисли колко е щастлива, че ги има в живота си.

— От Нова година са минали само две седмици.

— И още две седмици, откакто не си била у дома. Фийби започна да се изнервя. — Той метна якето си на дивана.

Докато поемаше палтото на сестра си, Моли се усмихна. Дан продължаваше да смята тяхната къща за нейния истински дом. Нямаше представа балдъзата му колко харесваше скромния си мансарден апартамент.

— Дан, помниш ли първата ни среща? Тогава се опитах да те убедя, че Фийби ме бие.

— Нима мога да забравя нещо подобно? Още помня какво ми каза тогава. Че тя не била много лоша, а само малко смахната.

— Добрите стари времена — засмя се Фийби.

Очите на Моли грееха от искрена любов към сестра й.

— Бях такава малка досада. Цяло чудо е, че не си ме биела.

— Момичетата от семейство Съмървил трябваше да изнамират свои методи за оцеляване.

„Някои от нас още го правят“, помисли си Моли.

Ру, който обожаваше Фийби, скочи в скута й веднага щом тя седна.

— Радвам се, че успях да прегледам илюстрациите към „Дафни“, преди да ги изпратиш на издателството. Изражението на Бени, когато велосипедът му се подхлъзва и той цопва в локвата, е страхотно. Имаш ли идеи за нова книга?

Моли се поколеба, преди да й отговори.

— Само съм нахвърляла някои неща.

— Хана изпадна във възторг, когато Дафни превърза лапата на Бени. Тя очакваше, че Дафни за нищо на света няма да му прости.

— Дафни е много добро зайче. Тя дори използва за превръзката розовата си лента за коса.

— А пък Бени още не е опознал добре женската природа — засмя се Фийби. — Книгата е чудесна, Моли. Някак си винаги успяваш да дадеш на децата поредния важен житейски урок, при това с невероятно чувство за хумор, така че те искрено да се забавляват, докато четат историите ти. Наистина си много добра писателка.

— Точно с това винаги съм искала да се занимавам. Просто доскоро не го осъзнавах.

— Впрочем като говорим за това… Дан, спомняш ли си… — Фийби млъкна, осъзнала, че съпругът й не е в стаята. — Сигурно е отишъл до тоалетната.

— От два дни не съм почиствала — разтревожи се Моли. — Да се надяваме, че не е прекалено… — Тя пое дълбоко дъх и се обърна към вратата.

Но вече бе прекалено късно.

Зет й нахлу в стаята, понесъл двете кутийки с тестове за бременност, които бе извадил от кошчето за отпадъци. В огромните му лапи те изглеждаха заплашителни като гранати.

Младата жена прехапа устни. Не искаше да им казва толкова рано. Те още преживяваха провала в шампионата на Американската футболна лига и не им трябваше ново разочарование.

Фийби не бе видяла какво носи съпругът й, докато той не хвърли една от кутийките в скута й. Тя я вдигна бавно. Ръката й се плъзна към бузата.

— Моли?

— Зная, че вече си на двайсет и седем години — поде Дан. — И двамата се стараем да не се намесваме в личния ти живот, но все пак съм длъжен да те попитам.

Изглеждаше толкова разстроен, че сърцето й се сви. Той беше прекрасен баща и щеше да му е по-трудно да приеме случилото се, отколкото на Фийби.

Моли взе кутийките и ги остави настрани.

— Защо не седнеш, Дан?

Той бавно прегъна едрото си тяло на дивана до съпругата си. Ръката на Фийби по инстинкт се сплете с неговата. Двамата заедно срещу останалия свят. Именно в такива мигове Моли най-остро усещаше колко е самотна.

Тя седна на един стол срещу тях и се усмихна плахо.

— Няма лесен начин да ви го съобщя. Бременна съм.

Дан пребледня, а Фийби се притисна към него.

— Зная, че ви идва изневиделица, за което съжалявам. Но не съжалявам за бебето.

— Първо ми кажи кога ще е сватбата.

Устните на зет й едва помръдваха. Тя отново си припомни колко неумолим може да бъде той. Ако сега не му устои, никога нямаше да я остави на спокойствие.

— Никаква сватба няма да има. И детето ми няма да има баща. Това няма да се промени, затова ще трябва да се примирите, че ще бъда самотна майка.

Фийби изглеждаше още по-потресена.

— Аз… аз не знаех, че се срещаш с някого. Обикновено всичко си споделяме.

Моли не можеше да й позволи да се разрови по-надълбоко.

— Много неща споделям с теб, Фийб, но не всичко.

Един мускул заигра по челюстта на Дан. Определено беше лош знак.

— Кой е той?

— Няма да ви кажа — тихо заяви младата жена. — Вината е моя, а не негова. Освен това не го искам в живота си.

— Но си го искала достатъчно в живота си, за да забременееш!

— Дан, недей! — Фийби никога не се трогваше от избухливия нрав на съпруга си, а и сега беше повече разтревожена за сестра си. — Само не вземай прибързани решения, Моли. В кой месец си?

— Само на месец и половина. Но няма да размисля. Ще бъдем само аз и бебето. И вие двамата, надявам се.

Зет й скочи и нервно закрачи из стаята.

— Представа си нямаш в какво се забъркваш.

Тя би могла да му напомни, че всяка година хиляди неомъжени жени раждат бебета, да изтъкне, че възгледите му са твърде старомодни. Но много добре познаваше Дан, за да си хаби силите да го убеждава. Вместо това, бе по-важно да се съсредоточи върху по-практичните въпроси.

— Не мога да ви попреча да се тревожите, но не бива да забравяте, че съм подготвена за раждането на детето по-добре от повечето самотни майки. Вече наближавам трийсет, обичам децата и съм емоционално стабилна. — За пръв път в живота си чувстваше, че това може да е истина.

— И през по-голямата част от годината парите не ти достигат — процеди Дан през стиснати устни.

— Продажбите на книгите за Дафни бавно нарастват.

— Много бавно — наблегна той.

— Е, тогава ще пиша повече статии. Дори няма да плащам за гледачка, защото постоянно съм си у дома.

— Децата се нуждаят баща — изгледа я той упорито.

Моли стана и се приближи към него.

— На тях им е нужен добър човек и аз се надявам, че винаги ще бъдеш до мен, защото на света няма по-добър от теб.

Дан се трогна и я прегърна.

— Просто искаме да си щастлива.

— Зная. Затова толкова ви обичам и двамата.

— Просто искам тя да е щастлива — повтори Дан на Фийби, вече на път към дома след напрегнатата вечеря.

— И двамата го искаме. Но тя е независима жена и вече е направила избора си. — Тя се намръщи загрижено. — Според мен не ни остава нищо друго, освен да я подкрепим.

— Раждането ще бъде някъде в началото на декември. — Дан присви очи. — Заклевам се, Фийби, че ще открия кучия син и ще му откъсна главата.

Но да го намери беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Седмиците се изнизваха бавно, а Дан не беше напреднал в решението на загадката, макар да си измисляше поводи да звъни безцеремонно на приятелите на Моли и да се опитва да изкопчи нещо от тях. Но никой не си спомняше тя да се е срещала с някого. Не се посвени да разпита дори децата си, но и с тях не постигна успех. Накрая, отчаян, нае частен детектив, като благоразумно не каза на съпругата си, която навярно щеше да му нареди да си гледа работата и да не се меси в чуждите дела. Цялата история се увенча с огромна телефонна сметка, но без никакъв резултат.

В средата на февруари Дан и Фийби отведоха децата си до вилата в окръг Дор за дълъг уикенд със снегоходи. Поканиха и Моли да дойде, но тя отвърна, че спешно трябва да предаде статия за „Чик“ и не може да зареже работата си. Дан обаче се досети, че истинската причина е нежеланието да изслуша поредното му нравоучение.

В събота следобед той тъкмо бе прибрал Андрю от двора, когато Фийби се показа в коридора, където двамата си събуваха обувките.

— Забавлява ли се, слънчо?

— Да!

Дан се ухили, когато Андрю се втурна вътре по чорапи и се хвърли в прегръдката й. Момчето обикновено правеше това, когато беше разделено от единия от родителите си за повече от час.

— Радвам се. — Тя го целуна по косата и му кимна в посока към кухнята. — Иди да хапнеш в кухнята. Сайдерът още е топъл, така че Тес ще ти налее.

Андрю изтопурка към кухнята, а Дан реши, че Фийби изглежда особено съблазнителна в златистите си джинси и мекия кафяв пуловер. Тъкмо посегна към нея, когато тя му подаде жълта квитанция, каквито издаваха при плащане с кредитна карта.

— Намерих това горе.

Той я погледна и видя името на Моли.

— Това е чек от малка аптека в града — обясни му Фийби. — Обърни внимание на датата.

Дан с недоумение сви рамене, без да разбира защо жена му е така настръхнала.

— И какво от това?

Тя се облегна уморено на пералнята.

— Дан, точно тогава Кевин беше отседнал тук.

Кевин излезе от кафенето и тръгна към хотела си по крайбрежния булевард на Кеърнс. Топлият февруарски бриз шумолеше в листата на палмите и поклащаше яхтите в пристанището. Приятно беше отново да се завърне в цивилизацията след петседмично гмуркане в Коралово море в компанията на акулите, които предпочитаха водите край северния край на Големия коралов риф в Австралия.

Град Кеърнс на северозападния бряг на Куинсленд беше отправната точка на експедицията от гмуркачи. Тъй като в него имаше добри ресторанти и няколко петзвездни хотела, Кевин реши да остане още малко тук. Освен това градът беше много далеч от Чикаго и нямаше вероятност да се сблъска с някой фен на „Старс“, който ще поиска да узнае защо бе забил топката в зоната на двойното покритие на противника в края на мача за шампионата на АФК, с което лиши отбора си от победата, която щеше да му позволи да играе на финала за Суперкупата. Беше провалил мача и дори гмуркането сред цял пасаж от акули не можеше да заличи срама му, задето бе подвел съотборниците си.

Една азиатска красавица, с потниче с умопомрачително деколте и впити бели шорти, го изгледа предизвикателно и му се усмихна съблазнително.

— Хей, янки, не ти ли трябва екскурзовод?

— Благодаря, но не и днес.

Тя го изгледа разочаровано. Навярно трябваше да приеме поканата й, но кой знае защо не прояви никакъв интерес. Освен това вече беше пренебрегнал недвусмислените намеци на една секси блондинка, аспирантка, която работеше през лятната ваканция в кухнята на яхтата, но това беше по-разбираемо. Той никога не си бе падал по прекалено образованите надменни особи.

Сега Куинсленд беше в разгара на дъждовния сезон и няколко капки го намокриха. Реши да потренира малко във фитнес залата в хотела, след което да се отбие в казиното за няколко игри на блекджек.

Тъкмо се беше преоблякъл в спортни дрехи, когато чу силно чукане на вратата. Отиде до нея и я отвори.

— Дан? Какво търсиш…

Не успя да довърши фразата, защото юмрукът на Дан Кейлбоу се стовари върху лицето му. Тъкър залитна назад, блъсна се в ъгъла на дивана и падна.

Адреналинът го заля на горещи, помитащи талази. Скочи, готов да се нахвърли върху шефа си, но се опомни. Не се страхуваше да се сбие с него, но по изкривеното му от ярост лице се досети, че се е случило нещо много лошо. Тъй като не го бе упрекнал за провала и бе проявил много повече разбиране, отколкото Кевин заслужаваше, беше ясно, че онзи идиотски пас в края на мача нямаше нищо общо с гнева на Дан.

Не беше типично за Тъкър да остави безнаказан подобен удар, но си заповяда да свали юмруци.

— Дано имаш основателна причина за това.

— Кучи син! Наистина ли си въобразяваше, че това ще ти се размине? — просъска Дан.

Стомахът на Кевин се сгърчи, като видя презрението по лицето на мъжа, когото толкова уважаваше.

— Да ми се размине? За какво?

— Не е означавало нищо за теб, нали? — озъби се шефът му.

Тъкър остана мълчалив, очаквайки обяснение.

— Защо не си ми казал, че не си бил сам във вилата ми през декември?

Косъмчетата по врата на Кевин настръхнаха. Когато заговори, подбираше внимателно думите.

— Не смятах, че е моя работа да ви уведомявам. Мислех, че Дафни сама ще реши дали да ви каже, или не.

— Дафни?

Е, стига вече. Яростта на Кевин кипна.

— Не е моя вината, че твоята откачена роднина се появи във вилата!

— Ти дори името й не знаеш?

Дан, изглежда, бе готов отново да му скочи, а вбесеният Кевин почти се надяваше да го стори.

— Чакай! Тя ми каза, че името й е Дафни.

— Да бе, как ли не! — изпръхтя Дан. — Е, тя се казва Моли, кучи сине, и е бременна от теб!

Тъкър се олюля, сякаш отново го бе халосал в челюстта.

— Какви ги говориш?

— Казвам само, че до гуша ми е дошло от футболни звезди, които си въобразяват, че Господ им е дал правото да сеят наоколо незаконните си деца, все едно са ненужен боклук!

На Кевин му призля. Когато й се обади, тя го увери, че няма някакви последствия. И дори не беше сама, разговаряше с гаджето си.

— Можеше поне да проявиш елементарна отговорност и да използваш презерватив!

Мозъкът му отново започна да функционира. Поне за това нямаше начин да го обвинят.

— Говорих с Даф… с балдъзата ти, преди да отлетя за Чикаго. Тя ми заяви, че всичко е наред. Може би ще е по-добре да говориш с гаджето й.

— Точно в момента тя е твърде заета, за да си има гадже.

— Заблудила те е — продължи Кевин по-предпазливо. — Напразно си бил целия този път дотук. Тя се среща с някакъв тип, на име Бени.

— Бени?

— Не зная дали отдавна са заедно, но предполагам, че точно той е виновен за сегашното й състояние.

— Бени не й е любовник, тъпако! Той е шибан язовец!

Кевин го зяпна слисано, опита се да каже нещо, но вместо това се потътри към мокрия бар.

— Май е по-добре да започнем отначало.

Моли паркира своя фолксваген костенурка зад беемвето на Фийби, слезе от колата и заобиколи ловко купчината заледен сняг. Северен Илинойс бе в ледената прегръдка на зимния студ, който по всички признаци нямаше скоро да престане, но тя не се оплакваше. За нея февруари беше най-доброто време от годината да се сгуши уютно на дивана с лаптопа, със скицника или просто да помечтае.

Моли се радваше, че речта й на литературния обяд вече беше зад гърба й, а и Фийби я бе придружила за морална подкрепа. Младата жена обичаше да посещава училищата и да чете книгите си пред децата, но винаги се изнервяше, ако трябваше да говори пред възрастни, особено сега, защото не се знаеше кога стомахът й ще се разбунтува.

Измина точно един месец, откакто откри, че е бременна. С всеки изминал ден бебето ставаше все по-реално за нея. Не можа да устои на изкушението да му купи миниатюрен джинсов комбинезон, който ставаше и за момиченца, и за момченца. Нямаше търпение да започне да носи дрехи за бъдещи майки, но засега не се налагаше, тъй като бяха изминали само два и половина месеца от началото на бременността й.

Последва сестра си в старомодната каменна къща. В нея Дан бе живял до сватбата му с Фийби. Моли никога нямаше да забрави, че той нито веднъж не се оплака, задето съпругата му бе довела със себе си по-малката си сестра.

Ру се втурна в преддверието, за да я поздрави, а сестра му Кенга подтичваше зад него. Моли беше оставила тук любимеца си, преди да отиде на обяда. Погали го, след като остави палтото си на закачалката.

— Здравей, Ру. Здравей, Кенга, сладурче.

Двата пудела се претърколиха по гръб, очаквайки наградата си — почесване по коремчетата.

Моли не ги разочарова, но забеляза мимоходом, че Фийби пъхна скъпия си шал „Ермес“ в джоба на якето на Андрю.

— Какво ти става? — учуди се тя. — Тази сутрин нещо не си на себе си.

— Не съм на себе си ли? За какво говориш?

Младата жена измъкна шала от джоба на детето и го подаде на сестра си.

— Андрю се отказа да се конти с дамски парцалки, когато навърши четири.

— О, боже! Предполагам… — започна Фийби, но млъкна, като видя съпруга си да се появява от дъното на стаята.

— Ти пък какво правиш тук? — удиви се Моли. — Фийби ми каза, че си заминал.

— Да, заминах — кимна Дан и целуна жена си, — но току-що се върнах.

— Да не си спал с дрехите? Изглеждаш ужасно.

— Полетът беше дълъг. Да минем във всекидневната. Нямаш нищо против, нали, Моли?

— Разбира се, че не — отвърна тя.

Кучетата се повлякоха след нея, докато вървеше към задната част на просторната къща. Всекидневната беше част от пристройката, добавена към къщата след увеличаването на числеността на семейство Кейлбоу. Имаше високи прозорци и удобни кътчета за сядане — в едното бяха поставени кресла за четене, а в другото — маса за писане на домашните упражнения или за игри. Не липсваше и скъпа музикална уредба, с огромна колекция от компактдискове с всякаква музика, от Рахманинов до арменския композитор Рафи.

— И къде ходи? Мислех, че си… — Моли занемя, щом съзря високия мъж с тъмноруса коса, застанал в ъгъла на стаята. Зелените очи, които някога намираше за неустоимо привлекателни, сега я гледаха с неподправена враждебност.

Сърцето на младата жена заблъска като чук в гърдите й. Дрехите му бяха изпомачкани не по-малко от дрехите на Дан. Брадата му беше набола от няколко дни. Въпреки силния си загар, никак не приличаше на човек, току-що завърнал се от приятна ваканция. Вместо това й се стори опасно настръхнал, готов всеки миг да избухне.

Моли си припомни необичайната разсеяност на Фийби през днешния следобед и потайното изражение на лицето й, когато се шмугна в дъното на стаята след изказването на сестра й, за да поговори с някого по мобилния си телефон. Явно нямаше нищо случайно в тази среща. По някакъв начин семейство Кейлбоу се бяха добрали до истината.

Първа заговори Фийби, тихо, но решително.

— Хайде да седнем.

— Предпочитам да остана прав — процеди Тъкър през стиснатите си устни.

Моли почувства, че й призлява, изпълваха я едновременно гняв и панически ужас.

— Не зная какво става тук, но не желая да участвам в този спектакъл. — Завъртя се на пети, но Кевин й препречи пътя.

— Дори не си го помисляй!

— Това няма нищо общо с теб.

— Аз пък чух съвсем друго. — Студените му очи я пронизваха като две късчета зелен лед.

— Грешно си чул.

— Моли, да седнем и да обсъдим всичко — намеси се Фийби. — Дан прелетя цялото разстояние до Австралия, за да намери Кевин, така че можеш поне да…

— Летял си чак до Австралия? — потресе се младата жена, докато зяпаше сащисано зет си.

Той я изгледа със същото непреклонно изражение, както когато не й позволи да пренощува в смесеното студентско общежитие след абитуриентските й изпити. Бе видяла същия поглед и когато й забрани да отложи отиването си в колежа, за да пътува из Европа. Но тя отдавна не беше невръстно девойче. Нещо в нея се пречупи.

— Нямаш право! — изкрещя Моли и се нахвърли към Дан, неочаквано дори за самата нея.

През целия си живот беше кротка и почти никога не избухваше. Обичаше зайчета, приказки за вълшебни гори, порцеланови сервизи за чай и ленени нощници. Никога не бе посягала на никого, най-малко на тези, които обичаше. А ето че сега налетя на зет си, размахвайки юмруци.

— Как можа? — Заблъска го яростно по гърдите.

— Моли! — извика сестра й.

Очите на Дан се разшириха от удивление. Ру бясно залая.

Вина, гняв и страх се смесиха в отровно кълбо в душата на Моли. Дан се отдръпна, но тя се нахвърли пак върху него и му нанесе още един удар.

— Това не е твоя работа!

— Моли, престани! — възкликна Фийби.

— Никога няма да ти го простя. — И отново замахна.

— Моли!

— Това си е моят живот! — разкрещя се тя и успя да заглуши дори яростния лай на Ру, както и шумните протести на сестра си.

Една силна мъжка ръка я прихвана през кръста, преди да успее още веднъж да цапардоса зет си. Ру заръмжа заплашително. Но Кевин я притисна плътно към себе си.

— По-добре се успокой.

— Пусни ме! — озъби се тя и го сръга с лакът в ребрата.

Той изръмжа, но не я пусна.

Ру се метна към глезена му.

Кевин изохка, а Моли отново го смушка.

Той започна да ругае.

Дан се присъедини към него.

— О, за бога!

Въздухът се раздра от пронизително изсвирване.