Капризите на сърцето

16

Лили се мразеше, задето се бе съгласила, но кой ценител на изкуството би отказал покана да посети къщата на Лиам Дженър и да разгледа личната му колекция? Не че поканата беше особено любезна. Актрисата тъкмо се бе върнала от сутрешната си неделна разходка, когато Ейми й подаде телефона.

— Ако искате да видите картините ми, елате в къщата ми този следобед в два — излая художникът. — Но не по-рано. Работя и няма да отворя, ако се позвъни.

Определено бе живяла твърде дълго в Ел Ей, тъй като грубостта му й се стори освежаваща. Когато сви от магистралата по страничната отбивка, както я бе упътил Дженър, звездата осъзна колко много е привикнала с безсмислените комплименти и празното ласкателство. Почти бе забравила, че все още съществуват хора, които говорят това, което мислят.

Зърна олющената бледосиня пощенска кутия, която той й бе дал като отличителен знак. Висеше накриво от очукан метален стълб, забучен в стара тракторна гума, запълнена с цимент. В прашната канавка зад гумата се търкаляха ръждясали пружини за легло и смачкан лист от гофрирана ламарина, които обезсмисляха заплашителната табела: „НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“, извисяваща се насред изровената и обраслата с бурени ливада.

Лили зави и намали скоростта, но колата заподскача по изровения път, накланяйки се заплашително настрани. Тъкмо реши да спре и да продължи пеша, когато буренаците изчезнаха и неравният терен бе заменен от гладка чакълена алея. Миг по-късно се показа и къщата, и жената затаи дъх.

Гледката бе невероятна: изискана модерна постройка с бели бетонни парапети, каменни корнизи и стъклени стени. Всичко носеше отпечатъка на Лиам Дженър. Лили слезе от колата и се запъти към сводестата ниша, в която бе вградена входната врата, чудейки се къде ли художникът е намерил архитект, съгласил се да работи за него. Трябва да е бил истински светец.

Погледна часовника си и видя, че е закъсняла точно с половин час, както и бе възнамерявала.

Вратата се отвори. Тя зачака той да й се нахвърли, задето е закъсняла, и остана малко разочарована, когато домакинът само кимна и се отдръпна, за да й направи път.

Дъхът й секна. Стъклената стена срещу входа, съставена от плоскости с неправилна форма, се прорязваше от тесен железен мост, издигнат на около три метра от пода. През стъклото се откриваше удивителна гледка към езерото, скалите и дърветата.

— Каква невероятна къща!

— Благодаря. Искате ли нещо за пиене?

Предложението бе отправено с приветлив тон, но тя беше още по-впечатлена, че той бе сменил изцапаната си джинсова риза и шортите с черна копринена риза и светлосиви панталони. По някаква ирония, небрежно-елегантните дрехи подчертаваха още повече напрегнатата изразителност на грубо изсечените му черти.

Тя отклони поканата за питие.

— Бих искала да разгледам къщата.

— Добре.

Къщата бе разделена на две неравни части, разположени на различни нива. В по-голямата се намираха просторна дневна, кухня, библиотека и трапезария. На долното ниво се помещаваха няколко по-малки спални. Железният мост при входа водеше към стъклена кула, където бе ателието му, както я осведоми Лиам. Тя се надяваше, че ще я заведе да го види, но той й показа само главната спалня, обзаведена с почти монашеска простота.

Навсякъде бяха окачени великолепни произведения на изкуството, за които Лиам говореше със страстно проникновение. Огромни платна на Джаспър Джоунс39 висяха почти редом със спокойните и съзерцателни композиции на Агнес Мартин40 в синьо и бежово. Една от неоновите скулптури на Брус Найман41 проблясваше близо до извития вход на библиотеката. Срещу нея висеше творба на Дейвид Хокни42 в близост до портрета на Лиам, дело на Чък Клоус43. Една от дългите стени във всекидневната се заемаше от впечатляващо платно на Хелън Франкенталер44, а в коридора като тотемен стълб се издигаше внушителна скулптура от камък и дърво. Тази къща съхраняваше творбите на най-добрите съвременни художници. Всички, с изключение на Лиам Дженър.

Лили изчака, докато разходката из къщата приключи, и чак когато се върнаха във всекидневната, зададе въпроса, който я глождеше.

— Защо не сте окачили нито една своя картина?

— Когато гледам картините си извън ателието, все откривам в тях нещо, което е могло да бъде направено по-добре, а това означава постоянно да ги дорисувам.

— Навярно сте прав. Но толкова много ще прилягат на тази къща.

Той се вгледа продължително в нея. Суровите черти на лицето му се смекчиха от лека усмивка.

— Вие наистина харесвате творбите ми.

— Боя се, че да. Преди няколко месеца наддавах за вашата картина „Композиция №3“. Моят бизнес мениджър ме принуди да се откажа, когато цената достигна двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително, нали?

Той имаше толкова самодоволен вид, че тя се засмя.

— Би трябвало да се засрамите. Не струваше и цент повече от двеста хиляди. Започвам да осъзнавам колко ме е яд да ви хваля. Вие наистина сте непоносим.

— Така животът е по-лесен.

— Като държите на разстояние тълпите?

— Ценя уединението си.

— Което обяснява защо сте си построили толкова необикновена къща в затънтена местност в Северен Мичиган, вместо в Биг Сър или в Антиб.

— Явно добре сте ме опознали.

— Държите се като истинска примадона. Сигурна съм, че са нарушавали уединението ми доста по-безцеремонно, отколкото вашето, ала това не ме е превърнало в отшелница. Знаете ли, че където и да отида, хората все още ме разпознават?

— Познат кошмар.

— Защо това толкова ви тормози?

— Стара история.

— Разкажете ми.

— Това е невероятно отегчителна история. Едва ли ще искате да я чуете.

— Повярвайте ми, искам. — Тя се настани на дивана и му се усмихна окуражително. — Обичам да слушам всякакви житейски истории.

Той я погледна, сетне въздъхна.

— Критиците ме откриха малко преди да навърша двайсет и шест. Сигурна ли сте, че искате да слушате това?

— Напълно.

Художникът пъхна ръце в джобовете си и приближи до прозореца.

— Станах знаменитост за една нощ — канеха ме навсякъде, пишеха хвалебствия за картините ми в националните ежедневници. Хората направо ме замеряха с пари, тълпяха се да купят творбите ми.

— Познато ми е.

Доловил, че тя наистина разбира през какво е преминал, което беше непонятно за повечето хора, той най-сетне се отпусна. Отдалечи се от прозореца и се разположи в дълбокото кресло срещу нея, изпълвайки го по същия властен начин, както всяко пространство, в което се намираше. За миг Лили изпита безпокойство. Крейг доминираше по същия начин над околните.

— Всичко това ми замая главата — продължи Лиам — и започнах да вярвам в собственото си величие. И с вас ли е било така?

— Аз имах късмет. Моят съпруг ме държеше здраво стъпила на земята. — „Прекалено здраво“, помисли си Лили. Крейг никога не разбра, че тя се нуждаеше повече от похвалите му, отколкото от критиката му.

— Но аз не бях такъв късметлия. Забравих, че цялото обожание и всички хвалби се отнасят за творбите, а не за самия художник. Вместо да рисувам, хукнах по безкрайни купони. Пиех твърде много. Започнах да смъркам кокаин и да правя секс без задръжки и последствия.

— Само дето сексът никога не е без последствия, нали?

— Не и когато си женен за жената, която обичаш. О, разбира се, аз оправдавах поведението си, казвах си, че тя е моята истинска любов, а всички останали жени са без значение. Оправдавах се с тежката й бременност, лекарят ме бе предупредил да я оставя на спокойствие, докато бебето се роди.

Лили усети огромното презрение, което той изпитваше към себе си, и сърцето й се сви от жалост. Този мъж съдеше себе си много по-сурово, отколкото другите.

— Разбира се, жена ми разбра за изневерите и ме напусна. Бебето се роди седмица по-късно, но беше мъртво.

— О, Лиам… — промълви тя, неусетно изоставяйки вежливото обръщение.

Той отхвърли състраданието й с презрителна насмешка.

— Историята има щастлив край. Тя се омъжи за редактор на списание и има три чудесни здрави деца. Колкото до мен… научих един важен урок за това, което е важно в този живот.

— И оттогава живееш в пълно уединение?

— Едва ли — усмихна се той. — Аз имам приятели, Лили. Истински приятели. — Последва примера й, преминавайки на „ти“.

— Хора, които си познавал от сто години — предположи тя. — Нови приятелства не се допускат.

— Мисля, че с годините се сприятеляваме все по-трудно. При теб не е ли така?

— Предполагам, че си прав. — Лили се накани да го попита защо я бе поканил тук, след като тя определено не беше стара приятелка, но внезапно й хрумна един много по-важен въпрос. — Греша ли, или ти не ми показа една много важна част от дома си?

Той се отпусна в креслото и сбърчи вежди.

— Искаш да видиш ателието ми.

— Сигурна съм, че не водиш там всеки гост, но…

— Там не стъпва никой, освен мен и моделите ми.

— Напълно разбираемо — мило отбеляза тя. — При все това ще съм много благодарна, ако ми позволиш само да надзърна.

В очите му проблесна пресметливо пламъче.

— Колко благодарна?

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно благодарна, за да ми позираш?

— Май никога не се отказваш, нали?

— Това е част от чара ми.

Ако се намираха в пансиона или край потока на поляната, тя може би щеше да му откаже, но не и тук. Тайнственото място, където той бе създал някои от най-красивите творби на света, беше толкова близо.

— Не проумявам защо толкова искаш да рисуваш една дебела, вече залязла четирийсет и пет годишна актриса, но ако това е условието да видя ателието ти, съм съгласна.

— Добре. Последвай ме. — Той стана от креслото и се запъти към каменните стълби, които водеха към железния мост. Когато стигна, се извърна към нея. — Не си дебела. И си по-възрастна от четирийсет и пет.

— Не съм!

— Опънала си бръчките около очите си, но никой пластичен хирург не може да заличи умората и преживените страдания в глъбините им. Ти си по-скоро около петдесетте.

— Четирийсет и седем.

Той я измери с поглед от височината на моста.

— Караш ме да губя търпение.

— Всичко може да те накара да изгубиш търпение — промърмори Лили.

Ъгълчетата на устните му се извиха леко.

— Искаш ли да видиш ателието ми, или не?

— О, предполагам, че да. — Тя се намръщи и пое нагоре по стълбите, после го последва по тесния мост без перила. Погледна притеснено надолу. — Имам чувството, че вървя по въже.

— Ще свикнеш.

Думите му намекваха, че тя ще се върне — впечатление, което Лили побърза да разсее.

— Ще ти позирам днес, но това е всичко.

— Престани да ме дразниш. — Той стигна до края на моста и се обърна. Силуетът му се очерта застрашително в сянката на каменния свод. Изведнъж я обхвана странна възбуда, докато той я наблюдаваше как приближава към него. Разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, художникът приличаше на древен воин.

Лили го удостои с надменния си поглед на кинозвезда.

— Припомни ми отново защо изобщо пожелах да видя ателието ти.

— Защото съм гений. Само ме помоли, и талантът ми е на твое разположение.

— Млъкни и се махни от пътя ми.

Последвалият му смях бе дълбок и изненадващо приятен. Той се обърна и я поведе покрай извитата стена в ателието.

— О, Лиам… — ахна Лили и притисна длан към устните си.

Ателието сякаш висеше над дърветата, царстващо в собствената си вселена. Три от петте му стени бяха извити в причудлива форма. Светлината на късното следобедно слънце струеше през северната стена, изградена изцяло от стъкло. Таванските прозорци над главите им имаха щори, които можеха да се регулират според дневната светлина. Разноцветните пръски върху грубите неизмазани стени, мебелите и варовиковия под превръщаха помещението в произведение на съвременното модерно изкуство. Лили изпита същото усещане на благоговейно преклонение, както когато се намираше в някоя от залите на музея „Гети“.

Върху триножниците се виждаха незавършени картини, а останалите бяха подпрени край стените. Няколко големи платна висяха на специални стойки. Зави й се свят от калейдоскопа от багри и сенки, докато се опитваше да обхване всичко с поглед. Макар да нямаше специално образование, няколко десетилетия бе изучавала сама изкуството и бе придобила доста обширни познания. При все това й бе много трудно да категоризира зрялото му творчество. Картините му носеха отпечатъците на различни течения на модернистичното изкуство — яростта и смутната обреченост на абстрактния експресионизъм, преднамерената студенина на попарта, грубата изчистеност на минималистите. Ала единствено Лиам Дженър притежаваше дързостта да наложи отпечатъка на сантименталността върху тези стилове, определено лишени от такава.

Не можеше да откъсне очи от монументалната недовършена „Мадона с младенеца“, която заемаше почти цяла стена. От всички велики съвременни художници само Лиам Дженър можеше да нарисува Мадоната с младенеца, без да използва кравешки изпражнения вместо бои, без да изпише върху челото й някоя долна ругатня или да добави проблясващата емблема на „Кока-кола“ вместо звезда. Единствено Лиам Дженър притежаваше абсолютната увереност в себе си, за да покаже на циничните хулители на идеалите, населяващи света на съвременното изкуство, смисъла и значението на истинското преклонение пред светостта.

Сърцето на Лили се изпълни със сълзи, които не можеше да си позволи да пролее. Сълзи на съжаление, задето толкова безропотно бе позволила на себичността и очакванията на Крейг напълно да заличат индивидуалността й, сълзи на мъка по сина, от когото толкова лесно се бе отказала. Докато се взираше в картината, тя осъзна колко нехайно и лекомислено се бе отнесла към важните и светите неща в този живот.

Ръката му обгърна рамото й нежно, като ефирните нюанси на синьо-златистите преливки, омекотяващи косата на Мадоната. Докосването му изглеждаше толкова естествено и неотменно, че Лили преглътна сълзите си, устоявайки на желанието да се сгуши до гърдите му.

— Моя бедна Лили — промълви той тихо, — направила си живота си дори по-труден, отколкото аз своя.

Тя не попита откъде знаеше, но докато стоеше пред тази вълшебна недовършена картина и усещаше успокоителната топлина на ръката му, просмукваща се в рамото й, разбра, че всички тези платна са отражение на същността на Лиам — на яростната му целеустременост, на необятния ум, на неговата суровост и сантиментална уязвимост, които той толкова упорито се стараеше да скрие. За разлика от нея, Лиам Дженър бе неотделима част от работата си.

— Седни — промърмори той. — Ела насам.

Тя се остави да я заведе до един обикновен дървен стол в другия край на помещението. Погали я по рамото, сетне отстъпи назад и се протегна към едно от празните платна, подпрени близо до работната му маса. Ако беше всеки друг, Лили щеше да почувства, че я манипулират, ала художникът не би си и помислил да манипулира когото и да било. Той просто бе подвластен на творческия импулс и необходимостта да излее емоциите си върху платното. По някаква причина, която не можеше да разбере, тя бе привлякла вниманието му.

Но вече не я бе грижа. Не можеше да откъсне поглед от „Мадоната с младенеца“, унесена в мисли за своя живот, в много отношения богат и вълнуващ, но в други — толкова пуст и безсмислен. Ала вместо да жали за загубите — сина, изгубената индивидуалност, съпруга, към когото изпитваше едновременно обич и негодувание — сърцето й бе пълно с благодарност и щастие за всичко, което съдбата й бе дарила. Бе благословена с красиво лице и тяло, които навремето й бяха отворили вратите на славата. И какво от това, че красотата й бе повехнала? Тук, край това езеро в Северен Мичиган, това вече не изглеждаше толкова важно.

Нещо се случи, докато се взираше в Мадоната. Изведнъж картината на Лиам изчезна и пред погледа й се появи покривката, върху която искаше да изобрази градината с билките, и тя започна да осъзнава какво й се бе изплъзвало досега. Тази градина бе въплъщение на жената, която бе сега — много по-зряла, копнееща да лекува и да дарява обичта си, вместо да съблазнява, чиято искряща и завладяваща красота бе отстъпила на ведрото благородство, а ярките цветове — на меките и спокойни багри. Тя вече не беше някогашната Лили, но все още не се бе познала докрай. И някак си отговорът се криеше в покривката, сякаш някаква вътрешна сила направляваше ръката, съединяваща парчетата от минали и сегашни преживявания.

Пръстите, отпуснати в скута й, трепнаха и в нея избликна неудържимо желание. Нуждаеше се от кошничката за шев и кутията с парчетата плат. Трябваха й сега. Ако бяха при нея — точно в този миг! — тя би могла да намери пътя към себе си. Скочи от стола.

— Трябва да вървя.

Художникът бе толкова вглъбен в работата си, че за миг, изглежда, не разбра какво му казва. Сетне суровите му черти се сгърчиха сякаш от болка.

— О, господи, не можеш…

— Моля те. Не се правя на интересна и не капризнича. Трябва да… ей сега се връщам. Просто трябва да донеса нещо от колата си.

Той отстъпи от платното. Прокара ръка през косата си, оставяйки следа от боя върху челото си.

— Аз ще ти го донеса.

— В багажника има една кошница. Не, нужна ми е кутията. Трябва ми… Ще отидем заедно.

Двамата хукнаха по моста, нетърпеливи да свършат тази работа, за да се върнат към това, което бе важно. Тя се задъха, докато тичаше надолу по стълбите. Огледа се за чантата си, където бяха ключовете от колата, но не я видя.

— И защо, по дяволите, си заключила колата си? — изрева той. — Намираме се в забравен от бога пущинак!

— Аз живея в Ел Ей! — изкрещя му тя в отговор.

— Ето! — Лиам грабна чантата изпод една от масите и затършува трескаво вътре.

— Дай ми я! — Лили я сграбчи и ръката й се стрелна в чантата.

— Побързай! — Мъжът я улови за лакътя и я избута към входната врата и стълбите.

По пътя тя намери ключовете. Отскубна се от него, натисна дистанционното и отвори багажника.

Едва не се разплака от облекчение, докато вземаше кошничката за шев. Тикна в ръцете му кутията с платовете. Лиам едва я погледна.

Отново се втурнаха в къщата, изкачиха стълбите на един дъх, притичаха през моста. Когато стигнаха до ателието, едва си поемаха въздух, изтощени повече от емоции, отколкото от бягането. И двамата се усмихнаха.

Беше изключителен момент на взаимно разбиране и проникновение. Той не я попита защо бе бързала толкова, не показа и капчица пренебрежение, когато видя, че една кошница за шев е била причината за трескавото й нетърпение. Някак си разбираше нейната нужда да твори, както и тя неговата.

Доволна, Лили се захвана за работа.

Постепенно навън се стъмни. Светлините в ателието се запалиха. Всички бяха разположени така, че да осигуряват равномерна светлина. Ножиците й щракаха. Иглата летеше, докато тропосваше отделните парчета. Широкият бод трябваше да държи покривката цяла, докато се добере до шевна машина. Шевовете се срещаха. Цветовете се преливаха. Шарките като че ли сами се напасваха в съвършена хармония.

Пръстите му погалиха шията й. Тя не бе забелязала, че се е отдалечил от платното си и е приближил до нея. Върху черната копринена риза аленееше голямо петно боя, а скъпите му панталони бяха изцапани с оранжеви пръски. Посребрените му къдрици бяха разрошени, а челото му бе изплескано с различни бои.

Лили изтръпна, когато пръстите му хванаха горното копче на прозрачната й оранжева блуза. Без да откъсва очи от нейните, Лиам разкопча копчето. После следващото.

— Моля те — промълви той.

Тя не понечи да го спре дори когато плъзна блузата надолу. Нито когато грубите му, изцапани с боя пръсти, докоснаха закопчалката отпред на сутиена й. Вместо това Лили наклони глава към покривката, която шиеше, и му позволи да го разкопчае.

Гърдите й, натежали през последните години, изскочиха навън. Тя му позволи да надипли прозрачната блуза, както той искаше. Художникът смъкна единия ръкав до лакътя. Сетне другия. Гърдите й се гушеха сред мекия плат като бели гугутки в гнездото си.

Стъпките му отекнаха по варовиковия под, докато се връщаше при статива.

С разголени гърди, Лили продължи да шие. Допреди малко тя вярваше, че пъстроцветната покривка олицетворява самопознанието и няма нищо общо с прелъстяването, ала смайващата покорност, с която му позволи да я разсъблече, придаваше много по-сложно значение на творението й. Тя мислеше, че плътските страсти отдавна са затворена книга за нея. Ала лумналото желание, завладяло тялото й, бе доказателство, че е грешала. Покривката току-що бе отключила на воля още една тайна страна на новото й аз.

Лили много внимателно, за да не развали гънките на блузата, пъхна ръка в кутията и изрови отвътре старо парче гладко кадифе. Беше наситено тъмночервено, чувствено и мамещо с преливащите си по-тъмни нюанси. Като пурпурния цвят на листата на босилека, сякаш къпещи се в меко опалово сияние. Загадъчният цвят на женското тяло. Пръстите й трепереха, докато заобляше ъглите. Докато работеше, мекият плат се търкаше о зърната й, карайки ги да се втвърдят и настръхнат. Лили бръкна отново в кутията и откри парче кадифе в още по-тъмен нюанс — символ на най-съкровената й женственост.

Сетне щеше да добави малки кристали, като капки нежна утринна роса.

Приглушено проклятие я накара да вдигне глава. Лиам се взираше в нея, а по суровото му лице блестяха капки пот. Ръцете му, покрити с разноцветни ивици боя, висяха безволно отстрани, а четката лежеше в краката му, където я бе изпуснал.

— Рисувал съм стотици голи тела. Сега за пръв път… — Поклати объркано глава. — Не мога да продължа.

Страните й пламнаха от срам. Жената скочи, покривката се свлече на пода, а тя сграбчи трескаво краищата на блузата си и ги завърза.

— Не! — Той пристъпи към нея. — О, не, не това.

Огънят, бушуващ в очите му, я смая. Краката му докоснаха полата й, ръцете му се гмурнаха под блузата и я разтвориха. Дланите му обхванаха гърдите й и той зарови лице в млечнобелите кълба. Тя се вкопчи в ръцете му, когато устните му засмукаха жадно едното зърно.

Подобна жарка страст би трябвало да е присъща единствено на младостта, но и двамата отдавна не бяха млади. Лили усети възбудената му мъжественост да се притиска към бедрото й. Той дръпна колана на полата й. Здравият разум се завърна и тя отблъсна ръцете му. Ако беше млада, щеше да се гордее с голотата си, но не и сега. Не искаше да я вижда такава.

— Лили… — задъхано се възпротиви Лиам.

— Съжалявам…

Но той нямаше търпение за женски притеснения и страхове. Зарови ръка под полата й, сграбчи гащичките й, свлече се на колене и ги смъкна. Притисна лице в полата й, към нейната… Топлият му дъх проникна между краката й. Усещането бе невероятно. Тя разтвори бедра, съвсем леко, и позволи на дъха му да докосне най-съкровената й част.

Лиам я притегли надолу към себе си върху твърдия студен под. Обхвана лицето й с длани и я целуна. Страстна, опитна целувка на мъж, който добре познаваше жените.

Тя се отпусна по гръб, повличайки го върху себе си. Полата се усука около кръста й. Той плъзна ръце по краката й и ги разтвори. Сетне зарови лице между тях.

Лили раздалечи колене и се отдаде на нетърпеливите му устни и език, които жадно всмукваха женските й сокове, дразнеха, галеха, любеха я. Оргазмът й бе толкова мощен и разтърсващ, че я остави без дъх. Когато отново дойде на себе си, той беше гол.

Тялото му бе мускулесто и стегнато. Тя разтвори широко крака и Лиам проникна в нея. Пръстите й се заровиха в косата му, краката й се обвиха около кръста му, а устните им се сляха в пламенна и продължителна целувка. Грубият ръб на пода се вряза в гърба й и тя потръпна, когато той тласна по-надълбоко.

Мъжът го забеляза и започна да се движи много по-нежно, а след това внимателно се претърколи, така че тя се озова отгоре му.

— Така по-добре ли е? — Протегна се и обхвана гърдите й, полюшващи се над лицето му.

— По-добре е — промълви тя, докато тялото й се нагаждаше към ритъма, удовлетворяващ и двамата.

Докато се движеха, боите върху картините сякаш се вихреха около тях в искряща спирала, цветовете ставаха все по-ярки и по-бистри. Телата им се извиваха в пълен синхрон, понесени на горещата вълна на сладостни усещания. Накрая, когато нито един от двамата не можеше да издържи повече, всички цветове на Вселената избухнаха в ослепителнобяла светлина.

Лили бавно идваше на себе си. Още лежеше отгоре му, а блузата и полата й бяха събрани на кръста. Имаше чувството, че са я омагьосали. Този мъж излъчваше същата неустоима магия, както и картините му.

— Твърде съм стар, за да палувам на пода — изпъшка той.

Тя скочи припряно и непохватно се опита да се покрие.

— Съжалявам. Аз… толкова съм тежка. Сигурно съм те смачкала.

— Не започвай пак с тези глупости. — Лиам се претърколи настрани, потръпна и бавно се изправи на крака. За разлика от нея, явно не бързаше да се облече. Тя се стараеше да не го гледа. Дръпна притеснено надолу смачканата си пола и в същия миг зърна гащичките си на пода в краката му. Не можа да закопчае сутиена, затова се загърна с блузата, но той сложи ръце върху пръстите й, които застинаха неподвижни върху копчетата. — Чуй ме, Лили Шърман. През годините съм работил със стотици модели, но нито веднъж не съм спирал работата си, за да ги любя.

Тя понечи да заяви, че не му вярва, но мъжът пред нея беше Лиам Дженър, а той нямаше търпение за любезности.

— Това е… беше лудост.

— Имаш разкошно тяло! — възкликна той буйно. — Пищно и чувствено, точно каквото трябва да е тялото на истинската жена. Нима не виждаш как светлината пада върху кожата ти? Върху гърдите? Те са изумителни, Лили. Големи. Пищни. Щедри. Никога няма да се наситя да ги рисувам. Зърната ти… — Сложи палци върху тях и леко ги разтри, а очите му горяха със същата страст, която тя бе видяла, докато рисуваше. — Те събуждат у мен представата за потоци. Потоци от гъсто, златисто мляко. — Тя потрепери от жадния плам, прозвучал в дрезгавия му шепот. — Разлива се по земята… образува буйни реки… искрящи, златни реки, потекли, за да напоят и нахранят безбрежната изсъхнала и напукана земя.

Какъв необикновен, несдържан и завладяващ мъж. Актрисата се чувстваше безсилна пред подобна настъпателност.

— Твоето тяло, Лили… нима не разбираш? Това е тялото, родило човешката раса.

Думите му бяха в разрез с всичко, което светът, в който тя живееше, бе издигнал в култ. Диети. Ограничения. Мания по изпъкналите кости, а не по женската плът. Културата на младостта и болезнената слабост.

На глада.

На физическото уродство.

На страха.

За частица от секундата Лили прозря истината. Видя един свят, толкова изплашен от мистичната сила на жената, че не му оставаше нищо друго, освен да унищожи източника на тази мощ — естествените форми на тялото й.

Но видението бе толкова чуждо и непонятно на всичко, в което бе научена да вярва, че бързо изчезна.

— Аз… трябва да вървя. — Сърцето й блъскаше лудешки в гърдите. Наведе се, грабна гащичките си, хвърли ги в кошницата за шев, засъбира парчетата плат. — Това беше… беше толкова безотговорно.

Той се усмихна.

— Има ли опасност да забременееш?

— Не. Но съществуват и други неща.

— Нито ти, нито аз сме любители на безразборните връзки. И двамата сме разбрали от грешките си, че сексът е твърде важен.

— И как ще наречеш случилото се? — Тя посочи отвратено към пода.

— Страст. — Лиам кимна към разноцветните парчета, изсипали се от кошницата. — Позволи ми да видя над какво работиш.

Не можеше да си представи как ще покаже на гений като Лиам Дженър непретенциозната си покривка. Поклати глава и се запъти към вратата, но миг преди да стигне, нещо я накара да спре и да се обърне.

Той стоеше и я наблюдаваше. Върху бедрото му, близо до слабините, се виждаше петънце от синя боя. Беше великолепен и впечатляващ в голотата си.

— Беше прав — пророни тя. — Аз съм на петдесет!

Тихият му отговор сякаш продължи да я следва и когато излезе от къщата и закрачи по пътя към колата.

Твърде стара, за да си толкова страхлива.