Капризите на сърцето

24

Моли издържа пътуването до Чикаго единствено благодарение на присъствието на децата. Винаги й беше трудно да крие чувствата си от сестра си, но този път бе длъжна да го направи. Не биваше да влошава и без това напрегнатите отношения между Фийби, Дан и Кевин.

Апартаментът й, необитаван от близо три седмици, бе задушен и прашен. Ръцете я сърбяха да се втурне да мие и търка, но чистенето можеше да почака до утре. В компанията на Ру, който ситнеше пред нея, младата жена отнесе куфарите в кътчето, служещо й за спалня, а после слезе по стъпалата и отиде до бюрото, където държеше черната пластмасова кутия с документите.

Седна на пода по турски, извади от кутията последния договор с „Бърдкейдж Прес“ и прелисти страниците. Точно както си мислеше.

Вдигна очи към прозорците, издигащи се до тавана. Огледа тухлените стени, избледнели от годините, после се взря в малкия уютен кухненски бокс и дълго наблюдава играта на светлината по дървения под. Нейният дом.

Две седмици по-късно Моли излезе от асансьора на деветия етаж на административната сграда на Мичиган Авеню, където се помещаваше офисът на издателството. Пристегна жилетката върху ленената рокля на червено и бяло каре и забърза по коридора към кабинета на Хелън Кенеди Шот. Вече нямаше връщане назад, надяваше се само фон дьо тенът да е скрил сенките под очите й.

Огромното бюро на редакторката й бе отрупано с ръкописи, коректури и корици на бъдещи книги. Хелън се надигна и усмихнато я поздрави. Въпреки задушното време, тя бе облечена в обичайния си строг костюм. Късата й сива коса беше грижливо сресана. Нямаше грим, но ноктите й блестяха с яркочервен лак.

— Моли, много ми е приятно да те видя отново. Толкова се радвам, че най-после се обади. Почти се бях отказала от опитите си да се свържа с теб.

— И аз се радвам да те видя — отвърна младата жена учтиво, защото независимо какво бе казал Кевин за нея, тя по природа беше любезна с хората.

През прозореца на кабинета се виждаше ивица от река Чикаго, но вниманието й бе привлечено от пъстроцветните детски книги, струпани по лавиците на стените. Докато Хелън бъбреше за новия маркетинг мениджър, Моли забеляза яркоцветните гръбчета на първите пет книги от нейната поредица за Дафни. Мисълта, че „Дафни се претъркулва“ никога няма да се присъедини към тях, би трябвало да я прониже като нож в сърцето, но в момента то бе толкова вкоравено, че не почувства нищо.

— Хубаво е, че се срещаме — продължи Хелън. — Трябва да поговорим за доста неща.

— Не са толкова много — промърмори Моли. Не можеше повече да отлага. Отвори чантата си, извади голям бял плик и го остави на бюрото. — Това е чекът, с който ми изплатихте първата половина от хонорара за „Дафни се претъркулва“.

— Но ние не искаме от теб да връщаш аванса — смая се Хелън, — а да издадем книгата.

— Опасявам се, че няма да можете. Няма да направя поправките.

— Моли, зная, че не ти харесват предложенията ни, но е крайно време да си поговорим откровено. Още от самото начало винаги сме желали най-доброто за кариерата ти.

— Аз пък желая най-доброто за моите читатели.

— Също и ние. Моля те, опитай се да ни разбереш. Авторите гледат на поредния си проект само от своята гледна точка, но кръгозорът на издателя е много по-широк, включително и отношенията ни с пресата и читателската общност. Повярвай ми, просто нямахме друг избор.

— Всеки има избор. Преди час аз направих моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Публикувах „Дафни се претъркулва“. В оригиналната версия.

— Публикувала си я? — Веждите на редакторката се стрелнаха нагоре. — За какво говориш?

— Публикувах я в интернет.

Хелън скочи от стола.

— Не можеш да го направиш! Имаме договор!

— Ако прочетеш текста със ситни букви в края на договора, ще видиш, че правото за електронната версия на книгата остава мое.

Хелън онемя. Големите издателства обикновено не допускаха такава клауза в договорите, но по-малките не си правеха труда да проверяват старателно текста.

— Не мога да повярвам, че си го направила.

— Сега всяко дете, което иска, ще може да прочете „Дафни се претъркулва“ и да види оригиналните илюстрации.

Моли си бе подготвила дълга реч, включваща кладите, на които са били изгаряни книги, както и Първата поправка към конституцията, гарантираща свободата на словото, но вече нямаше сили. Побутна плика с чека към Хелън, стана и излезе от кабинета.

— Моли, почакай!

Беше направила това, което трябваше, затова не се спря. Докато вървеше към колата, би трябвало да изпитва удовлетворение, но вместо това в душата й се бе настанила някаква пустота. Една приятелка от колежа й бе помогнала да си направи собствен уебсайт в интернет. Освен текста и рисунките на „Дафни се претъркулва“, Моли бе добавила списък с детски книги, които навремето са били забранявани от различни обществени организации, недоволни от съдържанието или от илюстрациите. В списъка фигурираха „Червената шапчица“, всички книги за Хари Потър, „Времевият квинтет“ от Маделин Ленгъл, „Шпионката Хариет“ от Луиз Фицхю, „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, както и творбите на Джуди Блум, Морис Сендак, Братя Грим, „Задната къща“ от Ане Франк. В края на списъка Моли бе добавила „Дафни се претъркулва“. Тя не беше Ане Франк, но се усещаше по-добре в такава чудесна компания. Жалко, че не можеше да позвъни на Кевин и да му каже, че най-после е защитила своето зайче.

На връщане младата жена на няколко пъти спря, за да купи хранителни продукти, сетне сви по крайбрежната магистрала и продължи на север към Еванстън. В този час от деня трафикът не беше претоварен и пътят й отне по-малко време от обичайното. Сега живееше в една доста стара сграда с фасада от кафяв пясъчник. Ох, колко ненавиждаше неугледния апартамент на втория етаж, откъдето се виждаше само контейнерът за смет на съседния тайландски ресторант. Но това място бе единственото, което можеше да си позволи и където разрешаваха да има куче.

Опита се да не мисли за малкия си мансарден апартамент, където вече живееха други хора. В Еванстън нямаше много преустроени мансардни апартаменти и не липсваха желаещи да купят жилището й, така че тя знаеше, че бързо ще го продаде. Но все пак не очакваше, че ще стане за по-малко от двайсет и четири часа. Докато още се оформяха документите, новите собственици й изплатиха допълнителна сума по договора за пренаемане, тъй като искаха да се нанесат незабавно. На Моли й се наложи спешно да си потърси ново жилище и след доста обиколки се озова в тази мрачна и неприветлива сграда. Но имаше пари да върне аванса и да плати сметките.

Паркира на две пресечки от новата си квартира, защото собственикът, истински Слидерин, ограбваше наемателите с такса от седемдесет долара на месец за паркинга до сградата. Докато Моли се изкачваше по изронените стъпала, силното тракане от надземната железница отекна почти под прозорците. Ру я посрещна с радост на вратата, но тутакси побягна назад по износения линолеум, завря се в кухнята и залая оглушително срещу мивката.

— О, не! Пак ли?

Апартаментът беше толкова тесен, че нямаше място за книгите й, затова трябваше да се промъкне покрай кашоните, струпани пред мивката в кухнята. Открехна предпазливо вратата под мивката, надникна вътре и потръпна. В капана беше уловена поредната мишка. Третата за последните няколко дни.

Дали да не напише статия за списание „Чик“ със заглавие „Защо момчетата, които ненавиждат дребните животинчета, невинаги се оказват негодници“? Току-що бе изпратила последната си статия, чието първоначално заглавие беше „Закуска, от която той няма да си изповръща червата: разбъркай неговия мозък с твоите яйца“. Но преди да пъхне ръкописа в плика, все пак разумът надделя и го замени с: „Най-добрият начин да започнете деня“.

Всеки ден пишеше. Колкото и да бе съсипана и нещастна, този път не се предаде и не се сви в леглото, както след помятането. Вместо това се опитваше да се пребори с болката и да продължи напред. Но празнотата в сърцето й бе огромна.

Кевин й липсваше толкова много. Всяка нощ лежеше в леглото, взираше се в тавана и си спомняше как ръцете му я обгръщаха. Но не беше само сексът. Той я разбираше по-добре, отколкото самата тя се разбираше, и във всяко отношение беше нейната сродна душа. Освен в едно: не я обичаше.

Моли въздъхна тежко, остави настрани чантата си и взе градинските ръкавици, които бе купила заедно капана за мишки. Хвана внимателно дръжката на малката клетка. Поне нейното зайче бродеше свободно и щастливо в киберпространството. Не беше като този нещастен гризач.

Моли изписка, когато подплашената мишка се замята в капана:

— Моля те, недей. Само кротувай. Обещавам ти, че ще те пусна в парка, преди да се усетиш. — Защо нямаше нито един мъж точно когато толкова се нуждаеше от помощ?

Сърцето й се сви от още един болезнен спазъм. Онази двойка, наета от Кевин, сигурно вече е пристигнала в лагера, така че той се е прибрал в града, за да купонясва със своите чуждестранни красавици. Моля те, Господи, не му позволявай да спи с някоя от тях. Или поне да не е толкова скоро.

Лили бе оставила няколко съобщения на телефонния й секретар. Искаше да знае дали всичко при Моли е наред, но младата жена още не й бе отговорила. Какво би могла да й каже? Че се е наложило да си продаде мансардния апартамент? Че има непреодолими различия с издателя си? Че сърцето й е разбито завинаги? Сега поне можеше да си позволи да наеме адвокат, който да я отърве от договора с „Бърдкейдж Прес“, а след това щеше да си потърси друго издателство.

Като държеше капана колкото можеше по-настрани, Моли извади ключа от чантата си и тръгна към вратата. Но точно в този момент домофонът звънна. Мишката вече бе разлюляла нервите й и тя едва не подскочи от уплаха.

— Момент! — извика.

Без да изпуска капана, заобиколи поредния кашон с книги и отвори вратата. Хелън се втурна в коридора.

— Моли, ти избяга, преди да успеем да се договорим. О, господи!

— Хелън, запознай се с Мики.

Редакторката притисна ръка към гърдите си. Лицето й пребледня.

— Това… го държиш в дома си?

— Не точно. — Моли остави капана върху кашона с книгите, но това никак не се хареса на Ру. — Тихо, напаст такава! Опасявам се, че моментът никак не е подходящ за визита, Хелън. Налага се да отида в парка.

— Водиш тази гадина на разходка?

— Ще я освободя.

— Аз ще… ще дойда с теб.

При други обстоятелства, Моли навярно би се изпълнила с леко злорадство да види винаги елегантната и самоуверена редакторка толкова потресена и объркана, но проклетата мишка здравата я бе разстроила. Като държеше капана по-далеч от себе си, тя излезе от сградата и пое по задните улички в Еванстън към парка край езерото. Хелън, в черния си костюм, на високи токчета, беше плувнала в пот и се препъваше във всяка дупка, но Моли не я бе канила на разходка, така че не изпитваше нито капка жалост и състрадание.

— Не знаех, че си се преместила — заговори редакторката задъхано зад нея. — За щастие, срещнах бившия ти съсед и той бе така любезен да ми даде новия ти адрес. Н-не може ли да пуснеш това същество някъде по-наблизо?

— Не, защото не искам да намери пътя за връщане.

— А защо не си купиш по-надежден капан? Който да го убие веднага.

— За нищо на света.

Въпреки че беше делничен ден, в парка беше пълно с колоездачи, студенти с ролкови кънки и деца. Моли накрая намери една полянка, остави капана на тревата и протегна нерешително ръка към резето на вратичката. Веднага щом я отвори, Мики изскочи на свобода.

Право към Хелън.

Редакторката нададе сподавен вопъл и скочи със завидна ловкост на близката пейка. Мики изчезна в храсталака.

— Ужасни същества! — По-възрастната жена се свлече върху пейката.

Коленете на Моли се подгъваха и тя също се отпусна на пейката. Отвъд парка езерото Мичиган се простираше чак до хоризонта. Младата писателка се взираше замечтано в проблясващите води, замислена за едно много по-малко езеро, край чийто бряг се издигаше отвесна скала, идеална за гмуркане.

Хелън извади от чантата си книжна кърпичка и попи потта от челото си.

— Не разбирам защо мишките толкова много ме ужасяват.

В Гората на славея нямаше мишки. Моли реши да въведе нов персонаж сред героите си, ако си намери друг издател. Обърна се към другата жена.

— Ако си дошла с намерението да ме заплашваш със съдебен иск, няма да успееш.

— Но защо да съдим най-добрия си автор? — учуди се Хелън, извади плика с чека на Моли и го остави на пейката. — Връщам ти го. Когато погледнеш вътре, ще намериш втори чек за остатъка от аванса. Наистина, Моли, трябваше да ми кажеш, че не искаш да внасяш промени в текста. Нямаше да настоявам.

Младата жена дори не се опита да възрази на тази опашата лъжа. Слидерински глупости. Нито взе плика. Хелън заговори още по-разпалено.

— Решихме да издадем „Дафни се претъркулва“ в оригиналния вариант. Включих книгата в зимния график, за да имаме време да организираме маркетинга и широка рекламна кампания — обявления във всички литературни списания и авторско турне.

Моли се зачуди дали от жегата не й се причуват разни неща.

— „Дафни се претъркулва“ вече е достъпна в интернет.

— Бихме искали да я изтеглиш оттам, но ще оставим окончателното решение на теб. Дори и да решиш да запазиш уебсайта, ние вярваме, че повечето родители вероятно ще пожелаят да купят книгата за децата си.

Моли все още не можеше да проумее по какво чудо така мълниеносно се бе издигнала от никому неизвестен автор до голяма писателка.

— Боя се, че ти е нужен някой много по-добър автор от мен, Хелън.

— Готови сме да преразгледаме условията на договора ти. Уверена съм, че ще останеш доволна.

Моли би искала да получи обяснение, а не повече пари, но все пак имаше магнатска жилка.

— Е, относно това ще трябва да си поговорите с моя нов агент.

— Разбира се.

Моли въобще нямаше агент, нито нов, нито стар. Досега кариерата й беше толкова замряла, че не й трябваше агент. Но сега нещо явно се бе променило.

— Кажи ми какво е станало, Хелън?

— Всичко е заради цялата тази шумотевица, която се вдигна около теб. Преди два дни получихме последните данни за продажбите. Заради интереса на репортерите към сватбата ти и заради нападките на НДНА книгите ти изчезнаха от щандовете.

— Но аз се омъжих през февруари, а НДНА се заяде с мен през април.

— Първото нарастване на продажбите наистина беше през февруари, а второто — през април. Но не придадохме голямо значение на тези стойности, защото печалбата не се оказа толкова голяма. Ала отчетът за месец май показа, че книгите ти се продават много добре. А предварителните прогнози за месец юни са още по-обнадеждаващи.

Добре че беше седнала, защото краката й вероятно щяха да се подкосят.

— Но цялата суматоха около мен отдавна стихна. Защо се увеличават продажбите?

— Точно това и ние се помъчихме да разберем, така че позвънихме на книгоразпространителите. Те ни обясниха, че възрастните купували историята за Дафни отначало само от любопитство — или били чули за брака ти, или искали да видят какво толкова е възмутило НДНА. Но щом децата отворели книгата, не се откъсвали от нея, докато не я прочетат, и искали следващата. Буквално се влюбвали в героите. И родителите трябвало да се върнат в книжарниците и да изкупят цялата поредица.

— Невероятно! — удиви се Моли.

— Децата, естествено, разказали за книгите на приятелите си и така се започнала верижната реакция. Чухме, че дори привържениците на НДНА купували книгите за Дафни, макар да бойкотирали други книги.

— Нищо не разбирам…

— А аз го разбирам — усмихна се Хелън. — Както се казва, след всичките тези години на очаквания най-после ти преуспя само за една нощ. Поздравления, Моли!

Джанис и Пол Хюбърт бяха идеалната семейна двойка за ръководството на пансиона. Бърканите яйца на госпожа Хюбърт никога не се сервираха изстинали, нито курабиите й загаряха. Господин Хюбърт с радост чистеше запушените тоалетни и с часове можеше да бъбри с гостите.

При все това Тъкър ги уволни след седмица и половина.

— Имаш ли нужда от помощ?

Кевин измъкна глава от хладилника и видя Лили да стои на прага на кухнята. Беше единайсет вечерта. От заминаването на Моли бяха изминали точно две седмици и един ден. Или четири дни след уволнението на семейство Хюбърт. Всичко се беше сгромолясало.

Тренировъчният лагер-сбор започваше след две седмици, а той не беше готов. Знаеше, че трябваше да признае на майка си колко се радва, задето е останала да му помогне, ала така и не събра сили и се чувстваше виновен. А и актрисата изглеждаше много тъжна, откакто Лиам Дженър престана да идва за закуска. Веднъж Кевин се опита да го спомене, но се получи доста неловко и Лили се престори, че не е разбрала за какво говори.

— Търся бързоразтворима суха мая. Ейми е оставила бележка, че може да й потрябва. Какво, дявол да го вземе, е бързоразтворима мая?

— Нямам понятие — вдигна рамене майка му. — Винаги съм използвала готова смес.

— Да. Зарежи. — Той затвори вратата на хладилника.

— Липсва ли ти семейство Хюбърт?

— Не. Съжалявам само за готвенето на Джанис и за умението на Пол винаги да се справя с всичко.

Лили се усмихна, забравила за кратко за собственото си нещастие.

— Но не ми се нравеше как госпожа Хюбърт се държеше с децата — промърмори Кевин. — А господин Хюбърт подлудяваше Трой. На кого му пука дали тревата ще се коси по часовниковата стрелка, или обратно?

— Не може да се каже, че тя пренебрегваше децата. Просто не раздаваше курабийки на всеки малък разбойник, който се появеше в кухнята.

— Дъртата вещица ги гонеше като хлебарки. И никога нямаше време да разкаже на децата по някоя интересна история. Толкова ли е трудно това? Ако някой малчуган иска да чуе приказка, защо да не зареже за малко проклетото чистене и да си поговори с детето?

— Никога не съм чувала някое от децата да моли госпожа Хюбърт да му разкаже приказка.

— Но винаги молеха Моли!

— Вярно е.

— И какво означава това?

— Нищо.

Кевин отвинти капачката на буркана с курабии, но отново я затвори, като си спомни, че бяха купешки. Отвори хладилника, за да си вземе бира.

— А мъжът й беше още по-лош.

— Когато го чух да забранява на момчетата да играят футбол на моравата, защото щели да изпотъпчат тревата, разбрах, че дните му тук са преброени.

— Слидерин — промърмори Кевин.

— Но възрастните гости от пансиона харесваха семейство Хюбърт — отбеляза Лили.

— Защото, за разлика от гостите в бунгалата, те нямат деца.

Кевин предложи бира на майка си, но тя отказа и вместо това си наля вода.

— Радвам се, че семейство О’Брайън останаха за още една седмица — отбеляза Лили, — но ми липсват Коуди и дъщерите на Креймър. Все пак и новите деца са много сладки. Видях, че си купил още велосипеди.

— Бях забравил за по-малките деца. Имахме нужда от велосипеди с три колела.

— А по-големите деца прекарват по цял ден под баскетболния кош. Добре направи, че назначи и спасител.

— Някои родители са доста небрежни. — Кевин занесе бирата си на масата, седна и изгледа Лили нерешително. Твърде дълго бе отлагал този разговор. — Благодарен съм за помощта ти.

— За мен е удоволствие, но ми липсва Моли. Когато тя беше тук, беше по-весело.

Той се почувства задължен да се защити.

— Не мисля така. Забавляваме се добре и без нея.

— Не е истина. Момчетата О’Брайън постоянно се оплакват, на възрастните гости им липсва, а ти постоянно си вкиснат и все се заяждаш. — Лили се облегна на мивката. — Кевин, минаха две седмици. Не мислиш ли, че е крайно време да я върнеш? С Ейми и Трой можем да се грижим няколко дни за лагера.

Нима тя не се бе досетила, че той вече бе мислил за това, при това в най-различни варианти? Нищо друго не желаеше повече, но не можеше да отиде при нея, поне не и докато не реши да се кротне завинаги като женен мъж, а това беше нещо, което не можеше да направи.

— Няма да е честно.

— За кого няма да е честно?

Кевин зачопли с нокът етикета на бутилката.

— Тя ми каза… Призна ми, че има чувства…

— Разбирам. А ти нямаш?

Изпитваше толкова много чувства, че не знаеше как да се справи с тях. Обаче нищо не бе в състояние да отвлече вниманието му от най-важното.

— Може би след пет или шест години всичко ще се промени, но в момента в живота ми няма място за нищо друго, освен за кариерата ми. Да бъдем реалисти: можеш ли да си ни представиш двамата с Моли заедно завинаги?

— Разбира се.

— Стига! — Младият мъж скочи от стола. — Аз съм професионален спортист. Водя много активен живот, а тя ненавижда спорта.

— Но е отлично тренирана за човек, който ненавижда спорта.

— Е, за това имаш право.

— Плува много добре и се гмурка направо като шампион.

— Защото е ходила по много летни лагери.

— Чудесно играе софтбол.

— И това се дължи на летните лагери.

— Знае всичко за футбола.

— Само защото…

— Може да играе и европейски футбол.

— Но само с Тес.

— Изучавала е източни бойни изкуства.

Той съвсем бе забравил за онази хватка от кунгфу, с която го бе изненадала миналата зима.

— И ми каза, че е играла в училищния отбор по тенис.

— Още по-зле. Мразя тениса.

— Вероятно защото самият ти не си много силен в тениса.

Откъде Лили знаеше това?

Актрисата му се усмихна съчувствено.

— Струва ми се, че ще ти е доста трудно да намериш жена, която да притежава едновременно спортен и приключенски дух като Моли Съмървил.

— Мога да се обзаложа, че тя няма да скочи с парашут.

— Аз пък се обзалагам, че ще го направи.

Дори на самия него думите му прозвучаха по детински глупаво-капризно. А и Лили беше права за скоковете с парашут. Сякаш съвсем ясно чуваше писъците на Моли, когато я изблъсква навън от самолета. Но знаеше, че ще й хареса веднага щом парашутът й се отвори.

При все това му беше неловко и притеснено, задето се бе влюбила в него. И го беше яд. Още от самото начало беше ясно, че двамата нямат бъдеще като двойка, така че той с нищо не я бе подвел, нито й бе обещавал нещо. По дяволите, през половината време се караха, макар че Кевин се стараеше да се държи що-годе цивилизовано.

За всичко бе виновен сексът. Дотогава всичко помежду им беше наред. Ако си беше държал ципа на панталоните закопчан, сега тя щеше да е добре, но кой можеше да го вини, задето не бе мирувал, след като бяха заедно ден след ден?

Замисли се за начина, по който тя се смееше. На кой мъж нямаше да му се иска да чуе този топъл и звънлив смях? А онези леко скосени синьо-сиви очи със закачлив блясък си бяха истинско сексуално предизвикателство. Щом ги погледнеше, не можеше да мисли за нищо друго, освен кога ще се озоват в леглото.

Но Моли знаеше правилата: страхотният секс не беше обещание, не и в наши дни, и в този век. Всички онези приказки, които му надрънка, че се страхувал от емоционално обвързване, бяха пълни дивотии. Имаше и други хора, с които беше близък. Истински близък. Кал и Джейн Бонър.

С които обаче не бе разговарял от седмици.

Кевин се втренчи в Лили. Може би защото бе станало късно и донякъде се беше размекнал, но думите сами излязоха от устата му.

— Моли си мисли някои неща за мен, които аз не споделям.

— Какви неща?

— Тя си мисли, че… — Той остави бутилката с бира на масата. — Тя ми каза, че съм емоционално незрял и повърхностен.

— Не си! — Очите на майка му блеснаха. — Как е могла да каже нещо толкова ужасно!

— Да, но работата е там, че…

— Ти си много сложен и особен мъж. Боже мой, ако беше повърхностен, щеше веднага да се отървеш от мен.

— Опитах се…

— Щеше да ме потупаш по рамото и да ми обещаеш, че ще ми изпращаш коледни картички. Аз щях да остана доволна и щях да си замина. Но ти си прекалено съвестен и чувствителен, за да постъпиш така, макар че никак не ти беше леко.

— Много мило, че го казваш, но…

— О, Кевин… не бива да си мислиш, че си повърхностен. Обичам Моли, но ако я чуя да каже нещо подобно за теб, двете ще трябва сериозно да поприказваме.

Искаше му се да се засмее, но очите му запариха, а краката му сами се понесоха. Следващото, което помнеше, беше как пристъпи към жената с отворена прегръдка. Всяка майка защитава сина си, когато му е зле, дори и ако този син не го заслужава.

Прегърна я силно, всеотдайно. А тя издаде звук, който му напомни за мяукане на новородено котенце.

Пристисна я още по-плътно.

— Искам да те попитам за някои неща.

От гърдите й се отрони накъсано ридание.

Синът й се изкашля.

— Някога учила ли си се да свириш на пиано?

— О, Кевин, аз дори нотите не мога да чета…

— А устните ти изриват ли се, когато ядеш домати?

Тя се притисна още по-силно към него.

— Ако изям прекалено много.

— А как си със сладките картофи? — Последва поредното хлипане. — Всички, освен мен, ги харесват, затова се чудех… — Млъкна, защото му ставаше все по-трудно да говори. Но в същото време все още разпръснатите късчета от мозайката в душата му започнаха да се подреждат.

Следващите няколко минути двамата останаха сгушени в прегръдките си. Накрая заговориха, думите се изливаха като пълноводна река, сякаш се опитваха да наваксат пропуснатото през последните три десетилетия. Понякога млъкваха, със сълзи на очи, за да намерят подходящите думи, които да запълнят пустотата, царила толкова дълго в живота и на двамата. По силата на едно неизречено съгласие не споменаха нищо нито за Моли, нито за Лиам Дженър.

В три след полунощ, когато най-после се разделиха на горната площадка, преди да се прибере в стаята си, Лили го погали по бузата.

— Лека нощ, скъпи!

— Лека нощ… — Кевин искаше да каже: „Лека нощ, мамо!“, но му се струваше, че по някакъв начин ще предаде Мейда Тъкър, и затова замълча. Наистина Мейда не беше майка-мечта, но тя го бе обичала с цялото си сърце и той нея също. — Лека нощ, мамо Лили — изрече накрая с усмивка.

Последва истински водопад от сълзи.

— О, Кевин… Кевин, моето сладко малко момче.

Тази нощ той заспа с усмивка на уста.

А когато след няколко часа алармата на будилника го накара да скочи от леглото, за да се погрижи за закуската, младият мъж се замисли за изминалата нощ и за това, че от сега нататък Лили завинаги ще бъде част от живота му. Беше хубаво. Точно както трябваше да бъде.

За разлика от всичко останало в живота му.

Слезе в празната кухня и си каза, че няма причина да се чувства виновен пред Моли, но изглежда, съвестта му беше на друго мнение. Докато не намери начин как да изглади вината си, никога нямаше да спре да мисли за нея.

И внезапно го осени една мисъл. Идеалното решение.

Моли се втренчи невярващо в адвоката на Кевин.

— Той ми подарява лагера?

Адвокатът се намести по-близо към средата на кашона, в който се намираше компютърът на Моли.

— Господин Тъкър ми позвъни вчера сутринта. Сега довършвам оформянето на документите.

— Не го искам! Няма да приема нищо от него.

— Навярно е знаел, че ще реагирате по този начин, защото каза да ви предам, че ако се откажете, ще позволи на Еди Дилард да изравни всичко в лагера с булдозер.

Искаше й се да се разкрещи, но адвокатът не бе виновен, задето съпругът й беше такъв манипулативен и непоносим хитрец! Вместо това се постара да се овладее.

— Има ли някакви пречки веднага да се отърва от лагера?

— Не.

— Много добре. Тогава съм съгласна да стане моя собственост, защото незабавно ще го продам.

— Но това едва ли ще се хареса на господин Тъкър.

— Дайте му кутия с книжни кърпички, за да си бърше сълзите.

Адвокатът беше млад, така че я удостои с донякъде похотлива усмивка, след което взе куфарчето си и се запромъква към вратата през купищата мебели и кашони. Заради юлската жега не носеше сако, но Моли нямаше климатик в апартамента, така че на гърба на ризата му се виждаше влажно петно.

— Ще се наложи скоро да заминете за там. Кевин си тръгна и сега няма кой да надзирава лагера.

— Сигурна съм, че има. Той нае някакви хора.

— Изглежда, не са се сработили.

Моли не обичаше да ругае, но сега едва се сдържа. Бе имала на разположение само четирийсет и осем часа, за да свикне със славата на преуспяла детска писателка, а сега и това!

Веднага след като адвокатът си тръгна, младата жена се сви на дивана, извади мобилния си телефон и позвъни на новия си агент — виртуоз в сключването на изгодни договори.

— Фийб, аз съм.

— Привет на новоизгрялата знаменитост. Преговорите напредват задоволително, но все още не съм доволна от сумата на аванса, който те предлагат.

Тя долови злорадо задоволство в гласа на сестра си и се притесни.

— Само внимавай да не ги разориш.

— Много се изкушавам.

Побъбриха още малко за преговорите, преди Моли да изплюе камъчето, опитвайки се да не се задави:

— Кевин току-що е направил нещо страхотно.

— Преминал е със завързани очи на червен светофар?

— Не говори така, Фийби. — Май в крайна сметка камъчето щеше не само да я задави, но и да я задуши. — Той е невероятен. Всъщност ми е направил суперизненада — подарил ми е летния лагер.

— Шегуваш се.

Моли стисна телефона по-силно.

— Кевин знае колко много обичам това място.

— Разбирам, но…

— Утре заминавам за лагера. Не зная колко дълго ще остана.

— Поне ще се измъкнеш от този въшлясал апартамент, докато завършим преговорите по новия ти договор. Предполагам, че би трябвало да съм му благодарна.

Моли не бе забравила колко бе унизително да признае на сестра си, че се е наложило да продаде мансардния си апартамент. Фийби я уважаваше достатъчно, за да не й предложи пари, но това още не означаваше, че щеше да си мълчи по въпроса.

Младата жена побърза да приключи разговора. Погледна към Ру, който се опитваше да се преструва на безразличен, сврян под кухненската маса.

— Е, хайде, кажи го. Никога не улучвам момента и все оплесквам нещата. Ако бях изчакала само две седмици, сега още щяхме да се наслаждаваме на прохладата и уюта в стария ни апартамент.

Може би беше игра на въображението й, но й се стори, че Ру я изгледа укорително. Този предател явно тъгуваше за Кевин.

— Хайде, приятел, да се залавяме за работа. Утре, още на разсъмване, потегляме за северните гори.

Ру мигом наостри уши.

— Не се радвай, защото няма да останем там. Говоря сериозно, Ру. Ще продам лагера!

Само дето нямаше да го продаде. От яд изрита един кашон с чинии. Съжаляваше, че не е главата на Кевин. Явно го бе направил заради угризения на съвестта. Опитваше се да й се подмаже и да заглади вината си. И то само защото тя се беше влюбила в него, но той в нея — не.

Щедър подарък, направен от съжаление.