Капризите на сърцето

7

— Добре съм — повтаряше Моли при всеки разговор със сестра си.

— Тогава защо не се отбиеш при нас през този уикенд? Обещавам ти, че тук няма да намериш нито един брой от списание „Пийпъл“. Ирисите са разцъфтели и са толкова красиви. Не съм забравила колко много обичаш месец май.

— Този уикенд не става. Може би следващия.

— Същото ми каза и миналия път, когато говорихме.

— Скоро ще намина, обещавам. Но сега имам твърде много работа.

Това беше самата истина. Моли боядиса шкафовете си, залепи снимки във фотоалбумите, разчисти натрупалата се бумащина, грижеше се усърдно за сънливия си пудел. Занимаваше с всичко, освен с промените в ръкописа, за които най-сетне се бе съгласила, защото отчаяно се нуждаеше от остатъка от аванса.

Хелън искаше да промени диалозите в „Дафни се претъркулва“ и да направи три нови рисунки. На две от тях Дафни и Мелиса щяха да стоят на разстояние една от друга, а на третата Бени и приятелите му трябваше да ядат сандвичи със сирене, а не хотдог. Моли трябваше да изчисти образа на Дафни от всякакви похотливи подозрения на възрастните. Освен това Хелън я бе помолила да внесе поправки и в две от старите книги за Дафни, които издателството смяташе да преиздаде. Моли не бе направила нищо от това, но не от принципни съображения, макар че много би желала да е така, а защото просто не можеше да се съсредоточи.

Джанин, която още не можеше да преживее нападките на НДНА срещу собствената й книга, се ядоса, задето приятелката й не бе пратила по дяволите издателството „Бърдкейдж Прес“. Но Джанин, за разлика от Моли, си имаше мъж, който редовно изплащаше месечните вноски по ипотеката на дома им.

— Липсваш на децата — каза й Фийби.

— Обещавам довечера да им позвъня.

Вечерта им се обади. С близначките и Андрю всичко беше наред, но думите на Хана я прободоха право в сърцето.

— Аз съм виновна, нали, лельо Моли? — прошепна момичето. — Заради това не искаш вече да идваш у дома. Защото последния път, когато беше тук, аз казах, че ми е мъчно за бебето ти, което умря.

— О, миличка!

— Не знаех, че не бива да говоря за бебето. Обещавам, че никога, никога няма и дума да обеля за това.

— Ти нищо лошо не си направила, слънчице. Ще дойда за уикенда и ще си изкараме страхотно.

Но след посещението се почувства още по-зле. Мразеше се, че е виновна за тревогата, помрачаваща лицето на Фийби, не можеше да понася мекия грижовен тон на Дан, който се държеше с нея, все е едно е изделие от крехко стъкло, в очакване то всеки миг да се счупи. Особено тежко й беше да е с децата. Когато те я прегръщаха през кръста и настояваха да погледне новите им придобивки и проекти, дъхът й секваше и сърцето й сякаш щеше да се пръсне от мъка.

Обичта на семейството й я задушаваше и Моли намери предлог, за да си тръгне по-рано.

Месец май изтече и настъпи юни. По десетина пъти на ден Моли сядаше с намерението да рисува, но перото й, обикновено бързо и сръчно, сега отказваше да й се подчинява. Опита се да измисли идея за статия за списание „Чик“, но главата й оставаше празна, също като банковата й сметка. Парите й стигнаха само за да плати ипотеката за юли, но нищо повече не можеше да си позволи.

Дните бавно се влачеха. Моли обръщаше все по-малко внимание на дребните неща. Един от съседите й остави пред вратата й голяма торба, натъпкана с кореспонденцията й, преливаща от пощенската й кутия. Във ваната й се натрупа купчина мръсно бельо. Малкият апартамент, който досега поддържаше в идеален ред, сега тънеше в прах. За капак я пипна силна простуда, от която все не можеше да оздравее.

В петък главата я болеше толкова силно, че тя позвъни в училището, където изнасяше лекции на доброволни начала. Каза им, че е болна, и отново се сгуши в леглото си. По-късно се насили да изведе Ру на кратка разходка и след като преглътна парче от препечената филийка, спа през целия уикенд.

В понеделник главата вече не я болеше, но простудата бе изсмукала всичките й сили и Моли отново се обади в училището, за да им каже, че няма да отиде. Кутията й за хляб беше празна, нямаше и овесени ядки. Намери в бюфета само консервирани плодове и ги изяде насила.

Във вторник я събуди звънът на домофона. Ру скочи и настръхна. Тя се зави през глава с одеялото, но точно успя да задреме, когато някой започна да тропа на вратата. Моли притисна краищата на възглавницата върху ушите си, обаче нищо не успя да заглуши познатия плътен глас, ясно различим въпреки ожесточеното джафкане на домашния й любимец.

— Отвори! Зная, че си вътре!

Онзи ужасен Кевин Тъкър.

Тя кихна и запуши с показалци ушите си, но Ру продължаваше да лае, а Кевин — да блъска вратата. Лошо куче. Противен, досаден куотърбек. Всички в сградата ще се оплачат от шума. Проклинайки, изпълзя от леглото.

— Какво искаш? — попита с пресипнал от малкото употреба глас.

— Отвори! Веднага!

— Защо?

— Трябва да говоря с теб.

— Не искам да говоря. — Сграбчи една кърпа и си издуха носа.

— Толкова по-зле за теб. Предлагам ти да ме пуснеш вътре, освен ако не искаш всички в сградата да научат подробности за личния ти живот.

Моли неохотно отключи бравата. Съжаляваше, че няма пистолет подръка.

Кевин се извисяваше на прага, ослепително красив, със съвършено тяло, тъмноруса коса и искрящи зелени очи. Главата отново я заболя. Искаше й се да си бе сложила слънчевите очила.

Той се промъкна покрай ръмжащия пудел и затвори вратата след себе си.

— Изглеждаш адски зле.

Тя се довлече до дивана.

— Тихо, Ру.

— Ходи ли на лекар?

— Не ми трябват доктори. Настинката ми почти премина.

— А какво ще кажеш за психиатър?

— Престани. — Достатъчно лошо бе, че трябваше да търпи нахалството и целият му блясък, застрашаващ и без това крехкия й вътрешен мир. Освен това притокът на свеж въздух беше омерзителен.

— Ще се махнеш ли?

Докато той оглеждаше апартамента й, младата жена изведнъж забеляза мръсните чинии, струпани в мивката в кухнята. Мебелите бяха прашни. Хавлията й висеше преметната през ръба на дивана. Но той беше неканен гост, така че на нея й беше все едно.

— Вчера не си отишла на срещата с адвоката.

— Каква среща? — Тя прокара ръка през сплъстената си коса. Преди половин час се беше довлякла до ваната, за да си измие зъбите, но просто не можеше да си спомни дали бе взела душ. А развлечената сива нощница миришеше на вкиснато.

— Анулирането на брака ни, забрави ли? — Погледът му се плъзна към бялата пазарска найлонова торба, оставена до вратата, пълна с неотворени писма, и додаде саркастично: — Предполагам, че не си прочела писмото.

— Вероятно. Най-добре е да си вървиш. Може да те заразя.

— Е, ще се наложи да рискувам. — Той пристъпи към прозореца и погледна надолу към паркинга. — Хубава гледка имаш оттук.

Тя затвори очи и задряма.

През живота си Кевин не бе виждал по-жалка картина.

Нима това създание с пепеляво лице и сплъстена коса, вонящо на пот и подсмърчащо, с печални очи, беше неговата жена? Трудно бе да повярва, че е дъщеря на вариететна танцьорка. Трябваше да остави адвоката си да се погрижи за всички формалности, но не можеше да забрави отчаянието, изписано в очите й, когато го молеше да притиска краката й един към друг, сякаш грубата външна сила можеше да запази бебето й вътре в нея.

Зная, че ме мразиш, но…

Вече не можеше да я мрази, не и след като бе станал свидетел на безутешната й борба да спаси детето си. Но мразеше чувствата, които изпитваше, сякаш носеше някаква отговорност за нея. Тренировъчният лагер-сбор започваше след по-малко от два месеца и той трябваше да събере всичките си сили, за да се подготви за следващия сезон. Сега се взираше намръщено в нея.

Трябва да служиш за пример, Кевин. Винаги да постъпваш правилно.

Младият мъж се отдалечи от прозореца, прекрачвайки безполезното й разглезено куче. Защо тази богаташка живееше в такъв окаян апартамент? Може би защото така й е по-удобно. Навярно имаше още три жилища в някои топли, екзотични местенца.

Кевин се отпусна на срещуположния край на дивана. Огледа я критично. Сигурно бе отслабнала с около пет килограма след помятането. Косите й, пораснали почти до брадичката, бяха загубили копринения си блясък, който помнеше от деня на сватбата им. Явно бе зарязала всякакви гримове, а с тези тъмни кръгове под очите приличаше на изтерзана затворничка.

— Проведох доста интересен разговор с един от съседите ти.

Тя закри с длан очите си.

— Ако веднага си тръгнеш, обещавам, че още утре сутринта ще се обадя на адвоката.

— Съседът ме позна още щом ме видя.

— Не се и съмнявам.

„Значи, все още има сили да ехидничи“, каза си Кевин. Възмущението му избухна с нова сила.

— Май повече му харесваше да поклюкарства за теб. Очевидно от няколко дни си престанала да си прибираш пощата.

— И какво от това? Никой не ми изпраща нищо интересно.

— И от миналия четвъртък до сега си излизала от апартамента си само веднъж, за да разходиш онзи питбул.

— Престани да го наричаш така. Имах силна настинка, това е всичко.

Бе забелязал зачервения й нос, но не мислеше, че причината е само настинката. Изправи се.

— Стига, Моли. Не е нормално да седиш затворена тук.

Тя се втренчи неодобрително в него изпод китката си.

— Виж ти, кой го казва! Да не би да си психиатър, че да определяш кое е нормално и кое — не? Чух, че когато Дан те е открил в Австралия, си лудувал в океана, заобиколен от акули.

— Може би имаш депресия.

— Благодаря, доктор Тъкър. А сега се омитай оттук.

— Моли, изгубила си само едно бебе.

Просто съобщаваше един факт, но младата жена се почувства, сякаш я бе прострелял. Скочи от дивана, а изпепеляващият й поглед бе по-красноречив от всякакви думи.

— Разкарай се оттук, преди да съм извикала полицията!

Трябваше да я остави и да си тръгне. И без това си имаше достатъчно неприятности след излизането на статията в „Пийпъл“. Стомахът му се преобръщаше само от вида й. Ако можеше да забрави изкривеното й от болка лице, докато се опитваше да спаси бебето…

— Облечи се. Идваш с мен. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

Гневният й изблик от преди малко явно я бе изплашил, затова Моли се опита да обърне всичко на шега, но вместо язвителен, гласът й прозвуча като жалостиво грачене.

— Май здравата си се напушил с трева, а?

Ядосан на собствената си мекушавост, Кевин изкачи на един дъх стъпалата, водещи към помещението, което й служеше за спалня. Питбулът й тутакси го последва, явно опасяващ се, че може да свие някое от бижутата й. Погледна надолу към нея над кухненските шкафове. Боже, как му писна всичко това!

— Имаш два варианта: да се облечеш или да тръгнеш с тези дрехи. Ако избереш последното, вероятността да те приберат в някое заведение с тапицирани стени е доста голяма.

Моли се отпусна отново върху дивана.

— Губиш си времето.

„Ще бъде само за няколко дни“, каза си младият мъж. И без това вече бе достатъчно вкиснат, задето се налагаше да шофира до лагера „Уинд Лейк“. Защо да не си вгорчи живота още повече, като вземе със себе си и тази невъзможна жена?

Нямаше намерение да се връща някога отново там, ала не можеше да го избегне. От седмици си повтаряше, че може да продаде лагера и без да го вижда. Но когато не успя да отговори на нито един от въпросите, които му зададе неговият бизнес мениджър, разбра, че се налага да се примири с неизбежното и лично да се увери каква разруха цари там.

Поне ще се избави от две злини едновременно: ще уреди въпроса с лагера и ще накара Моли отново да си размърда задника и да си стъпи на краката. Дали ще се получи, или не, зависеше от самата нея, но поне съвестта му щеше да бъде чиста.

Кевин измъкна един куфар, забутан в дъното на дрешника, и издърпа чекмеджетата на скрина й. За разлика от разхвърляната кухня, тук цареше безупречен ред. Метна в куфара няколко шорти и горнища, както и бельо. Откри чифт джинси и ги прибави, заедно със сандали и маратонки. Две летни рокли привлякоха погледа му. Сложи и тях. По-добре да вземе повече дрехи, отколкото после тя да му се цупи, че няма какво да облече.

Куфарът се препълни, затова той грабна нещо, което приличаше на стара колежанска раница и се огледа за банята. Откри я на долния етаж, близо до предната врата. Започна да пълни раницата с различни козметични и тоалетни принадлежности. Въздъхна примирено и се запъти към кухнята, за да се запаси с кучешка храна.

— Надявам се, че ще проявиш достатъчно благородство, за да върнеш отново всичко по местата — промърмори Моли. Беше се изправила до хладилника с питбула на ръце. Невероятните й очи бяха тъжни и уморени.

Всъщност в този момент това бе тайното му желание, но тя изглеждаше толкова нещастна и самотна, че сърце не му даваше да я зареже.

— Искаш ли да вземеш един душ, или предпочиташ да пътуваме със смъкнати прозорци?

— Да не би да си оглушал? Не съм ти някакъв новак спортист, когото можеш да командориш!

Кевин опря длан на ръба на мивката и я измери със строгия си поглед, който пазеше за току-що споменатите новобранци.

— Имаш две възможности. Или веднага тръгваш с мен, или ще те закарам в дома на сестра ти. Едва ли гледката ще й се понрави.

Съдейки по изражението й, явно бе уцелил в десетката.

— Моля те, остави ме на мира — прошепна тя.

— Докато си вземаш душ, ще прегледам лавиците с книгите ти. Може да открия нещо интересно за четене.