Капризите на сърцето

22

Моли чу тихата ругатня на Кевин и побърза да си лепне една мила усмивка на лицето.

— Хей, приятели. Измъкнали сте се за малко от хлапетата, а?

— Те си играят на ливадата на гоненица с фенерчета — обясни сухо Фийби, докато слизаше по стълбите и оглеждаше изпомачканата рокля на сестра си.

Моли трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне от тази бъркотия, но мисълта, че под роклята е съвсем гола, определено пречеше на мисловния й процес.

— Надявам се, че с Андрю всичко ще е наред. Знаеш колко бързо изчезва понякога.

— Андрю си е съвсем наред — увери я Дан. — Тук наоколо няма начин да попадне в беда.

— Нямаш представа колко се заблуждаваш — промърмори Кевин.

Фийби наклони глава към пътеката, извиваща се покрай плажа. Широката тениска с емблемата на „Старс“ и джинсите не можеха да скрият силата, която се излъчваше от иначе чувствената й фигура.

— Госпожа Лонг великодушно предложи да ги наглежда, така че можем да се поразходим.

Моли разкърши рамене.

— Май ще пропусна разходката. От пет и половина съм на крак и се чувствам малко уморена. — Има си хас да не е, след като днес се бе любила три пъти. — Може би утре.

— Няма да отнеме много време. — В гласа на Дан отекнаха стоманени нотки. — А и трябва да си поговорим за едно-две неща.

— Скоро ще си тръгвате. Защо просто не се отпуснете и не се насладите на оставащата почивка?

— Трудно е да се отпуснем, когато сме толкова разтревожени за теб — заяви Фийби.

— Ами престанете да се тревожите!

— Успокой се, Моли — намеси се Кевин. — Ако искат да си поговорим, мисля, че можем да им отделим няколко минути.

Ама че подлизурко! Или може би е решил, че е време да си поиграе на нова, рискована игра? Още от самото начало тя бе наясно, че Тъкър няма намерение да подвива опашка от страх пред Дан и Фийби, а и цял живот беше обичал опасностите.

— Ти може да имаш свободно време, но аз нямам — отсече младата жена.

Дан понечи да я хване за ръката, както когато беше на петнайсет, но Кевин се хвърли напред и му препречи пътя. Моли не можеше да реши кой остана по-изумен — тя или зет й. Нима Кевин бе сметнал жеста му за заплашителен?

Фийби разбра, че кръстосването на шпагите между двамата мъже е неизбежно, и се приближи до мъжа си. Размениха си многозначителни погледи и Дан закрачи напред към пътеката.

— Веднага. Да вървим.

Значи моментът на разплатата най-после бе настъпил и нямаше измъкване. На Моли не й бе особено трудно да се досети на какви въпроси ще бъде принудена да отговаря. Нямаше да е зле да можеше също толкова лесно да измисли и отговорите.

Насочиха се мълчаливо покрай плажа и последните бунгала, а сетне продължиха към края на гората. Дан спря, когато стигнаха до дъсчената ограда, бележеща границите на лагера. Кевин се отдръпна от Моли и се опря на най-близкия стълб.

— Тук сте от две седмици — поде Фийби, като пусна ръката на мъжа си.

— Точно две седмици, от миналата сряда — потвърди Кевин.

— Лагерът е прекрасен. Децата много се забавляват.

— Радвам се, че ги доведохте.

— Те още не могат да повярват, че купи толкова много велосипеди.

— За мен беше удоволствие.

— Фийби и аз искаме да знаем какви са намеренията ти към Моли — намеси се Дан, окончателно изгубил търпение.

— Дан! — извика Моли.

— Всичко е наред — успокои я Кевин.

— Не е наред — просъска младата жена и изгледа кръвнишки зет си. — Какви са тези сексистки южняшки глупости, които дрънкаш? Защо не попиташ какви са моите намерения към него? — Самата тя не знаеше какви са тези намерения. Искаше просто да се изолира от външния свят и да остане колкото може по-дълго в Гората на славея, но първо трябваше да постави Дан на мястото му.

— Трябваше да анулирате брака си — заговори Фийби, — а вместо това избягахте заедно.

— Не сме избягали — сряза я сестра й.

— А как иначе ще го наречеш? Всеки път когато се опитвам да поговорим за това, ти се измъкваш! — ядоса се Фийби и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Пожарната сирена пак е завила, нали, Моли?

— Не!

— Каква сирена? — слиса се Кевин.

— Няма значение — изрече тя припряно.

— Не, искам да зная за какво си говорите.

— Когато беше на шестнайсет години, Моли включи противопожарната аларма в училището — заобяснява тази предателка Фийби. — За нещастие, тогава не е имало никакви признаци за пожар.

В очите на Кевин проблесна искра на любопитство.

— Имаше ли основателна причина?

Моли поклати глава. Не можеше да се отърси от чувството, че времето се е върнало назад и тя отново е на шестнайсет.

— Тогава защо си го направила?

— Сега не ми се иска да говоря за това.

Той наклони глава към шефа си.

— А ти винаги я хвалеше колко била идеална.

— И наистина е! — викна Дан.

Младата пакостница се усмихна неволно, но веднага прехапа устни.

— Беше временно умопомрачение. Тогава бях една неуверена тийнейджърка, която все се съмняваше в обичта на близките си. Непрекъснато подлагах на изпитание търпението на Фийби и Дан, за да се уверя, че каквато и глупост да направя, те никога няма да ме изоставят.

В очите на Кевин блеснаха любопитни пламъчета.

— И какво стана? Евакуираха ли училището?

Тя кимна.

— И колко пожарни коли дойдоха?

— Господи… — промърмори Фийби. — Беше сериозно нарушение на реда.

— Смята се за углавно престъпление — додаде Моли с мрачен тон, — така че нещата доста загрубяха.

— Не се и съмнявам. — Куотърбекът се обърна към двамата Кейлбоу. — Е, Дан, колкото и да звучи увлекателно — да, длъжен съм да призная, че това наистина е увлекателно — не мисля, че точно за това искаш да говорим.

— Нищо особено не е станало! — възкликна Моли. — Преди две седмици Кевин се отби у дома, защото не се явих на срещата с адвоката. Никак не бях добре и той реши, че малко свеж въздух ще ми се отрази добре, така че ме доведе тук.

Когато искаше, Фийби можеше да бъде много саркастична.

— Ако толкова не ти е достигал свеж въздух, защо просто не се поразходихте?

— Не се сетихме. — За разлика от Фийби, Кевин нямаше намерение да издава тайните в живота на Моли.

Но този път тя сама реши да каже истината.

— Бях доста депресирана, но не желаех вие двамата да научавате колко бях зле. Трябва да отбележа, че Кевин по рождение е идеалист, стремящ се да върши само добри дела, макар че всячески се старае да се пребори с тази своя добродетелност. Та този светец в човешки облик ме заплаши, че ако не отида с него, ще ме закара у вас и ще ме натресе на вас двамата. А аз не исках да ме виждате в такова състояние.

Фийби изглеждаше съкрушена.

— Но ние сме твоето семейство! Не би трябвало да се притесняваш от нас.

— И без това достатъчно ви разстроих. Опитвах се да се преструвам, че всичко е наред, но повече нямах сили да продължавам в същия дух.

— Тогава тя не беше добре — намеси се Кевин. — Но откакто е тук, е много по-добре.

— И колко дълго възнамерявате да останете тук? — попита Дан подозрително, явно не повярвал на обяснението на Моли.

— Не много дълго — осведоми го Кевин. — Още два дни. — Сякаш заби нож в сърцето на съпругата си. — Спомняш ли си Еди Дилард? Играеше за „Беърс“.

— Помня го.

— Той иска да купи това място и утре ще дойде да го разгледа.

Стомахът на Моли се преобърна.

— Не си ми казвал за това!

— Така ли? Сигурно съм бил много зает.

Много зает да се люби с нея. Но колкото и да бе ангажиран с еротичните им изпълнения, все можеше да намери някоя пауза, за да й спомене за това.

— Можем да заминем веднага след това — продължи Кевин. — Днес следобед говорих с моя бизнес мениджър и той ме осведоми, че най-после е намерил в Чикаго една семейна двойка, която се е съгласила да поеме ръководството на лагера до края на лятото. Имали опит в подобна дейност.

Все едно, че я зашлеви. Дори не я бе уведомил, че е възложил на бизнес мениджъра си да търси хора в Чикаго. Почувства се още по-подло предадена, отколкото когато преди малко Фийби я издаде за противопожарната аларма. Кевин отлично знаеше колко ненавиждаше тя самата мисъл за продажба на лагера и затова дори не си бе направил труда да й го спомене. Явно помежду им не съществуваше истинска духовна близост, нито имаха общи цели. Всичко, което тя не искаше да приеме във връзката им, щеше направо да й избоде очите. Сексът може и да беше страхотен, но не беше всичко.

Фийби подритна с палеца на крака си стръкче от дива цикория.

— И какво ще стане след това?

Моли не можеше да понесе Кевин да го изрече, затова побърза да я осведоми:

— Нищо няма да стане. Ще подадем молба за развод и всеки ще поеме по пътя си.

— Развод ли? — попита Дан. — Няма ли да искате анулиране на брака?

— Основанията за анулиране са ограничени. — Моли се опита да си придаде безпристрастно изражение, като че ли всичко това не се отнасяше до нея. — Изисква се отказ от изпълнение на съпружеските задължения или лошо отношение. В нашия случай не можем да се позовем на нито едно от двете, така че ще трябва да се разведем.

Фийби вдигна глава.

— Все пак съм длъжна да попитам…

Моли отлично знаеше какво ще последва и трескаво се опита да измисли начин да го спре.

— Струва ми се, че вие двамата се разбирате доста добре…

Не, Фийби. Моля те, недей.

— Обмисляли ли сте варианта да останете женени?

— Не! — избухна Моли, преди Кевин да успее да отговори. — Да не мислиш, че съм откачена? Той изобщо не е мой тип!

Веждите на сестра й отскочиха рязко нагоре, а куотърбекът настръхна. Но на нея не й пукаше. Изведнъж я изпълни отвратителното желание да го нарани. Само че не можеше. Фийби беше шеф на съпруга й, а кариерата бе най-важното нещо в живота му.

— Кевин не бе длъжен да ме води тук, но го стори, защото знаеше, че се нуждая от помощ. — Пое дълбоко дъх и си напомни, че той й бе простил, и сега тя му беше задължена. — Държа се страхотно, беше изключително мил и разбиращ. Ще съм ви много благодарна, ако вие двамата престанете да се отнасяте с него като с престъпник!

— Ние не сме…

— Напротив! Поставихте го в изключително неловко и деликатно положение.

— Може би той трябваше да помисли за това, когато те е повлякъл вдън горите Тилилейски, при това в неделя — подхвърли Дан провлечено. — Или е бил прекалено зает да се изявява като мил и разбиращ, за да мисли разумно? — додаде с язвителна нотка.

Лицето на Кевин се изопна, а челюстите му се стегнаха.

— Какво по-точно се опитваш да кажеш, Дан?

— Казвам, че ако помощта ти за Моли е била само жест на човешко милосърдие и добродетелност, не би трябвало да спиш с нея.

— Достатъчно! — кипна младата жена. — Премина границата.

— Не е за пръв път, нито ще е за последен. Двамата с Фийби се грижим за семейството си.

— Може би не е зле да се погрижите за някой друг от семейството си — рече Кевин тихо. — Моли иска от вас само да уважавате правото й на личен живот.

— За нейния живот ли се тревожиш, или за своя?

Шпагите отново се кръстосаха, но на Моли не й пукаше.

— Ти май забравяш, че аз вече не съм длъжна да се отчитам пред теб за постъпките си. А колкото до отношенията ми с него… В случай че още не си забелязал, ние дори не спим под един и същи покрив.

— Не съм вчерашен — изръмжа Дан упорито.

Чашата окончателно преля. Моли повече не можеше да се сдържа.

— А да си чувал за елементарна любезност? През изминалите дванайсет години постоянно се преструвах, че не забелязвам как вие двамата все се натискате и целувате, че не чувам какви ги вършите нощно време, при това — повярвайте ми — доста шумно. Факт е, че понастоящем с Кевин сме женени. Скоро ще сме разведени, но още не сме, така че това, което става или не става между нас, не е ваша работа. Ясна ли съм?

Фийби изглеждаше невероятно разстроена.

— Моли, ти не си от тези, които се отнасят лекомислено към секса. Никога не би легнала с мъж, който не означава нищо за теб.

— Напълно си права! — Дан се извъртя към куотърбека. — Да не би да си забравил, че тя наскоро преживя спонтанен аборт?

— Разкарай се — едва чуто отрони Кевин.

Разбрал, че така нищо нямаше да постигне, Дан се нахвърли на Моли.

— Той е футболист и това е част от мисленето му. Може и да не го осъзнава, но той те използва.

От думите му я заболя. Зет й познаваше истинската любов и затова бе разбрал колко мимолетни са чувствата на куотърбека към нея.

Кевин пристъпи напред.

— Казах ти да се разкараш!

Моли не можеше да позволи това мъчение да продължава. Вместо да избухне в сълзи, тя мина в настъпление.

— Грешиш! Аз съм тази, която го използва! Загубих бебето си, кариерата ми отиде по дяволите и съм разорена. Трябваше да се развлека с нещо. Кевин е моята награда, задето двайсет и седем години бях добро и примерно момиче. А сега имате ли още въпроси?

— О, Моли… — Фийби задъвка долната си устна, а Дан изглеждаше още по-разстроен.

Тя вирна брадичка и ги изгледа кръвнишки.

— Ще ви го върна, когато приключа с него. А дотогава ще съм ви много благодарна, ако ме оставите на спокойствие.

Почти бе стигнала до „Полските кремове“, когато Кевин я настигна.

— Моли!

— Махай се! — изкрещя тя.

— Аз ли съм твоята награда?

— Само когато си гол. Но когато си с дрехи, си най-тежкият ми кръст.

— Спри да се правиш на голяма умница.

Всичко се разпадаше. Утре ще пристигне Еди Дилард. Освен това Кевин вече бе намерил кой да управлява лагера. Ала най-лошото беше, че той никога нямаше да изпитва към нея това, което тя чувстваше към него.

Мъжът докосна ръката й.

— Знаеш, че ти желаят само доброто. Но не им позволявай да те командват.

Но съпругът й не разбираше, че не семейство Кейлбоу терзаеха сърцето и душата й.

Лили се отдръпна от прозореца. Не искаше да погледне към часовника. Двамата Кейлбоу най-сетне бяха успели да притиснат Кевин и Моли в ъгъла. Актрисата не очакваше нищо добро от този разговор. Изглежда, синът й и жена му не знаеха какви точно са отношенията им, така че тя искрено се съмняваше, че ще съумеят да ги обяснят на роднините на Моли.

Семейство Кейлбоу веднага се харесаха на Лили. През последните пет дни те й помагаха да разсейва тъгата си. Личеше си, че много обичаха Моли и заради това възприемаха Кевин като заплаха за щастието на снаха й, но Лили вече бе започнала да подозира, че синът й е способен да съсипе не само живота на съпругата си, но и своя.

Девет и половина… Тя отиде до креслото, където бе оставила покривката, която изработваше, но вместо нея взе списанието. От неделята, по-точно от минутата, в която Лиам й предяви своя ултиматум, тя не можеше да работи. Днес бе четвъртък.

Ела у дома в четвъртък вечерта… Ако не дойдеш, аз няма да те търся.

Тя се опита да му се разсърди, но не успя. Много добре разбираше защо й бе казал това. И не го винеше. И двамата бяха твърде стари, за да играят разни игри.

Девет и трийсет и четири… Лили се замисли за Кевин, който спеше в спалнята на долния етаж. Приятно й бе да заспива, като знаеше, че сега живее под един покрив със сина си. Като се срещаха в коридорите, си разменяха усмивки и си казваха по няколко думи. Някога това щеше да й се стори като върха на мечтите й. А сега не й бе достатъчно.

Девет и трийсет и пет… Лили прелистваше страниците на списанието, но скоро се отказа и започна да кръстосва стаята. Каква бе ползата от житейските уроци, ако не им обръщаше внимание?

В десет и половина се съблече неохотно и си облече нощницата. Легна в леглото и се загледа в страниците от книгата, която само преди седмица четеше с увлечение. Сега не можеше да си спомни нищо от нея. Лиам, толкова ми липсваш… Той беше най-забележителният от всички мъже, които бе познавала, но и Крейг беше ярка личност. Обаче я бе направил нещастна.

Пресегна се през леглото и изключи лампата. Нейният свят никога не й се бе струвал толкова малък, а леглото — така самотно.

Еди Дилард се оказа едър, весел и добродушен, но грубоват мъжага, от онези, които се кичат със златни верижки, оригват се шумно, чешат се по чатала и носят в джоба си тлъста пачка долари, захванати с блестяща щипка.

— Ти си готин пич, Кев. Нали, Лари? Кев е нашият човек, какво ще кажеш? — обяви той гръмко за начало.

— О, да — съгласи се Лари. — Кев е мъж на място.

Дилард и брат му бяха пристигнали късно същата сутрин с един черен джип. Сега двамата седяха край кухненската маса, лапаха лакомо сандвичи със салам, прокарваха ги с бира и шумно се оригваха. Еди беше във възторг от перспективата да стане собственик на рибарски лагер, а Лари с нетърпение очакваше момента, когато ще се развихри като управляващ. За ужас на Моли, двамата братя гледаха на сделката като сигурна работа.

Еди обяви, че ще направи от лагера място, където мъжете ще могат да разпускат, да си качват краката на масата и поне за малко да се измъкнат изпод чехъла на жените си. При това смигна многозначително, с което даде да се разбере, че нито една жена не може да държи под чехъла си Еди Дилард.

Моли едва се сдържа да не повърне. Вместо това натика миниатюрния френски сапун в една от плетените кошнички за тоалетни принадлежности, които окачваха в баните. Не можеше да реши кого ненавижда повече — Еди или отвратителния му брат Лари, който планираше да живее в голямата къща, докато управлява бъдещия рибарски лагер.

Младата жена стрелна сърдит поглед към съпруга си, който се бе облегнал на стената с бутилка бира в ръка. Поне той нито веднъж не се оригна. Когато братята пристигнаха, Кевин се опита да се избави от присъствието й, но не успя.

— Е, Лари — продължи Еди, — колко според теб ще ни струва пребоядисването на тези изрисувани бунгала, на които само им липсват по едни финтифлюшки?

Моли изпусна малкото шишенце с течен шампоан.

— Бунгалата са боядисани съвсем наскоро. И са много красиви.

Еди като че ли беше забравил за присъствието й. Лари се засмя и поклати глава.

— Не се обиждай, Маги, но т’ва тук ще е рибарски лагер, а момчетата не обичат захаросани цветове. Ще боядисаме всичко в кафяво.

Еди посочи към Лари с бутилката си.

— Ще боядисаме само онези, които са в средата, около онова там, как му викате… онази поляна. Останалите просто ще съборим. Много скъпо ще ни излезе поддържането им.

На Моли й секна дъхът. „Полските кремове“ не бяха на поляната. Щяха да срутят кокетното бунгало в розово, синьо и жълто. Заряза кошничките с тоалетните принадлежности.

— Не можете да разрушите бунгалата! — извика тя. — Те са толкова отдавна тук. Те…

— Тук има добри условия за риболов — прекъсна я Кевин, като я изгледа намръщено. — Езерото гъмжи от големи и средни костури, мрени, шарани. Чух как един младеж в градчето се хвалеше, че миналата седмица уловил четирикилограмова щука.

Еди се тупна по корема и се оригна.

— Нямам търпение да дочакам деня, в който ще седна в лодката.

— Това езеро е много малко за това, което искате — започна да настоява Моли отчаяно. — Освен това тук има много строги ограничения за мощността на извънбордовите двигатели. Дори не може да се пързаляте с водни ски.

Кевин я изгледа сърдито.

— Едва ли Еди предвижда тук да се провеждат състезания с водни ски.

— Никакви водни ски. Само риболов. Изритваш ги рано сутрин от леглото, връчваш на всеки термос с кафе, кесия с понички, малко бира, сетне ги изпращаш на езерото, докато още не се е вдигнала мъглата. Връщат се след два часа, хапват, пийват биричка, дръпват му една дрямка, после чукват някой и друг билярд…

— Мисля, че билярдната маса ще я поставим точно тук — посочи Лари към салона. — Заедно с голяма плазма. А като съборим стените между стаите, всичко ще бъде подръка — билярдната маса, телевизорът, барът и магазинът за риболовни такъми и стръв.

— Магазин за стръв… Ще има магазин за стръв в къщата?

— Моли — заговори Кевин предупредително, а Еди го изгледа съчувствено. Куотърбекът се намръщи и присви очи сърдито. — Може би ще е по-добре да отидеш да провериш какво прави Ейми.

Но тя не му обърна внимание и насочи целия си плам към Еди.

— Хората идват тук от години. Лагерът трябва да остане такъв, какъвто е сега. Също и пансионът. Този дом е пълен с прекрасни старинни вещи и всички са отлично запазени. Лагерът дори носи печалба. — Не беше кой знае каква, но поне стигаше, за да се плащат разноските.

Еди прихна с пълна уста и полусдъвканият сандвич със салам едва не се разлетя наоколо. Сръга брат си с лакът в ребрата.

— Ей, Лари — измуча той, — искаш ли да се заемеш с пансиона?

— Уха, и още как! — изсумтя Лари и се пресегна за бирата си. — Щом ще имам билярдна маса, сателитна телевизия и никакви женски.

— Моли… излез. Веднага. — Кевин тръсна глава към вратата.

Еди се захили, доволен, че тази дребосъчка най-после беше поставена на място.

Тя стисна зъби, сетне разтегли устни в скована усмивка.

— Тръгвам си, скъпи. И се постарай да почистиш след приятелите си. Последния път, когато ми чиниите, се беше намокрил, затова сега не забравяй да си сложиш престилка.

Ето на това му се казваше да си под чехъл.

След вечерята Моли се оплака на племенниците си, че я боли коремът, и им каза, че ще трябва да спят в тяхното бунгало. Чувстваше се виновна, задето ги лъжеше, особено след като на другия ден си заминаваха, но нямаше друг избор. Облече си джинсите, угаси светлините и се сви на стола до отворения прозорец. После зачака.

Не се тревожеше, че Кевин ще се появи. Той беше отишъл в града с братята Дилард, където — ако имаше справедливост на този свят — би трябвало яко да се напие и на сутринта да не може да надигне глава от жесток махмурлук. Освен това двамата не си бяха проговорили през целия следобед.

По време на следобедния чай беше съвсем явно, че й е сърдит, но на нея не й пукаше, защото му беше не по-малко сърдита. Кев е нашият човек… Кев е нашият голям глупак! Достатъчно лошо беше да продаде лагера, но да го продаде на някакви оригващи се гадняри, които смятаха да го разрушат, беше прекалено. Никога нямаше да си прости, ако поне не се опита да му попречи.

Бунгалото „Полски кремове“ беше доста отдалечено, за да види, когато мъжете се върнат от града, но лагерът бе достатъчно притихнал, за да чуе шума на колата. И наистина, малко след един през нощта тя чу познатия грохот. Надигна се в стола и се помоли да няма пропуски в плана й, защото това беше най-доброто, което можа да измисли.

Нахлузи маратонките, грабна фенерчето, което бе задигнала от къщата, и остави Ру вътре, за да си свърши работата спокойно. Четирийсет и пет минути по-късно младата жена се вмъкна в „Агнеца Божий“, където бяха настанени Еди и Лари. По-рано, след като мъжете бяха потеглили към града, тя бе разузнала наоколо, за да е наясно в коя спалня ще спи Еди. Сега оттам се носеха вонящи алкохолни изпарения.

Моли приближи до кревата и огледа с отвращение смърдящата грамада под одеялото.

— Еди?

Грамадата не се помръдна.

— Еди — прошепна тя отново, този път по-силно, като се надяваше, че няма да събуди Лари, защото беше много по-лесно да се справи само с единия от братята. — Еди, събуди се.

Когато мъжът се размърда, Моли едва не се задуши от отровния облак. Такъв простак и грубиян нямаше място в Гората на славея.

— Да… да? — Еди отвори очи и измуча: — К’во…

— Аз съм, Моли — зашепна тя. — Жената на Кевин, с която е разделен. Трябва да поговоря с теб.

— Ама… к’во те прихваща, за к’во шъ гово…

— За лагера. Много е важно.

Той се опита да се надигне на лакти, но натежалата му глава отново се стовари на възглавницата.

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше толкова спешно. Ще изляза, за да се облечеш. И между другото, не е нужно да будиш Лари.

— Ама… защо е туй бързане? Тъкмо сега ли тряб’а да говорим?

— Боя се, че да. Освен ако не искаш да допуснеш ужасна грешка.

Тя изтича навън в коридора, надявайки се той да събере достатъчно сили, за да стане от леглото.

След няколко минути Еди се появи, препъвайки се на входната врата. Моли притисна пръст към устните си и му даде знак да я последва. Като си осветяваше пътя с фенерчето, тя излезе на моравата и се запъти към „Полски кремове“. Преди да стигне до бунгалото, зави към гората и пое по пътеката към езерото. Вятърът се усили. Може би скоро щеше да се разрази буря. Надяваше се да приключи с Еди, преди дъждът да рукне. Той се клатушкаше зад нея, едър и тромав.

— Ама к’во става тук?

— Трябва да видиш нещо.

— Че не може ли да го видя на сутринта?

— Тогава ще е много късно.

— По дяволите! Кев знае ли за това?

— Кев не иска да знае.

Той се спря.

— К’во искаш да кажеш?

Тя задържа фенерчето, насочено надолу към тревата.

— Искам да кажа, че не те мами нарочно, а просто не иска да забелязва някои неща.

— Мами ме? Дяволите да го вземат, к’ви ги дрънкаш?

— Зная, че си мислиш, че днес на обяда се държах глупаво, но аз се надявах да се вслушаш в думите ми, и тогава можехме да избегнем това…

Моли отново закрачи.

— К’во да избегнем? Я по-добре ми кажи к’во става тук, госпойце.

— По-добре е да ти го покажа.

По пътя до езерото Еди се препъна още няколко пъти. Дърветата се поклащаха от вятъра. Тя притисна ръце към гърдите си.

— Никак не ми е приятно, че именно аз ще ти го покажа, но има… проблем с езерото.

— К’ъв проблем?

Моли освети бавно с фенерчето водата по края и мокрия пясък по брега, докато не откри това, което й бе нужно. Мъртви риби се поклащаха във водата.

— К’во, по дяволите…

Моли още веднъж насочи лъча на фенерчето към сребристобелите кореми на рибите, преди отново да го отмести към брега.

— Еди, много съжалявам. Зная колко много си мечтал да имаш рибарски лагер, но рибата в езерото измира.

— Измира?

— Заради екологична катастрофа. Токсични води изтичат във водата от таен погреб на химически отпадъци. За да се разреши този проблем, ще са необходими много милиони долари, а градчето няма толкова пари. И тъй като местната икономика зависи изцяло от туризма, никъде не се споменава какво става тук. Никой няма да признае публично, че има много сериозен проблем.

— Мамка му! — Еди грабна фенерчето от ръката на Моли и освети отново мъртвата риба. После избухна: — Не мога да повярвам, че Кев ми е погодил такъв номер!

Това беше най-уязвимото място в плана й. Опита се да спаси положението с кратко, но драматично представление.

— Той отказва да признае истината, Еди. Отрича я. Ужасно е, наистина е ужасно! Това е домът от детството му, последната връзка с родителите му и той просто отказва да се примири с факта, че езерото умира. Затова се опитва да се самозалъгва, че това не е истина.

— А как си обяснява проклетата мъртва риба!

Въпросът беше много добър и тя се постара да отговори достойно.

— Просто не слиза тук долу, до водата. Толкова е тъжно. Отричането му е толкова дълбоко, че… — Тя сграбчи ръката му и развихри докрай неподозирания си талант на драматична актриса. — О, Еди, зная, че е несправедливо да те моля за това, но как мислиш…? Не може ли просто да му кажеш, че си размислил и се отказваш от покупката на лагера, но без да му търсиш сметка? Кълна ти се, че той не се е опитал да те измами нарочно. И адски много ще страда, ако си мисли, че неволно е разрушил приятелството ви.

— Да, ами… предполагам, че точно това е направил.

— Той не е добре, Еди. Проблемът е психически. Като се върнем в Чикаго, непременно ще го заведа при психиатър.

— Мамка му! — въздъхна Еди. — А какво ще стане с футбола? Че това ще сложи край на всичко!

— Ще му намеря спортен психиатър.

Еди, който съвсем не беше глупак, започна да разпитва Моли за подземното хранилище на токсични отпадъци. Тя му надрънка всякакви небивалици, като използва всички бомбастични термини, които успя да си припомни от репликите на Джули и Робъртс в „Ерин Брокович“, а останалите измисли. Когато свърши, заби нокти в дланите си и зачака.

— Сигурна ли си за всичко това?

— Искаше ми се да не бях.

Еди запристъпва от крак на крак и накрая въздъхна.

— Благодаря ти, Маги. Повярвай ми, оценявам жеста ти. Ти си готин човек.

Моли бавно издиша въздуха, който сдържаше досега.

— Ти също, Еди. Ти също.

Бурята се развихри малко след като Моли се строполи в леглото, но тя бе толкова уморена, че почти нищо не чуваше. Събуди се чак на сутринта от бясно блъскане по вратата. Разсеяно примигна и погледна часовника. Минаваше девет! Беше забравила да настрои часовника и никой не я беше събудил. Кой е приготвил закуската?

— Моли!

— Ох, ох…

Ру нахлу жизнерадостно в стаята, последван от Кевин, смръщен като буреносен облак. Дотук с надеждите й, че ще й се размине. Сигурно Еди му бе разказал всичко и сега тя щеше да си получи заслуженото.

Седна в леглото. Може би щеше да успее да му отвлече вниманието.

— Почакай само да си измия зъбите, войниче, и ще те отведа в рая.

— Моли… — изръмжа той тихо, но в гласа му прозвуча заплашителната нотка на разярен съпруг, очакващ обяснение.

— Трябва да отида да пишкам! — Тя скочи от леглото, стрелна се покрай него, шмугна се в банята и затръшна вратата зад себе си.

Кевин удари с длан по дървото.

— Веднага излизай оттам!

— След минута. Искаш ли нещо?

— Да. Определено искам нещо. Искам обяснение!

— О? — Младата жена стисна очи в очакване на най-лошото.

— Искам да ми обясниш защо из езерото ми се носи проклета риба тон! При това мъртва!