Кланът на вълчицата

Глава единадесета Послушните духове

Анаид си легна много потисната. Ако тази сутрин беше станала рано-рано със самочувствието, че е най-могъщата на света и е способна да постигне всичко, което пожелае, за добро или лошо, то сега, напротив, бе убедена, че е най-жалкото и нещастно момиче, най-егоистичното и безсрамно същество на планетата Земя.

Въртя се в леглото до побъркване, обръща се ту на едната, ту на другата страна и не успя да мигне цялата нощ. Направи дупка в пухената възглавница, като зарови лице в нея, опита се да примами съня, извила тяло на десния хълбок, после смени с левия, пробва да се скрие под завивката, но й стана топло и я отметна, извади си едната ръка, после единия крак, другия и отново й стана студено. Накрая й писна, умори се да прави безсмислени усилия, запали лампата и скочи от леглото.

Вече не се чувстваше депресирана. Беше много ядосана, беше сърдита на целия свят. Животът й беше едно тъпо недоразумение, всичко вървеше с краката нагоре или по-точно не вървеше напред, а назад. Което означаваше, че преди седмица беше далеч по-нещастна, отколкото преди месец и така нататък. Тоест с времето ставаше все по-зле и по-зле.

На турския килим до леглото й седеше призракът рицар с шлем и броня, който се дръпна встрани, за да не го стъпче Анаид — така се беше засилила да скочи от леглото.

По лицето на тайнствената дама зад завесите се изписа подигравателна усмивка, когато видя уплашената физиономия на рицаря.

Анаид дори не трепна. Двете видения бяха халюцинация, плод на въображението й, бяха нейна измислица от времето, когато имаше способности. Не я плашеха, не й създаваха неудобство и не й пречеха. Понякога идваха през нощта и тихо, без думичка да кажат, се настаняваха на любимите си места. Рицарят се излягаше на яркоцветния памучен килим, а дамата заставаше полускрита зад пердетата. При първите слънчеви лъчи изчезваха.

Тази нощ обаче Анаид имаше нужда да се скара с някого, да си излее яда, било то на самата себе си или на ДРУГ.

Първо опита със себе си. Погледна се в огледалото и се изплези на отражението си. Не се харесваше, ама никак! Беше урод. Нещо средно между кльощаво недоносче и пъпчасал пубер. Ако можеше да избира, се харесваше повече, преди да израсте. Преди беше дребна като джудже. Сега обаче на какво бе заприличала? На вещица, способна да спре муха насред полета й, способна да разговаря с вълците, да покрие едно хубаво лице с отвратителни гнойни пъпки, готова да предпочете да я поканят на тъпия рожден ден на една фуста пред това да помисли за майка си и как по-успешно да й помогне.

Беше една злопаметна злобарка, която не можеше да прости на майка си, че я е крила от гаджето си и дори не му е споменала за нейното съществуване.

Беше станала отмъстителна, понеже я болеше от лъжата на Селене, пазила в тайна от нея любовните си отношения с Макс.

Истината беше, че е огорчена, защото по-възрастните й се бяха накарали, и умираше от страх пред това, което сама бе предложила. Беше направила крачка напред, без да знае посоката, в която трябваше да поеме. Беше предложила сама да се заеме със задачата да издири Селене и да я измъкне от лапите на Одишките, просто така, спонтанно, лекомислено и самонадеяно. Да, обаче…

Как да разбере къде е Селене?

И ако я открие, какво ще стори?

Ами ако Селене не желае да бъде намерена?

И ако магиите не подействат, а тези, които направи успешно, са забранени за жените Омар?

Именно затова се мъчеше да се плъзне по допирателната, като си отклоняваше вниманието в празни мечти да бъде поканена на купона на Марион.

Чисто и просто бягство от реалността.

Как може да е толкова повърхностна?

Как изобщо имаше желание да отиде на едно такова глупаво, несериозно тържество, където се събират само вятърничави младежи, и то сега, когато майка й е пленница, подложена на кой знае какви мъчения, а тя, само тя, я обичаше достатъчно силно, за да я измъкне от ужасното положение и да я спаси?

Единственото възможно обяснение беше, че е лекомислена, безсърдечна и умряла от страх. Освен че е грозна, разбира се.

— Пъзла! — озъби се сама на себе си пред огледалото.

После до своето видя отражението на дамата, която се подсмихваше зад гърба й. Анаид не се сдържа.

— На какво се смееш? — атакува я раздразнена.

Не очакваше да й отговори или да спре да се хили. Беше повече от очевидно, че се смееше на нея. Анаид беше такава пълна скръб, та дори виденията от собствените й кошмари й се присмиваха в лицето, също като Марион, като Рок и неговата банда. Дамата обаче я изненада, като посочи рицаря и злорадо изписка:

— На него се смея. Той е страхливец!

Рицарят се изчерви, но нищо не каза. Анаид се обърка.

— Така ли? И защо да е страхливец?

— Мен ли питаш? — полюбопитства дамата.

— Да, теб.

Дамата отметна глава, доволна, че й се дава възможност да говори:

— Така както го гледаш, той заряза войската си в дефилето, обърна им гръб и офейка.

Анаид не беше очаквала толкова сериозно и обосновано обвинение. Всъщност коя бе събеседницата й?

— Каква войска?

— Тази на граф Атаулф, който се опита да отбранява долината и да даде отпор на нападението на армията на Ал-Мансур.

Анаид все повече се изумяваше. В училището в Урт бяха изучавали черния епизод в историята на долината. Как злодеят Ал-Мансур минал с огън и меч през прохода, проливайки кръв и сривайки със земята по пътя си цели села и градове. И всичко заради испанската християнска войска, която трябвало да брани клисурата, но позорно побягнала пред натиска на пълчищата маври и при вида на острите им ятагани.

Дали собственото й видение не се подиграваше с нея?

Анаид се обърна към рицаря, който изглеждаше много умърлушен, но думичка не обелваше.

— Вярно ли е това, което казва дамата?

Рицарят плахо вдигна глава и погледна Анаид.

— На мен ли говориш?

— Да.

— О, прелестно дете! Безкрайно съм ти признателен, че ме удостояваш с честта да се обърнеш към мен и да ми отправиш въпрос. Нямаш представа как изгарях от горещото желание да говоря и така най-сетне да сложа край на мълчанието си, което продължава вече цели хиляда и седемнайсет години. Дотяга, да си призная, много дотяга.

— Истина ли е това, което казва дамата?

С вид на дълбоко разкаяние рицарят кимна.

— Да, за нещастие е самата истина. Баща ми, виконтът, ме постави в изключително затруднено положение, като предаде командването на мен — още млад и неопитен. С първия боен вик на сарацинските войски кръвта се смръзна в жилите ми. Изглежда съм хукнал да бягам, после нищо не помня до момента, в който се строполих поразен.

Тук вече Анаид зяпна от изненада.

— Убиха ли те?

— Наистина, красиво дете, страхът и малодушието не ми позволиха да се избавя от смъртта. Една заблудена стрела ме прати на оня свят, а бащиното проклятие ме задържа в тоя, обречен да се лутам из селенията на земите, които погубих. — И с неопределен жест обгърна всичко наоколо.

Анаид го посочи, недоверчива.

— Значи… ти си… призрак?

— Скитащ се дух, ненамиращ покой, прелестна ми събеседнице. На когото ти можеш да помогнеш, ако бъдеш така добра да проявиш великодушие.

Анаид направо не вярваше:

— Аз ли?

— Мога ли да говоря?

Беше гласът на дамата, която, изпълнена с ревност, не желаеше да стои и спокойно да гледа как рицарят й отнема главната роля.

Анаид й даде думата.

— Мило дете, ти можеш да ни видиш, да ни чуеш и да искаш от нас разни неща, а ние ще изпълняваме твоите желания. Естествено, и ти си задължена да ни дадеш нещо в замяна.

Мозъкът на Анаид заработи трескаво.

— Мога да искам от вас какво? И съм задължена да ви дам какво?

Дамата се усмихна.

— Можеш да искаш от нас всичко, дори това, което смъртните не могат да имат. Можеш да си позволиш желания, които само мъртвите умеят да осъществят.

Анаид недоумяваше:

— Да не сте магьосници?

Красивата дама отрече:

— Чисто и просто се движим в света на духовете и познаваме кътчетата, недостъпни за живите. Няма тайна, която да ни убегне… Знаем всичко. Научаваме къде криете богатствата си, какво държите в тайна или премълчавате, какви престъпления сте извършили, какви лъжи плетете и кого обичате. Можем да нашепваме на ушенце на живите и да убедим всеки от тях, че е собственият му вътрешен глас, и така да го направляваме, да го накараме да изпитва угризения на съвестта или терзания, които да подронят нравствените му устои. Можем да отприщваме природните сили и да предизвикваме стихии и бедствия.

Анаид започваше да разбира.

— И ако поискам нещо от вас и вие изпълните желанието ми, какво ще искате в замяна?

Рицарят побърза да отговори:

— Свободата!

— Каква свобода? — на Анаид още не й беше съвсем ясно. — Не сте ли свободни?

Дамата скръбно се завайка:

— Обречени сме да се скитаме. Жадуваме за почивка. Търсим вечен покой. Вече изкупихме вината си.

Анаид не повярва, че разговаря с две души, обречени на вечни мъки, не го вярваше особено за дамата, която беше толкова красива и с приятен, весел нрав.

— Ти каква вина изкупваш?

— Наказана съм за предателство. Предадох любовта на живота си. Врекох се, че ще го чакам, а когато се завърна от кръстоносния поход, вече бях омъжена за барона. Уби ме, разбира се, и ме прокле, затова съм тук.

Анаид се възмути:

— Искаш да кажеш, че освен дето те е убил, отгоре на това те е погубил, обричайки те на вечни мъки?

Дамата поясни:

— Той обрече и собствената си душа затова че ме уби.

— Ами да се мъчи тогава! — възкликна искрено Анаид.

В случая присъдата й се стори напълно справедлива. Ама че жалък дребнавец, да убие човек заради някакво си неизпълнено обещание.

Дамата тежко въздъхна:

— Ех, прелестно дете, знаеш ли колко е уморително да понесеш на плещите си тежестта на безброй години, десетилетия, хилядолетия на изтощително бездействие. Страхливият рицар и аз — предателката, жадуваме да намерим покой.

Анаид постепенно си даваше сметка, че двата духа не са плод на въображението й, нито пък са видения, родени в кошмарите й. Пред нея стояха два нещастни призрака, които искаха да й се харесат, готови да й угодят за всичко, а в замяна тя да ги избави от оковите на проклятието.

Какво чакаше?

Бяха й казали, че знаят всичко, абсолютно всичко.

Прекрасно! Точно от това имаше нужда — от информация.

Направи се на интересна:

— Ами добре. Съгласна съм да преговаряме, ако ми помогнете.

Постигна желания ефект. Двамата затаиха дъх в напрегнато очакване. Жадно попиваха всяка нейна дума.

— Е и? Какво ще кажете?

— Целите сме в слух! Готови сме да те изслушаме и да удовлетворим желанията ти.

— Чували ли сте за вещиците Одиш?

— Естествено, знаем за тях.

— Общуваме си с тях.

— Ти самата си магьосница Одиш.

Анаид прекъсна дамата, възмутена:

— Как ти хрумна да ме наречеш Одиш?

— Извини ме, хубавице, мислех, че…

— Аз съм магьосница Омар, от племето на скитите, от клана на вълчицата, дъщеря на Селене, внучка на Деметер.

Рицарят и дамата се спогледаха, отчаяни, че са я разсърдили.

— Както кажеш, прелестно дете, щерко на Селене.

— Внучке на Деметер.

— Молим да простиш нашата заблуда и да ни извиниш, че те взехме за Одиш.

— Приемаме, че си Омар, дъщеря на Селене.

— Внучка на Деметер — повтори рицарят, все едно припяваше на молитва.

— Млък! И престанете със словесното жонгльорство — сряза ги Анаид, вбесена от тяхното престараване да се покажат колко са й покорни и от умилкванията им, които й намирисваха на подбив.

С изненада установи, че при категоричната й заповед двата призрака тутакси млъкнаха, без никакво намерение да продължат да дърдорят. Тогава се сети, че нямат право да говорят, освен ако тя не ги попита нещо. Дали пък не важеше само за първия път? Или винаги им беше необходимо да получат от нея разрешение, за да говорят? Призраците бяха послушни, но не особено интелигентни. Да я помислят за Одиш!

— Толкова ли съм грозна, че ме сбъркахте с Одиш?

— Питаш ли ни, прелестно дете?

— Да, отговорете.

Рицарят само това чакаше:

— Изглежда не познаваш много магьосници Одиш. Уверявам те, толкова са красиви, че пред тях дори слънцето бледнее.

Анаид беше направо изумена:

— Искаш да кажеш, че не са стари, сбръчкани, с брадавици на носа и дълги косми по брадичката?

Дамата избухна в смях като обезумяла.

— Ох, не мога! Не, не, ще се пръсна!

Анаид се засегна. Може би описанието й беше малко като образа на вещица в детска приказка, но… На какво можеше да се позове, за да си изгради по-точна представа? Сега, като се замисли, всъщност нито леля Криселда, нито която и да е магьосница от Съвета никога не й беше описвала някоя Одиш.

Рицарят си позволи едно пояснение:

— Ако ми позволиш да отбележа, хубаво дете, това са само измислици от народното творчество. Жените Одиш са най-могъщите същества, най-амбициозните и нарцистични създания сред населяващите земята. Те обожават и се прекланят пред младостта, безсмъртието и красотата.

Анаид се почувства направо идиотски. Рицарят имаше пълно право. Никое по-възвишено същество не би било толкова безмозъчно, та да влачи цяла вечност тленното си тяло и да търпи да го гледа как се състарява и става все по-противно.

От тази гледна точка всъщност духовете й бяха направили комплимент, като я бяха сбъркали с Одиш. Макар че… все пак не биваше да им се доверява много-много.

— Извинете ме, още съм твърде млада, а и никога не съм виждала магьосница Одиш.

Дамата леко се подсмихна. На Анаид този й жест никак не се харесваше.

— На какво се смееш? Изглежда, всичко, което аз кажа, ти се вижда смешно.

— Не, господарке, но все пак ми се струва, че познаваш една Одиш.

Анаид пребледня.

— Коя?

Този път дамата поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но подобна информация може да бъде опасна за нас. Жените Одиш не обичат да говорим за тях. Дори и пред други Одиш.

От което Анаид заключи, че духовете са покорни слуги на жените Одиш. Трябваше да бъде изключително предпазлива с тия двамата.

— Тогава няма да се разберем.

Анаид забеляза, че въпреки категоричния й тон никой от тях не й възрази, не се впусна в пазарлъци и уговорки, нито пък предложи нещо в замяна. Определено бяха послушни.

А може би самата тя не искаше да бъде толкова непреклонна. В действителност друго я интересуваше.

— Добре. Стига сме говорили за Одиш. Имам друг въпрос към вас.

Духовете се усмихнаха обнадеждени, готови охотно да й предложат услугите си, като, разбира се, помогнат така и на себе си.

— Къде е майка ми Селене?

Рицарят и дамата отново се спогледаха и видимо се натъжиха.

— Красиво дете, ти сама знаеш, че е при Одиш.

— Разбира се, знам, но къде по-точно?

Рицарят се прокашля:

— Нямаме право да ти кажем, господарке. Това е поверителна информация и ако я издадем, сигурно ще бъдем наказани.

— Дайте ми поне някаква следа, намек или ориентир. Поне нещичко.

Макар и очевидно изплашени, призраците се спогледаха и съзаклятнически си размениха тайни знаци.

— Обещаваш ли да ни освободиш?

Анаид не се поколеба нито за миг:

— Обещавам.

— А обещаваш ли на никого да не довериш откъде си получила сведението?

— Обещано.

Рицарят прошепна с тих и леко прегракнал глас:

— Там, където водите забавят хода си, а смъртните намират кончината си, пещери съединяват двата свята. Там ще ти заговори гласът на Селене, ти ще я чуеш, но няма да ти е разрешено да я видиш.

— Ще зърнеш само отражението й във водата — добави дамата.

Анаид сама си направи извод:

— За Черната лагуна ли става дума? Това ли е?

За нейно най-голямо изумление обаче рицарят и дамата се престориха на невероятно изненадани.

— Не знаем за какво говориш, хубаво дете.

— Как така не знаете? Нали току-що ми казахте…

— Кой, ние ли? — възкликна дамата.

— Грешиш, красавице. Нищичко не сме ти казали.

На Анаид й писна.

— Какъв е смисълът да отричате! Преди малко говорехте…

— Не сме говорили.

— Само си внушаваш.

— Или сънуваш.

— Та аз ви чух!

— Наистина съжаляваме, прелестно дете.

— Дъще на Селене.

— Внучке на Деметер.

Анаид се разсърди:

— Я вървете по дяволите!

И пред сащисания й поглед двата духа се изпариха.

Анаид нямаше никакво желание да ги призовава отново. Беше ясно като бял ден, че те или съжаляваха, че са проговорили, или това беше част от лъжовния им начин да не съществуват. Още утре щеше да отиде до Черната лагуна.

И докато се мъчеше да заспи, в главата й се въртеше един и същи глупав въпрос. Беше от тъпите, безсмислени въпроси, които те разсейват и отвличат вниманието ти от сериозните и трудни за разрешаване въпроси, но не те оставят да заспиш.

Всъщност съществува ли това „по дяволите“?