Глава тридесет и първа Избраницата

По бреговете на езерото беше пълно с красиви жени, които разресваха косите си и съзерцаваха отражението си във водата.

Анаид почувства как сърцето й се парализира. Нещо й подсказваше, че една от тях е Селене.

Но коя? Не можеше да различи яркочервената й коса. При тази светлина цветовете се размиваха, ставаха мътни, без оттенък и без контраст. Анаид бавно започна да я търси, като тихо разпитваше:

— Селене? Да си виждала Селене?

Самодивите се оплакваха от това колко Селене била непристъпна и не ги допускала до себе си, но не й помагаха. Махваха с ръка, сочейки неопределено в пространството, и продължаваха нескончаемото си къпане… Докато в един момент, когато зави покрай езерото и подмина върбата, я видя.

Беше коленичила на брега. Разресваше дългите си тъмни коси с отвлечен поглед и пееше, или по-точно тананикаше, стара песен. Песен, която Анаид помнеше от детството си. Беше тя. Беше Селене.

— Мамо!!! — извика момичето и се хвърли към обятията й.

Селене обаче не реагира, не разтвори ръце да я прегърне. Напротив. Прибра ръце до тялото си, сякаш за да се защити, и се сви уплашена.

— Това съм аз, Анаид! Моля те, мамо, погледни ме, не ме ли позна? — умоляваше я тя.

Селене имаше вид на обезумяла, очите й бяха като на човек, скитал из толкова много светове, та вече не знае как да се върне. Гледаше втренчено в дъното на езерото.

— Изпуснах го, изплъзна ми се от ръцете и падна, и сега не мога да го извадя. Няма ли кой да ми помогне, помогнете ми.

Анаид проследи погледа й и забеляза на дъното на езерото нещо като златна пръчка, полускрита в тръстиката и тинята. Езерото беше дълбоко, а водата толкова ледена, че който и да се гмурнеше, колкото и смел да беше, нямаше да оцелее и щеше да замръзне. Не. Предметът, който искаше Селене, не можеше да бъде изваден, беше невъзможно.

— Дойдох за теб, трябва да си вървим — прошепна й Анаид и я хвана за ръка.

— Остави ме, никъде не мърдам без скиптъра си — отблъсна я силно Селене.

И отново се наведе над езерото, обръщайки гръб на Анаид. Самодивите се засмяха.

— Селене си иска скиптъра, за да бъде най-красива от всички.

— И най-могъща.

— За да унищожи Цинулис.

— Я си затваряйте устата! — изръмжа Селене с ненавист.

Анаид остана потресена. Гласът на майка й бе различен от този, който така добре познаваше. В него нямаше и нотка нежност. Прозвуча остро и металически като звънтене на монети.

— Мамо — произнесе Анаид, като едва отронваше звуците. Костваше й големи усилия, но не можеше да се откаже от Селене толкова лесно.

— Какво искаш?

— Искам теб, мамо, обичам те.

Селене се обърна с рязко движение, като змия в атака, и лицето й се озова само на милиметър от лицето на Анаид.

— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, върни ми скиптъра.

Анаид погледна в дълбините на езерото, в тъмните му теменужени води. Бавно започна да се съблича и пусна дрехите си на брега.

— Не го прави, глупаво дете, това ще те убие.

— Не й връщай скиптъра, тя само това иска.

Този път обаче Анаид на свой ред ги накара да млъкнат:

— Да не чувам глас!

После погледна Селене и попита:

— Ако успея да извадя скиптъра, ще дойдеш ли с мен?

Селене обърна към нея невиждащ поглед и кимна с вид на обезумяла.

Анаид си пое дълбоко въздух и скочи от скалата.

Хвърли се във водата с главата надолу. Водите на езерото се развълнуваха, разтвориха се и погълнаха тялото й.

Внезапно Селене протегна ръце към водата. Не виждаше дъното на езерото, не можеше да види златната пръчка, която държеше заключена волята й.

— Анаид, Анаид, върни се! Анаид! Анаид!…

В зениците й бе проблеснала искрица от страх и ужасът постепенно обсеби съзнанието й.

Самодивите се смееха, равнодушни към болката й.

— Езерото погълна Анаид.

— Стана жертва на езерото.

— Езерото никога не връща жертвите си.

— Те остават в плен на тръстиките и косите им се оплитат в клоните.

— Остават завинаги в студените му води и никога не се завръщат.

Селене лека-полека дойде на себе си и си възвърна паметта. Беше невъзможно да прецени колко време бе минало, но Анаид не излизаше. Анаид не изплуваше. Селене погали дрехите, които момичето бе оставило на брега, и ги поднесе до лицето си. Подуши ги, така както би сторила всяка вълчица, и нададе сърцераздирателен вой. Внезапно по повърхността на водата се появиха мехурчета от въздух и привлякоха вниманието й. Огромна пъстърва с интелигентни очета държеше в устата си скиптъра. Селене, недоверчива, протегна ръка и го взе. Пъстървата с мощен удар на тялото се изтласка нагоре и с красив скок излезе от езерото, падна в скута й, като се извиваше в конвулсии и махаше перки в агония. Задушаваше се, а Селене не знаеше как да й помогне. Беше Анаид.

— Детето ми, хубавото ми чедо, малката ми Анаид… ела си при мен, върни се, съвземи се, миличка. Мама ще ти изпее твоята песничка и ще те залюлее в прегръдките си.

И Селене я помилва, залюля я приспивно и запя тихичко, докато конвулсиите на пъстървата постепенно замираха, а перките й се превръщаха в дълги крака и тънки ръце, а люспите й се покриваха с бледосинкавата кожа на Анаид.

— Анаид?

— Аз съм — прошепна изнемощяло от усилието момичето.

Селене нежно я прегърна. Завръщаше се бавно към смътните спомени от предишния си живот.

— Анаид, дъще.

— Мамо — отговори Анаид, трепереща от студ, като се сгуши в хладната й гръд.

Накрая топлата прегръдка разтопи леденото равнодушие, сковало Селене, смръзнала се в добре режисирано безумие.

— Какво правиш тук? Как дойде?

Анаид си погледна часовника. Нямаше време за губене.

— Дойдох, възседнала последния слънчев лъч, а на връщане трябва да си идем с първия. Хайде, да вървим.

Селене обаче не я слушаше, не откъсваше поглед от скиптъра, която тя самата беше оставила върху облите камъни. Взе го, избърса го с роклята си от водата и го размаха.

— Пророчеството.

Анаид нищо не разбираше.

— Пророчеството се сбъдва — повтори тихо Селене.

Опипа кожената торбичка, която висеше на врата на дъщеря й, извади атамето й от лунен камък и тържествено изрече цитат от пророчеството:

Ще възседне слънцето и ще надвие луната.

Анаид бавно започна да разбира. Бавно и много късно. Селене отвори медальона, който момичето носеше на врата си, и се усмихна, щом съзря снимката й като дете.

— Малката ми. Не исках да взема дори твоята снимка в това място, а толкова много ми се щеше да те имам с мен…

Анаид трепереше.

— По своя воля ли дойде тук?

— Да, така е.

— И не се бори срещу Одиш?

— Не. Исках само да ги държа далеч от теб.

Анаид научаваше толкова неизвестни досега неща, че се чувстваше неспособна да ги смели.

— Защо?

— За да им отвлека вниманието. Накарах ги да повярват, че съм се поддала на изкушението, така се съсредоточиха върху мен и се отдалечиха от истинската избраница.

— Искаш да кажеш, че ти не си избраницата?

Селене я гледаше, както гледа само вярващият.

— Още ли не си разбрала…

Анаид трепереше от студ и от страх.

— Избраницата си ти, миличка.

— Не, това е невъзможно — не можеше да повярва дъщерята, станала изключително сериозна. Почувства как страхът я стиска като в клещи.

С мелодичен глас Селене пак изрецитира пророчеството на О:

Един ден ще дойде тя — избраницата,

потомката на Ом,

с огън в косите,

с криле и люспи по тялото,

с вой, напиращ в гърлото,

и смърт, в очите отразена.

Ще възседне слънцето

и ще надвие луната.

Анаид я слушаше мълчалива. Не можеше да бъде. Селене грешеше.

— Анаид, ти виждаш душите на мъртвите, разбираш животните и говориш на техния език. Ти си избраницата. Разбрах го още когато беше съвсем малка. Комета възвести раждането ти.

Анаид обаче не можеше да го възприеме, тя нямаше огън в косите си. Освен ако… В мисълта й светкавично проблесна една мисъл. Селене я долови. Показа й медальона и малкия червен кичур коса.

— Тази червена косичка е твоя, Анаид. Отрязах ти я, когато беше още съвсем малка.

— Не е истина! Лъжеш! — отбраняваше се Анаид.

Селене упорито държеше на своето:

— Непрекъснато боядисвах косите ти, а също и моите. Размених ги. Сега корените ти трябва да са отново червени.

Анаид започваше да разбира. Спомни си за смайването на Елена, когато я видя с измита коса.

— Тогава, значи… ти… ти си ги мамила нарочно и съзнателно.

— За да те защитим, с Деметер решихме да ги заблудим, като ги накараме да вярват, че аз съм избраницата. Кометата, забелязана от Одишките, се появи преди петнайсет години, когато ти се роди.

Анаид се почувства още по-зле.

— Значи се остави да те пленят заради мен?

Селене интуитивно усети, че Анаид е на прага на силите си и всеки момент може да рухне.

— Анаид, погледни си часовника. Тук времето не тече. Трябва да се връщаш, аз ще ти пазя гърба. Ще ти помогна да избягаш. Хайде, облечи се.

Дъщерята навличаше дрехите и продължаваше да настоява. Не искаше да я изостави. Нямаше да се откаже толкова лесно.

— Дойдох да търся теб и сама няма да бягам. Трябва да се върнем заедно.

Селене се натъжи:

— Не мога, Анаид. Никоя Омар не е могла да се измъкне оттук. Оставаме завинаги пленници на брега на езерото. Губим паметта и илюзиите си. Този път аз сама се оставих да ме пленят, за да не страдам. Не вярвах, че ще дойдеш дотук. Искаха да те убия.

— Мен?

— Графинята подозира нещо. Затова взех скиптъра, затова го хвърлих в езерото. Салма обаче е ужасно опасна и никога няма да ти прости, че си й отрязала пръста.

— Аз ли?

— Бягай, Анаид, спасявай се и се скрий, докато си готова да властваш със скиптъра на властта. Още не е настъпил съвпадът на планетите, още имаш време.

Скиптърът блестеше в цялото си великолепие. Анаид пристъпи, понечи да го вземе, но Селене я спря, като извика предупредително:

— Не го пипай!

— Какво има?

— Не знам, това е скиптърът на О и крие такава невероятна сила, че заради него дори Салма се реши да се опълчи на графинята, а аз да загубя ума си.

— Добре, няма да го докосвам, но трябва да дойдеш с мен. Някой трябва да го носи. Носи го ти.

— Не, Анаид, ще остана тук и ще бъда вечно красива. Когато си тъжна, идвай при езерото да ме видиш. Ще бъда под водата и ще ти се усмихвам.

— Ако ти не дойдеш, ще остана и аз. Ще сресвам косите си, ще се усмихвам и ще рея безумен поглед — заинати се Анаид.

Селене се отчая.

— Не, в никакъв случай. Сама си изминала тежкия и дълъг път. Не съм и подозирала, че съдбата е отредила да стигнеш до този тъжен свят, но знам, че не бива да останеш. Твоето място е в реалния свят, до другите Омар. Ти си избраницата, Анаид, и един ден ти ще трябва да изпълниш пророчеството, чуваш ли?

— Дойдох за теб — вироглаво повтори Анаид — и няма да си тръгна сама.

Селене знаеше, че Анаид е същият инат като нея. Затова се изправи.

— Добре, ще дойда с теб.

Анаид си погледна часовника. Беше четири и половина, а слънцето изгряваше в седем. Дали ще успеят да стигнат навреме?



Със Селене обратният път беше по-лек. За да отидат до горската поляна, Селене преведе Анаид по преки пътища, така че ловко заобиколиха предизвикателствата на самодивите и нахалните подвиквания на таласъмчетата. Селене вече беше една от обитателките на този странен и абсурден свят, но бе запазила способността си да мисли трезво и разумно и Анаид се успокои, като чу доводите й, които дадоха логично обяснение за поведението й, разсеяха сериозните подозрения за предателство, падащи върху нея.

За разлика от вълчицата, която никога не изоставя котилото си, Селене бе действала като лисицата, която подлъгва ловците и хитро ги примамва колкото може по-далеч от малките си. Беше действала по начин, нетипичен за нейния клан, и така бе объркала посестримите си. Всички Омар, а също и Одиш, бяха повярвали, че тя е избраницата. Селене безупречно бе изиграла ролята си, привличайки цялото внимание върху себе си, беше заслепила всички с яркия си предизвикателно червенокос образ, засенчила грозноватата Анаид, малката Анаид, магьосницата без свръхестествени сили, която не си струваше да бъде посвещавана.

Но не й беше останало време да довърши докрай плана си. Одиш я бяха отвлекли, преди да смогне да скрие Анаид и да я повери в сигурните ръце на Валерия, и бе сметнала, че се е провалила на финала, а стратегията, която с Деметер бяха чертали дълги години, в крайна сметка е претърпяла пълен неуспех.

При все това, след нейното изчезване, предопределението на Анаид постепенно се изпълняваше, неумолимо и убедително, едва ли не с математическа точност.

По пътя безусловното доверие на Анаид в нея бе обнадеждило Селене. Дотолкова вече не виждаше бъдеще за себе си, че се беше отказала от живота. Дъщеря й успя да върне спомените и усмивката й, накара я отново да страда и да изпитва страх. Затова, когато наближиха горската поляна, тревогата я връхлетя с пълна сила.

— Те знаят, че си тук. Очакват ни. Ще се опитат да те спрат и да ти попречат да си идеш — прошепна тя.

Анаид също усещаше дебнещата опасност. Беше шест часът. Разполагаха с не повече от час. Колко беше един час в пространство без време? Само часовникът можеше да отброи минутите.

— Милата ми Анаид, красавицата ми, знаех си, че ще дойдеш.

Анаид и Селене се заковаха, замръзнали от изненада. Пред тях се бе изпречила, очарователна и мила, самата Кристине Олав.

— Нямаш представа колко съм щастлива да видя, че си жива и здрава и толкова красива, колкото съм си те представяла в най-смелите си фантазии. Селене, самозванката, никога не е мислела, че ще можеш да я засенчиш, но така стана. По-висока си от майка си, Анаид, по-стройна, по-млада, по-красива и притежаваш всемогъществото на избраницата.

Селене, пребледняла, запуши ушите на Анаид.

— Не я слушай, не вярвай на нито една нейна дума.

Смехът на Кристине, чист и звънлив, отекна в гората.

— Нищо ли не й каза, Селене? Не й ли обясни? Знаеш, че я обичам, че я обичам толкова, колкото и ти. Не желая да й се случи нищо лошо. Не й ли каза истината?

Селене застана между двете.

— Ако наистина я обичаш, остави ни да минем.

— А, не! Анаид е колкото твоя, толкова и моя, Селене. Веднъж вече ме излъга, но повече няма да го позволя.

Селене се изправи като лъвица срещу госпожа Олав и започна да настъпва към нея. Очите й мятаха огън и жупел и дори Анаид изпита съчувствие към меката северна красота на Кристине, която изглеждаше крехка и безпомощна пред майка й.

— Отдръпни се! — изръмжа Селене.

Крехкостта на Кристине обаче беше само привидна. Нежният й глас беше твърд като стомана и криеше мощ, безкрайно по-голяма от тази на Селене. Мощта, придобита от хилядолетията и от безсмъртието.

— Не, скъпа, няма да се отдръпна и няма да ви оставя да си идете. Ще си я поделим — ти и аз. Като в едно добро семейство. Спомни си, Анаид, не те ли утешавах в прегръдките си? Не те ли направих щастлива? Отнасях се с теб като със собствена дъщеря. Някога причинявала ли съм ти нещо лошо? Защитих те в Таормина, бдях над теб и те спасих от Салма. Скрих се в гардероба, преобразена на котка. Кажи го на Селене, понеже на мен тя не вярва.

Анаид беше объркана. Госпожа Олав я объркваше. Всичко, което казваше, беше истина, а освен това със Селене изглежда имаха някакви отношения отпреди. Познаваха ли се? И какви права и претенции можеше да има Кристине Олав?

Селене я побутна.

— Не я слушай, Анаид, лъже. Бягай, Анаид, първият лъч всеки момент ще се появи. Махай се оттук. Спасявай се, това е капан.

За няколко секунди Анаид се поколеба. После, възвърнала самоувереността си, погледна госпожа Олав право в очите.

— Вярвам ти, но ни остави и двете да си вървим.

Госпожа Олав примигна. Анаид забеляза сълза, сълзица, която проблесна в ъгълчето на окото й. Възможно ли е? Устните й потреперваха, издавайки вълнението й.

— Ти ми вярваш?

Селене я хвана за ръката.

— Стига, Анаид, не я гледай в очите, не…

Анаид обаче не послуша майка си, а продължи да разговаря с Кристине Олав открито и добронамерено:

— Остави ни да си идем.

— Това ли искаш, Анаид?

— Да.

— Добре, вървете си.

— И двете? — поиска потвърждение Анаид.

— Да, ако това е твоето желание.

В изблик на нежност Анаид прегърна Кристине Олав и се остави красивата дама да я притисне с дългите си изящни ръце. Почувства топлотата и силата на обичта й към нея и на прощаване я целуна по бузата.

След това пред изумените им очи госпожа Олав се превърна в грациозна бяла котка и изчезна.



Анаид и Селене пристигнаха на поляната само минути преди седем часа. Оказа се обаче, че не са сами.

Криселда и Салма бяха тук и ги очакваха.

Като се видяха, и четирите онемяха. Салма първа наруши мълчанието и ги приветства с усмивка.

— Добре дошли, вече мислехме, че никога няма да дойдете.

Криселда, добрата Криселда, и Салма? Какво означаваше това? Какво се беше случило?

Анаид и Селене гледаха ту едната, ту другата, като се опитваха да проумеят коя от двете бе по-опасна и по-непредсказуема.

— Изпълни свещения си дълг като Омар.

Криселда извади атамето си, погледна Селене, а после Анаид.

— Няма да го сторя пред малката. Не искам тя да гледа. Щом тя се върне в реалния свят, веднага ще изпълня възложената ми задача.

Анаид отказа:

— Няма да си ида без мама.

Салма посочи ръката си, от която липсваше безименният пръст.

— Остави момичето на мен. Това е моя работа. С него имаме стари сметки за уреждане. Ти се захващай с избраницата. Още не е настъпил съвпадът, така че спокойно можеш да я пожертваш, не ни е необходима нито на вас, нито на нас. Спаси живота на едно бебе, а мен ме накара да повярвам, че го иска за себе си, да се храни от кръвта му.

Криселда, съсредоточила цялото си внимание върху бледата светлина, която постепенно пропъждаше мрака от поляната, хвърли бърз и умолителен поглед към Анаид, а после и към Селене.

— Бягайте с лъча! — извика тя.

И с изумителна сила и пъргавина се хвърли върху Салма с атамето в ръка.

Селене изпищя, а Анаид дори не успя да разбере какво става. Неочакваната реакция на Криселда напълно я обърка. Леля й, вместо да изпълни клетвата си да елиминира Селене, атакуваше Салма. Понечи да й се притече на помощ и извади атамето си, изработено в ковачницата на змиите, но вече беше твърде късно.

Криселда се беше строполила, поразена от Салма, и лежеше безжизнена, мъртва или в безсъзнание.

Салма я гледаше изумена.

— Никога няма да разбера жените Омар. Способни са да пожертват живота си една за друга така нелепо и глупаво.

— Има много неща, които не разбираш, Салма — предизвика я нарочно Селене. — Може би глупавата си ти. Скиптърът е в мен. Отдръпни се или ще те унищожа.

Анаид видя тънката диря на първия лъч да пронизва тъмнината на мътния небосвод. Селене също го забеляза.

— Бързо, скачай отгоре — нареди й Селене.

Салма вървеше към Селене с протегната пръчица и щеше да я рани, както Криселда, ако не беше светкавичната намеса на Анаид, която се разрои на множество илюзорни образи на самата себе си и я прободе със собственото си атаме от лунен камък. Този път то не се разпадна на части. Непобедимото оръжие, което бе изковала в дълбините на земята, превърна Салма в жертва на собственото й унищожително заклинание и я рани в рамото така жестоко, че я накара да изпищи от болка и да изпусне пръчицата си.

Болката на Салма отприщи страшна буря. Светкавици ослепиха Анаид и Селене и мрак ги погълна. Неимоверната сила и жестокост на Салма се разразиха в цялата си свирепа мощ. Чувстваха как ги сграбчва в ноктите си, как ги мачка, задушава ги и изцежда силите от телата им. Селене обгърна в прегръдките си Анаид, за да я защити, и дъщерята усети допира на скиптъра, който я привличаше неудържимо, като магнит. Без да се замисля нито за миг, изтръгна скиптъра от ръцете на майка си, размаха го силно над главата си и го насочи срещу Салма.

— О, скиптре! Унищожи безсмъртната и я върни от вечността в реалността на времето!

Оттук нататък всичко в съзнанието на Анаид се сля в неясен вихър от хаотични спомени. Спомени за ужасна експлозия, спомени за ръцете на Селене, които я дърпаха към слънчевия лъч и насила я накараха да се възкачи сама на него. Спомени за гласа на Криселда, която яростно убеждаваше Селене да я последва и да бягат заедно, като вземат и Аполо с тях, спомени за тях двете — Селене и Анаид, прегърнати и възседнали първия лъч на изгрева, все по-далеч от света без контрасти и без време, на път към ярката и ведра светлина.

Като стъпи на земята, Аполо измяука и поздрави изгряващото слънце на новия ден.

Загрузка...