Кланът на вълчицата

Глава втора Леля Криселда

Анаид предъвкваше бавно крокета, като мислено се молеше това й занимание да продължи с часове. Чувстваше, че няма сили да вдигне поглед от чинията и да издържи осемте чифта очи, вперени в нея.

Това усещане бе ново.

Беше обект на любопитството и център на вниманието на седемте деца на Елена и на съпруга й.

— Виждате ли как се храни Анаид? Бавно, на малки хапки, като сдъвква добре храната, без да говори с пълна уста, без да се оригва или да трие мазните си пръсти във фланелката… Така се държат добре възпитаните деца.

На Анаид й идваше да потъне в земята от срам. Мъжът на Елена не спираше да говори за нея, като че ставаше дума за шимпанзе от непозната досега разновидност.

Елена се помъчи да отклони разговора:

— Хайде, стига. Оставете я вече на мира. Рок, реши ли вече как ще се маскираш за тържеството у Марион?

Рок отговори без желание:

— Тайна. Не мога да кажа.

Анаид не беше поканена и като се сети за това, крокетът заседна на топка в устата и без малко да я задави. Започна да се изнервя. Беше повече от очевидно, че Рок не желае да говори за това, как ще се маскира, не за друго, а защото тя присъстваше на масата. Къде й беше акълът на Елена? Не разбираше ли, че с Рок бяха като куче и котка? Какво се пънеше да ги сприятелява на всяка цена, и то без да ги пита дали го искат, или не?

Колкото и да се мъчеше, не можеше да преглътне крокета, беше й заседнал на гърлото. Без да вдига очи, се протегна към чашата с вода и отпи глътка.

— Анаид не си избърса устата — нападна я ухилено едно от сополанчетата.

Анаид го фиксира през стъклото на чашата, която изкриви образа му до неузнаваемост, и го срази с убийствен поглед. Беше един от близнаците, с беззъба уста и с огромна цицина на главата.

— Добре, добре. Няма нищо, беше й чиста.

— Не е вярно, беше изцапана от крокета — щурмува и другият близнак, гледайки накриво жертвата си.

„Обединяват се срещу мен“ помисли си Анаид и още не бе решила дали да си изтрие устните със салфетката, дали да лисне водата в лицата на близнаците, или да си плюе на петите и да изчезне оттук. Елена я извади от затрудненото положение:

— Ще бъдете ли така добри да я оставите на мира? Анаид с нищо не е по-различна от вас.

— Напротив! Тя е момиче!

— А момичетата имат цици!

— Но не и Анаид!

— Млък!

Анаид беше почервеняла като домат. Малките чудовища не млъкваха нито за миг. Със сигурност точно сега я обсъждаха, оглеждаха я от главата до петите и я дебнеха, за да открият нещо в нея, за което по-късно да й се подиграят в очите.

— Мога ли да изляза тази вечер?

Беше Рок, искаше позволение от баща си.

— С Анаид, нали?

— С Анаид ли? — възкликна изненадан Рок. — Нима искаш да изляза с Анаид?

Анаид разбра, че с това Рок искаше да каже: „Нима мислиш, че Анаид е нещо, с което може да се излезе на улицата?“

Елена обаче настоя:

— Тя е наша гостенка.

— Вече съм си уговорил среща с приятели, а на тях няма да им хареса да се появя с Анаид…

Незнайно как и откъде Анаид все пак намери сили да се овладее:

— Трябва да мина през къщи да разпечатам темата си по социални науки.

Изстреля го на един дъх. Беше единственото, което продума по време на вечерята, и го направи, за да спаси Рок от неудобството, а и сама да се измъкне от неловката ситуация. Рок обаче така и не прояви любезността да й благодари.

Веднъж излязла на улицата, тя хукна колкото й държаха краката, тича дълго, задъхано, без да спира, но не си отиде у дома. Потърси спасение в скрито местенце, известно само на нея. Насочи се натам, където беше оплакала в усамотение смъртта на Деметер. В тайната й пещера насред гората.

Преди да почине, баба й Деметер често я водеше в дъбовата гора. Още от ранно детство й помагаше да събира корени от мандрагора, листа от беладона, цветове от татул, стебла от бяла попадийка и всякакви други лековити растения и треви, за да приготвя от тях билкови отвари и мехлеми.

От нея Анаид научи всичко за гората, както и да не се доверява на непознатите видове, да се пази от халюциногенното действие на мухоморките, които никнеха на купчини под гъстия листак на дъбовете, и да не докосва отровните листа на тиса и дивия бучиниш, понеже е смъртоносен.

С Деметер посрещаха зимното слънцестоене, застанали с лице на север в тихата нощ, като съзерцаваха Полярната звезда и черпеха вдъхновение. По време на пролетното равноденствие, с лице, обърнато на изток към изгряващото слънце, двете се подготвяха за вековната премъдрост. При лятното слънцестоене, посред бял ден, с лице на юг, приветстваха образното проявление на мечтите си. Накрая настъпваше есенното равноденствие, слънцето се скриваше на запад и идваше времето да се прибере реколтата, да се съберат плодовете от положения труд и от придобития опит, а те се подготвяха да посрещнат новото начало на вечно възраждащия се цикъл.

Понякога Анаид я домързяваше, уморена от твърде тежките и сериозни задачи, които й възлагаше Деметер, спотайваше се в храсталака, криеше се от нея и не й отговаряше, когато я викаше и търсеше. Именно така откри своята пещера. Беше просто тясна цепнатина в скалата, тя се промуши през нея, пропълзя и се търкулна по наклонен тунел, който, подобно на пързалка за бобслей, я отведе до изумително красива зала с висок таван. След като я изследва подробно, изпаднала във възторг пред изящните й сталактити и подземните й езера и пещери, тя осъзна, че това ще е нейното скривалище, малкото кътче в света — удобно и усамотено, което я беше избрало, а не обратното, и където отсега нататък щеше да намира убежище винаги, когато изпитваше страх или несигурност.

Тази нощ не я достраша да прекоси гората в тъмното, не се уплаши, като чу писъка на кукумявка, нито докато пропадаше надолу, пързаляйки се през тунела до дълбините на своята пещера. Там, съвсем самичка, на оскъдната светлина на газениче, старателно издяла две парчета черен камък от метеор във формата на сълзи, също както бе сторила, когато баба й Деметер умря. Камъкът, метеорит, паднал в гората предишното лято, притежаваше твърдостта и лъскавината, които й бяха нужни. Така, и в двата случая, си слагаше на врата една сълза, а другата заравяше пред входа на пещерата. Никой не я беше учил на това, никой не й бе обяснил значението на ритуала. Направи го отново, за да намери утеха. Това беше първичният й начин да маркира територията на скръбта си и да даде израз на болката си. На врата й блестяха две сълзи, по една за всяка от жените, които бе обичала и които я бяха изоставили.

Деметер — здравомислеща и строга, но справедлива.

Селене — екстравагантна и малко смахната, но любвеобилна.

Макар и коренно различни, в сърцето на Анаид двете взаимно се допълваха и съставляваха едно хармонично единство — образа на майката. Когато Деметер почина, тя се вкопчи в Селене като удавник за сламка. Признаваше, че Селене доста често я караше да се срамува, понеже не беше като останалите майки — нито се държеше, нито се обличаше, нито бе скромна и благоразумна като тях. И все пак, въпреки всичко я обичаше.

Сега, когато Селене изчезна, беше останала САМА. Упорито обаче отказваше да се поддаде на страха или на скръбта, затова непрекъснато си повтаряше, че майка й може всеки момент да се върне.

Коленичила пред входа на пещерата, Анаид приключи със заравянето на сълзата и желаеше да поостане насаме със спомените си, но някакъв неясен шум, едва доловим странен полъх на вятъра, я накара да скочи и внимателно да се взре в заобикалящия я мрак. Изтупваше мръсотията и изсъхналите листа, полепнали по дънките й, и на три пъти се обърна да се огледа, със странното усещане, че от непрогледната тъмнина на гората някой зорко я наблюдава.

На връщане към градчето неволно ускори крачка. Усещаше неясно безпокойство зад гърба си и макар най-вероятно да бе въображаема заплаха, плод на умората и тъгата й, беше готова да се закълне, че въздухът става все по-рядък, а ясната светлина на луната в нарастваща четвъртина постепенно отслабва и се замъглява.

Без Селене светът, нейният свят, й се струваше по-малък и по-мрачен. Все едно някой бе затворил долината на Урт в мътна стъклена топка.

— Анаид! Анаид!

Анаид, с чанта на рамото, вдигна глава. Елена беше дошла да я чака пред входа на училището.

— Леля ти Криселда току-що пристигна.

Новината толкова я изненада, че дори не знаеше как да реагира.

— Леля ми? Каква леля?

— Сестрата на баба ти. Хайде, да вървим. Не е възможно да не я помниш, тя беше на погребението миналата година.

Анаид отлично си я спомняше, въпреки че по нищо не приличаше на Деметер. Може би й се губеха малко чертите на лицето, меки и неопределени, затова пък пазеше ясен спомен за уханието й на лавандула, както и за ласката на ръката й, когато я милваше по косите. Ръката й, допирът на дланта, й подейства като вълшебно успокоително, нещо странно предвид това, че леля Криселда не знаеше що е покой. Дребничка, закръглена и изключително енергична, мисълта й вечно бе заета с хиляди неща и с безброй задачи, които вършеше едновременно, така че в крайна сметка все в нещо се проваляше. Все нещо недоизпипваше, забравяше или изпускаше, било то ястието, някоя чаша, кана или каквото и да било. Докато я притискаше нежно в прегръдките си, Анаид с изненада установи, че за краткото време, откакто бе тук, тя вече беше успяла да обърне наопаки цялата кухня. И защо?

— Беше много мръсна, разхвърляна. Кухнята е душата на дома и трябва да е чиста и подредена.

Анаид не си зададе въпроса кой я бе повикал, как беше влязла в къщата, нито откъде й беше хрумнала налудничавата идея, че първото нещо, с което трябва да се захване, е да изпразни шкафовете и хладилника, да претършува всичко, да размести бурканите на Деметер, да опита подправките, използвани от Селене при готвене, да строи в редица съдовете и тенджерите и да си пъхне носа в уханните треви, оставени да съхнат на снопчета, увесени на гредите на тавана.

За щастие, леля Криселда бе ограничила действията си само в кухнята. Още не се бе развихрила на широк фронт и не бе връхлетяла като ураган в библиотеката, в хола или в стаите. Анаид беше свикнала с ексцентричностите на Селене и реши да не се сърди. Все пак Криселда я спасяваше, като я измъкваше от ужасното затруднение. Така щеше отново да спи в леглото си и да забрави за кошмара от трите вечери в дома на Елена, както и нощите на разтегателния диван, в една стая с Рок. Реши, че я приема, ако това ще е цената да си върне спокойствието, но… Какво означава присъствието й тук, вкъщи? Защо е дошла?

— Знаеш ли нещо за Селене?

— Скоро ще имаме новини, малката ми, много скоро.

И докато говореше, Криселда отново прекара ласкаво ръка по челото на Анаид и изличи тревогите й, като с чудотворен балсам.

След малко Елена, майчински грижовна, влезе откъм кухнята с димяща, вкусно ухаеща яхния от месо с картофи, нахут и зеле. Анаид не беше почитателка на гозбите със зеленчуци, но внезапно се сети, че е гладна, и дори не й хрумна да пита кой си беше направил труда да сготви сложната манджа, нито пък откъде се бяха взели необходимите продукти. В хладилника у дома никога не можеше да се намери зеле. Селене не го понасяше.

Трите се нахвърлиха лакомо на яденето. Междувременно от кръстосания и малко тайнствен разговор, който Криселда и Елена водеха над главата й, Анаид успя да разбере три неща:

Елена е бременна за осми път и отново очаква момче.

Криселда и представа си нямаше за това, как се гледат деца, но възнамеряваше да остане у тях, да се погрижи за нея и да се помъчи да открие Селене.

Криселда беше потрошила и изхвърлила бурканчетата и стъклениците от кухнята, включително и лекарството й за подпомагане на растежа.

Е, това предизвика дълбокото й възмущение.

— От цели четири години пия този сироп! Откакто бях на десет и Карен ни обърна внимание, че сериозно изоставам в растежа си.

Криселда беше много учудена:

— Значи сега си на четиринайсет?

Искрената й изненада подразни Анаид още повече. Беше наистина обидна.

— Да, и виж ме само на какво приличам!

Тогава леля Криселда си отвори голямата уста и изтърси въпрос, от онези, които само лелите, и то нетактичните, задават:

— А мензис имаш ли?

Анаид усети как два чифта очи се впиват изпитателно в нея. Съдейки по огромното нетърпение, с което го очакваха, без съмнение отговорът й беше от особено голямо значение. Нямаше смисъл да ги измъчва повече, като увърта или крие тайната си. Беше повече от очевидно, че женската й природа е още в период на зародиш.

— Не, нямам.

Двете жени се спогледаха угрижени. Елена сви рамене, смутена, сякаш искаше да се извини и да каже: „Съжалявам, но не отчетох тази дребна подробност.“

— Кажи ми, Анаид, а майка ти разговаря ли с теб? Подготви ли те за… това, ако…

Анаид се засегна. За каква я вземаха?

— В класа вече на всичките ми приятелки им е дошъл мензисът, знам какво е дамска превръзка и как изглежда тампонът. Не се безпокойте, няма да се разрева или да се изплаша.

При все това отговорът не успокои нито Елена, нито Криселда. Напротив, само засили тревогата им. Езикът на тайните знаци и жестикулации, които използват възрастните в присъствието на неудобни свидетели, винаги беше предизвиквал любопитството на Анаид. Още от дете разгадаваше или си поставяше за цел да дешифрира скритото значение на много от знаците, които си разменяха майка й и баба й и които тя успяваше да улови независимо от старанията им. Така че Анаид си преведе сигналите и споглежданията им приблизително така: „Страхотен номер ни погоди Селене.“ Не успя обаче да разбере смисъла. Нея продължаваше да я вълнува основно въпросът за лекарството.

— И сега какво ще вземам? Селене единствена знаеше формулата на Карен, а Карен работи в някаква болница чак в Танзания.

Още неизрекла докрай думите, Анаид сама се зачуди откога и как така знаеше, че Карен е заминала за Танзания. Беше доста странно. Наистина любопитно. Дойде й внезапно, като просветление, което я осенява, също както убедеността, че Селене е жива, и както преди една година се беше събудила рязко в три часа през нощта с ясното съзнание, че Деметер се е споминала.

— Не се тревожи, ще намерим решение. Криселда ще ти забърка цяр по същата рецепта, сигурна съм, че съм я виждала тук някъде.

Това „тук някъде“ се губеше в огромното пространство на голямата къща, но практичният й усет и майчинското чувство бе достатъчно, за да успокои Анаид, която все пак не миряса напълно, докато не се увери със собствените си очи, че леля Криселда не беше видяла сметката и на специалния й шампоан. Косата й беше толкова отвратителна, че ако не си сложеше тонизиращата течност и ако не я измиеше с обогатения с витамини шампоан, се скубеше и падаше на цели кичури.

Защо Селене беше висока, стройна и имаше такава разкошна коса? С Анаид въобще не си приличаха и до майка си тя се чувстваше безлична като недоизпържена поничка. И въпреки това й бе мъчно за нея. Като я гледаше каква изискана светска дама е, колко е самоуверена, тъй сладкодумна, симпатична и общителна, се утешаваше с тайната надежда, че някой ден може би ще прилича на нея. В действителност не страдаше толкова много по лекарството си, беше някакво наслагване на чувствата и всъщност тъгуваше за майка си. Липсваше й.

Леля Криселда я хвана за ръката и я прониза с очи така, сякаш погледът й стигна до дълбините на душата й.

— Сега искам да ми разкажеш всичко най-подробно, от начало до край. Кажи ми всичко, което си спомняш от нощта, когато Селене изчезна. Всичко!

Прошепна това „всичко“ толкова настоятелно, че Анаид усети как спомените (които се бе помъчила да изтрие, за да не я измъчват) внезапно бликват, изплували отново в съзнанието й.

Един по един, кротки и послушни като агънца, последните спомени на Анаид заизлизаха от тайните чекмеджета на паметта й и се навървиха в редица, за да може леля Криселда да ги изтупа от праха и да ги анализира внимателно.

„Селене ми даде сок от боровинки, които обожавам, и ме покани да седна в поршето до нея, за да си играем, като познаваме имената на съзвездията. Често го правехме, но онази нощ доста ме изпоти и докато аз отчаяно търсех Андромеда и Касиопея, тя ми заговори, че има предложение да прекарам лятната ваканция в Сицилия с една нейна приятелка, Валерия. Забаламоса ме, че имала вила до морето, на плажа на Таормина, точно под вулкана Етна, и дъщеря колкото мен. Веднага след това ми размаха под носа самолетен билет. Не вярвах на ушите и на очите си! Селене беше подготвила всичко, без нищичко да ми каже предварително. Затова не реагирах така, както тя беше очаквала, не заподскачах от радост, не се хвърлих да я целувам, нито пък хукнах да си пробвам банския от миналата година. Само я попитах как изобщо й е хрумнало, че може да ми хареса идеята да прекарам ваканцията сама, без нея, в непознато семейство, и то в чужда страна. Селене стана нервна, много се разсърди, все едно я бях засегнала, и започна да мига. Когато е притеснена, Селене примигва. Не искаше да си дам сметка, че за нея е особено важно да се махна от къщи. Престори се, че това е без значение, и ми заразправя врели-некипели: всичко било станало случайно, идеята й се родила, докато говорела по телефона с Валерия, която уж й се била обадила, за да я поздрави за героя й Сарко, и тогава й светнала лампичката и помислила, че ако ми купи билет, ще бъде страхотна изненада за мен. Каза ми, че ако не искам да ходя, веднага ще анулира билета, но щяло да бъде жалко, понеже Клодия, дъщерята на Валерия, била много общителна и имала куп приятели, а аз съм имала нужда да видя свят и да бъда сред млади хора, на моята възраст. Тогава й казах «не», и то категорично и окончателно. Не желаех. И не й отказах, понеже няма да ми бъде интересно или пък защото смятам, че Сицилия не е нещо особено. Напротив, щеше да бъде супер да посетя театъра в Сиракуза и да разгледам Палермо, да стана участник в преследване на мафията, да се изкача на Етна и да се бухна с главата надолу в Средиземно море, обаче по никой начин, за нищо на света не исках да ставам обект на подигравки за Клодия и нейните амичи италиани. И колкото повече Селене хвалеше Клодия, толкова по-зле. Нима не разбираше, че тъкмо в това се състои моят проблем? Ако ми беше излязла с номера, че Клодия, горкичката, е болна от проказа и не може да излиза от дома, понеже й окапват пръстите и ушите, може би щях да приема.

Селене обаче реши, че го правя нарочно, за да я дразня, и ме упрекна, че съм глупава и безотговорна, че нищо не разбирам, и ме заплаши с… с нещо много страшно, направо ужасно! Каза ми, че ако нея я няма, че ако бъде принудена да си иде или ако й се случи нещо… не бива да оставам сама, трябва да имам близък човек до себе си. Аз така се разярих, така ме хвана яд, че използва тази мръсна уловка и ми ги пробутва тия, само и само да постигне каквото си е наумила, та чак ми притъмня пред очите и си помислих, че всъщност иска да й се махна от главата, за да бъде сама с някого и този някой несъмнено бе ИЗКЛЮЧИТЕЛНО важен за нея и най-вероятно именно за него бяха предназначени всичките й парфюми, гримовете й, прилепналите й дрехи, както и вечерите, и нощите, които прекарваше в града. Бях убедена, че Селене си има гадже, с което не ме запознава, защото за нея аз не съм важна. Или може би понеже се срамува от мен. Затова постъпих глупаво и се заинатих като магаре. Заклех се, че никога няма да стъпя в Таормина. После направих нещо, което най-много дразнеше Селене — станах, без дума да пророня, и си тръгнах. Селене ме преследва чак до моята стая, вървеше по петите ми, като се мъчеше да ме накара да я погледна в очите, умоляваше ме да й кажа поне нещо, настояваше да я изслушам, за да ме размекне, опипваше почвата дали няма да се поддам, търсеше да напипа слабото ми място и да ме атакува точно там. Но именно за това не й позволих да си играе с мен, легнах си, загасих светлината и се престорих на заспала.

Повече не я видях.

Същата нощ, вече на разсъмване, се събудих, стресната от светкавица. Блесна толкова силно, че отворих рязко очи и помислих, че е посред бял ден, че се пека на слънце на плажа в Таормина, до някаква прокажена италианка, а вулканът Етна изригва и бълва лава. Страх ме хвана само като гледах небето и чувах трясъка на гръмотевиците, от които стените трепереха. Дори гарваните, които тревожно кръжаха пред прозореца ми, изглеждаха много изплашени. Любопитното е, като си помисля сега, а помня как и тогава ми мина през ума, че имаше нещо неестествено в тях, сториха ми се огромни, деформирани и уголемени до чудовищни размери, сякаш искаха да влетят в къщата и да потърсят подслон в нея. Единият от гарваните втренчи око в мен през стъклото, а погледът му бе интелигентен, като на разумно същество. Почувствах, че ми говори, нарежда ми да отворя прозореца и… за части от секундата бях готова да го сторя.

После затворих очи и се помъчих да заспя отново, независимо от бушуващата буря.

Не изтичах до стаята на Селене, за да не си помисли, че се размеквам и приемам предложението й. Все още й бях много ядосана и исках да покажа, че съм й сърдита. Затова не мръднах от стаята си и не се вмъкнах в леглото й както друг път, а и тя не ме повика да излезем двете в овощната градина, за да танцуваме под дъжда, докато прималеем от умора и паднем в калта мокри до кости и напълно омаломощени, както правехме винаги, когато валеше като из ведро, за ужас на Деметер, която ни навикваше и ни се караше — здравата ни хокаше.

Сутринта, на другия ден, Селене не си беше в леглото, а прозорецът й бе отворен. Помислих, че сигурно е под душа или в кухнята. Но грешах. Никъде я нямаше. Нищичко не липсваше — нито обувките й, нито една книга, нито четката й за зъби, нито шнолата й за коса, само тя. Нямаше и никакви следи от борба или насилие, нямаше кръв по пода, нито косми по възглавницата. Всичко бе недокоснато, все едно Селене се беше изпарила в съня си, сякаш беше излетяла през прозореца и всеки момент можеше да се върне и отново да я намерим, кротко заспала в леглото.

Не пипнах нищо, оставих всичко така, както го беше оставила тя, но сутринта изследвах педя по педя гората, макар да умирах от страх да не би да открия тялото на мама, поразена от гръм.

Намерих само една мъртва вълчица и внезапно почувствах, че Селене е жива. Нямам представа как и откъде, но го знаех.“