Кланът на вълчицата

Глава двадесет и втора Още веднъж

— Още веднъж.

Анаид скочи отново във въздуха и задържа илюзорния си образ пред очите на Аурелия, докато тя използва момента, за да завърти тялото си с бързината на светлината и да я изненада откъм десния фланг.

Това обаче не беше Аурелия, а сетивна измама. Истинската Аурелия стоеше точно зад нея и я парализира с едно просто движение на пръстите си, като притисна някакъв нерв на шийната вена и я накара да изпищи от болка.

Анаид отпусна ръце и се предаде. Беше невъзможно да издебне Аурелия, никога нямаше да успее да я надвие.

— Още веднъж — настоя Аурелия, непреклонна.

Анаид беше напълно изтощена. Аурелия непрекъснато я караше да повтаря, не й даваше нито миг почивка, налагаше й да прави едни и същи упражнения отново и отново, докато се превърнат в заучени механични движения и започне да ги изпълнява автоматично, без да се замисля. Късно вечер, когато се просваше като чувал с картофи върху дюшека, това „още веднъж“ продължаваше да кънти в ушите й и блъскаше в слепоочията й, подобно на барабан за тревога. И пред това „още веднъж“ тялото й се стягаше и дисциплинирано се подчиняваше на командата. Този път обаче се възпротиви:

— Не мога повече. Не мога да те изненадам, опитвам се да се раздвоя със същата скорост като теб, но все не успявам.

— Още веднъж — невъзмутимо изрече Аурелия.

Анаид пламна от негодувание. — Нима не разбира? Глуха ли е? Беше се изразила съвсем ясно. Нямаше нито желание, нито сили за пореден път да опитва нещо толкова абсурдно и толкова очевидно обречено на неуспех.

— Още веднъж — повтори Аурелия с безизразен и досадно натрапчив глас.

И ученичката осъзна, че докато не постигне качествен скок в обучението си, щеше да чува това повелително изречение, изпразнено от съдържание, но толкова страховито мъчително, като изтезание с вода, която ритмично капе по изопнатите ти нерви. Затова направи първото, което й хрумна. Съсредоточи цялата си ярост, целия си гняв, насъбран срещу Аурелия, и злорадо си представи колко приятно щеше да бъде да я изненада и този път тя да й се надсмее. Усмихна се само при мисълта за това как обръща нещата и двете си сменят ролите. „Още веднъж“ щеше да произнесе тя досадно повтарящите се думи на Аурелия, която смутено щеше да се заоглежда на всички страни, без да знае откъде и как ще я изненада Анаид. След което, без да губи нито секунда в умуване, се задейства светкавично, като промени коренно техниката си. Направи го точно обратното. Задържа тялото си пред Аурелия, а същевременно се разгъна, раздвои се и измести илюзорния си образ встрани.

— Гледай ме в очите! — изкрещя Аурелия.

Дали от объркване, дали от вече създадения й навик механично да се подчинява на заповедите, Анаид — истинската, а не въображаемият й образ — погледна Аурелия и падна в клопката на учителката си.

— По дяволите! — възкликна, осъзнавайки, че е била измамена.

— Когато се биеш, никога не слушай противника си. Още веднъж.

Този път Анаид заложи всичко на карта. Аурелия я беше научила как да разделя илюзията от тялото си, както и как да действа с пъргавината на рис и с бързината на мълния, когато атакува противника. Между две тела Аурелия безпогрешно различаваше кое е истинското и кое въображаемото. А ако опиташе с три? Хилядните части от секундата, които щяха да са й необходими, за да обмисли вариантите и да реши кой образ е истински и кой да отхвърли, щяха да бъдат достатъчни, за да й дадат предимство и да атакува неочаквано. Анаид реши да се пробва, като едновременно се опита да я нападне в упор и да я заобиколи със свои копия.

Три Анаиди обкръжиха Аурелия и тя наистина се обърка от дръзкия й ход, а преди да се умножи на свой ред на още толкова, бе обезвредена от силния удар, който Анаид й нанесе по тила.

Аурелия, победена и нокаутирана, се усмихна за първи път през всичките тези дълги дни на упорити тренировки. Анаид си помисли, че така бе дори хубава. Усмивката смекчи суровия поглед и разкри пленителната белота на зъбите й, които грейнаха на мургавото лице.

— Как го направи? — попита Аурелия.

— Още веднъж — предложи Анаид.

И отново, макар и вече да очакваше ловкия финт на ученичката си, Аурелия пак загуби ценно време, мъчейки се да различи коя е истинската Анаид. Загуби за втори път. Но не се обезкуражи. Напротив, сякаш беше мотивирана по-настървено да продължи, ако изобщо бе възможно.

— Това е нова и много по-ефективна техника. Още веднъж.

Аурелия се опита да имитира Анаид и също се раздели на три Аурелии, но не постигна същия резултат и бе победена.

— Още веднъж — не знаеше умора Анаид.

И така продължиха дълги часове, докато в един момент и двете, напълно омаломощени, с изненада откриха, че една друга се издебват, използват едни и същи подлъгващи движения и се редуват в победите, като достойни опонентки. Бяха равни.

— Ето че вече се научи — рече Анаид. — Много добре.

— Как така съм се научила? — запротестира Аурелия. — Аз съм ти учителка. Ти си тази, която се научи да се биеш.

Анаид се изправи.

— Нима? Тогава хайде още веднъж.

Аурелия прихна да се смее.

— Сънува ли ме? Бях ли най-ужасният ти кошмар? Не изпитваше ли желание да ме накараш да се задавя с моето „още веднъж“ и не си ли представяше как ми даваш конска доза отвара от татул?

Анаид почервеня.

— Откъде знаеш?

— Така беше и с мен, когато Хуно, която ме обучаваше в бойно изкуство, ме държа на диета с „още веднъж“ в продължение на една година, докато накрая, естествено, я победих.

— Цяла година? — ужаси се Анаид.

Двете тренираха от две седмици, които й се бяха сторили цяла вечност.

— А как стана така, че мен ме обучи за толкова кратко време?

Аурелия си избърса потта от челото и й подаде чаша плодов сок.

— Заслугата не е моя. Знаех, че си по-добра от мен.

На Анаид й идеше да потъне в земята. Беше си спечелила още един враг. Защо трябваше да е толкова непрозорлива и да не се сети, че на никого не му харесва да бъде изместен от първото място?

— Не, не е вярно, има много неща, които не умея…

Аурелия долови притеснението на Анаид и се учуди.

— Ей, ей… Ти май?… Да не мислиш, че ревнувам?

Анаид се притесни още повече.

— Не знам какво мисля и какво не, но…

Аурелия се изправи и размаха пръст под носа й.

— Ти дори не осъзнаваш колко си могъща.

Анаид пребледня. Какво имаше предвид Аурелия?

— Могъща ли?

— Знаеш ли колко живи магьосници от клана на делфинките са успели да овладеят изкуството да се преобразяват?

Анаид нямаше представа и сви рамене. Мислеше, че всички делфинки владеят това изкуство.

— Валерия е единствената и дълбоко се съмнява, че Клодия изобщо някога ще се научи да го прави.

Този път Анаид се задави и закашля.

— Искаш да кажеш, че освен Валерия само аз съм се преобразила?

— Селене правеше опити да се научи, но трябваше да се връща.

Когато чу името на майка си, Анаид усети да я облива особено топло чувство.

— Значи Селене е помолила Валерия да ме научи.

Аурелия се изправи и взе хавлиената си кърпа.

— Не си ли даваш сметка, че Валерия не те научи на нищо?

— Как да не ме е научила?

— Преобрази се пред теб, но не ти каза как да го направиш.

Анаид не искаше да се възприема като различна. Винаги се бе чувствала зле, знаейки, че не е като другите. Искаше да бъде обикновена магьосница, една от всичките, а не нещо изключително и рядко срещано.

— Както и аз не те научих на умението да се делиш на множество илюзорни образи. Ти сама опита и сама се научи.

Анаид се заоправдава:

— Всъщност това се постига, като приложиш същия принцип. Въпрос на воля и концентрация.

— И на могъщество.

Анаид се хвана за главата.

— Не трябваше да ми го казваш.

Аурелия упорстваше:

— Ти си дъщерята на избраницата. Наследила си нейното могъщество и трябва да се научиш да го контролираш и да си служиш с него.

— Да, но я няма, за да ме научи.

Аурелия се разчувства:

— Наясно съм, но на всички ни е известно, че ти си единствената, която може да й помогне.

— Страх ме е — призна си Анаид.

Аурелия седна до нея и я помилва.

— Разбирам те. Страшно е да осъзнаваш, че тези, които трябва да те защитят, са по-неспособни от теб. Същото се случи и с мен като малка.

— Какво?

— Беше ужасно.

— И какво стана?

— Една Одиш отне живота на сестра ми.

Анаид си спомни за илюстрациите от книгата, изобразяващи момичета Омар, обезобразени, мъртвешки бледи, напълно обезкървени. Потрепери.

— Бях съвсем малка, спяхме в една и съща стая. Бях забелязала, че от много време нощем ставаше изключително неспокойна и уплашена. Накрая видях вещицата Одиш да идва до леглото й, за да изцеди последните капки кръв от сърцето й.

Анаид се парализира от страх.

— И какво направи?

— Борих се срещу Одишката, никой не ми беше показал как, но това е изкуство, което змиите владеят от най-древни времена. Дойде ми отвътре, по инстинкт.

— Проявила си голяма смелост.

— Да, но бях още дете и вярвах, че майките са винаги по-силни от дъщерите си. Така че потърсих помощ от майка си.

— И какво стана?

— Майка ми реши, че всичко е изгубено.

Анаид замълча. Със своята история Аурелия й беше дала отговор на много от въпросите, които я измъчваха.

— Още веднъж — тихо изрече Анаид.

Аурелия избърса с опакото на ръката си една сълза в крайчеца на окото.

— Заклех се никога да не се предавам, а после открих, че това е бойната тактика на змиите. Разбрах го инстинктивно, макар и не всички да притежавахме тази вродена способност. Майка ми бе лишена от инстинкт.

— Изправяла ли си се и друг път срещу някоя Одиш?

Аурелия се огледа на всички страни. После хвана Анаид за ръката и я завлече до душовете, отвори крана на единия и при шума от шуртящата вода, който заглушаваше думите й, си призна:

— Да, веднъж.

— Защо шепнеш?

Аурелия беше видимо притеснена.

— Забранено е.

— Забранено е да се бориш срещу Одиш?

— Не си ли чувала историята на Ом? Ом скрива дъщеря си Ома, за да попречи на сестра си Од да й изпие кръвта. Това сме правили и правим хилядолетия наред ние, жените Омар — крием се и избягваме сблъсъка.

— Ом не е стояла със скръстени ръце. Унищожила е реколтата и е предизвикала силен вятър.

— Точно така. Затова сме се научили да владеем природните стихии.

Анаид продължаваше да нарежда парчетата от пъзела:

— Да, но въпреки всичко аз се уча да се бия. Съветът на магьосниците ме натовари със задачата да спася Селене от жените Одиш. Именно затова ме обучаваш в бойното изкуство.

— Страхуват се. Много се страхуват.

— От какво?

— От избраницата.

— От Селене? От майка ми?

— Ако Селене стане една от онези, ако се превърне в Одиш, пророчеството вещае края на рода Омар.

— Но това е абсурд! Селене никога няма да бъде една от тях.

— Да се надяваме, че не.

Анаид долови несигурността и тревогата, скрити зад това „да се надяваме“, нервното потрепване на гласа й между сричките, лекото запъване при произнасянето на „не“-то. Нима боец като Аурелия се страхуваше?

— И ти ли се боиш?

— Салма отново е тук.

— Салма? Чух Валерия да споменава името. Коя е тя?

— Безмилостно жестока Одиш, имала е хиляди имена, сменяла е външния си вид безброй пъти.

Анаид потръпна.

— Това означава ли нещо?

— Нещо лошо ще се случи или вече се е случило.

— Трябва да побързам, така ли?

Аурелия й посочи десния си крак. Два пръста липсваха.

— Щом ти се налага да се биеш с Одиш, запомни добре двата ми съвета. По един за всеки загубен пръст.

Анаид се доближи до нея, като жадно попиваше всяка нейна дума.

— Никога не им вярвай. Не вярвай на нито една тяхна дума, дори казаното да изглежда правдоподобно, дори да има някаква вероятност да бъде истина, не ги слушай. Те ще те объркат.

Анаид запечата в паметта си скъпоценния съвет.

— А втория?

— Не ги гледай в очите. Цялата им сила е съсредоточена в тях. Могат да парализират волята ти и да забият ножа в сърцето ти. Отбягвай да ги поглеждаш. Бий се на тъмно. Използвай превръзка или каквото и да било, нещо, което да те предпази от погледа им.

Анаид беше жадна да научи колкото е възможно повече.

— Нещо друго?

Аурелия тайнствено се доближи до ухото й.

— Да — прошепна тя. — Нещо много, ама много важно.

— Какво?

С рязко и силно движение тя я блъсна и я запрати под ледената струя вода. Анаид изпищя от страх. Аурелия се засмя.

— Бъди винаги в отбранителна позиция, глупаче.

Анаид излезе изпод душа. От нея се стичаше вода. Застана пред Аурелия с ръце на кръста и предизвикателно рече:

— Още веднъж.