Трактатът на Долс
С този трактат ще се опитаме да разгледаме вероятността избраницата да принадлежи към клана на вълчицата.
Нашата традиция, залегнала в колективното подсъзнание, е богата на примери, в които вълкът, а оттам и вълчицата, се свързва с някои особености, предполага се; че е покварен и агресивен. Често е бил считан за „креатура на мрака“ или дори за същество, свързвано с дявола.
Затова няма нищо чудно в това, че хищник като вълка, единственият, който е способен да се противопостави на заобикалящата ни природа и който действа организирано и ефективно, събужда атавистичните ни страхове и изостря ловните ни инстинкти да го преследваме ида го заловим. При все това в хилядолетното противоборство между вълка и човека проявите на агресия от страна на вълка са безкрайно по-нищожни в сравнение с нашите. Доказателство за това е състоянието, в което се намира неговият биологичен вид понастоящем.
Митовете за Ромул и Рем или за Таргорис и Кабис представят много сходни ситуации, в които човешки деца са откърмени от вълчици. Северноамериканските индианци виждат във вълка достоен съперник, будещ в тях уважение и възхита. Китайската идеограма, с която графично се изобразява вълкът, означава буквално „забележително куче“ вероятно поради това, че големите му дръпнати очи са поразителни. Вълкът е едно от най-често срещаните изображения в анималистичните мотиви, рисувани върху чаши, урни и чинии, използвани при тържествени церемонии и обреди от древните иберийци, като почти винаги подчертават сатанинския характер на това животно (тесни дръпнати очи, островърхи уши, увиснали бърни, от които се подават конусовидни зъби и резци). Средиземноморският район изобилства с примери, свидетелстващи за връзката между вълка и задгробния живот. В някои зони на предроманска Испания вълкът е представян като тотемно животно, изобразявано върху монетите, а по-късно е заместен от римската вълчица. Същото е и с мита за ликантропията11, възникнал още от най-дълбока древност, съществуващ и до днес, като част от културното ни наследство. Човекът вълк фигурира под различни имена, в множество изрази, пословици, мисли и легенди, най-вече в западната част на полуострова.
Предвид горните прецеденти, нека се опитаме да определим вероятната географска зона, в която според Ом ще израстат избраницата и кланът, от който тя ще наследи мъдростта и уменията си. С тези страници бих изключил възможността да става дума за Алпите или за Апенините и ще подкрепя теорията на Ривана за Пиренеите. Ще се постарая също така да докажа, че най-вероятно избраницата принадлежи към клана на вълчицата, а не както е според някои хипотези — до момента още неотхвърлени напълно, че е била от клана на мечката или на лисицата.
Анаид не забелязваше никаква разлика и реши, че е на същото място, от което бе тръгнала.
Намираше се на горската поляна, насред високите дъбови дървета, а сред короните им в далечината се извисяваха силуетите на познатите планински върхове.
При все това светлината не беше същата.
В началото го отдаде на вечерния час, вече се стъмваше, но след малко започна да открива разликата. Светлината не се променяше. Беше все една и съща — неясна, матова и без контрасти. Нюансите едва се различаваха. Нямаше цветове. Анаид разтърка очи. Дали не се беше озовала в някакъв паралелен свят? Тук ли живееше Селене? Мястото не й се стори чак толкова зловещо. Напомняше й за късните есенни привечери, в затишието пред буря, когато слънчевите лъчи едва се процеждаха през облаците и светлината беше призрачно бледа.
Внезапно чу смях. След секунда отново. И отново. Около нея бликнаха безброй смехове. Цяла армия от детски смехове. Заплашителни. Нагли.
Анаид, изнервена, застана нащрек. Кой се смееше?
— Има ли някой тук? — попита строго.
— Аз съм тук. А ти?
— И аз съм тук.
— А ти къде си?
— Тук съм.
— Аз пък не знам къде съм.
И отново последваха насмешливите гласчета. Анаид не се уплаши. Зад всеки смях неминуемо се криеше някой, така че трябваше просто да разбере кой е. Тръгна навътре в гората и затърси. Отваряше си очите на четири, оглеждаше се внимателно, подхващаше шумата от земята и надзърташе под окапалите листа, ровеше се из корените на дъбовете, повдигаше камъните. Бяха навсякъде, стотици, хиляди, като мравки. Бяха господарите на гората, безсрамни и дребнички, само няколко сантиметрови, които изскачаха отвсякъде и я дразнеха.
— Ако я срещне графинята, ще разбере тя коя е графинята.
— Виж, Селене познава графинята.
— Спи ли графинята?
— Леле! Ами ако момичето събуди графинята!…
Анаид напълно се отчая. Не можеше да стои и да слуша шеговитите подигравки на таласъмчетата. Затова взе решение и тръгна напред. Ако се намираше, както предполагаше, в свят, успореден на реалния, трябваше да се върне у дома. Пое по стария път. Духчето заложник продължаваше да беснее и да рита, но Анаид също беше сърдита и изобщо не му обръщаше внимание.
Едва след като бе вървяла дълго, си даде сметка, че е сбъркала посоката. Пътеката неочаквано свърши и тя се озова пред непристъпна стръмна стена. Там, където бе предполагала, че ще открие първите признаци на цивилизацията, всъщност се оказа краят на мътния свят.
— Добре — рече си тя. — Ще се върна отново на горската поляна и ще тръгна към езерото.
Направи кръгом и пое по обратния път, но съвсем се обърка и се почувства безнадеждно изгубена. Анаид, която познаваше гората като дланта на ръката си, откри, че течението на реката се обръща накъдето му скимне, без да следва никаква закономерност. Проумя го, когато мина за трети път през едно и също място. Положението беше отчайващо. Движеше се в кръг, понеже, макар и да вървеше по права линия, реката също се местеше и непрекъснато пресичаше пътя й.
Тогава разбра разликата с реалния свят. Тук всичко беше непредвидимо. Дори небе нямаше. Вместо небосвод имаше само надвиснало сивкаво петно. Без звезди, без луна, без слънце. Без небесни тела.
Никога няма да открие Селене.
Никога няма да успее да се върне в своя свят.
Седна върху камък и горко се разплака. Всички сълзи, които бе преглъщала и задържала в себе си, рукнаха из един път, шурнаха като фонтан, потекоха по бузите й и се изляха на земята, просмукаха я цялата. В отчаянието си отвори стиснатия си юмрук и пусна таласъмчето да избяга на свобода. То обаче не помръдна. Остана загледано, все още нацупено, с тъжно личице на самотно същество, забило поглед в мястото, където падаха солените сълзи на Анаид и където се бе появила някаква риба без люспи, погребана от незнайни времена, която се мяташе на мократа земя.
— О, да! Точно така. Чудесно! Плачи още, не спирай. Каква прелест. Нямаш представа каква благодат са за мен солените ти сълзи! Време беше. Откакто морето се отдръпна, очаквам този миг.
Това ядоса таласъмчето:
— Прибирай се обратно в земята, гнусна гадино.
— Да, ама не искам.
Тогава таласъмчето се закани на Анаид:
— Стига си плакала, умнице.
На Анаид й беше все едно, вече нищо не я вълнуваше, така че продължи да плаче.
— Добре, така да бъде. Ще те заведа при Селене — процеди през зъби духчето.
Анаид спря на мига.
— Наистина ли?
Странната риба запротестира:
— И ти му вярваш? Селене е мъртва. Никога няма да я намериш.
Анаид усети, че пак я напъва на рев, но се сети, че чудноватата риба злобарка много си пада по сълзите, затова предпочете да я подразни:
— Лъжеш. Да тръгваме.
И отново взе в шепа таласъмчето, което се изплези на рибата:
— Нъцки! Пукни се от яд!
Анаид се чувстваше много по-добре. Плачът й беше помогнал да се успокои, но все пак нямаше никаква вяра на духчето.
— Накъде?
— Към езерото, но аз на твое място не бих отишъл.
— Защо?
— Да не ревнеш пак?
— Казвай!
— Селене иска да те няма.
— Не ти вярвам! — изкрещя тя на таласъмчето и все едно не го беше чула, се заоглежда, мъчейки се да се ориентира.
Север? Юг? Изток? Накъде?
— Мяуууу!
Анаид замръзна. Беше й се сторило…
— Мяууу!
Нямаше никакво съмнение, беше Аполо, малкият й Аполо, скъпото й котенце.
— Аполо, това съм аз, Анаид — викаше го тя, без да обръща внимание на подигравките, които предизвикваха думите й.
И тогава пред нея изневиделица изникна котенцето. Съвсем същото, каквото си беше, преди да падне в пропастта. Сякаш не беше минала и минута оттогава. Аполо дойде до нея и гальовно я близна. Анаид го гушна и се търкулна с него на земята. После, като попремина силното вълнение от срещата, Анаид замяука и го заразпитва за Селене. Аполо я подкани да го последва.
Най-после.
Анаид тръгна след него, но преди това погледна часовника си. Странна работа. Тук, в този особен свят, не можеше да прецени колко време бе изминало. Часовникът й показваше дванайсет часа през нощта, но… Пет часа ли бяха минали, откакто беше изчезнала от горската поляна? Не й се спеше, не чувстваше нито глад, нито жажда, не усещаше никаква умора. Този свят определено е изключително странен. Веднага щом намери Селене, ще се махне оттук. Първият слънчев лъч ще изгрее рано сутринта, около седем часа. Трябва да е на горската поляна навреме, точно на минутата.
Аполо, малкият Аполо, игриво подскачаше пред нея, докато в един момент се спря там, където реката извиваше, стреснат от камъче, което се търкулна в краката му. Някакъв превзет женски глас се опита да го примами:
— Хайде, Аполо, вземи камъчето и ми го донеси.
Друг глас я поправи:
— Това да не ти е куче, коте е.
— Тук кучета няма. Бих предпочела куче, но и Аполо може да ми да свърши работа, като го захапе със зъби и ми го донесе. Нали така, Аполо? Нали миличко?
На Анаид гласовете й се сториха разумни, направи няколко крачки и съзря някакви дългокоси млади жени, който се къпеха в реката.
— Анаид!
— Здравей, Анаид.
— Селене ли търсиш?
— Селене знае ли, че си дошла? Очаква ли те?
Анаид беше смаяна. Как бяха научили името й тези хубави девойки?
— Откъде знаете толкова неща? — попита ги.
— Чухме гласовете в гората.
— Ние всичко чуваме и винаги знаем какво става.
— Говореха за теб и за Селене.
— Познаваш ли Селене?
Анаид се чудеше на коя първо да отговори. Самодивите си шушукаха.
— Не знае — рече едната.
— Тя приятелка ли ти е или неприятелка? — попита по детски наивно другата.
Най-накрая Анаид отговори:
— Тя ми е майка.
Тишина и смях. Самодивите си бъбреха, сякаш Анаид не съществуваше.
— Казвах ти.
— Стара е.
— А се мисли за красавица.
Внезапно едната самодива отметна глава с прелъстителна усмивка.
— Погледни ме, Анаид. Красива ли съм?
Другата разлюля дългите си коси и на свой ред се помъчи да впечатли Анаид:
— Кожата й е повехнала, не й обръщай внимание, мен гледай.
Анаид поглеждаше ту едната, ту другата. Бяха млади, стройни, с ефирни прозрачни рокли и дълги коси, в които бяха вплели цветя.
— И двете сте много хубави.
— По-хубави от Селене?
— Различни сте, тя не е като вас…
— Казвах ти аз, не е самодива. А ти? Ти самодива ли си?
— Аз съм магьосница.
Двете млъкнаха, стреснати, погледнаха я с ужас в очите и мигом се гмурнаха във водата на реката.
— Чакайте. Аз съм Омар. Не съм Одиш, няма да ви сторя нищо лошо.
Но от самодивите вече нямаше и следа.
Анаид продължи пътя си, следвайки Аполо, като се изкачваше бавно нагоре, по течението на реката, докато накрая пред очите им се ширнаха езерото и ледената долина.
Аполо измяука, за да сподели с нея възторга си от гледката на красивия пейзаж на езерото, заобиколено от високи планински върхове. Въпреки вечерния здрач, който навяваше тъга, Анаид почувства как сърцето й прелива от радост. Това беше нейното езеро.
В същия този момент, в света без време и без контрасти, друга посетителка предизвика голямо оживление сред зелените горски човечета.
— И ти ли търсиш Селене?
— Ти умна ли си?
— Толкова умна, колкото Анаид?
— Ти не пристигна със слънчевия лъч.
— Как стигна дотук?
Един глас, сух и рязък, ги накара да млъкнат:
— Млъкнете! Тя е моя гостенка. Казва се Криселда и лично аз я доведох дотук. Не искам да чувам повече нито дума… Ясно ли е?
На човечетата им беше ясно и млъкнаха. Страхува се от нея и й се подчиняваха безпрекословно. Беше Салма.
Криселда се озърна предпазливо и погледна часовника си.
— Е, добре. Къде е Селене?
Салма махна неопределено с ръка:
— Мрачният свят е непредсказуем. Все ще се появи.
— Не можем да чакаме. Селене е опасна, а детето тръгна да я търси.
— Искаш да изпреварим малката ли? Добре се справя, уверявам те. Виж ми ръката.
Криселда хвърли бегъл поглед на ръката на Салма, но продължи упорито да държи на своето:
— Нали се договорихме. Моето условие беше такова — аз ще се погрижа за Селене, а ти забравяш за Анаид.
Салма нищо не отговори и с мълчанието си все едно се съгласяваше със спогодбата, но добави:
— Има още нещо.
Криселда тежко въздъхна:
— Така си и знаех. Точно от това се боях. Ти дойде да ме потърсиш и със сигурност не си го направила от алтруистични подбуди. Какво искаш, Салма?
— Скиптърът на властта да е мой.
Криселда се наежи, сложила ръце на кръста.
— Няма да стане. Скиптърът на властта е предназначен да бъде използван само и единствено от избраницата.
Салма потри доволно ръце.
— Не вярвам изцяло в пророчеството, но усещам мощта, скрита в скиптъра.
Криселда не отстъпваше:
— Договорката беше съвсем ясна. Всичко трябва да си остане, както е било досега. Ако избраницата умре, преди да е настъпил съвпадът на небесните тела, никой няма да пострада — нито ние, нито вие. Никакви жертви и кръвопролития.
Салма побърза да се съгласи:
— Да, разбира се.
Криселда уточни:
— В такъв случай скиптърът трябва да изчезне.
Внезапно Салма си запуши устата с ръка, даде знак и на Криселда да млъкне.
Гласът на графинята отекна като гръм от процепа на пещерата.
— Салма, знам, че си тук с някаква Омар. За мен ли я доведе? Девица ли е?
Салма заповяда на Криселда да не издава нито звук. Извади атамето си и решително го размаха.
— Със силата на мрака на мътния свят заклинам теб, графиньо, да потънеш в дълбок сън и да останеш така, докато скиптърът на кралицата майка О те пробуди от съня и бележи съзнанието ти с печата на забравата.
Салма редеше думите на проклятието си със силата, придобита от кръвта, която бе изпила, а стволовете на столетните дъбове се привеждаха и се огъваха, клоните скърцаха, разразилият се силен вятър без малко да отнесе със себе си пълничката Криселда, а тя отчаяно се вкопчи в корените на някакво дърво, стисна очи и зачака пагубната мощ на магията на Салма и вихърът на предателството й да пометат и нея заедно с всичко останало.
Все още най-трудното предстоеше.