Кланът на вълчицата

Глава осемнадесета Морето

Анаид затвори очи, за да попива по-добре думите на Валерия и да се отдаде на сладостното усещане, че се носи волно по вълните. Не, изобщо не беше сън, тя плаваше на борда на платноходка, а морето, свенливо и кротко с ликуващо синия си цвят приличаше повече на езеро, отколкото на море. Анаид, примижала от удоволствие, с лице, нежно милвано от вятъра и слънцето, се отпусна доверчиво и се остави да я люлее гласът на Валерия, който й вдъхваше сигурност и едновременно задоволяваше ненаситното й любопитство.

— Не се знае с точност колко са представителките на рода Одиш. По наши изчисления са около стотина. Стремежът им към безсмъртие ги е направил опасни и много мъдри — живели са през всички епохи и са преминали през всякакви изпитания и опасности. Само малцина, които се броят на пръстите на ръцете, са направили своя избор и пожелали да станат майки и да имат потомство. Може би са го сторили от любопитство или просто от лекомислие, но истината е, че впоследствие способностите им силно намалели и те остарявали далеч по-видимо от останалите. За разлика от хилядите Омар, които живеем, пръснати в множество племена, кланове и родове и се нуждаем от общ език, за да общуваме помежду си, както и от знаци и символи, за да се разпознаем и идентифицираме, жените Одиш нямат тези проблеми. Те владеят всякакви езици и което е най-лошото, отлично се познават помежду си. Разполагат с цялата вечност. Представи си безбройните конфликти, които могат да възникнат за толкова дълъг период, за хилядолетия. Когато враждуват помежду си, битките им са безмилостно жестоки и страшни. Що се отнася до външния им вид, то това е най-необикновеното и изненадващото: остават вечно млади. Ето защо често симулират смъртта си и се превъплъщават, вселяват се в телата на собствените си дъщери, после във внучките си и така до безкрай. Правят го, за да не изгубят статута си на жени, притежаващи власт и привилегии. Веднъж постигнали това и свикнали да се ползват с предимствата, те се борят да задържат положението непроменено. Именно затова много Одиш закупуват титли и земи и се крият в продължение на векове, защитени от привилегиите на аристокрацията и барикадирани зад високите стени на непристъпни крепости. Живеят близо до властта, до кралския двор, и се тълпят около кралете и царствените особи, участвайки в дворцови интриги и заговори. Наскоро, в едно свое изследване, Стикман, престижна Омар от клана на кукумявките, посочи с точните им имена, презимена и фамилии някои жени Одиш и ги нарече виновници за най-кървавите убийства на високопоставени особи в Стария континент, като приведе множество документи в защита на твърдението си. Най-нашумелият случай е този с Хуана Наварска, кралица на Франция. Одишките са били в дъното на събитията. Те са били подстрекателките в сянка, които подавали чашите с отрова, слагали оръжието в ръката на убиеца и забърквали смъртоносните отвари. Те са безскрупулни. Със заклинания могат да си купят или да продадат любов и уважение; с пагубни треви отстраняват неприятелите си; с помощта на съюзниците си — душите на мъртвите, които не намират покой, объркват съзнанието на живите, а със силата си и с черната магия властват над морета и реки, над бури и ветрове, над земетресенията и огъня.

— Значи е вярно?

Анаид, която до момента бе слушала мълчаливо и внимателно, не се сдържа и прекъсна пространните обяснения на Валерия.

— Кое да е вярно?

— Че умеят да привлекат за свои съзаклятници бурите, вятъра, дъжда и градушката.

Валерия се поколеба:

— Да, но единствено най-могъщите Одиш го умеят. И го правят само в редки случаи, когато се борят помежду си или срещу някой клан на Омар. Смъртните човешки същества не ги вълнуват ни най-малко.

Лекото треперене на ръцете издаде вълнението на Анаид, която се върна към болезнения спомен за бурята, разразила се през нощта, когато баба й Деметер умря. Гледката бе величествена. Небесният свод светеше като стоватова крушка в продължение на часове, а ураганът изтръгна из корен двата кипариса пред входа на гробищата. Дали я бяха предизвикали магьосниците Одиш или… може би… Деметер? А изчезването на Селене? И тогава имаше страшна буря. Дали беше провокирана от Селене?

— А ние, Омар, можем ли да владеем природните стихии?

Валерия я погледна учудено.

— Наистина ли не знаеш?

Анаид поклати глава с известна тревога. Изненадата на Валерия я накара да се почувства несигурна. Трябваше ли да го знае?

— Хайде, Клодия, размърдай си мозъка и обясни на Анаид.

Дъщерята помагаше на Валерия без капчица ентусиазъм, ала с истински професионализъм, да вдига платната и да управлява платноходката, но стоеше мълчалива и отнесена. Така, както се навеждаше, отпускаше и изпъваше въжетата, за да наклони платноходката ту наляво, ту надясно, тя почти бе заприличала на нормално момиче. Когато обаче се изискваше да се съсредоточи и да напрегне мисълта си, се превръщаше в истинска глупачка. Валерия толкова бе свикнала с пренебрежителното й отношение, че дори не му обръщаше внимание, но Анаид, забелязвайки гримасата й на отвращение, бе готова да й фрасне един по киселата физиономия. Изпари се цялото й желание да слуша тая глезла, която заговори вяло, с отегчение и насмешка:

— Жените Омар, дъщери на Ома, внучки на Ом и правнучки на О, се пръснали по цялото земно кълбо, като се криели от злодейките Одиш. Заедно с потомките си основали трийсет и три племена, които пък се разделили на кланове. Клановете населили териториите на водата, вятъра, земята и огъня, свързали съществуванието си с природните елементи и стихии, като научили тайните им и ги подчинили на волята си. От живите същества взели името и мъдростта, като научили езика им и си служели с техните хитрини. Това им позволило да се слеят с тях и да се вселят в телата им.

Анаид се правеше на равнодушна, но неволно попиваше всяка дума на Клодия. Изпита завист за вещината, с която тя разказваше и която очевидно всяка Омар, дори глупачка като Клодия, притежаваше. Защо майка й и баба й не бяха позволили и на нея да придобие толкова обширни знания? Независимо от книгите, които бе прочела, се почувства невежа като тиква. Не й оставаше нищо друго, освен да пита.

— Щом всеки клан е свързан с даден природен елемент, кланът на вълчицата към кой от тях принадлежи?

— Към земята — отвърна Валерия. — Вие, вълчиците, можете да влияете на реколтата и на горите, на земетресенията и бедствията…

— А вие, делфинките, сте елемент вода — сама стигна до извода Анаид.

— Естествено. Учим се да подчиняваме на волята си приливите и отливите; извикваме дъжда, борим се против земетръсите в морето, срещу наводненията…

— А огънят? Кои кланове господстват над огъня?

— Тези с имена на животни, населяващи земните недра, близо до магмата, там, където се образува първичният огън, който бълват вулканите, когато изригнат. Кланът на африканския пор, на къртицата, на дъждовния червей, на змията.

Анаид се въодушеви:

— А въздуха го доминират орлите, соколите, яребиците…

— Логично.

Пребледняла, леля Криселда се намеси:

— Анаид, трябва да те науча да правиш някои заклинания, за да те подготвя за посвещаването ти. Трябва да ти покажем умението да направиш така, че вълшебната ти пръчица да се разлисти и да даде плод.

Анид изглеждаше разочарована.

— Само това ли?

— А ти какво мислеше?

Анаид даде пълна свобода на въображението си и взе да фантазира:

— Ами например да предизвикам земетресение, изригване на вулкан или… буря…

Валерия избухна в смях. Криселда се засрами. Тя беше виновна за невежеството на Анаид. Клодия я поправи с превзетия си тон на самохвалка, която се мисли за всезнаеща:

— Това дори водачките на кланове не го могат. Посветените правят разни други простотийки, от сорта на това да накарат мандариново дърво да цъфне и да върже, да подпалят някой боров клон, да напълнят леген с вода или да накарат перце да направи кръгче във въздуха. Ти май си гледала много филми за магии.

Анаид мислено регистрира обидата и се закле да й го върне. Валерия обаче се застъпи за нея:

— Не обръщай внимание на Клодия и питай за всичко, което ти хрумне.

— Нямам повече въпроси, благодаря — сухо отвърна Анаид.

— Това е добре, понеже в такъв случай за днес приключваме с теоретичните уроци и минаваме към практическите занимания.

Валерия започна да се съблича и нареди на Клодия:

— Подай ми термоса, ако обичаш.

Клодия й го подаде с неохота, като посочи часовника си.

— Какво, освен урока, днес и преобразяване ли ще проведем?

— Нещо против?

— Тази вечер имам среща, не ми причинявай това!

— Предупредих те, но изглежда си спала.

— Защо точно днес? За какво се домъкна тая?

— „Тая“ си има име и заслужава да й отделиш много повече от една вечер от живота си, уверявам те.

Анаид стана свидетел на разправията и се почувства неловко. В края на краищата причината беше тя и присъствието й на платноходката. Валерия, която внимателно наблюдаваше гостенката, с крайчеца на окото си долови състоянието й. Отпи от термоса, хвана под ръка Клодия и я застави да слязат заедно в миниатюрната каюта в предната част на платноходката. Анаид беше благодарна на Валерия за проявената тактичност. Платноходката не бе голяма и практически беше почти невъзможно да не чуе какво си говорят, особено ако спореха на висок глас, но ако положеше усилие, можеше да изключи и да дешифрира звуковете, както правеше обикновено с животните, които я заобикаляха. Обърна се и забеляза леля си Криселда, неподвижна, силно пребледняла и здраво стиснала перилата. Анаид си даде сметка, че бе стояла прекалено мълчалива през цялото време, и едва сега разбра причината. Горката й леля! Беше я хванала морската болест и всичко в стомаха й се бе разбъркало в гадна каша, която напираше да излезе.

— Лельо, лелче!

Криселда нямаше сили дори да отговори. Анаид с готовност й се притече на помощ. Да пребори морската болест, беше относително проста работа. Малко студен компрес, тялото се поставя в подходящото положение, стимулира се кръвообращението и се дава чай от лайка, добре запарен и подсладен. Бяха лечебни методи, които Деметер, при нужда, би приложила на нея. Свали си чорапа, топна го в морето, за да го намокри, накара Криселда да легне и сложи на челото на леля си така импровизирания компрес, като същевременно масажираше китките на ръцете й, за да раздвижи кръвта във вените, и я застави да диша дълбоко и да не спира. Много скоро страните й поруменяха и Криселда си възвърна естествения цвят. Анаид взе термоса на Валерия и го поднесе към устните на леля си, която отпи, спряла дишането си, и се закашля.

— Какво е това? — сбърчи нос Криселда.

Анаид помириса съдържанието в термоса. Мислеше, че е вода, но имаше сладникав дъх, напомнящ на запарка от мента. Опита малко. Беше много приятно на вкус, преди малко Валерия бе пила от него, така че нямаше да й навреди. Сигурно ставаше дума за нещо укрепващо здравето или за освежаваща напитка, точно от каквато се нуждаеше Криселда. Анаид й даде да пие отново и продължаваше да я масажира, като си тананикаше тихичко песничката, която Деметер подемаше винаги, когато се грижеше за някой пациент. Лека-полека Криселда се почувства по-добре и се изправи, видимо възстановена. Хвана я за ръцете и внимателно ги огледа, сравнявайки дланите й със своите.

— Притежаваш силата.

Анаид се изненада:

— Каква сила?

— Тази на баба ти и на мен самата. Мощта на рода Цинулис. Нашите ръце са специални, единствени по рода си. Не си ли го забелязала?

Анаид поклати глава отрицателно.

— Деметер откри тези си способности още като дете, при един случай с кучето си. Излекува счупената му кост, като сложи ръце на раната му.

— И аз ли го мога?

— Да, притежаваш тази способност.

Анаид се вгледа в ръцете си с гордост. Наистина на няколко пъти беше усетила нещо като гъдел, когато галеше Аполо, за да успокои тъжното му мяукане. Значи това било?

Гласовете, които се чуваха от каютата, замлъкнаха. Очевидно Валерия беше казала тежката си дума и бе приключила спора с дъщеря си, макар Клодия да бе особено костелив орех.

Пред изумения поглед на Анаид Валерия се появи по бански, загоряла и мускулеста, и без никакво предисловие се хвърли през борда с главата надолу и с красиво изпънато тяло, в безупречен стил. Анаид проследи гмуркането удивена. Минаха една, две, три минути… Нямаше и помен от Валерия. Беше изчезнала. Анаид започна да се тревожи, но Клодия стоеше невъзмутима. Внезапно Криселда извика предупредително, като посочи към кърмата. Анаид погледна натам и съзря кръгли симпатични оченца, които й се кокореха между вълните. Без съмнение я оглеждаха внимателно и с любопитство. Изненадващо огромната сива риба се изхвърли със скок над водата и нададе писък, с който радушно я поздравяваше за добре дошла. Без да си даде почивка, тя се потопи, а само след миг се появи на кърмата, после на носа, от лявата страна на платноходката, после от дясната. Скачаше така неуморно, че тялото й сякаш се умножаваше, разчетворяваше, разпеторяваше и не спираше да издава същите гостоприемни звуци, като същевременно изтласкваше от отвора на гърба си гейзери от вода и образуваше истински фонтан. Накрая Анаид си даде сметка, че това не е само един делфин. Беше цяло стадо. А сред тях, слята с всеобщото радостно множество, плуваща и смееща се заедно с всички, беше Валерия. С мокри коси, окъпани от пяната на вълните, и с кожа, лъщяща от солта, тя почти не приличаше на човешкото същество отпреди няколко минути. Все пак извика на Анаид с човешки глас:

— Ела по-наблизо, не се бой, искат да се запознаят с теб!

Анаид протегна ръка и десет влажни муцунки я докоснаха, за да я поздравят като в ритуал, покриха пръстите й със селитра и й предадоха веселото си настроение.

— Тези, които те поздравиха, са женските, те са най-любопитните.

— И най-милите — допълни Анаид развълнувана.

Валерия им преведе думите на Анаид и делфинките ги приветстваха със скокове и възгласи. Криселда беше толкова впечатлена, че седеше като онемяла.

А Анаид, заразена от радостта и очарователната непринуденост на женските екземпляри от стадото, не се сдържа и им отговори на техния език.

Никак не е лесно за човешкото гърло да издава звуците на делфините. Клодия от дете се опитваше да го направи, но още не беше успяла. Ядно попита Анаид:

— Как го направи?

— Не знам. Просто излезе от мен.

Анаид осъзна, че може би е сбъркала, като се е поддала на импулса си. Делфините обаче не мислеха така и след първоначалното си изумление посрещнаха поздрава й с весела глъчка, която заглуши завистта на Клодия с шумните им крясъци, или по-точно въпроси. Делфинките бяха много, ама ужасно любопитни и кошмарни клюкарки. Започнаха да одумват колко жалка изглежда малката вълчица пред голямата червена вълчица. Говореха за косите й, за очите й, за краката й и ги сравняваха с тези на Селене.

Анаид се засегна:

— Ако ще ми търсите кусури, се омитам.

Валерия се превиваше от смях и я подканваше от водата:

— Хайте, ела. Скачай.

Анаид се ужаси.

— Никога не съм плувала в морето.

— Ще се справиш. Средиземно море е толкова солено, че ще се задържиш на повърхността.

— Да, но аз…

— Клодия, помогни й.

Клодия, очарована от предоставената й възможност да тормози Анаид, я бутна във водата, така както си беше по фланелка и шорти. Анаид, която не го бе очаквала, здравата се изплаши и усети как потъва в топлите сини води, тъй различни от ледените пиренейски езера. Морето беше с плътна гъста консистенция, като петмез, който се затваряше над нея, поглъщаше я и пълнеше устата, носа и ушите й със солена вода. Соленият вкус завладя тялото й и едва не стигна до белите дробове. Задушаваше се. Нуждаеше се от кислород. Размаха ръце и крака като кученце и изплува на повърхността, пое жадно въздух, съжалявайки, че не се беше възползвала по-пълноценно от часовете по плуване в басейна в Хака. Беше научила само как да движи ръцете, да контролира дишането си и да издържа с глава под вода с отворени очи няколко секунди. Само секунди, а не минути, както си позволяваше Валерия. Тогава, неочаквано, нещо гладко и хлъзгаво мина край нея, докосна леко лявата й ръка, подхвана я отдолу и я вдигна във въздуха над водата. Тя инстинктивно се вкопчи, като опита да се задържи, и изумена осъзна, че е на гърба на един делфин. Беше го възседнала като ездитно животно, а пред тях Валерия се наведе и му прошепна нещо тихичко, след което двата делфина — нейният и този на Валерия, се впуснаха стремглаво напред, плъзгайки се над вълните като катамаран. Анаид се сети с носталгия за юздите на коня си. Не знаеше къде да се хване и шеметното препускане по водата, продължило около половин час, й се стори цяла вечност. Във всеки един миг се страхуваше да не се хлъзне и да цамбурне насред морето, което, макар и спокойно, й се струваше огромно и заплашително. Най-после Валерия спря.

Анаид не разбираше защо бяха отишли толкова надалеч, нито пък защо бяха само двете. А Клодия? А Криселда? Валерия каза нещо на делфините и нежно ги помилва между очетата.

— Благодаря ви, бяхте много внимателни. Идете да хапнете нещо и после се върнете. Слизай, Анаид.

Анаид не искаше да се раздели със своя морски вихрогон. Какво целеше Валерия? Може би искаше да останат двете насаме на повърхността на водата, насред необятната шир и без да имат подръка дори най-мизерната дъска, за да се хванат за нея? Само при мисълта за това Анаид потрепери.

— Недей, моля те — горещо й се примоли, все още вкопчена в гончето си.

Валерия се разсмя.

— Хайде, остави го и се изправи.

Анаид й се подчини и с изумление установи, че наистина може да се изправи и да стъпи на краката си, защото водата стигаше до коленете й. Бяха върху някаква издатина, върху стърчаща подводна скала, нещо като скрито островче от шуплест камък, най-вероятно с вулканичен произход. В това нямаше нищо необичайно. От хилядолетия Етна изригваше огнената си лава по тези брегове, станали свидетели на образуването на стръмни канари и острови, които се натрупваха или размиваха от водата за часове.

— Уплаши ли се?

— Работата е там, че не разбирам защо сме тук?

Валерия я хвана за ръцете и я накара да се потопи под водата.

— Отвори си добре очите и гледай внимателно. После ми кажи какво виждаш.

Анаид направи каквото й бе казано, но не можеше да издържа под вода, без да диша, толкова дълго, колкото биоложката. За малкото секунди, през които задържа очите си отворени, успя да съзре пред себе си само извиващи се водорасли, които се поклащаха до краката й.

— Водорасли.

— Сигурна ли си? Опитай още веднъж.

Анаид потопи глава пак и внимателно се вгледа в колонията от инертни водорасли, които се оставяха на вълните да ги люлеят.

— Да, сигурна съм.

— Това са маскирали се като водорасли риби, за да могат да уловят наивници, които също като теб са непредпазливи и не могат да ги различат — изсмя се шеговито Валерия.

Без Валерия да я е карала, Анаид потопи глава за трети път. Когато приближи ръка до предполагаемата колония от привидно безвредни водорасли, едното от тях реагира светкавично, по начин, който далеч не напомняше на безобидно растение. За частица от секундата, за времето, през което трая изумително бързото движение, Анаид почувства убождане в пръста и успя да зърне две лукави оченца.

— Ау!

— Предупредих те.

— Ухапа ме!

— Само те опита. Явно не му харесваш.

— Откъде знаеш?

— Ако му се беше харесала, вече да е повикало цялото си семейство, които са големи лакомници и щяха да си направят истинско угощение с теб.

— Брей, че те били големи умници!

— Точно така, умни са. Наистина е удивителна способността да мимикрират, която някои морски животни са развили, за да оцелеят.

— И защо точно в морето?

— Вярно е, че съм биоложка, но с удоволствие ще ти дам поетично обяснение на феномена. Водата е среда, благоприятна за объркването и измамата. Зрението ни лъже, обемите и цветовете се размиват или се губят. Онова, което ние, земните същества, смятаме за обективно съществуващи величини, е различно в морето. Особено когато достигаме до морските дълбини, далеч от повърхността. Колкото по-надълбоко се спускаме, толкова по-слаба и приглушена става светлината, зрението и възприятията се променят и престават да са универсални параметри. Следиш ли ми мисълта?

— Да — отговори Анаид и се сети за главоломното си пропадане в непрогледната бездна.

Там, в прехода между двата свята, сама бе забелязала, че земните параметри губят смисъл. Чувството за пропадане по силата на гравитацията беше чиста илюзия, причинена от страха.

Анаид изчакваше търпеливо Валерия, с ясното съзнание, че съвсем скоро ще стане свидетел на нещо силно вълнуващо. Защо иначе я беше довела чак дотук? За да й покаже колонията от водорасли? Едва ли.

— Ние от клана на делфините сме наследили от предшественичките си познания, които трупаме и ревностно пазим. Никога, или почти никога, не сме ги показвали на други Омар. Майка ти беше изключение. Тя искаше да дойдеш в Таормина, за да те запозная с изкуството на преображението.

Щом я чу да споменава Селене, сърцето на Анаид лудо заби. Добре ли беше разбрала? Майка й е искала тя да присъства на преобразяване? И преобразяване на какво в какво? И по каква причина?

Валерия погледна към небето.

— Вече почти е време. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи, няма да се плашиш.

И докато говореше, се съблече чисто гола и подаде на Анаид банския си.

— Пази ми го и ме чакай.

— Какво ще правиш?

— Ще се преобразя.

— В какво?

— Не знам. Миметизмът е променлив и случаен.

— И как ще го направиш?

Валерия започна леко да трепери, зъбите й затракаха.

— Сливам се с това, което ме заобикаля. Превръщам се в част от всичкото. Търся да се уподобя на живо същество и се освобождавам от тялото си. Отделям се от него, докато намеря друго, което да е подходящо и съответно на душевното ми състояние.

Анид забеляза, че тялото й блести силно, по особен начин, дори очите й сияеха. Валерия се отпусна на вълните, затвори очи и се сля с морето, като се остави на течението. Около нея плуваха косите й и се оплитаха в коралите. Илюзия ли бе? Мираж или видение? След секунди Анаид си даде сметка, че косите й не са коси, а водорасли, и тялото на Валерия постепенно се окръгля и придобива различен цвят, лъскав като бронза, син като морето, плътен като скала. Изведнъж Анид си запуши устата с ръка, понеже, независимо че бе предупредена, независимо че очакваше изненадата, не можа да потисне вика.

Риба тон.

Валерия се беше превърнала в огромна женска риба тон. Беше невъзможно да разгадае намеренията й. Рибата тон заобиколи Анаид и заплува в концентрични кръгове около нея, сякаш приветстваше стар приятел, срещнат отново, все едно танцуваше или я подкарваше нанякъде, а после рязко и без предупреждение смени посоката и с помощта на мощната си перка се запъти към черно петно, движещо се в далечината. Беше стадо риби тон, които се носеха на север към пролива. Валерия се присъедини към тях и бе посрещната с радостни възгласи. В далечината се виждаше как скачат във въздуха, чуваше се плясъкът от падането им във водата и от удрянето на перките им една в друга.

— Валерия, върни се! — извика Анаид.

В гласа й звучеше отчаянието, породено от безпомощност и самота. Нямаше никакво съмнение. Беше Валерия. Знаеше, че е тя, беше сигурна, бе се преобразила пред очите й. И все пак… Дали наистина се бе превърнала в друго същество? Или пазеше човешкото си съзнание? Дори не можеше да си представи какво би станало, ако Валерия, превърната в риба тон, отиде отвъд пролива и забрави за нея. Анаид се изкатери на най-високата част от скалата, там, където водата само докосваше краката й, без да я залива, и можеше да изсъхне на слънцето. Гледката, разкрила се пред очите й, беше отчайваща, всичко бе обгърнато в синя пелена. И ако планината бе измамна и коварна, то морето бе невъзмутимо безпристрастно, напълно равнодушно. Сама и изоставена насред Средиземно море нямаше да оцелее дълго.

При все това решително отказваше да се предаде на страха.

Валерия беше могъща. Не ставаше дума само за мускули и за смелост. Валерия, също като Деметер, излъчваше вътрешна мощ. А не нещо видимо и обичайно. При другите не бе така явно. Нито Криселда, нито Гая, нито Елена или Карен излъчваха енергията, която струеше от Анаид, когато бе до Валерия. Дали това не беше силата и властта й като водач на клан? Може би. Валерия й вдъхваше сигурност, но истината бе, че стадото от риби тон се беше изгубило окончателно в далечината, а и делфините бяха изчезнали. Имаше само думата й и банския й. Валерия й беше казала: „Пази ми го и ме чакай.“

Анаид чака дълго. За да не усеща студа, който постепенно я просмукваше до мозъка на костите, се помъчи да се раздвижи и да се изсуши. Съблече мокрите дрехи и започна да разтърква ръцете и краката си, като същевременно се пляскаше с ръце по тялото и щипеше страните си. Малко преди това фина паяжина от облаци бе покрила небето и времето бе застудяло. Докато слънцето бавно се спускаше към своя заник, облаците постепенно се сгъстяваха и ставаха все по-тъмни, а вятърът — все силен и остър. Колко ли време бе минало, откакто Валерия изчезна? Три часа? Четири? Жаждата, гладът, настъпването на нощта и мрачните предвестници на приближаващата се буря все повече я тревожеха.

На тънката линия на хоризонта призрачнобяла гръмотевица раздра небето и Анаид потрепери. В морето бурята сигурно беше много по-страшна и плашеща, отколкото в планината.

Над главата й с писъци прелетя огромно ято чайки. Най-дръзките и най-нахалните от тях се снижиха и закръжаха около нея, оглеждайки я с нагло любопитство, сякаш искаха да се убедят, че е жива. Анаид ги подплаши с ръце и ги отпъди, като изкъшка на техния език. Тези летящи крадливи твари я отвращаваха.

Все пак компанията на чайките беше по-добре от нищо. Анаид помисли, че освен жаждата най-мъчителното за корабокрушенеца сигурно е самотата. Часовете минаваха бавно и неумолимо. Страшното бе, че освен ако не се потопеше под водата, около себе си не виждаше никакви признаци на живот. Чуваха се само все по-застрашителният тътен на гръмотевиците и свиренето на вятъра.

Не можеше да прекара нощта тук. А нощта наближаваше. Все повече и повече.

Не можеше да се върне с плуване.

Нямаше сигнална ракета или рупор, не можеше да запали огън, с една дума, нямаше нищо на разположение, с което да даде сигнал или да привлече вниманието на минаващ кораб.

Единственото, което й хрумна, бе да потърси помощ от делфините. Беше стигнала до островчето на гърба на делфин. И малко преди слънцето да се скрие окончателно зад хоризонта, Анаид призова делфините на техния език. Нададе вик, после втори, а на третия ясно забеляза безмълвна сянка, която се приближаваше към нея, порейки вълните. Предполагаше, че е делфин, но после, като се вгледа, се стресна. Размерите и външният вид на рибата спокойно можеха да бъдат и на акула.

За щастие, беше делфин, и то женска, същата, която я беше пренесла на гърба си дотук и която на делфинския език отговаряше на името Флун, или нещо подобно.

Анаид се почувства пълна глупачка, че не се беше сетила по-рано за възможността. Помъчи се да бъде любезна.

— Радвам се да те видя. Моля те, заведи ме на сушата — помоли се на Флун, като се мъчеше да се качи върху нея.

Женската обаче й се изплъзна, също като рибата тон закръжи около нея в концентрични кръгове и чак след това й отвърна:

— Валерия не ми разрешава.

Анаид почувства, че й прилошава.

— Да не й се е случило нещо?

— Не.

— Тогава й кажи да дойде да ме вземе с платноходката.

— Валерия знае къде си.

Работата беше ясна. Беше я изоставила нарочно, с пълното съзнание, че по това време вече ще се е вкочанясала от студ и умряла от глад, жажда и страх.

Тогава, щом на Валерия не й се беше случило нищо лошо и отгоре на всичко не даваше на делфините да й се притекат на помощ, тогава какво? Какво всъщност искаше тя?

Анаид продължаваше да гледа втренчено делфинката. Беше готова да се закълне, че в оченцата на Флун съзира нотка на съчувствие и жалост. Женската направи красив скок и се гмурна във водата, потъвайки в сенките на мрака.

От страх сърцето на Анаид лудо заби. Същевременно я загложди смътно подозрение, което постепенно се засилваше.

Вече беше поддала веднъж на вълшебствата на една Одиш.

Но… дали и Валерия не е Одиш? Не, това не може да бъде.

Струваше й се абсурдно целта на Валерия да е била да се отърве от нея.

И все пак… Нямаше свидетели. Нямаше виновни. Валерия можеше да измисли безброй оправдания за изчезването й.

Слабата слънчева светлина изведнъж съвсем угасна. Бурята беше застигнала агонизиращия слънчев диск и бе затъмнила последните му чезнещи лъчи. Водата почерня, а светкавиците все по-начесто блясваха в мрака, който заплашваше да я погълне. Анаид обгърна с ръце коленете си, като инстинктивно, за да се защити, се сви в позата, позната още от изначалието на света. Заклати се напред-назад, като си тананикаше песничка, която Деметер й пееше в детските й години. Люлеенето и ритъмът на мелодията я успокоиха и отново изостриха сетивата й. Силуетите пак придобиха форма. Светлината, макар и много смътна, вече не й се струваше толкова плашеща както преди.

Всичко би било далеч по-приемливо и познато, предвид това, че вече от часове бе свикнала с този непроменлив пейзаж, ако не беше той. Той я гледаше с любопитство от няколко метра разстояние. Зяпаше я безсрамно и нахално, открито и без окото му да трепне. Тялото му бе наполовина във водата, но блясъкът на светкавиците ясно осветяваше къдравата му коса, брадата, щита, късия извит меч, шлема с кичур пера във формата на конска грива.

Анаид не се уплаши ни най-малко.

— Здравей.

Воинът се огледа изненадан. Да, наистина, изглежда, Анаид се обръщаше към него.

— На мен ли говориш?

— На теб, разбира се. Няма друг.

— Значи… ме виждаш?

— О, да. И те чувам.

— Не мога да повярвам!

— И аз не мога, но е така.

— Ти си… Ти си първият човек, с когото разговарям от… ама че работа! Загубих вече сметката на годините. Коя година сме?

— И да ти кажа, няма да ти е от полза. Какъв си ти? Грък? Римлянин? Картагенец?

— Грък от италийските колонии! Името ми е Каликрат, хоплит, воин от тежката пехота, оцелял от защитниците при обсадата на Гела под командването на великия Дионисий от Сиракуза.

— Я виж ти! Че това, струва ми се, трябва да е било някъде около пети век преди Христа.

— Преди кого?

— Иначе казано, си щъкал по тези места около две хиляди и петстотин години.

— Знаех си, че е минало доста време.

— И как така се озова точно тук, ако не е тайна?

— Удавих се.

Анаид потръпна.

— Не знаеше ли да плуваш?

— Бях воин от пехотата, не моряк.

— А сега си бродещ дух, който иска да почива в мир.

— Откъде знаеш?

— Знам го, познавам и други като теб. И кой те прокле?

— Съпругата ми, предполагам. Заклех й се, че ще се върна в Кротона навреме, за да прибера реколтата, но не удържах на думата си.

— Тоест удавил си се на път за вкъщи?

— Ами да. Сражавах се славно срещу Химилкон, великия картагенски пълководец. Оттеглихме се с достойнство, качихме се на кораба, но когато стигнахме до тези брегове, корабът ни потъна.

— И ти се удави.

— Не, прибра ни друг кораб, но ме хвърлиха зад борда, във водата.

— Хвърлиха те?

— Корабът не можеше да ни поеме всичките и от претоварването бе изложен на голяма опасност, затова хвърлихме чоп и се падна на мен.

Анаид едва чу последното изречение на Каликрат. Страховит гръм изтрещя и заглуши думите му.

— Беше напрегната нощ, изпълнена с премеждия, помня, че…

— Моля те, спри — прекъсна го Анаид.

— Не искаш ли да ти разкажа за урагана, който разби кораба в скалите?

Анаид се ядоса на хоплита, голям кутсузлия беше завалията.

— Ако не си забелязал, аз съм жива и нямам никакво желание да умирам. Да се удавиш, трябва да е голям ужас.

— Напълно си права. Ужасно е. Искаш да поемеш въздух, но вместо това дробовете ти се изпълват с вода и…

— Млъкни!

Воинът млъкна. Освен неудачник, с много лош късмет, беше и садист отгоре на всичко. На Анаид й домъчня за нейните кротки и послушни духове.

Бурята приближаваше все повече и водеше след себе си огромни вълни. Тя затаи дъх, когато една от тях, първата, която връхлетя отгоре й, я заля цялата. Нямаше къде да се скрие, нямаше за какво да се хване.

— Ще ти дам вечен покой, ако в замяна на това ми помогнеш.

— На мен ли говориш?

— Да, на теб, Каликрате. Кажи ми как да се махна оттук, преди да ме е отнесла някоя вълна.

Каликрат си придаде дълбокомислен вид и се огледа наоколо.

— Трябва да има някакъв начин, но не го знам.

— Защо?

— Другите изчезваха. Не видях да плуват телата им, не видях да се давят. Просто си отиваха, тръгваха нанякъде, но никога през нощта.

— Кои са тези „другите“?

— Другите момичета.

Анаид започваше да се изнервя.

— Искаш да кажеш, че аз не съм първата, която си видял тук, на тази скала?

Каликрат добави:

— Но си първата, която не циври, и първата, която ме вижда.

— Колко момичета са минали през това изпитание?

— Ами… бих казал, че… през всичките тези хилядолетия… са може би стотици?

Анаид пребледня.

— Тоест на всеки пет или десет години срещаш момиче като мен, полуголо, хванато като в капан, само и изоставено на скалата, а на следващия ден вече го няма.

— Точно така.

Анаид почувства, че я обзема паника. Кой можеше да живее хилядолетия и да се преобразява на различни хора? Кой преследваше момичетата и им пиеше кръвта? И ако все още търсеше потвърждение на ужасното си съмнение, вече го бе намерила.

— Тя е Одиш.

— Точно това си мислеха и другите.

— Кои?

— Момичетата.

— Значи можеш да четеш чуждите мисли?

— Мога.

Анаид изпадна в отчаяние. Не й оставаше много време. Няма да стои тук и да чака да стане жертва на една Одиш, която се преструваше на Омар, или да умре от удавяне.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да, бих искал. Как дойде дотук?

— На гърба на един делфин.

— Доста оригинално ездитно животно.

— Да, но отказва да ме върне обратно на сушата.

Нова вълна, този път по-мощна, заля Анаид и я блъсна толкова силно, че тя се подхлъзна и течението едва не я отнесе. В последната секунда успя да се вкопчи за издатина в скалата и се задържа, макар и с цената на това да си издере ръката.

Накрая ураганът се разрази и плисна силен дъжд. Вятърът, остър и дяволски зъл, предизвика силно вълнение и огромни капки дъжд заудряха по вълните. Анаид губеше почва под краката си и не знаеше за какво да се хване. Чувстваше се част от разгневеното море, част от цялата тази вода, която кипеше, покрита от пяна. И докато откриваше за себе си тези непознати досега усещания, видя как делфинът се плъзга безшумно до нея.

Анаид стисна очи, наведе се над вълните, отпусна се и се сля с морето.

Воинът изчака минута, две, три и въздъхна.

Беше ужасно.

Клетото дете беше изчезнало и вече не му трябваше помощ от никого. Отново бе останал сам, лице в лице с вечността и с тежката си присъда. Два делфина за миг го разсеяха от мислите му с ликуващите си викове, но веднага отплуваха някъде надалеч. И хоплитът, отегчен както всяка нощ, се излегна на вълните, за да съзерцава светкавиците.

След час пристигна моторна лодка, управлявана от жена, загърната в дъждобран, закръжи около мястото, като вземаше умело завоите и избягваше ловко скалите, направи три кръга, за да разузнае обстановката, но без никакъв резултат.

Хоплитът, който мислеше, че никой не може да го види, се облегна дръзко на скалите, за да наблюдава по-удобно смелата натрапница.

— Хей, ти!

Каликрат не можеше да повярва:

— На мен ли говориш?

— Че на кого друг?

Каликрат, удавник и игнориран в продължение на две хиляди и петстотин години, имаше за втори път щастието да разговаря с живо същество, и то само за една нощ.