Кланът на вълчицата

Глава двадесет и шеста В приятелски ръце

Анаид дойде в съзнание. Намираше се в пещера, върху легло от прясно окосена трева. Беше студено, а въздухът беше напоен с влага. Чуваше равномерното капане на вода, стичаща се от варовиковите стени, и усети познатия мирис на мокра земя. Погледна нагоре и наистина — красиви сталактити и сталагмити с причудливи форми украсяваха всичко наоколо. Някъде под нея течеше подземна рекичка и се чуваше ромоленето й.

Направи опит да стане, но пухкава пълничка ръка я задържа.

— Почакай. Още ти е рано, не прави никакви движения.

Беше Криселда. Добрата й Криселда.

— Кой ден сме днес? А Клодия?

Криселда я застави да не говори и огледа внимателно всеки сантиметър от тялото й.

— Раните са заздравели, но още дълго ще изпитваш слабост, ще си отпаднала. Тук си от седмица. Хайде, изправи се, но бавничко.

Анаид усети леко замайване, но го превъзмогна. Искаше да разбере как е Клодия и какво е станало с нея.

— Клодия е зле. Въпреки лековитите отвари, мазилата и вълшебните ми ръце има опасност за живота й. Хайде, пийни малко бульон. Ще ти дойде добре.

Анаид пи направо от паницата, която й подаде леля й, и се почувства по-добре.

— А сега ми обясни какво стана.

Възкресявайки събитията, Анаид отново изживя ужаса от схватката си със Салма и болката от жестоките думи, които бе казала за майка й.

— О, лельо, беше ужасно!

И разказа на Криселда всичко, което си спомняше от онази вечер.

Макар й мъчително, това, че можа словесно да излее преживяното, й помогна да прогони призраците и да се пребори с кошмарните видения от нощните си бълнувания.

Криселда нежно я прегърна, а Анаид я изненада, като директно й зададе въпроса:

— Това не е истина. Онова, което Салма твърди за майка ми, е лъжа, нали?

Криселда се смути и разроши косите й.

— Скъпото ми момиче. Ти прояви голяма смелост.

— И могъщество — добави старата Лукреция.

Лукреция седеше, скрита в сянката, и бдеше над едно безжизнено тяло.

— Клодия!

Анаид запълзя с мъка към мястото, където лежеше Клодия, мъртвешки бледа, стенеща в съня си, но старата набръчкана ръка на Лукреция я стисна за китката и я спря.

— Вулканът се разбуди. Ти ли беше? Ти ли го направи?

Анаид се уплаши.

— Изригна ли?

Криселда се намеси:

— Лавата сравни със земята склоновете и долината.

Лукреция отхлаби хватката си и продължи да я разпитва. Гласът й прозвуча благо, разбиращо:

— Етна кротко беше заспал, но някой го изтръгна от съня му и го разбуни. Не бяхме ние. Ти ли беше?

Анаид не беше успяла да потисне гнева си, но не бе възнамерявала да причини нещастие. Наистина ли беше предизвикала катаклизъм? Само бе почувствала силна омраза и й се бе приискало да умре. Това беше опасно, много опасно. Една посветена Омар не бива да нанася вреди, нито да се поддава на отчаянието.

— Съжалявам, не исках, не се овладях… Пожелах огънят да погълне колибата и всички да изгорим заедно с нея.

Лукреция леко потрепери. После прекара мазолестите си ръце по очите и устата на Анаид, по шията й, докато накрая пръстите й се спряха на лунните камъни, които висяха на врата й.

— Няма съмнение. Можеш да владееш огъня.

Криселда се намеси, като се обърна към Лукреция:

— Значи ще го направиш?

Анаид не разбираше за какво говорят, докато Лукреция прошепна:

— Ще ти разкрия тайната на ковачеството и алхимията на огъня. Ще изковеш атамето си от непобедимия камък, от лунния камък, който сама си избра.

Анаид се почувства поласкана от честта, която й оказваше старата Лукреция. Тя и бъдещата й наследница от клана на змиите бяха единствените пазителки на това древно умение.

— Това ще е последното, което ще направя преди смъртта си. А сега, подай ми ръката си.

Опипа дланта й и положи своята върху нея. Направи знак на Криселда.

— Помниш ли песничката на Деметер, онази, която тя тананикаше всеки път, когато лекуваше някого?

Анаид я помнеше много добре. Криселда се обърна към нея с молба:

— Анаид, постави ръце върху Клодия. Ти имаш дарба, онази, която притежават всичките Цинулис, но си по-млада и по-силна. Може би ще имаш повече късмет от мен.

Лукреция съблече Клодия и Анаид видя едва забележима раничка, през която се бе изцеждал животът на момичето. Сложи и двете си ръце върху раничката и поде песента на Деметер. Надушваше приближаващата смърт.

Както се беше случвало и преди, усети да се парализира от вледеняващия студ, който със силата на волята си изтегляше от тялото на Клодия. Клодия се връщаше към живота, а тя губеше сили, пресъхваше, изчерпана, но въпреки това не се отказваше. Пръстите й, магически удължени, разтриваха сърцето на Клодия и го караха да пулсира по-често и по-силно, да изтласква кръвта все по-мощно и равномерно. Спря едва когато Лукреция я хвана и я разтърси.

— Стига толкова, ще се разболееш. Отдъхни си.

Анаид се отпусна безсилна в скута на Криселда, но тутакси се дръпна. Криселда се канеше да я завие с проклетия пуловер на Кристине Олав.

— Изгори го! Веднага го изгори, омагьосан е.

— Така е.

— От една Одиш! Омагьосан е от Одиш — упорито протестираше Анаид.

Криселда й го навлече насила. Анаид беше прекалено слаба, за да й се противопостави.

— Грешиш. Този пуловер спаси живота на Клодия, както и твоя. Омагьосан е, но с чудотворна добронамерена магия.

Вълнената дреха ласкаво я обгърна с топлината на близостта и домашното огнище.

Тогава…

Значи Кристине Олав наистина е искала да я защити, както твърдеше?

Макар и нищо да не проумяваше, Анаид се унесе и потъна в сън.

Бяха седнали да закусят, да си доставят удоволствието да хапнат на открито, пред самия вход на пещерата, под естественото прикритие на скалите, които ги защитаваха от дъжда и вятъра, но им позволяваха да се наслаждават на ласката на топлите слънчеви лъчи.

Опънаха карирана покривка направо върху облите камъчета, постлаха две ленени салфетки и сложиха за всяка по една порцеланова чаша и кана с прясно мляко. Като сновяха ту навътре, ту навън от пещерата, принесоха пресни хлебчета, опечени в пещта от змиите, овче масло и сирене, дарове, донесени от кошутите, и мармалад от диви къпини — любимото сладко на враните.

Клодия седна до Анаид и напълни чашата й. Анаид обра с лъжица каймака и като истински чревоугодник го поръси със захар. Преди да се отдаде на любимото си лакомство, предложи на Клодия да си го поделят.

— Хайде, опитай.

— Да не си откачила?

— Голяма вкуснотия е! Каймак със захар!

— Точно затова. Безброй калории, които ще ми се лепнат на дупето.

Анаид не настоя. За нейна сметка си е. Само Клодия губи.

— Беше станала кожа и кости.

— Да, бях, сама го каза. Но при тоя режим за угояване на едър рогат добитък, на който сте ме подложили, най-вероятно много скоро Бруно ще предпочете някоя крава пред мен.

Анаид изпита ревност. Отношенията й с Клодия бяха сърдечни, но не и толкова близки, та да си споделят откровения.

— Съмнявам се. Луд е по теб. Дебела, слаба, татуирана или вампирка, той страшно те харесва.

На Клодия думите й доставиха огромно удоволствие, мед й капна на сърцето. Напомпана със самочувствие, охотно захапа хлебчето си, намазано с масло и мармалад. После, като дъвчеше бавно, се замисли, озадачена.

— А ти откъде знаеш?

— Проследих те. Тръгнах след теб онази вечер, на купона за рождения ден. Видях ви да се целувате.

Клодия скочи и застана пред нея, сложила заплашително ръце на кръста.

— Шпионирала си ме, така ли? Значи е вярно, че си ме шпионирала?

Анаид гузно наведе глава.

— Съжалявам, нямаше нищо общо с Одишките, следях те, защото…

— Защо?

— Ами защото… защото мен никога не са ме канили на купон за рожден ден.

— Какво?

Анаид се смали и скри лице в шепите си.

— Това, което чуваш.

— Но… Защо не ми каза?

— Ти ме мразеше.

— Разбира се.

— Как така „разбира се“? От какво се разбира? Нищо не ти бях сторила.

— Нима? Нищо не ми била сторила! Та ти беше супер. Беше върхът! Във всичко беше най, най.

Този път Анаид се задави със собственото си хлебче.

— Май нещо си се объркала.

Но не, Клодия не бъркаше. Комично сприхава като всяка италианка, започна да изброява на пръсти причините, поради които бе ненавиждала Анаид:

— Първо на първо, ти си внучка на великата Деметер. Второ, ти си дъщеря на Селене, избраницата. Трето, беше забулена в тайнственост. Четвърто — хубава. Пето — суперинтелигентна. Шесто — всемогъща. Седмо — послушна. Осмо, беше дясното око на майка ми. Девето, яви се изневиделица като претендентка да бъдеш посветена преди мен и, десето, което е нещо много, ама много важно, по единодушното мнение на момчетата от моята компания твоето дупе определено бие моето в класацията.

— Моля? — възкликна изумена Анаид.

Всичко, което избълва Клодия, й се виждаше толкова чуждо и непонятно, сякаш ставаше дума за научни изследвания в областта на нуклеарната физика. За нея ли говори? Или за някаква несъществуваща, измислена Анаид?

— Кога? Искам да кажа… кога са ме виждали момчетата от твоята компания?

— Всеки път, когато ме срещнеха или идваха да ме търсят, все се побутваха с лакът и си шушукаха за теб.

Анаид я слушаше, зяпнала от изненада.

— Грешиш, и то принципно, във всичко, но най-вече не съм съгласна по точките четвърта, седма, осма и десета.

— Много смешно. Сега пък се будалкаш с мен.

— Не съм хубава, не съм послушна, не съм дясното око или ухо на майка ти, а и… дупето ми е пълна скръб.

— Ха!

— Какво — „ха!“?

— Това, че дрънкаш така, сякаш изобщо не си се поглеждала в огледало. Впрочем откога не си се оглеждала?

Беше безсмислено да се спори с Клодия. Понякога беше по-добре да не й противоречиш, а да я оставиш да си вярва, като лудите.

— Чудесно. Права си за всичко.

Клодия обаче се бе разфучала, подскачаше като ужилена, ръкомахаше наляво и надясно:

— О, да! Разбира се! Казваш, че съм права, държиш се с мен като с малоумна. Да не противоречим на откачалките, да сме кротки с тях, нали това си мислеше! Да, ама не на мен тия. Признай, че ако ти беше на мое място, щеше да ревнуваш.

Анаид замълча. Завист. Ревност. Тези чувства й бяха познати.

— Всъщност истината е, че аз изпитвах ревност към теб.

Клодия омекна и си сипа още мляко. Този път се поддаде на изкушението да опита една лъжица каймак със захар.

— Хайде, говори. Цялата съм в слух.

— Ти си симпатична, обличаш се много готино, имаш си гадже, което те обича, куп приятели, дъщеря си на Валерия и дори да не ти се вярва, си много красива.

Клодия се наду като пуяк. За разлика от Анаид охотно приемаше комплиментите и никак не беше безразлична към ласкателствата.

— Наистина ли?

— Не, лъжа те.

Клодия се надигна и я целуна. Анаид не знаеше какво да каже, нито какво да направи.

— Обичам те — прошепна Клодия.

— Ккк-какво каза? — запелтечи Анаид.

— Ще ти бъда като сестра, завинаги. Дължа ти живота си.

— Нищо не ми дължиш.

— О! Я върви по дяволите! — изръмжа Клодия, като я застави да седне. — Ти си отвратително самодоволна. Щом съм решила и мисля, че ти дължа живота си, значи ти го дължа. В правото съм си. И, за твоя информация, искаш или не искаш, сега с теб ще се закълнем във вечно приятелство и ще го скрепим с кръв.

Обяви го, взе атамето си и със същото хладнокръвие, с което бе клъцнала главата на заека, с едно движение си поряза китката. После подаде ножа с две остриета на Анаид.

— Хайде, побързай, порежи се и ти, преди да ми е изтекла цялата кръв.

При вида на кръвта Анаид пребледня и усети, че коленете й омекват.

— Не, не смея.

Клодия хвана ръката й и внимателно, много по-леко и по-нежно, отколкото на себе си, направи повърхностен разрез. Анаид се стегна, като се мъчеше да се овладее, за да не й се завие свят, и протегна кървящата си китка към Клодия, която направи същото и така кръвта на двете се смеси в тържествен ритуал, колкото древен, толкова и магически.

После Клодия взе салфетките, за да си превържат ръцете, и подкани Анаид да я последва.

— Хайде, ела с мен.

Тръгнаха навътре по криволичещите извивки на влажната пещера, която някога, по времето на палеолита, била използвана от тогавашните хора за ловни обреди и стенописи. В един от ръкавите, където тунелът се стесняваше, Клодия спря, прилепи се към пода и се промъкна няколко метра напред пълзешком. На светлината на фенерчето си разгледа една от страничните стени и посочи на Анаид избледняло изображение на бизон. Скалната рисунка беше заобиколена с десетки червени отпечатъци на човешки длани, оставени по-късно и украсяващи подове и тавани.

— Натопи си ръката в кръвта ми, а аз ще направя същото в твоята.

Те долепиха окървавените си длани до вдлъбнатата и гладка стена, задържаха ги минутка-две, като натискаха силно, а после ги дръпнаха. Така оставиха отпечатъците си за вечни времена, за бъдещите поколения.

— Сега вече нямаш избор. Където и да идеш, където и да си, съдбите ни ще бъдат слети, съединени завинаги. И тези отпечатъци ще напомнят за нашия съюз.

Откъм една от страничните галерии долетя шум, чуваха се стъпки, бавни и тежки, които приближаваха.

— Анаид? Клодия? Къде сте? — беше гласът на Лукреция.

Анаид тъкмо се канеше да й отговори, когато Клодия сложи пръст на устните й и я накара да замълчи. Двете тайничко се заизмъкваха на пръсти, бягайки от старата змия.

— Къде отиваме?

— Да се скрием за малко. Лукреция сигурно иска отново да те отмъкне и да те затвори някъде вдън земя, за да ти набива в главата досадните неща, свързани с умения и знания за ковачеството и огъня.

Анаид се почувства крайно неудобно, че се крие от Лукреция, но със сигурност й харесваше повече да бъде с новата си приятелка.

— И какво ще правим?

— Ето каква е програмата, която съм предвидила за тази сутрин. Ще ти покажа как да се гримираш, как да сресваш косите си и как да ходиш секси. И ако не се научиш да си въртиш това страхотно дупе, което имаш, предупреждавам те… ще направя магия и ще ти го сменя с моето. Ти решаваш.

Анаид хич не се замисли, везните определено се накланяха в полза на Клодия.

Лукреция беше чакала сто и една години. Можеше да почака още няколко часа.

— Но какво правиш? — протестираше Анаид с нацапотено лице и с наполовина сресани, наполовина разчорлени коси.

Клодия ровеше в чантата й.

— Бъркам ти в несесера. Търся сносен гребен и няколко фиби.

— Почакай, по-кротко, че всичко ще ми объркаш.

Клодия обаче обърна чантата на Анаид и изсипа цялото й съдържание на земята.

— Леле-мале, с какво си я наблъскала така? Да не носиш Британската енциклопедия?

Подът се беше покрил с книги и хвърчащи листа, но нямаше и помен от гребен или фиба.

— На мен гребен не ми трябва.

— Ха! Само така си мислиш. Косата ти е станала ужасно дълга и е отвратително мръсна и чорлава. Трябва да я срешиш и да я поддържаш в приличен вид.

Анаид вдигна ръка към главата си и разпери пръсти в опит да разплете един кичур, който бе станал на възел. Беше абсолютно невъзможно. Беше свършила специалния шампоан, който й бе предписала Карен, и сега вместо коса имаше гъста сплъстена четина. Най-добре беше да се подстриже. Така щеше да има по-малко проблеми.

— Да оставим това за друг ден. Лукреция ме чака.

Речено-сторено. Анаид се зае с тежката задача да оправи хаоса. Да сложи всички книги, къси чорапи и гащи обратно в чантата, беше далеч по-интересно, отколкото да ги изсипе на земята. Докато се занимаваше с това, къде разсеяно, къде по-внимателно, през ръцете й мина лист хартия. Попадна й случайно и тъкмо се канеше да го пъхне в чантата, шесто чувство я накара да спре. Внезапно усети, че хартийката е много важна, че има някакво особено, изключително значение, което досега й беше убягвало от вниманието, но затова пък в момента можеше да разбере и оцени. Хартията изгаряше пръстите й и излъчваше остър мирис. Подуши го с отвращение. Беше имейл от компютъра на Селене, от онези, които бе разпечатала в деня след изчезването й. Имейлът, който държеше в ръцете си, беше с дата от седмица преди това и текстът гласеше следното.

Анаид не можеше да откъсне очи от предателското коварно извито „С“.

„С“ като змия.

„С“ като Салма.

Как можеше да е толкова сляпа?!