Кланът на вълчицата

Глава петнадесета Бягството

Криселда смачка бележката, хвърли я на килимчето в колата на Карен и яростно я стъпка.

— Внимавай! — извика Карен и рязко изви волана наляво.

Беше се блъснала в нещо, но успешно го бе преодоляла. Зад гърба им се чу шум от счупено стъкло, но двете не му обърнаха внимание.

— Съжалявам — извини се Карен.

Криселда, седнала на мястото до шофьора, си беше ударила главата в предното стъкло и си опипа слепоочието с жална гримаса.

— Използва ме като последната глупачка — изхленчи тя.

Карен не се осмели да й възрази.

Около два часа преди това Криселда, по нощница, пребледняла и боса, й беше позвънила на вратата и й бе показала бележката на Анаид. Карен не можа да повярва, че едно четиринайсетгодишно момиче може само за една нощ да вземе решение да изчезне, и то, отгоре на всичко, управлявайки лично лека кола. Но беше факт. Анаид ги водеше с половин час преднина, която не можеха да наваксат. Това означаваше, че кара с повече от 100 километра в час. Ама че луда глава!

— Още много ли остава? — губеше търпение Криселда.

— Приближаваме Уеска.

— Сигурна ли си, че е тръгнала към гарата?

— Къде другаде? — възкликна Карен. — Не би рискувала да кара през деня и като имаме предвид, че вече се зазорява и първият влак, който пътува за Мадрид, по разписание трябва да мине само след няколко минути, най-логичното е точно това да е замислила.

— Дали ще успеем да стигнем навреме? — силно напрегната, Криселда продължаваше с въпросите.

— Трябва само да скочим от колата и да се качим на влака. Освен ако не ни се изплъзне под носа.

— Остави тая грижа на мен. Няма да ми избяга — изръмжа Криселда. Цицината, която й излезе, я болеше, а и беше обидена на Анаид.

— И как мислиш да я спреш? Така, по нощница, боса и без никакви документи? — възрази Карен.

Криселда осъзна, че бе допуснала грешка. От много бързане не бе помислила за нищо. Дори чантата не се сети да си вземе. Бе тръгнала така, както си беше.

— Не ни остава нищо друго, освен да прибегнем към заклинание за оптическа измама.

— А, не! Не и в колата ми!

Криселда обаче вече шепнеше магическите думи и само секунди преди „Рено“-то на Карен да влезе на територията на гарата, вече се кипреше в елегантен костюм със сако, беше обута в обувки на токчета, впрочем абсолютно неприсъщи за нейния стил, а на рамото й висеше чанта, която съдържаше всичко необходимо.

Карен я видя и изцъка неодобрително:

— Не можа ли да измислиш нещо по-свястно?

— Съжалявам, но това беше първото, което ми хрумна.

— Дано никой не ни види заедно. Не искам да имам нищо общо с теб.

Криселда разбра притеснението й. Знаеше, че ако се случи нещо, Карен, като лекарка, практикуваща в района, която всички познаваха, щеше да бъде поставена в особено деликатно положение и щеше да бъде принудена да си търси работа в друг град. Заклинанията за сетивни илюзии бяха забранени поради проблемите, които водеха след себе си, понеже можеха да се разпаднат във всеки един момент и илюзорният образ, създаден чрез магия, впрочем чиста оптическа измама, изведнъж да изчезне. За всяка Омар това изискваше огромно усилие, което бе толкова изтощително, че за часове беше неспособна за нищо друго.

Карен предупреди Криселда с много сериозен тон:

— Спомни си какво се случи на Брунилда.

За техен късмет, Криселда не беше направила въображаемо кълбо, както бе сторила откачалката Брунилда, на която й бе хрумнало да полетят с любимия й над града, за да му се полюбуват отвисоко. Нещастницата беше паднала от над три хиляди метра височина и злополучният инцидент, който жените Омар винаги си спомняха с тъга, послужи като пример за назидание заради злоупотреба с магиите за илюзии. Заклинанието е толкова нестабилно, че била достатъчна една заблудена лястовица, която просто минала през въображаемото кълбо, и Брунилда и придружителят й паднали презглава надолу в празното пространство с двеста километра в час.

Карен спря на паркинга на гарата и отвори вратата до шофьора, като посочи колата на Селене, майсторски паркирана. Интуицията й не я беше излъгала.

— Побързай! — прошепна тя.

Вече се чуваше тракането на вагоните, което отекваше по празните коловози. Машинистът изсвири, за да извести за влизането на влака в гарата, и това подсети Криселда, че трябва да действа. Нямаше време за губене. Забравила за високите токчета и за тясната си пола, тя скочи от колата и се затича към перона, след като набързо целуна Карен за сбогом. Наложи се да се забави малко пред касата, за да си купи билет за Мадрид. Миг, твърде решаващ, предвид скъпоценните секунди и минути, отлетели нахалост. Когато излезе на перона, почувства, че сърцето й щеше да изхвръкне, съзирайки през мръсните стъкла на прозореца на вагона как едно небрежно облечено момиче ловко се качи на седалката, за да постави спортния си сак на скарата за багажа. Беше Анаид, нейната малка Анаид.

Криселда тича, тича дълго в неистовия си стремеж да я настигне, но само няколко метра преди да се хване за вратата на платформата, токчетата й изиграха мръсен номер, тя залитна, загуби равновесие и се просна по очи насред перона. Някакъв пътник на средна възраст, който беше слязъл от влака, веднага й се притече на помощ, но тя дори не му поблагодари, че й е помогнал да се изправи. Влакът бе затворил врати и пред отчаяния й поглед бавно потегли.

Точно в този момент Карен обръщаше малокалибрената си кола, за да поеме обратния път за Урт. Повече нищо не можеше да направи. Криселда щеше да се заеме със задачата да се пребори с ината на момичето и да го убеди да се върне у дома. Като се прозяваше и мечтаеше как ще изпие едно кафе в първата бензиностанция, Карен се питаше как е възможно толкова благоразумна, уравновесена и мъдра магьосница като Деметер да има за сестра вятърничавата Криселда. И все пак, като се замислеше, горчивата истина бе, че Деметер беше мъртва, а за сметка на това Криселда — жива и здрава.

Карен забеляза през прозореца, че утринният въздух беше някак по-прозрачен, не толкова потискащ като през последните дни. Дори слънчевата светлина беше по-чиста и ясна.

Напоследък сетивата й долавяха странни неща.

Стигна до извода, че задължително трябва да изпие едно много силно кафе.

Госпожа Олав нервно барабанеше с красивите си тънки пръсти по спалната покривка на цветя на Анаид.

— В Париж ли? — попита с любезен глас, сякаш не вярваше на собствените си уши.

— Така каза, хубава госпожо — измънка плахо с характерния си акцент дамата, не смеейки да се усмихне.

Кристине Олав прониза с мрачния си поглед рицаря.

— И ти ли я чу?

— Да, естествено. Съвсем ясно го каза.

Госпожа Олав се приближи към затворените прозорци и бавно, със злорадо удоволствие, ги открехна.

— Не, моля ви, недейте! — жално проплака дамата, като вдигна ръце да закрие лицето си от слънчевия лъч, който проникна в стаята през процепа.

Госпожа Олав се направи, че нищо не е чула, и продължи да ги измъчва с безмилостната си игра с крилата на прозореца.

— Денят е толкова прекрасен… слънцето е прелестно в ослепителното си сияние, заслужава и вие да му се порадвате заедно с мен, макар и за последно.

— Господарке, не бъдете жестока.

— Аз, жестока? — възкликна с престорен ужас госпожа Олав и размаха театрално ръце пред лицето си. — Аз? Която обичам това момиче като собствена дъщеря и го изгубих по ваша вина.

Рицарят и дамата си размениха бегъл поглед, който проницателната натрапница мигом улови.

— Скъпото ми дете е прекалено умно, за да каже точно на вас къде смята да иде, но и вие също сте достатъчно схватливи, за да не повярвате на думите й. Все пак сте се научили на нещо след толкова хилядолетия на голословни обещания и празни приказки, на които сте се наслушали.

Дамата и рицарят не посмяха да й възразят. Госпожа Олав сбърчи нос.

— Много ясно, че не мога да имам вяра на думите на една неверница и на един страхливец. Много сбърках с вас. Някой й е казал как да се свърже със Селене от лагуната.

— О, не! Не сме ние!

— Това момиче е изключително умно!

Госпожа Олав въздъхна дълбоко.

— Би трябвало да ви накарам да страдате, за да изпитате болката, която ми причинихте от загубата на скъпото ми дете. Да, мисля, че така ще е най-добре.

— Кое, господарке?

— Това да не ми се мяркате повече пред очите и душите ви вечно да се скитат без покой, безлики и слепи. Писна ми да ви гледам.

Ужас се изписа по лицата на двата призрака. За миг настъпи тежко мълчание, през което с бавно движение госпожа Олав протегна ръка към външните капаци на прозорците, но дамата я спря с отчаян вик:

— Не! Не е необходимо. С рицаря ще се радваме да облекчим страданието ви.

Госпожа Олав приветства доволно думите й и отново седна на леглото на Анаид. Взе една от куклите й и сдържано се зае да оправя разбърканите й златисти коси.

— Слушам ви.

Рицарят си приглади мустака и си постави отново шлема.

— Взе един плик от чекмеджето на шкафа.

— Сам по себе си пликът не е интересен. Какво имаше в него — прекъсна го госпожа Олав.

— Самолетен билет.

— Това ми харесва. Чудесно. Продължавайте. За къде?

— За Катания.

— Сицилия? Четиринайсетгодишно момиче си купува билет за самолет само, за да иде в Сицилия?

— Билетът беше закупен от Селене.

— Аха. Виждам, че доста неща са ви известни, а не сте ми ги казали.

— Не мислехме, че е важно.

— Анаид не пожела да отиде — поясни дамата.

— Къде да отиде? В Катания?

— В Таормина, при Валерия и дъщеря й Клодия.

Госпожа Олав се бореше с един кичур на куклата, заплел се на възел.

— За да прекара там ваканцията ли?

— Май да.

Госпожа Олав яростно дръпна и отскубна косата на куклата.

— Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Нали така?

Рицарят и дамата се разтрепериха при вида на пристъпа на ярост, обхванал вещицата Олав.

— Моля ви, успокойте се — примоли се дамата. — Ще я намерите.

Госпожа Олав се беше изправила и се надвеси застрашително над двата призрака, докато те все повече се смаляваха, свиваха се и накрая почти напълно изчезнаха, стопили се от страх.

— Разговаряли сте с Анаид и вероятно сте заговорничели с нея зад гърба ми. Ясно е, че сте се надявали да ви върне свободата. Мислели сте, че понеже Анаид е малка, ще е по-наивна, по-доверчива и по-глупава от мен. — С рязко и силно движение тя обезглави оплешивялата кукла. — Но Анаид ви надхитри. Излъга и вас, и мен. Това момиче не е такова, каквото изглежда.

— Несъмнено, господарке.

— Нито пък аз! — отсече рязко госпожа Олав, запъти се към прозореца и го отвори широко.

Слънцето, в цялото си утринно великолепие, весело възвести влизането си, като щедро плисна светлина и заля стаята. Чу се отчаян писък и двата призрака се изпариха, оставяйки след себе си тънка следа от дим.

Госпожа Олав хвърли обезглавената кукла на леглото, отвори гардероба, взе един пуловер и го подуши като хрътка. Права беше. Това беше пуловерът, с който бе видяла за последен път Анаид. Разбира се, момичето го беше оставило, мислейки, че в Сицилия няма да му потрябва. Пуловерът миришеше на Анаид, беше просмукан с нейната миризма. Щеше да й свърши работа.

Госпожа Олав сгъна внимателно пуловера и го прибра в чантата си, след което изчезна от къщата със същата бързина и тайнственост, с които се бе появила час по-рано.

Анаид съжали, че не знае как да се гримира и не умее да очертава очната си линия, както правеше Селене. Може би ако не й личеше толкова, че е на четиринайсет години, а беше успяла да се направи да изглежда на осемнайсет, щеше да си спести много проблеми.

Вероятно контрольорът във влака нямаше да я пита сто пъти как се казва и закъде пътува, може би нямаше да седне до нея и да й досажда с видеоигрите на миниконзолата си.

Сигурно в автобуса за аерогарата онази загоряла и мускулеста бабичка нямаше да бъде толкова настоятелна в опитите си да я накара да си вземе от пакета й с бисквити, от сандвича й със сирене, от натуралния й сок, от захаросаните и обогатени с витамини фъстъци и от ягодовите бонбони.

Вероятно на терминала на аерогарата пилотът на самолета, който я укори, че пътува сама, нямаше да извади снимките от последната си отпуска, на които той и децата му бяха на Карибите, нито пък щеше да я накара да повтаря като малоумна онази идиотска скоропоговорка.

Анаид тръгна към офиса с представителството на Алиталия, на ужасно шумната и претъпкана с народ аерогара Барахас, като си мечтаеше да попадне на някой антипатичен възрастен човек, който да е напълно безразличен към децата, ако е възможно, да е най-безразличният на земята. Някой, който просто си гледа работата и да издаде билет на едно четиринайсетгодишно дете, без да проявява ама никакъв интерес към апетита й, семейството й или бележките й в училище.

Защо съществуваше породата възрастни, които се вживяваха в ролята си на закрилници на малките? И защо тези покровителстващи възрастни си въобразяваха, че са забавни и неотразими симпатяги, и бяха убедени, че всички деца обичат едни и същи неща, че мислят еднакво и говорят по един и същ тъп начин? Защо просто не си купеха куче и не оставеха хлапетата на мира.

— Хайде, следващият. Какво ще искаш? — подкани я служителят на италианските авиолинии, без дори да я погледне.

Най-после. Най-после един човек, който да се държи с нея като с всеки друг, без да й отделя специално внимание.

Много скоро обаче Анаид се убеди, че антипатичните бяха значително по-лоши от покровителстващите. Антипатичният възрастен зачита единствено постановеното по закон, а законът в случая гласеше, че непълнолетните не съществуват без съгласието на някой възрастен.

— Върви си и не се връщай без придружител, който да поеме отговорност за теб — отряза я той, като й върна билета, без да я погледне нито веднъж в очите.

Не й свърши никаква работа сърцераздирателната история — която впрочем по същество не бе далеч от истинското положение, която Анаид съчини, за да се опита да убеди чиновника от аеролиниите, че е бедно дете, което си няма никого, останало сам-самичко на света, и й се налага да смени датата на полета, за да замине преди предвиденото в Катания, където я чакаха близки приятелки.

— Следващият — лаконично отсече чиновникът.

Изобщо не можеше да се преговаря с него. Анаид се обърна и излезе от офиса, надявайки се да срещне покровителстващ възрастен, който да се трогне от историята й и да й стане поръчител.

Никакъв шанс! Пред нея се откри космополитният свят на възрастните — недоверчиви, подозрителни и стресирани. Мъже и жени, които бягаха само като я видеха да се приближава към тях, хора, които извръщаха поглед и тръгваха в друга посока. Или пък, без дори да я изслушат, се измъкваха с вечното извинение: „Съжалявам, но много бързам.“

Какво да прави?

Вече започваше да огладнява, чувстваше се уморена и се тревожеше къде ще прекара нощта, в случай че не успее да се качи на самолета.

Писано й било обаче да се срещне с още една порода възрастни, породата на репресора, на потисника, който налага своя ред и строго наказва нарушителите. И тъй като очевидно видът й издаваше, че е сама и изоставена, привлече вниманието на полицай от охраната на летището.

— Документите, моля.

Анаид не успя да се овладее и се разтрепери, а и полицаят като хрътка безпогрешно надуши плячката и впи зъби в нея.

— Елате с мен.

Анаид осъзна, че ей сегичка ще си изпати за гяволъка. Точно в този момент, в секундата, когато полицаят грубо я стисна за ръката, чу глас, който само няколко часа преди това би я подразнил, но сега й прозвуча като небесна музика:

— Анаид!

И пред изумения й поглед леля й Криселда, в кошмарната си маскировка на нещо, наподобяващо на адвокатка от телевизията, дотърча, изплезила език, и се хвърли върху полицая с мазно ухилена физиономия, сякаш беше Супермен.

— Анаид, детето ми! Най-сетне. Много ви благодаря, че я намерихте.

Анаид определено предпочете майчинската прегръдка на леля си Криселда пред хищните лапи на полицая, затова се сгуши в обятията й и зарови глава в яркочервеното й сако, обилно напоено с парфюм, който, макар че претендираше да е изискан, беше направо отвратителен, също като дрехите, с които се бе наконтила.

— Познавате ли я?

— Разбира се, че я познавам! Аз съм й леля. Пътуваме заедно, но с тези объркани обозначения и знаци по летищата горкото ми дете се изгуби. Убих се да я търся.

Анаид потвърди версията на леля си Криселда и дали заради облеклото й, заради парфюма или заради прегръдката, полицаят дори не поиска документ за удостоверяване на родството им и се обърна, не обаче преди да каже последната си дума:

— Друг път внимавайте повече.

Анаид не помръдна. Съзнаваше, че полицаят се бе отдалечил от тях, че е сама насред салона на аерогарата, а леля Криселда много й бе насъбрала и всеки момент щеше да й се накара хубавичко, като излее върху главата й цялото си недоволство и всичките неизречени упреци, които беше натрупала в себе си.

Вместо това обаче леля й, разтреперана, само я предупреди, като прошепна:

— Не задавай въпроси и най-вече не ме питай за онова, което си мислиш.

Това беше най-лошото. Успя да събуди любопитството на Анаид, която съвсем логично се запита за какво не бива да пита, а първото нещо, което й мина през ума, щом я видя, беше какво прави леля й Криселда тук така смешно дегизирана?

— Нищо ли не мога да питам? Дори ако е нещо много глупаво?

Леля Криселда й запуши устата и побърза да я повлече към тоалетните.

— Да не си посмяла? Дори не си го помисляй!

Анаид обаче тъкмо това направи. Помисли си го, и то толкова ясно и натрапчиво, че внезапно, само на няколко метра от женската тоалетна, леля й Криселда отчаяно извика:

— О, не!

За миг облак гъст бял дим я обгърна цялата. Когато се разпръсна, Криселда беше без костюма, без прическата, обувките и чантата. Пред слисания поглед на Анаид добрата жена се озова боса и полугола, само по нощница и с разчорлена коса.

С няколко скока двете стигнаха до вратата на женската тоалетна и се скриха вътре. За щастие, в този момент нямаше никого.

Анаид беше ужасена.

— Какво се е случило?

Леля Криселда се гледаше в огледалото, изпаднала в отчаяние. Изглеждаше по-ужасно, отколкото изобщо си представяше.

— Ти разпръсна илюзията. Нямаше ми доверие. Твоята подозрителност развали магията.

— Искаш да кажеш, че неузнаваемото ти облекло бе само дегизировка? Не беше истинско?

— Точно така.

— И как ти хрумна да се омаскариш така?

— Проклето хлапе! Облякох се с първото, което ми хрумна, с нещо, което бях видяла в телевизионен сериал, струва ми се… Ти си виновна, че изхвърчах от къщи без нищо и вече повече от девет часа тичам по следите ти. Къде мислеше да идеш?

Анаид вече нямаше никакво основание да крие намеренията си.

— В Таормина.

— В Таормина ли? И защо?

— По три причини: понеже Селене искаше да отида там, защото искам да открия Селене и понеже госпожа Олав няма да научи за това и ще мисли, че съм заминала за Париж.

— За какво говориш? Защо да си мисли, че си в Париж?

— Излъгах духовете, като се престорих, че отивам в Париж. Тъкмо те ми казаха как да се свържа със Селене, но ме предадоха и…

Очевидно леля Криселда нищичко не проумяваше.

— Би ли започнала от самото начало?

И Анаид много търпеливо й разказа за появата на призраците, за разговорите си с тях, за преживяванията си в планинския проход, за пътуването през пропастта в лагуната и за опасенията си, че дамата и рицарят са я издали на госпожа Олав. Постепенно, докато тя разказваше, леля й пребледняваше все повече и повече. Анаид свърши с обясненията, а Криселда се наведе, пъхна глава под кранчето на чешмата, пусна водата да тече и остави струята да се лее по тила й. Беше толкова втрещена от чутото, че Анаид се уплаши.

— Добре ли си?

Криселда поклати отрицателно глава:

— Не, не съм добре. Току-що научавам, че си бъбриш и се виждаш с духове като едното нищо.

— Да.

— И си преодоляла препятствие, нещо като невидима бариера, която ти е пречела да излезеш от долината.

— Да.

— И си пропаднала в непрогледна бездна, след като си отхапала от някаква гъба, и така си успяла да разговаряш със Селене.

— Да, така е.

— Има ли още нещо, което не си ми казала?

— Мога да разбирам животните и да говоря на техния език.

Криселда отново пъхна глава под течащата ледена вода, докато накрая не потрепери от студ. Изглежда, лека-полека започваше да възприема и осъзнава новата информация. Пое въздух дълбоко и бавно, а после издиша. Страните й си възвърнаха цвета, а кислородът задейства отново мозъка й.

— Колко бонбона изядох?

— Цялата кутия.

— Значи съм била напълно и трайно видиотена. През цялото това време.

— Струва ми се, да.

— Отиваме в Таормина. Двете с теб. Нямам намерение никога повече да те оставям сама.

— О, леличко! — Анаид я прегърна.

Криселда обаче я отблъсна и за последно попита:

— Мога ли да знам защо не ми обясни човешки всичко, вместо да стигаме до този скандал?

Анаид не смееше да я погледне в очите, но след дълга вътрешна борба реши да си признае цялата истина. Имаше нужда от Криселда, нуждаеше се от нея и чувстваше, че трябва да е напълно откровена.

— Бедата е, че не ти вярвам.

— Какво? — Криселда беше искрено възмутена. — Каква беше тази глупост?

— Ти не искаш да откриеш мама. Страхуваш се да я потърсиш. Селене или може би аз, не знам, но нещо те кара да се боиш.

Криселда издържа тежкия укорителен поглед на Анаид. Момичето имаше право.

— От бонбоните е. Замъглиха ми съзнанието.

Анаид не прие обяснението.

— Има нещо друго. Нещо, което те измъчва, а не желаеш да ми споделиш.

Криселда сведе очи. Анаид беше изключително проницателна.

— Защо мислеше, че ще те спра да отидеш в Таормина?

Анаид не трепна, сигурна в себе си.

— Такова беше намерението на Селене. Тя искаше да ида там. Сигурно Валерия знае за майка ми неща, които аз не знам. Вероятно Селене е имала причина да ме изпрати там. Това и смятам да разбера.

Криселда беше поразена. Логиката на Анаид беше желязна. Вярата й в Селене беше възхитителна, а целенасочеността на постъпките й разкриваше, че изобщо не проявява лекомислието на подрастващите, с което до този момент си бе обяснявала бягството й. Анаид започваше да я тревожи.

— Е, добре, с теб човек не може да излезе наглава. Постигна своето, но сега трябва да свършиш нещо, което ще те остави без сили, също като мен. Това ще е единственото ти наказание, задето ме измъкна от леглото в четири часа през нощта.

Анаид и идея си нямаше какво е намислила леля й. Очевидно не и това, което всъщност й предложи:

— Ще направиш първата си магия за сетивна измама. Искам да ми изпипаш такава съвършена дегизировка, да преобразиш леля си така убедително, че никой да не се усъмни в истинността й и никой да не може да развали илюзията. Разбра ли ме?

Анаид зяпна от изненада:

— Като със сутиена ли?

— Точно така. Аз ще ти помогна. Задачата е да уловиш образа на някакво мое желание и да успееш да го превърнеш в реалност. Не забравяй също, че ни трябват и документите ми, паспортът ми и парите ми. Това върви в комплект, нещо като пълно обслужване. Работата е много деликатна, а и тези магии са изключително нетрайни.

— Знам думите за заклинанието.

— Моля?

— Искаш ли да ти го докажа?

— Не, почакай… още не…

Анаид обаче вече бе извадила брезовата си пръчица, подемайки монотонните магически думи, и докато се усети, леля й Криселда вече беше накипрена с дълга рокля на цветя, със сандали, с плетена чанта като кошница и дебела плитка, която стигаше под кръста.

Леля Криселда надникна в чантата и извади документите си за самоличност. Бяха безупречни, с точните й имена и с датата й на раждане… Само не можеше да разбере как племенницата й беше успяла да направи всичко така светкавично. А и този вид на хронично недоспиваща си хипарка? Образът й се струваше някак познат, толкова близък и мил. Ами да, разбира се! Така изглеждаше на една нейна снимка с Деметер, фотография от младежките й години, която не беше виждала цяла вечност.

Анаид се усмихна.

— Винаги съм те харесвала на тази снимка.

Спомените оживяха в главата на Криселда. Споменът за прекрасната ваканция, която беше прекарала със сестра си, с приятелите си и с първата си любов.

Този път Криселда на свой ред нежно прегърна племенницата си, задето я бе върнала четирийсет години назад, в топлото лято, изпълнено със слънце и светли блянове.

Двете се нуждаеха една от друга.