Кланът на вълчицата

Глава дванадесета Пътят към Селене

Анаид си обу ботушите, нахлупи си шапката и се зае да натъпче добре раницата. Сложи малко хляб и сирене, няколко портокала, шепа изсушени плодове и малка бутилка с вода. Пътят до Черната лагуна щеше да й отнеме около два-три часа, но нямаше представа колко време ще й се наложи да остане там, докато успее да се свърже със Селене.

Баба й Деметер я беше научила, че предпазливостта никога не е излишна. Планината крие опасности и наказва неразумно смелите. Бдителността трябва да е първият съветник на всеки, дръзнал да я предизвика, понеже онези, които не умеят да изтълкуват правилно или нехайно пренебрегват знаците и предзнаменованията за грозящите ги опасности, в крайна сметка заплащат с живота си. Когато се появяха в Урт, нарамили огромните си раници, любувайки се разсеяно на гледката, Деметер я учеше да забелязва предупрежденията й и да ги разгадава. Двете бяха толкова запалени по планината, така лудо влюбени в природата, толкова безразсъдно дръзки в желанието си да покоряват планинските върхове, че в крайна сметка за всичко друго оставаха слепи и глухи. Някои дори ги връхлиташе лудост, обземаше ги опиянението от височините и в безумния си стремеж губеха пръсти, ръце, крака и живота си дори. Деметер й беше разказвала истории за измръзнали планинари, станали жертва на преспите, за поразени от гръм, за хора, които са се отклонили от пътя и са се изгубили, за други, паднали отвисоко в урва или пропаст, и за такива, които са били разкъсани от вълците. Ако Деметер беше жива, щеше да я накара задължително да включи в багажа си кибрит, свещи, въже, бинт, компас, вълнена шапка, качулка, сигнална ракета и пуловер. Анаид обаче, по неволя, се видя принудена да вземе нещо съвсем непредвидено.

— Аййй! — извика изплашена, едва излязла от къщата.

Някаква космата топка скочи на гърба й и като заби нокти, се вкопчи здраво в раницата. Беше Аполо, игривото котенце, на което не му се оставаше само, без Анаид, и се метна отгоре й от закачалката в антрето.

— Лошо коте! — скара му се Анаид. — Не може да дойдеш. Оставаш. Слизай веднага.

Аполо обаче си правеше оглушки.

— Мяуууу, мяу, мяяяяяяяяяяуу! — смъмри го на котешки език Анаид, с отличен акцент.

Аполо наостри ушета, смаян, че господарката му го бе нахокала на собствения му език, и измяука, за да се извини за лекомисленото си поведение:

— Мяу, мииеу!

Анаид прие извиненията му с усмивка и го погали по гърба. Тя не беше толкова изненадана, колкото котето. Често й се налагаше да потиска порива си, за да не зацвърчи като врабче, да не заблее като овца, да не закудкудяка като кокошка или да не зареве като магаре. Рано предишната сутрин например, като най-скорошна случка, бе отвърнала на петела на доня Енграсия с две оглушителни кукуригания, за да го накара да млъкне, понеже беше прекалено шумен. После дори леля й Криселда се оплака, когато стана, понеже я бе събудил още по изгрев-слънце, без да знае, че всъщност това бе дело на племенницата й. Анаид не смееше да признае на леля си Криселда, че разбира езика на животните и дори, както бе установила отскоро, може да разговаря с тях. Докато ги слушаше, което беше неин дълг, си бе дала сметка, че никоя от останалите магьосници не ги разбираше. С изключение на вълчия вой, собственият й клан беше неспособен да дешифрира дори най-обикновен кучешки лай.

Бедата бе, че Анаид накрая се разчувства пред жалното мяукане на Аполо, и то именно защото го разбираше. На писанието не му се оставаше само, а и леля Криселда все нещо го гълчеше. Тя въздъхна примирено и го пъхна в раницата, като му заобяснява на котешки:

— Добре. Можеш да дойдеш, защото си мъничко и никак не тежиш, но когато нашишкавееш — край! Няма да те вземам.

После пое на път с мисълта, че това е добро предзнаменование. Сега, когато умееше да тълкува знаците в света, който я заобикаляше, осъзнаваше, че нищо не е случайно. Компанията на Аполо щеше да й е добре дошла. Нямаше да се чувства толкова самотна.

За нещастие, не се доверяваше на никого. Беше заблудила леля си Криселда, като й каза, че отива на екскурзия с класа, а в училище излъга Гая, като й смотолеви неясно колко леля й Криселда имала нужда от нея.

Долавяше нещо странно в поведението на Криселда. ВИЖДАШЕ знаци, които я караха да мисли, че лелята няма да й помогне в решението й да се свърже със Селене и може би дори ще й попречи да го стори. Не се доверяваше напълно и на Елена, нито на Карен, а що се отнася до Гая, вече започваше да се съмнява дори в предаността й към племето.

За миг, само за части от секундата през мисълта й премина сянка от съмнение, което сериозно я разтревожи.

Възможно ли беше Гая да е Одиш?

Прекоси моста и бавно се заизкачва, минавайки по пряката пътечка, която криволичеше нагоре по източния склон на планината и водеше към прохода. Катереше се по стръмния скат, оставяше долината в краката си и все повече се убеждаваше, че приглушената светлина, която в последно време помрачаваше ведрите пролетни утрини, съпроводена от постоянна ниска мъгла, беше много, ама много особена.

Откакто майка й изчезна, откакто пристигна леля й Криселда, Анаид непрекъснато откриваше промени в заобикалящия я пейзаж. Понякога въздухът не й достигаше, беше станал тежък и разреден, загубил свежестта и прохладата си. Друг път забелязваше, че утринната светлина е някак мътна, сивкава и без контрасти. От гората, от пещерата и от селището не се виждаше нищо в далечината, сега обаче беше готова да се закълне, че долината изглежда като омагьосана и е като призрачна нереална картина. И това не се дължеше на природно явление.

Продължи напред с неприятното чувство за нарастващо вътрешно безпокойство. Предусещаше, че приближава някакво лошо, криещо опасности място, и не искаше да поглежда назад. Почти беше стигнала до прохода, който свързваше долините, а в миналото местните жители го бяха използвали, за да прекарват контрабандна стока, натоварена на мулета. От раницата Аполо жално замяука. Страхуваше се. Анаид също. Докато накрая, вече стигнала високото, спря. Не можеше да продължи. Беше й невъзможно да прекоси прохода, нещо й пречеше да помръдне краката си — натежали като олово, се бяха толкова здраво сраснали със земята, че вече не можеше да ги повдигне. Не й достигаше въздух и се задъхваше. Погледът й се премрежваше и изпитваше силно желание да се обърне и побегне назад, да се отпусне на земята и да се търколи като камък надолу. Едва не се поддаде на импулса си, но образът на Селене я накара да остане твърдо на място.

За да продължи напред по пътя си, й бе необходима сила, която не притежаваше. Впрегна цялата си воля, за да надмогне виенето на свят, което я зашеметяваше и й подкосяваше краката. Още малко, и да падне. Трябваше да се пребори с чувството за безсилие, нуждаеше се от подкрепа, от тласък, от нещо, което да й вдъхне увереност, че може да преодолее трудностите.

В този момент долетя пчела, която й показа решението на проблема. Наистина пчелата описа няколко кръга около главата й, а после литна пред нея с бръмчене и с лекота преодоля препятствието. Анаид ясно разбра посланието й. Говореше на посестримите си и им известяваше, че се връща в кошера. Нямаше нищо опасно.

Точно от това се нуждаеше Анаид — да се увери, че страховете й са неоснователни и й трябва само кураж, за да стигне дотам, накъдето беше поела.

И така, тя сви юмруци, стисна зъби, вдигна крак и направи стъпка напред, после още една и още една… Закрачи все по-уверено, все по-твърдо. Напредваше с мисълта за Селене, за косите й, за смеха й, за ръцете й, и това я караше да се чувства изпълнена с жизненост и сили. Скоро походката й стана по-лека, разкрачът по-широк, с малки подскоци премина в ускорен ход и накрая в бяг.

Анаид тича, тича дълго, чувствайки как разчупва бариерата. Първо усети нещо твърдо, студено, като гъста мъгла, с плътността на леда на езерото, когато замръзне. Блъсна се в него и чу пращене. Все едно се бе ударила в стъкло, но не се уплаши и навела глава като бик, готов за атака, почувства как нещо около нея се пропуква. Това я окуражи, даде й сили да върви напред без страх, обаче като направи последната крачка, усети остро пробождане в левия крак, подскочи и падна на земята, превита от болката.

Беше успяла! Каквато и да беше невидимата стена, която бе преодоляла, сега чувстваше свежестта на пролетния въздух по лицето си, наситения мирис на цъфнала калуна и топлите слънчеви лъчи, сияйни и щедри, а не помътени и процеждащи се. Бариерата, изпречила се на пътя й, се беше срутила при удара с тялото й. Дали беше някакво заклинание? Беше почти сигурна, че става дума за магия, която собственият й клан бе направил, за да я защити. А сега тя я беше развалила.

Беше го сторила обаче в името на добра кауза, за да се свърже със Селене. Направи опит да се усмихне и да си даде кураж. Аполо подаде глава от раницата, поздрави я с мило „мяу“, а Анаид нежно го погали. Не беше сама, бяха преминали препятствието двамата. Само едно нещо я смущаваше. Дали беше пръснала на парчета стената, или само я бе пропукала?

Изправи се, решена да провери, но тутакси отново падна, виеща от болка. Кракът й! Сякаш бодлива тел й бе откъснала парче месо.

Внимателно нави крачола на панталона и с огромна изненада установи, че няма и следа от нараняване. Кожата й бе гладка и непокътната, не кървеше, нито имаше белег от порязване, макар че ясно си бе представила как острието се забива и разпаря плътта й. Дали не беше само плод на въображението? Или самовнушение. Отново опита да се изправи, но краката едва я държаха. Прехапа устни, за да понесе ужасната мъчителна болка. Трябваше да направи нещо, да се успокои, чувстваше, че се отчайва и не предприеме ли нещо, щеше да изгуби съзнание.

Преди много време Деметер й беше обяснила, че просветлението, или връщането на разсъдъка у някои болни, е дар свише, който идва единствено в извънредни случаи, при много голяма опасност. Тялото обявява тревога и изпраща сигнали към мозъка, активирайки всички връзки на нервните клетки. Зрението, слухът, обонянието и осезанието се изострят до неподозирана степен.

Изглежда, точно това ставаше с нея сега или пък притежаваше рядко качество, което й позволяваше да активира сетивата си, когато наистина го искаше или при крайна нужда. Работата беше там, че надуши гъбите, скрити под окапалите листа, под дъба. Долази и ги изрови. Обонянието и зрението й не я бяха излъгали. Отбра онези, които Деметер я беше учила да използва за успокояване на болката, за преминаване от едно състояние на съзнанието в друго и за свестяване при припадък.

Ефектът зависеше от поетото количество, така че Анаид лизна шапчицата на петнистата гъба и чрез слюнката упойващото вещество бързо се разля по тялото й, като предизвика усещане за много приятен гъдел. Пак близна внимателно и разтърка крака си, шепнейки някакви повтарящи се думи, които беше чувала баба й да произнася в подобни случаи. Нараненият крак се повлия от лечебното въздействие на гъбата и на ръцете й. След няколко минути болката напълно изчезна.

Забрани на Аполо да я докосва, пъхна гъбата в раницата си и се приготви да продължи.

Погледна назад. Нищо не подсказваше за вероятно основание да се съмнява, че няма да успее да се върне по същия път. Погледна си часовника. Оставаше й още час път до лагуната. Разумно ли бе да продължава напред? Дали не постъпва като откачените планинари, които независимо от острия северен вятър, натежал от мрачни предзнаменования, невъзмутимо продължаваха изкачването към върха, където ги застигаше смъртта?

Вслуша се във вътрешния си глас и последва съвета на инстинкта си. Бариерата, която бе успяла да счупи, не беше предупреждение от планината. Беше сигнал за нечисто дело, плод на магия. Чувстваше, че вече е близко до Селене и единствено трябва да следва пътя си неизменно напред.

Стигна до Черната лагуна, когато слънцето вече беше високо в небето. Беше се придвижвала по-бавно и по-трудно, отколкото бе предполагала. Чувстваше се изчерпана, съсипана от умора и глад, но вътрешно удовлетворена, и седна върху скала край тръстиката, откъдето виждаше цялата панорама.

Лагуната беше мрачна, а водата — възтъмна от тинята и растителността. В тази извивка на долината, която водеше до езерата, реката забавяше ход и се разливаше на хиляди лъкатушещи завои, които се вдаваха във всички кътчета и проникваха в тайни пролуки. Така шупливата почва се превръщаше в кал и непредпазливите лесно можеха да паднат в плен на лепкавата тиня. Анаид нямаше никакво намерение и тя да стане нейна жертва. Щеше много да внимава и да избягва блатистите места.

Вдигна Аполо, удобно разположен на раницата, и си извади сандвича и бутилката с вода. Трябваше да се подкрепи, за да има сили да посрещне трудностите по пътя към изпълнение на задачата, която си бе поставила.

Започна да дъвче бавно, наслаждаваше се на всяка хапка. Унесе се в приспивните ласки на вятъра, вслушана в шепота на тръстиката. В далечината, отскачащ в стръмните склонове на планинския връх, се чуваше крясъкът на орела, който се виеше във висинето, готов да се стрелне и да сграбчи в нокти плячката си. Почти без да осъзнава, Анаид му отвърна.

Ама че работа! Правеше все по-смахнати неща.

Дали не се превръщаше в някакво чудато животно?

Колкото повече потъваше в магията, толкова по-ясно осъзнаваше, че е точно така.

Като дете беше странна, после постепенно се бе превърнала в също толкова необикновено момиче, а като магьосница несъмнено беше рядко срещан екземпляр.

Реши да не мисли за това. Беше похапнала, беше си починала и бе дошъл моментът да се опита да установи контакт със Селене. Но как? И докато прибираше в раницата смачканата салфетка от сандвича, се натъкна на гъбата.

Дали беше случайно? Криселда я беше учила, че няма случайности. Предметите, хората или обстоятелствата, с които се сблъскваме, не се изпречват на пътя ни без причина. Важното е да разбереш защо се е случило и как най-добре да го използваш. ДА РАЗЧИТАШ света около себе си, беше сложна работа. Гъбата чакаше нея и само нея. По някаква причина се беше озовала в нейната раница и сега, като бръкна и я намери, искаше нещо да й каже. Казваше й: „Ето ме, изяж ме.“

Ами да, разбира се! Гъбата беше пътеводната й светлина, тя щеше да я заведе при Селене. Сега вече не ставаше дума само лекичко да я близне, а да я изяде цялата.

Анаид отхапа парченце и благоразумно изчака малко, всъщност само миг, увиснал във времето, но той промени съзнанието й, даде й нов, различен поглед и й вдъхна нужната смелост, за да посрещне опасностите, които криеше лагуната.

ХЕМ БЕШЕ ТЯ,

ХЕМ НЕ БЕШЕ СЪЩАТА.

Анаид се изправи, взе си брезовата пръчица и изръмжа строго на Аполо с нетърпящ възражения тон, за да го предупреди да не е посмял да я последва. Тръгна внимателно, като опипваше почвата под краката си с протегната напред пръчка. Трябваше да потърси мястото, където, според призраците, се свързваха двата свята.

Придвижваше се от скала на скала, бавно, много бавно, абстрахирана от слух, зрение и осезание. Следваше инстинкта си, водена от пръчицата, която се поклащаше ту насам; ту натам и я насочваше накъде да върви, в един момент пръчицата спря да потрепва, замръзна неподвижно, за да й покаже, че точно това е мястото, което търси.

Анаид затананика напев от древен ритуал, като махаше ритмично с пръчицата си. Преминавайки в някакво състояние на транс, тя се отдели от тялото си и се потопи в спомените си за Селене, потъна в скъпите видения от миналото — образа на Селене, гласа й, наситеночервения цвят на косите й, белотата на усмивката й, крепката й прегръдка. Анаид я призова, извика многократно името й и с цялото си сърце горещо пожела да я види, да я докосне, да я чуе. Чувстваше, че е близо до нея.

И внезапно дойде пропадането.

Анаид почувства под краката си само една всеобхватна бездънна празнота.

Пропадаше. Пропадаше безкрайно дълго в нищото.

Падаше все по-бързо, все по-стремително и шеметно, обгърната от тишина и пълен мрак.

Пикираше надолу, летейки презглава в някаква бездна. Страхът я беше стиснал здраво в клещите си и парализираше тялото й.

Така пада дълго, дълго време, което й се стори цяла вечност, и докато потъваше в нищото, несигурна и носена като нищожна прашинка, отчаяно заопипва празното пространство около себе си, търсейки нещо, за което да се хване.

И тъкмо вече беше на път да се отчае напълно, когато неочаквано чу тъничко мяукане. Аполо! Котето не я бе послушало и сега пропадаше заедно с нея. О, не! Аполо!

Анаид забрави за себе си, с мъка впрегна всичките си останали сили, които вече я напускаха, и успя да сграбчи Аполо. Не беше чак толкова трудно. В момента, в който съсредоточи мисълта си само върху писанчето и протегна ръце, за да го хване, усети как пропадането се забавя и започва да губи скорост.

Страхът…

В момента, в който спасяваше Аполо, беше забравила за страха. Значи това било! Пропадаше в бездната, понеже се страхуваше!

Тя гушна треперещото телце на Аполо и нежно го зауспокоява, като го залюля в прегръдката си.

Тогава разбра, че срещата с майка й зависи само от нейната решителност.

Сега не се страхуваше. Копнееше да види Селене. Не я плашеха нито несигурността, нито тъмнината. Не се боеше нито от празнотата, нито от нищото. С непоклатима сила на волята протегна длан и я призова отново.

И наистина, появи се една спасителна ръка…

Анаид се хвана за нея и увисна в празното пространство. Затаи дъх, когато позна ръката, спряла падането й. Беше гладка и студена, но бе ръката на Селене. Позна я по миризмата, макар на допир да беше променена — бе напрегната и трепереща, някак плаха, сякаш всеки миг щеше да се отдръпне. Но не го направи, понеже желанието на Анаид да я задържи беше толкова силно, толкова мощно, че дори ръката на Селене му се подчини.

Най-сетне Селене проговори. Гласът й прозвуча несигурен и треперлив, също като ръката й и като пространството, което сега обитаваше. Мракът бе просмукал гласа й и му бе отнел жизнеността и свежестта, които Анаид познаваше отпреди.

— Не идвай, Анаид, не ме търси. Бягай оттук, Анаид, не се приближавай повече.

Въздействието на тъжния глас и разтрепераната ръка се оказа по-силно от волята на Анаид. Те я изтръгнаха от мястото й, отблъснаха я, изхвърлиха я надалеч, много далеч от мрачната пропаст.

Мяукането на Аполо й късаше сърцето. Аполо пропадаше надолу, докато тя, катапултирана нагоре към светлината, не можеше нищо да стори, за да го спаси.

После всичко се размаза и Анаид изгуби съзнание.

Събуди се след часове, уплашена и със силни болки по тялото. Някой й подаваше вода и я милваше по лицето.

— Мамо — прошепна в полусън.

Отвори очи и видя, че не е при лагуната. Намираше се при извора до пътя и ръцете, които я галеха, бяха на госпожа Олав.

— Най-после. Как се чувстваш, миличка?

Анаид не можа да отговори веднага. Потръпна цялата, като си спомни за ръката, която я бе галила преди няколко часа. Беше студена, ледена, бе ръката на майка й, но абсолютно безчувствена. Стисна юмруци толкова силно, че заби нокти в плътта и се разкървави. Майка й не я обичаше, беше я отблъснала. Селене я беше отхвърлила от себе си и й бе забранила да я доближава.

— Студено ли ти е? Хайде, загърни се.

И я уви в едно одеяло, което извади от своя всъдеход. Анаид й беше признателна за топлите грижи и почувствала се сигурна и защитена от завивката и от присъствието на госпожа Олав, се отпусна и се отдаде на чувствата си от срещата. Изхлипа, първо тихичко.

— Поплачи си, миличка! Наплачи се хубаво. Помага. Ще ти олекне.

Анаид нямаше нужда да я подканят. Остави се госпожа Олав да я залюлее в прегръдката си и горко заплака, разтърси се в ридания, които ставаха все по-силни, все по-драматични. Плачеше, понеже майка й я бе отблъснала от себе си, беше загубила котенцето си, чувстваше се самотна и беззащитна в света, който винаги бе смятала за сигурен, а сега й се струваше изпълнен с клопки и опасности. Плачеше, понеже не беше справедливо толкова да не й върви. Първо да загуби баба си, после да изчезне майка й, а сега земята да погълне и котето й. Плачеше, понеже беше грозна, никой не я обичаше и вечно допускаше грешки.

Наплака се достатъчно за миналите нещастия и за всички беди, които може би тепърва я очакваха, и постепенно се почувства по-спокойна.

— Благодаря — изрази признателността си към госпожа Олав за топлотата и вниманието.

Точно от това се нуждаеше. От нежна прегръдка, в която да се сгуши, и от две топли живи ръце, за да стопят леда, сковал сърцето й.

Госпожа Олав й отвърна с очарователна усмивка:

— Гладна ли си?

Внезапно Анаид осъзна, че се е стъмнило и леля й сигурно вече я търси.

— Трябва да се прибирам у дома!

Изправи се и с изненада установи, че кракът не я боли. Госпожа Олав се опита да я спре:

— Почакай, може нещо да си си счупила, изглежда си падала в потока. Нека видя.

Докато госпожа Олав я караше да раздвижи ставите си една по една, Анаид забеляза, че е вир-вода, с разкъсани дрехи и с тяло, цялото в натъртвания и контузии.

— Нищо ти няма. Истинско чудо е. Хайде, ще те заведа вкъщи. Ей там е колата ми.

Благословена да е госпожа Олав! Дискретна, нежна и благоразумна.

— Как ме открихте?

— Не помниш ли, че се бяхме уговорили да се срещнем тази вечер?

Анаид напълно бе забравила.

— Съжалявам.

— В градчето ми казаха, че са те видели да тръгваш сама към лагуната рано сутринта. Ти не се връщаше, уплаших се и тръгнах да те търся. Намерих те до пътя в безсъзнание.

Първият импулс на Анаид бе всичко да й разкаже, но се въздържа. Госпожа Олав й помогна да се качи в колата.

— Искаш ли да споделиш какво стана?

Анаид поклати отрицателно глава. Не беше наясно откъде да започне.

— И за какво са тези сълзи?

— За моето котенце, паднахме заедно.

— О, клетото то. Ще ти подаря друго.

— Може да се е изгубило в планината.

— Искаш ли утре да го потърсим?

Анаид се усмихна обнадеждена.

— Ще го направите ли за мен?

— Разбира се! Иска ли питане! С „Ленд Роувъра“ ще стигнем за няколко минути. Утре е събота и не си на училище. Ще дойда да те взема след закуска, а после може да обядваме заедно при езерата.

Анаид почувства как сърцето й се изпълва с щастие.

— Не носи храна. Аз ще имам грижата за пикника.

Леля Криселда я посрещна радушно, но нищо повече. Анаид усещаше нейната доброжелателност и мила загриженост, но не и опората, която й даваше госпожа Олав.

Кристине Олав й даваше сигурността и дълбоката привързаност, от които се нуждаеше.