Кланът на вълчицата

Глава деветнадесета Ритуалът за посвещаването

Криселда кършеше ръце, изпаднала в пълно отчаяние.

— Направи нещо. Трябва да направиш нещо.

Валерия си даваше вид, че владее положението, но всъщност не беше предвидила толкова страховита буря. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, а дъждът яростно биеше по стъклата.

— Предзнаменованията сочеха, че денят ще е благоприятен.

Криселда разтвори широко вратата. Едва я удържаше да не се захлопне.

— Благоприятен? На това ли му викаш благоприятен?

Валерия започна да се бои, че е сбъркала в предсказанията си. Това беше най-страшната буря, която бе виждала от много дълго време насам.

— Посвещението не бива да се прекъсва. Веднъж започнато, трябва да бъде доведено докрай.

— Повече ме вълнува животът на Анаид, отколкото посвещаването й. Ако не бъде посветена от воден клан, ще го направим в огнен или въздушен клан, но моля те, бъди така добра да я върнеш.

Валерия си погледна часовника.

— Малко остава до зазоряване. Нека спазим ритуала.

Криселда тръгна към външната врата.

— Ако не го сториш още сега, ще предупредя патрула и ще я обявя в полицията за изчезнала.

Валерия отстъпи пред настоятелните молби на Криселда. Спомни си за доверчивата усмивка на Анаид, за изненадата, когато видя за първи път морето, за сляпата й вяра в нея и за потръпването, което долови при споменаването на Селене. А сега това момиче, наскоро загубило майка си, беше съвсем само, изоставено насред морето, в нощта и във властта на урагана.

Наистина бе нечовешки жестоко.

Посвещаването винаги е било сурово изпитание, но новачките обикновено разполагаха поне с известен период на аклиматизация. При нормални условия Валерия трябваше да остави там Анаид едва след като преди това е минала през едномесечна подготовка на уроци по плуване и гмуркане под вода, и след като е издържала проверката за издръжливост и качества, необходими за успеха на начинанието. Най-вероятно щеше да се допита до мнението на метеоролозите и да се позове на техните прогнози, вместо да се довери на тълкуванията на някакви си вътрешности.

Знаците вещаеха, че денят ще бъде съвършено подходящ за посвещаването на Анаид. Нима бяха сбъркали? Предзнаменованията никога не лъжеха, възможно бе обаче тя да е объркала, да е изтълкувала неправилно някой от признаците и така да е станала причина за истинска трагедия? Никой не би й потърсил отговорност. Случват се такива работи, биха могли да се случат…

Понякога ставаха и нещастия. Не искаше да се сеща за това, но си спомни за случая с Хулия, дъщерята на Корнелия Фата, която не можа да издържи на непрогледния мрак в пещерата, където я бяха оставили, и загина в отчаяните си усилия да намери спасителния изход. Беше паднала от високо в пропаст и се бе разбила на дъното й, цели три дни не можаха да намерят тялото й. Майка й, с изумително твърд характер, стоически понесе тежката съдбовност, като се утеши с мисълта, че смъртта е по-малкото зло, с което се избягва още по-голямо нещастие. Магьосница, която е неспособна да понесе несигурността, която не умее да контролира поривите си, не е годна и да владее изкуството на магията. Магьосница, която не може да издържи и една нощ сама, заобиколена единствено от елементите, предоставени й от природата, няма правото да бъде посветена. Въпреки всичко след смъртта на дъщеря си Корнелия Фата се превърна в бледа сянка на жената, която беше преди, и щеше вечно да носи болката от непрежалимата загуба.

Всички тези мисли минаваха през главата на Валерия, докато следваше Криселда, която, напук на тантурестата си фигура и шишкавите си крачета, стигна рекордно бързо до спортното пристанище, където стоеше на котва платноходката. Канеше се да скочи в нея, без дори да я дочака.

— Почакай, Криселда! Трябва да потърсим някого. Ще имам нужда от помощ.

Валерия съжали, че не е събудила Клодия, преди да хукне след Криселда. Криселда хич я нямаше в морските дела, бе неспособна дори да се задържи на повърхността на сладководно езеро. Как можа да я хване морската болест тази сутрин, когато водата беше толкова спокойна и гладка като тепсия.

— Няма време. Аз ще ти помагам — отвърна Криселда.

Изглеждаше толкова решителна, толкова уверена във възможностите си, че Валерия сви рамене и се приготви да отпусне въжето. В този момент обаче някой й светна в лицето с фенерче.

— Съжалявам, но не мога да ви пусна да излезете от пристанището. Забранено е.

Валерия пребледня.

— Има малко вълнение, какво толкова!

— Триметрови вълни, един заседнал риболовен кораб и една моторна лодка, която въпреки забраната излезе в открито море, управлявана от някаква жена. Преустановихме всякакви спасителни акции до утихване на бурята.

Валерия изпусна въжето.

— Разбрано… — измънка.

Представи си как триметровите вълни помитат островчето, как отнасят Анаид и тялото й се подмята безжизнено по водата. Флун беше предупредена. Беше получила разпорежданията й, в случай на опасност да й се притече на помощ. Макар че… Кой може да се задържи на хлъзгавия гръб на делфин при триметрови вълни?!

Криселда долови страховете й и разбра колко много се измъчва. Вместо да я обвинява, прояви съчувствие и я хвана за ръката:

— Да я призовем.

— Знае ли как да отговаря на повиците?

— Тя самата призова Карен и я накара да се върне от Танзания. Не е знаела, че го може, но го стори.

Криселда и Валерия се хванаха за ръцете и под проливния дъжд, в непрогледния мрак мислено призоваха Анаид с такава сила, че отговорът й дойде почти незабавно.

Беше жива.

Въпреки това, след като констатираха радостния факт, двете се спогледаха изумени. Отговорът на Анаид издаваше странна промяна, идваше от някакво същество от друг вид. Криселда бе озадачена.

— Това делфин ли беше?

Валерия, недоумяваща, кимна, без думичка да каже. Нямаше никакво съмнение. Разумът, който се бе свързал телепатично с тях, се намираше в тялото на делфин. Можеше да усети перките и люспите му, можа също така и да разбере музикалното му послание, излъчено посредством звукови вълни.

— Тя не е изпила отварата.

— Каква отвара?

— Тази, която е необходима за превъплъщението.

Криселда изведнъж загря:

— Да не би да говориш за онова, което бе в термоса?

— Да.

— Пи от него. Но само глътка.

— Валерия мислеше трескаво. Криселда добави:

— Аз обаче изпих почти цяла чаша.

Въпреки драматичната ситуация Валерия не можа да потисне смеха си.

— Тогава изобщо не се изненадвай, ако… ако само след секунди полетиш във въздуха или започнеш да пълзиш.

Криселда пребледня.

— Не може да е толкова лесно.

Валерия стана отново сериозна.

— Не, не е.

— Тогава?

— Не знам, Криселда, не знам как го е направила. Досега никой не е успявал.

Клодия се прибра малко преди зазоряване вкъщи вир-вода от дъжда, но преди да скочи в стаята си, искаше да се увери, че всичко е тихо и спокойно, понеже й се бе сторило, че мярна сянка зад стъклата. Вероятно Валерия бе влязла да затвори прозорците и бе забелязала отсъствието й. А може и тая тъпа пикла Цинулис да си бе дошла по-рано от предвиденото и да я беше наклепала пред майка й, че излиза нощем. Така или иначе, беше премръзнала, а в стаята й нямаше никого. Така че скочи през прозореца, като направи цяла локва вода върху дъсчения под. В тъмното провери опипом второто легло и като се увери, че Анаид я няма, светна нощната лампа.

На пода личаха мокри следи от обувки, които не бяха нейните. По дяволите! Беше разкрита. Знаеше, че рано или късно ще я хванат, странното беше, че още не бе станало. Валерия беше прекалено заета с работите на клана и с бъркотията във връзка с неизвестно какви точно проблеми с жените Одиш. А сега и с пристигането на малката Цинулис, което съвсем я бе погълнало. За нея беше добре дошло, нищо по-хубаво от това не можеше да иска, понеже през всичките тези дни щеше да се забавлява на воля необезпокоявана и да си отдъхне от неумолимия надзор на майка си.

Съблече си дрехите, от които течеше вода, и потърси хавлиена кърпа, за да си изсуши косите и тялото. Когато отвори гардероба и протегна ръка, усети странно парене. Лъхна я силна топлина, стана й направо горещо, сякаш някой бе затворил вътре палещия зной на следобеда. Взе една кърпа и бързо затвори вратите със смътна боязън. После, докато се търкаше, реши, че паренето, което усети в дланите си, вероятно се дължи на голямата разлика в температурите между ледените й ръце и неочакваната топлина в гардероба. Загаси светлината и си сложи нощницата, но тя беше толкова тънка, че продължи да трепери като лист. Пъхна се под финия памучен чаршаф, но и това не я стопли. Спалното й бельо не беше предвидено за хладната есенна нощ. Май бе зърнала един пуловер върху леглото на Анаид… Но наистина ли го бе видяла? Или само се бе сторило? Докато се колебаеше дали да стане, за да вземе пуловера и да си го сложи, чу шум, гардеробът тихичко изскърца и вратичката му леко се открехна.

Не си го бе измислила. Беше го чула съвсем ясно. Разтрепери се още по-силно. Някаква сенчица се плъзна към прозореца. Дали не е плъх? Или пор?

С пъргавината на своите петнайсет години Клодия мълниеносно запали светлината и почувства пронизващия поглед на очи, впити в нейните. Беше само миг, една хилядна част от секундата, преди котето да скочи през прозореца, но беше достатъчно, за да накара Клодия да изтръпне от страх и да притисне с ръка гърдите си, за да успокои острата болка. Сякаш кръвта се смръзна във вените й и сърцето й спря. Страхът я задушаваше.

Лека-полека успя да се успокои, но все още не можеше да пропъди от мисълта си очите на котето, което се бе промъкнало в гардероба й. Напомняха й за втренчения поглед на непознатата жена, която бе видяла същата вечер на плажа.

Стана, затвори прозореца и зърна пуловера. Наистина беше там, сгънат и оставен на леглото на Анаид. Беше й точно по мярка. Навлече го и усети иглички по тялото си, но едновременно с това се почувства добре затоплена и защитена от студа. Хрумна й, че боцкането е нормално за вълнен пуловер. А й прегръдката му бе толкова приятна и удобна, че я накара да забрави за дразненето по кожата.

Зави се в меките чаршафи и заспа дълбоко. Сънят й не бе нито приятен, нито лек. Нищо не чуваше. Нищо не виждаше. Изобщо не усети връщането на Анаид сутринта, нищо не разбра за суматохата, настъпила в къщата, за телефонните обаждания, нито за впечатляващата история на Анаид. Не чу дишането на Анаид, която спа цял следобед и цялата следваща нощ до нея, след като бе преминала през най-необикновеното изживяване в живота си.

Това беше кошмар.

Анаид не се беше възстановила от умората. И може би никога нямаше напълно да се възстанови. Веднъж Деметер й беше споделила, че има състояния на емоционално изчерпване, който траят вечно. Сега вече я разбираше, нейното беше от този род.

Да се чувства покойница, когато в действителност преживяваше страховита морска буря, затворена в тялото на делфин, я бе довело до такава съсипваща умора, че дори всички часове сън на света не биха могли да я изличат.

Да се чувства предадена от Валерия, когато всъщност тя беше жрицата, отговорна за доброто изпълнение на посвещаването й, се оказа пагубно изтощително откритие за нея.

Валерия обаче беше свикала Съвета и Анаид не можеше да отсъства. Тя беше главният подбудител и главният герой. Последните събития, застрашаващи общността Омар, бяха нажежили обстановката и бяха алармирали всички етруски кланове. В тази връзка за идването си бяха обявили магьосници от клановете на кукумявката, на враната, на тъпомуцунестия делфин и на змията, които пристигаха от Палермо, Агридженто и Сиракуза. Изгаряха от нетърпение и любопитство да се запознаят с малката Цинулис, която, освен че бе дъщеря на избраницата, се беше прославила с наскоро проявения си героизъм.

Валерия се помъчи да държи случилото се в тайна, но прекалено бъбривите делфинки бяха разпространили новината за преображението на Анаид и мълвата се бе разнесла светкавично, предавана от уста на уста. Всички искаха да присъстват на посвещаването и да използват сгодния случай, предоставен им от момичето, за да се противопоставят, вече по-решително и с нужната подготовка, на несигурното съществувание, на което бяха обречени, откакто Селене изчезна.

В морското заливче, отворено на изток, Анаид беше център на всеобщото внимание. Магьосниците не спираха да прииждат.

— Къде е малката Цинулис?

Това беше най-често произнасяното изречение тази нощ.

— Прилича на Деметер.

— С нищо не ми напомня за Селене.

— Горкичката, да загуби и двете.

Това бяха коментарите, които се въртяха все около личността на Анаид. Сетне всички втренчваха очи в нея. Някои скришом, други прямо и директно, както е присъщо на зрелите хора, които не се преструват и не се страхуват да покажат отношението си. Анаид можеше да прочете в смръщените им вежди недоумението как хилаво дете като нея беше намерило силата да се превърне в делфин. За щастие, никой не се осмели открито да зададе въпроса. Биха останали разочаровани, понеже дори самата тя не го знаеше. А вероятно нямаше да знае и как да се върне в тялото си, ако не беше Валерия, която й се притече на помощ и се озова на скалата веднага след като ураганът утихна, погали мократа й кожа и й каза точно какво да направи, стъпка по стъпка, за да си възвърне човешкия образ. Анаид нямаше представа дали би могла да повтори подвига си. А и Валерия своя.

Най-сетне, когато луната в първата си четвъртина освети с бледите си лъчи южната извивка на залива, защитена от вятъра и от любопитни погледи, Валерия запали свещите и в качеството си на жрица, извършваща свещенодействието на обреда, раздаде купите на участничките. После ги подкани всички да подемат песнопението и ритуалните танци и заедно да пият.

Анаид присъстваше за първи път на сборище на магьосници и изживяването й се стори особено вълнуващо. Може би понеже беше главният герой на тържеството, може би защото се чувстваше част от това обединение от гласове и умове, които празнуваха радостното събитие, че са се срещнали и са се познали, че в група са единни, по-силни и по-защитени.

В това се състоеше щастието да си Омар.

Това беше и товарът на съзряването й, понеже оттук нататък, дори да искаше, никога повече нямаше да избяга от железния контрол на общността.

Посвещаването беше просто. За Анаид беше фасулска работа. Точно както бе пророкувала Клодия, трябваше да покаже, че е способна да задържи във въздуха едно перце, да напълни с вода празна съдина; да запали изсъхнал дънер и да накара вълшебната си пръчица да пусне листа. Всичко това с помощта единствено на волята и способностите си и пред зоркия поглед на присъстващите. Анаид обаче не се побоя. Беше разбрала, че до голяма степен успехът на магията зависи от увереността в собствените сили, както и, разбира се, от емоционалното й равновесие. Така например гневът бе превъзходен стимулант, но никога не можеше да съпътства хубавото вълшебство.

Накрая всяка от магьосниците, поканени на сборището, мина край нея, за да я поздрави. Валерия й подари своя пентакул7, а Корнелия Фата, прочутата родоначалничка на могъщия род Фата и водачка на клана на враните, й връчи лъскаво ново-новеничко атаме8, нож с две остриета, който отсега нататък щеше да носи навсякъде със себе си и да реже лесно всякакви клони, треви и корени, необходими за приготвянето на различни отвари, да описва магическите си кръгове, а също и да й служи за самозащита.

Старата Лукреция, участваща все още, независимо от почтената си сто и една годишна възраст, в сбирките като матриарша на змиите, й изнесе дълга лекция за лунния камък, от който беше направен амулетът, увесен на врата на Анаид под формата на сълзи, и като ги погали призна, че открива ръката на Деметер в тях. После я разсъблече, намаза тялото й с пепел от свещеното дъбово дърво и я подкани да се изкъпе в тъмното море, за да се пречисти.

Когато излезе от водата, Анаид вече не бе същата. Сега беше магьосница. Една посветена магьосница, която, независимо от принадлежността си към клана на вълчиците, по изключение беше приета от делфинките на Валерия Кроче като посестрима и бе взета под покровителството от враните на Корнелия Фата и от змиите на Лукреция Лампедуза. Така Анаид се оказа закриляна от трите елемента, чужди на собствената й природа. Водата, въздухът и огъня.

Всичко бе толкова вълнуващо, че Анаид почувства как отмалява. Целият ритуал, песнопенията, танцът, даровете и изпитанията за проверка на уменията й постепенно я бяха потопили в унесено състояние.

Оставаше само сънят.

Криселда, най-близката й родственица, я подкани да изпие отварата и й подаде глинената паница, която трябваше да пази и за следващите церемонии. Усети горчивия вкус, но изпи течността до дъно.

След няколко минути Анаид се почувства замаяна. Магьосниците подеха някаква песен, а тя, в центъра между всички тях, затанцува спонтанно, ритмично, като в транс на просветление, което лека-полека я отнесе в други измерения на възприятията. Докато тялото не започна да й изневерява, душата й сякаш се отдели от него и тя падна, потънала в неспокоен и пророчески сън. Беше сънят на посветените.

Магьосниците бдяха над съня й и внимателно следяха всяко потрепване на лицето й, съпреживявайки тревогите, страховете и радостите й.

Анаид сънува, че пори небесата с криле и дългите й коси се развяват зад нея на вълни. Отдолу беше светлината, а над нея — мрак. Когато се спускаше надолу, светлината лумваше като пожар, а въздухът в небето придобиваше плътността на течност. Анаид влезе в огъня и взе в уста червен камък. Кожата й изгаряше, но тя не изпусна камъка и тръгна обратно, този път през водата. И докато плуваше по вълните, беше делфин, а когато излезе на сушата, вече бе приела образа на вълчица. В гората Анаид зави срещу луната и заплака заедно с нея.

Когато се събуди, тя малко объркано заразказва неясния си сън. Беше толкова скорошен, че сякаш още го преживяваше, още не бе изплувала от него.

Валерия я изслуша внимателно, след което започна с тълкуванието:

— Пътят ще бъде дълъг и изпълнен с опасности, но смелостта на сърцето й ще й дава сили да продължава напред. Едно съмнение ще я разяжда и ще се мъчи да я огъне. Ще се спусне в недрата на земята, дълбоко под водата, и упорито ще преследва търсеното съкровище. Няма да отстъпи пред болката, няма да избягва опасността и за целта ще впрегне цялата си мощ и цялата си съобразителност. При все това ще направи тежко откритие, което ще я уплаши, ще я огорчи и тя ще заплаче поради своята слабост.

Корнелия Фата разчете знаците, оставени от тялото на Анаид по пясъка.

— Не ще избяга от съдбата си, която я преследва като сянка и ще бъде предадена с лъжа. Саможертвата няма да е напразна.

Макар и малко неясни, думите на Корнелия Фата дадоха на всички жени богат материал за размисъл и създадоха настроение на тревога и униние, но Валерия не позволи да ги завладее песимизмът.

Беше настъпил моментът да обсъдят положението. Най-очакваният миг през тази нощ.

Валерия взе думата:

— Нищо няма да крия от вас. Жените Одиш ни атакуват все по-дръзко и безнаказано. Знаете го, зная го и аз, и всички ние. Те държат Селене, жената с огнените коси, и това ги кара да се чувстват могъщи. Избраницата е тяхното оръжие. Докато тя е в ръцете им, ще мислят, че са в правото си да ни тормозят и да ни карат да страдаме. Именно за това посветихме дъщеря й Анаид, за да ни помогне.

— Какво става с клана на Селене? Какво правеха през цялото време? — попита една врана.

— Кланът на вълчицата беше близо два месеца изолиран под камбаната на Одиш. Бе преследван от една Одиш, която приспа съзнанието им и изкуши Анаид. За щастие, успяха да се преборят с черната им магия и сега Анаид вече е посветена. Както ви е известно, силата и знанията й са забележителни. До момента тя единствена се свърза със Селене. Една майка не може да отблъсне дъщеря си, ако наистина иска да бъде намерена. Затова Анаид, от името на всички нас и за да спази пророчеството, ще се заеме с тежката задача да спаси Селене и да я върне у дома сред своите посестрими Омар.

— Може и да успее да стигне до Селене, но как тя, която е още дете, ще успее да победи жените Одиш? — повдигна въпроса кокалеста делфинка.

Криселда се почувства задължена да се намеси:

— Няма да е сама, аз ще бъда с нея.

— Дори да допуснем, че е възможно, какво ще стане, ако Селене не иска и откаже? Какво ще стане, ако тя предпочете могъществото, безсмъртието и богатството на Одиш пред голата честност на жените Омар? — остро се изказа една кукумявка.

— Невъзможно! Майка ми нито е, нито пък някога ще бъде Одиш? Тя никога няма да ни предаде!

Анаид се възпротиви с такова искрено възмущение в гласа, че кукумявката, задала въпроса, сведе глава засрамена. Без доказателства една майка не може да бъде чернена пред собствената й дъщеря, нито да бъде съдена публично за морала си.

Анаид си даде сметка, че невъздържаната й реакция е парирала други подобни въпроси, които си останаха неизречени. В крайна сметка те всичките опираха до едно-единствено нещо — недоверието.

— Мога ли да говоря?

Анаид изчака разрешението на Валерия, която беше толкова сащисана от думите й, че й бяха необходими няколко секунди, за да излезе от вцепенението си и да кимне мълчаливо.

— Знам, че не съм силна като Валерия, нито тъй могъща, каквато бе Деметер, нито мъдра като Лукреция… Наясно съм, че макар и вече магьосница, още не съм жена и съм на възраст, която никак не е подходяща за отпор на Одишките. Те са обаче тези, които ме преследват, а ако аз ги подгоня, ще се превърна за тях в неочакван и опасен враг. Ако бях Одиш, никога нямаше да допусна, че е възможно да съществува такъв идиот като мен, готов да си пъхне главата в устата на лъва.

— А ако лъвът си затвори устата? — прекъсна я една делфинка.

Анаид сви рамене.

— Вие нищо не губите, ако умра. Затова пък аз губя много, ако не рискувам. Губя своя род и произход, губя миналото си, семейството си и достойнството си. Внимателно претеглих нещата и смятам, че тези ценности определено накланят везните. Ще тръгна да търся мама, ако ще и в ада да е. Но ще ида. И ако се върна с избраницата, както знаете от пророчеството, жените Одиш ще бъдат унищожени завинаги. Вие, които губите новородените си чеда и дъщерите си, също ще спечелите. Единственото, за което ви моля, е да ми съдействате. Нищо повече.

Анаид млъкна и се огледа наоколо, за да види какво въздействие бяха оказали думите й върху слушателите.

Валерия и Криселда бяха удивени. Откъде черпеше самоувереността си това дете? Откъде се беше научила да говори пред публика? Как бе успяла да разтърси душите на всичките тези жени и без много думи да ги спечели на своя страна?

Не беше само красноречие. Всичко в нея излъчваше чистота и искреност, които ги убедиха, че наистина нищо няма да загубят. А може би щяха. Може би щяха да загубят една смела девойка, която с годините вероятно щеше да стане водач на племе. Беше наследила притегателната сила на баба си Деметер и пламенния дух на майка си, избраницата. Нямаше никакво съмнение.

Криселда поде предизвикателството, което Анаид дръзко хвърли в лицата им:

— Готови ли сме всички ние, от клана на вълчицата и скитското племе, да съдействаме на Анаид в това начинание.

Корнелия първа отговори:

— Ако е вярно, че съдбата обича смелите, то Анаид ще има цялата й закрила. Късмет, дъще, и на добър час! Ние, враните, вярваме в теб.

Старата Лукреция възрази:

— Късметът не е достатъчен. Трябва да умее да се защитава. Някои от змиите владеят до съвършенство бойното изкуство. Внучката ми Аурелия е най-добрият борец от огнените кланове. Тя ще те обучи. Аурелия, ела насам.

Една девойка от клана на змиите, с атлетично тяло, с къса възчерна коса и чипо носле, излезе напред и застана срещу Анаид с ръце на кръста.

— Ще те науча на изкуството да се биеш със силата на мисълта и с точните движения на тялото. Правя го, уважавайки молбата на баба си, водачката на клана на змиите и матриарша на рода Лампедуза — рече тя. После добави: — Никога не сме разкривали тайната на тези умения с магьосница от елемент земя, ти ще бъдеш първата.

Тържественото обещание предизвика силно вълнение. Магьосниците зашушукаха помежду си. По лицето на Валерия се разля широка усмивка и тя се обърна към Анаид:

— Не си ли чувала за Аурелия, великия боец?

Не, Анаид не била чувала за нея.

— Никой не е успял да я победи, а досега не е имала нито една ученичка и последователка. Бояхме се познанията й да не умрат заедно с нея.

Анаид поздрави със страхопочитание.

— Значи трябва да се науча да се бия?

Аурелия бе категорична:

— Ще ти се наложи.

Объркана, Анаид потърси кураж в очите на Криселда, но откри в тях само потвърждение на лошите си предчувствия. Не можеше да откаже.