Кодекс 632

VIII

ЧАЙКИТЕ ЛЕТЯХА НИСКО И ГОРЕСТНИТЕ ИМ КРЯСЪЦИ СЕ СЛИВАХА с постоянния грохот на вълните, които връхлитаха широката пясъчна ивица на постоянни талази, циклично, ритмично, оставяйки дантелена ивица пяна по изложения на морските набези бряг. Плажът на Каркавелуш изглеждаше меланхоличен под сивото зимно слънце, почти пуст, скован от студ и вятър; виждаха се само неколцина сърфисти, две-три двойки влюбени и един възрастен мъж, който разхождаше кучето си; тъжният и монотонен изглед контрастираше с пищната пъстрота на лятото, когато плажът преливаше от живот и енергия.

Келнерът, който обслужваше масите на открито, остави чаша горещо кафе на масичката пред Томаш и се оттегли. Той отпи от кафето и погледна часовника; беше три и четиридесет следобед, човекът, с когото имаше среща, закъсняваше. Въздъхна примирено. В края на краищата, той беше заинтересованата страна. Беше се обадил предишната вечер на колега от катедрата по философия, професор Алберт Сарайва, и го беше помолил за спешен разговор. Сарайва живееше в Каркавелуш, на две крачки от Оейраш и естествено решиха да се видят на плажа. Въпреки неприятния зимен студ, плажът беше много по-приятен от тесните кабинети във факултета.

— Mon cher122, извинявай за закъснението — каза някой зад него.

Томаш стана и стисна ръката на новодошлия. Сарайва беше около петдесетте, с посивяла коса, тънки устни и леко разноглед поглед а ла Жан-Пол Сатр; изглеждаше донякъде ексцентричен, донякъде бохем, може би малко луд, нещо като négligé charmant123, имидж, който естествено се стремеше да поддържа, предвид философската му специалност, областта на френските деконструктивисти, които беше изучавал по време на докторантурата си в Сорбоната.

— Здравейте, професоре — поздрави го Томаш. — Моля. — Посочи стола до него. — Ще пиете ли нещо?

Сарайва се настани, поглеждайки към чашата на масата.

— Мисля и аз да пия едно кафе.

Томаш вдигна ръка и направи знак на келнера, който се приближаваше.

— Още едно кафе, ако обичате.

Новопристигналият пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с мириса на море, и огледа меланхоличния пейзаж.

— Обожавам това място през зимата — сподели той. Изразяваше се високопарно, подчертавайки всяка сричка, сякаш рецитираше поема. — Този неизразим покой ме вдъхновява, зарежда ме с енергия, открива пред мен нови хоризонти, изпълва душата ми.

— Често ли идвате тук?

— Само през есента и зимата. Когато няма курортисти. — По лицето му се изписа досада, сякаш току-що пред тях бе минал някой от тези нещастни екземпляри от човешката раса. Потръпна в опит да прогони терзаещата го мисъл. Но явно прецени, че вероятността да се случи подобно нещо беше твърде малка, защото почти веднага мускулите на лицето му се отпуснаха и той придоби обичайния си невъзмутим вид, леко blasé124, който беше негова запазена марка. — Обожавам този контраст между смирената благост на земята и неукротимата ярост на морето, вечния дуел между чайките и вълните, непрестанните битки на слънцето с ревнивите облаци. — Притвори очи и отново пое дълбоко дъх. — Това, mon cher, ми дава сили да дишам.

Келнерът остави втората чашка кафе на масата; потракването на стъклото прекъсна излиянията на Сарайва, който отвори очи и видя кафето пред себе си.

— Още нещо? — попита келнерът.

— Не, благодаря — каза Томаш.

— Тук най-добре се потапям в идеите на Жак Лакан, Жак Дерида, Жан Бодрияр, Жил Дельоз, Жан-Франсоа Лиотар, Морис Мерло-Понти, Мишел Фуко, Пол…

Томаш се прокашля, видял удобен момент да се намеси.

— Всъщност, професоре — прекъсна го неуверено. — Точно за Фуко бих искал да поговорим.

Професор Сарайва го изгледа с високо вдигнати вежди, сякаш Томаш беше дръзнал да произнесе името божие в присъствието на Христос.

— Мишел Фуко?

Сарайва натърти на малкото име, Michel, намеквайки дискретно, че е непростимо да се споменава Фуко без първото му име, noblesse oblige125.

— Да, Мишел Фуко — каза Томаш дипломатично, приемайки наложеното му мнение. — Знаете ли, в момента провеждам едно историческо изследване и се сблъсках, не ме питайте как, с името на Мишел Фуко. Не знам какво точно търся, но очевидно съществува нещо, което свързва този философ с проучването ми. Какво бихте могли да ми кажете за него?

Професорът по философия махна неопределено, сякаш има толкова неща за казване, че дори не знае откъде да започне.

— О, Мишел Фуко! — Загледа се в бурното море с носталгичен поглед, който издаваше, че се е пренесъл в далечната Сорбона от младините му. Професорът въздъхна. — Мишел Фуко е най-големият философ след Имануел Кант. Чели ли сте Критика на чистия разум?

— Ммм… не.

Сарайва въздъхна отново.

— Това е най-значимият от всички философски текстове, mon cher — заяви, като не сваляше очи от Томаш. — В Критика на чистия разум Имануел Кант твърди, че човекът няма достъп до нещата „сами по себе си“, до онтологичната реалност, а само до света на явленията. Ние не познаваме природата на нещата, а само начина, по който ги възприемаме, начин, който е специфичен за нас. Човекът например възприема света различно от прилепите. Хората възприемат образи, прилепите — сонарно ехо. Хората виждат цветове, кучетата — в бяло и черно. Хората разпознават образи, змиите усещат температури. Нито една от тези форми на възприятие не е по-истинна от другата. Те просто са различни. Ние не познаваме нещата „сами по себе си“, а само „явленията“ им, начина, по който сетивата ни ги възприемат. Ако си послужим с прочутата алегория на Платон, онова, което Имануел Кант ни казва, е, че всички сме в една пещера, оковани от ограниченията на нашето възприятие. От реалното ние всъщност виждаме само сенки и никога самото реално. — Обърна лице към Томаш. — Разбрахте ли?

Томаш замислено се взираше в бялата пяна, която една вълна оставяше след себе си по пясъка на плажа. Без да откъсва поглед от кипящата пяна, той кимна утвърдително.

— Да.

Сарайва огледа за миг ноктите на ръцете си и продължи:

— Ето защо френските деконструктивисти твърдят, че няма нищо извън текста. След като реалността е недостижима заради ограниченията на възприятието ни, това означава, че ние изграждаме собствената си представа за реалността. Този образ не идва от съществуващото „само по себе си“, а от нашите специфични когнитивни механизми.

— Това ли е позицията, която защитава Фуко?

— Мишел Фуко е силно повлиян от това откритие, да — потвърди той, като отново акцентира върху Мишел, припомняйки му необходимостта да посочва и двете имена на предпочитания от него философ. — Той е разбрал, че няма само една истина, а различни истини.

Томаш се намръщи.

— Не смятате ли това за малко изкуствено? Как може да се твърди, че няма една истина?

— Mon cher, това е логичното следствие от откритието на Имануел Кант. И така, ако ние не сме в състояние да познаем реалността, тъй като е недостижима за нашите сетива и представите ни са плод на ограничени когнитивни механизми, то в такъв случай ние не можем да стигнем и до истината. Разбирате ли това? Реалността е истината. Ако не можем да познаем реалността, не можем да познаем и истината. — Махна с ръка. — Логично.

— Значи няма истина, така ли? — Томаш удари по буковия стол. — Ако кажа, че столът е дървен, не казвам ли истината? — Посочи към океана. — Ако кажа, че морето е синьо, това не е ли истината?

Сарайва се усмихна, разговорът се беше прехвърлил на негова територия.

— Това е въпрос, който феноменологичната школа е трябвало да разреши. Наложило се да се предефинира категорията истина. Едмунд Хусерл, един от основателите на феноменологията, изследва този въпрос и твърди, че съжденията не съдържат обективен смисъл, а субективна истина, и разграничава връзка между нещата, или ноемите, и връзка между истините, или феномените. С други думи, истината не е нещо обективно, а субективна представа за нещата „сами по себе си“. Мартин Хайдегер подхваща същата идея и отбелязва, че истината е нареждане на нещата според познанието, но и нагласа на знанието според нещата, защото същността на истината е истина на същността.

— Не знам — поколеба се Томаш. — Струва ми се, че това си е чиста игра на думи.

— Не, не е — възрази енергично Сарайва. — Нека да видим как стоят нещата във вашата област, историята. В историческите текстове се говори за съпротивата, оказана от лузитанеца Вириато пред римските нашественици. Но можем ли да сме сигурни, че Вириато наистина е съществувал? Естествено, основаваме се на текстовете, в които се говори за него. Ами ако тези текстове са някакви басни? Както сам знаете, при това по- добре от мен, историческият текст не борави с реалността сама по себе си, а само с разказите за нея; възможно е тези разкази да не са съвсем точни, за да не кажем — направо измислени. В такъв смисъл, историческият дискурс не представя обективна истина, а субективна. Както отбелязва Карл Попър, нищо не е абсолютно вярно; има само неща, които са абсолютно неверни, и други, които временно са истинни.

— Това е валидно за всичко — прие Томаш. — Включително историческия дискурс. Всъщност, достатъчно е да прочетем Мару, Рикьор, Вейн, Колингуд, за да разберем, че няма абсолютни истини в историческия дискурс; че историята е разказ за станалото в миналото, който се основава на твърденията на свидетели и документи, които не са неоспорими, и на работата на историка, който също може да сгреши. Но ако държите да чуете истината, вие не отговорихте на въпроса ми. — Томаш посочи към хоризонта. — Виждам морето и установявам, че е синьо. Как може да се каже, че това е субективна истина? — Сви устни. — Доколкото знам, това, че морето е синьо, е обективна истина.

— Всъщност не е — отвърна Сарайва, поклащайки глава. — Ако се заемете с изучаване на феномена, ще видите, че цветовете са донякъде илюзия. Морето и небето ни изглеждат сини поради начина, по който слънчевата светлина пада върху земята. Когато слънчевата светлина идва от по-близка точка на хоризонта, небето придобива червеникав цвят. Небето си е едно и също, но цветовият спектър на светлината се променя заради различното разположение на слънцето. Небето не е синьо, а нашите очи го възприемат като такова, защото синята светлина има по-малка дължината на вълната и се разсейва повече, отколкото другите цветове от светлинния спектър. Всъщност така стои и проблемът с истината. Сетивата ми могат да ме излъжат, разсъжденията ми могат да ме доведат до погрешни заключения, паметта ми може да ми изиграе лош номер, следователно аз нямам достъп до истинската реалност и никога няма да постигна обективната истина, абсолютната, окончателна истина. Поглеждам към морето и виждам, че е синьо; кучето поглежда към морето и понеже е далтонист, за него то е черно. Нито един от двама ни няма достъп до същността на реалното, а само до една визия на реалното. Никой от нас не постига обективната истина, а нещо съвсем не толкова категорично. — Разтвори длани, сякаш бе крил в тях нещо ценно и едва сега го показваше. — Субективната истина.

Томаш разтри очи.

— Разбирам — каза. — И тук се появява Фуко, нали?

— Мишел Фуко се основава на това разбиране — потвърди Сарайва, подчертавайки личното име, което Томаш отново бе пренебрегнал. — Според него истините зависят от историческите предпоставки на епохата, в която са известени. Работейки всъщност като историк, той стига до заключението, че науката и властта са така неразделно свързани, че се превръщат в двуединство власт-познание, в две страни на една и съща монета. Това е основната ос, около която се развива целият му труд. — Погледна към Томаш. — Чели ли сте Мишел Фуко?

— Всъщност… — колебливо поде Томаш, опасявайки се да не обиди събеседника си. — Не.

Сарайва поклати глава с бащински укор.

— Трябва да го прочетете — посъветва го той.

— Кажете ми нещо за него.

— Какво искате да ви кажа, mon cher? Мишел Фуко е роден през 1926 година; бил е хомосексуален. След като открил Мартин Хайдегер, се сблъскал с Фридрих Ницше и теорията му за определящата роля на властта във всяка сфера на човешката дейност. Това откритие оставило в него дълбок отпечатък. Мишел Фуко стигнал до заключението, че властта стои в основата на всичко, и се посветил на мисията да изследва механизмите, чрез които властта, използвайки знанието, установява социален контрол. Въпросният съюз власт-познание.

— Къде може да се прочете това?

— В различни книги. Например в Les mots et les choses126 той анализира предпоставките и предубежденията, които определят мисленето в определена епоха.

Произнесе заглавието на книгата с изискано парижко произношение.

Томаш си водеше записки.

— Един момент — каза той. — Les mots et les choses, нали?

— Да. Навярно това е най-неокантският текст на Мишел Фуко. В известен смисъл тази книга допринася за разрушаването на абсолютното понятие за истината. Защото, ако нашият мироглед се определя от предпоставките и предубежденията на епохата, не би било възможно да се достигне обективната истина. Истината става относителна, зависима от начина, по който гледаме на нещата.

— Но Кант вече е казал това.

— Разбира се. Затова мнозина смятали Мишел Фуко за новия Имануел Кант.

— Не е ли по-скоро един от последователите му? В крайна сметка, той само е доразвил идеите на Кант…

— Мишел Фуко поставил тези идеи в нов контекст — поясни Сарайва, притеснен да не би любимият му философ да бъде заподозрян в плагиатство. — Ще ви разкажа една история, mon cher. Когато го поканили да преподава в Colluge de France127, попитали го за наименованието на неговата дисциплина. И знаете ли какво отговорил?

Томаш сви рамене.

— Професор по история на мисловните системи. — Сарайва избухна в смях. — Сигурно са останали със зяпнала уста. — Смехът му премина във въздишка. — Всъщност той е бил точно това, нали? Учен историк, изучаващ системите на мислене. И това става видно в следващия му труд, L’archéologie du savoir128. В него Мишел Фуко определя истината като конструкт, като продукт от познанието на всяка една епоха, и открива различни проявления на своята концепция. Например понятието за автор на литературна творба. Според него „автор“ не е човек, който пише книга, а конструкт, създаден под действието на различни фактори като език, литературни течения, актуални в момента, и множество други социални и исторически компоненти. С други думи, авторът не е нищо друго, освен продукт на собствения си материал и на обстоятелствата.

Томаш не изглеждаше напълно убеден в това.

— Това е очевидно, не намирате ли? — попита той. — Всички ние сме продукт на онова, което вършим, и на условията, в които го вършим. Какво ново има тук?

— Контекстът, mon cher, отново опираме до контекста. Развивайки концепцията, той всъщност я руши.

— А! — възкликна Томаш, сякаш най-сетне беше проумял. Всъщност той не виждаше тук нищо особено, нито оригинално, но не желаеше да противоречи на Сарайва и да охлажда ентусиазма му. — Продължавайте.

Отправил поглед към хоризонта, професорът по философия направи обстойно представяне на творчеството на Фуко, резюмирайки съдържанието на Histoire de la folie a l’âge classique129, Naissance de la clinique130, Surveiller et punir131 и на двата тома на Histoire de la Sexualité132. Едно вдъхновено изложение, което историкът изслуша с внимание и сдържаност, като следеше да не изпусне някой важен за шифрованото послание елемент. Всъщност Томаш остана леко резервиран, защото смяташе, че деконструктивистите проявяват склонност да надценяват значението на Фуко.

— Това е всичко — заключи Сарайва в края на обстойното експозе. — Две седмици, след като предал ръкописа на третия том от Histoire de la Sexualité, Мишел Фуко колабирал и бил приет в болница. Имал СПИН. Починал през лятото на 1984 година.

Томаш прегледа записките си.

— Хм — промълви замислено, с впити в записките очи. — Не виждам никаква следа.

— Следа към какво?

— Към решаването на един ребус, с който се занимавам.

— Ребус, свързан с Мишел Фуко?

Томаш прокара ръка по лицето си и разсеяно потърка чело.

— Да — каза.

Вдигна очи към безбрежния океан пред себе си; водата блестеше със златисти отблясъци, искряща, сияйна, като че мантия от бляскави диаманти се носеше по набраздената ѝ неспокойна повърхност, изоставена на волята на вълните. Следобедът напредваше и едно жълто-червеникаво кълбо се спускаше отдясно, отвъд облачната пелена; слънцето се измъкваше иззад сивата небесна завеса и се гмуркаше зад далечната линия на хоризонта, хвърляйки сияйни пламтящи искри по морската шир.

— Що за ребус е това?

Томаш погледна нерешително към Сарайва. Струваше ли си да му показва кодираното послание? Но какво ли щеше да изгуби? Току виж хрумнала някоя идея на професора по философия. Прелисти бележника и намери изречението. Вдигна и го показа на Сарайва.

— Виждате ли?

Сарайва се наведе и се взря в странния въпрос:

QUAL О ECO DE FOUCAULT PENDENTE A 545?

— Какво е това? — запита Сарайва. — Какво е ехото на Фуко? — Погледна към Томаш. — Що за ехо е това?

— Не знам. Очаквах вие да ми кажете.

Професорът по философия отново се вгледа във фразата.

— Mon cher, нямам никаква представа. Да не би да става въпрос за отглас на Мишел Фуко?

— Ето една интересна идея — каза Томаш замислено. Изгледа напрегнато Сарайва. — Сещате ли се за някого, чиито идеи са съзвучни с тези на Фуко?

— Имануел Кант. Макар че, обективно погледнато, Мишел Фуко е ехо на Имануел Кант, а не обратното.

— Фуко няма ли последователи?

— Мишел Фуко има много последователи, mon cher.

— A някой от тези последователи да клони към 545?

— Не мога да отговоря на този въпрос, защото не го разбирам. Какво значи „да клони към 545“? Какво е 545?

Томаш не сваляше поглед от своя събеседник.

— Нищо ли не ви напомня това?

Сарайва прехапа долната си устна.

— Нищо, mon cher — каза той, поклащайки глава. — Абсолютно нищо.

Томаш затвори бележника с театрален жест и въздъхна.

— Колко жалко — каза той. — Надявах се с ваша помощ да открия нещо. — Огледа се наоколо и вдигна ръка по посока на келнера. — Сметката, ако обичате.

Сарайва си записа странната фраза и прибра бележката в джоба на сакото си.

— Ще прегледам книгите още веднъж — обеща той. — Може да открия нещо.

— Благодарен съм ви.

Келнерът се приближи и посочи сумата. Томаш плати и двамата станаха, беше време да си ходят.

— Какво ще правите сега? — попита Сарайва.

— Прибирам се вкъщи.

— Не. Питам за ребуса.

— Смятам да мина през някоя книжарница и да си купя книгите на Фуко, може нещо да открия. Ключът сигурно е в някакъв дребен детайл.

Излязоха заедно от ресторанта и си взеха довиждане на паркинга.

— Мишел Фуко е бил интересна личност — отбеляза Сарайва, преди да се разделят.

— Да.

— Бил е голям философ и доста добър историк. Човек, който е заявил, че обективната истина е недостижима, че можем да стигнем само до субективната истина, че истината е относителна и зависи от начина, по който гледаме на нещата. Знаете ли какво е казал веднъж за целия си труд в търсене на истината?

— Какво?

— Че през целия си живот не е правил нищо друго, освен да пише фикции.