Кодекс 632

III

ОТВЪД РАЗКОШНАТА ВРАТА C МЕТАЛНА ДЕКОРАТИВНА РЕШЕТКА сe намираше дворецът Сан Клементе, изящна бяла резиденция на три етажа, чиито архитектурни линии напомняха малките европейски дворци от XVIII век. Сградата се издигаше горделиво сред добре поддържана градина с бананови и мангови дръвчета, кокосови палми и flamboyants42, пищната растителност около резиденцията се сливаше с непроходимия гъсталак на Ботафого; а отзад, като безмълвен колос, се възвисяваше голият и тъмен склон на хълма Санта Марта.

Беше горещо и Томаш изтри чело на излизане от таксито; отправи се към вратата и когато стигна до металната ограда, надникна към къщичката на пазача.

— Извинете — повика той.

Мъжът в униформа трепна на стола, където подремваше, надигна се сънено и приближи.

— Кажете, моля.

— Имам среща с консула.

— Имате ли уговорен час?

— Да.

— Как се казвате?

— Томаш Нороня, от Нов лисабонски университет.

— Изчакайте един момент, моля.

Пазачът се върна в помещението, съобщи по интеркома, изчака един момент, получи отговор и отиде да отвори портата.

— Оттук, ако обичате — каза, сочейки главния вход на двореца.

Томаш пое към сградата на консулството по типичната за Португалия каменна настилка, като внимаваше да не стъпи в градината. Изкачи се по леко наклонената рампа и стъпалата, мина през входната врата от тъмно резбовано дърво и се озова в малък салон, украсен с порцеланови плочки от XVIII век с флорални мотиви и човешки фигурки с дрехи от XVII век. Видя, че вратите с позлатена дърворезба са полуоткрехнати и влезе в просторен вестибюл, където се открояваше изящна маса в стил дон Жозе43, с порцеланова украса и красив полилей па тавана.

Млад мъж с черна, сресана назад коса и тъмносин костюм, се приближи до посетителя.

— Професор Нороня?

— Да?

— Лоренсо де Мело — каза мъжът, протягайки ръка. — Аз съм културният аташе в консулството.

— Здравейте.

— Господин консулът сега ще дойде. — Посочи към салона отляво. — Моля, заповядайте в официалния салон.

Залата беше дълга, но не особено широка, с висок таван. Имаше позлатени пана по кремавия таван и по стените в бледорозово, пред няколкото високи врати, извеждащи към градината, се спускаха червени, обшити в златисто завеси. Полираният паркет от бразилски орех светеше, отразявайки неясните очертания на диваните и креслата, пръснати из салона. Томаш прецени, че мебелите са в стил Луи XVI; голям портрет на крал дон Жоао VI, кралят, пристигнал в Рио, за да се спаси от нашествието на Наполеон, красеше стената в ъгъла, където бе настанен в очакване на консула; в дъното на залата стоеше самотен един голям роял, черен и бляскав, вероятно Ерар.

— Нещо за пиене? — попита културният аташе.

— Не, благодаря — любезно отказа Томаш.

— Кога пристигнахте?

— Вчера, късно следобед.

— С ТАР44 ли пътувахте?

— „Делта Еърлайнс“.

Лоренсо де Мело се учуди.

— Нима „Делта“ лети от Лисабон дотук?

— Не — разсмя се Томаш. — Летях от Ню Йорк до Атланта и от Атланта дотук.

— Ходили сте до Щатите, за да пристигнете в Бразилия?

— Да, така се оказа. — Размърда се на стола. — Всъщност имах работна среща в Ню Йорк с представители на Американ Хистъри Фаундейшън, не знам дали сте запознат с дейността на фондацията…

— Слабо.

— …след което се озовах тук.

Културният аташе прехапа долната си устна.

— Хм, разбирам. — Въздъхна. — Неприятна история.

— Моля?

— Смъртта на професор Тошкано. Не можете да си представите…

Мъж на средна възраст, енергичен и елегантен, с посивяла коса по слепоочието, нахлу в салона.

— И така, добър ден.

Лоренсо де Мело се изправи и Томаш го последва.

— Господин посланик, това е професор Нороня — каза аташето, представяйки ги един на друг.

— Господин професор, посланик Алваро Сампайо.

— Моля, не се притеснявайте — каза консулът. Седнаха всички. — Драги ми Лоренсо, предполагам, че вече си предложил кафе на нашия гост?

— Да, господин посланик. Но професорът не прие.

— Не? — изненада се дипломатът, поглеждайки укорително Томаш. — Бразилско кафе, приятелю. По-добро може да откриете само в Ангола.

— С удоволствие бих опитал, господин посланик, но кафето на празен стомах ми влияе зле.

Консулът плесна коляно и енергично се изправи.

— Вие сте съвършено прав. — Втренчи се в аташето. — Лоренсо, кажи на хората да сервират обяда. Мисля, че вече е време.

— Да, господин посланик — отговори аташето и излезе да предаде нареждането.

— Елате — каза консулът на Томаш, подхващайки го за лакътя. — Да минем в трапезарията.

Влязоха в огромна трапезария с дълга маса от палисандрово дърво с резбовани крака и двадесетина изящни стола с дамаска в цвят бордо; два кристални полилея висяха над масата, красиви и внушителни; таванът беше покрит с богати орнаменти и огромния португалски герб най-отгоре; подът беше от италиански мрамор, частично застлан с килими beiriz45; огромният стенен килим, който покриваше стената в дъното, пресъздаваше сцена от XVII век на фона на английска градина. Коридор, оформен от четири високи мраморни колони, пресичаше залата и водеше към вътрешен двор, където бликаше шадраван, украсен с азулежу46; двойна врата в другия край на залата се отваряше към пищна тропическа градина.

Три порцеланови чинии, със съответните сребърни прибори и кристални чаши, бяха поставени на масата пред огромния гоблен.

— Моля, заповядайте — кимна застаналият пред масата консул към мястото от дясната си страна.

Томаш седна и културният аташе, който междувременно се беше появил, се присъедини към тях.

— Обядът ще бъде сервиран всеки момент — съобщи Лоренсо.

— Прекрасно — възкликна консулът, докато поставяше салфетка на скута си. Погледна госта. — Добре ли пътувахте?

— Да, относително добре. Като изключим обстоятелството, че попаднахме в зона с висока турбуленция.

Дипломатът се усмихна.

— Да, това може да изнерви човек. — Повдигна вежди закачливо. — Не ми казвайте, приятелю, че се страхувате да летите.

— Ами… — поколеба се Томаш. — Не бих казал, че е страх. Просто имам известни опасения.

Всички се разсмяха.

— Знаете ли, въпрос на навик е — обясни дипломатът. — Колкото повече пътуваме, по-малко се страхуваме да летим. Рядко пътувате, нали?

— Така е. Канят ме от време на време на конференции в Испания, Италия и Гърция, ходя тук-там за експертна оценка или проучване, но обикновено си стоя в Лисабон. Животът ми е доста сложен, за да си позволя да скитам непрекъснато.

Мъж с бяла униформа и позлатени копчета се появи с поднос и сервира супа. Томаш позна супа жулиен47.

— За първи път ли сте в Рио? — попита консулът.

— Да.

Започнаха да се хранят.

— Как ви се струва?

— Още не мога да преценя. — Опита от супата. — Пристигнах едва вчера, при това в края на деня. Но всичко, което видях досега, ми харесва. Имам чувството, че съм в тропическа Португалия.

— Добро определение. Тропическа Португалия.

Томаш задържа за момент лъжицата със супа.

— Господин посланик, извинете за въпроса, но след като сте посланик, защо сте на поста консул?

— Знаете ли, Рио де Жанейро е специално място. — Сниши глас, за да добави: — Консулството в Рио е по-добро от посолството в столицата Бразилия, разбирате ме, нали?

— Да, разбирам. — Гостът запази заинтригуваното си изражение. — Но защо?

— Защото Рио де Жанейро е много по-приятно място от Бразилия, изгубена сред пущинаците.

— Ааа — възкликна Томас. — Но вие вече сте били посланик…

— Разбира се. В Багдад, Луанда, Бейрут. Бил съм навсякъде, където е имало сложна обстановка, скромно и всеотдайно служейки на нацията.

Приключиха със супата и сервитьорът отнесе чиниите. Върна се след малко с димящ поднос с печено свинско филе, което сервира с ориз, грах и печени картофи; после напълни чашите с вода и вино „Алентежу“.

— Господин посланик, позволете ми да ви благодаря за любезността да ме поканите тук.

— О, за Бога! Няма за какво да ми благодарите. Ще ми бъде приятно, ако мога да ви помогна в мисията ви. — Минаха на печеното. — Всъщност след като ми се обадихте от Ню Йорк, получих инструкции от министерството в Лисабон да ви предоставя всичко, от което имате нужда. Научните изследвания, свързани с честването на петстотингодишнината от откриването на Бразилия, имат стратегическо значение за развитието на двустранните отношения. Ето защо, повярвайте ми, не ви правя никаква услуга, просто си изпълнявам задълженията.

— Благодаря ви, все пак. — Подвоуми се. — Успяхте ли да получите информацията, за която стана дума по телефона?

— Да — кимна посланикът, докато преглъщаше парченце месо. — Смъртта на професор Тошкано ни причини големи главоболия тук, в консулството. Не можете да си представите с какви проблеми се сблъскахме при пренасянето на тленните останки в Португалия. — Въздъхна. — Господи! Трябваше да минем през разпити в полицията, проблеми с моргата и един куп разрешения, печати и бюрократични усложнения. После пък се появиха проблеми с авиокомпанията… С една дума, филм на ужасите, не е за разправяне. — Погледна към културния аташе. — Всъщност Лоренсо пое основната тежест, нали Лоренсо?

— Не ми припомняйте, господин посланик.

— Що се отнася до информацията, за която ме помолихте, прегледахме книжата на професор Тошкано и открихме, че е правил проучвания предимно в Националната библиотека и по-малко в Португалската кралска библиотека.

— Къде е това?

— В центъра на града. — Отпи глътка вино. — Ммм, това червено вино наистина е божествено! — възкликна той, като вдигна чаша срещу светлината и се взря в тъмния еликсир. Погледна Томаш. — Но навярно няма да откриете кой знае какво. Професор Тошкано пристигна тук едва три седмици преди да се спомине.

— Да, сигурно не е прегледал много нещо.

— Не е имал време, клетият.

Томаш се прокашля.

— Господин посланик, споменахте, че сте преглеждали книжата на професор Тошкано…

— Хммм.

— Вече сте ги изпратили в Лисабон, предполагам.

— Разбира се.

Културният аташе се намеси в разговора.

— Не точно — каза направо Лоренсо де Мело.

— Как така? — изненада се консулът.

— Имаше проблем с дипломатическата поща и книжата на професор Тошкано още са тук. Заминават утре.

— Така ли? — възкликна посланик Алваро Сампайо. Хвърли поглед към Томаш. — Ами вижте, излиза, че книжата са още тук.

— Мога ли да ги видя?

— Книжата ли? Разбира се. — Втренчи поглед в аташето. — Лоренсо, би ли ги донесъл, ако обичаш?

Аташето стана и изчезна през вратата.

— Как е печеното? — попита консулът, сочейки чинията на госта.

— Прекрасно — похвали го Томаш. — А идеята да сложите сладки картофи е просто страхотна.

— Нали?

Лоренсо де Мело се върна с чанта в ръката. Седна, отвори я на масата и измъкна свитъци хартия.

— Предимно ксерокопия и бележки — поясни.

Томаш пое книжата и ги заразглежда. Това бяха ксерокопия на стари книги, по вида на печата и шрифтовете прецени, че са от XVI век. Някои от текстовете бяха на италиански, други — на старопортугалски, имаше и няколко на латински. Книгите бяха илюстрирани с изящни цветни миниатюри. Бележките представляваха почти неразгадаеми драсканици, нахвърляни набързо; успя да разчете някои думи като „Кантино“, „Пинсон“ и „Кабрал“, които му бяха достатъчни, за да разбере, че в бележките на професора става дума за откриването на Бразилия.

Между криволиците Томаш откри страничка с два четливо написани реда. Трите думи, които се съдържаха там, бяха изписани с неимоверно старание, големите букви, които сякаш прокъсваха хартията, калиграфски очертаните контури сякаш криеха древна магическа формула, останала забравена под праха на вековете. Почти несъзнателно, без да знае защо, като че се подчиняваше на някакъв стар инстинкт, на шестото си чувство на книжен плъх, свикнал с плесента на старите манускрипти, той се приведе над листа и вдъхна мириса му. Усети как от него се разнася тайно ухание, загадъчно благовоние, идващо от дълбините на времето. Като езотерична магическа формула, която нищо не разкрива и всичко внушава, тези неясни слова излъчваха енигматичния аромат на мистерията.

MOLOC

NINUNDIA OMASTOOS

— Странно, нали? — отбеляза Лоренсо с интерес. — Намерихме този лист, сгънат в портфейла на професор Тошкано. Нищо не се разбира. Какво, по дяволите, е искал да каже с това?

Томаш продължи да се взира в листа хартия.

— Хм — прошепна замислено.

— Какво е това, за Бога? — ахна посланикът. — Прилича на фламандски.

— Или на някой от онези древни езици… — подхвърли Лоренсо.

Гостът остана съсредоточен над странните думи.

— Може би — каза накрая, без да вдига очи от текста. — Но ми се струва, че това е кодирано послание.

Консулът се наведе, за да надникне в листа.

— Не разбирам.

— Предупредиха ме в Ню Йорк, че професор Тошкано е шифровал или кодирал по-важната информация, до която е достигал — обясни Томаш. — Бил маниак на тема сигурност и си падал по ребусите. — Въздъхна. — Явно е истина.

— Каква абракадабра — каза консулът. — Приятелю, успявате ли да разберете нещо?

— Да, съзирам някои следи — промърмори Томаш. — Като начало можем да тръгнем от moloc. Това е първата дума от посланието и доколкото ми се струва, единствената, чийто смисъл изглежда явен, макар и доста мистериозен.

— Какво означава това?

— Молок е древно божество. — Томаш се почеса по брадичката. — За първи път се сблъсках с тази дума като дете, в комиксите с един от любимите ми герои, Бернар Принца. Сборникът се казваше Le souffle de Moloch48 и доколкото си спомням, действието се развиваше на остров, заплашен от изригването на вулкан, наречен Молок. Чел съм като малък и някои истории с Алике, чиито приключения се случваха в древността и в тях бе забъркан бог Молок. Спомням си, че хвърлих едно око и на една книга от Хенри Милър, озаглавена Moloch.

— Но тук е написано Moloc, а не Moloch.

— Вижте, може да се каже Молок, Молох и Мелех, все едно и също е. Оригиналната дума е Мелех и означава цар в семитските езици. Евреите нарочно я преиначили на староеврейското Молех, така че да свържат асоциативно melech, „цар“, с bosheth, „срам“. Така се родил Moloch, макар че формата Moloc е по-разпространена.

— Що за цар е бил?

— Божествен и жесток. — Прехапа долната си устна. — Независимо от това, че думата Молок означава цар, с нея назовавали и върховното езическо божество, почитано от народите на Моав, Тир, Ханаан и Картаген. Култът към Молох се свързва с ужасни жертвоприношения, включително изгарянето на първородни деца. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нещо. — Имате ли Библия подръка?

— Библия ли? — недоумяващо попита консулът. — Разбира се.

— Мога ли да ви помоля за нея?

— Ще отида да я донеса — изяви готовност Лоренсо, като отново стана от масата и излезе в салона.

— Защо ви е Библията? — поиска да узнае консулът.

— В Стария завет се споменава за Молох — поясни Томаш. — Знаете ли, с времето култът към Молох започнал да се свързва с мита за Минотавъра, чудовището, което всяка година изяждало по седем младежи и седем девици в Лабиринта до двореца на цар Минос на остров Крит. Има паралели и с мита за Кронос, който поглъщал собствените си деца, макар че Молок се отъждествява най-вече с Мелкарт от Тир и с Милком Амонитски. Но всичко това са митове. За мен е важно да разбера сега в какъв контекст е споменат Молох в Библията.

— Господи — възкликна консулът. — Разбирам, че въпросният Молох е доста страховит персонаж. — Отново хвърли поглед към загадъчното послание. — Какво ли е искал да ни подскаже професор Тошкано чрез споменаването му?

— И аз бих искал да разбера.

Лоренсо се върна с голяма стара книга в ръка, която остави на масата. Томаш прелисти Библията, изучавайки внимателно текста; ту набързо прехвърляше цели коли от книгата, ту спираше, за да прочете задълбочено някой откъс. След няколко минути вдигна ръка.

— Обърнете внимание ето тук!

Двамата дипломати се надвесиха над книгата.

— Къде?

— На препратката към Молох. — Посочи един абзац. — Тук Господ, чрез гласа на Мойсей, забранява да се принасят деца в дар на Молох. — Направи пауза. — Чуйте. — Започна да чете:

„Който… даде на Молоха от децата си, да се умъртви: народът на страната с камъни да го убие“. — Вдигна глава. — Видяхте ли?

— Ааа — възкликна консулът, без нищо да разбира. — И какво означава това?

— Ами… не знам — призна си Томаш. — Моисеевият кодекс забранил принасянето на деца в дар на Молох, осъждайки на смърт всеки, дръзнал да нареди или да разреши жертвоприношението на дете, макар че Старият завет отбелязва много нарушения на тази забрана.

— Но каква е връзката между това и странното послание, оставено ни от професор Тошкано?

— Ще трябва внимателно да го обмисля. Това са само елементи, които биха могли да ни помогнат при дешифрирането на посланието. Когато имаме работа с шифрирано или кодирано послание, трябва да се хванем за дребните неща, които разбираме, за да можем чрез тях да разбием шифъра или кода, според случая.

— Не е ли едно и също?

— Кое?

— Шифър и код?

Томаш поклати глава.

— Не. Кодът е заместване на думи с други думи, докато шифърът предполага заместване на букви. Би могло да се каже, че кодът е аристократът на семейството от шифри, тъй като става въпрос за сложна система на заместване.

— А това? — попита консулът, посочвайки към изписания от професор Тошкано лист. — Това код ли е или шифър?

— Хм, не знам — отвърна намръщен Томаш. — Думата Moloc препраща несъмнено към код, но останалото… — Остави думата да виси многозначително. След кратък съсредоточен размисъл добави: — Не, и останалата част трябва да е код. — Посочи към другите две думи. — Виждате ли начина, по който гласните са свързани със съгласните, образувайки срички? Ninundia. Omastoos. Това, господин посланик, са думи. Шифърът изглежда другояче, рядко се срещат срички, цялото има по-хаотичен и неразбираем вид. Виждаме поредици от типа на HSDB JHWG. Тук обаче има срички, образувани са думи, внушени са определени звуци. — Взря се в загадъчната фраза с особена настойчивост, сякаш се надяваше, че нещо ще изскочи, нещо, което дотогава не беше забелязал, дълбоко скрито под трите мистериозни думи, но само поклати глава съкрушено. — Проблемът е там, че не ги разбирам. — Притвори очи, разтърка ги, предусещайки каква работа го чака. — Ще трябва да проуча всичко това много внимателно.

— Нищо ли не ви говорят тези думи?

— Ами… ninundia и omastoos да си призная… ммм… не виждам какво биха могли да означават — каза откровено. Съсредоточи се над първата дума; тихичко я произнесе и нещо му хрумна. — Хм — промърмори. — Това ninundia прилича на название на земя, не мислите ли? — Усмихна се, окуражен донякъде от това, че бе разпознал твърде вероятна следа. — Възможно е последната сричка, dia, да насочва към название на място.

— Място ли?

— Да. Например Нормандия, Гренландия, Финландия…

— И тогава?

— Тогава бихме могли да говорим за Нинундия.

— А в такъв случай, какви биха могли да са нейните жители? — пошегува се консулът. — Нинундийци ли?

— Вижте, това е само едно хрумване, нищо повече.

— Ама какъв смисъл има всичко това, за бога?

— Ще трябва да проуча въпроса. С думата ninundia професор Тошкано би могъл да ни навежда на мисълта, че ключът на шифъра е свързан с някоя земя. — Разтвори ръце в жест на безсилие. — Кой знае? Факт е, че се споменава могъщо божество от древността, ужасния Молох от Ханаан, и явно се намеква за непозната земя Нинундия. Но какво, по дяволите, е искал да каже професор Тошкано, като е поставил едно до друго в посланието си този бог и вероятно тази непозната земя, е нещо, което тепърва ще трябва да разбера. — Погледна към консула и кимна към листа хартия. — Може ли да го взема?

— Не — каза дипломатът. — Съжалявам много, но всичко това трябва да се предаде на вдовицата.

Томаш не можа да скрие разочарованието си.

— По дяволите — каза той. — Колко жалко…

— Но може да се ксерокопира — побърза да добави посланик Сампайо.

— Да се направи ксерокопие на листа?

— Да. И това, и друго, каквото искате, стига да не са неща от личния живот на професора.

— О, чудесно — възкликна Томаш с облекчение. — Къде бих могъл да направя това?

— Лоренсо ще свърши всичко — кимна посланикът към аташето.

— Какво желаете да ксерокопирам? — попита Лоренсо, обръщайки се към Томаш.

— Всичко. Ще ми трябва всичко. — Размаха отново листа със странното послание. — Но това е най-важното.

— Бъдете спокоен — увери го културният аташе. — Връщам се веднага.

Грабна книжата и излезе от хола.

— Благодаря ви за помощта — каза Томаш, поглеждайки консула. — Много е важно.

— Няма защо да ми благодарите. Нуждаете ли се от нещо друго?

— Опасявам се, че да.

— Кажете.

— Трябва да се свържа със служителите от библиотеките, с които професор Тошкано се е консултирал в хода на проучването си.

— Имате предвид Националната библиотека и Кралската португалска библиотека?

— Да.

— Бъдете спокоен.

ЖЕГАТА БЕШЕ НЕТЪРПИМА, СЛЪНЦЕТО С НЕМИЛОСТИВА ЯРОСТ сипеше жар върху града и следобедът пред него обещаваше да е свободен; бяха налице предпоставки за плаж. Фондацията го настани в същия хотел, където преди бе настанен професор Тошкано, и когато се върна в стаята, не можа да устои на призива на морето. Томаш нахлузи банския, слезе с асансьора до партера, поиска си кърпа и излезе от хотела. Прекоси улица „Мария Китерия“ и стигна до прекрасния булевард „Виейра Соуто“; изчака светофарът да светне зелено, пресече голямата крайбрежна улица, стъпи на паважа и слезе до плажа.

Пясъкът, ситен и златист, жареше краката му; подскачайки от крак на крак, стигна до тентата на хотела и помоли за шезлонг и чадър. Двама служители, добре сложени негри със сини ризи и кепета, разположиха белия шезлонг колкото се може по-близо до водата и забиха в пясъка чадър в синьо и бяло с логото на хотела. Когато приключиха, Томаш им подаде бакшиш от един реал. Хиляди хора се тълпяха по плажа на Ипанема, нямаше свободен дори и един квадратен метър. Сладолед! — провикваше се някой наблизо. Томаш седна на крайчеца на шезлонга, извади слънцезащитния крем, нанесе го по тялото си и се опъна.

Огледа се наоколо. Група италиански младежи лежаха от дясната му страна; пред него седеше шестдесетгодишна госпожа с шапка и тъмни очила, а отляво мерна огромните голи гърди на три мулатки; Томаш се вгледа в тях, сториха му се съвършени, но внезапно осъзна, че са прекалено перфектни и очевидно някой хирург имаше пръст в това. Лимон и мате! „Матия “! Лимонада „Матия “! — напевно прозвуча друг глас наблизо. Почувства как кожата му пламва под палещите слънчеви лъчи и се сви под сянката на чадъра.

— Бебчо, успокой се, чу ли? Спокойно, мило… — говореше някой зад него. Обърна глава и зърна плешив мъж, прехвърлил петдесетте, излегнат на слънце с прилепен към ухото мобилен телефон. — Виж, мило, децата ще излязат във ваканция… така — казваше мъжът. Томаш неволно подслушваше разговора. — Да… така… ще излязат във ваканция… и тогава, детето ми, ще можеш да се любиш с мъжа ти, нали така?

Притеснен, Томаш се обърна напред и направи усилие да се абстрахира от интимния разговор, който онзи бразилски татко водеше с дъщеря си сред претъпкания плаж. Опита да се съсредоточи над онова, което ставаше около него, което не беше трудно. Легион продавачи щурмуваше плажа; не минаваха и пет секунди, без някой от тях да не се препречи отпред с най-различни подканящи призиви. Marne! Marne c лимон! Приятна миризма лъхна ноздрите му, докато мъжът зад него даваше съвети на дъщеря си как да задоволи мъжа си сексуално. Печено сирене! Сирене на барбекю! Приятната миризма беше от затопленото на скара сирене и идваше някъде отляво. Портокал с моркооов! Портокал е моркооов! Субектът зад него съветваше дъщеря си да прави орален секс с мъжа си: „Мъжете обичат това, мило…“ И точно в този деликатен момент телефонът му иззвъня като спасителен гонг. Минерална вода и кола лайт! Мате! Протегна се и се обади. Италия! Идва сладоледът! Ледена Италияяя!

— Да, моля?

— Професор Нороня ли е?

— Да.

— Обажда се Лоренсо де Мело, от консулството.

— Да, слушам ви.

— Исках да ви кажа, че вече сме уредили срещи за утре. Можете ли да запишете?

— Един момент. Томаш се наведе над сака и извади писалка и бележник. Долепи отново телефона до ухото си.

— В десет сутринта ще ви чакат в Кралската библиотека.

— Така…

— А в три следобед ще ви приеме директорът на Националната библиотека. Той вече е информиран за мисията ви и прояви готовност да помогне с каквото може. Името му е Пауло Ферейра да Лагоа.

— Бихте ли повторили?

— Пауло Ферейра да Лагоа.

— Ла-го-а. Готово. В три следобед.

— Точно така.

— А къде се намират библиотеките?

— Кралската библиотека се намира на улица „Луиш де Камоеш“, лесно е за запомняне. Близо до площад Тирадентеш е, в центъра на града. Националната библиотека се намира на площада, откъдето тръгва булевардът „Рио Бранко“. Всяко такси ще ви закара дотам, няма проблем.

— Много добре.

— Ако ви трябва нещо, не се притеснявайте да ми се обадите.

— Чудесно. Много ви благодаря.

Мъжът зад него бе спрял да говори по телефона и плажната гълчава отново изпълни слуха му. Асаиии! Асаи, асаиии!49 Хората се бяха отпуснали на шезлонгите и направо на пясъка, с глави под чадърите, налягали плътно един до друг, а някъде и почти един върху друг; Ипанема беше гъсто населен като Капарика. Хайде на пирожките! Пирооожки! Групи от младежи, застанали в кръг, си подхвърляха топка досами водата и подскачаха с невероятни акробатични движения. Хей, кариоки, хей, туристи! Пристигна Клаудиньо със суколе50, най-доброто суколе в Рио! Някои играеха фрескобол край водата, удряйки малката топка с учудваща сила, докато ята от хора посрещаха вълните. Пържени картофиии! Отдясно, в дъното на плажа, над Леблон, се издигаха върховете близнаци на хълма Моро дуе Доис, по чиито склонове, надвесен над морето, бе накацал бедняшкият квартал Видигал. Вода! Мате! Островчетата Кагарас очертаваха зелена ивица пред наситеносиния хоризонт. Отвъд Педра до Апроадор два товарни кораба бавно се придвижваха към тясното гърло на залива Гуанабара. Пирооожки! Лангуста-калмар-пиле-младо петле-кашкавал-бакалау! Продавачите бяха друго зрелище, понесли тежки товари, изпотени, почернели, с ярки кепета и ризи. Слънцезащитен крем! Евтин! Слънцезащитен крем! Продавачите на храна и напитки вървяха и подвикваха, други бяха по-дискретни и сновяха мълчаливо, предлагайки тихомълком своите продукти. Татуировка? Криволичеха по пясъка, предлагайки слънцезащитни кремове, обици, гривни, сандалово дърво, татуировки, шапки, кепета, ризи, бикини, сувенири, очила, пояси, кофички за пясък, топки и дори врачуване. „Пиколе“ от Италия! Вкусен сладолед на клечка! От Италияяя!

Томаш искаше да поразмисли върху загадката в посланието, оставено от Тошкано, но голямата горещина и глъчката из плажа му пречеха да се съсредоточи. Изправи се, закриволичи между проснатите тела и се спусна до морето. Водата лизна освежаващо краката му, по-студена от очакваното за един тропически плаж; двуметрови вълни се стоварваха с грохот върху къпещите се пред него, някои, изпънали тела като дъски за сърф, се опитваха да се възползват от водната сила. Слънцето напичаше жарко, най-вече по главата и раменете, но прохладната вода неутрализираше горещината и Томаш се върна към въпроса, който го мъчеше.

Логично беше да започне от думата moloc, още повече че бе обособена от другите. Поради каква причина Тошкано би прибегнал до жестокия бог на Ханаан, божество, изискващо човешки жертвоприношения, за да въведе загадката? Дали не искаше да внуши, че разкриването на ключа е обвързано с някаква саможертва? От друга страна, не биваше да се пренебрегва възможността Тошкано да е смесил шифровата и кодиращата система в едно и също послание; тоест moloc, изглежда, наистина бе код или символ, но Томаш допусна, че другите думи препращат към нещо като шифър. Ако не бяха зашифровани, то самото послание би могло да бъде шифър, което изглеждаше по-логично и правдоподобно, като се има предвид приликата им е думи; но в този случай възникваше проблемът с ninundia. Прецени двете възможности и реши да отхвърли предположението за шифър; реши да тръгне от хипотезата, че си има работа с код. Ако това беше кодирано послание, какво, по дяволите, означаваше ninundia? Дали наистина ставаше въпрос за непозната земя? Но тогава каква беше връзката между Нинундия и Молок? Помисли си, че ако успее по-добре да вникне във връзката между двете съставки, навярно щеше да успее да дешифрира другата кодирана дума, omastoos, така, както Шамполион преди повече от двеста години, тръгвайки от две най-обикновени с-та и едно ра, беше успял да разбули мистерията с йероглифите.

Тръгна към шезлонга, мокър до кръста, и се просна на пясъка.

— Ааа! — изкрещя някой до него.

Скочи от шезлонга и видя пред себе си мъж, който бе насочил нож към шестдесетгодишната жена отпред. „Грабеж“ — помисли си с ужас. Вгледа се по-добре и забеляза, че острието на ножа беше забито в нещо жълто. Мъжът изглеждаше някак странно; беше нисък, мургав, с черни ръкавици на ръцете и огромна плетена кошница, крепяща се на главата му, доста необичайно за крадец.

— Абакаши? — попита човекът с ножа.

Беше продавач на ананас.

— Как ме изплашихте — оплака се госпожата.

Човекът засия в заразителна усмивка.

— Ама какъв страх, госпожо! Аз съм мъж и гласът ми си е такъв.

Шейсетгодишната жена се разсмя и отказа парчето ананас, което продавачът ѝ предлагаше на върха на ножа; въпреки това, мъжът благодари усмихнат и продължи пътя си с кошницата ананаси, поклащаща се на главата му и парчето плод на върха на ножа. Направи още няколко крачки и минавайки покрай едно разсеяно момиче, се провикна почти в ухото ѝ:

— Ааа! Абакаши!

Момичето подскочи, втренчи се в него с ръце на гърдите и ахна:

— Как ме изплашихте!

ЗА КРАТКО ВРЕМЕ ТОМАШ ОТКРИ МАЛКИТЕ удоволствия на Ипанема. Опита соковете от манго и захарна тръстика в малките заведения из квартала, докато похапваше бухнали кашкавалени хлебчета, още съвсем пресни и топли. На свечеряване, следвайки указанията на администраторите в хотела, тръгна по „Висконде де Пиража“, после по „Фарме де Амоедо“; зави наляво и излезе пред „Синдиката на Шоп“51, отворен към улицата оживен ресторант. Поръча си бифтек с бял ориз и черен боб, подправени с фарофа52, и зелева супа, а за пиене — една студена кайпириня53. Съседният бар „Бофетада“ беше претъпкан; Томаш се загледа в мъжете и реши, че са хомосексуални.

Докато хапваше крехкото месо, отново се замисли над ребуса на Тошкано. Съсредоточи се над думата ninundia. Ако ninundia беше име на незнайна земя, както допускаше, то задължително и другата дума от същия ред, omastoos, би трябвало да е свързана с тази земя, но по какъв начин, за Бога? Спомни си, че един от най-древните литературни текстове се наричаше Приключенията на Нинурта, шумерска творба, запазена на акадски. Дали Нинундия не означаваше земята на Нинурта? Но, доколкото си спомняше, Нинурта идваше от Нипур, който бе в днешен Ирак, поради което не би могло да има никаква връзка c Бразилия. He, заключи той. Въпреки сходството между двете думи, Нинундия не беше препратка към Нииурта. Томаш се усети притиснат до стената; опита все пак да разчлени двете думи от втория ред, но няколкото експеримента, нахвърляни на книжната салфетка в „Синдиката на Шоп“, не дадоха очаквания резултат.

Съкрушен, той отново се върна на въпроса за връзката между посланието, оставено от професор Тошкано, и предмета на неговото проучване; тоест, какво свързваше Молок с откриването на Бразилия? Дали Бразилия не беше Нинундия? Но по-важно беше да се разбере дали посланието имаше някаква връзка с голямото откритие, за което Тошкано бе споменал пред Молиарти, откритие, което би могло да преобърне традиционните представи за епохата на Великите географски открития. В такъв случай, какво общо би могъл да има Молок с морската експанзия? Дали Тошкано не беше открил, че хората от древността вече са били стигнали до Бразилия? Безспорно това би било интересно, но Томаш не виждаше по какъв начин подобна информация би могла да промени радикално представата за времето, когато Португалия бе тръгнала да пътешества по море, за да опознае света. Не, реши той, трябва да е нещо различно, нещо, което по-скоро беше следствие от това. Дори и Тошкано да бе установил, че пътешественици от Ханаан са достигнали до Бразилия, това би се приело като изключително интересен факт, но не би променило познанията ни за Откритията. Или би ги променило? Томаш правеше предположения и ги отхвърляше, експериментираше, опитваше се да се постави на мястото на Тошкано и да си представи неговия начин на мислене, но не успяваше да напредне в разрешаването на загадката, оставена от покойния историк, сблъсквайки се неизменно с плътна, непроницаема преграда.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Да, моля.

— Hej! Kan jag fe tala med Томаш?54

— Моля?

Чу женски смях.

— Jag heter Lena55.

— Моля? Кой се обажда?

— Аз съм, господин професоре. Лена.

— Лена ли?

— Да. Проверявах шведския ви. — Пак смях. — Трябват ви уроци.

— Ааа, Лена — позна я Томаш. — Как намери номера ми?

— Секретарката от катедрата ми го даде. — Замълча смутено. — Защо? Не искахте ли да ви се обаждам?

— А, не, не — побърза да отговори, опасявайки се, че е оставил погрешно впечатление. — Няма никакъв проблем. Просто съм изненадан. Въобще не очаквах да ми се обадите.

— Сигурен ли сте, че няма проблем?

— Не, не се притеснявайте. Какъв е поводът?

— Преди всичко, добър вечер, господин професоре.

— Здрасти, Лена. Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред, благодаря. — Леко промени тона. — Господин професоре, обаждам ви се, защото имам нужда от вашата помощ.

— Кажете.

— Както знаете, започнах да посещавам лекциите ви едва преди няколко дни, тъй като процедурата по програмата „Еразъм“ се забави и късно се записах в университета в Лисабон.

— Да.

— Поради което, господин професоре, ми се налага да наваксам изпуснатия материал.

— Да, предполагам. Най-добре е да помолите някой от колегите да ви услужи със записките си.

— Вече помислих за това. Въпросът е, че има материал, който не може да се научи само от записки, нали? Например клинописното писмо, което сте преподавали в едни от първите часове. Видях, че шумерите са имали обичай да комбинират два символа, за да образуват сложен символ, чието значение е производно от неговите елементи. Лошото е, че тези знаци се съчетават в различна последователност.

— Да, такъв е случаят с… момент… например geme и ku. Geme означава „робиня“ и се пише, като се изписва символа за sal, или „жена“, до този на kur, „чужда страна“. Но в случая на ku, което означава „ям“, символът ninda, тоест „хляб“, е поставен не до ka, „уста“, а вътре в ka.

— Точно това ме обърква. Кога символите се поставят един до друг и кога един символ се вмъква в друг?

— Е, това зависи от…

— Господин професоре — прекъсна го Лена, — не смятате да ми давате урок по телефона, нали?

Томаш отговори неуверено:

— Ммм… не.

— Дали не бихме могли да се срещнем, за да ми го обясните? Може би утре, ако желаете, или дори днес, ако сте свободен.

— Днес ли? Това е невъзможно.

— Ами тогава утре.

— Чакайте. Нито днес, нито утре. Аз съм в Бразилия.

— В Бразилия ли? Вие сте в Бразилия?

— Да. В Рио де Жанейро.

— Ооо, невероятно! Ходихте ли вече на плаж?

— Да. Бях днес.

— Завиждам ви. Горещо ли е?

— Трийсет градуса.

— А тук вашата шведска студентка зъзне, клетата — каза тя е престорено капризно хленчене. — Не ви ли е мъчно за мен?

— Мъчно ми е — разсмя се Томаш.

— Значи ще ми помогнете — възкликна момичето, преливащо от жизненост.

— Разбира се. От какво имате нужда?

— От малко уроци.

— Много добре. Не знам кога точно ще се върна в Лисабон, това зависи от хода на проучването ми тук, в Рио де Жанейро, но предполагам, че до понеделник ще съм се прибрал, тъй като имам лекция. Обадете ми се тогава, става ли?

— Да, господин професоре. Много ви благодаря, професоре.

— Няма защо.

— Знаете ли — каза накрая шведката с лукаво гласче. — Сигурна съм, че за мен ще е истинско удоволствие да се уча от вас.

Подчерта думата „удоволствие“.

УЛИЦАТА КИПЕШЕ В УТРИННО ОЖИВЛЕНИЕ И ТОМАШ СЕ ЗАГЛЕДА от прозореца на таксито във фасадите на сградите и магазините, отворили врати, за да посрещнат многобройните клиенти. Сградите бяха живописни, стари на вид и донякъде занемарени; виждаха се красиви балкончета и високи прозорци; бяха в различни цветове, предимно в жълто и розово, някои в зелено, а фасадата — в синьо или кремаво; Томаш се любуваше на самобитните черти, повлияни от традиционната португалска архитектура. Тротоарите наподобяваха типичната португалска настилка и бяха украсени с черни геометрични фигури. Магазините носеха най-различни имена като Златното пенснé, Железарска палата, Търговски дом „Оливейра“.

— Коя е тази улица?

— Какво казвате, господине? — попита шофьорът на таксито, поглеждайки в огледалото.

— Как се казва тази улица?

— Улица „Кариока“, господине. Една от най-старите в Рио. — Посочи наляво. — Виждате ли онази кръчмичка там?

Томаш се вгледа в посоченото му място; забеляза вътре маси с чинии и прибори, чаши и бутилки.

— Онзи ресторант?

— Да. Това е Барът на Луис. — Таксито спря пред ресторанта, уловено в претоварения сутрешен трафик, и двамата се загледаха в заведението. — Най-старата кръчма в Рио, господине. Била е отворена през 1887 година и има любопитна история. Преди се наричаше Бар „Адолф“ и предлагаше най-добрата немска кухня в града. Всички интелектуалци по онова време идваха тук да хапнат и пийнат по някое шопи. — Движението се възобнови и таксито отново потегли. — После дойде Втората световна война и знаете ли какво направиха?

— Съборили са го.

Шофьорът на таксито се разсмя.

— Смениха му името.

Пресякоха булевард „Република Парагвай“; шофьорът отново посочи наляво, към сграда с метална архитектурна конструкция.

— Това е кино „Ирис“ — съобщи той, превъплътил се в туристически гид. — Беше най-шикозното кино в Рио.

Улица „Кариока“ излезе на широк площад. Пространството в средата беше заето от градина, оградена с метална ограда; в центъра между дърветата се виждаше голяма бронзова статуя на конник, вдигнал в ръка нещо като документ; различаваха се и други фигури на пиедестала, включително въоръжени е копия индианци, възседнали крокодили.

— Какво е това?

— Площад Тирадентес, господине.

— Това Тирадентес ли е? — попита Томаш, сочейки към конника от паметника, издигнат на площада.

Шофьорът се разсмя.

— Не, господине. Онзи там е императорът дон Педро I.

— Ааа. Тогава защо го наричат площад Тирадентес?

— Дълга история. Отначало площадът се наричал Циганско поле. Но когато поставили тук позорен стълб, за да наказват робите, мястото станало известно като Площада със стълба. По-късно, по времето на въстанието на Тирадентес, довело до независимостта, издигнали ешафод и го убили на същото място.

— Кого убили?

— Ами Тирадентес, господине.

— А! — възкликна Томаш. Загледа се в скулптурата. — А какво държи дон Педро I?

— Декларацията за независимостта на Бразилия. — Шофьорът изсумтя. — Синът му, император дон Педро II, наредил да се издигне тази статуя. Разправят, че когато видял статуята в деня на откриването ѝ, императорът много се ядосал — усмихна се той. — Конникът не приличал на баща му.

Таксито заобиколи площада и се вмъкна в една тясна уличка; после зави надясно и спря до една антикварна книжарница. Шофьорът посочи към пресечката вляво.

— Това е улица „Луиш де Камоеш“, господине. Библиотеката е точно там.

Томаш плати и слезе. Тръгна по тясната павирана улица, която се оказа еднопосочна, и излезе на малък площад, наречен Сан Франсиско. Там се издигаше красива бяла постройка, изградена в стил неомануелин56, която напомняше кулата „Бенейм“, но беше още по-изящна; четири статуи в естествен ръст, вградени във фасадата, сякаш охраняваха сградата. Посетителят се отдръпна няколко крачки, за да се полюбува на великолепната белоснежна постройка; единственият друг цвят, който можеше да се види, беше червеният — върху двата кръста на Военния орден на Христос, каквито бе имало върху корабите и каравелите от XV век. Най-горе, с големи букви, бе написано Real Gabinete Portuguez de Leitura.

Все така загледан с възхищение в разкошната фасада, Томаш премина през голямата сводеста врата и влезе във втората по големина библиотека в Рио де Жанейро. Прекрасната сграда от XIX век бе подарена на Бразилия от Португалия и съхраняваше най-ценния архив от творби на португалски автори, който се намираше извън страната. Посетителят прекоси с три широки крачки малкия вестибюл и почти затаи дъх, когато пред него се откри главният салон. Очите му попиваха великолепието на залата, в която стилът неомануелин бе достигнал апогея си. Книгите бяха подредени в разкошни библиотечни шкафове, чиито резбовани орнаменти се спускаха като бръшлян от тавана до пода; прекрасни колони поддържаха първото и второто ниво на етажерките и плавно преминаваха в изящни сводове и красиви балюстради; подът беше от светлосив полиран гранит, покрит с черни геометрични фигури, паралелни и перпендикулярни линии; възхитителни сини и червени витражи покриваха тавана и мека светлина изпълваше салона; в четирите ъгъла на тавана имаше витражни прозорци с образите на видни португалски герои, сред които Томаш разпозна Камоеш и Педро Алвареш Кабрал; от центъра се спускаше огромен полилей от ковано желязо, кръгъл като глобус и украсен с герба на Португалия.

Възхитен от това великолепие, Томаш прекоси с респект залата и се обърна към една госпожа, която седеше в ъгъла пред компютър. Когато посетителят застана до нея, жената отмести поглед от екрана.

— Да, кажете? — попита тя.

— Добро утро. Тук ли работите?

— Да. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Томаш Нороня, професор съм в Нов лисабонски университет.

— А, да — възкликна библиотекарката, като разбра за кого става дума. — Доктор Ребело ми каза за вас. Идвате с препоръка от консула, нали?

— Да, така смятам.

— Помолиха ме да ви окажа специално внимание — усмихна се тя. — Какво мога да направя за вас?

— Интересува ме кои книги е ползвал професор Вашконселош Тошкано, който е бил тук преди около три седмици.

Библиотекарката написа името на компютъра.

— Вашконселош Тошкано, нали така? Един момент, господине.

Екранът даде отговор за секунди. Библиотекарката погледна информацията и се опита да си припомни.

— Професор Тошкано не беше ли възрастен човек с бяла брада?

— Да, точно така.

— Ами да. Спомням си го — усмихна се тя. — Малко мрачен, затворен човек. — Погледна Томаш и опасявайки се да не би да говори пред приятел или роднина, побърза да добави: — Но е прекрасен човек, не мога да се оплача.

— Без съмнение.

— Всъщност отдавна не е идвал тук. Да не би да ни е сърдит?

— Не. Почина преди две седмици и половина.

По лицето на жената се изписа ужас.

— Ах! — възкликна тя потресена. — Наистина ли? Ужасно съжалявам! Какво нещастие! Преди няколко дни беше тук, а сега… — Прекръсти се. — Пресвета дево!

Томаш въздъхна състрадателно, макар че гореше от нетърпение да узнае какъв отговор бе дал компютърът.

— Такъв е животът.

— Господи! Да не би да сте му роднина?

— Не, не. Познат. Трябва да възстановя последните изследвания на професор Тошкано. За публикация. — Кимна към екрана на компютъра. — Имате ли резултат вече?

Библиотекарката трепна и отново погледна монитора.

— Да — каза. — Ами знаете ли, излиза, че професор Тошкано е бил тук само три пъти, и при това е поръчвал една и съща книга. — Впери поглед в заглавието, появило се на екрана. — Това е История на португалската колонизация на Бразилия, издадена през 1921 година в Порто. Само тази книга е ползвал.

— Така ли? — учуди се Томаш. — Имате ли книгата в момента?

— Разбира се. Кой том желаете?

— Кои томове е поръчвал той?

Жената провери.

— Ползвал е само първия том.

— Бихте ли ми донесли същия том? — помоли Томаш.

Библиотекарката отиде да вземе книгата. Докато чакаше, Томаш с удоволствие седна на единия от дървените столове, поставен до маса за четене, и се полюбува на красивия салон. Вдъхна с блаженство топлия и леко сладникав мирис на стара хартия, ухание, с което беше свикнал и без което вече не можеше да живее, това беше неговият кислород. Това бе диханието на миналото, невидимият призрак, който прекосяваше времето с вести от вече несъществуващото, духът, който крепеше душата му и определяше съдбата му. Всеки има своите пороци, мислеше Томаш. Някои не можеха да живеят без соления бриз на морето; други изнемогваха без свежия въздух на планините; трети бяха запленени от пречистващите ухания на горите; но само в старите пожълтели ръкописи, разпадащи се на късчета и забравени в някой затънтен ъгъл на прашна библиотека, Томаш намираше извор на вдъхновение и сили. Това беше неговият дом, добре го знаеше; там, където имаше стари книги, там бяха и неговите най-дълбоки корени.

— Ето го — съобщи библиотекарката, оставяйки дебел том на масата.

Томаш разгледа книгата и видя, че История на португалската колонизация на Бразилия е била съставена и подготвена за печат от Малиейро Диаш и е била издадена от Националната литография в Порто през 1921 година. Зачете се, отначало внимателно, но около час по-късно, вече разбрал, че книгата систематизира наличната информация, започна да чете през ред, прелиствайки я набързо. Когато стигна до края, с отчаяние установи, че книгата не съдържа нищо, което би могло да му помогне в проучването. Томаш отиде при библиотекарката и върна томчето.

— Вече го прегледах — каза. — Професор Тошкано нищо друго ли не е чел?

— Компютърът е отбелязал само тази книга.

Томаш остана умислен.

— Хм — измърмори. — Значи е чел само тази книга? Сигурна ли сте?

Бразилката се позамисли.

— Да, няма съмнение, че е поръчвал само тази книга. Но си спомням, че той се интересуваше от нашите реликви.

— Реликви ли?

— Да. Имаме един екземпляр от първото издание на Лузиадите57 от 1572 година, Декретите на дон Мануел от 1521 година. Имаме също Заседания на Кортесите и някои закони от 1539, Истински сведения за земите на Преще Жоам, както го е видял и записал отец Франсишко Алвареш от 1540 година.

— И той е прочел всичко това?

— Не — отвърна тя, поклащайки енергично глава. — Само разгледа книгите.

— Да — разбра Томаш. — Любопитство на историка.

— Точно така — усмихна се библиотекарката. — Знаете ли, библиотеката разполага с над триста и петдесет хиляди заглавия, но най-значителна е колекцията ни от редки творби, един ценен архив, който включва ръкописи с автограф, като Гибелна любов от Камило Кащело Бранко. А това привлича много хора, нали? — Повдигна вежди в знак на покана. — Искате ли и вие да разгледате колекцията?

Португалецът погледна часовника и въздъхна.

— Може би друг път — каза. — Вече е един следобед и съм гладен. Да знаете дали има ресторанти близо до Националната библиотека?

— Разбира се. Точно отсреща, от другата страна на площада.

— Чудесно. Мога ли да отида пеш дотам?

— Пеш до Националната библиотека? Не, по-добре не опитвайте. Доста ще трябва да повървите, ще ви отнеме около час. Ако бързате, по-добре е да хванете такси.

ОБЯДВА КРЕХЪК БИФТЕК НА МАСА НА ОТКРИТО в ресторант „Синеландия“, името, с което беше известен площад Флориано, в началото на широкия булевард „Рио Бранко“. Докато се хранеше, мислите му се върнаха на мистерията с ребуса, който си оставаше неразгадан. Главата му беше пламнала от предположения относно връзката, която Тошкано беше установил между Молок, Нинундия и откриването на Бразилия; колкото и да прехвърляше загадката през ума си, не откриваше ключа към нея. Реши да се върне на идеята, която беше отхвърлил, когато за първи път видя ребуса в двореца Сан Клементе. Ами ако посланието наистина беше шифър? Вярно, тази мисъл не беше достатъчно убедителна; странните буквени комбинации нямаха нищо общо с хаотичния вид на шифрите; гласните при тях се свързваха със съгласните, образуваха срички, напомняха думи. Наистина приличаше на код. Но ако все пак беше шифър? Поради липса на по-добри идеи Томаш реши да се спре на тази хипотеза, от чисто експериментално любопитство, и намисли да ги подложи на честотен анализ. Първо трябваше да изясни на какъв език е било написано шифрованото послание, ако въобще беше шифровано; понеже Тошкано бе португалец, естествено бе да се допусне, че тайното послание е написано на португалски.

Извади ксерокопието на ребуса, сгънато в бележника му, и го разгледа внимателно. Преброи буквите на двете думи от втория ред и откри, че две букви, о и n, се срещаха три пъти, а, s, и i се появяваха два пъти, а d, t, u и m — само по веднъж. Като криптоаналитик, Томаш знаеше, че най-често срещаните букви в европейските езици са е и а, поради което реши да замести с тях съответно n и о, най-често срещаните в ребуса букви. Други често използвани букви от азбуката бяха s, i и r, което го подтикна да ги постави на местата на а, s и r от ребуса. Написа фразата на книжна салфетка и започна с подмяната на буквите. Когато приключи, той впери поглед в резултата от експеримента.

N I N U N D I А О М А S Т О О S

Е R Е? Е? R S А? S I? А А I

Какво ли би могло да означава първата дума еrе?е?rs, в която липсваха само две букви? Замисли се над по-редки букви, които биха могли да попълнят празните места в тази първа дума и се зае да пробва: първо постави с — еrесесrs, после m — еrеmеmrs; накрая d — еrеdеdrs. Поклати глава. Нямаше никакъв смисъл. Опита с последната дума, а?si?аai, но и тя остана неразгадаема. Acsicaai? Аmsimааi? Аdsidааi? Недоволен, той допусна възможността да е заложил на погрешна последователност и за да изясни нещата, размени местата на а и е и погледна резултата.

A R A? A? R S E? S I? E E I

Още по-зле. Аrа?а?rs би ли могло да бъде Аrаmаmrs? Аrаtatrs? Нямаше смисъл. Обезсърчен, той пробва и с втората дума, e?si?eei, но тя също не разкриваше тайната си. Еmsimее? Etsitееi? Не. Допусна, че може би греши при другите букви, което бе твърде вероятно, и реши да размени местата на s, r и i. Когато приключи, разгледа новото разпределение, но и от него не успя да извлече никакво смислено значение. Поклати глава и се отказа, категорично убеден, че не става въпрос за шифър. Със сигурност беше код. Но какъв? В Кралската библиотека не беше намерил нищо съществено и сега възлагаше всичките си надежди на Националната библиотека, където Тошкано вероятно беше прекарал по-голяма част от времето си и където би могъл да е направил въпросното сензационно откритие, за което беше споменал пред Молиарти.

Въздъхна тежко.

Погледна през прозореца на ресторанта и съзря фасадата на сградата отвъд дърветата, пръснали цвят по площада. Томаш знаеше, че тази библиотека е нещо изключително. Разполагаше с повече от десет милиона тома, което я нареждаше на осмо място сред националните библиотеки в света и на първо място в португалоезичния свят, но не това я правеше специална. Значението ѝ, в случая с неговото изследване, се измерваше не с количеството, а с качеството на документите, които се съхраняваха в нея, а това на свой ред се коренеше в бурната и смутна история на тази институция. Всъщност Националната библиотека в Рио де Жанейро бе наследница на старата Кралска португалска колекция, чиято сграда била изпепелена от пожар по време на голямото земетресение в Лисабон през 1755 година. По-късно тя била възстановена по заповед на дон Жозе и се превърнала в Кралска библиотека. Когато войските на Наполеон нахлули в Португалия в началото на XIX век, португалският крал избягал в Бразилия, като преместил столицата на империята в Рио де Жанейро и прехвърлил библиотечния фонд; шейсет хиляди книги, ръкописи, гравюри и карти и над двеста ценни оригинални старопечатни издания прекосили Атлантическия океан в сандъци и били разтоварени на брега на залива Гуанабара, за да бъдат прибрани в катакомбите на манастирската болница на Трети Кармилски орден. Там били струпани истински книжовни съкровища, сред които два екземпляра на Библията от Могунция от 1462 година, първото печатно издание на Библията след Гутенберговата библия, първото издание на Лузиадите от Камоеш, датиращи от 1572 година, и Registrum huius libri cronicarum cu(m) figuris et ymagibus ab inicio mu(n)di58, познат също като Нюрнбергска хроника, прочутото произведение на Хартман Шедел, една от първите световни хроники от 1493, включваща три гравюри на Албрехт Дюрер. Когато Бразилия обявила независимост, Португалия си поискала обратно културното съкровище, но бразилците не отстъпили; двете страни се договорили Лисабон да получи за него осемстотин контуш обезщетение.

И така, изпълнен с надежда, пет минути преди три часа следобед, Томаш напусна ресторанта и пресече площада и булевард „Рио Бранко“, запътен към Националната библиотека. Изкачи широките каменни стъпала и бе спрян на входа от човек от охраната, който го упъти наляво, към приемната. Четири девойки с отегчен вид очакваха посетителите.

— Добър ден — поздрави Томаш. Отвори бележника си и прочете името, което културният аташе му бе съобщил по телефона. — Бих искал да говоря с Пауло Ферейра да Лагоа.

— Имате ли уговорен час? — попита една от девойките, с тъмна кожа и яснозелени очи.

— Да, той ме очаква.

— Името ви?

Новопристигналият се представи и служителката вдигна телефона. След известно изчакване, момичето подаде един пропуск на Томаш и му обясни, че трябва да се качи на четвъртия етаж; посочи към асансьорите и посетителят тръгна по указания път. Пак го идентифицираха, този път едра жена, охраняваща достъпа до асансьорите, която огледа пропуска и вдигна вежди, като видя тефтера в ръката му.

— В читалнята можете да ползвате единствено молив — осведоми го жената.

— Но аз имам само писалка…

— Няма значение. Поискайте да ви дадат молив в читалнята, а ако нямат, купете си от кафенето, там се продават.

Изчака малко да се отворят вратите на асансьора, претъпкан с хора, които идваха от долния етаж, и се качи на последния, четвърти етаж. Озова се във вестибюл с мраморно стълбище и се приближи до бронзовите перила, които го ограждаха; прокара ръка по тях и се увери, че са с изкуствена патина и фриз; погали полирания месингов парапет и се полюбува на интериора на сградата. Огледа се наоколо и видя, че на първата врата вдясно има надпис Дирекция. Отправи се натам, почука и отвори вратата. Лъхна го свеж и сух въздух, раздвижван от климатик, обзе го удивление. Очакваше да види кабинет, а попадна в просторен салон; кабинетът всъщност представляваше широк балкон, ограждащ централния салон, където имаше бюра, шкафове и хора, заети с работа. През широкия оберлихт, богато украсен с цветни витражи, струеше дневна светлина.

— Да, моля? — попита младеж, седнал на бюро до вратата. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Идвам да говоря с господин директора.

Служителят го заведе до асистентката на директора на Националната библиотека, мургаво момиче с черни очи и заострена брадичка, което седеше на старо дървено бюро и оживено дискутираше нещо по телефона. Когато приключи с разговора, момичето остави слушалката и се вгледа в новодошлия.

— Вие ли сте професор Нороня?

— Да, аз съм.

— Ще извикам доктор Пауло, той ще се радва да се срещне с вас.

Девойката прекоси терасата и отиде при мъж със светло-кестенява коса, оредяла на темето, около четиридесет и пет годишен, който седеше с още хора на дълга маса, явно имаха съвещание; мъжът стана, беше висок, леко пълен, последва я и отиде да поздрави Томаш.

— Професор Нороня, радвам се да се запозная с вас — каза той, като протегна дясната си ръка. — Аз съм Пауло Ферейра да Лагоа.

— Здравейте, за мен е удоволствие.

Стиснаха ръце.

— Консулът ми се обади и ми каза за мисията ви. Аз свърших моята работа и помолих да ми направят справка за книгите, които професор Тошкано е проучвал. — Кимна на асистентката. — Селия, при теб ли е досието?

— Да, господине — потвърди девойката, като му подаде бежова папка.

Директорът на библиотеката отвори папката, прелисти документите и я подаде на посетителя.

— Заповядайте, професоре.

Томаш пое папката и разгледа документите. Бяха копия на заемните бележки със заглавията, ползвани от професор Тошкано преди седмици. Списъкът веднага привлече вниманието му. Първата книга беше Cosmographiae introductio cum quib- vsdam geometriae ас astronomiae principiis as ean rem necessariis, Insuper quatuor Americi Vespucii navigationes59 от Мартин Валдземюлер, 1507 година; после беше Narratio regionum indicarum per hispanus quosdan devastatarum verissima60, текст от 1598 година, от Бартоломе де лас Касас; по-натам — Epistola de Insulis nuper inventis61 от Христофор Колумб, 1493 година; следващата книга беше De orbe novo decades62 от Пиетро д’Ангиера, 1516 година; на предпоследната бележка се четеше Psalterium63 от Агостино Джустиниани, също от 1516 година; а. последната беше Paesi nouamente retrovati et novo mondo da A. Vesputio64 от Фраканцано да Монталбодо, от 1507 година.

— Това ли търсехте?

— Да — потвърди Томаш замислено.

Директорът на Бразилската национална библиотека усети недоумението на португалеца.

— Всичко наред ли е?

— Ммм… да… Всъщност има нещо, което ми се струва необичайно.

— Да?

Томаш му подаде копията на бележките.

— Кажете ми, доктор Лагoa, коя от тези книги има някаква връзка с откриването на Бразилия от Педро Алвареш Кабрал?

Бразилецът разгледа задълбочено заглавията от бележките.

— Ами — започна. — Космографията на Валдземюлер съдържа една от първите географски карти, на която е отбелязана Бразилия. — Погледна друга от бележките. — А книгата на Монталбодо е първата, в която е поместен материал за откриването на Бразилия. До 1507 година подробностите около пътуването на Кабрал са били достояние само на португалците, никога дотогава откритието му не е било обстойно описвано в книга. Paesi nouamente retrovati е първата книга, която прави това.

— Хм… — промърмори Томаш, преценявайки онова, което беше чул. — А другите книги имат ли някаква връзка с Бразилия?

— Не, нямат, доколкото знам.

— Странно…

Настъпи тишина.

— Искате ли да видите някоя от тези книги?

— Да — реши Томаш. — Paesi nouamente retrovati.

— Ще помоля да ви заведат в залата с микрофилмите.

— Професор Тошкано на микрофилм ли я е чел?

Лагоа погледна бележката.

— Не, той е прегледал оригинала.

— Тогава, ако нямате нищо против, бих предпочел и аз да я прегледам в оригинал. Искам да проуча точно онези екземпляри, които и той е прегледал. Възможно е да има важни бележки в полето, дори видът на използваната хартия би могъл да се окаже от значение. Трябва да видя онова, което и той е видял, само така бих могъл да съм сигурен, че нищо няма да ми убегне.

Бразилецът махна към асистентката.

— Селия, нареди да донесат оригинала на Paesi. — Пак погледна към бележката. — Намира се в хранилище 1,3. После заведи господин професора в залата за редки книги и попълни формуляра. — Обърна се към Томаш и му стисна ръка. — Господин професоре, беше ми приятно. Ако ви потрябва нещо друго, Селия ще ви помогне.

Лагоа се върна към съвещанието, а асистентката, след кратък разговор по телефона, кимна към посетителя да я последва. Слязоха на долния етаж по мраморното стълбище и Селия поведе Томаш към една врата, на която имаше табелка Редки книги, точно под дирекцията. Влязоха и той разбра, че се бяха върнали в същия салон, само че вече не бяха на огромния балкон, а в залата долу; отляво имаше дълъг дървен шкаф с малки чекмеджета и метални дръжки, с картончета в тях, наредени по азбучен ред според името на автора и произведението. Пресякоха салона и Томаш се озова до маса, поставена пред бюрата на служителките от библиотеката; масата беше покрита с кадифен плат в бордо и върху нея бе поставена малка кафява книга със златни букви на корицата, както и чифт тънки бели ръкавици. Селия го представи на библиотекарката, ниска и закръглена госпожа.

— Това ли е книгата? — попита Томаш и посочи древната реликва върху кадифената покривка на масата.

— Да — потвърди библиотекарката. — Това е Paesi nouamente retrovati et novo mondo da A. Vesputio.

Приближи се, надвесвайки се над книгата.

— Мога ли да я разгледам?

— Разбира се — каза госпожата. — Но, моля ви, сложете си преди това ръкавиците. Книгата е стара и искаме да избегнем отпечатъци от пръсти и…

— Знам как е — прекъсна я Томаш с усмивка. — Не се притеснявайте, свикнал съм.

— И можете да ползвате само молив.

— Разбирам ви, но нямам — каза португалецът, опипвайки джобовете си.

— Можете да ползвате този — разреши проблема библиотекарката, като остави подострен молив на масата.

Томаш нахлузи белите ръкавици, седна и взе малката кафява книга, като погали кожената корица. На първите страници бяха споменати заглавието, автора, града Виченца и годината на издаването, 1507; бележка с молив на съвременен португалски обясняваше, че книгата съдържа първото описание на пътуването на Педро Алвареш Кабрал до Бразилия и че става въпрос за втория по древност сборник с пътеписи. Прелисти книгата; страниците бяха пожълтели и на петна, излъчваха осезаем сладникав мирис; искаше му се да почувства плътността на листовете с върха на пръстите си, но ръкавиците го бяха лишили от усета за допир, сякаш беше под упойка. Текстът изглеждаше написан на тоскански и включваше по двадесет и девет реда на страница, с декоративен елемент в началото на всяка глава.

Отне му два часа да прочете книгата, водейки си бележки с молив в бележника. Когато приключи, остави книгата, стана от стола, протегна се и отиде при библиотекарката, която се суетеше около някакви поръчани книги.

— Извинете — каза той, за да привлече вниманието ѝ. — Привърших вече.

— Ах, да — възкликна тя. — Желаете ли друга книга?

Томаш погледна часовника. Беше пет часа.

— В колко часа затваряте?

— В осем вечерта, господине.

Португалецът въздъхна.

— Не, смятам да си ходя, вече съм изморен. Ще се върна утре, за да прегледам Валдземюлер. — Кимна с глава. — Много благодаря и до утре.

Селия се върна в залата с редки издания и го придружи в асансьора. Слязоха до етажа на главния вход и се отправиха към големия вестибюл, заобикаляйки мраморното стълбище. Когато се приближиха до приемната, за да остави пропуска си, асистентката на директора внезапно спря и отвори широко очи.

— О, професоре, сега си спомних нещо — каза тя.

Томаш я изгледа с почуда.

— Какво има?

— Вижте, професор Тошкано обикновено ползваше сейф за лични вещи. След като почина, неговият сейф остана заключен и не можем да го използваме. — Погледна го умолително. — Нали няма да имате нищо против да предадете в консулството нещата, които е оставил тук?

Португалецът сви рамене, разтвори ръце с безразличие.

— Разбира се. Няма да се бавим много, нали?

— Не — успокои го Селия.

Девойката се устреми към един човек от охраната, който стоеше вляво от вестибюла, точно зад приемната, и Томаш я последва; минаха през детектор за метали, като онези по летищата, и се озоваха пред два масивни черни шкафа. Селия прегледа номерата на отделенията и спря пред шейсет и седем; извади един шперц от чантичката си и го пъхна в ключалката на вратичката; тя се отвори, откривайки съдържанието на малкия сейф. Вътре имаше само куп книжа. Селия извади документите и ги подаде на Томаш, който следеше операцията с нарастващо любопитство.

— Какво е това? — попита португалецът, втренчил поглед в листовете хартия, които държеше в ръка.

— Това са неща, оставени от професор Тошкано. Нали нямате против да ги вземете?

Томаш прелисти страниците, забеляза фотокопия на микрофилмирани документи и някакви бележки. Вниманието му бе привлечено от един от листовете, който съдържаше две групи от по три думи, написани с големи букви и буквена комбинация в два реда с кръстосана азбучна последователност.

ANA

ASSA

АRAR А

SONOS

МАТАМ

OTTO

A D — Е H — I М

В — С F — G J — L

Томаш притвори очи и се опита да проникне в смисъла на видяното. Остана за момент вглъбен, претегляйки различните възможности, и внезапно лицето му светна в усмивка. Той подаде страницата на Селия гордо и триумфиращо.

— Какво мислите за това?

Бразилката разгледа думите, сбърчи чело и вдигна поглед.

— Ами… не знам, странно е, нали? — Наведе глава над листа, прочитайки написаното в първите два абзаца. — Ana assa arara е sonos matam Otto, „Ана пече арара и сънища убиват Ото“.

Томаш повдигна вежди.

— Нищо особено ли не намирате?

Момичето пак се вгледа в листа; след видимо безрезултатно усилие, тя нацупи устни.

— Ами някак безсмислени фрази, нали?

— Нищо друго ли не забелязвате?

Тя отново се взря в листа.

— Не — каза накрая. — Защо?

Португалецът посочи двата абзаца.

— Забелязахте ли, че думите са палиндроми?

— Палиндроми ли?

— Четат се по един и същи начин отляво надясно и отдясно наляво, означават едно и също. — Вгледа се съсредоточено и буквите. — Вижте. Първата дума е аnа, която се чете по същия начин и в едната, и в другата посока. Assa е същият случай. И аrаrа също. И така нататък.

— О, невероятно! — възкликна Селия възхитена.

— Интересно е, нали?

— И защо го е правил?

— Професорът обичаше ребуси, явно си е играл на… — Томаш млъкна, отвори широко очи и устните му описаха едно o. — Вижте го само, ама той… — заговори сам на себе си, отваряйки и затваряйки уста като риба. Затършува припряно из джобовете и като не намери онова, което търсеше, нетърпеливо запрелиства сгънатите в бележника листи, докато най-сетне го откри. — А! Ето го!

Селия надникна, но нищо не разбра.

MOLOC

NINUNDIA OMASTOOS

Томаш прокара очи по същите думи, произнасяйки ги в неясен шепот. Надраска припряно някакви неразгадаеми заврънкулки. Лицето му светна изведнъж и вдигна възторжено ръце.

— Открих!.. — извика той, гласът му прокънтя из вестибюла, привличайки погледите на посетителите.

Селия го изгледа смаяно.

— За какво говорите, професоре?

— Разреших ребуса — възкликна той с широко отворени очи, обзет от еуфорична възбуда. — Покъртително просто. — Опря показалец до слепоочието. — Измислях какви ли не теории, докато всъщност е трябвало само да прочета първия ред отдясно наляво. — Погледна към листа. — Искате ли да видите?

Взе писалката и надраска отговора под шифрованата дума. На горния ред написа:

COLOM

После съпостави думите от следващия ред с азбучната структура, записана от Тошкано, и получи едно странно уравнение:

NINUNDIA

OMASTOOS

N I — N U — N D — I А

О — М А — S Т — О О— S

NOMINASUNTODIOSA

Разгледа по-задълбочено фразата, определи местата на интервалите и отново я написа:

NOMINA SUNT ODIOSA

— Какво е това? — попита Селия.

— Момент — промърмори Томаш, опитвайки се да си припомни нещо. Минута по-късно идентифицира цитата. — Цицерон.

— Моля?

— Цицерон — повтори той. — Това е посланието, което професор Тошкано ни е оставил.

— Цицерон ли? Какво значи това?

— Означава, мила моя, че ще се върна горе и ще започна всичко отначало — каза, отправяйки се забързано към асансьорите. Махна с листа. — Тук е следата към голямото откритие.