VII


МАЛКИ ВОДНИ КАПЧИЦИ СЕ ПЛЪЗГАХА ПО ЗЕЛЕНАТА И ГЛАДКА повърхност на листата и се събираха на върха, набъбвайки, докато се превърнат в едра капка; капката едрееше, издуваше се, докато се пренаситеше, и тогава увисваше на крайчеца на листото и след кратко колебание се отронваше тежко в плодородната и влажна земя. След нея идваше друга, после още една, после други, още и още; стичаха се по дълбоко изрязаните и лъскави листа на смокинята и капеха неудържимо, сякаш смокинята ронеше сълзи под мрачното и студено небе.

Седнал, на масата за закуска, взрян в прозореца, Томаш не можеше да откъсне поглед от плачещата смокиня; беше се вторачил в нея, без да я вижда, погълнат от проблемите и потънал в дилемите на живота си. Конщанса беше излязла преди десет минути, днес беше неин ред да води Маргарида на училище. Томаш си мислеше за двете и за Лена; питаше се сега, с известна строгост, какъв път следваше, докъде щеше да го отведе тази неясна пътека. За първи път изневеряваше на жена си и изпитваше противоречиви чувства относно поведението си. От една страна, таеше дълбоко чувство на вина и срам, имаше дъщеря, която се нуждаеше от внимание, и жена, която имаше нужда от помощ, а той се бе заплеснал по студентка, почти петнадесет години по-млада; но от друга страна, трябваше да признае, че тя не беше обикновена студентка, а хубава жена, необвързана, която го бе съблазнила, без той да може да ѝ устои. Какво можеше да направи, питаше се той. Един нормален мъж не бе в състояние да откаже на такава жена. Да, опитваше се да се оправдае, изправен пред отговорността; така си е, мъж е. Но това не означаваше, че няма собствена воля; че е обикновена марионетка в ръцете на една жена, колкото и хубава да беше, колкото и съблазнителна да му изглеждаше; не означаваше, че може да се държи по този начин, отстъпвайки пред най-низшите си инстинкти, пред един лекомислен каприз, пред едно хлапашко безразсъдство, доста безотговорно в крайна сметка.

Притвори очи и прокара ръка по косите си, сякаш с този най-обикновен жест можеше да разсее неяснотата, в която тънеше разумът му и разяждаше душата му. Основанията му го смущаваха, вярно, но имаше и друго; гнетеше го съвестта му, неумолима, жестока, обсипваше го с въпроси, съмнения, дилеми, ядеше го отвътре да вземе решения и да застане лице срещу лице с действителността, измъчваше го с преценка за постъпките му, за извънбрачната връзка, в която се бе забъркал, за предателството срещу своите и в крайна сметка, срещу самия себе си. Какво всъщност го бе накарало да се обвърже с Лена? Дали не беше изкушението пред забранения плод? Не беше ли повикът на изнизващата се с всеки миг младост? Или беше само и единствено секс? Поклати глава, потънал в диалог със самия себе си, вслушвайки се в най-съкровените, най-дълбоките и най-трудни за изповед трепети.

Не.

Не беше само секс, не можеше да бъде. Искаше му се да е така, но не беше. Щеше да бъде секс, ако се бе наситил още първия път, когато отиде да обядва при нея, а се озоваха вкопчени един в друг с ненаситна страст, отдавайки се на похотта, която ги изгаряше, и наслаждавайки се сластно на сладката телесна нега; щеше да бъде секс, ако и двамата се бяха задоволили със спорадични забежки, страстни, но краткотрайни; би било секс и само секс, ако се чувстваше празен отвътре, след като я обладаеше, след като се разтовареше от неудържимото желание, което тя събуждаше и разгаряше в него. Но истината беше, че Томаш беше станал чест посетител на шведката, беше свикнал след обяда да наминава през апартамента ѝ, изневярата се беше превърнала в рутина, нещо като навик, приятно регламентирано положение в работния ден.

Имаше нещо в нея, което събуждаше най-похотливите му желания. Беше чувал да казват, че жените с големи гърди не са особено добри в леглото; но ако това беше вярно, то Лена със сигурност беше изключение. Шведката се беше оказала освободена, страстна, изпълнена с въображение и желание да му достави удоволствие, шумна, когато я обладаваше. Освен това тя не предявяваше почти никакви претенции; задаваше му въпроси върху изследването му, свързано с труда на професор Тошкано, но не го притесняваше с любопитство относно семейния му живот, беше ѝ достатъчно да е с нея почти всеки следобед. Истината беше, че почти неусетно, запазвайки си успокоителна независимост, Лена се беше превърнала в част от живота му, в отдушник и спокоен пристан сред всекидневните проблеми, в забавна разтуха.

Отпи от чашата с изстинало мляко и повтори мислено намерения от него израз. Забавна разтуха. Ето, това беше. Лена се беше превърнала в играчка, тя беше играчката, която го караше да лети, куклата, която, макар и само за час-два, изтриваше от паметта му вечните проблеми със здравето на Маргарида и задълженията към Конщанса. Всекидневните му грижи бяха като вода, която Лена попиваше като гъба; любовницата му беше станала приятно забавление в живота му, имаше нужда от нея, за да се разсее, за да преодолее натрупаното през деня напрежение. С нея Томаш преосмисляше преживяното и успяваше да го види в друга светлина; Лена му помагаше да изпита чувствата си, да изживее различни моменти, да се откъсне от трудностите си в живота и в известен смисъл, да смекчи неприятностите, да се дистанцира от тях, за да ги разбере по-добре. Благодарение на любовницата си Томаш се чувстваше облекчен от потискащите го грижи; връзката им се беше превърнала в нещо като предпазна клапа, която го защитаваше от ужасяващата преса на постоянните проблеми.

Съзнаваше, че откакто се беше свързал с Лена, по някакъв странен и необясним начин той беше станал по-внимателен с дъщеря си и по-мил с жена си, сякаш едната връзка помагаше на другата. Това бе някакъв сложен парадокс, труден за разбиране и почти невъзможен за обяснение, но въпреки това, съвсем реален и осезаем. Връзката с любовницата му се беше обособила като място, където, благодарение на временния отдих, намираше пространство, за да разреши личните си проблеми. Разтоварваше се и променяше гледната си точка, имаше възможност да погледне на нещата по различен начин, по-открито, по-спокойно. Истината, необяснимата истина беше, че благодарение на Лена чувстваше как укрепва връзката със семейството му, Конщанса и Маргарида му бяха станали по-скъпи.

Изпи на една глътка останалото в чашата мляко. Погледна часовника, беше девет и десет сутринта, време да тръгва. Стана от масата и облече сакото. Трябваше да посети един човек в Лисабон.


ТЯСНАТА УЛИЦА, КЪДЕТО ГО БЕШЕ ОТВЕЛ НАДРАСКАНИЯТ в бележника му адрес, изглеждаше тиха, потънала в почти безметежен провинциален покой, макар че се намираше в самия център на града, точно зад „Маркиз де Помбал“, перпендикулярна на улицата, която се изкачваше до търговския център „Аморейраш“. Старата сграда бе притисната между други, по-модерни здания; беше един от онези блокове със задни дворове, които се срещат само из провинцията, примитивен и недодялан на вид, с двор, пълен с марули, зеле, картофи, кудкудякащи кокошки и кочина до кокошарника; ябълково дърво стърчеше до зида като безмълвен страж.

Томаш свери номера на вратата и се огледа. Не му се вярваше, че това е домът на професор Тошкано. Но записаният набързо адрес, който имаше, не оставяше никакво съмнение, бяха му го дали от Лисабонския университет. Макар и не съвсем убеден, бутна портичката на оградата и тръгна по пътеката, ограждаща градината. Закова се на място, заслушан в шума наоколо; очакваше всеки момент да изскочи някое куче пазач с оголени зъби, но дочу само кроткото кудкудякане на кокошките. Добил кураж, направи няколко крачки по-уверено, нямаше и помен от страшен ротвайлер, нито от немска овчарка.

Входната врата зееше полуотворена. Вмъкна се в блока, потъвайки в мрака; потърси опипом електрическия ключ и най-накрая го намери; натисна го, но не светна; пак го натисна, но си остана тъмно.

— По дяволите — измърмори ядосано.

Изчака очите му да свикнат с оскъдната светлина. През вратата се процеждаше дневна светлина, неясна и мека; утрото беше сиво и едва се виждаше. Въпреки това, започна да различава формите. Отдясно имаше старо дървено стълбище, до него, в оградено с решетки пространство, досущ като клетка за птици, стоеше асансьорът, стар и ръждясал; ако се съдеше по вида му, отдавна беше извън употреба. Отвратителна воня изпълваше коридора; смърдеше на гнило, на стари, изхвърлени вехтории. Томаш неволно сравни сградата с онази, в която живееше Лена; онази беше стара, но обитаема, докато тази тук приличаше на порутен дом, обречен на събаряне, в който витаеше нещо призрачно.

Опита се да прочете адреса отново, но сянката върху хартията беше непрогледна. Пристъпи отново към входа, където имаше достатъчно светлина, за да види записаното; освен това си припомни указанията, че домът на професор Тошкано се намира на партера. Огледа се по коридора и откри две врати. Опипа стената, за да намери звънеца, но не откри нищо. Долепи ухо до студеното дърво на първата врата и се ослуша; не чу нищо. Зад втората врата обаче долови някакво движение. Почука на вратата. Чу нещо да се влачи, някой се приближаваше. Вратата се отвори, опъвайки метална верига; възрастна жена с посивяла разрошена коса, облякла син пеньоар върху бежова пижама, надникна през пролуката с въпросително изражение.

— Кажете, моля?

Имаше слаб, треперлив и плах глас.

— Добро утро. Вие ли сте госпожа Тошкано?

— Да, аз съм. Какво желаете?

— Идвам… ммм… като представител на Нов лисабонски университет.

Млъкна за момент, очаквайки, че това ще се окаже достатъчно. Но черните очи на жената останаха вперени в него, явно Томаш не беше произнесъл „Сезам, отвори се“.

— Да?

— Във връзка с проучванията на съпруга ви.

— Съпругът ми почина.

— Знам, уважаема госпожо. Моите съболезнования. — Поколеба се смутено. — Аз… ммм… аз идвам тъкмо за да довърша проучването на вашия съпруг.

Жената присви очи с недоверие.

— Кой сте вие?

— Аз съм професор Томаш Нороня от Катедрата по история към Нов лисабонски университет. Помолиха ме да довърша научната работа на професор Тошкано. Ходих до Лисабонския университет и ми дадоха този адрес.

— Защо искате да довършите изследването?

— Защото е много важно. Това е последната научна работа на съпруга ви. — Реши, че беше намерил силен аргумент и стана по-уверен, по-убедителен. — Вижте, животът на един човек е неговият труд. Съпругът ви вече не е жив, но ние сме длъжни да дадем живот на труда му. Би било жалко, ако този труд не излезе на бял свят, не мислите ли?

Жената смръщи вежди замислено.

— И как смятате да дадете живот на труда му?

— Като го публикувам, разбира се. Така ще получи подобаващо признание. Но това естествено би било възможно само ако успея да възстановя проучването на съпруга ви.

Старицата остана замислена.

— Вие не сте от фондацията, нали?

Томаш преглътна сухо и усети капчиците ледена пот, които избиха по челото му.

— Каква фондация? — попита той.

— Американска.

— Аз съм от Нов лисабонски университет, госпожо — каза той, избягвайки прекия отговор. — Португалец съм, както виждате.

Жената изглеждаше доволна от отговора. Махна веригата и отвори вратата, като го покани да влезе.

— Искате ли чай? — попита тя, докато го водеше към хола.

— Не, благодаря, закусих преди малко.

Холът изглеждаше старомоден и запуснат. Тапети на цветчета и резбовани фризове красяха тази част на дома; виждаха се картини по стените, портрети на хора със сурови лица, идилични пейзажи и древни кораби; хлътнали вехти кресла стояха около малък телевизор; от другата страна на хола, на бюфета от буково дърво, бяха изложени черно-бели семейни снимки в бронзови рамки. Из къщата миришеше на мухъл. Блещукащи прашинки, уловени от лъч светлина, танцуваха във въздуха близо до прозореца; приличаха на миниатюрни светулки, светли точици в бавен танц, ефирни и флуоресцентни, носещи се из застоялия въздух в хола.

— Извинете ме за безпорядъка.

— Моля ви, госпожо. — Огледа се наоколо. Наистина всичко изглеждаше занемарено; беше мръсно, виждаха се петна по пердетата и креслата и слой прах по мебелите. — Всичко е наред, не се притеснявайте.

— Откакто Мартиньо почина, нямам сили да подреждам.

Томаш си припомни името на професора. Мартиньо Вашконселош Тошкано.

— Такъв е животът, госпожо. Какво да се прави?

— Така е — съгласи се старицата примирено. Изглеждаше възпитана жена, макар и доста сломена.

— Дните ни са преброени. Докато усетим, и всичко свършва.

— Така си е. — Направи широк жест с ръка, сочейки наоколо. — Знаете ли, тази сграда е била построена от дядото на мъжа ми в началото на века.

— Наистина ли?

— Била е една от най-хубавите сгради в Лисабон. По онова време не е имало строежи като сега, като тези ужасни сгради, които издигнаха наоколо. Не, тогава всичко е било изпипано до съвършенство. На Рогунда имаше прекрасни къщи, беше много красиво.

— Представям си.

— Но времето не прощава. Вижте това. Всичко е старо, гнило, пред разпадане. След някоя и друга година ще съборят къщата, няма да издържи дълго.

— Да, рано или късно ще стане, неизбежно е.

Жената въздъхна. Оправи пеньоара и приглади кичур коса.

— Кажете ми сега, какво по-точно ви е необходимо?

— Трябва да прегледам документите и всички записки на съпруга ви от последните шест-седем години.

— Проучването, което правеше за американците?

— Да… ммм… не съм сигурен. Бих искал да видя материала, събран от него.

— Значи изследването за американците. — Прокашля се. — Знаете ли, Мартиньо беше нает от някаква фондация в Америка. Плащаха му цяло състояние. Той тръгна из библиотеките, ходи до Торе ду Томбо да чете ръкописи. Все четеше и четеше, до пълно изтощение, толкова стара хартия прелистваше, че се връщаше у дома с почернели от прах ръце. Но един ден той откри нещо, което много го развълнува; приличаше на дете, когато се прибра вкъщи. Аз четях нещо, а той само ми повтаряше: „Мадалена, открих нещо необикновено, наистина необикновено“.

— И какво беше то? — попита Томаш нетърпеливо и се приведе над креслото, по-близо до домакинята.

— Никога не ми каза. Знаете ли, Мартиньо беше особен човек, обожаваше кодове и ребуси. Никога нищо не ми обясняваше. Тогава само ми каза: „Мадалена, засега това е тайна, но когато разбереш, направо ще ахнеш“. И аз го оставих на мира. Докато се занимаваше с неговите си работи, беше щастлив, разбирате ли? Тръгна да пътува, ходи до Италия, до Испания, на разни места, все заради това проучване. — Пак се прокашля. — По някое време американците започнаха да го тормозят, искаха да знаят какво прави, какво е открил. Но Мартиньо не споделяше, казваше им същото, каквото и на мен: „Изчакайте, когато приключа, ще ви го покажа“. Ала те не се отказваха и нещата се влошиха. Един ден американците дойдоха тук и се развикаха, настояваха Мартиньо да им каже какво е открил. — Жената закри лицето си с ръце. — Бяха толкова ядосани, че си помислихме, че ще отрежат плащанията. Но не го сториха.

— Не ви ли се стори странно?

— Кое?

— Щом толкова са настоявали да узнаят всичко, а професор Тошкано е отказал, изглежда странно, че не са отрязали възнаграждението му.

— Така си мислех и аз. Но Мартиньо ми каза, че се страхуват.

— Така ли?

— Да, бяха изплашени.

— Изплашени ли? От какво?

— Мартиньо не ми обясни. Това си бяха неща между тях, аз не се месих. Но си мисля, че американците се опасяваха да не би Мартиньо да запази откритието за себе си. — Усмихна се. — Явно не познаваха мъжа ми, нали така? Нима Мартиньо, след като приключеше изследването, щеше да го прибере в някое чекмедже? Изключено!

— Но сега, след смъртта на професора, не смятате ли да предадете целия материал на американците? Нали така ще го публикувате.

— Не смятам да го правя, защото Мартиньо се беше скарал с тях. — Вдовицата се разсмя и смени тона, сякаш вмъкваше нещо в скоби. — Знаете ли, той беше университетски професор, но понякога, като се ядосваше, употребяваше едни такива каруцарски изрази. — Изчисти гласа си. — Та тогава мъжът ми каза: „Мадалена, те нищо няма да видят, преди да приключа. Абсолютно нищо. А ако се появят тук и започнат да ти досаждат, изгони ги с метлата. Измети ги навън“. Много добре си познавах Мартиньо и щом ми казваше това, значи имаше нещо гнило в цялата работа. Така че направих както ми беше казал. Американците се страхуват да стъпят тук. Веднъж дойде тук един, който говореше португалски с бразилски акцент, и застана на вратата като същински лешояд. Каза, че нямало да се махне, докато не му отворя. Това се случи, когато Мартиньо вече беше в Бразилия. Та стоя човекът там с часове, боже, все едно корени беше пуснал. Наложи се да повикам полицията. Имах пълно право, нали? Дойдоха и го изгониха.

Томаш се разсмя, като си представи сцената, в която шкембести полицаи изхвърляха Молиарти от сградата.

— Върна ли се?

— Като почина Мартиньо, се навърташе наоколо като разгонен пес. Но после изчезна, повече не съм го мяркала наоколо.

Томаш прокара ръка по косата си, готвейки се да насочи разговора към онова, което го беше довело тук.

— Вие ме заинтригувахте. Нямам търпение да узная нещо повече за това изследване на вашия съпруг — отговори. — Знаете ли къде е съхранявал събрания материал?

— Сигурно е в кабинета. Искате ли да го видите?

— Да, разбира се.

Жената го поведе по коридора, влачейки увисналите краища на пеньоара по дъбовия под; имаше разковани дъски, виждаха се дълбоки пукнатини. Преминаха из целия коридор, потънал в тягостен полумрак, и влязоха в кабинета. Навсякъде имаше натрупани книги, цареше бъркотия; виждаха се томове по рафтовете и по пода, книгите бяха толкова много, че човек трудно можеше да се придвижи между тях.

— Не обръщайте внимание на бъркотията — каза домакинята, промъквайки се между разпръснатите книги. — Не съм имала нито време, нито желание да подредя кабинета на мъжа си.

Мадалена Тошкано отвори първото чекмедже и го прегледа набързо; отвори друго чекмедже, погледна в него и го затвори. Потърси в един шкаф и най-сетне възкликна доволно, беше открила онова, което търсеше. Извади оттам светлокафява картонена кутия, с името на японски производител на електроуреди, напечатано отстрани; в кутията имаше много документи, а най-отгоре стоеше зелена папка с думата Colom, изписана небрежно на корицата.

— Ето, тук е — каза жената, като издърпа кутията от шкафа.

Томаш пое кутията внимателно, сякаш в нея имаше съкровище. Беше тежка. Занесе я до едно по-свободно кътче в кабинета, остави я и седна на пода с кръстосани крака, надвесен над документите.

— Бихте ли светнали лампата? — помоли той.

Мадалена натисна електрическия ключ и бледа жълтеникава светлина освети кабинета, хвърляйки призрачни сенки по пода и шкафовете. Томаш потъна в документите и загуби представа за време и пространство, забрави къде се намира, глух за коментарите на госпожата, отнесен в далечна действителност, изгубен в един само негов си свят, негов и на Тошкано. Ксерокопията и записките летяха пред очите му; отдясно подреждаше тези, които му се струваха важни, отляво отиваха онези, които в момента му се струваха излишни. Разпозна репродукции на Histôria de Los Reys Catôlicos103 от Берналдес; Histôria General y Natural de Las lndias104 от Овиедо; Psalterium от Джустиниани; Histôria del Almirante105 от Ернандо Колон; откъси от книги на Муратори, копие от завещанието на Колумб, Raccolta di Documenti е Studi106 Anotaciones107 и документа Асерето. Имаше и едно копие от писмо на Тосканели и няколко писма, подписани от самия Колом. За да бъде списъкът с документи пълен, липсваше само Paesi nuovamente retrouvati от Фраканцано да Монталбодо, но Томаш вече знаеше, че Тошкано го беше открил в Рио де Жанейро.

Тъмният плащ на нощта се беше спуснал над града, когато посетителят се върна към настоящето. Осъзна, че беше забравил да обядва и че се намира сам в кабинета, седнал на пода сред разхвърляните наоколо документи. Подреди нещата в кутията и понечи да се изправи. Мускулите на гърба и краката не реагираха веднага, сковани от неудобната поза. Почти куцукайки, той прекоси коридора и отиде в хола. Мадалена си беше полегнала на дивана, заспала с книга за ренесансовото изкуство в скута си. Томаш се прокашля неловко.

— Госпожо — прошепна. — Госпожо.

Жената отвори очи и седна, разтърсвайки глава, за да се разбуди.

— Извинете — сънено каза тя. — Задрямала съм.

— И добре сте направили.

— Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да.

— Горкият, сигурно сте изморен. Предложих да хапнете нещо, но вие изобщо не ме чухте, бяхте като хипнотизиран сред ония книжа.

— Извинявайте, не съм усетил присъствието ви. Когато съм погълнат от работа, не усещам какво става около мен. Светът може да свърши, без аз да забележа.

— Мъжът ми беше същият. Когато се занимаваше с неговите неща, все едно го нямаше. — Махна към кухнята. — Направих един страхотен бифтек.

— О, благодаря. Не биваше да се притеснявате.

— Въобще не ме притеснявате. Няма ли да хапнете?

— Не, благодаря. Но имам една молба към вас.

— Кажете.

— Мога ли да взема кутията, за да направя ксерокопия на документите?

— Искате да вземете кутията? — попита жената неохотно.

— Няма защо да се притеснявате. Ще върна всичко още утре.

— Не знам…

Томаш пъхна ръка в джоба и извади портфейла. Измъкна оттам личните си документи и ги подаде на Мадалена.

— Ето личната и кредитната ми карта. Оставям ви ги като гаранция, че утре ще ви върна нещата.

Домакинята взе документите и ги разгледа внимателно. Вгледа се в очите му и се реши.

— Добре — каза накрая, като прибра документите в джоба на пеньоара си. — Но това трябва да стане утре. Не по-късно.

— Бъдете спокойна — заключи Томаш и тръгна към кабинета.

Вече беше в коридора, когато чу гласа на Мадалена зад себе си.

— А искате ли и нещата от сейфа?

Спря на място и погледна назад.

— Моля?

— Искате ли и онова, което е в сейфа?

Томаш се върна в хола и остана неподвижен до вратата.

— Какво казахте, моля?

— Мартиньо прибра документи и в сейфа. Искате ли да ги видите?

— Тези документи от същото проучване ли са?

— Да.

— Разбира се, че искам да ги видя — потвърди Томаш заинтригуван.

Мадалена прекоси хола и го отведе в спалнята. Леглото беше неоправено, имаше гърне на пода, разхвърляни дрехи върху плетен камъшен стол и се долавяше неприятна миризма на кисело.

— Не знам — каза тя, — но Мартиньо ми каза, че е последното доказателство.

— Последното доказателство? Доказателство за какво?

— Е, това не знам. Каквото и да е, очевидно е свързано с неговото изследване.

С растящо нетърпение Томаш видя как отваря вратата на гардероба и една масивна метална кутия. Беше сейфът.

— Прибрал е документи в сейфа, така ли?

— Само най-важните. Един ден ми каза: „Мадалена, тук е доказателството за онова, което открих. Когато видят това, ще останат с отворена уста“. За Мартиньо това тук беше толкова ценно, че дори смени кода на ключалката.

Томаш се приближи и разгледа сейфа. Беше вграден в гардероба и имаше десет цифри на заключващия механизъм.

— И какъв е кодът? — попита той, едва сдържайки възбудата си.

Мадалена извади лист хартия от нощното шкафче и му го подаде.

— Ето го.

Томаш отгърна листа, беше бял лист, формат А4, на който имаше написани десет групи от букви и цифри, разположени н две колонки:


Q U О E L Е


L A E F T A


D O C О P 5


U A С U Е 4


T N E D N 5


— Това ли е шифърът за сейфа? — учуди се Томаш. — Но тук виждам букви, а сейфът има само цифри…

— Да — съгласи се Мадалена. — Но на всяка буква отговаря определена цифра. Например а е единица, б е двойка, с е три и така нататък. Разбирате ли?

— Разбирам. — Посочи цифрите в дясната колонка. — А тези цифри? Те в букви ли се обръщат?

Жената се вгледа в листа.

— А, това вече не знам — призна тя. — Моят съпруг не ми е обяснил.

Томаш преписа нетърпеливо кода на сейфа в бележника си. После реши да пробва и да обърне буквите в цифри, като запази трите постоянни цифри от кода. Привърши и се взря в резултата:


17 21 15 5 12 5

12 1 5 6 20 1

4 15 3 15 16 5

21 1 3 21 5 4

20 14 5 4 14 5


Набра цифрите на сейфа, което му се стори доста мудна процедура. Когато привърши, изчака един момент. Вратата си стоеше затворена. Нямаше нищо чудно в това, кодът сигурно беше по-сложен от обикновеното преобръщане на букви в цифри. Погледна Мадалена и сви рамене.

— По-трудно е, отколкото изглежда — заключи той. — Ще взема документите вкъщи, за да им направя ксерокопия и утре ще ви върна всичко. — Посочи към листа А4. — Когато разбера какво означава този ребус, ще дойда отново и ако нямате нищо против, ще отворим сейфа и ще видим какво има вътре. Съгласна ли сте?


ОТПРАВИ СЕ ВЕДНАГА КЪМ КСЕРОКОПИРНИЯ ЦЕНТЪР В „АПОЛО 70“, близо до факултета, и остави там картонената кутия с документите на професор Тошкано. Успокоиха го, че всичко ще бъде готово навреме, и се разбраха да мине късно следващата сутрин.

Тази вечер Томаш беше особено внимателен към жена си и дъщеря си. Обсипа ги с целувки, ласки и любовни обяснения, толкова беше разнежен, че ги изненада; но още по-изненадан беше самият той, защото не подозираше, че може да бъде толкова мил. Помисли си, че навярно се дължи на чувството за вина, че подсъзнателно се стреми да ги обезщети заради изневярата си с Лена; но така или иначе, за пореден път се увери, че връзката му с Лена го правеше по-добър съпруг и по-добър баща.

Конщанса беше сменила цветята във вазите. Сега беше избрала зюмбюли, които изпълваха малкия апартамент с бялата си ангелска еуфория; цветчетата с цвят на слонова кост изникваха отвсякъде, преплетени и гъсти, надничайки от стъклените вази. След вечерята, докато жена му слагаше Маргарида да спи, Томаш отиде до хола да разучи записките, които беше взел от дома на професор Тошкано. Конщанса се върна малко след това и седна до мъжа си. Томаш вдигна очи, погали обсипаните ѝ с лунички страни и се усмихна.

— Заспа ли вече?

— Като ангелче.

— Как мина денят?

— Нормално. Преподавах, после ходих да взема Маргарида и отидохме да се поразходим малко.

— Къде ходихте?

— В Парка на поетите, до търговския център. Учих я да кара колело.

— И?

Конщанса се разсмя.

— Пълен провал. Пада почти веднага, нищо не може да се направи. По някое време се разсърди и каза: „По дяволите тая щу’отия“, и подкара една триколка за четиригодишни деца.

— Наистина ли го направи?

— Разбира се.

— И не я беше срам да кара играчка за малки деца?

— О, нали си я знаеш! От нищо не се срамува.

Томаш поклати глава развеселен. Наистина, дъщеря му се отличаваше със завидна невъзмутимост. Когато ѝ се подиграваха и се опитваха да я унижат, тя просто не им обръщаше внимание, сякаш не се отнасяше за нея. Когато ходеше на плуване, настояваше да си сложи пояс, нещо, което би засрамило други деца на нейната възраст, но тя въобще не се притесняваше. В този смисъл, тя наистина изглеждаше лишена от срам.

Томаш стана и се протегна.

— Трябва да свърша още малко работа.

Върна се на дивана, обсебен от новата загадка, оставена от професор Тошкано.

— Какво е това? — попита жена му, дивейки се над колонките с букви и цифри.

— Мисля, че е кодирано послание — отвърна Томаш, без да вдига глава. — Направо ме побърква.

— Това свързано ли е с работата, която вършиш за американците?

— Да.

Томаш се откъсна от действителността и потъна в мистериите на посланието, което съдържаше кодът на сейфа. Претегли различните възможности за разбиване на шифъра, но знаеше, че първо трябва да разбере с какъв вид шифър си има работа. А при оскъдните данни, с които разполагаше в момента, това не беше лесен въпрос. Беше готов да експериментира с различни варианти, но една ръка издърпа бележника пред него и прекъсна потока на мислите му.

— Томаш — викаше един глас. — Томаш.

Беше Конщанса.

— Да? — попита той отнесено. — Какво има?

— Извинявай, че прекъсвам работата ти. Знам какво става с теб, когато потъваш в този твой свят. Но трябва да ти кажа нещо.

— Какво има?

— Случи се нещо неприятно, когато взех Маргарида от училище.

— Какво е станало?

— Вече ти казах, че когато приключих с часовете, минах да я взема и отидохме да се поразходим. Заведох я в Парка на поетите, за да се научи да кара колело. Знаеш, че напоследък си стои затворена вкъщи, добре е да подиша малко въздух.

— Да.

— И така, след като направихме няколко кръгчета с велосипеда, а после с триколката, аз я оставих да си играе с едни момиченца и седнах на една пейка. И знаеш ли какво стана?

— Какво?

— Дойдоха майките на момиченцата, задъхани от бързане, и си взеха децата. Не искаха да играят с нашата Маргарида.

Томаш погледна жена си шокиран. Очите на Конщанса светеха, едва удържащи сълзите. Томаш разтвори ръце и я прегърна.

— О, не си заслужава да се притесняваш за това. Не им обръщай внимание.

— Държаха се с нея така, сякаш е заразноболна.

— Хората са невежи, това е. Недей да мислиш повече за това.

Целуна я по устните и погали страните ѝ, мокри от търкалящите се сълзи; горещите капчици образуваха малки вадички, задържайки се по треперещата брадичка. Помогна ѝ да стане от дивана и я заведе до леглото. Зави я с одеялото и обеща да се върне. Отиде до съседната стая, целуна в полумрака меките бузки на дъщеря си, погали пухкавите косици, разпилени по възглавницата, после се върна в стаята, съблече се, нахлузи пижамата, изгаси лампата и се сви като ембрион до Конщанса, която бе заспала в същата поза.


ПРЕКАРА СУТРИНТА В НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОТЕКА, правейки справки в източници, които му се сториха полезни, предвид онова, което беше видял в дома на професор Тошкано. В паузите между една и друга справка из книгите, той непрекъснато опитваше да дешифрира секретния код на сейфа. Около обяд отскочи до копирния център в „Аполо 70“ и взе готовите страници на копираните документи, които беше оставил там предишната вечер. Взе и кутията с оригиналите и я сложи в колата. Отиде до дома на Мадалена Тошкано, предаде ѝ кутията и прибра личната си и кредитната карта, които беше оставил като гаранция. Раздели се с вдовицата с обещанието да се върне веднага щом разгадае ребуса на сейфа. Когато излезе на улицата, вече беше един следобед; той извади мобилния си телефон и се обади на Лена, която му обеща сьомга за обяд.

Отиде до „Латино Коельо“ и изкачи на един дъх стъпалата, спирайки едва когато се озова в прегръдките на шведката; двамата нетърпеливо започнаха да се разсъбличат още на вратата, преди да я затворят. Трепереха от възбуда, желанието изгаряше кожата им и те смъкваха дрехите в неудържим копнеж, обзети от нетърпение да усетят топлите си задъхани тела вплетени едно в друго, влажни и жадни, изнемогващи от желание, тръпнещи и ненаситни; затъркаляха се по пода в хола, ту тя отгоре, ту той върху нея, въздишайки и стенейки; той притискаше огромните ѝ гърди, изпълнен с еротична похот, напълнил неспокойни шарещи ръце, заравяше се в желатинената им повърхност, изстискваше неистово зърната; накрая се сляха и експлодираха с вик на облекчение, изтръгнал се от горящата в огън плът, сред несдържани възклицания и задъхани стенания.

Обядваха по халати, лениви, отпуснати, със сита плът. По принцип Томаш не обичаше сьомга, но шведката я беше приготвила по скандинавска рецепта, която притъпяваше специфичния ѝ остър вкус.

— Как се казва това? — попита той, докато се наслаждаваше на сьомгата.

Gravad lax108 — беше отговорът.

— Как я правиш толкова вкусна?

— О, това е стара шведска рецепта — отговори тя. — Оставих сьомгата да се маринова два дни със захар, сол и… ммм… и още нещо, което не знам как се казва на португалски.

— А зеленчукът?

Gubbrora.

— Гу… какво?

Gubbrora. Това е smorgasbord109 от аншоа, цвекло, лук, каперси и жълтък. А сосът на gravad lax е със сладко-кисела горчица и магданоз. Харесва ли ти?

— Да — потвърди той, поклащайки глава одобрително. — Вкусно е.

Замълчаха и се отдадоха на ядене. Сьомгата наистина беше много вкусна, Томаш никога не беше опитвал така приготвена риба. На масата се чуваше само потракването на приборите. Тишината започна да става тягостна, неловка, сякаш сексът беше изразходвал цялата им енергия и нямаше какво да си кажат, а храната беше удобен претекст, за да мълчат.

— Обичаш ли ме? — попита го шведката, наблюдавайки го между лъскавите руси кичури, спускащи се по лицето ѝ.

— Разбира се, мой малък викинг. Много те обичам.

Томаш вече не можеше да различи истината от лъжата. Тя го питаше и той казваше онова, което смяташе, че любовницата му иска да чуе. И понеже знаеше, че убедеността, с която произнася думите, е важна, убеди сам себе си, че наистина я обича. Естествено той обичаше Конщанса, беше изключено да изостави жена си. Вярно бе, че в някои моменти на екстаз с Лена допускаше възможността, представяше си, че оставя жена си и че я сменя с любовницата си, но веднага щом се върнеше в нормалното си състояние, тази вероятност се разсейваше, превръщаше се в най-обикновено бълнуване, в каприз на страстта, на ефимерната екзалтация на сладострастието. Може би не толкова обичаше Лена, колкото я желаеше; не желаеше само тялото ѝ, макар тялото да беше важен елемент от уравнението; желаеше компанията ѝ, бягството от действителността, което тя беше за него, енергията, която му предаваше, за да заздрави брака си, колкото и невероятно да изглеждаше това. Обичаше Конщанса и може би обичаше Лена, но по различен начин, допустимо притворно; може би бъркаше любовта с желанието да я има при себе си, да се наслаждава на пищното ѝ тяло, да се оставя да го отведе към алтернативни измерения, към действителност, където нямаше тризомия 21, нито сърдечни проблеми, нито липса на внимание от страна на жена му, която изцяло се отдаваше на нуждаещата се от специални грижи дъщеря.

— Как върви изследването? — попита шведката, размахвайки вилица с парче забодена сьомга. — Има ли напредък?

Интересът ѝ към проучването беше искрен, бе забелязал Томаш. В началото това го учуди, не предполагаше, че нещо толкова сериозно би могло да събуди любопитството ѝ; но вниманието, което посвещаваше на работата му, го ласкаеше; и нещо още по-важно, поддържаше разговорите им като обща тема, която правеше връзката между двамата по-силна.

— Вчера ходих до дома на професор Тошкано. Вдовицата ми позволи да направя ксерокопия на всички документи и записки, събирани през последните години.

— О! — възкликна тя доволно. — Добър ли беше материалът?

— Прекрасен. — Наведе се от стола и взе чантата. Извади бележника и започна да го прелиства. — Но явно най-ценното се съхранява в сейф. — Намери шифрованото послание и го показа на любовницата си. — Проблемът е, че за да получа достъп до сейфа, ще трябва да разгадая тази главоблъсканица.

Лена се наведе и разгледа шифъра.

— Нищо не разбирам. Ще можеш ли да се справиш с него?

— Какво друго мога да направя? — каза Томаш и отново се надвеси над папката. — Има само един начин. — Извади някаква синя книга от папката. — Ще използвам фреквентна таблица.

Сложи книгата на масата; беше на английски и се казваше Cryptanalysis110.

— Това ли е фреквентната таблица? — попита Лена, гледайки към корицата, където се виждаха квадратчета, напомнящи кръстословица.

— Това е книга с най-различни фреквентни таблици. — Отвори томчето и потърси страницата. Когато я намери, Томаш я показа на любовницата си. — Виждаш ли? Има таблици на английски, немски, френски, италиански, испански и португалски.

— И с тези таблици можеш да откриеш ключ за всяко шифровано съобщение?

Томаш се разсмя.

— Не, богиньо моя. Само заместващия шифър.

— Какво означава това?

— Има три вида шифри. Скрити, транспозиционни и заместващи. При първия вид шифър тайното послание е скрито по такъв начин, че никой да не разбере за съществуването му. Най-древният познат шифър е бил използван в древността, като посланието било изписвано на бръснатата глава на вестоносеца, най-често роб. Авторите на посланието чакали да му порасне коса и едва тогава го пращали при получателя. Вестоносецът лесно преминавал през неприятеля, комуто дори и през ум не минавало, че има изписано послание под косата. Така че получателят трябвало само да обръсне главата на пратеника, за да прочете посланието на главата му.

— Аз не ставам за това — усмихна се Лена, прокарвайки ръка по гъстите си руси къдрици. — А при другите системи?

— При транспозиционния шифър буквите се пренареждат. Всъщност става въпрос за анаграма, като онази, която разчетох в Рио де Жанейро. Молок е Колом, прочетено отдясно наляво. Проста анаграма. Очевидно е, че при съвсем кратки съобщения, състоящи се от една дума, този вид шифър не е особено надежден, тъй като има твърде малко възможности за пренареждане на буквите. Но ако увеличим броя на буквите, броят на комбинациите нараства експоненциално. Например фраза от тридесет и шест букви може да образува трилиони и трилиони различни комбинации. — Нахвърля в бележника едно дълго 50 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000. — Виждаш ли? Това е възможният брой комбинации при тридесет и шест букви. Даде ѝ време да асимилира петицата с тридесет и една нули. — Да, но това предполага съществуването на някакъв ключ за подреждане на буквите, в противен случай посланието би било неразбираемо и за самия получател. Да видим случая с анаграмата, която декодирах в Рио. Фразата Моlос, ninundia omastoos се състои от двадесет и една букви, което означава, че има милиони възможни комбинации. Разбрах, че в това шифровано послание системата на подреждане на първия ред, където беше изписано Молок, се основаваше на най-обикновена симетрия, при която първата буква става последна, втората — предпоследна, и така нататък, докато се получи Соlоn. Във втория ред обаче открих симетрично кръстосване по предварително установен модел, поради което трябваше да наложа двете думи една върху друга и да използвам кръстосана азбучна последователност, следвайки зададения модел.

— Ти си гений — каза Лена и го погали по лицето. Посочи към ребуса, който Томаш си беше записал в дома на Тошкано. — Ами това? Транспозиционен шифър ли е?

— Съмнявам се. Предполагам, че е заместващ шифър.

— Защо мислиш така?

— Заради общия вид на шифрованото послание. Обърни внимание на първата колонка. Съдържа групи от по три букви, които изглеждат свързани произволно. Виждаш ли? — Посочи към последната колонка. — Quo, lae, doc. Сякаш истинските букви са били заместени от други.

Лена прехапа долната си устна.

— Но какво по-точно представлява това заместване?

— Става въпрос за система, при която истинските букви се заместват с други, следвайки определен ред, неразбираем за човек, който не познава азбуката на използвания ключ. Да вземем думата pai111. Ако приемем, че р ще се замества от t, а — от х, и i — от r, думата pai в един кодиран текст ще изглежда като txr. Въпросът е да се разбере, че t е р, че х е а и че r е i. Щом се разгадае шифровият ключ, останалото е лесно и всеки би могъл да декодира посланието.

— Значи, ако правилно съм разбрала, въпросът е да се разбере какъв е ключът на шифъра.

— Точно така.

Доизядоха сьомгата и Лена отиде до кухнята за десерта. Миг по-късно се появи с нещо като ябълково пюре, но по-сухо и по-гъсто.

— Понеже ми спомена скоро за appelkaka, реших да ти направя — обясни тя, докато поднасяше ябълковия сладкиш. Сервира в две чинийки и подаде едната на Томаш.

Португалецът опита.

— Ммм… Тази appel няма нищо общо с kаkа112.

Лена се усмихна на шегата и посочи книгата.

— Да се върнем към разговора. Тези заместващи шифри често ли се срещат?

— Много често. Първият заместващ шифър, който ни е известен, е описан от Юлий Цезар в книгата му De bello gallico113. Принципът, на който се основавал този първи шифър, бил азбучен ред, изместен с три позиции примерно спрямо нормалната азбука. Така а от нормалната азбука се замествала от буквата, заемаща трета позиция, тоест d, докато b се превръщала в е и така нататък. Тази система е известна като шифър на Цезар. В прочутата „Кама Сутра“, появила се през IV век, ерудираният брахман Ватсяяна препоръчвал на жените да научат изкуството на тайнописа, за да могат да общуват по-сигурно с любовниците си. Една от препоръчваните техники е тъкмо субституцията. Днес това е една от най-усъвършенстваните системи и някои по-сложни криптирани съобщения могат да бъдат декодирани само с помощта на компютри, способни да обработят милиони комбинации в секунда.

Томаш опита още малко от appelkaka.

— Ммм — изрази задоволството си той. — Наистина е много вкусно.

Лена дори не обърна внимание на похвалата, погълната изцяло от ребуса на Тошкано.

— Ако мислиш, че това тук е получено със заместващ шифър, как ще декодираш посланието? Разполагаш ли с ключа?

— Не.

— Тогава как ще го направиш?

Томаш кимна към книгата, която беше извадил от чантата.

— С честотните таблици.

Любовницата му го погледна неразбиращо.

— Фреквентните таблици съдържат ли ключ?

— Не — каза, поклащайки отрицателно глава. — Но могат да ми помогнат да го открия. — Преглътна последната хапка от ябълковия сладкиш. — Идеята за таблиците хрумнала на арабските мъдреци, когато изучавали откровенията на Мохамед в Корана. Мюсюлманските теолози, опитвайки се да установят хронологията на откровенията на пророка, изследвали честотата, с която се появява определена дума или буква. Тогава открили, че някои букви са по-често употребявани от другите. Например а и l, които присъстват в определителния член аl, се оказали най-често използваните букви от арабската азбука, десет по-пъти по-често срещани от буквата j например. Всъщност арабите създали по този начин първата фреквентна таблица, регистрираща честотата, с която всяка буква се появява в съответния език. Въз основа на това откритие големият учен от XIX век Абу ал Кинди написал трактат по криптография, в който защитил тезата, че най-ефикасният начин да се декодира едно шифровано послание е, като се установи коя е най-често използваната буква в азбуката на езика на това послание и оттук, коя е най-употребяваната буква в самото послание. Вероятността да е една и съща буква е голяма.

— Не разбирам.

— Да си представим, че кодираното послание е написано на арабски. Щом знаем, че а и l са най-често употребяваните букви на арабски, достатъчно е да установим кои са двете най-често срещани букви в посланието. Да предположим, че това ca t и d. Твърде вероятно е, след като заместим а и l с t и d, да пристъпим към самото декодиране на посланието. Ето това е декодиране въз основа на фреквентната таблица. Като знаем честотния индекс на всяка буква от определен език и сме анализирали честотния индекс на буквите от шифрирания текст, бихме могли да установим кои са буквите в оригиналното съобщение.

— Сега разбрах. Изглежда лесно.

— Не винаги. Тази система не е безпогрешна. Фреквентната таблица представя примерен списък на средностатистическата употреба на всяка буква в определен език. Нормално е кодираните текстове да съдържат букви, които по една или друга причина не се появяват с точно същата честота, установена в таблицата. Това се отнася най-вече за твърде къси съобщения. Например да допуснем, че оригиналното послание е: О rato roeu a rolha da garrafa do rei da Russia114. Както се вижда, в един такъв текст r се появява много по-често, отколкото в нормалната реч, което е отклонение от примерната честота на тази буква. Ето това е пример за възможно отклонение от честотната таблица при текстове, съдържащи по-малко от сто букви. При по-дългите текстове обаче се установява тенденция към изравняване с примерната честота. За нещастие, случаят с ребуса, върху който работя, не е такъв.

— Колко букви съдържа?

— Ребусът ли? — Направи справка в записките си. — Около тридесет. Всъщност двадесет и седем букви и три цифри. Малко са.

Шведката стана от масата и започна да събира чиниите.

— Искаш ли кафе?

— Искам.

Томаш ѝ помогна да занесе чиниите в кухнята и ги постави в миялнята машина. После отиде да прибере покривката, като остави Лена да приготви кафето. Тя зареди кафеварката, една стара стъклена Melior, която принадлежеше към оригиналната покъщнина на апартамента, включи я и отиде при него. Седнаха в хола с документите от изследването, разпилени върху дивана.

— А сега? — попита тя. — Какво смяташ да правиш?

— Трябва да потърся друг ъгъл, от който да погледна на нещата.

— Няма ли да приложиш метода на честотната таблица?

— Това вече го правих снощи и тази сутрин, докато бях в Националната библиотека — въздъхна той.

— И?

Томаш сбърчи нос.

— И не доведе до нищо съществено.

— Нищо ли? Моля те, покажи ми.

Той отвори книгата по криптоанализ и разгледа честотните таблици.

— Ето — показа ѝ някои страници. — Това са честотни таблици. — Взе бележника и намери страницата, където беше нахвърлил ребуса. — Първият въпрос, на който трябва да си отговорим, е на какъв език е написан текстът.

— Не е ли на португалски?

— Възможно е — съгласи се. — Но не бива да забравяме, че първият ребус беше на латински. Беше цитат от Цицерон. Как можем да сме сигурни, че професор Тошкано не се е спрял на латинския или някой друг мъртъв език и за това послание?

— Нямаш ли честотна таблица и за латинския?

— Не, нямам тук. Но може да се намери, ако е необходимо. — Съсредоточи се върху книгата с таблиците. — Както и да е, прегледах вече таблицата за португалския език.

— И какво?

— Първо трябва да отбележим, че португалският език притежава някои специфични особености. Например докато в английския, френския, немския, испанския и италианския най-често срещаната буква е е, в португалския челната позиция се заема от а.

— Така ли?

Томаш посочи отбелязаните в таблиците стойности.

А представлява тринадесет процента и половина от употребяваните букви в текст на португалски, а е — тринадесет процента. Действително в другите романски езици съществува някаква относителна равнопоставеност на двете букви, но винаги с леко преимущество на е. В германските езици това предимство на е е значително. В английския е представлява тринадесет процента от всички букви, докато а остава със седем цяло и осем, изпреварено дори от t, което достига девет процента. В немския разликата е още по-внушителна. Е достига осемнадесет и половина процента фреквентност, а а — едва пет, изпреварена от n, r и s.

— Това означава, че практически е невъзможно да се намерят текстове без буквата е, нали?

— Малко вероятно е. Но не бих казал невъзможно. Френският писател Жорж Перек е написал през 1969 година роман от двеста страници, озаглавен La disparition115, където е успял да постигне нещо невероятно — използвал е думи без буквата е.

— Невероятно.

— И още по-невероятно е, че този роман е бил преведен на английски със заглавието A Void, като преводачът е намерил начин да избегне буквата е и в английското издание.

Кафеварката изсвири и Лена отиде до кухнята да сервира кафето. Върна се след минута с поднос, върху който бе поставена кафеварката и две бели порцеланови чаши. Остави подноса на масичката до дивана, взе кафеварката и напълни двете чашки; двамата си сложиха двойна доза захар и разбъркаха, потропвайки с металната лъжичка по порцелана. Томаш отпи малко от ръба на чашката; кафето беше с плътен наситен вкус, с каймак; гореща, силно ароматна пара се носеше от тъмната течност с леко червеникав оттенък.

— Хубаво ли е? — попита тя.

— Прекрасно. Искаш ли да добавим малко аромат към него?

— Моля?

— Само за аромат. Не знаеш ли какво е това?

— Не.

— Имаш ли някакъв алкохол?

Лена стана и отиде до шкафа. Отвори една врата и извади оттам бутилка с алкохол; на безцветното стъкло имаше бял етикет, на който се виждаше път, ограден от дървета, който минаваше през пусто и равно поле; под картинката се четеше надпис Skane Akvavit. С бутилката в ръце, Лена се върна при Томаш.

— Това става ли?

— Какво е това?

— Шведска ракия — поясни тя, като показваше бутилката.

— Обикновено се използва grappa, италианска гроздова ракия, или португалска ракия, но предполагам, че и шведската ще върви.

— Ще сложиш ракия в кафето?

— Съвсем малко. — Отля по няколко капки във всяка чашка. — Италианците го наричат caffe corretto. Опитай.

Лена отпи малко и усети парещия вкус на алкохола, примесен с гъстата ароматна течност. Сви устни одобрително.

— Не е лошо.

— Само хубави неща чакай от мен — усмихна се той.

Шведката махна към бележника, пренасочвайки разговора към проблема с шифрованото послание.

— Кога смяташ да приложиш таблицата в ребуса?

Томаш остави горещата чашка е примирено изражение.

— Вече я приложих.

— И?

— Ами анализирах буквите от ребуса и открих, че най-често използваната буква е е, която се появява пет пъти. След нея се нареждат а, о и u, като всяка от тях се среща три пъти. Заместих е, като най-често използвана буква, с а. После опитах да заместя а, о и u съответно с е, о, r и s, най-употребяваните букви в португалските текстове след а.

— Нищо ли не се получи?

— Нищо.

Лена се взря в таблицата.

— Но щом нищо не се е получило, при положение че най-често срещаната буква е е, защо да не допуснем, че текстът е написан на друг език, различен от португалския?

— Защото това би означавало, че това не е заместващ шифър, а…

Млъкна, без да се доизкаже, изненадан от онова, което току-що беше казал.

— А какво? — настоя Лена, очаквайки да довърши мисълта си.

Томаш остана притихнал за момент, съзнавайки неочакваните перспективи, които откриваше това предположение. Потърка брадичката си замислено и зарея отсъстващ поглед в пространството.

— А какво? — повтори тя нетърпеливо.

Най-сетне Томаш я погледна.

— Хм, може би е това.

— Кое?

Той отново се съсредоточи върху ребуса, записан в бележника.

— Може би изобщо не е заместващ шифър.

— Така ли? И какво е тогава?

Томаш се зае да брои буквите в ребуса.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… — тихо мърмореше той, местейки пръст от буква на буква. — Четиринадесет — каза накрая. Записа четиринадесет в бележника си и пак започна да брои: — Едно, две, три, четири, пет… — Напевното броене продължи до тринадесет. — Тринадесет — заключи той. Записа тринадесет в бележника под цифрата четиринадесет. После взе книгата и направи справка в честотната таблица. — Това е! — възкликна той, като сви юмрук триумфално.

— Какво е това? — попита Лена, която нищо не разбра.

Томаш ѝ показа една стойност в таблицата.

— Виждаш ли това?

Пръстът му сочеше четиридесет и осем процента.

— Да — потвърди Лена. — Четиридесет и осем процента. Какво означава това?

Томаш се усмихна.

— Това е честотата на гласните в португалските текстове.

— Какво?

— Средно около четиридесет и осем процента от буквите, срещани в португалски текст са гласни — обясни той възбудено. Посочи към стойностите отстрани. — Виждаш ли? Само италианците използват толкова гласни, колкото португалците. Испанците имат четиридесет и седем процента, французите четиридесет и пет, докато англичаните и германците остават някъде с около четиридесет процента.

— И какво следва от това?

— Знаеш ли колко гласни звука съдържа ребусът на професор Тошкано?

— Колко?

— Четиринадесет. А съгласните са тринадесет. С други думи, повече от половината от двадесет и седемте букви от ребуса са гласни. — Впери поглед в нея. — Знаеш ли какво означава това?

— Че текстът е написан на португалски?

— Може би — допусна Томаш. — Но истинският смисъл е друг. Такива високи стойности, приложени към шифровано съобщение, чийто оригинален език се предполага, че е европейски, и още повече португалски, може да ни отведе само до извода, че използваният тук шифър не е заместващ, а транспозиционен.

— Транспозиционен ли?

— Да. Тоест, отново се сблъскваме с анаграма.

— Извинявай, не мога да ти следя мисълта.

— Просто е. Ако ставаше въпрос за заместващ код, най-често срещаните букви в текста, гласните, щяха да бъдат преобърнати в съгласни. Например представи си, че е е било заместено от х. Това би означавало, че след справка в честотната таблица, щяхме да се сблъскаме с прекомерно висок процент на х в текста. Но не виждаме тук нищо подобно, нали? В този ребус гласните имат най-високи честотни стойности. Можем да предположим, че гласните са запазили своята фреквентност, защото не са били заместени. Те са били пренаредени, тоест просто са си сменили местата. Пред нас е анаграма.

— Като Моlос?

— Точно така. Само че този път с повече букви и още по-сложна. — Разгледа ребуса. — Освен това използваният метод визуално създава впечатлението, че става въпрос за заместващ шифър.

Отпиха по глътка от кафето.

— Честотната таблица може ли да ти помогне да декодираш посланието?

— Не, честотната таблица е полезна само в случаите, когато е приложен заместващ шифър. При този тип анаграми може да се използва само за разпознаването на транспозиционния шифър, но не и за декодирането му.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да експериментирам със съчетанията на гласните и съгласните, за да видя дали някое от тях има смисъл. Ако успея да се хвана за нещо, ще установя посоката, следвана от професор Тошкано. В случая с Моlос например той беше прибегнал до симетричната, огледална подредба, където трябваше да се чете отдясно наляво. — Показа ѝ ребуса. — Но този тук не ми прилича на симетричен. Ето, да видим. — Прочете първия ред от първата колонка отдясно наляво. — Ouq. — Сви рамене. — Няма смисъл. — Прочете първия ред от втората колонка. — Еlе116. — Поколеба се. — Е, еlе вече означава нещо. Но ако отидем на втория ред и използваме същия метод, виждаме atf, което не означава абсолютно нищо.

— А може ли да опитаме отдолу нагоре?

— Можем да следваме каквато и да е посока. Отляво надясно, отдолу нагоре или отгоре надолу, по диагонал, на зигзаг, въобще…

Qldut — прошепна Лена, като четеше първите букви на първата колонка отгоре надолу. После се опита да ги прочете в обратен ред. — Tidlq.

Томаш разгледа ребуса и след внимателен анализ взе един молив.

— Нека да се опитаме да съединим двете колонки.

Преписа ребуса на отделен лист, но вече не на групи по три в хоризонтален ред, а по шест. Резултатът продължаваше да е неясен.


Q U О E L Е

L A E F T A

D О С О Р 5

U А С U Е 4

Т N E D N 5


Quoele — продължи шведката да шепне, четейки най-горния хоризонтален ред. Понеже звукосъчетанието не ѝ напомняше нищо познато, прочете същия ред отдясно наляво. — Eleouq.

— Няма смисъл — тихо каза Томаш, поклащайки глава.

Laefta — продължи тя упорито с втория ред. — Atfeal.

Докато Лена продължаваше с изчитането на редовете в различни посоки, Томаш се съсредоточи върху диренето на диграфи и триграфи. В португалския език най-често срещаните диграфи са es, os, de, as и . Потърси места в ребуса, където тези букви се срещаха една до друга, образувайки същите съчетания. Нищо не излезе с es, os, as и , успя да открие само едно de, обърнато на ed, по средата на последния хоризонтален ред. Прочетен отдясно наляво, този последен ред се произнасяше 5ndent, което като че нямаше никакъв смисъл. Обезсърчен, той се залови с триграфите. В португалските текстове най-често срещаните трибуквени съчетания са que, ent, nte, des и est. Потърси ги в ребуса, не откри que, nte, des и est, а само ent, на същия последен ред, когато го прочете отдясно наляво — 5ndent.

— Оле! — прошепна едва доловимо. — Пак този последен ред.

Съвпадението му привлече вниманието. Един от най-често използваните диграфи в португалския език, de, се намираше на същия ред, на който беше и ent, най-употребяваният триграф. Томаш се опита да си спомни португалски думи, включващи съчетанието dent. Independente117. Correspondente118. Intendente119.

Dut — не спираше Лена до него, четейки крайните три букви от първия вертикален ред. — Tud.

Изникваше и въпросът защо цифрата пет се появяваше изписана редом с n в съчетание с dent. 5ndent. Петицата тук не вършеше работа, макар че n беше важно. Вместо dent, имаше ndent, често срещана буквена комбинация в европейските езици. Нямаше и съмнение, че това ndent, съчетаващо едни от най-употребяваните диграфи и триграфи в португалския, би могло да е обикновено съвпадение. Проблемът беше в това, че редовете над него, прочетени в същата последователност, изглеждаха лишени от смисъл. Предпоследният хоризонтален ред, прочетен отдясно наляво, даваше eucau, а този над него се четеше като pocod. Резултатът беше почти нулев.

Ръката на Лена, която се бе вмъкнала между краката му, прекъсна мисловния му процес.

— Тази част ме възбужда — каза тя със сластен глас.

— Коя?

— Тук — посочи към крайните три букви от предпоследния отвесен ред. — Пен. — Усмихна се похотливо. — Дали не е началото на пенис?

Томас се разсмя.

— Каква си хитруша. — Наведе се над ребуса в търсене на някакво възможно is, което би могъл да прибави към pen.

Проследи реда надолу и после наляво. Усмивката му се разсея и отвори уста от почуда. — Pendent — прочете той. Свързвайки pen с ndent, което вече беше разчел, получаваше почти цяла дума. Pendent. Потърси едно е, което би могъл да свърже с крайното t, и го намери на края на първия хоризонтален ред. Нахвърли отново целия ребус, подчертавайки думата, която току-що беше декодирал.


Q U О E L Е

L A E F T A

D О С О Р 5

U А С U Е 4

Т N E D N 5


— Ето! — почти извика той. — Готов е!

— Кой?

— Ребусът. Открих как мога да разгадая шифъра. Посочи към подчертаните букви. — Виждаш ли? Pendente120. Тук е написано pendente.

Лена прочете написаното, като следваше подчертаните букви.

— Наистина е така. Интересно, наистина е pendente. — Смръщи вежди, чудейки се на странната последователност. — Но крайното е е отделено от останалата част на думата…

— Такава е схемата — прекъсна я Томаш възбудено. — Тръгваме вертикално, отгоре надолу, после хоризонтално, отдясно наляво, след това се придвижваме отляво надясно. — Взе молив и разгледа ребуса. — Да видим. След pendente проследяваме последната колонка отгоре надолу; идва а 545. Това, ако не се лъжа, трябва да бъде клонящ към 545. — Върна се към предходните редове. — А тук се получава efoucault. — Замисли се. — Може би трябва да се чете е foucault pendente a 545 — Фуко, клонящ към 545.

Върна се назад и проследи цялата поредица от букви, нареждайки ги една до друга в последователността, която беше открил. Надолу и наляво, надолу и наляво, като размотаващо се кълбо. Написа целия декодиран текст.


QUALOECODEFOUCAULTPENDENTEA545


Анализира реда и отново го преписа, като остави логични промеждутъци между думите. Когато свърши, продължи за момент да съзерцава работата си с триумфална усмивка, изписана на лицето.

— Voilà121 — каза той като илюзионист, който току-що бе направил поредния магически трик.

Лена погледна написаното и се изуми как онази сложна и непонятна амалгама се беше превърнала като с магическа пръчка в разбираема, проста и ясна фраза.


QUAL О ECO DE FOUCAULT PENDENTE A 545?


КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?


Загрузка...