Кодекс 632

XIV

НЕЖНИ КАТО СТЪПКИ НА БАЛЕРИНА, КОЯТО СЕ ПЛЪЗГА ГРАЦИОЗНО по сцената, като кроткото гукане на бебе, сгушено в топла майчина прегръдка, бяха леките движения на листата, които се вдигаха от земята и подхвръкваха с неравномерни подскоци, докато накрая се завихряха около невидима ос, понесени от топлия полъх на поривистия вятър. Бризът неусетно се превръщаше в прашна вихрушка, която помиташе жълтите и кафяви листа по настилката и ги завърташе в странен танц с неясна посока, не след дълго вихрушката слезе от тротоара и се развихри из оживената улица, която криволичеше покрай крепостните стени на Стария град. Томаш ускори крачка, за да избегне фуниевидния вихър, прекоси улица „Султан Сюлейман“ и потъна в множеството. Древни камъни, преживели хилядолетия, надничаха от всеки ъгъл, пазейки спомени, напоени с кръв и болка, със страдание и вяра. Камъни, твърди като метал и меки като слонова кост.

Беше хладно и сухо на зазоряване, макар че слънцето беше безжалостно към тези, които имаха неблагоразумието да излязат навън гологлави. Тълпи от хора слизаха по широките стълби и се стичаха към голямата порта като лакоми мравки, налетели на капка мед, прииждайки под внимателния и бдителен поглед на мъжете с маслиненозелени униформи и каски. Войниците на ЦАХАЛ241 спираха ту един, ту друг минувач за проверка на документи и пребъркваха торбите с М-16, полюшващи се на рамото им, като че с пренебрежение към оръжието, макар всички да знаеха, че това е само поза. Тълпата около монументалната врата към Дамаск беше неспокойна, гъсти талази се носеха към голямата порта, заобикаляйки амбулантните сергии с плодове и зеленчуци и сладки симиди; мърморейки неразбираеми думи, кълнейки, хората се бутаха и притискаха едни в други и Томаш се оказа заклещен сред множеството, което го заобикаляше с миризма на пот на идващи отдалече люде, за да пазаруват или да се помолят на Аллах в голямата джамия „Ал Акса“. Понесен от течението, което го влачеше към голямата северна порта на древния Йерусалим, той вдигна глава и видя двама израелски войници върху портата за Дамаск, взиращи се в тълпата от бойниците по стената, оглеждайки внимателно всяка човешка фигура, една по една, опитвайки се да открият знаци, които будеха тревога.

Човешкият поток го завлече до голямата порта, но пътят се стесни, спускайки се между ниските къщи на Мюсюлманския квартал. Томаш имаше усещането, че е понесен от водни талази, без да може да устои на страшната им сила, оставяйки се на прилива да го носи из тясната, изпълнена с гълчава улица посред магазини за сувенири и сергии с портокали, банани и фурми, с бурканчета бадеми и черни маслини.

Пътят внезапно се разклони на три и множеството, прииждащо откъм портата за Дамаск, се отля в няколко пълноводни ръкава. Томаш потърси с поглед името на улиците; отдясно беше „Соук Кан Ел-Зеит“, по която се виждаха малки хлебарници, сладкарници и бакалии, а тази отляво имаше табела, насочваща към Индийския хоспис и Вратата на цветята. Направи справка в картата и взе решение; интересуваше го средната и затова продължи напред, на юг. Мина под сграда, която образуваше свод над улицата, и се спусна по лекия наклон, докато се озова пред ново кръстовище. На ъгъла се издигаше комплексът на Австрийския хоспис, а в уличката, която тръгваше наляво, ясно се четеше името ѝ, изписано върху една стена на еврейски, арабски и латински.

Виа Долороса. Кръстният път на Исус към Голгота.

Томаш не беше религиозен, но в този момент си представи приведената фигура на Исус, понесъл кръста на гръб из тясната уличка, ограден от римски легионери; видя струйките кръв, които се стичаха по главата му и капеха по камъка. Образите на това място възникваха спонтанно, беше виждал толкова картини, възпроизвеждащи съдбовния път, че щом стъпи тук и прочете Виа Долороса, съзнанието му се изпълни с видения, проследяващи събитията отпреди две хиляди години.

Картата му показваше, че трябва да прекоси целия Стар град по дългата улица пред него. Свърна по „Ел Вад“, откъдето започваше Виа Долороса, мина през „Йешиват Торат Шаим“ и продължи напред, оставяйки зад себе си улицата, която Христос беше изкачил в последните часове от живота си. На първото кръстовище вляво войници на Цахал бяха издигнали контролно-пропускателен пункт и следяха достъпа до „Бар Кук“, тясната улица, която водеше към свещеното място Харам аш Шариф и джамията „Ал Акса“, преграждайки пътя на всички, които не бяха мюсюлмани; явно там се провеждаше религиозна церемония, която никой не трябваше да смущава. Притисната от сградите, образуващи многобройни тунели и сводове, „Ел Вад“ беше защитена от слънцето; духаше прохладен бриз и Томаш настръхна от студ, докато с бърза крачка минаваше през сенчестата улица, без да обръща внимание на многобройните магазинчета, продаващи какво ли не, хвърляйки само бегъл поглед към медните и бронзови съдинки, струпани по вратите им. След като мина край Хамам Ел Аин, зави към Решов Хашалшелет по посока на Арменския квартал, но на ъгъла с медресето „Тащамурия“ свърна наляво и влезе в Еврейския квартал.

Гълчавата от арабските улици беше заместена от нещо съвсем различно; улиците бяха по-широки и открити и цареше почти пасторално спокойствие; не се виждаше жива душа, чуваше се само веселото чуруликане на птиците и кроткото прошумоляване на короните на дърветата, поклащани от вятъра. Посетителят разпозна улица „Шоней Халахот“ и потърси номера на вратата. До звънеца блестеше позлатена табелка с надпис на иврит и отдолу, с по-дребни букви, на английски: The Kabbalah Jewish Quarter Center242. Натисна черното копче и ясният звън огласи вътрешността на сградата. Чу стъпки и вратата се отвори; младо момче с кръгли очила и рядка тънка брада го изгледа въпросително.

— Boker tov — поздрави момчето, пожелавайки добро утро на иврит, и веднага попита с какво би могъл да бъде полезен. — Ма ushal laasot lemaancha?

— Shalom — отвърна на поздрава Томаш. Направи справка в бележника си, търсейки изречението, което набързо беше написал в хотела, за да каже, че не говори иврит. — Мmm… eineni yode ’a ivrit. — Погледна към младия евреин, като се опитваше да отгатне дали го е разбрал. — Do you speak English?

— Ani lo mevin anglit — отвърна момчето, поклащайки глава.

Беше очевидно, че не разбира английски. Португалецът го изгледа втренчено, чудейки се как да разреши въпроса.

— Ммм… Соломон… ммм… — заекна той, опитвайки се да попита за равина, с когото имаше среща. — Рави Соломон Бен-Порат?

— Ааа ken — кимна момчето, отвори вратата и го покани да влезе. — Be ’vakasha!

Младият домакин го отведе до малък, аскетично обзаведен салон, изрече: Slach li, правейки знак да почака, приведе се в любезен поклон и изчезна в коридора. Томаш седна на тъмния диван и разгледа салона. Мебелите бяха от тъмно дърво, а стените бяха покрити с изписани на иврит пана, навярно цитати от Стария завет; във въздуха се носеше мирис на камфор и стара хартия, примесен с острата миризма на восък и лак. Малкият прозорец гледаше към улицата, но тежките завеси едва пропускаха мъждива светлина, достатъчна да освети миниатюрните частици прах, които се носеха из салона.

Минути по-късно чу гласове и един едър мъж около седемдесетте се появи на вратата на салона. Носеше бял памучен talit243 на розови ивици с бели и светлосини ресни по краищата, който явно не беше имал възможност да свали след shacharit244; с гъстата си посивяла брада той приличаше на Дядо Коледа или на асирийски цар с кръгла шапчица на върха на плешивата си глава.

— Shalom aleichem — поздрави новодошлият, подавайки добродушно ръка. — Аз съм рави Соломон Бен-Порат — каза на провлачен английски, с подчертан акцент. — С кого имам удоволствието да разговарям?

— Аз съм професор Томаш Нороня от Лисабон.

— Ааа, професор Нороня! — възкликна с въодушевление. Стиснаха си енергично ръцете. Томаш забеляза, че ръката на равина беше пухкава, но силна; почти смаза неговата. — Na ’im le ’hakir otcha!

— Моля?

— Приятно ми е да се запознаем — повтори вече на английски. — Добре ли пътувахте?

— Да, добре.

Равинът му кимна да го последва и го поведе из коридора към друг салон, споделяйки какво чудо са днешните самолети, невероятно изобретение, което позволява да се пътува по- бързо и от гълъба на Ной. Движеше се с известно затруднение, поклащайки се ту в едната, ту в другата посока; преместването им отне доста време. В дъното на коридора равинът влезе в нещо като библиотека с огромна дъбова маса по средата; покани Томаш да седне на единия от столовете до масата, а той самият се настани удобно на стола срещу него.

— Това е залата ни за съвещания — поясни с дрезгав глас, провлачвайки р-то с гърленото си еврейско произношение. Изразът meeting room прозвуча като meeting rrroom. — Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря.

— Чаша вода?

— Да, вода, ако обичате. Нищо друго.

Равинът погледна към вратата.

След миг на вратата се появи друг мъж с кана вода и две чаши на малък поднос. Изглеждаше малко над трийсетте. Беше слаб, с дълга тъмна брада и къдрава кестенява коса, носеше плетена кръгла шапчица. Влезе и остави каната и чашите върху масата.

— Това е Каим Наси — каза равинът, представяйки мъжа. Засмя се. — Еврейски принц.

Томаш и Каим си размениха по едно shalom и ръкостискане.

— Вие ли сте професорът от Лисабон? — попита Каим на английски.

— Да.

— O!.. — възкликна. Усещаше се, че му се ще да добави нещо, но се въздържа. — Чудесно.

— Каим има португалски произход — поясни равинът. — Нали така, Каим?

— Да — каза той, скромно навеждайки глава.

— О, така ли? — учуди се Томаш. — Португалски евреин?

— Да — потвърди Каим. — Семейството ми е от сефарадските евреи.

— Знаете ли кои са сефарадите? — попита равинът.

— Не.

— Юдеи от Иберийския полуостров.

— А, сефардити.

— Да. Сефардити или сефаради, все същото. — Сви рамене. — Та сефарадите били прогонени от Иберийския полуостров някъде около 5250 година.

— 5250? — попита Томаш в недоумение.

— Да, 5250, година по-рано или по-късно. — Направи пауза и очите му се разшириха разбиращо, сякаш едва сега проумяваше изумлението на португалеца. — Според юдейското летоброене, разбира се.

— А, да. Защото според християнския календар, те са напуснали полуострова към края на XV век.

— Вероятно, но ние се ръководим от нашия календар. — Отпи глътка вода. — Ако не се лъжа, прогонените сефарадски евреи били около четвърт милион души. Напуснали Иберийския полуостров и се пръснали из Северна Африка, Отоманската империя, Южна Америка, Италия и Холандия.

— Вижте — прекъсна го Томаш. — Спиноза е потомък на португалски евреи, семейството му е избягало в Холандия.

— Да — потвърди равинът. — Сефарадите били много начетени люде, може би евреите с най-много знания по онова време. Те първи отишли да живеят в Щатите и до днес се смятат за най-престижното еврейско разклонение.

Португалският историк облегна лакътя си на масата и подпря глава.

— Прогонването на евреите е трагичен факт, навярно едно от най-големите безумства, извършени в Португалия — възкликна той. — И не само заради хуманитарната страна на въпроса. Прокуждането им е пряко свързано с упадъка на страната.

Соломон Бен-Порат видимо се оживи.

— В какъв смисъл?

Томаш го изгледа внимателно.

— Кажете ми нещо. Какво, според вас, прави човека или страната богати?

— Ммм… парите, предполагам. Който има пари, е богат.

— Изглежда логично — съгласи се Томаш. — Преди няколко години в Португалия се появи книгата Богатство и бедност на нациите, написана от един харвардски професор, в която богатството се дефинира по различен начин. Например дали Саудитска Арабия е богата страна? Въз основа на вашето определение тя е богата, защото има много пари. Но когато в Саудитска Арабия трябва да построят мост, какво правят? Викат немски инженери. Когато искат да купят кола, къде отиват? В Детройт, в Съединените американски щати. Когато решават, че имат нужда от мобилен телефон, обръщат се към Финландия. И така нататък. — Томаш направи въпросителен жест към равина. — Но бихте ли ми казали, какво ще стане в деня, когато петролът свърши?

— Когато свърши петролът ли?

— Да. Какво ще се случи със Саудитска Арабия, когато свърши петролът?

— Знам ли — разсмя се равинът. — Отново ще обеднеят, предполагам.

Томаш бързо насочи показалец към него.

— Точно така. Отново ще обеднеят. — Разтвори ръце, сякаш говореше за нещо очевидно. — Следователно онова, което прави една страна богата, не са парите. Това е знанието. И благодарение на знанието тя прави пари. Може да нямам петрол, но ако знам как се строят мостове и произвеждат автомобили, и разбирам от мобилни телефони, значи съм способен да натрупам богатство по един сигурен начин. И точно това прави един човек или една страна богати.

— Разбирам.

— Какво е станало в Португалия по времето на Великите географски открития? Страната се е отворила към нови познания. Принц Енрике събрал велики за своето време умове, португалци и чужденци, които се заели да изобретяват нови навигационни инструменти, да строят нови кораби, да усъвършенстват оръжията, да напредват в картографията, с една дума, била епоха на небивал интелектуален подем. Много от тези португалци и чужденци били християни, но не всички.

— Някои били евреи…

— Абсолютно вярно. Имало е евреи сред онези, които са подготвили Откритията и някои от тях са изиграли много важна роля. Те донесли нови знания на страната, отворили вратите, установили контакти, намерили спомоществователи, определили насоките на развитие. Докато кастилците преследвали евреите, португалците им предлагали подслон. Но в края на XV век нещата започнали да се променят. „Католическите крале“ изгонили евреите от Испания през 1492 г. и мнозина потърсили убежище в Португалия, под протекцията на крал дон Жоао II. Проблемът е, че неговият наследник, крал дон Мануел I, хранел надежди да стане крал на целия Иберийски полуостров и да превърне Лисабон в столица, поради което правел всичко възможно да се хареса на „католическите крале“. Една от най-важните стъпки, които предприел в тази насока, била женитбата му с една от дъщерите на „католическите крале“, така че да улесни вероятното сливане на династиите, но самата годеница, фанатизирана католичка, поставила условие, за да може бракът да се осъществи.

— Поискала да бъдат прогонени евреите — отгатна равинът.

— Точно така. Не искала евреи в Португалия. В нормални условия дон Мануел не би приел условия от годеницата и „католическите крале“. Но това не била обичайна ситуация. Португалският крал искал да стане крал на целия Иберийски полуостров. Поставен пред условието, наложено му от годеницата, и притиснат от португалската църква, дон Мануел отстъпил. Опитал все пак да се измъкне. Вместо да прогони евреите, замислил да ги покръсти насила. Предприел огромна акция през 1497 г., в резултат на която били покръстени седемдесет хиляди португалски евреи. Но повечето от така наречените „нови християни“ продължили тайно да изповядват юдейската си религия. През 1506 година било извършено първото клане на евреи в Лисабон, погром, осъществен от невежото простолюдие, в който загинали две хиляди души. Такива акции били нещо обикновено в Испания, където липсата на толерантност била масово явление, но не и в Португалия. Резултатът бил катастрофален. Евреите се разбягали от страната, отнасяйки със себе си ценно съкровище: своите знания, своето любопитство, своя изобретателен ум. Тази първа стъпка била последвана през 1540 година от установяването на Инквизицията в Португалия; терорът станал тотален четиридесет години по-късно, когато така жадуваното от дон Мануел сливане на династиите най-сетне се осъществило, но с испанците като владетели. Испания наложила още по-мракобесни и радикални методи. Португалия останала затворена за влиянието отвън и за знанието. Научните текстове били забранени, образованието и възпитанието били изцяло контролирани от Църквата, страната потънала във фанатизирано невежество. Със забраната на юдаизма Португалия навлязла в период на упадък, от който успяла да се възстанови само частично.

— Интересен начин да се опознае историята на една страна — каза равинът с усмивка. — Чрез неправилните решения.

— Малки каузи, големи резултати — отбеляза Томаш.

Равинът постави ръка на рамото на Каим и погледна португалеца.

— Нашият еврейски принц е потомък на едно от най-авторитетните сефарадски семейства от Португалия. — Обърна лице към протежето си. — Нали така, Каим?

— Да, господине.

— Как са се казвали твоите предци? — заинтересува се Томаш.

— Португалското име ли да ви кажа или еврейското?

— И двете.

— Семейството ми е приело името Мендеш, но всъщност са се наричали Наси. Години след началото на гоненията в Лисабон моите предци избягали в Холандия, а после в Турция. Матриархът на фамилията Грасия Наси използвала влиянието на турския султан и многобройните му търговски контакти, за да помогне на „новите християни“ да избягат от Португалия. Дори организирала търговски бойкот срещу страните, които преследвали евреите.

— Госпожа Грасия Наси е много почитана сред народа ни — добави равинът. — Поетът Самуел Уске ѝ е посветил книга на португалски, Consolaçam às Trubulaçõens de Ysrael, „Утеха за несгодите на Израел“. Той я нарича „сърце на своя народ“.

— Племенникът на Грасия, Жозе Наси, също избягал от Лисабон в Истанбул — каза Каим, подхващайки наново разказа. — Жозе станал прочут банкер и държавник, приятел на европейските монарси и съветник на султана. Жозе и Грасия поели контрола над Тивериада в Израел, подканяйки и други евреи да се установят тук.

Томаш се усмихна.

— Тоест намеквате, че двама португалски евреи, ваши предци, са започнали кофликта в Близкия изток?

Двамата израилтяни също леко се усмихнаха.

— Нещата могат да бъдат видени и по този начин — каза Каим, поглаждайки къдравата си брада. — Аз предпочитам да мисля за тях като за инструменти в Божиите ръце, допринесли за връщането ни в Обетованата земя.

— Вие не знаете най-любопитното — намеси се равинът. — Жозе Наси станал толкова богат, че и до ден днешен за него се говори като за еврейски цар. — Вдигна пръст. — Бил е „цар“ и защото думата nassi означава „цар“ на староеврейски. — Погали косите на Каим. — И тъй като Каим е потомък на Жозе Наси, аз го наричам „еврейски принц“.

— Ето нещо, за което Португалия може само да съжалява — отбеляза Томаш. — Представете си какво можехме да постигнем, ако семейството на Каим беше останало в Португалия.

Соломон погледна към големия стенен часовник в библиотеката.

— Както и много други семейства като неговото — отбеляза тъжно. Въздъхна дълбоко и добави. — Но ние все говорим и говорим, без да сме стигнали до предмета на нашата среща, нали?

Томаш прие това като покана и извади свитък ксерокопия от чантата си.

— Добре — каза той. — Както ви уведомих по телефона, нуждая се от помощ, за да анализирам тези документи. — Остави свитъка на масата и го побутна към равина, като привлече вниманието му към един лист, който отдели встрани. — Този документ заслужава специален интерес.

Соломон си сложи очилата и се наведе над листа, изучавайки буквите и знаците, изписани върху него.

— Какво е това? — попита равинът, без да отделя поглед от листа.

— Подписът на Христофор Колумб.

Старият евреин поглади замислено гъстата си бяла брада; махна очилата от лицето си и се вгледа в Томаш.

— Подписът си го бива — беше коментарът му.

Португалецът поклати утвърдително глава.

— И на мен така ми се стори — каза. — Мислите ли, че има кабалистично значение?

Соломон пак си сложи очилата и отново разгледа листа.

— Възможно е, възможно е — съгласи се след малко. Остави копието на масата, поглади тънките си устни с пръсти, обмисляйки възможните тълкувания на загадъчната структура от букви и знаци, и въздъхна. — Трябват ми няколко часа, за да направя справка в книгите, да поговоря с приятели и да изследвам по-обстойно този подпис. Погледна към стенния часовник. — Сега е единадесет часа… ммм… да видим… разходете се и елате отново… ами… към пет следобед, става ли?

— Разбира се.

Томаш стана и равинът направи знак на Каим.

— Каим ще дойде с вас. Той е добър екскурзовод и ще ви разведе из Стария град. — Махна с ръка за довиждане. Lehitra 'оt.

И забравил на мига за двамата мъже, сякаш се бяха стопили във въздуха като призраци, старият кабалист се потопи в мистерията на подписа на Христофор Колумб.

Навън беше хладно, въпреки силното слънце, в което се къпеха къщите и площадите на Еврейския квартал. На излизане от сградата Томаш дръпна ципа на якето и последва Каим.

— Къде бихте искали да отидем? — попита израелецът.

— Там, където ходят всички. Гроба Господен и Стената на плача.

— Къде да отидем по-напред?

— Кое е по-близо?

— Западната стена — каза Каим, сочейки надясно. — На около пет минути е оттук.

Решиха да започнат със свещената за юдаизма стена. Тръгнаха на юг и излязоха на площад Хурва, първото по-просторно място, което Томаш виждаше в Стария град; имаше кафенета, заведения на открито, магазини за сувенири и няколко дървета на площада, над който се извисяваха четирите сефарадски синагоги, построени от испански и португалски евреи през XVI век, както и руините на синагогата „Хурва“ и красивото минаре на изчезналата джамия „Сидна Омар“. Двамата свърнаха на изток, прекосявайки криволичещата оживена „Тиферет Израел“, лъкатушейки из лабиринта от улички, пълни е магазинчета за сувенири.

— Смятате ли, че равинът ще успее да разгадае подписа? — попита Томаш, който вървеше до Каим, впил поглед в паважа.

— Кой? Господин Соломон ли?

— Да. Смятате ли, че ще успее да извлече от онзи документ истинското му значение?

— Учителят Соломон Бен-Порат е един от най-добрите кабалисти в света. Отвсякъде идват хора, за да им открива тайните на Тора. Знаете ли, той не е никакъв Chelmer chochem.

— Никакъв какво?

— Chelmer chochem. Мъдрец от Челм.

Томаш погледна въпросително своя гид.

— Рави Соломон не е мъдър човек?

— Мъдър е — каза Каим и се засмя, преди да добави: — Но не е мъдрец от Челм.

Португалецът не разбра какво смешно има.

— Не е мъдрец от Челм? Какво означава това?

— Извинете, това е шега — поясни евреинът. — Челм е град в Полша, чиито жители са обект на шеги сред евреите. Нима англичаните не разказват вицове за ирландци, а французите не се забавляват за сметка на белгийците? Е, и ние разказваме вицове за мъдреците от Челм. Казваме за някой, че е челмски мъдрец, когато има щури идеи.

— Какви например?

— Ами веднъж един равин от Челм обещал да сложи край на беднотията в града. Обещал, че оттогава нататък бедните ще се тъпчат с месо, а богатите ще карат само на хляб. „Как ще стане това“, попитали вярващите, смаяни от плана му. „Учителю, как ще сторите това чудо?“ — „Лесно“, казал равинът. „Отсега нататък ще казваме на хляба месо, а на месото — хляб“.

И двамата шумно се разсмяха.

— В Португалия наричаме това селска хитрост — обясни Томаш. — Имате ли и други примери?

— Ооо, историите от Челм нямат край — отбеляза Каим. — Събрали се еврейските мъдреци, за да обсъдят кое небесно тяло е по-важно, Слънцето или Луната? Равинът от Челм бил категоричен. „Луната“, казал той. — „Ааа, така ли?“, почудили се другите равини. „А защо?“ Равинът от Челм отсякъл: „На кого през деня му е нужно Слънцето? По-важна е Луната, защото свети нощем, когато е тъмно“.

Пак смях.

— Много вицове ли разказвате?

— Много.

— За мъдреците от Челм ли?

— Ммм… да, макар че ако погледнем обективно на нещата, ще видим, че това са вицове за нас самите. Обожаваме да взимаме евреите на подбив, тяхното особнячество, манталитета им. — Вдигна ръка, сякаш да направи някаква уговорка. — Но, забележете, мразим други да го правят.

— Като португалците — засмя се Томаш. — Ако португалец говори лошо за друг португалец, всичко е наред. Но ако чужденец говори лошо за португалец, това вече е съвсем друго.

— Трябва да сте го наследили от нас — каза Каим. — Знаете ли, има едно качество, което много ни разсмива. Това е chutspah.

— Какво е това?

— Chutspah! Ами… това е… нещо като безочие, нахалство, на което само един евреин е способен. Например един евреин отишъл в съда, защото убил майка си и баща си. Понеже бил евреин и притежавал chutspah в излишък, решил да моли съдията за милост, понеже бил пълно сираче.

Пак смях.

Минаха през синагогата „Иешива“ и широк площад се разкри пред двамата. В дъното се издигаше висока стена от огромни каменни варовикови блокове и върволица от евреи в ниското, с kipah245 на главата, полюшвайки се напред-назад, досами древната гигантска стена. Молитвената зона беше защитена от декоративна ограда, от каменни блокове с menorah246 от ковано желязо на върха и черна верига, свързваща металните структури една с друга, отделяйки мястото за молитви от останалата част на площада.

— Kotel Hamaaravi — съобщи Каим. — Западната стена.

Томаш остана взрян в гледката, която беше виждал толкова пъти по телевизията или на снимки в списания.

— Защо това място е най-святото за юдаизма? — попита португалецът.

Каим посочи към златен купол, сияещ на хълма зад Стената.

— Всичко започнало ето там, под онзи златен купол. Под него е камъкът, на който патриархът Авраам се готвел да изпълни волята Божия и да убие сина си Исаак. В последния миг ангел задържал ръката му. Тази скала се нарича Even ha- Shetiyah, основополагащият камък, върху който по-късно бил положен Ковчегът на Завета. Възвишението, на което се намира Камъкът на Авраам, е хълмът Мория, Храмовия хълм, където цар Соломон някога издигнал Първия храм. Но след смъртта на Соломон различни конфликти довели до разделянето на еврейския народ, който бил победен от асирийците и поробен от вавилонците, които разрушили Храма. Вавилонците били разбити от персите и на юдеите било разрешено да се върнат по земите си. Тогава бил построен Вторият храм. Когато Александър Велики минал оттук, оставил елини да владеят Близкия изток, които по-късно били изместени от римляните. Макар и да контролирали тези земи, римляните разрешили на юдеите да имат свои юдейски царе. Малко преди Христос да се роди, цар Ирод разширил храма и построил голяма външна стена, от която Западната стена е единствената оцеляла част. Но през 66 година от християнската ера юдеите въстанали срещу римското владичество и започнали така наречените Юдейски войни. В отговор римляните завладели Йерусалим и през 68 година разрушили Храма, събитие с изключително значение за всички евреи. — Махна към голямата стена. — Затова Западната стена е наричана Стената на плача. Юдеите идват тук, за да оплачат срутването на Храма.

Излязоха на широкия площад и се запътиха към Стената. Томаш се вгледа в грапавата повърхност, по която бяха избили зелени туфи от бленика, а на върха, сред пролуките на скалите, още пъстрееха кученца. Камъните при основата бяха огромни, виждаше се, че са били част от старата крепостна стена, докато тези на високото, доста по-дребни, явно бяха добавени по-късно. В каменните бразди съзря дори две гнезда, навярно на лястовичките или врабчетата, които прелитаха над площада, изпълвайки го с божествено чуруликане и оживено цвъртене.

— Защо Храмът е толкова важен за вас? — попита гостът, спирайки насред площада, за да се полюбува на стената.

— Храмът е свещен.

— Но защо?

— Храмът е средище на духовната вселена, мястото, през което добротата влизала в света. На това място хората въздавали почит към Бог и неговата тора247. Тук Авраам едва не пожертвал Исаак и пак тук Йаков сънувал стълба, която стигала до небето. Когато римляните сринали Храма, ангелите слезли на Земята, покрили тази част от стената с крилата си, за да я защитят, и казали, че тя никога не ще бъде разрушена. Затова пророците твърдят, че божието присъствие никога няма да изостави останките от Храма, Западната стена. Никога. Според тях стената не може да бъде съборена, тя ще стои тук во веки веков. — Посочи към огромните каменни блокове в основата на стената. — Виждате ли тези камъни? Най-масивният от тях тежи четиристотин тона. Това е най-големият камък, пренасян някога от хора. Такива камъни няма нито в древногръцките паметници, нито в египетските пирамиди, нито в модерните сгради в Ню Йорк или Чикаго. Няма кран, който би могъл да повдигне този камък. — Пое си дълбоко дъх. — Талмудът учи, че когато Храмът бил разрушен, Господ затворил всички врати на небето. Всички, освен една. Вратата на сълзите. Западната стена е мястото, където евреите идват, за да поплачат, тук е Вратата на плача. Всички молитви, изречени от евреите из целия свят, се стичат към Западната стена и тук, през Вратата на плача, се въздигат на небето и стигат до Бога. Мидраш разкрива, че Бог нито за миг не се отделя от Стената. „Песен на песните“ сочи присъствието му с думите: „Ето, стои зад стената ни“.

— Но след като Храмът е толкова важен, защо не го възстановите?

— Той ще бъде издигнат наново, когато дойде Месията. Трети Храм ще бъде въздигнат на мястото, където са били Първият и Вторият храм. Мидраш казва, че този Трети храм вече е издигнат на небето и само чака да се подготвим на Земята. Всичко сочи, че това време настъпва. Много силен знак е завръщането на юдейския народ в Обетованата земя. Месията ще построи Храма на хълма Мория, Храмовия хълм.

— А как ще познаете Месията? Как ще разберете, че именно той е Месията, а не някой самозванец?

— Знакът, че Месията е истинският Месия е именно възстановяването на Храма.

— Но тук са джамията „Ал Акса“ и Куполът на скалата — каза, сочейки към ислямските сводове зад стената. — За да издигнете Третия храм, ще трябва да срутите „Ал-Акса“, която е една от трите най-големи светини за исляма, както и всичко, което се намира тук. Харам аш Шариф е свещено място за мюсюлманите. Как смятате, че ще реагират те на това?

— Въпросът ще бъде разрешен от Господ и от Неговия пратеник, Месията.

Португалецът се смръщи скептично.

— Ще видим — каза той. Погледна към хълма Мория и кимна нататък. — Каим, обяснете ми, защо при толкова хълмове тук и евреи, и мюсюлмани сте избрали точно един и същи хълм за свещено място?

— Отговорът на този въпрос се крие в историята. Римляните прокудили евреите от Йерусалим и предприели жестоки гонения срещу християните. Но през IV век от християнската ера император Константин се покръстил и станал християнин. Майката на Константин, Елена, дошла в Йерусалим и наредила да бъдат построени първите християнски църкви по местата, свързани с живота на Христос. Йерусалим възвърнал славата си. През 614 година персийска войска нахлула по тези земи и с помощта на юдеите унищожила християните. Византия завладяла Палестина през 628 година, в същата година, в която армия, водена от Мохамед, покорила Мека, възвестявайки появата на нова религиозна сила, исляма. Десет години по-късно, вече след смъртта на Мохамед, наследникът му халиф Омар разбил византийците и завзел Палестина. И понеже ислямът признавал Авраам и Стария завет, за неговите последователи Йерусалим също бил свято място. Нещо повече, мюсюлманите смятали, че Мохамед се е възнесъл тъкмо от Even ha-Shetiyah, камъка, на който Авраам едва не принесъл сина си в жертва и върху който юдеите били издигнали своите два храма. Мюсюлманите събрали останките, разхвърляни от римляните из хълма Мория, и построили тук своите светилища, Куполът на скалата през 691 г. и джамията „Ал Акса“ — през 705, и двете в пределите на свещеното място Харам аш Шариф. — Махна с ръка, сочейки хълма зад Стената на плача и златния купол, който светеше на слънцето, сякаш бе царска корона на Стария град. — Християните и юдеите нямали право да посещават това място, изградено на хълма Мория, но били оставени да живеят в Йерусалим. Последвал период на относително толерантно съжителство до XI век, когато мюсюлманите променили политиката си и забранили достъпа на християни и евреи до Йерусалим. И това било само началото на проблемите. В отговор християнска Европа предприела кръстоносните походи. Християните отвоювали Йерусалим и стигнали дотам, че дори основали религиозен орден е името на Храма.

— Бедните рицари на Христос и Храма на цар Соломон.

— Точно така. Рицарите от Ордена на Храма, известни също като тамплиери. Те се настанили тук, в Харам аш Шариф, и се заели да правят разкопки. Знае се, че намерили ценни реликви, но не се знае точно какви. Някои говорят, че открили Ковчега на Завета и свещения потир, от който Христос отпивал на Тайната вечеря и в който събрали кръвта му, докато умирал в агония на кръста.

— Свещения Граал.

— Да. Някои казват, че Свещената плащеница, покрова, в който било завито тялото на Христос след разпятието, също била намерена от тамплиерите. Това са тайни, които нямат отговор и до днес, но които са допринесли за превръщането на хълма Мория в митично място и за християните.

Двамата мъже се бяха приближили до мястото за молитва. Останаха загледани във вярващите, които миеха ръцете си в леген, съсредоточени в пречистването, преди да отидат да се помолят пред Стената, разделени от mechitzah248 на мъжка половина, отляво, и женска. Застанали пред стената, мъже от едната страна и жени — от другата, поклащаха глава и тяло в ритмична молитва, понякога с книга в ръцете.

Двамата направиха малка обиколка и излязоха откъм северния край на площада, поеха по „Хашалшелет“ на ъгъла с библиотеката „Халиди“ и продължиха по улица „Давид“. Минаваше два часът и усетиха глад. Каим заведе госта си в един ресторант в тихия Еврейски квартал. Ядоха houmous, направен от кайма върху пастет от нахут, с чесън и лимон, и tabuleh, смес от жито с малки парченца джоджен, магданоз, лук, домат и краставица с олио и лимон; за основно ястие си поръчаха kebabs249 върху pita250, подправени с лют сос harif, което израелецът поля с местно червено вино, едно тежко Kibbutz Tsora, докато Томаш предпочете да опита еврейската бира Maccabee. Каим поясни, че за разлика от мюсюлманите, на евреите се разрешава да пият вино; на празника Пурим например се препоръчвало да пият алкохол до пълно опиянение, състояние, в което повече не можели да разграничават добрия герой от злия в историята за Естир. За десерт португалецът опита една baklawa, сладкиш от тънки кори с орехи и шам фъстък, потопени в мед, докато Каим предпочете halvah, сладкиш, направен от сусамово семе. Завършиха обяда с katzar, силно кафе, сервирано в медни филджанчета.

След обяда спокойно се разходиха по улица „Давид“, която разделяше Арменския и Християнския квартал, радвайки се на оживения базар, препълнен от магазини за дрехи, килими, украшения и религиозни статуетки, изваяни от маслиново дърво, всичко, което би могло да привлече вниманието на туристите и поклониците. Малко преди Вратата Яфа свиха по улица „Муристан“, с наредени едно до друго кожарски ателиета и магазини, и влязоха най-сетне в Християнския квартал; минаха покрай църквата „Христос Спасител“ в неоромански стил, свърнаха вляво след стария пазар и се озоваха лице в лице с тъмната и мрачна сграда на църквата „Гроб Господен“. Един арабин предложи да им стане гид, но Томаш отказа.

Преминаха под сводести врати с мраморни колони; свърнаха надясно и по малка вита стълба се изкачиха до скалния венец на хълма Голгота, на който римляните са разпънали Христос. Латинският параклис отдясно отбелязваше десетата и единадесетата спирка от Виа Долороса, мястото, където Христос е бил прикован на кръста, и Олтара „Стабат Матер“, където Богородица е плакала в подножието на кръста. Православният параклис от другата страна обозначаваше мястото, където е бил издигнат кръста. Две стъклени витрини до православния олтар позволяваха да се види неравната повърхност на Г олгота.

— Впечатляващо — сподели Томаш тихо, навеждайки се, за да види по-добре камъка, на който е било издигнато Разпятието. — Това е мястото, където е издъхнал Исус.

— Едва ли — отвърна Каим, който изобщо не изглеждаше впечатлен.

— Не е ли?

— Спомняте ли си, че говорихме за Константин, императора на Източната римска империя, който приел християнската вяра?

— Да.

— Константин свикал през 325 година Вселенски събор, който формулирал доктрината за Светата троица. На този събор присъствал патриархът на Йерусалим, епископ Макарий, който убедил майката на император Константин, Елена, да дойде в Светата земя и да установи забравените места, през които минавал пътят на Христос. Елена пристигнала и открила Витлеемската пещера, където бил роден Исус, както и Елеонския хълм, от който предсказал унищожаването на Йерусалим. Майката на Константин стигнала до заключението, че Голгота, голямата скала, на която Христос бил разпънат на кръста, се намирала под езическите храмове, построени от римския император Адриан, в североизточната част на Стария град.

— Голгота ли?

— Това е староеврейското наименование на скалата, означава Мястото на черепа. На латински е Calvária. — Поколеба се. — Докъде бях стигнал?

— Дотам, където Елена открила, че Голгота се намира под римските храмове.

— Така. Тя сринала до основи тези храмове, разрушила част от камъка под тях и издигнала базилика на това място. Елена определила донякъде произволно мястото, където Исус спрял за последен път, за да се подготви за екзекуцията, мястото, където бил прикован на кръста, и мястото, където се издигало Разпятието, тоест десетата, единадесетата и дванадесетата спирка от Кръстния път. Но това се основава на догадки; истината е, че дори не можем да бъдем абсолютно сигурни, че този камък, който се намира под базиликата, е наистина Голгота, макар по всичко да личи, че е така. Знае се от Евангелията, че Христос е бил разпънат на кръста на скала извън старата крепостна стена на града, до малък хълм е пещери, използвани за гробници. Съвременните археологически проучвания сочат, че това място отговаря съвсем точно на описанието.

Разполагаха с още малко време и се наредиха на опашка, за да влязат в Божи гроб, онази част от гробницата, където вероятно е било положено тялото на Христос и което сега се намираше скрито в центъра на Ротондата, величествена кръгла зала в романски стил, над която се издигаше позлатеният купол на базиликата. Каим, като ортодоксален евреин, не пожела да влезе, предпочете да остане и да се полюбува на Католикон251, съседния купол, който покриваше централния кораб на Църквата на кръстоносците, смятана за вселенско средище на православната църква. Когато дойде неговият ред, Томаш сведе глава, вмъкна се в тесния коридор и надникна в топлата и влажна камера на Гроба Господен. С неочаквано благоговение разгледа мраморната плоча, положена на мястото, където е било тялото на Исус, и се взря в барелефите, които пресъздаваха сцени от Възкресението. Остана броени секунди в тясната гробница, толкова осезателен бе натискът да освободи мястото за стоящите на опашката зад него. Отвън израелецът го посрещна с нетърпение, сочейки часовника на протегната си ръка.

— Четири и половина е — каза той. — Трябва да се връщаме.

Едрата фигура на Соломон Бен-Порат, с гръб към вратата и е добре очертаваща се малка кръгла шапчица на голото му теме, изглеждаше внушителна в сравнение със слабия, кокалест мъж, с когото разговаряше. Човекът имаше дълга заострена брада и бе облечен с bekeshe, тъмна хасидска252 роба. Равинът усети присъствието на двамата новопристигнали мъже и се обърна на стола с доволна усмивка, грееща сред гъстата му посивяла брада.

— А! — възкликна той. — Ма shlomcha253?

— Tov254 — отвърна Каим.

— Влезте, влезте — каза Соломон на английски и ги прикани с енергичен жест. — Професор Нороня — произнесе той с гърленото си р, от което името прозвуча като „професоррр Норрроня“. Обърна се към седящия от дясната му страна евреин: — Нека да ви представя един свой приятел, рави Авраам Хуревиц.

Слабият мъж стана и поздрави Томаш и Каим.

— Yom tov — каза, поздравявайки с добър ден.

— Равин Хуревиц дойде да ми помогне — поясни Соломон, докато разсеяно поглаждаше бялата си брада. — Знаете ли, разгледах документите, които ми дадохте, и се обадих на някои мои приятели. Открих, че равин Хуревиц е изучавал някога текстовете на Христофор Колумб, и по-точно Книгата на пророчествата, както и дневника му. Свързах се с него и той ми каза, че е на разположение, за да ни даде необходимите разяснения.

— Чудесно — одобри идеята Томаш с благодарност, без да сваля очи от Хуревиц.

— Но ми се струва, че преди това трябва да направим един малък увод. — Соломон Бен-Порат изгледа Томаш с любопитство. — Професор Нороня, извинете за въпроса, но какво знаете за Кабала?

— Ммм… много малко, предполагам — каза той, като се приготвяше да си води записки върху онова, което щяха да му кажат. — Имам някаква обща представа, но нищо по-конкретно, за първи път се сблъсквам с Кабала в проучванията си.

— Right — съгласи се Соломон, произнасяйки rrright, с обичайното гърлено р. — Професор Нороня, Кабала съдържа символичния ключ към мистериите на вселената, в чийто център е Бог. Изразът Кабала идва от глагола lecabel, тоест „получавам“. С други думи, намираме се пред система на предаване и приемане на познание, интерпретативен метод, средство за декодиране на света, ключ, който позволява да се приобщим към идеите на Неизразимия. — Соломон говореше с голямо красноречие, с дълбок и провлачен глас, сякаш беше Мойсей и се готвеше да обяви Десетте божи заповеди. — Казват, че Кабала датира от времето на първия човек, Адам. Други свързват древното учение с патриарха Авраам, макар че има и мнозина, които сочат Мойсей, предполагаемият автор на Тората, или Петокнижието, като един от първите кабалисти. Но доколкото знаем, това мистично познание е започнало да се систематизира по-късно. — Сниши тон и заговори доверително: — За да ви улесня, професоре, хронологичните ми препратки ще са съобразно вашата, християнска ера. — Той се изправи. — Първите свидетелства за съществуването на систематизирано кабалистично учение датират от I век преди Христа; през вековете системата преминава през седем фази. Първата е най-дълга и продължава до X век. Този първоначален етап е белязан от медитацията като средство за достигане на духовен екстаз, който ни позволява да се приобщим към Божите мистерии; кабалистичните съчинения от този период описват висшите нива на съществуването. Втората фаза е между 1150 и 1250 година; системата се развива предимно в Германия и се характеризира с прилагането на абсолютен аскетизъм, като мъдрецът се отказва от светските неща и практикува краен алтруизъм. Следващият етап продължава до началото на XIV век и отбелязва раждането на пророческата Кабала, благодарение най-вече на работата на Авраам Абулафия. През този етап се развиват и методите за прочит и интерпретация на мистичното съдържание на светите текстове, с въвеждането на староеврейските букви и имената на Бог. Четвъртата фаза обхваща целия XIV век и е в основата на най-значимата мистична творба на кабализма — Sefer HaZohar, или Книга на сиянието. Този изключителен текст се появява на Иберийския полуостров в края на XIII век и за неин автор се приема Моше бен Шем Тов де Леон.

— За какво става въпрос?

— В Книга на сиянието ли? Това е книга за Сътворението и скритото значение на тайните на Бога и вселената. — Прокашля се, готов да продължи разказа си. — Та, петият етап започва на Иберийския полуостров със забраната на юдаизма в Испания през 1492 и Португалия през 1496 година. Най-известният представител на кабалистичната традиция от този период е Исаак Лурия, който, търсейки мистично обяснение за преследванията, предлага теорията за изгнанието, приближавайки Кабала до месианството, с надеждата за общо избавление. Затова и шестата фаза, между XVII и XVIII век, е белязана от псевдомесианството, което въвежда немалко заблуди и отваря път към седмата и последна фаза на хасидизма, идващ от Източна Европа, появил се като отпор на месианството. Хасидското движение, оглавено от Израел Баал Шем Тов, подпомага популяризирането на Кабала, която престава да бъде толкова херметична и елитарна, и прави общодостъпни идеите ѝ.

— А, имате предвид броенето на буквите от Дървото на живота? — попита Томаш, докато стремително записваше в бележника.

— Професор Нороня, вие говорите за две различни неща — отвърна Соломон. — Онова, което наричате „броене на буквите“, вероятно е гематрия. Тази техника се състои в получаването на числова стойност на думите, след съпоставянето на буквите от еврейската азбука и числата. В гематрията първите девет букви се свързват с първите девет числа, деветте следващи букви са свързани с деветте десетици, а четирите останали представляват първите четири стотици. — Разтвори ръце с широк жест наоколо, сякаш да обхване цялото Творение. — Бог е създал вселената с числа и всяко число съдържа тайна и откровение. Всичко съществуващо във вселената е част от причинно-следствената верига, образувайки единство, което се рои до безкрайност. Днес математиците използват теорията на хаоса, за да разберат сложното функциониране на нещата, докато физиците предпочитат принципа на вероятностите, за да обяснят странното поведение на микрочастиците в квантовото им състояние. Ние, кабалистите, предпочитаме гематрията. Преди повече от две хиляди години, някъде между II и VI век от християнската ера, се появила тайнствена метафизична книга, озаглавена Sefer Yetzirah, Сефер Йецира, или Книга на Сътворението, където се описва начинът, по който Бог сътворил света, като използвал числа и думи. Също както и днешните математици и физици, Сефер Йецира твърди, че е възможно да проникнем в божествената съзидателна сила чрез числата. Гематрията всъщност е точно това. Тази система приписва съзидателна сила на думите и на числата, основавайки се на принципа, че староеврейският е езикът, използван от Бога в Сътворението. Числата и староеврейският език има божествена същност. Посредством гематрията можем да превърнем буквите в числа и да направим много интересни открития. — Произнесе verrry interrresting discoverrries, което придаде мистериозно звучене на фразата. — Например еврейската дума shanah, „година“, ни дава числото 355, точният брой на дните в лунната година. А числовата стойност на думата herayon, „бременност“, е 271, тоест общият брой на дните в девет месеца, продължителността на една бременност.

— Като анаграма.

— Точно така, божествена анаграма от числа и думи. Да видим други примери. В гематрията av, „баща“, е представено от числото 3, а ет, „майка“, от числото 41. И така, 3 плюс 41 е равно на 44, което съответства точно на думата ieled, „син“. Сборът от числата на майката и бащата ни дава числовата стойност на думата „син“. Едно от Божиите имена, Elohim, има числова стойност 86, колкото получаваме и за думата hateva, „природа“. С други думи, Бог е равно на природа.

— Интересно.

— Но още по-интересно, професор Нороня, е онова, което получаваме, като приложим гематрията към Светото писание. Едно от имената на Бог, Yhuh elohei Israel, има числов еквивалент 613. Но Mosheh rabeinu, „нашият учител Мойсей“, има същото число, 613. Ала 613 е и броят на наставленията в Тора. Това означава, че Господ е предал на Мойсей 613-те закона на Тора. — Направи кръгово движение с ръцете. — Светото писание има холографска сложност, поражда в собствения си текст различни смиели. Друг пример. В Битие се казва, че Авраам повел 318 роби в битка. Но кабалистите, след като проверили числовата стойност на името на роба му Елиезер, открили, че то е 318. Следователно, предполага се, че Авраам всъщност е взел със себе си своя единствен роб.

— Искате да кажете, че Библията съдържа скрити послания?

— Може и така да се каже — усмихна се Соломон. — Знаете ли коя е първата дума от Светото писание?

— Не.

— Bereshith. Това означава „в началото“. Ако разделим bereshith на две думи, получаваме bere, тоест „създаде“, и shith, което значи „шест“. Сътворението е продължило шест дни и Бог е почивал на седмия. Така всяко послание от Сътворението се съдържа в една единствена дума, в първата дума от Светото писание. Bereshith. В началото. Bere и shith. Създаде и шест. „Шест“ отговаря на хексаграма, на двойния триъгълник от печата на Соломон, наричан Звездата на Давид, която днес виждаме на знамето. — Посочи към бялото знаме със сини ивици, поставено в ъгъла на кабинета. — Но има и анаграми в Светото писание. Например Господ открива в Изход: „Ето, Аз пращам пред тебе Моя Ангел… „Изразът „моя ангел“ на еврейски е melakhi, анаграма на Mikhael, ангел пазител на евреите. С други думи, Господ праща архангел Михаил.

— И тази интерпретативна система се прилага и към Дървото на живота, така ли?

— Дървото на живота е нещо различно — поправи го кабалистът. — Още от древни времена съществуват два основни въпроса в отношенията между човека и Бога. Ако Господ е сътворил света, то тогава какво е светът, ако не Господ? И вторият въпрос, произтичащ от първия: защо светът е толкова несъвършен, след като светът е самият Бог? Донякъде, за да отговори и на тези два въпроса, се появява и Сефер Йецира, мистичният текст за Сътворението, за който споменах преди малко. Първоначално това произведение се приписва на Авраам, макар че по-вероятно е да е написано от равин Акива. Сефер Йецира разкрива божествената същност на числата и ги свързва с тридесетте и два пътя на мъдростта, изминати от Бог, докато сътворявал света. Тези тридесет и два пътя са сбор от десетте основни числа, sephirot, с двадесет и двете букви от еврейската азбука. Всяка буква и всяка sephirot символизират нещо. Например първата сефира представя Духа на живия Бог, изразяващ се чрез гласа, дъха и говора. Втората сефира означава въздуха, излъчван от Духа, третата сефира символизира водата, излъчвана от въздуха, и така нататък. Десетте сефирот са еманациите на Бога в момента на Сътворението и съставляват Дървото на живота, което е основната единица от Сътворението, най-малката неделима частица, съдържаща всички елементи. Разбира се, това понятие претърпяло еволюция и Зоар, класически кабалистичен текст, който се появява на Иберийския полуостров в края на XIII век, определя сефирот като десетте Божи атрибута. Първата сефира е keter (кетер), „корона“. Втората е chochmah (хохма), „мъдрост“. Третата е binah (бина), „разбиране“. Четвъртата е chesed (хесед), „милосърдие“. Петата e guevurah (гевура), „доблест“. Шестата е tiferet (тиферет), „красота“. Седмата е netzach (нецах), „вечност“. Осмата е hod (од), „слава“. Деветата е iesod (йесод), „основание“. Десетата сефира е malchut (малхут), „царство“.

— По-бавно — помоли португалецът, нахвърляйки трескаво казаното в бележника, опитвайки се да запише цялата информация.

Томаш вече беше изпуснал основната нишка, оплетен в мрежата от еврейски думи. Соломон направи малка пауза, изчаквайки историкът да структурира Дървото на живота на листа, и невъзмутимо продължи изложението си.

— Sefer HaZohar установила множество възможности за интерпретация на Дървото на живота, с прочит на sephirot в хоризонтален и вертикален ред, отгоре надолу и в обратна посока. Например интерпретацията в посока отгоре надолу представя акта на Сътворението, при която светлината изпълва първата sephirah, keter, и блика надолу, докато стигне последната, malchut. Пътят отдолу нагоре представя еволюцията, която води от творението към Създателя, движението от материя към духовност. Всяка sephirah се свързва с едно от Божиите имена; keter например е Ehieh, а malchut е Adonai. Освен това всяка sephirah се управлява от архангел. Keter например се управлява от архангел Метатрон. Дървото на живота може да се приложи към всичко. Към звездите, към вибрациите, към човешкото тяло.

Веднага щом Соломон спря да употребява енигматични еврейски изрази, Томаш сякаш се събуди.

— Човешкото тяло ли?

— Да, Кабала гледа на човешкото същество като на микрокосмос, миниатюрна вселена, и го присъединява към Дървото на живота. Keter е главата, chochma, chesed и netzach са дясната страна на тялото, binah, guevurah и hod са лявата страна, tiferet е сърцето, iesod са гениталиите, a machut — краката. — Пое си дълбоко дъх и вдигна ръце, описвайки широк кръг. — Много, още много може да се говори за Кабала. Повярвайте ми, изучаването ѝ може да отнеме цял живот и не е възможно в това сбито обобщение да изкажем всички тайнства, които съдържа, всички мистични загадки, които крие в себе си. Мисля обаче, че засега е по-добре да спрем дотук. Вече имате достатъчно насоки, които ще ви позволят да проумеете нашата интерпретация на документите и подписа, който ми дадохте тази сутрин.

Томаш спря на минутата да пише и се приведе над масата, струваше му се, че разговорът беше навлязъл в решаващата си фаза.

— Да, нека пристъпим към анализа на подписа на Христофор Колумб. Според вас би ли могъл да се интерпретира от кабалистична гледна точка?

Соломон се усмихна.

— Имайте малко търпение — каза. — Търпението е добродетел на мъдрите, професор Нороня. Преди да пристъпим към въпроса за подписа, смятам, че има някои неща, свързани с Колумб, които трябва да научите.

— Ами мисля, че вече съм понаучил нещичко — засмя се португалецът.

— Може би — допусна старият кабалист. — Но вярвам, че ще искате да узнаете и онова, което равин Авраам Хуревиц има да ви каже.

Бен-Порат се обърна надясно, давайки знак на Хуревиц да говори. Той изчака малко, шарейки с малките си черни очички по тримата мъже, които го гледаха, и пое дълбоко дъх, преди да вземе думата.

— Професор Нороня — започна Хуревиц с шепнещ и покорен глас, в абсолютен контраст с гърмящия гърлен говор на Соломон. — Чух ви да казвате, че вече знаете някои неща за господин Христофор Колумб. Ще бъдете ли така любезен да ми дадете някои сведения относно датата, на която Колумб заминава на първото си пътешествие до Америка?

— Ммм… първото пътешествие? Онова, което е довело до откриването на Новия свят?

— Да, господин професоре. На коя дата Колумб се отправя на това пътешествие?

— Ами… мисля, че е напуснал пристанището Палос в Кадис на 3 август 1492 година.

Томаш се усмихна, сякаш беше блеснал пред изпитващия го професор. Но кабалистът запази непроницаемия си израз, сякаш очакваше този отговор.

— А сега, господин професор, ще си позволя един друг въпрос. Бихте ли ми казали какъв е крайният срок, определен от декрета на „католическите крале“, според който евреите е трябвало да напуснат Испания?

— Хм… — обърка се португалецът. — Някъде през 1492 г.

— Да, господин професор, но на коя дата?

— Не знам.

Равинът направи театрална пауза. Остана втренчен в Томаш, сякаш се опитваше да прецени реакцията от следващите си думи.

— Трябва да ви кажа, че кралският декрет постановил евреите сефаради да напуснат Испания до 3 август 1492 г.

Португалецът отвори широко очи.

— Как? На 3 август? Но това значи… значи, че Колумб е поел за първото си пътешествие в същия ден?

— Точно така.

Томаш поклати глава изненадан.

— Нямах представа — възкликна той. — Това е доста любопитно съвпадение.

Тънките устни на равина Хуревиц се извиха в тъжна усмивка.

— Така ли ви се струва? — попита той с явна ирония. — Равин Шимон Бар Йохай е написал, че всички богатства на Върховния господар са пазени от един-единствен ключ. Това означава, господин професор, че не съществуват съвпадения. Съвпаденията са дискретни форми на внушение, избрани от Създателя, за да ни предаде своите послания. Нима е съвпадение това, че името Господне и това на Мойсей имат едно и също число според законите на Тора? Съвпадение ли е това, че Колумб е тръгнал от Испания точно в същия ден, в който евреите са били изгонени от тази страна? Ако вие смятате това за съвпадение, господин професоре, бих ви помолил да ми обясните още един странен факт. — Направи справка в малка книга с лика на Колумб на корицата и заглавие на иврит, която лежеше върху масата. — Това е дневникът на Колумб от експедицията, в която била открита Америка. И така, чуйте какво казва той още на първата страница от дневника. — Хуревиц прочете тихичко текста на иврит и преведе на английски: — „Така че след като прокудиха всички евреи от земите и владенията си, през същия този месец януари техни Величества ми наредиха да се отправя с достатъчно голяма флотилия към споменатите райони на Индия“. — Вдигна очи и пак се втренчи в Томаш. — Какво мислите за този откъс от дневника на господин Колумб?

Португалецът, който междувременно беше подновил записките си, прехапа долната си устна.

— Чел съм дневника, но да ви призная, не съм обърнал внимание на това изречение.

— То е съвсем в началото — уточни равинът. — Всъщност, господин Нороня, това изречение ни казва няколко неща. Първото е, че решението да се изпрати Колумб към Индиите е било взето през януари 1492 г. Второто е, че решението за изгонването на евреите, съдържащо се в декрета от 30 март, който определя датата 3 август като краен срок да напуснат Испания, също е било взето през януари 1492 г. — Наведе глава. — Смятате ли това за съвпадение, господин професоре?

— Не знам — отвърна Томаш, поклащайки глава, и продължи да пише нещо в бележника си. — Искрено казано, не бих обърнал внимание, че тези събития са станали едновременно.

— Няма никакво съвпадение — увери го отново кабалистъг с категоричен тон. — Но има още нещо, което се подразбира от изречението, което ви прочетох. Става въпрос за намеренията на Колумб. Както е писал равинът Шимон Бар Йохан, не действието носи награда на хората, а намерението, с което са го предприели. Какво е било намерението на Колумб, когато е споменал изгонването на евреите в началото на дневника си? Дали е било само хрумване? Обикновена забележки по повод актуална за времето си тема? — Повдигна вежди, ся каш да опровергае подобно тълкуване. — Или е било умишлено? — Вдигна двата показалеца и допря върховете им. — Ними не е ясно, че е искал да свърже двете събития?

— Смятате, че са свързани?

— Без никакво съмнение. Професор Нороня, знаете ли, че и навечерието на това първо пътешествие господин Колумб е наредил всички от екипажа да бъдат на борда до двадесет и три часа?

— Не разбирам.

— Заповедта е нещо необичайно и противоречи на порядките от онова време. Но Колумб настоял всички да се приберат до двадесет и три часа. А час след това знаете ли какво е станало?

— Не.

— Влязло в сила постановлението за изгонване на евреите. — Усмихна се. — Тоест, двете събития са свързани. Имало е евреи в екипажа.

— Искате да кажете самият Колумб.

— Абсолютно вярно. — Кабалистът прелисти дневника. — Обърнете внимание какво е написал Колумб в бележките си от 23 септември за ветровете, които сложили край на опасното затишие. — Започна да превежда: — „Така че за мен бе истинско провидение това бурно море, нещо, което не се е случвало от времето на юдеите, когато бягали от Египет, предвождани от Мойсей, който ги избавил от робство“. — Погледна към Томаш. — Не ви ли се струва странно за католик да цитира по този начин Петокнижието, и то прибягвайки до примера с Изход, събитие с огромно значение за юдеите? Освен това, професор Нороня, обичаят да се коментира ситуация от живота с библейски цитат представлява безспорно еврейска традиция. Това е нещо, което ние, евреите, правим всеки ден, а както изглежда, било е нещо обичайно и за Колумб. — Направи справка в огромна тетрадка, изписана на иврит. — По време на изследването, което проведох преди няколко години, намерих още любопитни неща. Първото е, че един ден преди да отплава на първото си пътешествие, той получил от Лисабон Таблиците за слънчевата деклинация, създадени от Авраам Закуто за негово величество краля на Португалия.

— Дон Жоао II.

— Да. Този навигационен инструмент, наричан още Календарен пътеводител, се намира понастоящем в Еврейския музей в Ню Йорк. Имах възможността да го видя, докато бях в Ню Йорк. Знаете ли какво открих?

— Нямам представа.

— Открих, че Таблиците са написани на староеврейски. — Усмихна се. — Разбрахте ли? На иврит. — Изчака разкритието да улегне. — Което ни изправя пред следния въпрос: къде Колумб е научил староеврейски?

— Добър въпрос — каза Томаш. Не можа да се въздържи и добави: — Особено като се има предвид, че е бил скромен тъкач на коприна.

— Моля?

— Не ми обръщайте внимание, говоря на себе си — набързо изрече португалецът, докато записваше в бележника си всичко, което му бяха разкрили. — Но има още един въпрос, който сме длъжни да си зададем. Как така навигационен инструмент на дон Жоао II е бил изпратен на Колумб в навечерието на едно плаване, което очевидно е било против интересите на Португалия?

— Е, на това вече не мога да ви отговоря, професор Нороня — каза кабалистът.

— И не е необходимо. Натъкваме се на още една загадка, която говори за близки отношения между Адмирала и португалския крал.

Равин Хуревиц отново прикова поглед в тетрадката си.

— Има още неща, които ми привлякоха вниманието — каза той, докато преглеждаше записките си на иврит. — Има едно доста любопитно писмо, изпратено до кралица Исабел от нейния изповеднйк, господин Ернандо де Талавера. Писмото е от 1492 година и в него господин Талавера отправя питане относно разрешението, дадено от „католическите крале“ за експедицията на Колумб. Господин Талавера е написал следното: „Как е възможно престъпното пътешествие на Колон да даде Светата земя на евреите?“ — Вдигна глава със заинтригуван израз. — „Да даде Светата земя на евреите?“ Защо изповедникът на кралицата свързва откритото от Колумб с евреите? — Равинът направи многозначителна пауза. — Има и друго. В своята Книга на пророчествата Колумб се основава почти изцяло на пророци от Петокнижието, с подробни цитати от Исаия, Иезекиил, Иеремия — нещо, характерно за евреите. А синът му Ернандо Колон в книгата си твърди, че Колумб бил от семейство „с царска кръв от Йерусалим“. — Пак се втренчи в португалеца. — „Царска кръв от Йерусалим“? — Изсмя се дискретно, закривайки уста. — Нещата едва ли биха могли да бъдат казани по-директно от това.

Равинът Хуревиц затвори тетрадката, давайки да се разбере, че е приключил с изложението си. Соломон Бен-Порат взе листата, които Томаш му беше връчил сутринта, прокашля се и подхвана отново разговора:

— Професор Нороня — каза той с гърления си английски, който прогърмя из салона в контраст с кроткия говор на Хуревиц. — Прочетох с голям интерес копията, които ми дадохте, и установих някои не по-малко интересни неща. — Извади един лист и го показа на Томаш. — Какво е това?

Португалецът спря да пише, приведе се над масата и разгледа ксерокопието.

— Това е страница от Historia rerum ubique gestarum от папа Пий П, една от книгите, които са принадлежали на Христофор Колумб, която днес се намира в Колумбовската библиотека в Севиля.

Соломон посочи една забележка в полето.

— А кой е написал това тук?

— Самият Колумб.

— Много добре — възкликна равинът. — Забелязали ли сте, че той е преизчислил 1481 година от християнската ера по еврейското летоброене, отбелязвайки я като 5241? — Наведе глава. — Кажете ми, професор Нороня, обичайно ли е за християните да преобръщат християнски дати в еврейски?

— Не.

— Което ни води към следващия въпрос. Колко католици познавате, които могат да направят това преобразуване?

Томаш се засмя.

— Нито един, доколкото знам. Още по-малко невежи тъкачи.

— Моля?

— Не, няма нищо — каза, докато записваше трескаво. — Не ми обръщайте внимание.

Соломон посочи друга бележка в полето на Historia rerum.

— Обърнете внимание на тази подробност. Говорейки за разрушаването на Втория Соломонов храм, Колумб споменава за унищожаването на втория Дом и намеква, че това е станало в 68 година след Христа.

Равинът погледна събеседника си в очите, но той явно не успя да разбере за какво става въпрос и сви рамене.

— И какво следва от това?

— Тази бележка е твърде показателна — отсече Соломон. — Първо, само един народ говори за Соломоновия храм като за Дом. Знаете ли кой е този народ?

— Еврейският?

— Разбира се. От друга страна, по онова време християните винаги са говорели за разрушаването на Йерусалим, а не на Храма, и още по-малко на Дома, което е типично за евреите. Освен това съществува историческо разногласие относно годината на унищожаването на Храма. Евреите винаги са поддържали тезата, че това е станало през 68, докато за християните по-вероятната дата е 70 година. — Повдигна вежди. — Кажете ми сега, професор Нороня: каква самоличност ни разкрива Колумб, говорейки за Храма като за Дом, за разрушаването на Дома, а не за разрушаването на Йерусалим, и определяйки 68 година като годината, в която е станало това събитие?

Томаш се усмихна.

— Виждам, че…

Старият кабалист извади втори лист от свитъка.

— Това ксерокопие също има странна бележка в полето.

Португалецът внимателно огледа листа.

— И тази бележка е написана собственоръчно от Колумб — потвърди Томаш. — Какво означава това?

— Гог Магог.

— Моля?

— Гог Магог. Или по-точно Гог и Магог255.

— Не разбирам.

Соломон хвърли бърз поглед към останалите евреи. Каим и Хуревиц гледаха копието е възхищение, сякаш беше изумително ценна реликва.

— Хей, еврейски принце — каза равинът, обръщайки се към Каим. — Ти, който си сефарадски португалец, обясни на нашия приятел от Лисабон какво значи Гог и Магог.

— Гог и земята Магог се споменават в едно пророчество на пророк Иезекиил — поясни Каим, нарушавайки едва сега мъл чанието си от началото на срещата. — Според това пророчество, в навечерието на идването на Месията ще настъпи опустошителна война между Гог и Магог и Израил. — Вгледа се в Томаш. — Любопитно е, че по време на прокуждането на евреите от Иберийския полуостров сефарадите сметнали това като знак, че пророчеството се сбъдва. Двамата „католически крале“ влезли в ролята на Гог и Магог, а евреите — на Израил.

Соломон кимна към копието.

— Въпросът ми, професор Нороня, е следният: как е възможно католикът Колумб да си спомни за Гог и Магог във времена, когато евреите са били преследвани?

Томаш не спираше да пише скоростно в бележника си, което принуди Соломон да направи пауза. Докато изчакваше, той потърси някакъв документ сред ксерокопията. Португалецът приключи най-сетне със записките и погледна към равина.

— Какво друго открихте?

— Разглеждах писмата на Христофор Колумб до сина му Диого и попаднах на нещо много интересно.

Показа листа, сочейки написаното най-горе.

— Muy caro fijo, „прескъпи сине“ — разсмя се Томаш. — Това е португализъм. Кастилците казват hijo, а португалците — fijo. Колумб се е стараел да пише на кастилски, но често е вмъквал португализми. Вместо hijo е написал fijo. — Сви рамене. — Тази смесица от португалски и кастилски се нарича портуньол.

— Професор Нороня — избоботи Соломон. — Нямам предвид израза muy caro fijo, той нищо не ми говори. Онова, което ме изненадва, е знакът над него.

— Знак ли? — учуди се Томаш.

— Ето това — посочи към завъртулката над muy caro fijo.

— Какво е това?

— Еврейски акроним.

— Еврейски акроним?

— Да, макар и изписан по странен начин, знакът свързва две еврейски букви, hei и beth. Тъй като еврейските текстове се четат отдясно наляво, би трябвало да се каже beth hei. И така, beth hei е традиционен еврейски израз, съответстващ на поздрава Baruch Haschern, който означава Благословено да е името Му. Символът е поставен върху първата дума от текста, както са постъпвали благочестивите евреи. За сефарадските евреi, насила превърнати в християни, той е представлявал таен призив, който означавал „Не забравяй корените си“. Интересното е, че този акроним се открива единствено в копията на писмата на Христофор Колумб до сина му Диого. В нито едно друго писмо Колумб не е поставил beth hei. Само в тези до сина си. С други думи, Христофор Колумб е молил сина си да не забравя своя произход, като е използвал еврейския акроним. — Наклони глава. — Не е трудно да се досетим за какъв произход става въпрос, нали?

Томаш бързо записваше в бележника.

— Има ли още нещо? — попита той, когато приключи.

— Вече можем да пристъпим към онова, което най-живо ви интересува — съобщи той. — Подписа на Колумб.

— О, да! — възкликна професорът. — Най-сетне. Какво можете да ми кажете за този подпис?

— Първото, което искам да ви кажа, е, че наистина има кабалистичен смисъл.

Лицето на Томаш грейна в победоносна усмивка.

— Знаех си.

— Но искам да ви напомня, професор Нороня, че Кабала е отворена система за интерпретация. Когато разбиваме традиционните шифри и кодове, стигаме до ясен текст. Кабала обаче не действа така, тя препраща към двойни значения, към под- текстови внушения, към умело прикрити послания.

Взе ксерокопието с подписа на Христофор Колумб и го постави на масата пред очите на всички.

Томаш посочи към буквите.

— Какви са тези инициали?

— Като всяко добро кабалистично послание, този подпис може да бъде разчетен по няколко начина — каза Соломон. — Тук сякаш са написани няколко различни текста, в които еврейската традиция се съчетава с новостите, въведени от християнските тамплиери.

Португалецът го изгледа изненадано.

— Тамплиерите ли?

— Да, малко хора знаят, но е имало доста мистици, магьосници и християнски философи, които се посветили на изучаването на Кабала. Сред тях са и рицарите тамплиери, които провели тук, в Йерусалим, кабалистични изследвания, възприети по-късно и от традиционните еврейски течения. Очевидно Колумб е познавал тези новости. — Показа буквите s най-отгоре. — Християнският, или тамплиерски, текст би трябвало да е написан на латински. Тези s, разположени във формата на триъгълник, означават трикратно повторение на определението „свят“. Sanctus, Sanctus, Sanctus. А е от Altissimus256 и прави възможно четенето отдолу нагоре, като се започва от третия ред, тръгвайки от материята към духа. Следователно х, m и у трябва да се четат нагоре, като х се свързва c s, m — c a и s на върха, и у — с s вдясно. Тоест XS е Xristus, MAS е Messias и YS е Yesus. Разтълкуването на подписа следователно, според тамплиерите, е: Sanctus. Sanctus Altissimus Sanctus. Xristus Messias Yesus257. Това без съмнение е християнски подпис.

— Християнски? — почуди се португалецът. — Не е ли евреин?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Соломон, правейки му знак да прояви търпение. — Спомняте ли си, преди малко говорихме за това, че според Кабала Светото писание притежава холографска сложност, с преплитащи се смисли? Същото се отнася и за подписа на Колумб. Всъщност изпод християнския подпис на тамплиер, изписан на латински, изплува подтекстово кабалистично послание на иврит. Един от най-големите кабалисти на всички времена, равинът Елазар, казва, че съществуват два свята — един явен и друг скрит, — които всъщност представляват две страни на един и същ свят. — Почука с показалец по копието. — Такъв е случаят с този подпис, който има едно явно значение, християнско, и скрито еврейско послание. Кабалистичното тълкуване започва именно с установяването на съответствия между тези инициали и еврейски думи. Ако сметнем, че а съответства на еврейското álefe от Adonai, едно от божиите имена, a s е еврейското shin от Shaday, друго име на Бог, получаваме: Shaday. Shaday Adonai Shaday. Това се превежда: „Господи. Господи Боже Господи“. А какво ще стане, ако прочета последния ред XMY наляво, както се чете на иврит? Става YMX. Y — от Yehovah, m — от maleh, и х- от xessed. Yehovah maleh xessed — „Бог, изпълнен с милост“. Или казано иначе, под християнската молитва на латински имаме еврейско обръщение към Бога на иврит. Два свята, скрит и явен, образуват един общ свят.

— Невероятно.

— Всичко това става още по-сложно, ако прочетем XMY отляво надясно, приемайки, че у отговаря на еврейската буква ain. Получаваме shema, тоест слушай, първата дума от четвъртия параграф на шеста глава от Второзаконие, където се казва: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“. Сред евреите тази молитва е позната като shema и се казва сутрин и следобед по време на молитвите shacharit и arvit, преди лягане и на смъртно легло. Shema е прослава на монотеизма, съществуването на един Бог; предполага се, че този стих е бил изписан на бойното знаме на десетте изгубени племена. Когато го произнася, всеки евреин приема Небесното царство и Божите заповеди. Да, точно тази е еврейската дума, поставена от Колумб в подписа му. — Вдигна пръст. — Но обърнете внимание на двойния смисъл. Ако у отговаря на еврейското yud, XMY ще се чете xmi или shmi, което означава „името ми“. Очевидно става въпрос за името Колумб. — Старият кабалист се приведе над листа и се взря в него внимателно. — Професор Нороня, искам да ви покажа нещо важно. Нека да прочетем XMY отдясно наляво, по еврейски обичай. Както видяхме, получава се YMX. Като вземем предвид това, че у е yud, появява се нова дума. Ymx. Ymach. Като го свържем с прочита отляво надясно дава yamach shmo. Знаете ли какво означава това?

— Не.

— Означава: „Името ми да бъде заличено“.

Томаш отвори уста от изумление.

— Какво казахте?

— „Нека моето име бъде заличено“.

— Господи! — възкликна той, широко отворил очи. Пъзелът в главата му се подреждаше. — Colom, nomina sunt odiosa.

— Моля?

— Nomina sunt odiosa. „Имената са омразни“. Това е фраза от Цицерон. Приложена към настоящия случай, означава, че името на откривателя на Америка е омразно. И така, въз основа на онова, което ми казахте за кабалистичното тълкуване на този подпис, става ясно, че не само съвременниците на Адмирала са искали да създадат объркване относно самоличността му, но и самият Колумб, по някаква причина, е искал да заличи истинското си име. — Почеса се замислено по брадичката. — Сега разбирам. Колом не е било истинското му име, а само едно фамилно име, което той е приел като… прикритие. Истинското му име е било заличено от самия него.

— Защо?

— Не знам. Но явно го е направил. Nomina sunt odiosa. „Имената са омразни“.

— Ymach shmo. „Да бъде заличено името ми“. Съвпада.

— Истинското му име е било неудобно и затова е трябвало да бъде заличено — заключи Томаш, свързвайки латинския израз с еврейския. — Но какво ли ще да е било истинското му фамилно име?

— Това не мога да ви кажа — призна равинът. — Но мога да ви насоча към друга следа. Колумб е заличил фамилното си име, но не е спрял дотук. Отказал се и от собственото си име.

— Кое от тях? Кристовао или Христофор?

— И двете.

— Как така и двете?

— Да.

Соломон Бен-Порат взе копието с подписа на Колумб и посочи триъгълника, образуван от трите s.

— Виждате ли тези точки между буквите si?

— Да.

— Те не са поставени тук случайно — заяви кабалистът. — В иврит точките, поставени до буквите, означават различни неща. Може да са знак, че въпросната буква е начална или че трябва да се прибави гласна. Вече видяхме, че точиците са указание за главна буква. Shin — от Shaday, и álefe — от Adonai.

Но в древните езици точките са се използвали също да указват посоката на четене и най-важного, могли са да бъдат знак за прочит отгоре надолу. И тъй, според Кабала, нещата във вселената са свързани е невидими магически нишки и низшите неща крият тайните на висшите. Равинът Шимон Бар Йохай, който бил велик кабалист, е казал: „Низшият свят е направен по подобие на висшия, низшият е отражение на висшия“. Равинът Йосеф, друг голям кабалист, е написал: „За да се осъществят действията във висшата сфера, трябва да се започне с движение тук долу“. В Книга на кабалистичните тайни той установил: „Светът, в който живеем, е обърнат обратно спрямо света, към който се издига душата“. И аксиомата върху Изумрудените скрижали на Хермес разкрива: „Каквото е горе, такова е и долу“. Истината е, че думите отражение и обратно, горе и долу препращат към понятието „огледало“, извънредно важно в Кабала. Тъй като точките сочеха прочит отгоре надолу, реших да опитам да обърна буквите от подписа, сякаш ги виждам отразени в огледало. — Взе лист, върху който беше написал нещо, и го показа на Томаш. — Резултатът беше поразителен.

Португалецът остана загледан в огледалните символи.

— Какво е това? — попита той.

— Дървото на живота.

— Дървото на живота?

— Да. Ето, вижте. — Соломон отвори книга и му показа една фигура. — Това е Дървото на живота.

— Има десет кръга — забеляза Томаш.

— Да, това са десетте сефирот. Дървото на живота се представя традиционно с десетте сефирот. То е главното Дърво на живота. Второто по значимост е онова със седемте сефирот. В този случай, ако премахнем горната част от подписа, остава едно Дърво на живота без глава, наричано още Седящият човек.

Изряза трите горни сефирот, кетер, хохма и бина, и показа Дървото на живота без глава, поставяйки го до отразения подпис на Колумб.

— А! — възкликна португалецът, като сравняваше смаян двете структури. — Те… те си приличат.

— Да — съгласи се кабалистът. — Кабалистичният подпис на Христофор Колумб пресъздава Дървото на живота без глава. Всяка буква от подписа е една сефира. Понеже има седем букви, това означава седем сефирот.

— Но това, че е съкратено до седем сефирот, не означава, че Дървото на живота е непълно, нали?

— Не. Понякога Дървото на живота се представя с пет и дори четири сефирот. Но това със седемте сефирот е най-значимото след Дървото на живота с десетте сефирот. Седем е много важно кабалистично число, то символизира природата в първоначалното ѝ състояние на девствена чистота. Господ създал вселената за шест дни, а на седмия почивал. — Посочи отразения подпис на мореплавателя. — Като разгледаме огледалния образ, става ясно, че по този начин Колумб е искал да разкрие своята истинска самоличност. Горният ред, както виждате, е зает от ХWλ.. И така, X е препратка към chet от chessed, хесед — сефирата, която съответства на дясната ръка и символизира добротата. Знакът λ препраща към guímel, първата буква от сефирата gevurá, гевура, която се асоциира с лявата ръка и символизира силата. По средата се намира W, символ, който еврейската азбука идентифицира като tete, първата буква от сефирата tiferet, тиферет, „красота“, която представлява синтез от доброта и сила. Колумб е махнал главата на Дървото на живота и го е структурирал от средните и долните елементи. Кабалистичното внушение е ясно. — Соломон посочи отново към първия ред на подписа ХWλ. — А сега вижте това, професор Нороня. Като четем този ред отдясно наляво, както е правилно в еврейския, става λWX. Чете се Yeshu. — Изгледа Томаш и се намръщи. — Това е нещо ужасно.

— Ужасно ли? — попита португалецът. — В какъв смисъл? Какво означава?

— За да ви обясня това, трябва да ви задам един въпрос, ако нямате нищо против.

— Да?

— Какво знаете за начина, по който юдеите гледат на Исус Христос?

— Ами… не много, признавам си. — Засмя се. — Всъщност нищо не знам.

— Тогава нека ви обясня — каза Соломон. — Евреите възприемат Исус много по-различно от християните. — Махна с ръка, за да придаде убедителност на думите си. — Юдейските легенди представят Исус като mamzer, рожба на извънбрачна връзка между юдейка и римски легионер. Христос бил отлъчен от един равин и станал идолопоклонник, отстъпник от правата вяра. Учил магьосничество в Египет, но бил сразен от равините. Бил осъден на смърт заради вещерство и обесен. Обожествяването на Исус от християните се смята от евреите за идолопоклоничество.

— Така ли разказват евреите историята на Исус?

— Да, това разказват еврейските легенди.

— По дяволите! — възкликна Томаш.

— Разказах ви това, за да разберете как евреите гледат на Исус — поясни кабалистът. — Което ни връща към прочита на реда с λWX от огледалния образ на подписа на Колумб. На иврит името на Исус се произнася Yeshua, Иешуа. И понеже евреите не харесвали това име, решили да махнат крайното álefe, така че останало Йешу, Yeshu. И точно така трябва да се прочете реда λWX — Yeshu. Но Йешу не е безобидно име. Това е пренебрежително и обидно назоваване на Исус, Yeshua. Евреите често употребяват тази съкратена форма. Означава ymach shmo vezichro. Тоест, „да бъде заличено името му и споменът за него“.

— Ау! — не се сдържа Томаш. — Това минава всяка граница!

— Професор Нороня — каза Соломон, — опитвам се да ви кажа, че християнинът католик Христофор Колумб е поставил в кабалистичния си подпис еврейското название Yeshu, пожелавайки така да бъде заличено името и спомена за Исус.

Португалецът млъкна. Беше смаян.

— Но защо? — промълви той едва чуто. — Как е възможно Колумб да е сторил подобно нещо?

— Не забравяйте, че той е живял в края на XV век на Иберийския полуостров. Ако е бил евреин, както изглежда, животът му точно в това време и на това място в Европа никак не е бил лесен. Който и да било сефарадски евреин е имал хиляди причини да мрази християните въобще, и особено Исус. Той не е бил изключение. Което ни води към личното име на Колумб. — Взе листа с подписа на Адмирала. — В основата на кабалистичния му подпис, разчитаме името Хроференс. Можете ли да ми кажете какво означава това име?

— Хроференс? Хро на гръцки означава Христос, а ferens е форма на латинския глагол fero, което означава „пренасям“. Хроференс е онзи, който пренася Христос. Христос е в основата както на името Кристовао, така и на името Христофор.

— Ето едно име, което не би носил нито един евреин — отсече равинът, — Христос. Никой в Израел не нарича детето си с името Христос. Как е възможно, след като Колумб е евреин, да носи християнското име Кристовао и да се подписва Кристоференс? — Вдигна десен показалец. — Има само един евреин, който е способен да го направи.

— Кой?

— Отчаяният евреин. Евреин, който е бил принуден да се представя за християнин. Човек, който е искал да мине за християнин, но е продължавал да изповядва тайно юдейската си вяра. Такъв човек би могъл да приеме името Христос, но за да може да е в мир с Бога, би вмъкнал в кабалистичния си подпис категоричното отхвърляне на името на Исус, заличавайки и името, и спомена за него. Yeshu. Искам да кажа с това, професор Нороня, че изразът ymach shmo, или да бъде заличено името ми, означава едновременно отхвърляне на името на Колумб и на името Христофор. Откривателят на Америка се е представил пред света с тези две имена Христофор Колумб. — Посочи Каим от другата страна на масата. — Но така, както сефарадското семейство на Каим не се е казвало Мендеш, а Наси, също и Колумб не се е казвал Колумб, а е имал друго име, лично и фамилно, което е заличил и не е поискал да ни разкрие. — Удари с длан по копието с подписа. — Ако може да се вярва на всичко онова, което видях тук, бих могъл да кажа, че човекът, когото днес познаваме като Христофор Колумб, е бил най-вероятно сефарадски евреин, чието рождено име остава загадка. Той е скрил истинската си религия под християнско покривало, но не е станал християнин. Бил е маран.

Соломон Бен-Порат, смятан за най-големия кабалист в Йерусалим, облегна лакти на дъбовата маса и замълча. Беше приключил с изложението си. В кабинета настана тежка тишина, нарушавана само от проскърцващата писалка на Томаш, който бързаше да запише казаното от стария равин. Професорът не спираше да нахвърля своите неясни и нечетливи ченгели, докато най-сетне приключи записките си с последната изречена от Соломон дума.

Маран.

Понечи да затвори тефтера, но нещо го спря. Беше думата маран, която го смущаваше като подводен риф, изпречил се насред плавния поток от букви. Взря се замислено в думата. Най-сетне вдигна глава и погледна кабалиста.

— Какво искате да кажете с това маран? — попита.

— Маран ли? — учуди се Соломон. — Предполагам, че знаете какво означава тази дума на португалски?

— Мисля, че някога са казвали така на прасето.

— Ето това е. Маран е името, с което са наричали в Португалия и Испания новопокръстените християни, които тайно продължавали да бъдат евреи. Наричали ги марани, защото като всички благочестиви евреи отказвали да ядат свинско, понеже е нечисто животно, чиято консумация се забранява от юдейските закони.

— Хм — промърмори Томаш, погълнат от мислите си. — Маран е евреин, който се е преструвал на християнин, така ли?

— Да.

— И Колумб е бил маран?

— Без съмнение.

— А могъл ли е да бъде генуезки маран?

Равинът се разсмя.

— Изразът маран се отнася за иберийските евреи — поясни. — Но така или иначе, след като е бил евреин, Колумб не би могъл да бъде генуезец…

— Така ли? Но защо?

— Защото от XII век нататък на евреите било забранено да остават в Генуа повече от три дни. През XV век, по времето на Колумб, тази забрана все още е била в сила. С други думи, ако той е генуезец, не би могъл да е евреин. Ако е евреин, не би могъл да е генуезец.

— Разбирам.

— Освен това има още един интересен факт, който би трябвало да знаете. Според една твърде любопитна еврейска традиция, през XV и XVI век думата генуезец се е смятала за евфемизъм на думата евреин.

— Шегувате се.

— Не, не се шегувам. Знаете ли, било е нещо обикновено по онова време, когато някой е искал да каже: Онзи е евреин, да каже: Онзи е от народа. От еврейския народ, разбира се. Но в онези времена на антисемитски преследвания много от евреите се представяли за генуезци. Затова понякога твърдели, че еди-кой си е от генуезците, което било ироничен или дискретен начин да се каже, че е евреин. Разбрахте ли?

— Има ли доказателства за това?

— Знаем за това от устната еврейска традиция, естествено нищо не се споменава в документите. Всъщност има едно имплицитно потвърждение в писмо, изпратено през 1512 година от отец Антонио де Аспа от Ордена на свети Йероним до великия инквизитор на Кастилия. В това писмо Аспа пише, чс по време на първата експедиция до Новия свят Колумб бил взел на борда „четиридесет генуезци“. И така, днес знаем, че почти всички моряци от екипажа на първата експедиция са били кастилци, макар че между тях е имало и няколко десетки евреи, вероятно марани. С други думи, Антонио де Аспа всъщност е информирал Инквизицията, че е имало четиридесет евреи на борда. Но както и мнозина други по онова време, той не ги нарекъл евреи. Било с ирония или от неудобство, нарекъл ги е генуезци.

— Хм — промърмори историкът, отнесен в собствения си свят, докато в паметта му изплува един познат въпрос, на който така и не бе получил отговор. — Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?

— Моля?

Томаш се оживи и изведнъж пламна.

— Това е един въпрос, който ми зададоха наскоро. „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ — Стана от масата, обзет от галопираща възбуда, която явно не бе в състояние да удържи. — На основата на едно откритие, направено от Умберто Еко, аз си мислех, че отговорът е португалски евреин или новохристиянин. Но изглежда, че не е така. Верният отговор е друг. Знаете ли какъв е?

Равинът поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа.

Томаш се усмихна.

— Маран.