Кодекс 632

IV

ВИСОКИ ОБЛАЦИ СЕ НОСЕХА КАТО ДАЛЕЧЕН ПЛАЩ ОТКЪМ хоризонта на запад; тъмносиви и плътни в основата, те се разпокъсваха и искряха по върха. Зимното слънце обливаше с чиста, студена, ярка светлина блесналата повърхност на река Тежо и ниските къщи на Лисабон, откроявайки ярките тонове на цветните фасади и покривите с тухлен цвят, изпълнили меките женствени извивки на хълма Лапа.

Томаш се залута из пустите улички на квартала, двоумейки се накъде да поеме в тесния градски лабиринт, докато, почти случайно, излезе на уединената „Руа да Бандейра“. Спусна се по стръмната улица и се озова срещу красива бледорозова сграда; свърна с малкото пежо през голямата порта и спря в двора до два лъскави черни мерцедеса, паркирани пред главния вход на кокетен малък дворец. Портиер с безупречна униформа, светлосив цилиндър, палто в тъмносиво и сребриста вратовръзка, се приближи до колата и новопристигналият смъкна прозореца.

— Хотел „Лапа“, нали?

— Да.

— Мога ли да оставя колата тук?

— Не се притеснявайте. Дайте ми ключа и аз ще паркирам колата.

Томаш влезе в уютното фоайе на хотела. Мраморният под в цвят на слонова кост приличаше на огледало, гладък и блестящ, с една-единствена геометрична фигура в центъра, върху която имаше изящна кръгла масичка с красива ваза, пълна със свежи стръкове ружа, пищни и лъчезарни; той добре познаваше тези цветя, следи от които се откриваха дори в гробниците на фараоните. Конщанса би могла да разбере значението им, каза си той. Мебелите, които красяха вестибюла, бяха в стил Луи XV или добра имитация — кремави дивани и тапицирани с бяла кожа столове.

Зърна познатото лице с малки очи и крив като кука нос; мъжът остави вестника, който четеше, стана от дивана и се запъти към новодошлия.

— Том, вече знам, че си точен мъж — възкликна Нелсън Молиарти, широко усмихнат, с характерния си американизиран бразилски акцент.

Стиснаха си ръцете.

— Здравейте, Нелсън. Как са нещата при вас?

— Всичко е наред. — Разтвори ръце и си пое дъх. — Ах, прекрасно е тук, в Лисабон.

— Отдавна ли пристигнахте?

— Преди три дни. Разхождах се през цялото време.

— Къде ходихте?

— О, насам-натам, знаете как е. — Покани го с жест в салона, над чийто вход светеше надпис Рио Тежо Бар. — Елате да пийнем по нещо. Гладен ли сте?

— Не, благодаря, вече обядвах.

— Том, вече е почти пет следобед. Tea time65.

Дълъг роял, черен блестящ Kawai, ги посрещна на входа като самотен и мълчалив часовой в търпеливо очакване на мига, в който нечии умели пръсти щяха да вдъхнат живот на клавишите с цвят на слонова кост. Отдясно имаше бар от орехово дърво, масите и столовете бяха в стил Луи XV; пет големи прозореца, декорирани с тъмночервени завеси, гледаха към градината, нежна мелодия от балет на Чайковски звучеше едва доловимо, изпълвайки бара със спокойна, изискана и приятна атмосфера. Молиарти избра маса до един от прозорците и покани с жест Томаш да седне.

— Какво ще желаете?

— Чаша чай.

— Waiter — извика американецът, махайки на сервитьора. Момчето се приближи до клиентите. — Един чай за моя приятел, ако обичате.

— Какъв чай предпочитате?

— Имате ли зелен чай? — попита Томаш.

— Естествено. Какъв вид зелен чай?

— Ммм… знам ли… — заекна Томаш. — Какво ще ме посъветвате?

— Въпрос на вкус. Но, с ваше позволение, бих ви препоръчал японски gabalong. Мек, изискан, с лек плодов вкус и свеж аромат на цветя.

— Убедихте ме — засмя се Томаш. — Донесете ми от него.

— Ще поръчате ли нещо за ядене?

— Някакви сладкиши. Имате ли нещо с шоколад?

— Бих ви препоръчал да опитате нашите cookies, клиентите ни ги харесват много.

— Донесете тогава от тях.

— Много добре — каза сервитьорът, докато записваше поръчката. Вдигна глава и погледна към Молиарти. — А господинът?

— Донесете ми от онзи snack66, който ядох тук вчера.

— Foie gras67 с аромат на Armagnac68, сладко от зелени домати и затоплена brioche69 с орехи и смокини?

— That's right70 — каза Молиарти, като кимна развеселен. — И шампанско.

— Може би Louis Roederer от Реймс?

— Точно това. Добре изстудено.

Келнерът се отдалечи и Молиарти потупа приятелски Томаш по гърба.

— И така, Том? Как беше в Рио?

— Cidade maravilhosa — усмихна се португалецът, като подхвана прочутия рефрен71. - Cheia de encantos mil.

— I agree72 — съгласи се Молиарти. — Кога пристигнахте?

— Вчера сутринта. Прекарах цяла нощ в самолета.

— Неприятно, нали?

— Отвратително. Въобще не мигнах.

— Знам как е — каза той и се намръщи. — Напълнели ли сте?

— Ммм… не. Знаете ли, за мен беше изненада, когато се претеглих вкъщи и открих, че съм запазил килограмите си. Не е за вярване след всички онези бифтеци, които изядох.

— Ядохте ли много плодове?

— С тонове. Сокове от манго, маракуя, ананас, много папая на закуска…

— И как искате да напълнеете след всички тези плодове?

— Наистина.

Келнерът се приближи с cookies и бутилка шампанско, която отвори с леко пук; наля няколко златисти пенливи глътки в чашата на Молиарти и се оттегли, за да приготви остатъка от следобедната закуска.

— И така, разказвайте — каза американецът, придавайки си сериозен вид. Опря лакти на масата и събра ръце пред лицето си, допирайки пръсти. — Какво открихте?

Томаш отвори чантата, която държеше до краката си, и извади бележника си, както и някакви документи, които остави на масата.

— Открих нещичко — призна той, докато се навеждаше, за да затвори чантата. Изправи се и погледна събеседника си. — Прегледах внимателно всички книги, които професор Тошкано беше проучвал в Националната библиотека и в Кралската португалска библиотека. Освен това получих достъп до неговите бележки и ксерокопия от документи, част от които се съхраняваха в консулството, за да бъдат предадени на вдовицата, а друга част все още се намираха в сейф в Националната библиотека. А тази сутрин бях в португалската Национална библиотека, за да проверя още нещичко. С други думи, макар и да сме още далеч от окончателни резултати, бих казал, че имаме известен напредък. — Хвърли поглед към бележника. — Предлагам да започнем с преглед на онова, до което, предполагам, е стигнал професор Тошкано в проучването си във връзка с откриването на Бразилия, което, в крайна сметка, представлява и целта на изследването, възложено му от фондацията.

— Okay.

— Както бях информиран, професор Тошкано е трябвало да провери доколко са основателни старите подозрения на историците, че Педро Алвареш Кабрал само е направил официално достояние онова, което други мореплаватели са били открили преди него.

— That’s right.

— Първият важен въпрос, който трябва да изясним, е дали действително е съществувала политика на секретност в Португалия по време на Великите географски открития. Този въпрос има фундаментално значение, защото, ако не е имало такава политика, отпада и тезата, че Кабрал само е направил публично достояние откритото от други преди него. Укриването на тази информация би било лишено от смисъл, ако не е съществувала подобна политика.

— Очевидно.

— Въпросът е спорен, тъй като се намират учени историци, които смятат, че политиката на секретност е измислица, исторически мит.

— Дали е така?

Томаш сви устни.

— Не вярвам. Политиката на секретност наистина е съществувала. Така мисля аз, така е мислил професор Тошкано, така мислят и много други историци. Вярно е, че някои изследователи са спекулирали с това, като прибягвали до политиката на секретност като средство за попълване на белите петна в наличната информация, но истината е, че много от португалските морски начинания са били обгърнати от тайнственост. Например официалните португалски хроники от онова време са премълчали подвига на Бартоломеу Диаш, който заобиколил нос Добра надежда и открил морски път към Азия. Христофор Колумб бил онзи, който, намирайки се случайно в Лисабон при завръщането на Диаш, разкрил пред света това необикновено събитие. Ако не е било случайното присъствие на Колумб в Португалия, може би Диаш щеше да тъне в неизвестност, както и неговото забележително пътуване, погребано завинаги от забраните на тази политика на секретност. Кой знае, може би днес щяхме да вярваме, че Вашко да Гама е бил първият, заобиколил нос Добра надежда?

— Разбирам — съгласи се Молиарти с утвърдително поклащане на главата. — Всъщност искате да кажете, че португалската морска експанзия е пълна с такива като Бартоломеу Диаш, останали неизвестни, защото не са имали късмета на Колумб да пробият политиката на секретност.

— Точно така. В интерес на истината, тази политика не е била лишена от основания. Португалците са били малък народ с ограничени средства и не биха могли да се съревновават с големите европейски сили при равни условия, ако всички са имали достъп до една и съща информация. Разбрали са, че информацията е власт и съзнавайки това, скъпернически са я криели, запазвайки си монопола над тези стратегически сведения за в бъдеще. Вярно е, че премълчаването на фактите се извършвало избирателно, укривани били само определени събития. Забележете, имало е случаи, при които, обратно, дори било от полза да се огласи откритието, тъй като приоритетното проучване на територията е било основен критерий за заявяването на право на владение.

Келнерът се върна с поднос, балансиращ на върха на пръстите му; остави на масата каничка, която изпускаше пара през чучурчето, чаша и захарница; Томаш забеляза, че порцеланът беше от Вища Алегре с декорация famille verte73, бял порцелан, украсен с мотиви на пеперуди и черничеви листа, имитация на китайския порцелан от периода Канен. Келнерът наля чая в чашата и едва забележимо кимна с глава.

— Японски чай gabalong — съобщи и веднага се оттегли.

Томаш разгледа течността, която се поклащаше в чашата; зеленият чай беше светъл и бистър, с приятен ароматен дъх. Сипа две лъжици захар, разбърка внимателно и опита; беше наистина лек и с плодов вкус.

— Ммм, чудесен е — прошепна, като оставяше горещата чаша. — Докъде бях стигнал?

— До политиката на секретност.

— Да. Та исках да кажа, че тази политика е била наистина селективна и на практика е довела до това, че много от най-важните португалски морски експедиции били осъществени тайно заради висши държавни интереси. Впоследствие, тези дела били забравени от историята. Те реално са се случили, но понеже ние нищо не знаем за тях, все едно не съществуват.

— Което ни отвежда към откриването на Бразилия.

— Точно така. Според официалните хроники, Бразилия била открита на 22 април 1500 година, когато флотилията на Педро Алвареш Кабрал, отнесена от буря на път за Индия, се озовала пред висок и заоблен хълм, който португалците нарекли Монте Пашкоал. Това бил бразилският бряг. Флотилията останала десет дни на това място; трябвало да огледат новата територия, обозначена като Тера де Санта Круж, да се запасят и установят контакт с местните хора. На 2 май флотилията поела по посока на Индия, но един от корабите, малък плавателен съд за продоволствия, се завърнал в Лисабон под командването на Гашпар де Лемош, отнасяйки около двайсетина писма, които осведомявали крал дон Мануел за откритието, както и един забележителен ръкопис на хрониста Перо Важ де Каминя. — Томаш се почеса по брадичката. — Първият знак, че откритието може и да не е било случайно, се открива в начина, по който Каминя отразява събитията. Всъщност той не показва каквато и да било изненада от факта, че са открили нова земя.

— Но това е субективно — възрази Молиарти. — Защо да не допуснем, че изненадата им не е била отразена в хрониката? Или са сметнали за естествено, че там има земя, и без да познават този район от света.

— Така е. Липсата на изненада в хрониката на Перо Важ де Каминя, сама по себе си, не би имала никаква особена тежест, ако не беше свързана с цяла поредица от други насочващи следи. Вторият показател е самото присъствие на продоволствен кораб във флотата на Кабрал. Подобен плавателен съд би бил прекалено уязвим при една експедиция от Лисабон до Индия. Който и да било що-годе запознат с мореплаване, би трябвало да знае, че малкият продоволствен кораб не е бил в състояние да издържи цялото пътуване, най-вече като се има предвид драматичното преминаване през нос Добра надежда, наричан от моряците Нос на бурите. А португалците по онова време са били най-добрите морски пътешественици в света, поради което не са могли да не знаят подобен факт. Защо тогава, по дяволите, са включили този малък плавателен съд във флотилията от големи кораби? — Томаш остави въпроса да виси във въздуха. — Има само едно възможно обяснение. Те са знаели предварително, че малкият кораб няма да стигне до крайната цел на експедицията. Нещо повече, били са наясно, че той ще проплава само една трета от пътя на отиване и ще бъде принуден да се завърне в Лисабон, за да отнесе новината за откриването на новата земя. С други думи, те вече са знаели, че там е съществувала земя, и малкият плавателен съд е бил включен във флотилията умишлено, именно защото е трябвало да се завърне с новината.

— Любопитно и допустимо, но не и достатъчно убедително.

— Съгласен съм. Макар че има една подробност, която държа да подчертая. Когато продоволственият кораб пристигнал в Лисабон, моряците не споменали и дума за случилото се и откриването на Бразилия било държано в тайна от кралския двор до завръщането на Педро Алвареш Кабрал. Това неестествено поведение подсказва, че цялата операция може би е била планирана предварително.

— Хм… интересно. Но вашата теория все още ми се струва недостатъчно аргументирана.

— Да. И ето сега се появява и третата следа. Имам предвид две географски карти. Първата и най-важната е планисфера, създадена от анонимен португалски картограф, изработена по поръчка на Алберто Кантино за Ерколе д’Есте, херцог на Ферара. Старинният ръкопис с цветни миниатюри е с размери метър на два. И тъй като името на португалския автор остава неизвестно, тази огромна карта е позната под името Планисфера на Кантино и се намира понастоящем в библиотеката в Модена, Италия. В писмо от 19 ноември 1502 година Кантино разкрива, че картата е копие на официален португалски оригинал, което навярно е било направено нелегално поради действащата тогава политика на секретност. Ценното на тази карта е, че представя детайлно очертание на най-важната част от бразилския бряг. Да видим. — Томаш отгърна нова страница в бележника и се приготви да пише. — Картата е попаднала в ръцете на Кантино най-късно през ноември 1502 година, което ни дава интервал от малко повече от две години между откритието на Кабрал и пристигането на планисферата в Италия. — Драсна хоризонтална линия по листа, изписвайки на левия край думите Кабрал, април 1500, а на другия край, Кантино, ноември 1502. — Проблемът е в това, че Кабрал не е картографирал детайлно бразилския бряг, от което следва, че точните сведения в планисферата, в най-добрия случай, се дължат на по-късни експедиции. — Вдигна два пръста. — Е, добре, второто официално плаване на португалците до Бразилия е това на Жоао да Нова, през април 1501, малко повече от година преди Планисферата на Кантино да попадне у херцога на Ферара. Но, забележете, Жоао да Нова не е пътувал специално, за да изследва бразилския бряг. И той, като Кабрал, е бил на път за Индия, поради което не е имал достатъчно време да картографира бреговата ивица, и освен това се завърнал в Лисабон по средата на 1502 година. — Вдигна трети пръст. — Това означава, че точната информация от Планисферата на Кантино най-вероятно е резултат от едно трето пътуване. И наистина една флотилия вдига котва от Лисабон с мисията да изследва бразилския бряг. Това е експедицията на Гонсало Коельо, който потеглил от Лисабон през май 1501 година и в чийто екипаж бил флорентинецът Америго Веспучи, човекът, на чието име впоследствие щял да бъде наречен американският континент. Флотилията пристигнала в Бразилия в средата на август, изследвала в продължение на година и нещо значителна част от брега, спуснала се толкова надолу, че се озовала в голям залив, който бил наречен Рио де Жанейро, продължила на юг чак до Кананея, преди да се отдели от брега и да се завърне в Португалия. Трите каравели от тази експедиция влезли в пристанището на Лисабон на 22 юли 1502 година. — Написа Гонсало Коельо, юли 1502 в последната четвърт от хоризонталния ред, където вече стоеше Кантино, ноември 1502. — И ето че стигаме до същността на въпроса — каза Томаш, посочвайки двете дати, написани върху листа. — Нима е възможно само за четири месеца, от юли до ноември, официалните картографи на Лисабон да изработят подробни карти с информацията на Гонсало Коельо и при това португалският картограф, анонимният изменник, вербуван от Кантино, да направи копия на тези карти и нелегалната планисфера да стигне до Италия? — Томаш подчерта с писалката късото разстояние, видно на хоризонталната линия на времето, между Гонсало Коельо и Кантино; леко се намръщи и поклати глава. — Не мисля. Малко вероятно е всичко това да се случи само за четири месеца. Което ни изправя пред друг голям въпрос. Как, по дяволите, е могъл Алберто Кантино да купи португалска планисфера, съдържаща сведения, които, ако се вярва на хронологията на официалните източници, практически е невъзможно да са били отразени в карта? Откъде всъщност са дошли тези сведения? — Вдигна лявата ръка с дланта нагоре, сякаш да изложи очевиден факт. — Тази загадка има само едно разрешение. Планисферата на Кантино е била изработена не на основата на информацията от официалните експедиции до Бразилия, а на данните, получени преди Кабрал, по време на нелегални плавания, неотразени в историята заради политиката на секретност.

— Хм — замислено произнесе Молиарти. — Интересно. Това окончателното ви становище ли е?

Томаш поклати глава.

— Смятам, че е непосилно в рамките на четири месеца да се изработи официална карта с точно изображение на бразилския бряг, после същата карта да бъде нелегално копирана и копието да стигне до Италия. Трудно би могло да се случи за такъв кратък срок. — Португалският историк повдигна вежди. — Забележете. Трудно, но не и невъзможно.

Американецът изглеждаше малко разочарован.

— Да, да — прошепна. — Споменахте за една втора карта…

— Не е карта, а препратка към карта.

— Какво искате да кажете?

— Едно от писмата, които продоволственият кораб на Гашпар де Лемош отнесъл в Лисабон при официалното обявяване на откриването на Бразилия, било написано от майстор Жоао до крал дон Мануел и датира от 1 май 1500 година. Та въпросното писмо определя местоположението на Тера де Санта Круж, Бразилия, като се позовава на вече изгубена карта, старинната mapa-múndi74 на португалеца Перо Важ Бизагудо. — Направи справка в бележника си. — Майстор Жоао е написал: „Що се отнася до местоположението на тази земя, Ваше Величество може да нареди да донесат mapa-múndi на Перо Важ Бизагудо, на която бихте могли да видите къде се намира; но тази mapa-múndi не уточнява дали тази земя е населена, или не. Това е стара mapa-múndi “. — Томаш изгледа Молиарти и махна с бележника. — И така, как е възможно Бизагудо да обозначи в старата си карта местоположението на земя, която още не е била открита?

Келнерът се върна със сочния snack, поръчан от Молиарти. Томаш се възползва и отпи глътка от зеления чай.

— Това са силни аргументи — съгласи се американецът, грабвайки топлия brioche. — Но ни липсва още… хм… както се казва… smoking gun75.

— Липсва ни едно убедително доказателство.

— Да.

— Спокойно, има още. — Отвори отново бележника. — Французинът Жан дьо Лери, който бил в Бразилия от 1556 до 1558 година, разговарял с най-старите заселници и ги чул да казват, че „четвъртата част на света, позната на португалците от почти осемдесет години, всъщност била открита много по-рано“. — Нахвърли едни цифри. — И така, ако извадим осемдесет от 1558, получаваме… 1478. — Погледна Молиарти. — Дори и да допуснем, че изразът „почти от осемдесет години“ би могъл да означава седемдесет и шест или седемдесет и пет години, става въпрос за доста по-ранна дата от 1500 година.

— Хм.

— Разполагаме също с писмо, написано от португалеца Ещевеао Фройш, който бил задържан от испанците, предполага се някъде в района на Венецуела, с обвинението, че се е настанил в кастилска територия. — Томаш пак прегледа записките си. — Писмото е с дата от 1514 година и е адресирано до крал дон Мануел. В него Фройш казва, че си е позволил само да се настани в „земите на Ваше Величество, открити вече от Жоао Коельо от Порта да Луж, съсед в Лисабон, преди двадесет и една години“. — Отново запресмята. — Значи, като извадим двадесет и едно от 1514, получаваме 1493. — Усмихна се към американеца. — Още веднъж се сблъскваме с дата, която предхожда 1500 година.

— Тези писма съществуват ли?

— Разбира се.

— Не мислите ли, че тези източници са донякъде съмнителни? Все пак някакъв никому неизвестен французин и един арестуван португалец…

— Скъпи ми Нел, има още четирима известни мореплаватели, които потвърждават сведенията, че се е знаело за Бразилия преди Кабрал.

— Наистина ли? Кои са те?

— Първият, който би трябвало да споменем, е испанецът Алонсо де Охеда, който, съпроводен от нашия приятел Америго Веспучи, зърнал южноамериканския бряг през юни 1499, навярно Гвиана. Малко по-късно, през януари 1500, друг испанец, Висенте Пинсон, стигнал до бразилския бряг, тоест три месеца преди Кабрал.

— С други думи, испанците са изпреварили португалците.

— He е сигурно. Третият от списъка е Дуарте Пашеку Перейра, един от най-големите мореплаватели от епохата на Великите географски открития, макар и най-малко известният за широката публика.

— Говорите за същия Перейра, който е бил тема на докторантурата на професор Тошкано?

— Да. Освен мореплавател, той бил способен военен и учен, умеел най-точно да определя географската дължина без необходимите инструменти, които били създадени много по-късно. Споменавам това, защото Дуарте Пашеку Перейра станал автор на един от най-мистериозните текстове от онова време, озаглавен Esmeraldo de Situ Orbis76. — Томаш се върна на записките си. — Перейра пише на едно място в книгата, че дон Мануел го бил изпратил „да открие западната част“ и че това станало „в лето Господне хиляда четиристотин и деветдесет и осмо, когато била намерена и проплувана огромна твърда земя, с много принадлежащи ѝ острови“. — Томаш се втренчи в Молиарти. — Казано другояче, през 1498 португалски мореплавател открил земя на запад от Европа.

— А — възкликна американецът. — Две години преди Кабрал.

— Да.

Молиарти схруска още едно парче от препечената кифличка и го преглътна с глътка шампанско.

— И кой е четвъртият голям мореплавател?

— Колумб.

Американецът спря да дъвче и се вторачи в събеседника си.

— Колумб ли? Кой Колумб?

— Колумб.

— Христофор Колумб?

— Той самият. Когато Колумб се завърнал от първата си експедиция до Америка, спрял в Лисабон и се срещнал с крал Жоао II. По време на разговора португалският крал разкрил пред Колумб, че има и други земи южно от териториите, докъдето той бил достигнал. Ако погледнем картата, ще видим, че на юг от Карибските острови е Южна Америка. Тази знаменателна среща между Колумб и дон Жоао II се е състояла през 1493 година, което означава, че португалците вече са знаели за съществуването на тези земи.

— Но къде се споменава за това?

— В книгата на един испански историк, който, според някои, е познавал лично Колумб. — Томаш пак се зачете в бележника си. — Имам предвид Бартоломе де лас Касас, който написал следното по повод на третата експедиция на Колумб до Новия свят: „Адмирала пак казва, че смята да отиде на юг, защото иска, явно под влиянието на дон Жоао, крал на Португалия, да се увери, че в границите му ще намери прекрасни неща и земи“.

Молиарти приключи със закуската и се облегна на дивана, наслаждавайки се на шампанското и на панорамата; широките прозорци на бара откриваха гледка към градината, където се полюшваха големи и красиви смокини, хвърлящи загадъчни сенки по окосената трева.

— Знаете ли, Том, има нещо, което не разбирам — каза той. — Защо португалците, след като са знаели за съществуването на Южна Америка, са чакали толкова време, за да оповестят откритието си официално? Какво ги е накарало да съобщят за него едва през 1500 година? Защо не преди това?

— Въпрос на политика — отвърна Томаш. — Не забравяйте, че португалците са вярвали в ефикасността на политиката на секретност, в преимуществата, които гарантира стратегическата информация, когато е държана в тайна. Те са знаели за света много повече, отколкото техните съвременници и следващите поколения са можели да си представят. Короната е съзнавала, че ако разкрие съществуването на тези земи, подобна новина веднага би привлякла нежелано любопитство, би породила домогвания и враждебни интереси. Португалците са знаели, че никой не се домогва до нещо, за което няма представа, че съществува. Ако останалите европейци са били в неведение относно съществуването на тези земи, естествено не биха оспорвали правата на португалците. Така откривателите оставали с развързани ръце и провеждали своите проучвания, без да се притесняват от конкуренция.

— Това е ясно. Том — каза Молиарти. — Но ако португалците са имали полза от това да пазят откритията си в тайна, какво тогава ги е накарало да променят становището си и официално да признаят откриването на Бразилия през 1500 година?

— Смятам, че е заради кастилците. Политиката на секретност е имала смисъл като стратегия, доколкото е могло да се избегне нежелано внимание към португалските открития. Но от момента, в който Охеда, през 1499, и Пинсон, през януари 1500 година, започнали да си пъхат носа из южноамериканския бряг, за португалската корона станало ясно, че секретността вече не е разумно решение, тъй като кастилците можели да предявят претенции към онези земи, които португалците вече са били открили. И това наложило официалното обявяване на откриването на Бразилия.

— Разбирам.

— Което ни препраща към последната голяма следа.

— И коя е тя?

— Договорът от Тордесиляс.

— О, да — възкликна Молиарти, припомняйки си прочутия документ, поделил света между Португалия и Испания. — Договорът, който поставя началото на глобализацията.

— Точно така. — Томаш се усмихна. Американците обичаха високопарните изказвания и охотно използваха модерната терминология. — Договорът от Тордесиляс, ратифициран от Ватикана, предоставя половината от света на португалците, а другата половина — на испанците.

— Каква арогантност.

— Без съмнение. Но истината е, че по онова време тези две нации са били най-силните в света, поради което им е изглеждало естествено да си поделят планетата. — Томаш допи чая си. — По време на договарянето всяка страна имала определени предимства в политическия шахмат. Предимството на португалците било в по-напредналите технологии в навигацията, въоръжението и морските експедиции. Испанците, от своя страна, били изостанали в тези три области, но разполагали със силен коз — тогавашният папа бил испанец. Същото е като при футболен мач: имаме най-добрите играчи, най-добрия треньор, най-добрия отбор, но съдията на мача да е подкупен от противника и е готов да анулира всеки гол на нашия отбор, като измисля дузпи срещу нас. В общи линии, това се е получило. Португалските мореплаватели се разхождали на воля из африканския бряг и из Атлантическия океан, докато кастилците контролирали Канарските острови. Това положение било узаконено през 1479 година е Договора от Алкасовас, според който Кастилия признала правото на португалците над африканския бряг и атлантическите острови, а в замяна португалците приели, че Канарските острови са кастилско владение. Договорът, потвърден на следващата година в Толедо, пропуснал обаче Западния Атлантик, въпрос, който излязъл на дневен ред след първата експедиция на Христофор Колумб. И понеже нямало клауза в документа, която пряко да се отнася до това ново положение, стигнало се веднага до заключението, че е необходим нов договор.

— Договорът от Тордесиляс.

— Точно така. Първоначалното предложение на Лисабон било Земята да бъде разделена по паралел, който минава през Канарските острови, като кастилците получавали право да владеят земите на север от паралела, а португалците — всичко останало. Но папа Александър VI, който бил испанец, издал две були през 1493 година, прокарвайки разделителната черта по меридиана, отстоящ на сто левги западно от Азорските острови и островите Зелени нос. Както е видно, папата е бил в тайно съглашение с Кастилия. Португалците не склонили и макар и да приели по принцип разделителната черта, поискали да бъде преместена с триста и седемдесет левги на запад от Зелени нос, с което кастилците и папата се съгласили, след като не видели причини да не го сторят. Сделката обаче си струвала. — Томаш начерта планисфера в бележника; в грубо нахвърлените контури се разпознаваха очертанията на Африка, Европа и целия американски континент. Ученият прокара една вертикална черта през Атлантическия океан, по средата между Африка и Южна Америка, и написа отдолу 100. — Това предлагали папата и кастилците, черта на сто левги на запад от Зелени нос. — Прокара друга вертикална черта, по-наляво, така че да хване част от Южна Америка, и изписа отдолу числото 370. — Това е чертата, която поискали португалците, разположена на триста и седемдесет левги на запад от Зелени нос. — Изгледа Молиарти. — Кажете ми, Нел, коя е основната разлика между тези две черти?

Американецът се взря в линиите.

— Едната пресича само морето, а другата включва и къс земя.

— И коя е тази земя?

— Бразилия.

Томаш кимна утвърдително с глава и се усмихна.

— Бразилия. Защо, според вас, португалците толкова са настоявали на тази втора разделителна черта?

— За да си запазят Бразилия?

— Което поставя един трети въпрос. Как са могли португалците да знаят, че втората разделителна линия включва Бразилия, след като през 1494 година Бразилия все още не е била открита? — Томаш се наведе към събеседника си. — Или вече е била?

Молиарти се облегна на дивана и си пое дълбоко дъх.

— I see your point77. — Взе бутилката с Louis Roederer, наля малко шампанско в чашата и утоли жаждата си; остави чашата на масата и стана, впивайки очи в Томаш. — Има над какво да се замислим — каза той след кратка пауза. — Но, кажете ми, Том, от всичко това, което ми казахте, кое всъщност е новото?

Томаш задържа погледа на Молиарти, сякаш го предизвикваше.

— Нищо — отговори.

— Съвсем нищо ли?

— Абсолютно нищо. Всичко, което ви казах за загадките около откриването на Бразилия, намерих в записките на професор Тошкано.

— И не открихте нищо ново?

— Нищо. Професор Тошкано се е ограничил с проучване на онова, което други историци вече са били открили или разгадали.

Американецът го гледаше с недоумение, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Молиарти изглеждаше съкрушен. Раменете му се отпуснаха, погледът му се зарея в пространството. Но изведнъж нещо забушува в него, страните му пламнаха и лицето му се помрачи от едва сдържан гняв, готов да избухне.

— Motherfucker, son of a bitch78 — изръмжа сам на себе си. Притвори очи и опря чело на лявата си ръка, с лакът на масата, подпрял ръка в поза на потрес. — Damn it! I knew it. Shit!79

Португалецът стоеше умълчан, изчаквайки да отмине пристъпа на контролиран гняв. Молиарти измърмори още няколко неразбираеми думи, прошепнати е яростно възмущение; най-сетне въздъхна, отвори очи и го погледна.

— Том — каза глухо. — Професор Тошкано ни е подвел.

— В какъв смисъл?

Американецът потърка очи.

— Както ви казахме в Ню Йорк, идеята ни беше да отбележим годишнината от откриването на Бразилия с проучване на неизвестните експедиции преди Педро Алвареш Кабрал. Затова ангажирахме професор Тошкано преди седем години. Той харчи парите ни през цялото това време и накрая заяви, че бил направил революционно откритие, което щяло да промени всичко, което знаем за Великите географски открития. Сега, когато професорът го няма вече, вие идвате и ми казвате, че професор Тошкано, през всичките тези седем години, е подготвил някаква компилация от трудовете на други историци, без да добави нищо ново. Както разбирате, ние не…

— Не съм казал това — прекъсна го Томаш.

Молиарти млъкна и го загледа с недоумение.

— Моля?

— Не съм казвал, че професор Тошкано не е добавил нищо ново и че се е задоволил с това да направи компилация от работата на други.

— Извинете, но именно така разбрах думите ви.

— И правилно сте разбрали, доколкото това се отнася до онази част, която успях да отсея от изследванията на професор Тошкано. Но както ви казах в началото на разговора, засега не разполагам е окончателни отговори; освен това има и други следи, оставени от професора, които трябва да се проследят.

— О, разбирам — възкликна Молиарти с удвоено внимание. — Значи все пак има нещо.

— Явно има — каза Томаш предпазливо. — Само че не съм сигурен дали е пряко свързано с откриването на Бразилия.

— Какво искате да кажете?

Португалецът сведе очи и поклати глава.

— Все още не знам. — Прехапа долната си устна. — Ще предприема нови проучвания и после, когато разполагам е нещо по-конкретно, пак ще говорим.

— Моля ви, Том, не ме оставяйте в неведение. За какво става въпрос?

— Имам предвид една шифрована следа.

Молиарти се усмихна странно, сякаш се сдоби с потвърждение на нещо, което отдавна е подозирал.

— Аха! Знаех си, че има още нещо. Кажете ми, Том, каква е тази следа?

— Предполагам, че сте чували за Цицерон?

— Да — отвърна американецът очаквателно, като се мъчеше да разбере връзката между Цицерон и проучванията на професор Тошкано. — Римлянин, нали?

— Цицерон е римски държавник и философ, живял в последното столетие преди Христа. Той е един от най-прочутите оратори в Древен Рим, известен с филипиките си срещу Марк Антоний след смъртта на Цезар. Приписва му се една често цитирана фраза.

Направи малка пауза, за да си вземе една бисквитка.

— Каква фраза? — прекъсна го Молиарти нетърпеливо.

— Nomina sunt odiosa.

— Какво?

— Nomina sunt odiosa.

— Какво означава това?

— „Имената са омразни“.

Молиарти остана загледан в него, изпаднал в пълно недоумение. Разтвори ръце и лицето му прие въпросително изражение.

— So what?80 Каква връзка има това с нашия разговор?

— Nomina sunt odiosa е следата, която професор Тошкано ни е оставил, тя води към голямото му откритие.

— О, наистина ли? — възкликна Молиарти с жадно нетърпение. — Следа? И какво ни разкрива тя?

— Не знам — отвърна Томаш невъзмутимо, посягайки към нова бисквитка. — Но смятам да узная. Когато имам резултат, Нелсън, отново ще говорим.