Кодекс 632

XV

ПРЪСТИТЕ СГРАБЧИХА ДРЪЖКАТА НА СЕЙФА И ЛЕКО Я ЗАВЪРТЯХА; металическата кутия отговаряше със спокойно тик-тик, докато се редуваха числата на сейфа, и дръжката се движеше и кръг с механична прецизност по посока на часовниковата стрелка. Мадалена Тошкано надничаше иззад рамото на Томаш с широко отворени очи, изпълнени с напрегнато очакване.

— Сигурен лй сте, че това е ключът? — едва промълви тя.

Професорът провери листа, на който беше написал решението на ребуса.

М А R R А N О

12 1 17 17 1 13 14

— Сега ще разберем — промърмори Томаш.

Числата бяха въведени едно по едно в сейфа. Дванайсет, едно, седемнайсет, пак седемнайсет. Тик-тик-тик-тик. В контраст със задъханото и неспокойно дишане на професора и вдовицата, студеният металически звук звучеше с изнервяща прецизност. Беше звукът на ревнивата кутия, която старателно пазеше тайната си; пресметливото прищракване на недоверчивата машина, изправена пред предизвикателство, което я задължаваше да обмисли възможността, от която най-много се страхуваше: да се разтвори като цвете и против волята си да изпусне аромата на тайната. Имаха чувството, че кутията предпочита да държи съкровището си в забвение, скътано на тайно място, и точно този мълчалив дуел между човек и сейф, между ключ и тайна, между светлина и тъма подхранваше напрежението в полумрака на задушната стая. Томаш стигна до края на поредицата, изчака един момент, тръпнещ да узнае дали най-сетне беше улучил ключа, пое си дълбоко дъх и въведе последните цифри. Едно, тринадесет и четиринадесет. Тик-тик-тик. Кой щеше да отстъпи? Човекът или сейфът?

Едно последно щрак беше отговорът.

Сейфът разцъфна като входа на пещерата на четиридесетте разбойници след магическото „Сезам, отвори се“.

— Да! — възкликна Томаш и сви юмрука си в знак на победа. — Успяхме.

— Слава Богу!

Надвесиха се над победения сейф и се опитаха да зърнат съдържанието. Отначало различиха само неясна сянка, гъст и непроницаем мрак; сякаш металната кутия все още не искаше да се предаде и се съпротивляваше в агонията си, вдъхвайки още миг живот на загадката, скрита под пелената от непрогледен мрак; напомняше на смъртник, вкопчен в живота с отчаяна надежда, скътал в утробата си тайното съкровище, което толкова дълго бе пазил от света, изгубено във времето, изхвърлено от паметта. Но очите на нашествениците бързо свикнаха с тъмните сенки и двамата най-сетне успяха да различат оставените вътре листи.

Професорът плъзна ръка през зейналата паст на сейфа и неловко, почти с боязън, като изследовател в непознатата джунгла, опипа гладката и студена повърхност на скритата хартия; внимателно взе листата и ги извади благоговейно, като че бяха забравена реликва, която връщаше към светлината на деня.

Бяха три листа.

Първите две се оказаха ксерокопия, които разгледа внимателно. На пръв поглед му се стори, че са копия на страници от документ от XV век. Отначало погледът му се плъзна бързо по тях, сякаш искаше да схване само основния смисъл; после ги огледа по-внимателно, използвайки богатия си опит на палеограф, и започна да чете от миниатюрата, която се намираше в долната част на първото копие, разбулвайки привидно неразгадаемото съдържание.

— „На следващата година… — поколеба се, тъй като не разбра датата, но продължи: — Кралят беше в Райската долина, що е над манастира „Света Дева Мария“, поради чумата, която вилнееше в повечето от тези места; на шести март в Ращелу, в Лисабон, хвърли котва Кспова Колонбо, италианец, който се завръщаше след откриването на островите Сипанго и Антилите, откритие, сторено по заповед на Кралете на Кастилия…“

— Какво е това? — попита Мадалена.

Професорът се беше втренчил в двата листа със заинтригуван вид.

— Това… ммм… — едва отрони той, — мисля, че е Хроника на дон Жоао II от Руй Пина. — Замълча нерешително, но бързо се убеди, че преценката му е точна, и почувства как увереността му нараства. — Това явно е откъсът, в който португалският хронист започва разказа си за срещата на Христофор Колумб с крал дон Жоао II по времето, когато Адмирала се връща от първата си експедиция, по време на която е открита Америка.

— Важно ли е?

— Ами… ммм… важно е, несъмнено. Макар и неочаквано. — Изгледа вдовицата смутено. — От една страна, текстът е познат отдавна и не представлява никаква загадка. От друга страна, тази хроника е в противоречие с тезата, защитавана от вашия съпруг. — Посочи към третия и четвъртия ред от втората страница. — Виждате ли тук? Казва се: Xpova colo nbo y taliano. Ала вашият съпруг защитаваше обратната теза, че Колумб не е бил италианец.

— Но Мартиньо ми каза, че е оставил тук, в сейфа, голямото доказателство…

— Голямото доказателство за какво? Че Колумб е бил италианец ли? — Поклати глава недоумяващо. — Не разбирам.

Мадалена Тошкано взе двата листа и ги разгледа внимателно.

— А това какво е? — попита тя, сочейки към неясните завъртулки, изписани с молив на гърба на първия лист.

Професорът прочете бележката.

— Странно — прошепна той.

— Какво е това?

Томаш сви рамене в недоумение.

— Нямам представа. Кодекс 632? — Почеса брадичката си замислено. — Може да е каталожният номер на документа?

— Номер ли?

— Това е номерът, под който документът е бил заведен в библиотеката. С помощта на каталожния номер може да се идентифицира всеки документ, който се съхранява в библиотеката. По този номер…

— Знам много добре какво е каталожен номер — прекъсна го Мадалена.

Томаш я погледна гузно. Неугледната външност на Мадалена Тошкано ѝ придаваше вид на проста женица, но в действителност под състареното лице и съсухрено тяло се криеше образована госпожа, свикнала с академичните среди и живота покрай книгите. Неразтребеният дом бе резултат не толкова на нейната немарливост и скръбта по съпруга ѝ, колкото на факта, че тя не беше свикнала с домашната работа.

— Извинете — прошепна посетителят. — Знаете ли, смятам, че съпругът ви си е записал този каталожен номер в случай на библиографска справка.

Мадалена Тошкано отново се зае да изучава номера.

— Не се ли казва код?

— Да — усмихна се Томаш. — Код или кодекс, все едно. Всъщност означава „ръкопис“ — папирусни, пергаментови или хартиени листи, свързани от едната страна като книга.

— И мислите, че това е хартия?

— Може би — предположи професорът. — Щом е ръкопис от XVI век, бих предположил, че е пергамент. Но може и да е хартия, възможно е.

Мадалена взе третата страница, която беше в сейфа.

— А това видяхте ли го?

Беше бял лист А4, с име и номер, написани отдолу. Томаш повдигна вежди, като видя името.

— Граф Жоао Нуно Виларигеш — прочете историкът.

— Познавате ли го?

— Никога не съм чувал за него. — Томаш разгледа цифрите, написани под името. — Прилича на телефонен номер.

Вдовицата се надвеси над листа.

— Нека да видя — каза тя. Помисли малко. — Интересно, този телефонен код ми е познат. Напоследък Мартиньо често се обаждаше там.

— Обаждал се е на този номер?

— Не знам, може би. Но телефонният код е същият.

— Имате ли представа къде е?

Мадалена стана, без и дума да каже, излезе от стаята и се върна малко след това с дебела книга под мишница. Беше телефонен указател. Вдовицата прегледа първите страници, търсейки телефонните кодове на страната. Пръстът ѝ се плъзна по цифрите, докато застина на една от тях.

— Ето го! — възкликна. Показалецът проследи реда до съответното име. — Томар.

НЕСПИРНОТО ГУГАКЕ НА ГЪЛЪБИТЕ ИЗПЪЛВАШЕ Площада на републиката с бликаща мелодия; бяха охранени, добре гледани птици, които се разхождаха по паважа и прелитаха насам-натам, трупаха се по покривите, изпълвайки издадените фасади, и окичваха статуята на дои Гуалдим Паиш, чиято огромна бронзова статуя се издигаше в средата на площада.

Гълъби се разхождаха и в краката на Томаш, равнодушни към седналия на дървената пейка човек, заети единствено с откриването на още вкусни трохички, пръснати из черните и бели павета, които покриваха почти целия площад, наподобявайки по-скоро миниатюрни пешеходци, сновящи из огромна шахматна табла. Посетителят се огледа наоколо, любувайки се на красивата сграда на кметството и на целия площад. Вниманието му бе привлечено от оригиналната готическа архитектура на църквата „Свети Йоан Кръстител“ с бялата си фасада и изящни врати в стил мануелин, с богати орнаменти и октогонални колони. Над църквата се извисяваше жълта камбанария, внушителна кула с пръстен цвят, която с гордост носеше под камбаните си символичната тройка: кралския герб, небесния глобус и кръста на Ордена на Христос.

Мъж в тъмносив костюм, жилетка и сребриста папийонка се приближи, без да сваля изпитателния си поглед от Томаш.

— Професор Нороня? — попита той.

Томаш се усмихна.

— Същият — потвърди той. — Предполагам, че вие сте господин графът?

— Жоао Нуно Виларигеш — представи се мъжът, изпъчи гърди и удари токове един в друг като военен. После наведе глава в поклон. — Ваш слуга.

Графът беше слаб, среден на ръст и малко странен на вид. Черната, посребряла по слепоочията коса се беше дръпнала назад, оголвайки високото чело. Но онова, което се набиваше на очи, беше тънкият мустак, заострената брадичка и черните пронизващи очи с почти хипнотичен поглед; наподобяваше странник във времето, един Франческо Колона, който бе напуснал великата Флоренция на Медичите, за да се озове в залеза на XX век.

— Много благодаря, че дойдохте на срещата — благодари Томаш. — Макар че, да си призная откровено, не знам за какво ще си говорим.

— Доколкото разбрах от краткия ни разговор по телефона, вие имате моя номер от бележките на покойния професор Тошкано.

— Точно така.

— И сте го открили сред документите, свързани с Христофор Колумб.

— Абсолютно вярно.

Графът въздъхна и остана загледан в историка, сякаш беше потънал във вътрешен дебат, в който преценяваше какво може да разкрие.

— Запознат ли сте с изследването, на което се беше посветил професор Тошкано? — попита той, очевидно пробвайки терена.

— Да — потвърди историкът. Графът остана смълчан, сякаш изчакваше още нещо, и Томаш реши да му докаже, че наистина е навътре в нещата. — Професор Тошкано е бил убеден, че Колумб не е генуезец, а маран, португалски евреин.

— И защо искате да възобновите това изследване?

Не бяха безобидни въпроси, почувства Томаш. Беше тест. Трябваше да подходи внимателно, ако искаше да получи сведения от този странен човек; всеки грешен отговор би означавал, че тази врата ще се затвори.

— Аз съм професор по история в Нов лисабонски университет. Проучих документите, оставени от професор Тошкано, и смятам, че това е изключително ценно изследване, способно да промени представите ни за Великите географски открития.

Графът остана замислен и мълчалив. Впери пронизващия си поглед в Томаш, сякаш искаше да стигне до дъното на душата му, и зададе следния въпрос:

— Какво знаете за американската фондация?

Начинът, по който бе зададен въпросът, постави Томаш нащрек. По неизвестни нему причини, това се оказваше най-важният въпрос, който щеше да предопредели дали графът ще му сътрудничи, или ще замълчи окончателно. Като имаше предвид реакцията на вдовицата при споменаването на фондацията, субсидираща проучването, историкът усети, че е по- добре да премълчи връзката си с Молиарти. Поне засега.

— Каква фондация? — чу се да казва.

Графът не отместваше очи от него; Томаш отвърна на погледа му, опитвайки се да изглежда искрен.

— Няма значение — най-сетне изрече събеседникът му, явно доволен от отговора. Обърна глава към площада, вдигна очи към хълма и се усмихна, видимо успокоен. — Били ли сте вече в крепостта и манастира?

Томаш проследи погледа му и видя изсечените крепостни стени, които се издигаха на върха на хълма.

— Да, бил съм там, но преди доста време.

— Тогава елате — покани го графът, кимвайки му да го последва.

Прекосиха площада и тръгнаха по малки живописни улички с каменна настилка, украсени с цветни саксии, висящи от балконите. Озоваха се пред един огромен черен мерцедес, паркиран до белия зид, който стигаше чак до старата синагога. Граф Виларигеш седна зад волана, Томаш се настани до него и потеглиха по тихите улици на Томар.

— Чували ли сте за Христовото войнство? — попита графът, хвърляйки бегъл поглед към спътника си.

— Военния орден на Христос?

— Не, Ордена на Христовото войнство.

— Не знам нищо за него.

— Аз съм Велик магистър на Ордена на Христовото войнство, институцията, която наследява Военния орден на Христос.

Томаш вдигна вежди заинтригуван.

— Наследник на Военния орден на Христос? Но Орденът на Христос не съществува вече…

— Именно затова се е появил Орденът на Христовото войнство. Всъщност, когато Военният орден на Христос бил разпуснат, някои от рицарите, недоволни от решението, решили тайно да продължат неговото съществуване и основавали Ordo Militaris Christi, тайно общество със свои собствени правила, за чието съществуване знаели малцина. Шепа благородници, потомци на рицарите от Военния орден на Христос, се събират всяка пролет тук, в Томар, под мое ръководство, за да възстановят древните обичаи и да запишат устната традиция на неразкритите до ден днешен тайни. Знаете ли, ние сме пазителите на последните тайни на Ордена на Христос.

— Не знаех, че…

— А какво знаете за Ордена на Христос?

— Малко неща. Вижте, аз съм историк, но моето поле на изследване са криптоанализът и древните езици, а не Средновековието, нито Великите географски открития. Трябва да ви кажа, че се заех с това проучване донякъде случайно, заради познанството ми с професор Тошкано, а не защото е в сферата на научните ми интереси.

Колата стигна до малко кръстовище, в чийто център се издигаше статуя на принц дон Енрике, и зави надясно, изоставяйки градските улични артерии. Мерцедесът пое по тесния път, който се виеше из склона под сянката на кичести дървета, по посока към старите крепостни стени.

— В такъв случай по-добре да ви разкажа историята от самото ѝ начало — предложи граф Виларигеш. — Когато мюсюлманите забранили достъпа на християните до светия град Йерусалим, в Европа били подети кръстоносните походи. Йерусалим бил отвоюван през 1099 година и християнството се наложило в Светата земя. Проблемът е, че след завръщането на кръстоносците в Европа, придвижването на поклонниците до Йерусалим станало опасно, тъй като нямало кой да ги защити. И тогава се появили два нови военни ордена. Орденът на хоспиталиерите, призван да се грижи за болните и ранените, и отряд от девет рицари, които започнали да патрулират по пътищата, откъдето минавали поклонниците. Макар че били само деветима, тези мъже успели наистина да направят пътищата по-сигурни. За награда им била предоставена джамията „Ал Акса“, която се намирала на върха на хълма Мория в Йерусалим, на мястото, където някога се издигал легендарният Соломонов Храм. Така се родил Орденът на рицарите от Храма на Соломон. — Направи пауза. — Рицарите тамплиери.

— Да, историята ми е позната.

— Не се съмнявам. Историята е толкова необикновена, че разпалила въображението на всички хора в Европа. Говори се, че докато се ровели из изоставените руини на Храма на Соломон, тамплиерите открили извечни тайни и свещени реликви. Свещения Граал. Било заради мистериите или просто заради изобретателността и постоянството им, но е факт, че тамплиерите постепенно се превърнали в могъща институция с влияние в цяла Европа.

— Стигнали и до Португалия.

— Да. Формално, Орденът е бил основан през 1119 година, а няколко години по-късно вече били тук. Томар, отвоюван от маврите през 1147 г., бил дарен на тамплиерите през 1159 година от първия крал на Португалия, дон Афонсо Енрикеш. Предвождани от Гуалдим Паиш, те построили крепостта още на следващата година.

Мерцедесът взе последния завой и се озова пред малък паркинг, сгушен между дърветата. Главната кула на крепостта извисяваше могъщата си снага над стените на тамплиерското укрепление; внушителни каменни зидове, осеяни с бойници, се очертаваха на фона на синьото небе. Оставиха колата под сянката на високи борове и продължиха пеш по пътя, който заобикаляше стените на кулата „Алкасова“ и водеше към величествената Врата на Слънцето; на моменти им се струваше, че са се върнали в Средновековието, един непознат свят, изгубен в паметта на вековете, от който бяха останали само тези горделиви руини. Груба назъбена стена, защитена с бойници, се възправяше отляво покрай пътя, от другата им страна се простираше вековна гора; листата на дърветата шумоляха под вятъра из склона на хълма, клонките танцуваха под ритъма на нежна природна мелодия, унесени от веселия цвъртеж на току-що завърналите се лястовички и неспирното чуруликане на славеите, на които цикадите пригласяха с пронизителни просвирвания, а пчелите — с усърдното си жужене, привлечени от ярките цветя, греещи сред зеленината. Отвъд цареше глуха тишина, негостолюбива каменна урва, върху която се извисяваше крепостта като феодален господар, горделив и високомерен.

— Значи това е крепостта на тамплиерите — каза Томаш, любувайки се на вековните крепостни стени.

— Да. В Португалия са били дарени много земи на тамплиерите за вярна служба и бойни заслуги, включително в битките за отвоюването на Сантарейм и Лисабон, но никъде присъствието им не е било така осезаемо, както тук, в крепостта Томар, където е било седалището им. Орденът обаче трябвало да прекрати съществуването си след преследванията във Франция, предприети през 1307 година, и в резултат на папската була Vox in excelso от 1312, с която бил официално разпуснат. Папата се обърнал към монарсите в Европа с искането да бъдат заловени всички тамплиери, но португалският крал дон Диниш отказал да се подчини. Папата обявил Ордена на хоспиталиерите за негов наследник, включително на имотите на тамплиерите, но дон Диниш не се съгласил и с това. Кралят прибегнал до находчиво юридическо тълкуване на въпроса, като обявил, че тамплиерите само временно разполагали с имоти на короната. И след като орденът не съществувал, то короната ставала отново собственик на техните земи. Позицията на португалския крал привлякла вниманието на френските тамплиери, които били подложени на преследване в земите си. Много от тях пристигнали в Португалия с надеждата да открият убежище. Дон Диниш, междувременно, оставил нещата такива, каквито са, до момента, в който предложил основаването на нов военен орден със седалище в Алгарве, който да защитава Португалия от мюсюлманската заплаха. Ватиканът отстъпил и през 1319 година дал благословията си за основаването на Военния орден на Христос. Дон Диниш дарил на новата организация всички имоти на Ордена на Храма, включително десет града. Но има още един важен факт: членовете на новия орден били тамплиери. С други думи, Орденът на Христос си останал всъщност Орден на Храма, но под друго име. Възкръсването на тамплиерите в Португалия завършило през 1357 година, когато Орденът на Христос прехвърлил седалището си тук, в крепостта на Томар, старата обител на разпуснатия уж Орден на Храма.

Преминаха през прекрасната Врата на Слънцето и излязоха на широка площадка с красива геометрично подредена градина, от която се откриваше гледка към долината. Имаше вечнозелени храсти, подрязани в полусферична форма, високи и стройни кипариси, чинари, цветни лехи.

— Но защо ми разказвате всичко това? — поиска да узнае Томаш.

Граф Виларигеш се разсмя и махна с ръка към стените отдясно и средновековните постройки отпред с внушителното стълбище, водещо към огромния цилиндричен корпус на прекрасната Шарола, напомняща римска крепост; фасадата ѝ бе набраздена от масивни контрафорси, стигащи до покрива, и амбразури от петнадесети век, над които се извисяваше камбанарията. От другата страна се виждаха дебелите външни стени на Големия метох, а зад огромен чинар, хвърлящ защитна сянка над манастира — недовършената сграда на Капитула.

— За да се почувствате по-добре на това прекрасно място, където се намираме. Все пак тук, в Томар, зад тези тайнствени средновековни стени, витае чистият дух на свещения Граал, мистичният езотеричен дух, вселен в Португалия, който направлява епопеята на Великите географски открития. — Намигна му. — Разказвам ви всичко това и като въведение към необикновената история, която смятам да ви разкажа.

— Наистина ли? Каква история?

— Драги ми господине, нима все още не сте разбрали? Онова, което ще ви разкрия, е истинската история на Христофор Колумб, мореплавателя, който предаде Америка на кастилците.

— Истинската история на Колумб? Нима я знаете?

Влязоха в геометричната градина под храст, извит във формата на арка, и седнаха на пейка със сини и оранжеви плочки, вградена в зида.

— Тази история води началото си от тамплиерите и Военния орден на Христос. — Графът се загледа в крепостните стени и кулата „Дона Каролина“. — Кажете ми, скъпи приятелю, направило ли ви е впечатление какви са кръстовете по корабните платна на португалските каравели, участвали в откритията?

— Кръстовете на каравелите ли? Червени, доколкото си спомням.

— Червени кръстове на бяло платно. Това нищо ли не ви говори?

— Ммм… не.

— Кръстовете на кръстоносците са червени на бял фон. Кръстовете на португалските тамплиери са вписани в кръг, червени на бял фон. Кръстовете на Ордена на Христос също са червени на бял фон. И така, португалските каравели издигали бели платна с червени кръстове — кръстовете на Ордена на Христос, на тамплиерите — и се понесли из моретата в търсене на свещения Граал. — Приведе се и впери в очите му пронизващ поглед. — Драги господине, знаете ли какво е представлявал свещеният Граал?

— Свещеният Граал? Това е бокал… потирът на Христос. Разказват, че от него Исус е пил на Тайната вечеря и в него Йосиф Ариматейски събрал кръвта на Божия син, разпънат на кръста.

— Суеверия, драги ми господине! Свещеният Граал е потир само в преносен, метафоричен смисъл. — Графът посочи към града, чиито покриви се виждаха отвъд гората, в подножието на хълма. — В баптисерията на църквата „Свети Йоан Кръстител“ в Томар може да видите триптих, на който е изобразен свети Йоан Кръстител със свещения купел в ръка. Вътре в купела стои крилат дракон, митично животно, споменато в легендата за рицарите на Кръглата маса. В тази легенда магьосникът Мерлин разказва за битка в подземно езеро между два дракона, единият — крилат, а другият — без крила; първият, представящ силите на доброто и светлината, а другият, олицетворяващ силите на злото и тъмнината. Битката между драконите е изобразена върху капитела на една от колоните в църквата „Свети Йоан Кръстител“ в Томар, факт, който доказва, че храмът е бил място за посветителни церемонии.

— Говорите за църквата, която се намира на Площада на републиката, откъдето минахме преди малко?

— Да.

— Хм — прошепна Томаш, припомняйки си белоснежната фасада на църквата и внушителната камбанария. — Но защо ми разказвате това?

— Защото, господине, това е отговорът на въпроса, на който преди малко не можахте да ми отговорите. Драконът е тамплиерски символ на мъдростта, това е египетският Тот и гръцкият Хермес. Същият Хермес, който поставя началото на херметизма. Това означава, че драконът в свещения купел от църквата в Томар, представлява херметическата мъдрост. Свещеният Граал. — Направи пауза. — Какво тогава е свещеният Граал? Знанието. А какво е знанието, ако не власт? Тамплиерите бързо си дали сметка за това. Когато дошли в Португалия, спасявайки се от преследването в Европа, тамплиерите донесли потира и дракона, свещения Граал, мъдростта — научна и езотерична, — трупана в продължение на два века в Светата земя. Били умели мореплаватели и изобретатели, притежавали откривателски дух и херметически знания. Португалия станала техен пристан и отправна точка в откриването на света и новото познание. Защо тази страна се казва Португалия? Името идва от Portucalem, което може да се свърже и със свещения потир. Portugal. Porto Graal. Пристанището на Граал. От това пристанище са се отправили в търсене на нов Граал. Свещения Граал на мъдростта. Потирът на познанието. Откриването на света.

— Смятате, че Великите географски открития са направени от тамплиерите в търсене на свещения Граал?

— Донякъде, да. Тамплиерите и евреите, с техните езотерични тайни и тайнствени кабалистични обреди, едните — открито посветили се на търсенето на свещения Граал, другите — със скрит копнеж по Обетованата земя. Обединени от носталгия по Йерусалим и по свещения Храм на Соломон, те образували с португалците експлозивна смес, когато на сцената се появил един от най-великите държавници и може би най-големият мечтател в човешката история, инфант дон Енрике, в чийто мозък се родило планетарното движение, което днес наричаме „глобализация“. През 1420 година Енрике, трети син на крал дон Жоао I, станал велик магистър на Военния орден на Христос, а по-късно се сдобил с прозвището Мореплавателя. Инфантът събрал хора на науката и начертал дързък план за издирването на свещения Граал. — Вдигна ръка и започна да цитира по памет: — „Нека Португалия осъзнае себе си — е написал поетът Фернандо Песоа. — Нека се отдаде на душата си. И ще открие рицарската традиция, мистичната християнска приемственост в търсенето на свещения Граал“. — Приключил с цитата, той заговори с по-нормален глас, лишен от декламаторски патос: — Грандиозният план на Енрике Мореплавателя предвиждал завоюването на непознати морета и нови земи и бил следван от португалците в продължение на стотици години. Рицарите станали мореплаватели, а Великите географски открития се превърнали в новите кръстоносни походи.

— Тоест, Португалия е пристанището, откъдето поемали в търсене на свещения Граал.

— Абсолютно вярно. Португалия се превърнала в страната на новите рицари, мореплаватели и откриватели, поели отново в търсене на свещения Граал. Жил Еанеш, Гонсалвеш Валдая, Нуно Трищао, Антао Гонсалвеш, Диниш Диаш, Алваро Фернандеш, Диого Гомеш, Педро де Синтра, Диого Као, Пашеко Перейра, Бартоломеу Диаш, Вашко да Гама, Фернандо Магелан, Педро Алвареш Кабрал — безкраен е списъкът с имената на тези мъже, тези нови кръстоносци. Много от тях познаваме. Но други се заели с тайни експедиции и направили открития, за които никой нищо не споменава и чиито имена са останали в сянката на историята.

— Казвате, че Колумб е бил един от новите рицари?

— Ще стигнем и дотам. Но нека оставим мистичния замисъл на Великите географски открития и да се обърнем към прозаичните събития в кралство Португалия в края на XV век. Когато Енрике Мореплавателя и по-късно крал Афонсо V се споминали, друг човек поел контрола на морската експанзия. Това бил синът на Афонсо, младият крал дон Жоао II, известен с прозвището Съвършения принц. Малко след като този монарх се възкачил на трона, се случило нещо, което щяло да предопредели съдбата на Христофор Колумб.

— Откриването на нос Добра надежда от Бартоломеу Диаш.

Графът се разсмя.

— Не, драги ми господине, това се е случило по-късно. — Станаха от скамейката и прекосиха градината, минавайки между малки портокалови дръвчета. Виларигеш се приближи до руините на Пасош Мештраиш, Големия дворец, където някога се помещавали кралските покои в крепостта, и постави ръка на голата и грапава стена, като че я галеше. — Не знам дали ви е известно, че сред тези стени е живял инфантът дон Енрике, стратегът, който поставил основите на всичко, преди на сцената да се появи Съвършения принц. Още един държавник е живял тук, човекът, чийто живот щял да се промени заради същото онова събитие, което белязало и живота на Колумб. Става въпрос за крал дон Мануел I, наречен Щастливеца, който наследил дон Жоао II.

— Но какво е това събитие?

Графът наклони глава и погледна някак странно Томаш.

— Заговорът за убийството на крал дон Жоао II.

Историкът смръщи вежди.

— Какво казахте?

— Заговорът срещу Жоао II. Никога ли не сте чували за това?

— Спомням си смътно някои неща.

— Моля ви, чуйте тази история — каза граф Виларигеш, приканвайки го с жест да прояви търпение. — През 1482 година кралският съвет, начело с новокоронования крал дон Жоао II, постановил съдиите да получат достъп до феодалните владения, за да могат да осъществяват контрол върху спазването на закона и да узаконяват привилегии и дарения. Това решение било изтълкувано като посегателство върху властта на феодалите, дотогава безусловни господари в земите си. Най-силният сред тях бил дон Фернандо II, херцог на Браганса и далечен братовчед на краля. Херцогът поискал да представи пред съда нотариалните актове за дарения и привилегии, които били предоставени на него и на предците му. Натоварил своя доверен човек по финансите Жоао Афонсо да донесе въпросните нотариални документи от някакъв сейф. Но Жоао Афонсо, вместо да отиде лично, изпратил сина си, младо и неопитно момче. Докато синът му се ровел из документите в сейфа, появил се някакъв писар на име Лопо де Фигейредо, който изразил готовност да му помогне. Но докато търсели документите, Лопо де Фигейредо попаднал на странна кореспонденция между херцога на Браганса и „католическите крале“ на Кастилия и Арагон. Заинтригуван, той ги скрил и ги изнесъл извън архива, а по-късно успял да получи тайна аудиенция при краля, комуто показал въпросната кореспонденция. Дон Жоао II разгледал ръкописите, някои, собственоръчно поправени от херцога, и веднага разбрал, че се подготвя заговор срещу короната. Херцогът на Браганса бил таен съюзник на „католическите крале“ и обещавал да помогне на кастилците да нахлуят в страната. — Сниши глас, сякаш изричаше прокълната дума. — Предател. — Заговори отново е обичайния си равен тон:

— Писмата показвали, че херцогът на Визеу, брат на кралицата, също е въвлечен в заговора, както и майката на кралицата. Дон Жоао II се разпоредил да препишат документите и казал на Лопо де Фигейредо да ги върне в сейфа, откъдето ги бил взел. В продължение на цяла година монархът се разкъсвал между държавните задачи, решенията относно морските експедиции и събирането на данни за мащабите на заговора. Докато най-сетне, през един мартенски ден на 1483 година, наредил херцогът на Браганса да бъде заловен и осъден. Признат за виновен в измяна, Фернандо II бил обезглавен няколко дни по-късно в Евора. Но заговорът не бил ликвидиран; този път начело на конспираторите застанал херцогът на Визеу. През 1484 година Дон Жоао II решил да се разправи окончателно с проблема. Наредил да извикат херцога, брат на кралицата, и след кратък разговор с него самият той го пробол смъртоносно със сабята си. Останалите заговорници били обезглавени или отровени, малцина се спасили с бягство в Кастилия. Сред всичко това обаче имало нещо странно. Дон Жоао II извикал в двореца брата на херцога на Визеу, дон Мануел. Той се явил със страх за живота си, все пак родният му брат бил екзекутиран от краля след подобна визита. Но развръзката била различна. Дон Жоао II дарил на дон Мануел всички имоти на неговия брат и му съобщил, че ако собственият му син Афонсо умре, без да остави наследници, дон Мануел щял да наследи короната. Което всъщност се случило.

— Странна история — каза Томаш, впечатлен от дворцовите интриги, съпътствали Великите географски открития. — Но продължавам да не разбирам защо ми разказвате това.

Граф Виларигеш скръсти ръце на гърдите си с осанка на господар и повдигна едната си вежда.

— Драги ми господине — възкликна със снизходителен тон, — заели сте се с изследване, свързано с Христофор Колумб, а датата, когато е била проведена тази грандиозна кралска чистка, нищо не ви говори?

— Кога всъщност се е случило това?

— През 1484.

Томаш потри брадичката си замислено.

— Годината, когато Колумб напуска Португалия и заминава за Кастилия.

— Бинго! — усмихна се графът и в очите му припламнаха искри.

Историкът остана неподвижен, докато трескаво размишляваше над въпроса, преценяваше противоречията и нареждаше частите на пъзела. Внезапно се приведе напред и изгледа изпитателно графа.

— Да не би да намеквате, че Колумб е бил замесен в конспирацията срещу крал дон Жоао II?

— Именно.

Томаш зина смаяно.

— А! — възкликна той, без да може да сложи в ред обърканите мисли, нахлули в съзнанието му.

Графът реши да му помогне.

— Забелязали ли сте, че има тонове документи, отразяващи пребиваването на Колумб в Испания, и пълен вакуум, що се отнася до живота му в Португалия? Няма нищо, нито един документ. Това, което знаем за този период, са няколко бегло споменати факти в записките на Лас Касас, Ернандо Колон и самия Христофор Колумб. Нищо друго. — Сви рамене в недоумение. — Та значи човекът не спира да пътешества из страната, стотици пъти плава с нашите каравели, оженва се за португалска благородница, близък е до кралския двор, среща се неведнъж с краля и накрая какво — никакъв документ, никакви свидетели. Защо ли?

— Всичко е били заличено, нали?

— Възможно е, драги. Но навярно истината е по-проста. Колумб е имал друго име. Съществуват документи за същия човек, но той е бил познат с друго име.

— Какво… какво име?

— Nomina sunt odiosa.

Томаш отвори широко очи.

— Моля?

— Nomina sunt odiosa.

— „Имената са омразни“ — преведе Томаш автоматично. — Цицерон.

Графът го погледна на свой ред, изненадан.

— О! — възкликна той. — Какъв пъргав ум.

— Професор Тошкано е оставил този цитат като първоначална следа, за да стигна до тайните на Колумб.

— Разбирам — каза събеседникът му. — Всъщност аз бях този, който му каза това. Мисля, че си го е записал. — Повдигна рамене. — Няма значение. Както и да е, истинското име на Колумб си остава неизвестно. Nomina sunt odiosa. Но все пак е важно да се знае, че Колумб е имал друго име. Име на благородник.

— Откъде знаете това?

— Колумб е бил благородник и член на Военния орден на Христос. Неговата истинска история е част от устната традиция на тамплиерите и е потвърдена от многобройни следи. Не ви ли е направило впечатление, че е женен за дона Филипа Мониж Перейра, потомка на Егаш Мониж и роднина на дон Нуно Алвареш Перейра, героя от Алжубарота? Жена като нея, родственица на кралското семейство, никога не би се омъжила за плебей, при това чужденец. По-скоро би се оттеглила в някой манастир. Жена като нея би се омъжила само за благородник.

— Вече мислих за това — прекъсна го Томаш. — Наистина е било невъзможно дона Филипа Мониж Перещрело да се омъжи за скромен тъкач на коприна.

— А чели ли сте писмото, което дон Жоао II е изпратил до Колумб през 1488 година?

— Разбира се!

— Какво ще кажете за онзи абзац, в който кралят споменава за проблемите на Колумб с правосъдието?

Томаш отвори бележника си, търсейки записките си за същото писмо.

— Имам го някъде тук — каза той, намирайки откъса. — Кралят е написал: „Ако случайно се опасявате от нашето правосъдие заради някои неща, за които можете да бъдете подведен под отговорност, Ние, чрез настоящето писмо, ви гарантираме, че докато пътувате дотук, по време на престоя и завръщането ви, няма да бъдете арестуван, задържан, обвинен или призован, нито ще ви търсят отговорност за каквото и да било, по гражданско дело или престъпление от какъвто и да било характер“. — Изгледа графа. — Ето това е.

— Какви ще са били тези престъпления, които през 1484 година са накарали Колумб набързо да избяга в Кастилия заедно със сина си?

— Заговорът.

— Точно така. Разгромът на съзаклятието през 1484. Както ви казах, много благородници избягали същата година в Кастилия заедно със семействата си. Като дон Алваро де Атаиде например. Или дон Фернандо да Силвейра. Известен е и случаят с дон Лопо де Албукерке и влиятелния евреин Исак Абраванел. Изнесли се всички, които по някакъв начин били въвлечени в заговора на херцога на Браганса и херцога на Визеу. Колумб бил един от многото.

Историкът отвори широко очи, нещо му беше хрумнало. Посегна към чантата, с която никога не се разделяше, извади от нея Животът на Адмирала и бързо я запрелиства.

— Чакайте, чакайте — каза той, сякаш се опасяваше, че хрумналата му мисъл може да отлети. — Ако не се лъжа, испанският син на Колумб, Ернандо Колон, твърди същото в една кратка бележка относно пристигането на баща му в Кастилия. Да видим… а… ето го! — Намери откъса, който търсеше. — Вижте това: „В края на 1484 напуска тайно Португалия със сина си Диого, страхувайки се да не би кралят да го задържи“.

— Колумб е напуснал тайно Португалия? — запита графът с ирония. — Опасявал се, че кралят може да го арестува? — Усмихна се и разпери ръце. — Едва ли може да се каже по-ясно от това, нали?

— Но смятате ли, че е нормално кралят да прости на Колумб, ако наистина е бил замесен в заговора?

— Зависи от обстоятелствата, но като се има предвид онова, което знаем, смятам, че е доста правдоподобно. Вижте, Колумб не е бил главатар, а просто пешка в съзаклятието, второстепенна фигура. От друга страна, прошката е била дадена четири години след въпросните събития, когато вече никой не е представлявал заплаха за краля. Нима в крайна сметка дон Жоао II не посочва брата на един от заговорниците за наследник на короната? Значително по-лесно би простил вината на някой второстепенен фигурант, човек като Колумб, ако е преценил, че би могъл да му е полезен. — Кимна към бележника, който Томаш държеше заедно с книгата, която беше извадил от чантата. — А забелязахте ли как кралят се обръща към Колумб в писмото, което му е написал през 1488 година?

Историкът прочете записките:

— „До Шповам Колон, наш специален приятел в Севиля“.

— „Специален приятел“? Що за фамилиарни отношения между великия крал на Португалия и незначителен търговец на коприна, при това чужденец, никому неизвестен по онова време? — Графът поклати глава снизходително. — Не, драги мой. Това е писмо на монарх до благородник, когото много добре е познавал; благородник, който е посещавал неговия кралски двор. И още нещо — това е писмо за сдобряване.

— В такъв случай, кой е бил всъщност Колумб?

Графът закрачи отново, отправяйки се към стълбището в края на градината.

— Вече ви казах, драги господине — каза с приповдигнат тон.

— Христофор Колумб е бил португалски благородник, навярно от еврейски произход, свързан със семейството на херцога от Визеу и изиграл второстепенна роля в съзаклятието срещу крал дон Жоао II. След като били разкрити, заговорниците избягали в Испания. Колумб бил сред тях. Отказал се от предишното си име и си изградил нов живот в Севиля, където успешно приложил знанията, натрупани в Португалия. Нарекъл се Кристобал Колон и скрил миналото си, нещо абсолютно необходимо поради антисемитския климат в Кастилия. След откриването на Америка италиански автори подхвърлили идеята, че е генуезец. Това напълно устройвало Колумб и той подхранвал въпросната инсинуация, като нито я потвърдил, нито отхвърлил официално; легендата била достатъчно безобидна, за да отклони подозренията относно истинския му произход. — Наведе глава. — Забелязали ли сте, че дори и испанският му син не е знаел за истинския произход на баща си?

— Ернандо ли?

— Да. Ернандо Колон дори отишъл до Италия да провери дали е истина онова, което се говори, че баща му е от Генуа. — Лицето му прие въпросително изражение. — Как ви се струва? Дори пред собствения си син Колумб не е разкрил произхода си! За да запази голямата си тайна, Адмирала е оставил дори сина си да тъне в догадки за нещо толкова просто като родното му място. Очевидно е, че Ернандо не е открил нищо в Генуа, както самият той признава в книгата си. Това го е принудило да допусне вероятността, че баща му е роден в Пиаченца, обърквайки потеклото на баща си с това на португалската съпруга на Адмирала, дона Филипа Мониж Перещрело, чиито предци по бащина линия действително били от този италиански град.

— Дори и „католическите крале“ не са знаели кой всъщност е Колумб, нали?

— О, не, те са знаели. — Поклати утвърдително глава. — Колумб е бил участник в заговора на херцога на Браганса и херцога на Визеу срещу португалската корона. А този заговор се е основавал на съюз на конспираторите с короната на Кастилия. Между документите, намерени в сейфа на херцога на Браганса, е имало и писма на „католическите крале“. Тъй като Колумб е участвал в замисъла, монарсите задължително са го познавали, макар и не пряко. Всъщност това обяснява защо после са му се доверили. — Протегна ръка към Животът на Адмирала от Ернандо Колон, която Томаш държеше в скута си. — Дайте да видя тази книга. — Графът взе томчето и го прелисти, търсейки определен откъс от текста. — Някъде тук… тук трябва да има един много показателен откъс, цитат от писмо на Колумб до принц Хуан, който Ернандо е включил в книгата си. Ето, чуйте: Yо nо soy el primer Almirante de mi familia. — Погледна Томаш, наклонил глава с иронично изражение. — Колумб казва, че не е първият адмирал в семейството. Но нали беше неук генуезки тькач на коприна? — Засмя ce. — С други думи, самият Адмирал посочва косвено благородното си потекло, нещо, което кастилската монархия вече е знаела, което се доказва и от факта, че през април 1492 година, преди голямото пътуване до Америка, вече е признала в документ аристократичния произход на мореплавателя. Всъщност, ако Колумб наистина е бил скромен тъкач на коприна, както твърди официалната генуезка версия, „католическите крале“ биха се изсмели на неговата молба за аудиенция. Но като се има предвид кой наистина е бил той, нещата придобиват друг характер. Предвид обаче съперничеството между Португалия и Кастилия, не било много удачно да се знае от обществото, че адмиралът на кастилската флота е португалец, и при това с еврейски произход. Така че истинската самоличност на Колумб била запазена в тайна. Забележете какви неимоверни усилия са били положени да се укрие истинският произход на Адмирала, след като дори в документите за испанската натурализация на по-малкия му брат Диего Колон не е отбелязана родната му страна. Кастилският закон изисквал да се посочи предишната националност на натурализирания гражданин, факт, който се потвърждава от всички документи, запазени в Централния архив в Симанкас от същия период. Документът на Диего Колом е единственото изключение. Това показва какви мерки са били предприети от короната, за да се запази самоличността на Адмирала в тайна. Ако наистина е бил генуезец, не е имало защо да крият рождената му националност. Но ако е бил португалец, и навярно евреин, нещата съществено се променят. Ето защо слуховете за генуезкия произход на Колумб били приети като щастливо стечение на обстоятелствата. „Католическите крале“ всъщност приветствали италианската теза и я оставили да се разпространява свободно, тъй като била много по-престижна от гледна точка на екипажите и населението. Благодарение на този негласен заговор за премълчаване и недомлъвки, както от страна на мореплавателя, така и от неговите покровители, произходът му си останал забулен в мистерия.

Минаха край огромен чинар и печален орех, неподвижни часовои и неми свидетели на вековната история на странния манастир, и започнаха да се изкачват по каменните стъпала на тамплиерската обител.

— Но ако Колумб е бил замесен в заговора, защо дон Жоао II го е извикал в Лисабон през 1488 година?

Граф Виларигеш поглади острата си брадичка.

— Заради държавните интереси, драги ми господине, заради държавните интереси. Христофор Колумб вярвал, че е възможно да се стигне до Индия, ако се пътува на запад, ала „католическите крале“ не били убедени в това. Дон Жоао II обаче знаел, че такова пътуване едва ли е възможно поради две причини. На първо място поради това, че светът бил значително по-голям, отколкото Колумб предполагал. И на второ място, защото португалският крал вече знаел за съществуването на голяма земя по средата на маршрута.

Закрачиха из вътрешния двор на храма и вече бяха поели към Южната порта на манастира покрай цилиндричната тамплиерска Шарола, когато Томаш спря и се втренчи в своя събеседник.

— Значи дон Жоао II все пак е знаел за съществуването на Америка?

Графът се разсмя.

— О, драги, разбира се, че е знаел. А и това не е било кой знае какво постижение. Доколкото знам, Америка е била открита хиляди години преди това от азиатците, които колонизирали континента от единия му край до другия. Викингите, и по-специално Ерик Червения, били първите европейци, стъпили на континента. Това било пазено в тайна от северните тамплиери, някой от които впоследствие се озовали в Португалия. Португалците, несъмнено, изследвали тайно онези райони през XV век. Адмирал Гаго Кутиньо, първият човек, прекосил Южния Атлантик със самолет, твърди, че мореплавателите от петнадесети век са плавали до американския бряг и преди 1472 година; той предполага, че португалецът Корте-Реал е първият европеец след викингите, който стигнал дотам. И други известни историци са мислели същото, включително Жоаким Бенсауде. Всъщност по време на процеса Pleyto de la Prioridad, заведен през 1532 година от синовете на капитан Пинсон, служил под командването на Колумб, била изложена тезата, че Адмирала е открил земи, за чието съществуване вече се е знаело, и били изслушани няколко свидетели, които познавали великия мореплавател. Един от тях, някой си Алонсо Галего, казал, че Колумб бил „слуга на краля на Португалия и имал сведения за съответните земи от Индиите“. Това се потвърждава от биографа Бартоломе де лас Касас, съвременник на Колумб, който твърди, че Адмирала бил чул от португалски моряк сведенията за съществувнето на земя на запад от Азорските острови. Същият Лас Касас пътувал по онова време из Антилските острови и споменава, че според местното население, преди пристигането на кастилците, вече били идвали други мореплаватели, бели и брадати. — Направи широк жест с ръка. — Виждали ли сте Планисферата на Кантино?

— Разбира се.

— А забелязахте ли очертанията на Флорида?

— Да.

— Ето ви един странен факт. Планисферата на Кантино е била изработена от португалски картограф най-късно през 1502 година, а Флорида е била открита едва през 1513 година. Любопитно, нали?

— Очевидно португалците са знаели повече, отколкото са признавали…

— Разбира се! А какво ще кажете за факта, че по време на първото си пътуване Колумб е занесъл португалски монети в Новия свят? Защо португалски монети? Защо не кастилски? Това решение има смисъл единствено ако Адмирала е бил убеден, че местните народи вече са познавали парите от Португалия, нали?

Южната порта, богато декорирана в стил мануелин и завършваща с плосък фин корниз, беше затворена. Заобиколиха Шаролата отдясно и след камбанарията преминаха през малка врата. Платиха два билета, пресякоха гробището с малки портокалови дръвчета, пъстреещи сред готическия вътрешен двор, и се изгубиха в тъмните коридори, докато най-сетне стигнаха до сърцето на манастира. Тамплиерската Шарола.

Старата Ротонда излъчваше онзи специфичен мирис, който Томаш неотменно свързваше с музеите. В шестнадесетстенната структура имаше вътрешен октагон, където се намираше главният олтар; стените бяха покрити с фрески, а колоните с позлатени статуи затваряха кръгъл кораб с византийски купол. Това бе Храмът на тамплиерите от Томар, изграден по скица на Ротондата на църквата „Гроб Господен“ в Йерусалим. Шаролата беше украшението на манастира с тържествената си внушителна архитектура, напомняща големите храмове от Светата земя. Южната порта, погледната отвътре, беше оградена от две колони, като онези, които според Светото писание са пазели входа на Соломоновия храм, но двамата мъже изглеждаха толкова погълнати от разговора, че само хвърлиха бегъл поглед на Шаролата и тутакси забравиха за всичко друго.

— Извинете, тук има нещо, което не разбирам — каза Томаш, поклащайки глава с поглед, взрян в октагона. — Ако португалците вече са знаели за съществуването на Америка, защо не са отишли да я изследват?

— По простата причина, че там не е имало нищо за изследване — отвърна графът с вид на човек, който говори очевидни неща. — Драги мой, португалците са искали да стигнат до Ориента. В езотеричен план те са вярвали, че свещеният Граал се намира в едно митично християнско царство на Презвитер Йоан, както се твърдяло в най-значимата германска книга за свещения Граал — Parzival258 от Волфрам фон Ешенбах, сведенията за която навярно са стигнали дотук чрез германските тамплиери. В икономически аспект онова, към което са се стремили, било да достигнат до Индия, така че да елиминират търговското посредничество на Венеция и на Отоманската империя и да вземат подправки направо от източника на много по-достъпна цена. Забележете, търсенето на свещения Граал е бил основният стимул на Енрике Мореплавателя, както и на съмишлениците му тамплиери, но търговските интереси малко по малко взели връх над мистиката. В Америка обаче имало само гори и диваци, както разбрали португалците веднага щом стъпили там. — Вдигна показалец, подчертавайки значението на онова, което се канеше да каже. — Ето защо дон Жоао II започнал да проявява такъв интерес към плановете на Колумб.

— Интерес ли? — почуди се Томаш, явно объркан. — Не разбирам. Нали вие току-що ми казахте, че там е имало само диваци и…

— Приятелю — въздъхна граф Виларигеш, — нима ще трябва всичко да ви обяснявам?

— Страхувам се, че да.

Графът седна на дървена пейка до голямата арка на входа на Шарола, с лице към към мраморния амвон. Томаш се настани до него.

— Така да бъде — възкликна Виларигеш, вътрешно доволен, че ще продължи лекцията си. — И тъй, Христофор Колумб знаел, че има земи на запад от Азорските острови. Информацията била известна в кралския двор в Лисабон, както и на екипажите на каравелите, сред които имал добри познайници. Колумб вероятно смятал тази земя за Азия, позната от разказите на пътешественика Марко Поло. Опитал се да убеди португалския крал да изследва земите на запад, но за разлика от него дон Жоао II вече знаел, че тази земя не е Азия и че истинската Азия се намира много по-надалече, поради което отхвърлил предложенията на младия благородник. През 1484 година, след провала на заговора срещу краля, Колумб избягал в Кастилия и се заел да убеждава „католическите крале“, доста по-неграмотни и назадничави, в предимствата на своя план. Кастилците били толкова невежи, че още смятали земята за плоска, представете си! Но трябва да отбележим, че подобно развитие на събитията било изгодно за дон Жоао II. Кралят на Португалия, чиято далновидна стратегия се основавала на здрав разум, бързо разбрал, че рано или късно Кастилия ще се превърне в сериозно препятствие по пътя на португалската експанзия. Кастилците, макар и невежи, не били никак глупави. Щом видели, че португалците печелят милиони от Индиите, щели да поискат своя дял, а това означавало война. Дон Жоао II разбирал, че Кастилия представлява явна заплаха за плановете му. Налагало се да я манипулира, да насочи вниманието ѝ в друга посока, да я разсее с нещо привидно много ценно, но без реална практическа стойност.

— Америка — вметна Томаш.

— Абсолютно вярно! Виждате ли колко бързо се ориентирате в нещата? — Намигна му. — Америка отговаряла на тези условия, тя била съвършената играчка. Докато вярвали, че примитивна Америка е богатата Азия, кастилците щели изцяло да са погълнати от въпросния континент и щели да оставят португалците на мира, които в същото време щели да се отдадат на печеливша търговия с истинската Азия. Така че усилията на Колумб да убеди кралския двор на Кастилия устройвали Лисабон. Проблемът е, че отчасти поради невежество, отчасти и защото били заети с маврите, които все още владеели южната част на Иберийския полуостров, кастилците отхвърлили предложенията на португалския благородник. Обезсърчен и изпълнен с носталгия, Колумб пожелал да се върне в родината си, но все още съществувал проблемът с участието му в заговора срещу краля. Писал тогава до дон Жоао II, било лето 1488, кълнейки се в невиността си, и го помолил за прошка, ако нещо е съгрешил. Кралят решил да се възползва от тази възможност и му отговорил с помирителното писмо, което господинът вече е чел, гарантирайки му, че няма да бъде задържан заради извършени престъпления. Всъщност монархът имал интерес да говори с отлъчилата се овца. С тази гаранция Колумб се завърнал в Португалия да настоява за осъществяване на плана си. За своя почуда обаче установил, че дон Жоао II не възнамерява да предприема експедиция на запад, а по-скоро иска от Колумб да продължи да убеждава „католическите крале“ да приемат такова пътешествие. Португалският крал дори обещал да помогне тайно на Колумб в каквото трябва само за да успее неговият план. Докато бил в Лисабон, Колумб станал свидетел на завръщането на Бартоломеу Диаш с новината, че е открил проход към Индийския океан, и осъзнал, че дон Жоао II действително имал сериозни основания да не приеме предложението му. Примирен, приел тайната помощ и се завърнал в Кастилия, където подновил опитите си да убеди „католическите крале“.

— Това завръщане на Бартоломеу Диаш е основен момент в историята — забеляза Томаш. — Предполага се, че дон Жоао II се отказал от пътуването до Индия по западния маршрут, защото в процеса на обсъждането на този проект с Колумб, се появил Диаш с новината за откриването на нос Добра надежда, което го убедило, че това е истинският път.

— Глупости! — възкликна графът с жест на досада. — Дон Жоао II отдавна бил стигнал до това заключение. Вижте, той вече е знаел за съществуването на земи на запад от Азорските острови. Освен това е бил наясно, че това не е Азия. — Докосна ръката на Томаш. — Помислете добре, ако дон Жоао II наистина е допускал възможността да се плава на запад, мислите ли, че би повикал за целта някакъв генуезки мореплавател от Севиля, както гласи официалната версия? Нима не е разполагал с прославени мореплаватели като Вашко да Гама, Бартоломеу Диаш, Пашеко Перейра, Диого Као и много други, които със сигурност са били способни да изпълнят подобна мисия? Защо му е трябвало на краля да вика Колумб за такава експедиция? Който смята, че дон Жоао II е позволил на Колумб да се върне в Лисабон, за да обсъжда с него пътуване на запад, дълбоко се заблуждава! — Чукна с показалец по челото си за по-голяма убедителност. — За тази цел е разполагал с опитни мореплаватели, доверени нему хора. — Поклати глава. — Не, драги, дон Жоао II не смятал да обсъжда с Колумб пътуване към Индия по западния маршрут. Най-вече защото е знаел за съществуването на друг континент в тази част на света. Интересът на португалския крал към Америка се е дължал главно на възможността да отклони кастилците от истинския път към Индия. — Виларигеш прокара ръка по правата си черна коса. — Вижте, Бартоломеу Диаш открива път към Индийския океан през 1488 година, но едва десет години по-късно Португалия изпраща Вашко да Гама, за да проучи този маршрут. Десет години след това? — повтори той удивено. — За какво им е било да чакат десет години?

— Ами предполагам, че е трябвало се да подготвят за експедицията…

— Десет години подготовка? Ами, ами! Ако португалците са били новаци в мореплаването, би могло да се допусне. Но те са предприемали морски експедиции непрекъснато и за тях това е било нещо съвсем обикновено, поради което този срок изглежда неправдоподобен. — Наведе се към историка. — След дълго и методично търсене на морски път за Индия, когато жадуваният проход най-сетне е намерен и вратите са отворени, внезапно настъпва бездействие, което трае цели десет години. Това са десет необясними години, делящи експедицията на Диаш от тази на Вашко да Гама. — Повдигна рамене с недоумяващ вид. — Защо? Защо е тази пауза от десет години? Какво ги е накарало да отложат така жадуваното пътуване до Индия? Това, драги, е една от най-големите загадки на Великите географски открития, обект на огромни спекулации от страна на историците. — Кимна към Томаш. — Вие донякъде улучихте отговора. Португалците наистина са подготвяли нещата. Но не кораби за експедицията на Вашко да Гама. По-скоро са подготвяли кастилците.

— Подготвяли са кастилците?

— Португалската корона е знаела, че би успяла с авантюрата в Индия само след като разреши кастилския въпрос. Ако Кастилия останела с празни ръце, войната би била неминуема. Договорът от Толедо през 1480 година предоставял на Португалия правото да експлоатира африканския бряг, но дон Жоао II се е опасявал, че когато дойде време за това, кастилците ще се отметнат от дадената дума. Нима в момента, в който се подписвал Договора от Алкасовас/Толедо, „католическите крале“ не заговорничели с португалски благородници да убият монарха на Португалия? В тази ситуация как би могъл дон Жоао II да им се довери? Опасенията му впоследствие се оказали основателни, след като „католическите крале“ наистина се опитали да стигнат до Индия, опитвайки да се сдобият с онова, което според договора не им се е полагало. И така, португалският крал е имал вярното предчувствие, че когато удари часът на истината, „католическите крале“ ще отхвърлят договора, според който малка Португалия била облагодетелствана за сметка на огромното кралство на Кастилия и Арагон. Така че се налагало първо да се разреши кастилският проблем. И Христофор Колумб се оказал ключът. Колумб трябвало да убеди кастилците да се хвърлят в експедиция на запад, вярвайки, че Америка наистина е Азия. Затова и португалците бездействали цели десет години. Изчаквали са експедицията на Колумб и новите геополитически споразумения.

— Експедицията, която се осъществила през 1492 година.

— Да. С тайната подкрепа на дои Жоао II.

— Как така?

— На първо място, чрез тайно финансиране — посочи графът, като вдигна палец. — Кралица Исабел участвала с един милион мараведи в експедицията. Но тази сума не достигала и Колумб допълнил четвърт милион. Кажете ми, откъде, по дяволите, обеднелият благородник е намерил толкова пари? Защитниците на генуезката теза твърдят, че парите били осигурени от италиански банкери, но в определен момент те би трябвало да се появят, за да си приберат дивидентите, нали така? Никой не дава толкова пари, за да ги загуби. Факт е обаче, че никой не се е появил по-късно с претенции за дял от бизнеса със западните Индии. Как да си го обясним? Можем само да предположим, че не е могъл да се появи, защото е трябвало да остане в сянка, защото истинските дивиденти от тази инвестиция не са били парите, а геостратегическите постижения. С една дума, защото тайният спонсор е бил кралят на Португалия. — Прибави показалец към палеца. — На второ място, дон Жоао II се обвързал с доставката на навигационни пособия. Дни преди да отплава, Колумб получил от Лисабон Таблиците за слънчевата деклинация, написани на иврит, които били абсолютно необходими за корекция на отклоненията в показанията на астролаба. Кой ги е изпратил? — Усмихна се. — Португалската корона, както е очевидно. Дон Жоао II се постарал експедицията да се увенчае с успех. — Престори се, че държи бебе в ръцете си. — Играл си с кастилците през целия път до Америка.

— Всичко това вероятно е вярно, но, вижте, пътешествието на Колумб се осъществява през 1492 година, а Вашко да Гама пристига в Индия едва през 1498. Защо е трябвало да минат още шест години?

— Защото е било необходимо да се изчака развоят на геополитическите събития. Кастилците трябвало да се обвържат с нов договор, подписан с поръчителството на Ватикана, както и да се извоюват възможно най-благоприятните позиции за Лисабон. Това станало през 1494 година, когато Португалия и Кастилия подписали Договора от Тордесиляс, разделяйки света на две половини, по една за всяко иберийско кралство. Кастилците повярвали, че са взели по-добрия дял, понеже вярвали, че в техния дял от планетата влиза Индия, тоест земите, открити от Колумб. — Вдигна ръка. — Вярвате ли, че Дон Жоао II би подписал този договор, ако е смятал, че Индия става кастилско владение? Ако португалският крал е вярвал, че Колумб е открил Индия, не е ли логично да се очаква, че ще се придържа към Договора от Алкасовас/Толедо, който му присъждал изключителни права върху „индийците“? Защо просто е подарил на кастилците лъвския пай с Колумбовата Индия? Единственото приемливо обяснение е, че дон Жоао II се е съгласил с това разделение на света, защото вече е знаел, че дялът на Кастилия не включва истинската Индия. В действителност португалците отстъпили американската Индия на съперниците си, за да запазят истинската Индия за себе си. Така били създадени условията, които дон Жоао II смятал за благоприятни, тоест кастилците вече имали своята Индия, с която да се забавляват години наред. Опасността от война била елиминирана и португалците най-сетне се захванали с подготовката на голямото пътуване на Вашко да Гама.

— Все пак Вашко да Гама отпътувал три години след подписването на договора…

— Да — призна графът. — Смъртта на Съвършения принц през 1495 година забавило процеса и флотилията вдигнала котва едва през 1497, вече по времето на дон Мануел.

— Но как можете да твърдите с такава убеденост, че Колумб е пионка, използвана от дон Жоао II, за да отклони кастилците от истинската Индия?

— Достатъчно е да разгледаме практическите резултати от експедицията през 1492 година. Колумб убедил „католическите крале“, че е стигнал до Азия, и с това ги принудил да подпишат договор, който ги обвързвал с многогодишни проучвания на новия континент, докато Азия останала на португалците.

— Да, несъмнено това е практическият резултат от експедицията през 1492, никой не го оспорва. Но ми се струва все пак твърде спекулативно да се твърди, че Колумб се е договорил с дон Жоао II да постигне тази цел.

— Не, драги мой, няма нищо спекулативно в това — отрече граф Виларигеш. — Тази информация за сделката между Колумб и дон Жоао II е част от тайното наследство на Ордена на Христовото войнство и се потвърждава от многобройни улики, както и от някои доказателства.

— Какви доказателства?

Графът се усмихна.

— Ще стигнем и дотам — каза той. — Да започнем с косвените улики. Познавате ли документите, на които се основава тезата, че Колумб е генуезец?

— Да, разбира се.

— Смятате ли ги за неопровержими доказателства?

— Не. Те са пълни с неточности и противоречия.

— Значи вярвате, че Колумб е португалец?

— Има основания да се приеме една такава теза, да. Но липсва решаващото доказателство.

— За какво доказателство говорите? — В гласа му се прокраднаха иронични нотки. — Може би видеокасета с Колумб, обърнат към камерата, който пее националния химн?

— Не, но все пак са нужни категорични доказателства. Вижте, с всичките си абсурди и непоследователности, генуезката теза е единствената, която доказва някаква самоличност на Колумб. Представя неговото семейство и дом, привежда документи. Всичко е пълно с пропуски, вярно, но поне разполагаме с нещо. Докато с тезата за португалския му произход се получава точно обратното. Въпреки че изглежда логична и хвърля светлина върху някои от загадките около Адмирала, теорията не разполага с никакъв документ, който ясно да го идентифицира.

— Много добре, да пристъпим към доказателствата — отвърна графът, приканвайки събеседника си да запази търпение. — Предвид водещите следи, историята, която ви разказах, изглежда ли убедителна?

— Ммм… да, нещата сякаш си пасват.

— В такъв случай нека да анализираме някои улики.

— Още ли има?

— Да — усмихна се графът отново. — Да се върнем към странните събития, които се случили по време на първата експедиция от 1492 година. Както знаете, Колумб стигнал до Антилските острови и установил контакт с туземците, които нарекъл „индийци“, тъй като смятал, че се намира в Индия. Дори накарал хората от екипажа си да се закълнат, че са стъпили на индийския бряг, толкова силно било желанието му да убеди „католическите крале“ в този факт. Но най-странните решения той взел по време на завръщането си. Вместо да се върне по пътя, по който бил дошъл, плавайки на изток, по посока на Канарските острови, както постъпил капитанът на кораба Пинта, Адмирала поел с кораба Ниня на север, в посока Арктика. Днес знаем, че това е бил най-добрият път, най-ефикасният маршрут, понеже по онова време на годината там духат пасатите, благоприятни за пътуване по море. Но ако никой никога не е минавал оттам, както се твърди в официалната версия, откъде, по дяволите, Колумб е знаел това? Ясно е, че е бил информиран или от португалски моряци, които тайно са кръстосвали онези води, или от своя „специален приятел“ дон Жоао II, който е разполагал с докладите от тези секретни мисии. Колумб плавал на север-североизток две седмици, след което поел на изток, към зоната на непостоянните ветрове, отправяйки се към Азорските острови. Лас Касас споменава, че Адмирала не променил курса, защото още не бил стигнал до португалския архипелаг, което доказва намерението му да се отправи натам. Настигнала го буря и той доплавал до остров Санта Мария, където хвърлил котва. Тогава се случило нещо странно. Кастилската каравела била радушно посрещната от португалците, които дори им изпратили лодка с провизии. Временният управител на острова, някой си Жоао Кащаниейра, казал, че познава добре Колумб. Адмирала изпратил част от екипажа на сушата, за да се помолят в един параклис, но хората му закъснели. Колумб разбрал, че португалците са ги задържали. Тогава при Колумб дошъл кораб от Санта Мария с искането да се предаде, тъй като кралят бил наредил да бъде заловен. Адмирала не отстъпил и се опитал да стигне до остров Сан Мигел, но предвид оределия екипаж и надвисналата нова буря плаването се оказало немислимо и Колумб бил принуден да се върне на Санта Мария. На следващия ден португалците освободили екипажа. Когато се завърнали на Ниня, хората от екипажа му казали, че чули Кащаниейра да твърди, че поискал да залови Колумб заради заповедта на краля и че той самият пет пари не дава за кастилците. И че след като не могъл да залови Адмирала, не смятал да държи в плен екипажа. — По лицето на графа се изписа скептична усмивка. — И така, всичко това изглежда доста необичайно. Преди всичко, защо Колумб се разхожда из Азорските острови, вместо да се прибере в Кастилия? Каква е тази история с познанството между Жоао Кащаниейра и Колумб? А какво да кажем за решението на Адмирала, след като бил известен за кралската заповед да бъде задържан? Вместо да вдигне котва и да избяга от неприятеля, както би постъпил всеки благоразумен човек, той взел изумителното решение да се отправи към остров Сан Мигел, където най-вероятно са щели да изпълнят тази заповед със същото усърдие. Това поведение не ви ли се струва странно?

— Да, така е — призна Томаш. — Какво е обяснението?

— По онова време кралската заповед за задържането на Колумб е била отменена. Кащаниейра знаел, че въпросният благородник, когото познавал заради репутацията му, е минал на страната на кастилците и понеже не бил посветен в геостратегическата политика на дон Жоао II, предположил, че още е в сила предишната заповед за задържането на предателя. Нека не забравяме, че Колумб е бил замесен в заговор, заплашващ живота на дон Жоао II, и че след разгрома на конспирацията е бил търсен от правосъдието. Тоест, Кащаниейра е бил осведомен за предишната кралска заповед и понеже се намирал на далечен остров, не е могъл да знае, че е отменена. От своя страна, Адмирала явно не носел със себе си пропуска, който монархът му бил дал през 1488 година, опрощавайки участието му в събитията от 1484. Поведението на Колумб всъщност доказва това предположение. Вместо да побегне към Кастилия, както би могло да се очаква от човек, издирван от португалското правосъдие, той решил да отиде на остров Сан Мигел. Защо, след като давали награда за главата му? Отговорът е прост. Колумб разполагал с тайни сведения, че информацията е фалшива, и знаел, че на Сан Мигел има високопоставени хора, които са осведомени за хода на събитията. — Направи отсечен замах с ръка, сякаш искаше да приключи с въпроса. — Добре, да продължим нататък. След това необичайно приключение на Азорските острови, каква, според вас, би трябвало да е следващата стъпка на Колумб?

— Да се завърне в Кастилия?

— Точно така! Струва ми се логично Колумб най-сетне да се отправи към Кастилия, нетърпелив да падне в обятията на „католическите крале“ и да обере сладката слава от своето велико откритие. — Гласът му бе изпълнен с ирония. — Отново грешка. — Закри очи с опакото на лявата си ръка в израз на престорена мъка. — О, каква жестока съдба! Поредна буря ще го отпрати… къде, мислите? В Лисабон! — Покри глава с ръце с театрален жест. — Точно така! Ветровете се били наговорили да го пратят право в устата на вълка, в леговището на неприятеля! — Графът се засмя. — С други думи, нашият приятел хвърля котва в пристанището на Рещелу на 4 март 1493 година, акостирайки до големия кораб, който принадлежал лично на краля. Капитанът на кралския кораб отишъл на Ниня да попита Колумб какво дири в Лисабон. Адмирала отговорил, че щял да разговаря само със своя „специален приятел“, с краля на Португалия. На 9 март Колумб бил отведен в кралския дворец в Азамбужа, където се срещнал с дон Жоао II. Целунал му ръка и двамата разменили няколко думи насаме в една стая. Разказите на хронистите се разминават относно онова, което се случило там. Ернандо Колон, цитирайки баща си, твърди, че кралят изслушал с весело лице разказа за пътуването, отбелязвайки само, че според Договора от Алкасовас/Толедо, тези земи вече му принадлежали. Руй Пина пък, който вероятно е присъствал на срещата, разказва, че кралят със съжаление изслушал разказа за подвизите на своя бивш поданик и че Колумб се обърнал екзалтирано към него с обвинението, че не му бил повярвал, когато е трябвало. Думите, с които Колумб се обърнал към краля, били толкова невъздържани, че според Пина присъстващите благородници решили да го убият и да лишат Кастилия от сензационното откритие. Но дон Жоао II, продължава разказа си хронистът, не само че не допуснал да се стигне до убийство, но и, чудо на чудесата, обсипал агресивния посетител с почести и внимание. Нещо повече, кралят се разпоредил да изпратят на кастилската каравела всичко нужно. На следващия ден, 10 март, Колумб и дон Жоао II отново разговаряли, като кралят му обещал подкрепата си и го поканил да седне в негово присъствие, все така изпълнен с внимание и великодушие. На 11-и се сбогували и португалските благородници го изпратили с почести. — Графът изгледа историка. — Какво мислите за това?

— Ами… така, както ми я представяте, историята изглежда доста странна.

— Нали? Да започнем с бурите. Едва що влязъл в португалските териториални води, и се заредили стихия след стихия. Една ги връхлетяла, след като приближили архипелага, друга се развихрила между островите Санта Мария и Сан Мигел и още една, трета, близо до Лисабон. — Наведе глава е лукав израз. — Твърде навременни бури, не мислите ли?

— Какво намеквате?

— Че третата буря не е била нищо друго, освен един по-проливен дъжд, но достатъчно силен, за да послужи като претекст за Колумб да спре в Лисабон. Всъщност по време на прословутия Pleyto con la Corona много от кастилските моряци, участвали в това плаване, си спомняли ясно за азорската буря, но нито един не споменал за каквато и да било друга буря в околностите на Лисабон. От друга страна, важно е да подчертаем, че почти цялото плаване на връщане от Америка се е осъществило в португалски води, което ми изглежда твърде необичайно. С други думи, Колумб спрял в Лисабон не защото е бил принуден от бурята, а защото така е пожелал. Както казал на капитана на кралския кораб, закотвен в река Тежу, той искал да говори с краля. — Графът изви вежди. — Разбирате ли? След като бил известен на остров Санта Мария, че кралят е наредил да бъде заловен, Колумб побързал да напусне Азорските острови и веднага се устремил към Лисабон, искайки аудиенция с крал дон Жоао II! Нима това ви изглежда нормално? Не мислите ли, че след като е бил информиран за кралската повеля, логично би било да избягва Лисабон? Дори и корабът му да е бил повреден от бурята, не е ли по-разумно при тези обстоятелства да се опита на всяка цена да се прибере направо в Кастилия? В края на краищата, щом е успял да доплава от предполагаемото място на бурята до Лисабон, вероятно е могъл да се придвижи и малко по-нататък? Защо се е запътил право в устата на вълка?

— Имате право — каза Томаш. — Но не е ли странно, че веднъж пристигнал в Лисабон, Колумб е трябвало да чака четири дни, за да бъде приет от краля? Какво мислите за това?

— Би било странно, ако не знаехме, че в Лисабон е върлувала чума. Кралят потърсил убежище в Азамбужа, опитвайки се да избяга от епидемията, поради което се наложило да бъдат уточнени някои допълнителни подробности, свързани с придвижването на Адмирала дотам. Както и да е, срещата се състояла на 9 март. Първо разменили няколко думи насаме. Никой не знае нищо за този разговор, но явно са се договорили да разиграят малък театър.

— Какво имате предвид?

— Лас Касас описва Колумб като учтив и възпитан мъж, неспособен на гневни изблици. В спор стигал дотам да каже: „Вървете си по живо по здраво!“ Как да си обясним, че такъв благородник като него си е позволил обвинения към краля, и то в присъствието на негови приближени? Как е възможно да се държи толкова грубо, че присъстващите благородници да пожелаят смъртта му? А какво да кажем за поведението на великия и безпощаден дон Жоао II? Това е кралят, който наредил да бъдат изклани или отровени най-личните благородници на Португалия, някои от които негови близки родственици. Това е кралят, който собственоръчно убива брата на кралицата, херцога на Визеу. Същият този крал търпи някакъв чужденец да го наскърбява в собствения му дом, пред очите на поданиците му. В ръцете му е бил човекът, който го е лишил от мечтата да стигне пръв до Индия и подарил великото дело на Кастилия. След нанесените му обиди дон Жоао II е имал достатъчно причини да убие Колумб и да си отмъсти за всичко, и нещо още по-важно, да затвори под носа на кастилците вратите към Индия. Но какво е сторил този безмилостен и користолюбив крал, първият абсолютен монарх на Португалия? — Направи пауза. — Попречил на благородниците да убият Колумб и обсипал Адмирала с почести. Стигнал дотам, че го поканил да седне в негово присъствие, чест, която по онова време е била оказвана само на най-високопоставени люде. Освен това помогнал да заредят Ниня с всичко необходимо за обратния път до Кастилия, поръчвайки на мореплавателя да предаде неговите поздрави на „католическите крале“, и дори заставил преданите му благородници, които малко преди това искали да убият Колумб, да го изпратят с високи почести! — Вдигна пръст, като че държеше реч пред публика. — Това, драги мой, не е среща между чужденец, заставен да посети най-големия си враг и честолюбив монарх, лишен от най-великата си амбиция. Това, приятелю, е по-скоро поведение на двама съзаклятници, които са се разбрали да разиграят един спектакъл заради кастилците.

Томаш въздъхна.

— Има логика — прошепна той.

— Разбира се, че има — възкликна граф Виларигеш. — Особено ако проследим следващата стъпка на Колумб. Знаете ли какво е направил, след като си взел сбогом с дон Жоао II?

— Ами… заминал за Кастилия.

— Не, драги ми господине.

— Не заминал?

— Не. Решил да се поразходи из Португалия.

— Как така?

— Ами сбогувал се с краля в Азамбужа, но вместо да се върне на каравелата си и да потегли нетърпеливо към Кастилия, решил да отскочи до Вила Франка де Шира.

— До Вила Франка де Шира? Какво е търсил там?

— Отишъл да говори с кралицата, която била в манастира. Лас Касас разказва, че Колумб отишъл да ѝ целуне ръка и че кралицата била придружавана от херцога и маркиза. Не намирате ли това за странно?

— Разбира се, че е странно! За какво са си говорили?

— По семейни въпроси, предполагам.

— Какви семейни въпроси?

— О, драги мой, хайде да възстановим пътя на Колумб. Ето един португалски благородник, принуден да избяга в Кастилия със сина си заради участие в заговор срещу краля. Кои са били водещите фигури в този заговор? Майката и братът на кралицата, херцогът на Визеу, загинал от ръката на самия крал. С други думи, Колумб е бил свързан с майката и брата на кралицата. Следователно — имал е връзки и със самата кралица. Твърде вероятно е да са били кръвни връзки. Бихте могли, ваша милост, да си представите, че е бил племенник или братовчед, не знам точно какъв, но гарантирам, че става дума за доста близък на кралицата човек. — Вдигна пръст, както винаги, когато искаше да подчертае нещо важно. — Обърнете внимание, драги. Тази среща между Колумб и кралицата, която продължила до късно вечерта, може да има обяснение само ако двамата са се познавали твърде добре, само ако е имало някаква съпричастност между тях. Иначе как да тълкуваме подобна среща? Ако Колумб е бил скромен тъкач, при това чужденец, как би дръзнал да иска среща с кралицата? И как да си обясним, че кралицата е склонила да го приеме? Как да разберем за какво са си говорили двамата до късно вечерта? И как да си обясним факта, че в разговора участвал и новият херцог на Визеу дон Мануел, брат на кралицата и бъдещ крал? — Графът направи примирен жест. — Единственото обяснение, скъпи приятелю, е, че това е било среща между роднини, които от години не са се виждали. — Впери поглед в Томаш. — Имате ли друго, по-добро обяснение?

Професорът поклати глава.

— Не — каза той. — Няма друго обяснение, което по-добре да се връзва с фактите от това.

— Същата нощ, нощта на 11 март, Колумб отишъл да преспи в Аляндра — каза графът, подемайки отново разказа. — На следващото утро пристигнал кралски ескорт, който трябвало да придружи Колумб, в случай че реши да се прибере в Кастилия по суша. — Графът му намигна. — Какъв великодушен крал, нали? Искал да помогне на Колумб да отнесе до Кастилия тайната за пътуването до Индия. Толкова усилия в името на собственото си поражение. — Поклати глава скептично. — Както и да е, Колумб предпочел да се върне на Ниня и вдигнал котва от Лисабон на 13 март. — Пак заби поглед в Томаш. — Можете ли да предположите коя е следващата спирка на Колумб?

— Не ми казвайте, че е заминал да посети друго място в Португалия…

— Така си е. Човекът отишъл във Фаро!

Двамата прихнаха. Историята със завръщането на Колумб вече бе започнала да им се струва забавна.

— Във Фаро значи? — попита Томаш, след като спряха да се смеят. — Какво е правил там?

— Знам ли — отвърна му графът, повдигайки рамене. — Доколкото ми е известно, по онова време не е съществувал морският флот във Виламора, нито Кинта ду Лаго! Нито англичанки, нито дискотеки! — Отново прихнаха и веселият им смях отекна из тамплиерската Шарола. — Колумб пристигнал във Фаро на 14-и и останал там цял ден, отплавайки едва късно вечерта. Никой не знае какво е правил там. Но за един португалски благородник е било естествено да посети някой от своите родственици. Само така бихме могли да си обясним това допълнително спиране на португалска земя. — Вдигна ръце към небето, като че казваше Алилуя. — Докато най-сетне, на 15-и, пристигнал в Кастилия. Да обобщим. Моряците от кастилския екипаж нямали търпение да се приберат у дома. Той самият би трябвало да иска час по-скоро да се представи пред „католическите крале“ с новината за откриването на Индия. Но необяснимо защо той се мотае насам-натам, разговаря ту с краля, ту с кралицата, ходи на гости на този и онзи, държи се така, сякаш е на почивка! Нима е нормално за един кастилски адмирал да се шляе из земите на неприятеля? — Графът направи скепетична гримаса. — Колумб не се е държал като чужденец на неприятелска земя, а като португалец, който си е у дома и никак не му се тръгва оттам. Христофор Колумб, драги ми господине, е португалски благородник, който е направил голяма услуга на страната си, като отклонил Кастилия от пътя към Индия.

Историкът прокара ръка по лицето и разтърка чело.

— Така да бъде — прие той. — Но кастилският екипаж не е ли сметнал всичко това за много странно?

— Разбира се. — Посочи към чантата на Томаш. — Имате ли копия от писмата на Колумб?

— Копия ли… — учуди се той, докато ровеше в чантата си. — Да, мисля, че имам.

— Разполагате ли с писмото до дона Хуана де ла Торе, което е написал през 1500 година, докато е бил в плен?

Томаш извади куп ксерокопия, набързо ги прелисти, намери споменатия документ и го подаде на Виларигеш.

— Ето го.

Графът хвърли бърз поглед върху факсимилето на писмото.

— Чуйте това изречение — помоли той: — Вярвам, че ще си спомните как бурята ме захвърли без платна в Лисабон и бях несправедливо обвинен, че съм отишъл при Краля, за да му предам Индиите. — Изгледа събеседника си. — С други думи, екипажът също решил, че подобно поведение е твърде странно, намирайки за съмнителни разговорите между Колумб и дон Жоао II. Както е очевидно, кастилските моряци заподозрели Адмирала, че е отишъл да издаде откритието на португалския крал, но истината, както знаем, е била още по-необикновена. От 1488 година Колумб станал агент на Съвършения принц. Той не се е срещнал с дон Жоао II в Лисабон през 1493 година, за да му предложи Америка. Колумб отишъл там, за да обсъдят ситуацията и да обмислят следващия стратегически ход, който да ги отведе до Договора в Тордесиляс.

— Така да бъде — заключи Томаш. — Независимо от някои подробности, които може и да не са верни, разказът ви съвпада абсолютно точно с онова, което знаем. Така мистериите около Колумб са разбулени. Уликите са силни и сочат натам. Но къде е решаващото доказателство? Къде е документът, който да потвърди всичко това?

— Не очаквате да ви покажа документ, където се твърди, че Колумб е таен португалски агент, нали? Както знаете, подобна информация е била поверителна и следователно не съществува нищо на хартия, което би имало отношение към тази секретна мисия.

— Очевидно е, че щом е бил таен агент, информацията е секретна, поради което никога няма да намерим доказателства. Но онова, което искам да видя, са доказателства, че Колумб е португалец.

Виларигеш погали острата си брада.

— Добре — възкликна той. — Знаете ли, бившият председател на Испанското кралско географско дружество, Белтран и Роспиде, разкри, че съществува частен португалски архив…

— Да — прекъсна го историкът. — Знам за това, тази история я разказва Армандо Кортезао. Но факт е, че въпросният архив не е бил намерен, тъй като Роспиде починал, без да посочи местонахождението му. Което означава, че и тази теза увисва недоказана.

Граф Виларигеш въздъхна дълбоко. Погледът му се зарея към внушителните арки на Шарола и огромния мраморен олтар в средата на октогоналното пространство, към готическия балдахин с хералдическите символи на дон Мануел и Военния орден на Христос. Обърна най-сетне очи към Томаш.

— Чували ли сте за Кодекс 632?

Историкът го погледна изненадано.

— Кодекс 632?

— Да. Говори ли ви нещо?

Томаш прокара ръка по лицето.

— Интересно, че го споменавате — каза той. — Попаднах на този кодекс в сейфа на професор Тошкано. Името беше на гърба на едно от ксерокопията, прибрани заедно с листа, на който беше записан вашият телефонен номер.

— Така ли? И къде са сега тези копия?

Професорът се наведе над кафявата чанта. Порови из съдържанието ѝ и извади два листа.

— Ето ги — обяви той и ги показа на графа.

Виларигеш прегледа набързо копията и се вгледа в Томаш.

— Знаете ли какво е това?

— Хроника на дон Жоао II от Руй Пина. Това е началният абзац на разказа му за прословутата среща на Колумб с краля.

Графът отново въздъхна.

— Очевидно е, че това е хрониката на Руй Пина. Но не е само това. Знаете ли какво е?

Томаш изгледа с недоумение събеседника си.

— Ами… не.

— Това, драги, е откъс от Кодекс 632.

Историкът се втренчи в копията, които графът държеше в ръце.

— Хрониката на дон Жоао II е Кодекс 632?

— Не, приятелю. Кодекс 632 е вариант на Хроника на дон Жоао II.

Томаш поклати глава объркан.

— Не разбирам.

— Просто е — каза Виларигеш. — Някъде в началото на XVI век крал дон Мануел накрал Руй Пина да напише Хроника на дон Жоао II. Пина бил личен приятел на покойния крал и познавал добре живота му. Хронистът се заловил за работа и скоро биографията на Съвършения принц била готова. Ръкописът бил прегледан от писарите, които изработили копия на пергамент или хартия. Оригиналният ръкопис е изгубен, но има три съхранени копия от XVI век. Най-ценното се намира в желязна каса в Торе ду Томбо, където се пази книжовното съкровище на Португалия. Говоря за Пергамент 9, написан с готически букви и илюстриран с цветни миниатюри. Останалите две копия се намират в Националната библиотека. Това са Алкобасенският кодекс, наречен така, понеже е бил открит в манастира Алкобаса, и Кодекс 632. Трите копия разказват една и съща история, макар и изпълнени в различен калиграфски стил. Има само един дребен детайл, който нарушава съвършеното сходство. — Взе ксерокопията и ги показа на Томаш. — Тази подробност се намира в Кодекс 632 и се отнася до откъса, в който Пина описва срещата на Колумб с дон Жоао II. — Приближи копията до очите на историка. — Нищо необичайно ли не намирате в този текст?

Томаш взе страниците и внимателно разгледа долната част на първото копие и горната на второто.

— Не, нищо необичайно не виждам — призна накрая. — Това е описание на пристигането на Колумб в Лисабон при завръщането му от Америка. Изглежда нормално.

Графът леко повдигна лявата си вежда, като учител, който бе чул грешен отговор.

— Така ли смятате?

— Ами да, не виждам нищо необичайно.

— Обърнете внимание на интервалите между думите. Всички са еднакви. Но в един момент писарят е променил образеца. Видяхте ли?

Томаш отново се надвеси над копията и се взря в текста. Първо възприе текста като цяло, а после се вгледа в детайлите.

— Наистина, сега, след като ми казахте, виждам нещо странно…

— И?

— Има празно място след думата „Глава“ в края на първата страница.

— Което означава, че писарят не е попълнил номера на главата в очакване на инструкции отгоре. И какво още?

— И… необичайно голямо празно място преди и след y taliano. Не е кой знае какво, но се забелязва сред останалите думи.

— Правилно. А какво означава?

Томаш погледна събеседника си.

— Ами… неестествено е…

— Че е неестествено, вече го знам. Но какво би могло да означава това? Хайде, не се страхувайте, пробвайте!

— На пръв поглед създава впечатлението… ммм… че писарят е оставил празно място, когато е трябвало да посочи произхода на Колумб. Написал е всичко на един дъх, но е оставил това празно място. Сякаш… сякаш е изчаквал указания какво да напише там.

— Бинго! — възкликна графът. — И накрая пристигнали указанията.

— Точно така. Указания да напише у taliano.

— Както повечето хронисти, Руй Пина пишел онова, което му нареждали, или онова, което му позволявали да напише. Много неща оставали скрити. Например Пина изобщо не е споменал за най-важното постижение в мореплаването по време на царуването на крал дон Жоао II, откриването на пътя към Индийския океан от Бартоломеу Диаш. Този истински подвиг, направил възможно пътуването на Вашко да Гама, просто бил пренебрегнат от хроникьора.

— Така е — съгласи се Томаш. — Няма съмнение, че авторите на хроники са отбелязвали само онова, което е било в интерес на короната.

Граф Виларигеш посочи към третия и четвъртия ред на следващата страница.

— А забелязахте ли, че името colo nbo е разделено по средата? На третия ред е соlо, а на четвъртия — nbo. Сякаш празното място е било още по-голямо, като писарят е получил по- късно указания да напише в празното място в началото на четвъртия ред nbo у taliano, вместо нещо друго. — Графът го погледна с широко отворени очи. — Вместо истината. — Сниши глас и добави шепнешком. — Вместо тайната.

Томаш се почесваше по брадичката, без да сваля поглед от странния ред.

— Дяволска работа! — отбеляза той, впил поглед във фаталния абзац. — Наистина човек има усещането, че писарят е прибавил това nbo у taliano впоследствие.

Графът се размърда на твърдата дъска на пейката, измъчен от дългото седене в една и съща поза.

— Трябва да ви кажа нещо — каза той. — Когато разговарях с професор Тошкано за Кодекс 632, малко преди да отпътува за Бразилия, той изложи друга хипотеза. Според мен тези неестествени интервали около у taliano са били умишлено оставени в първата редакция на текста, за да може да се прибави каквото е нужно. Но професор Тошкано имаше различна теория. Той смяташе, че на тези места е имало текст, който е бил изтрит впоследствие. Тоест мислеше, че писарят е преписал от оригиналния ръкопис на Пина сведенията за истинската самоличност на Колумб. Но тъй като тази самоличност е трябвало да бъде запазена в тайна, впоследствие въпросната информация е била заличена и вместо нея било изписано nbo у taliano. Той смяташе да провери това, но повече не ми се обади. — Повдигна рамене. — Навярно е установил, че предположението му е неоснователно.

— Може би — допусна Томаш. Кимна към двата листа. — Знаете ли дали това са копия на оригиналния документ?

— Тоест?

— Питам дали професор Тошкано е направил ксерокопията от оригиналния документ или от факсимиле?

— Ксерокопието е направено от микрофилм, който му е бил предоставен в Националната библиотека. Както знаете, нямаме достъп до оригиналите. Ръкописът на Кодекс 632 се пази в сейф и не би могъл да се види току-така.

Томаш се надигна от скамейката и разкърши рамене.

— Това исках да знам — каза той.

Графът също стана.

— Какво смятате да правите сега?

— Нещо много просто, господин графе — каза той, като оправяше дрехите си. — Ще направя онова, което вече трябваше да съм направил.

— Какво?

Томаш се отправи към малката врата близо до скамейката, където бяха седели дотогава. Готвеше се да си тръгне от Шарола и да се спусне към Стария метох, когато внезапно спря и се извърна към графа с лице, скрито в полуздрача.

— Отивам в Националната библиотека, за да видя оригинала на Кодекс 632.