Кодекс 632

II

ОБЛАК ПАРА СЕ ВДИГНА ОТ ЗЕМЯТА, КАТО ЧЕ БЕ ИЗБЪЛВАН ОТ скрит под асфалта вулкан и бързо се разнесе в сухия студен въздух на нощта. Томаш усети специфичната миризма на чао мин, освободена от облака, но начаса го забрави; мислите му бяха заети с други, по-важни неща, като например как да съхрани топлината в тялото си, бранейки се срещу смразяващия полярен въздух. Той оправи разкопчалото се копче и се сгуши още повече в палтото, забивайки дълбоко ръце в джобовете. Ню Йорк е неприятен град в началото на зимния сезон, когато вятърът шиба улиците, но става още по-зле, ако човек е облечен в палто, подходящо за мекия средиземноморски климат в Лисабон. Пронизващият леден вятър на източния американски бряг, бризът от север, който предвещава сняг, бе прекалено суров за леката тъкан на елегантното палто.

Самолетът, с който пътува Томаш, се бе приземил на летище „Кенеди“ преди няколко часа. Разкошна черна лимузина, оставена на негово разположение от Американ Хистъри Фаундейшън, го закара от летището до „Уолдорф Астория“, великолепен и внушителен хотел, издържан в стил ар деко, който заемаше цялото пространство между „Лексингтън“ и Парк Авеню. Прекалено възбуден, за да отдаде дължимото на декорацията и архитектурата на монументалната сграда, гостът хвърли набързо багажа в стаята, намери карта на града във фоайето и излезе на улицата, като реши, че може да мине без услугите на лимузината. И сгреши. Искаше да се разходи из улиците на града, беше чувал да казват, че за да опознаеш Ню Йорк, трябва да го прекосиш пеш, но бяха пропуснали да предупредят, че това не се отнася за зимния сезон. А студът в Ню Йорк е нещо, което не можеш да си позволиш да забравиш; усещането е толкова силно, че всичко наоколо изчезва, зрението се замъглява, важното става несъществено, интересното ти се струва банално, единственото, което има смисъл, е да се устои на студа.

Нощта се беше спуснала над необикновената бетонна джунгла. В началото студът не го притесняваше, беше му толкова приятно, че свърна по Източна петдесета улица, загледан в гигантските здания, стигащи до небето, особено в сградата на „Дженерал Илектрик“ на Лексингтън Авеню, още един паметник на ар деко. Но когато пресече Авеню ъф Америкас и стигна до Седми булевард, студът вече бе започнал сериозно да хапе; заболя го носът, очите му се насълзиха и цялото му тяло затрепери в неудържими спазми, но най-жестока беше болката в ушите, сякаш ги цепеше невидим бръснач.

При вида на лумналата светлина на Таймс Скуеър душата му на мига се стопли и събра сили да продължи. Спусна се по Седми булевард и навлезе в сърцето на „Тиътър Дистрикт“. Великолепието на Таймс Скуеър се разкри при сливането на Седми булевард с „Бродуей“; зрелищни светлини изпълниха сетивата му, почувства се връхлетян от неспирни цветни експлозии и обсебен от опияняващата бляскава оргия; там се раждаше денят, безброй слънца прогонваха нощната сянка и покриваха с цветове оживения площад; движението беше динамично, хаотично; пешеходците се тълпяха като мравки, едни вървяха видимо целенасочено, други просто блуждаеха, погълнати от необикновения фееричен спектакъл; цветни неонови светлини блестяха по всички сгради, огромни думи преминаваха по дългите билбордове, гигантски екрани излъчваха реклами или телевизионни програми в шумна разпусната вакханалия, безкрайна паноплия от образи и цветове.

Томаш усети вибрирането на мобилния телефон и чу мелодията; извади апарата от джоба си и го долепи до ухото си.

— Да, моля?

— Професор Нороня?

— Да?

— Обажда се Нелсън Молиарти. Всичко наред ли е? Добре ли пътувахте?

— Здравейте. Всичко е наред, благодаря.

— Шофьорът добре ли се грижи за вас?

— Обслужването е пет звезди.

— А хотелът харесва ли ви?

— Чудесен е.

— „Уолдорф Астория“ е една от атракциите на града. Всички американски президенти отсядат там, когато идват в Ню Йорк.

— Нима? — учуди се Томаш, искрено впечатлен.

— Разбира се. От 1931 година до днес. „Уолдорф Астория“ е изключително престижен хотел. Държавници, филмови звезди и дори кралски особи отсядат там. Херцогът и херцогинията на Уиндзор например не се задоволиха да преспят там само няколко нощи. Те живяха в хотела.

— В такъв случай мога само да съм ви благодарен за честта да бъда настанен в „Астория“.

— О, няма за какво да благодарите. Ние държим да се чувствате добре. Вечеряхте ли вече?

— Не, още не съм.

— Бихте могли да посетите един от ресторантите на хотела, препоръчвам ви „Бул енд Беър Стейкхаус“, ако обичате месо, а също и японския ресторант. Можете да си поръчате рум-сървис, който в „Уолдорф Астория“ е наистина на висота, дори се появи в списание „Гурме“, представете си. Ще трябва само да се разпишете на сметката и фондацията ще покрие всичко, не се притеснявайте.

— Благодаря, но едва ли ще се наложи. Ще похапна нещо тук, на Таймс Скуеър.

— Вие сте на Таймс Скуеър?

— Да.

— Сега?

— Да, тук съм.

— Не замръзвате ли в този студ? Шофьорът с вас ли е?

— Не, освободих го.

— А как стигнахте до Таймс Скуеър?

— Пеш.

— Господи! Пет градуса под нулата е. Чух да казват по телевизията, че при този вятър температурата се усеща като минус петнадесет градуса. Надявам се, че поне сте топло облечен…

— Ммм… горе-долу.

Молиарти укорително цъкна с език.

— Трябва да се грижите по-добре за себе си. Ако почувствате необходимост, само ми позвънете и ще изпратя шофьора да ви вземе. Имате телефона ми, нали?

— Предполагам, че е вече в паметта на телефона ми.

— Добре. Ако се наложи, позвънете ми, моля!

— Предполагам, че няма да се наложи. Ще взема такси.

— Както предпочитате. Обаждам се само за да ви кажа добре дошли в Ню Йорк и да ви съобщя, че ще се видим утре в девет в нашия офис. Шофьорът ще ви чака в осем и половина във фоайето на Парк Авеню. Офисът не е далеч от хотела, но нали знаете, сутрин движението е истински hell15.

— Не се безпокойте. Ще се видим утре.

— Разбира се. До утре.

Когато посегна да прибере мобилния телефон в джоба, разбра, че пръстите му са изгубили чувствителността си; ръката му бе замръзнала и не се подчиняваше на командите на мозъка; беше изтръпнала, далечна, чужда. Мушна я дълбоко в джоба на панталоните, отчаяно търсейки топлина, но не усети подобрение. Осъзна, че трябва незабавно да се махне от улицата. Видя вратата на един ресторант и я блъсна стремително, дори грубо; влезе и с облекчение почувства как го лъхна топлината на заведението, като човек, получил опрощение след заплахата на ада; заразтрива ръце с настървение, в опит да възстанови кръвообращението, докато почувства накрая как пръстите му възвръщат чувствителността си.

— Саn i help you16 — попита сервитьорът, младо и усмихнато момче.

Томаш даде да се разбере, че ще се справи сам с проблема, и седна до прозореца; от мястото му се разкриваше гледка към оживеното движение по Таймс Скуеър, което представляваше истински спектакъл. Сервитьорът му подаде менюто и той разбра, че е попаднал в мексикански ресторант. След като доби представа какво предлага заведението, Томаш си поръча enchiladas17 с кашкавал и телешко и коктейл „Маргарита“. Когато младежът се отдръпна, потопи хрупкавите nachos18 в доматен сос с лук, пийна пикантния аперитив и се облегна на стола да се полюбува на гледката. Явно не можеше да си позволи да скита из града, нямаше избор; след вечерята щеше да вземе такси и да се върне в хотелския уют.

Часовата разлика му се отрази и прекара неспокойна нощ. Беше шест часът сутринта, когато се събуди, тъмнина цареше отвъд прозореца; опита се отново да заспи, въртейки се в чаршафите, но след половин час разбра, че няма да се получи, и седна на крайчеца на леглото. Пресметна, че в Лисабон е единадесет и половина, и следователно не бе никак чудно, че сънят му се бе изпарил.

Огледа се и за първи път можа да оцени стаята; цветовата тема беше бордо, комбинирана със златисто, и присъстваше навсякъде — в завесите, сгънатата покривка на кревата, дивана, декоративните възглавници. Подът беше покрит с мек тъмночервен килим; бутилка „Сотерн“19 очакваше да бъде отворена; свежи растения украсяваха ъглите.

Взе телефона и избра номера на мобилния на Конщанса.

— Здравей, гущерче20 — каза той, назовавайки я с името, което ѝ беше измислил, докато бяха гаджета. — Всичко наред ли е?

— Как си Томаш? Как е там, в Ню Йорк?

— Кучешки студ.

— Ама е хубаво, нали?

— Различен е. Но е много интересен.

— Какво ще ми донесеш?

— Ц-ц-ц — укоризнено цъкна той. — Какво егоистично момиче си имам…

— Я го виж ти! Той се разхожда из Америка, а аз излязох егоист?

— Добре де, добре. Ще ти донеса Емпайър Стейт Билдинг, с Кинг Конг и всичко останало.

— Е, чак толкова не е нужно — засмя се тя. — Предпочитам МоМА.

— Какво?

— МоМА. Museum of Modern Art, Музей на модерното изкуство.

— Аха.

— Донеси ми Звездна нощ на Ван Гог.

— Коя? Онази, където звездите са големи като топки? Това има ли го тук?

— Да, в МоМА е. Искам също Перуники на Моне, Госпожиците от Авиньон на Инкасо и Японски диван на Тулуз-Лотрек.

— А Кинг Конг?

— За какво ми е Кинг Конг, след като вече имам теб?

— Ама че дявол! — разсмя се той. — Копията на картините ти стигат, нали?

— Не, искам да откраднеш оригиналите. — Направи кратка пауза. — Разбира се, че искам репродукции, диването ми, какво друго?

— Окей, ще намина оттам. Как е детето?

— Добре. Тя е добре — бе отговорът. — Ламя, както винаги.

— Представям си.

— Но вчера имахме един неприятен разговор.

— Какъв?

— Каза ми на вечеря: „Мамо, децата ми викат монга.21 А аз ѝ отговорих: „Не, не си чула добре, те искат да ти кажат, че си Маргарида“. — „Не, мамо — отговори ми тя. — Шушукат си на ухо, сочат ме с пръст и казват: „Онази там е монга“.

Томаш въздъхна.

— Знаеш какви са хлапетата…

— Знам, те са жестоки едни към други. Но въпросът е, че тя разбира всичко и я боли. Преди да ѝ разкажа приказка за лека нощ, пак ме попита какво е монга.

— Неприятно е, но какво можем да направим?

— Ще мина през училището да поговоря с учителката.

— И какво ще постигнеш с това?

— Е, все нещичко може да обясни на хлапетата, нали?

— Предполагам, че да.

— И ти би трябвало да дойдеш с мен.

— Не започвай пак. А и в момента е невъзможно, извън страната съм.

— Този път ти е простено — прие тя. Смени темата. — Разбра ли какво искат американците от теб?

— Не още. След малко ще се срещна с тях.

— Обзалагам се, че ще искат експертна оценка за някакъв ръкопис.

— Възможно е.

Томаш чу далечен звън от другата страна на линията.

— Първи звънец — каза тя. — Трябва да изключвам, защото имам час. А и това обаждане сигурно ще ти струва цяло състояние. Целувки и умната, нали?

— Целувки, гущерче.

— Внимавай с американките, палавнико. Чувала съм, че са доста напористи.

— Добре.

— И не забравяй да ми донесеш цветя.

Томаш остави слушалката. Включи телевизора и започна да сменя каналите. NBC, CBS, ABC, CNN, CNN Headline News, MSNBC, Nick’at’Nite, HBO, TNT, ESPN, какофония от звуци изпълни стаята, докато накрая се запрозява от досада. Погледна към вратата и забеляза вестника на килима, навярно някой от служителите го беше пуснал под вратата през нощта. Беше „Ню Йорк Таймс“, с президента Бил Клинтън на цялата първа страница и кмета Рудолф Джулиани, който надничаше от един ъгъл; прелисти разсеяно вестника, зачитайки се тук-там в отпусната сънливост.

Когато приключи с четенето, отиде да се изкъпе, да се избръсне и облече. Избра тъмносин костюм на бяло райе и сложи червена вратовръзка със златни рогове на изобилието. Излезе от стаята и слезе до Oscar’s American Brasserie, просторния салон, където се сервираше закуската. Обикновено Томаш ядеше малко сутрин, но винаги, когато излизаше в чужбина, което се случваше рядко, апетитът му нарастваше неимоверно и поглъщаше лакомо всичко; навярно защото се чувстваше несигурно на непозната територия или защото не знаеше кога отново ще му се удаде тази възможност, помисли си той. Но факт е, че се нахвърли с апетит на сиропираните палачинки и яйцата по бенедиктински, препечените филийки и английските кексчета, канадския бекон с холандски сос — меню, което бе в състояние да доведе до нервна криза семейния им лекар. Яде до насита и кренвирши с печен фасул, поливайки ги с натурален портокалов сок, и завърши с прекрасни шоколадови бисквити с лешник, преди, вече преял, да вдигне бялото знаме и да се предаде доволен.

Привърши със закуската някъде около осем и половина. Без да губи време, се отправи към фоайето на хотела откъм Парк Авеню, според инструкциите на Молиарти. Докато чакаше, се загледа в огромната зала, облицована с мрамор, с окачен таван и богато орнаментирани колони; изящен полилей висеше отгоре, хвърляйки светлина върху инкрустираните в мраморната настилка мотиви; стените бяха украсени с великолепни фрески е алегорични теми.

— Good morning, sir — чу глас, който го поздравяваше почтително. — How are yon today22!

Томаш се обърна и видя шофьора, който го бе посрещнал предишната вечер, бодър и общителен негър, облечен в синя униформа.

— Good morning.

— Shall we go23! — попита шофьорът, подканвайки го любезно е ръка, облечена в ръкавица.

Утрото беше мразовито, но благословено слънце грееше над града. „Жалко че не стига до нас, долу“, помисли си Томаш, любувайки се на извисилите се небостъргачи. Сградите в града бяха толкова високи, че слънчевата светлина дори не близваше земята, улиците и тротоарите в Ню Йорк живееха във вечна сянка. Гостът се настани в кадилака, същата дълга черна лимузина, която го беше взела предишния ден от летището; шофьорът зае мястото си зад волана. Спусна вътрешното разделително стъкло с леко жужене, шофьорът погледна назад и му посочи телевизор и малка масичка, където просветваха бутилка „Гленливет“24 и „Мое е Шандон“25 в кофичка с лед.

— Enjoy the ride26 — възкликна с усмивка.

Лимузината потегли и Томаш реши да се полюбува на града; Ню Йорк, който сега се разкриваше пред очите му, бе изпълнен с трескаво оживление. Изкачиха се по Лексингтън Авеню и завиха наляво, минавайки през „Рекит Клъб“, чиято фасада в ренесансов дворцов стил го изненада. Стигнаха до Медисън; кадилакът се включи в натоварения трафик по широкия булевард и измина няколко пресечки, докато приближи сградата на „Сони“, разпознаваема отдалеч по своя фронтон в стил Чипъндейл, където намали и спря в съседната пресечка.

— The office is here27 — съобщи шофьорът, сочейки към входа на един небостъргач. — Mister Moliarti is expecting you28.

Томаш слезе и огледа сградата. Четиридесететажното здание представляваше изящна кула от сиво-зеленикав полиран гранит с модерни, почти аеродинамични линии. Леден вятър бръсна тротоара, в същия миг Томаш видя как един добре облечен мъж излезе от сградата и тръгна към него.

— Професор Нороня?

Томаш разпозна португалския с бразилско-американско произношение на събеседника си по телефона.

— Добро утро.

— Добро утро, професоре. Аз съм Нелсън Молиарти, от Американ Хистьри Фаундейшън. Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое.

Стиснаха си ръцете. Молиарти беше нисък и слаб, с посивели къдрави коси; приличаше на хищна птица с малки очи и тънък крив нос като островърха кука.

— Добре дошли — каза домакинът.

— Благодаря — отвърна Томаш. Огледа се. — Здрав студ, нали?

— Какво казахте?

— Студено е.

— Да, наистина, много е студено. — Кимна му. — Елате, да влезем.

Направиха няколко крачки и се скриха в топлия подслон на модерната сграда. Томаш се възхити на фоайето от мрамор, украсено с необикновена скулптура — гранитен блок, окачен над стоманен резервоар, от който се стичаше струйка вода. Молиарти видя, че съзерцава скулптурата и се усмихна.

— Любопитно, нали? Направена е от американски скулптор.

— Интересно.

— Елате, нашият офис е на двадесет и третия етаж.

Асансьорът се движеше с невероятна скорост; вратите се отвориха след секунди и двамата се оказаха на етажа на фондацията. Външната врата беше направена от матово стъкло, обковано с лъскава стомана, с логото на институцията, гравирано в горната част. Кралски орел крепеше в ноктите си маслинова клонка и лента с надпис на латински: Hos successus alit: possunt, quia posse videntur. Под девиза бяха изписани инициалите AHF.

Томаш прочете сентенцията.

— Вергилий — отсече той.

— Моля?

— Латинският израз — каза португалецът, сочейки към лентата в орловите нокти от логото. — Това е цитат от „Енеида“ на Вергилий. — Препрочете израза и преведе: — „Успехът ги насърчава: те могат, защото мислят, че могат“.

— А, да. Това е девизът ни — усмихна се Молиарти. — Успехът носи успех, няма пречка, която може да ни спре. — Изгледа Томаш с уважение. — Вие знаете латински?

— Разбира се — възкликна той. — Латински, гръцки и коптски, макар че не ги упражнявам достатъчно. — Въздъхна. — Ще ми се да се заема със староеврейски и арамейски, това открива нови перспективи.

Американецът подсвирна впечатлен, но се въздържа от коментар. Прекосиха приемната и Молиарти го поведе по коридора. Влязоха в модерен кабинет, където ги очакваше една не особено симпатична госпожа на около шестдесет.

— Това е нашият гост — каза Молиарти, посочвайки Томаш.

Госпожата го поздрави с кимване.

— Hi.

— Госпожа Тереза Рака, секретарка на председателя на фондацията.

— Hello — поздрави португалецът и подаде ръка.

— Джон тук ли е? — попита Молиарти.

— Yes.

Молиарти почука на вратата и я отвори, без да изчака разрешение. Зад тежко полирано махагоново бюро седеше един почти олисял мъж със сресани назад редки посивели коси и двойна брадичка. Мъжът стана и разтвори ръце.

— Nel, come in29.

Молиарти влезе и представи госта.

— Професор Нороня от Лисабон — каза той на английски. — Професоре, това е Джон Савиляно, председател на управителния съвет на Американ Хистъри Фаундейшън.

Савиляно се дръпна от бюрото и протегна и двете си ръце към португалеца, широка приветлива усмивка се изписа на лицето му.

— Welcome! Welcome! Добре дошли в Ню Йорк, професоре.

— Благодаря.

Последва енергично ръкостискане.

— Добре ли мина пътуването?

— Да, отлично.

— Великолепно! Великолепно! — Посочи към двете удобни кожени кресла в ъгъла на кабинета. — Моля, седнете.

Томаш се настани в едното кресло и огледа обстановката. Интериорът бе издържан в консервативен стил, с дъбова ламперия на стените и тавана, и европейски мебели от XVIII век, вероятно френски или италиански. Огромен прозорец гледаше към манхатънската гора от сгради. Гостът разбра, че кабинетът е с изглед на юг, защото различи сред небостъргачите отляво сияещите стоманени дъги на зрелищния Крайслер Билдинг, отдясно — стъпаловидно извисяващия се Емпайър Стейт Билдинг с острата игла на върха, а в дъното като гигантски играчки блестяха стъклените фасади на кулите близнаци на Световния търговски център. Подът в кабинета на председателя на фондацията беше от лакиран орех; имаше огромни растения в ъглите и красива абстрактна картина с яркочервени форми на вълнообразен масленозелен фон, която допълваше интериора.

— Франц Марк — поясни Савиляно, след като забеляза интереса на госта си към картината. — Познат ли ви е?

— Не — каза Томаш, поклащайки глава.

— Бил е приятел на Кандински, двамата основават групата Der Blaue Reiter30 през 1911 година — поясни той. — Купих тази картина преди четири години на един аукцион в Мюнхен. Дадох цяло състояние, повярвайте ми. Цяло състояние.

— Джон е ценител на хубавите картини — поясни Молиарти. — Притежава неща на Полок и Мондриан.

Савиляно се усмихна и сведе очи.

— А, малка слабост. — Погледна към Томаш. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Чувствайте се като у дома си. Кафе? Имаме чудесно капучино…

— Добре, капучино в такъв случай.

Председателят на фондацията обърна глава към вратата.

— Тереза! — повика.

— Да, господине?

— Бихте ли донесли капучино за нас тримата и малко cookies31.

— Right away32, господине.

Савиляно потри ръце и се усмихна.

— Професор Томаш Нороня — каза. — Мога ли да ви наричам Том?

— Том ли? — разсмя се Томаш. — Като Том Ханкс? Добре.

— Надявам се, че нямате нищо против. Знаете ли, ние, американците, сме привърженици на неформалното общуване. — Посочи себе си. — Моля, наричайте ме Джон.

— А аз съм Нел — каза Молиарти.

— Значи се разбрахме — заключи Савиляно. Зарея поглед към небостъргачите, извисяващи се от другата страна на прозореца. — За първи път ли сте в Ню Йорк?

— Да, никога не съм излизал от Европа.

— Харесва ли ви?

— Още не съм видял много, но засега всичко ми харесва. — Томаш се поколеба. — Знаете ли, гледам улиците и си мисля, че Ню Йорк ми прилича на декор на филм на Уди Алън.

Двамата американци прихнаха.

— И таз добра! — каза Савиляно. — Филм на Уди Алън!

— Само един европеец може да каже такова нещо — отбеляза Молиарти, поклащайки развеселено глава.

Томаш се усмихваше неловко, без да разбира какво толкова забавно намират в това.

— Не мислите ли?

— Всичко е въпрос на гледна точка — отвърна Савиляно. — За човек, който познава Ню Йорк само от филмите, е нормално да вижда нещата по този начин. Но да не забравяме все пак, че не Ню Йорк прилича на филмов декор, а филмовите декори напомнят за Ню Йорк. — Намигна леко. — Capisce33?

Госпожа Рака влезе в кабинета с поднос, сложи чашите на масичката пред креслата; напълни ги с димящо капучино, остави пликчета със захар и няколко шоколадови бисквити и излезе. Тримата отпиха от чашите. Савиляно се облегна назад и се прокашля.

— Том, нека да поговорим сега за онова, което ви доведе тук. — Хвърли поглед на Молиарти. — Предполагам, че Нел вече ви е обяснил какво представлява нашата институция…

— Да, в общи линии.

— Много добре. Фондацията за американска история е организация с идеална цел, финансирана от частни фондове. Тя се ражда тук, в Ню Йорк, през 1958 година и си поставя за цел да подпомага проучванията върху историята на американския континент. Създадохме scholarship34 за американски студенти и за Студенти от цял свят, предназначена да стимулира новаторски научни разработки, изследвания, които биха разкрили нови страни от нашето минало.

— Става въпрос за Columbus Scholarship35 — уточни Молиарти.

— Точно така. Освен това, финансираме проучвания на археолози и професионални историци. Много от тези трудове са публикувани и бихте могли да ги намерите в която и да било добра книжарница в града.

— Какъв вид проучвания? — заинтересува се Томаш.

— Всичко, което има отношение към историята на американския континент — поясни председателят на фондацията. — Като започнем от динозаврите, живели на континента, и стигнем до изследванията върху native-americans, до европейските колониални окупации и миграционните движения.

— Native-americans?

— Да — усмихна се Савиляно. — Политически коректен израз, който използваме в Америка. Отнася се до народите, които европейците заварили тук при пристигането си.

— Аха.

Савиляно въздъхна.

— Нека да поговорим конкретно за нашия проблем. — Направи пауза. — Както знаете, през 1992 чествахме петстотин години от откриването на Америка. Тържествата бяха великолепни и бих искал да отбележа, че Американ Хистъри Фаун- дейшън има голяма заслуга за това. Когато честванията отминаха и нещата се уталожиха, ние се събрахме, за да решим какъв ще бъде следващият ни проект. Направихме справка в календара и веднага се открои една важна дата. — Погледна То- маш изпитателно. — Досещате ли се коя е?

— Не.

— 22 април 2000 година. След три месеца.

Томаш разбра.

— Откриването на Бразилия.

— Бинго! — възкликна Савиляно. — Петстотин години от откриването на Бразилия. — Отпи от капучиното. — И така, свикахме нашите съветници, за да чуем идеите им и да решим как да отбележим тази дата. Един от тези съветници е Нел, който е преподавал история в бразилски университет и познава много добре страната. Нел ни направи предложение, което ни се стори интересно. — Погледна към Молиарти. — Нел, мисля, че е по-добре ти да представиш идеята си.

— Разбира се, Джон — съгласи се Молиарти. — Идеята, която изложих, се основава главно на полемиката, дала толкова храна на историографията през вековете: дали Педро Алвареш Кабрал е открил Бразилия случайно или съвсем целенасочено? Както знаете, учените подозират, че португалците вече са знаели за съществуването на Бразилия и че Кабрал е дошъл, за да узакони това откритие. И така, аз предложих на управителния съвет да финансира проучване, което да даде окончателен отговор на въпроса.

— Съветът даде съгласието си и нещата бяха задвижени — добави Савиляно. — Решихме да привлечем най-добрите специалисти в тази област. Хората, на които щяхме да се доверим, трябваше да са не само висококвалифицирани експерти, а личности, притежаващи смелост да се опълчат срещу утвърдените идеи. Те би трябвало да отидат отвъд простото проучване на източниците и е гъвкавостта на ума си да съумеят да извлекат онова, което документите не са могли да съобщят открито.

— Както сигурно знаете — обясни Молиарти, — много от откритията първоначално са представлявали държавна тайна.

— Да — потвърди Томаш. — В Португалия например е съществувала така наречената политика на секретност.

— Точно така — съгласи се Молиарти. — Та при положение, че информацията за откритията е била дълбоко секретна, на нас ни бяха потребни историци, способни да продължат търсенията си отвъд официалните документи. След като официалните източници са били принудени да крият истината, вместо да я разкриват, не би трябвало да им се доверяваме. Затова искахме дръзки изследователи.

Томаш сви скептично устни.

— Звучи добре. Но не бива да очаквате, че някой сериозен учен би могъл да пренебрегне официалните източници, за да се впусне в приказна авантюра. Изследването му би трябвало да се основава на съществуващи документи, а не на спекулативни хипотези. Нито един уважаващ себе си историк не би си позволил да развихри въображението си; в противен случай, вече не би ставало въпрос за история, а за историческа измислица, нали?

— Разбира се.

— Очевидно е, че към документите трябва да се подхожда критично — настоя Томаш. — Трябва да се проучи естеството на ръкописите, да се проумее техният замисъл, предназначението им в съответния контекст и на тази основа да се правят оценки за тяхната достоверност. Ето това, в крайна сметка, включва критичният подход към източниците. Но че е нужно историческото проучване да се основава на документи, в това не се и съмнявам.

— Нито ние — побърза да изясни Молиарти. — Нито ние. Затова потърсихме най-авторитетните учени. Но освен това смятахме, че те би трябвало да са хора, способни да концептуализират онова, което се крие отвъд свитъците, с документи, изработени според изискванията на действащата в Португалия от XV век политика на секретност. Това предполагаше, че нашите учени би трябвало да са достатъчно авторитетни, от една страна, и достатъчно смели, в същото време. — Молиарти си взе една шоколадова бисквита. — Съветът ме натовари да намеря историци с подобен профил и аз месеци наред проучвах автобиографии, задавах въпроси, четох трудове и се консултирах с приятели. Докато накрая открих човека, който отговаряше на изискванията.

Молиарти направи толкова дълга пауза, че Томаш се видя принуден да запита.

— Кой?

— Професор Мартиньо Вашконселош Тошкано от Факултета по хуманитарни науки в Лисабонския университет.

Томаш се ококори.

— Професор Тошкано? Но той…

— Да, приятелю — прекъсна го Молиарти, намръщен. — Той почина преди две седмици.

— Казаха ми приятели… Вестниците също съобщиха.

Молиарти въздъхна тежко.

— Професор Тошкано привлече вниманието ми с новаторския си подход в научните изследвания върху Дуарте Пашеку Перейра36 и мистериозната му творба Esmeraldo de Situ Orbis. Прочетох неговите трудове и останах впечатлен от живия му ум, от таланта, който свидетелства, че би могъл да отиде много по-далеч от привидното, да застане срещу установените истини. Освен това работата му беше високо оценена в Катедрата по история в PUC37.

— PUC?

— Католическият университет в Рио де Жанейро, където преподавах — поясни Молиарти. — Така че отидох до Лисабон да говоря с него и го убедих да оглави този проект. — Усмихна се. — Смятам, че добрите хонорари, които предлагаме, донякъде ми помогнаха да го убедя.

— Нашата фондация си е спечелила славата на институция, която най-добре плаща на сътрудниците си — похвали се Саниляно. — Изискваме най-доброто и плащаме най-добре.

— И тъй, професор Тошкано имаше най-подходящия профил — подхвана пак Молиарти. — Наистина не пишеше много добре, това като че ли е проблем на някои португалски историци, но не беше кой знае каква пречка. Ние разполагаме със специалисти по стила, истински хемингуеевци, способни да направят така, че професор Тошкано да заприлича по стил на Джон Гришам.

Двамата американци се разсмяха.

— А защо не на Джеймс Джойс? — позаинтересува се Томаш. — Казват, че е най-добрият писател, пишещ на английски език…

— Джойс ли? — възкликна Савиляно. — Jesus Christ! Та той пише по-зле и от Тошкано!

Ново прихване.

— Хайде, стига шеги — каза накрая Молиарти. — Докъде бях стигнал?

— До подходящия профил на професор Тошкано, който обаче пишел лошо — отбеляза Томаш.

— А, да. — Пое си дълбоко дъх. — Не бих казал, че професор Тошкано беше подходящият човек. Просто отговаряше на търсения профил.

— Това не е ли същото?

Молиарти се намръщи.

— Не съвсем. Знаете ли, професор Тошкано имаше някои проблеми, както имах възможността да забележа. — Отпи глътка кафе. — На първо място, не беше човек, който се придържа към определеното поле на изследване. Той беше в известен смисъл недисциплиниран човек, готов да следва пътища, които, макар и обещаващи, се оказваха маловажни за провежданото проучване, а това водеше до разход на енергия и ценно време за второстепенни неща. Освен това не обичаше да дава отчет за свършената работа. Аз настоявах да ме осведомява за хода на изследването и го бях помолил да представя отчети, но той нищо не казваше, само промърморваше нещо неясно. В един момент заяви, че е направил страшно важно откритие, нещо, което щяло да промени всичко, което знаем за Великите открития, истинска революция. Когато го попитах какво има предвид, той не спомена и дума повече, каза само, че трябва да изчакам, за да мога сам да се уверя.

Настъпи тишина.

— Изчакахте ли?

— За чакане, чакахме. Нямахме друг избор, нали?

— А после?

— А после той почина — отбеляза начумерено Савиляно.

— Хм — промърмори Томаш замислено. — Без да обясни какво е това откритие.

— Точно така.

— Разбирам — каза той, като се облегна на креслото. — Значи, това е вашият проблем.

Молиарти се прокашля.

— Това също е проблем. — Вдигна показалец. — Но той не е единственият, дори не е най-големият ни проблем.

— Нима? — учуди се португалецът.

— Да, така е — отвърна Молиарти. — Най-големият ни проблем е времето. Срокът за представяне на проучването изтича след три месеца, а нямаме какво да покажем.

— Как така?

— В буквален смисъл. След три месеца ще бъдат отбелязани петстотин години от откриването на Бразилия, а Американ Хистъри Фаундейшън няма никаква готовност да представи приносния труд. Както вече ви обясних, професор Тошкано беше маниак на тема сигурност и не ни предаде никакъв материал, поради което сега сме с празни ръце. Не разполагаме с нищо. — Събра показалеца с палеца в символична 0. — Нула.

— За първи път от съществуването на фондацията няма да имаме никакъв принос в отбелязването на такова голямо събитие в историята на нашия континент — допълни Савиляно.

— Срам — отбеляза Молиарти, поклащайки глава.

Двамата отправиха очи към португалеца в очакване.

— Затова се свързахме с вас — поясни Савиляно. — Трябва да възстановим и доведем докрай проучването на Тошкано.

— Аз?

— Да, точно вие — потвърди Савиляно. — Предстои ви много работа и трябва да я свършите максимално бързо. Ръкописът трябва да бъде готов най-късно след два месеца. Издателството е в състояние да пусне книгата само за месец, но не бива да разчитаме на чудеса. Трябва да приключим работата към средата на март.

Томаш го гледаше смаян.

— Извинете, вероятно е станала някаква грешка. — Наведе се напред и постави длан на гърдите си. — Аз не съм специалист в областта на Великите географски открития. Моята специалност е друга. Аз съм палеограф и криптоаналитик, работата ми е да дешифрирам скрити послания, да интерпретирам текстове и да определям достоверността на документите. В това съм добър, най-добрият в моята област. Ако имате нужда от експерт по периода на Откритията, мога да ви посоча имена. В моята катедра в Нов лисабонски университет има достатъчно квалифицирани преподаватели, които могат да ви помогнат в проучването. Всъщност дори имам предвид един или двама души, подходящи за тази работа. Но аз просто не съм вашият човек. — Погледна към двамата американци. — Бях ли достатъчно ясен?

Двамата американци се спогледаха.

— Том, вие бяхте пределно ясен — каза Савиляно. — Но ние искаме вас.

Томаш остана неподвижен, загледан в него две дълги секунди.

— Изглежда, не съм обяснил добре — каза накрая.

— Много добре обяснихте, Том. Crystal clear38. Мисля, че ние не обяснихме нещата достатъчно добре.

— Готови сме да платим каквото е необходимо — добави Савиляно, прибягвайки до последния коз. — Две хиляди долара на седмица, освен направените от вас разходи. Ако успеете да приключите в рамките на определения срок, ще получите допълнителна награда от половин милион долара. — Изрече сумата на срички. — Помислете добре. Половин милион долара. — Протегна ръка. — Take it or leave it39.

На Томаш не му се наложи дълго да пресмята. Две хиляди долара са кажи речи равни на две хиляди евро. Четиристотин контуш40 на седмица. Хиляда и шестстотин контуш на месец. Половин милион долара са почти половин милион евро. Сто хиляди контуш. Ето разрешението на всичките му проблеми. Безбройните прегледи на Маргарида, таксата за специалното обучение, по-добър дом, по-сигурно бъдеще и всички онези дреболии, които им липсваха, най-обикновени неща като вечеря в добър ресторант, разходка до Обидуш, без да се притесняват за изразходения бензин, а може би уикенд в Париж, където ще заведе Конщанса в Лувъра и малката — на Евродисниленд. Всъщност какво толкова му мисли? Предложението не беше за отказване.

Наведе се напред и погледна събеседника си в очите.

— Къде да подпиша? — попита.

Стиснаха си енергично ръце, сделката беше сключена.

— Tom, welcome aboard!41 — приветства го Савиляно с широка усмивка. — Заедно ще свършим велики дела! Велики!

— Надявам се да е така — съгласи се португалецът, докато еуфоричният американец му трошеше ръката. — Кога започвам?

— Веднага. Професор Тошкано почина преди две седмици в един хотел в Рио де Жанейро — каза Молиарти. — Получил е сърдечен удар, докато пиел сок, представете си. Знаем, че е проучвал някои документи в Националната библиотека и в Португалската кралска библиотека в Рио. Може би там ще откриете следите, които ще ви подскажат посоката на неговото изследване.

Джон Савиляно си придаде съкрушен вид.

— Том, с неудоволствие трябва да ви съобщя, че се налага утре да отлетите за Рио де Жанейро.