Кодекс 632

XII

КВАРТАЛЪТ АЛФАМА БЛЕСТЕШЕ В ЦЯЛАТА СИ ЖИВОПИСНА ПРЕЛЕСТ, с порутените фасади на старите къщи, с балкони, отрупани със саксии и проснати дрехи пред големите прозорци. Чужд на зрелището, което представяше кварталът, преливащ от живот, Томаш вървеше с наведена глава, впил погледа си в каменната настилка на стръмните улички и безкрайните стъпала към крепостта, с вечната чанта с документи в дясната ръка, като тежко бреме, което влачеше нагоре по хълма. Не обръщаше внимание нито на приятните кафенета с маси на открито, нито на оживените кръчми и бакалници, нито на антикварните магазинчета и пъстрите занаятчийски дюкянчета, притиснати едно до друго в тесните криволичещи улички; изпълнен с облекчение, стъпи на Руа ду Шао да Фейра, премина през Порта де Сао Жорже и най-накрая се озова зад стените на крепостта Сао Жорже.

Капнал от умора и останал почти без дъх, спря под боровете на площад Праса де Армаш покрай заплашителната статуя на дон Афонсо Енрикеш, остави чантата за малко и се огледа наоколо, любувайки се на средновековните крепостни стени, ограждащи широк площад. Тук, в крепостта Сао Жорже, са живеели всички португалски крале, след като дон Афонсо Енрикеш отвоювал Лисабон от маврите през 1147 година. Дори и дон Жоао II и дон Мануел I, великите монарси от епохата на Великите географски открития, са живели в крепостта, издигната на хълма в центъра на града. Прекоси потъналия в зеленината на дърветата площад и се облегна на каменната стена, за да се полюбува на панорамната гледка към града, разпрострял се до хоризонта, и безметежното огледало на Тежо, което проблясваше отпред, уловено в огромната желязна конструкция на моста 25 април в далечината.

Продължи покрай крепостната стена, докато стигна до едно кафене на открито в двора на бившата кралска резиденция, под сянката на исполинската кула Tope ду Пасо. Каменни лъвчета пазеха входа към двора, взряни в кръглите маси до стената и великолепната панорама. Нелсън Молиарти му махна от една маса, поставена между дънера на старо маслиново дърво и огромно оръдие. Томаш се присъедини към него. Останаха на открито, макар че според Томаш сивото и хладно време не беше особено подходящо за обяд тук; американецът обаче не изглеждаше ни най-малко притеснен от зимния хлад и намираше мястото за много приятно. Размениха обичайните поздрави, поръчаха си обяд и след като преминаха през формалностите, които подобна среща изискваше, Томаш представи накратко откритията си по отношение на извършената от Тошкано работа.

— Въз основа на ксерокопията, които намерих в дома на вдовицата, и проучваните от него документи в библиотечни архиви в Лисабон, Рио де Жанейро, Генуа и Севиля може да се заключи, че професор Тошкано е посветил по-голямата част от изследването си на установяване на произхода на Христофор Колумб — заяви Томаш. — Проявявал е необикновен интерес към всички документи, които свързват откривателя на Америка с Генуа, и явно се е опитвал да се увери в тяхната достоверност. Онова, което ще ви покажа сега, са сведенията, които професорът е събрал, и заключенията, до които според мен е стигнал.

— Нека да изясним нещо — помоли Молиарти. — Можете ли да гарантирате, че професор Тошкано не е посветил почти никакво време на откриването на Бразилия?

— Работил е по темата, за която е бил нает, в началото на проекта, сигурен съм в това. Но в хода на проучвателната работа навярно се е натъкнал на някакъв документ, който го е отклонил от първоначалния план.

— Какъв документ

— Нямам представа.

Молиарти поклати глава.

— Son of a bitch!183 — изпсува тихо. — Значи наистина ни е мамил през цялото време.

Американецът замълча. Томаш остана притихнал, изчаквайки събеседникът му да се успокои. Сервитьорът се появи с предястията, foie gras sauté184 c пияна круша и цикория за американеца и козе сирене със захаросани домати cherry185, карамелизирана ябълка с мед и риган за госта. Изисканият вид на hors d’oeuvre186 помогна на Молиарти да се успокои.

— Да продължа ли? — попита Томаш веднага след като сервитьорът се оттегли.

— Да. Go on187. — Взе вилицата и нетърпеливо посегна към foie gras sauté. — Добър апетит.

— Благодаря — каза португалецът и опита карамелизираната ябълка. — Да видим какви документи свързват Колумб с Генуа. — Наведе се и извади един лист от чантата, която стоеше опряна до едно от крачетата на масата. — Това е ксерокопие на писмо сто и тридесет, изпратено от помощник-архиепископа на Гранада Пиетро Мартире д’Ангиера от Милано до граф Джовани Боромео на 14 май 1493 г. — Подаде листа на американеца. — Прочетете, моля.

Молиарти взе листа, разгледа го набързо и го върна.

— Том, извинявайте, но не разбирам латински.

— Извинете. — Португалецът посочи едно изречение в копието. — Тук се казва следното: Redita ab Antipodibus ocidinis Christopherus Colonus, quidam vir ligur.

— Какво ще рече това?

— Че от западните краища е пристигнал някой си Кристофорус Колонус, лигуриец. — Извади втори лист от чантата. — А в едно друго послание, изпратено до италианския кардинал Асканио, писмо сто четиридесет и две, споменава Колумб като Colonus ille novi orbis repertor, тоест „Колонус, откривателят на Новия свят“. — Вдигна пръст. — Забележете, Ангиера го нарича Колонус, а не Колумб.

— Къде са тези писма?

— Публикувани са през 1511 г. от германеца Якоб Корумбергер със заглавие Legatio Babilonica и са преиздадени през 1516 г. от Арналди Гуилелми, миланец, в книгата му De Orbe novo decades, разказ за историята на Кастилия, пълен с грешки.

— Но вие сте видели оригиналните писма, нали?

— Не, мисля, че не са оцелели.

— В такъв случай онези, които са ги публикували в сборниците, може да са сгрешили името на Колумб.

Томаш поклати глава утвърдително, докато лакомо поглъщаше остатъка от козето сирене.

— Поради липса на оригиналните текстове този въпрос е съвсем основателен. Всъщност същият въпрос възниква и при документите, свързани с произхода на Колумб. Не можем да знаем доколко копистите са били стриктни при преписването на документите, не знаем и дали не са били правени опити за присвояване на националната принадлежност на откривателя чрез публикуване на фалшифицирани документи, в които са били променени ключови моменти от съдържанието. Както знаете, понякога е достатъчно да се промени само една запетая, за да се промени изцяло смисълът на текста. Като се има предвид, че нашият източник не са оригиналните писма на Ангиера, а копия от 1511 и 1516 година, би трябвало да допуснем, че е възможно името да е било подправено. Но това, което е валидно за името, е валидно и за произхода на Колумб. Ангиера е предполагал, че е от Лигурия, но дали копистите правилно са предали произхода на откривателя на Америка?

— Този Ангиера познавал ли е лично Колумб?

— Някои историци смятат, че е така, но истината е, че в писмо сто и тридесет той споменава мореплавателя като „някой си Кристофорус Колонус“. Ако говорим за друг човек, наричайки го „някой си“, се подразбира, че поне до този момент не го познаваме лично, нали?

— Така е — съгласи се Молиарти, докато приключваше с foie gras sauté. — Нека да допуснем, че съществуват неясноти относно достоверността на текста на този там Ангиера. Но предполагам, че има и други документи, които свързват Колумб с Генуа?

— Има, да — усмихна се Томаш. — Друг италианец, венецианецът Анджело Тревизано, изпратил през 1501 година на един свой земляк превода на италиански на първото издание на De orbe novo decades от Ангиера, където споменава за приятелството между Ангиера и Christophoro Colombo zenoveze, установявайки за първи път така ясно връзката на мореплавателя с Генуа.

— Виждате ли?

— Проблемът е, че професор Тошкано не се е доверявал на истинността на информацията в това издание, цитирайки по този повод в бележките си съмненията на изследователя Байери Бертоломеу. Прочетох Бертоломеу и видях, че този автор се съмнява в автентичността на текста от Ангиера, тъй като всичко му изглеждало нагласено така, че да отговаря на вкуса на ерудираната италианска читателска публика. De orbe novo decades е сензационен текст за времето си, нещо като писмата на Америго Веспучи за Новия свят. Не се казва самата истина, а онова, което публиката иска да чуе. А италианците държали да чуят, че la grande scoperta188 е дело на италианец.

— Хм — промърмори Молиарти, като се почесваше по брадичката. — Малко спекулативно ми звучи.

— Спекулативно е наистина — съгласи се Томаш. — Но в крайна сметка, какво не е спекулативно около Колумб? — Усмихна се. — И дотам ще стигнем. Искам само да ви кажа, че Тревизано публикувал през 1504 г. Libretto di tutte le navigationi di Re di Spagna, където отново става дума за Christoforo Colombo zenovese.

Молиарти махна към чантата на историка.

— Имате ли ксерокопие на този откъс от текста?

— Не — поклати глава Томаш. — Не е останал запазен нито един екземпляр от Libretto.

— И откъде знаете какво пише в него?

— Цитиран е от Фраканцано да Монталбодо в Paesi nuovamente retrouvati, издадена през 1507 г.

— Това е достатъчно, нали?

— Да, ако приемем принципа на вторичните извори. И все пак безспорен факт е, че не разполагаме с достъп до оригиналния текст и трябва да предвидим всички възможни последствия от това. От друга страна, важно е да се подчертае, че Тревизано не е познавал Колумб лично, поради което също се е ограничил с цитиране на други, в случая на Ангиера. Тоест, Монталбодо цитира Тревизано, който пък цитира Ангиера. — Потърси някаква бележка в бележника си. — Освен това, самият Монталбодо твърди, че „след римляните, само италианците открили земи“. Това невероятно изявление е толкова абсурдно, че издава намерението на автора, а то е да докаже, че всички откриватели са италианци, дори и онези, които в действителност не са. — Вгледа се в събеседника си. — Както разбирате, достоверността на информацията, получена при тези условия и при наличието на предпоставени тези, е доста съмнителна.

— Тогава да се абстрахираме от Тревизано. Какво остава?

— Доста неща. — Томаш извади папка с ксерокопия от чантата. — През 1516 г., десет години след смъртта на Колумб, един генуезки монах, Агостино Джустиниани, епископ на Небио, публикувал текст на няколко езика, озаглавен Psalterium Hebraeum, Graecum, Arabicum et Chaldeum, etc.189, който ce оказал манна небесна от непозната дотогава информация. Джустиниани разкрил, че откривателят на Новия свят Кристофорус Колумбус бил роден в Генуа, patria Gemiensis, родителите му били бедни плебеи, vilibus ortus parentibus, баща му бил carminatore, даракчия, поради което дори не бил назован по име. Пак според Джустиниани, Колумб също бил даракчия с основно образование. Преди да се спомине, мореплавателят оставил една десета от приходите си на Ufficio di San Giorgio, банката „Сан Джорджио“ в Генуа. Тази информация е повторена от Джустиниани в друга книга, Castigatissimi Annali190, публикувана посмъртно през 1537 г., където е променена само професията на Кристофорус. Вече не бил даракчия, а тъкач на коприна.

— Донякъде съвпада с онова, което знаем днес за Колумб.

— Без съмнение — призна Томаш. — Все пак в бележките си професор Тошкано е посочил някои спорни моменти, които е открил в информацията, предоставена от Джустиниани в Psalterium и в Castigatissimi Annali. Първо, Колумб не е могъл да остави на банката в Генуа една десета от своите приходи, защото е умрял в мизерия. А една десета от нищо си е нищо. — Усмихна се. — Но това е само забавна подробност. По- сериозно е твърдението, че Колумб бил слабо образован тъкач, тъй като то ни поставя в доста озадачаваща ситуация. Ако той е тъкал коприна и е бил невеж селяндур, откъде, по дяволите, е натрупал напредничавите знания върху космографията и мореплаването, които са му позволили да плува в непознати морета? Как е възможно при тези условия да му поверят не един кораб, а цяла флотилия? Как е успял да стигне до поста адмирал? Нима е допустимо такъв плебей да се ожени за дона Филипа Мониж Перещрелу, португалка от благородническо потекло, потомка на Егаш Мониж и родственица на генерал дон Нуно Алвареш Перейра, в епоха на големи класови предразсъдъци, когато връзките между мъже от народа и жени от благороднически произход са били абсолютно немислими? По какъв начин този невежа е получил достъп до кралския двор на великия дои Жоао II, най-могъщия и най-ерудирания монарх в онази епоха? — Професорът размаха копията на водените от Тошкано бележки. — Ясно е защо за професор Тошкано всичко това е било лишено от смисъл. Освен всичко, Джустиниани не е познавал лично мореплавателя и е бил принуден да цитира сведения от чужди източнци. Синът на Колумб, Ернандо Колон, обвинил Джустиниани в неточност и посочил редица фактически грешки, които лесно можело да бъдат проверени, намеквайки, че генуезкият автор е дал фалшива информация и по отношение на en este caso que es oculto191, странен израз от книгата на Ернандо, за който се предполага, че се отнася до произхода на баща му.

— I see192 — промълви Молиарти мрачно. — И какво още?

— Що се отнася до италианските претенции от XVI век, засега ще спрем дотук.

Сервитьорът прекъсна разговора с обяда. Вдигна празните чинии от предястията и сервира филе от морски дявол с лимон за Молиарти и порция скариди и речни раци на фурна с доматен сос, лимон и каперси за Томаш, плюс качамак от бяла царевица с миди. По поръчка на американеца сервитьорът наля в чашите им изстудено Casai Garcia193.

— В Португалия предпочитам риба пред всичко друго — сподели Молиарти, докато изстискваше лимона върху филето. — Риба на скара и студено зелено вино.

— Не е лошо, никак не е лошо — съгласи се Томаш със забодена на вилицата скарида.

— Ммм, прекрасно! — възклицаваше Молиарти, докато хапваше от рибата. Направи жест с вилицата по посока на госта си. — Няма ли други?

— Какви други?

— Ммм… хроникьори от петнадесети век, които да споменават Колумб.

— Има иберийски автори. — Томаш отпи глътка вино. — Да започнем от португалците. Руй де Пина в началото на XVI век говори за „Кристован Колонбо, италианеца“. Гарсия де Резенде го повтаря през 1533 г., както и Антонио Галвао — през 1550 г. Дамиао де Гояш — през 1536 г., Жоао де Баруш и Гашпар Фрутуозо през 1552 г. уточняват генуезкия произход на мореплавателя, като повечето го наричат Колом.

— Много хора твърдят едно и също нещо…

— Наистина, така е — съгласи се Томаш. — Но само Руй де Пина заслужава доверие, защото е бил съвременник на събитията и вероятно е познавал лично Колумб. Останалите хронисти просто повтарят чужди думи, негови или на италианците, които вече споменах. Едните пишат, че Колумб е италианец, защото Пина вече го е бил казал, други споменават генуезкия му произход, защото такова е било общоизвестното становище на Тревизано, Монталбодо и Джустиниани.

— Смятате ли твърдението на Пина за истинно?

— Абсолютно.

— Много добре — усмихна се Молиарти, потривайки ръце от задоволство.

— Но трябва да кажа, че докато преглеждах записките на професор Тошкано, установих с почуда, че той е имал някакви съмнения.

— Съмнения ли?

— Да — потвърди Томаш, свивайки устни. — Но не е изложил основанията за съмненията си. Само е отбелязал с молив в полето на копието от микрофилма на Хроника на крал дон Жоао II, която се намира в Торе ду Томбо, нещо много интересно. — Погледна към копието, за което ставаше дума. — „И таз добра“, това е написал и после е добавил: „Хитреци“.

Молиарти бе видимо заинтригуван.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нямам никаква представа. Ще трябва да го проуча.

Американецът поклати примирено глава.

— Добре, а другите иберийски автори?

— Вече споменах португалците, остават испанците. Нека да започнем с викарий Андрес Берналдес, който публикувал през 1518 г. Historia de los Reyes Catόlicos. Та нашият приятел Берналдес твърди, че Колумб е роден едновременно в два града, Милано и Генуа.

— Как така? Роден е в един или в друг град.

— Не и ако се вярва на Берналдес. Изданието на книгата му от Гранада, 1556 г., определя Милано като месторождение на Колумб, докато мадридското издание на същата книга от 1570 г. вече посочва Генуа като негов роден град.

— Но не казахте ли, че книгата е публикувана през 1518 г.?

— Да. Но не е запазен нито един екземпляр от първото издание. Най-старите са от Гранада и Мадрид и се разминават по отношение на този основен факт.

Американецът завъртя очи нетърпеливо.

— Next194.

— Следващият в списъка също е испанец. — Показа малък свитък от ксерокопия. — Гонсало Фернандес де Овиедо започнал да публикува своята Historia General у Natural de las Indias през 1535 г. Овиедо цитира италианци, чиито становища относно произхода на Колумб се разминават. Според него едни твърдели, че мореплавателят бил от Савона, други — че е от Нерви, а трети — от Кугурео. Овиедо не е познавал лично Колумб и цялата информация, с която разполагал, била от типа „чух едни италианци да казват“. — Прибра копията в чантата. — С други думи, Овиедо си остава също източник втора ръка.

Американецът въздъхна отегчено:

— What else195?

— Остават ни документите, публикувани в по-късни времена, след XVI век, както и три много важни текста, като се има предвид кои са авторите.

Направи драматична пауза, която събуди любопитството на Молиарти.

— И кои са те?

— Испанският историк Бартоломе де лас Касас, синът на Колумб Ернандо Колон и самият Христофор Колумб.

— Много добре.

— Да започнем с Бартоломе де лас Касас, хронист, съвременник на Колумб, който дава най-много сведения за откривателя на Америка. Лас Касас е писал своята Historia de las Indias в периода между 1525 и 1559 година. Твърди, че се е запознал с Колумб при пристигането му в Испания и е получил достъп до документите, които са били съхранявани в манастира „Конвенто де лас Куевас“ в Севиля. Според него родината на Колумб е Генуа.

— А! — възкликна Молиарти, надвесен над масата, изтривайки в салфетката остатъците от рибното филе. — Ето един сигурен източник.

— Без съмнение — потвърди Томаш, дъвчейки едно раче. — За съжаление, и тук се сблъскваме с някои неясноти. На първо място, Historia de las Indias е била публикувана едва през 1876 г., повече от три века след като е била написана. Можем само да гадаем през чии ръце е минала през това време. Факт е, че професор Тошкано е открил изтрити и вмъкнати нови редове в оригиналния ръкопис. Вторият проблем е свързан с достоверността на текста на Лас Касас. Испанският учен Менендес Пидал е открил преиначавания и неточности, както е видно от твърдението му, че се е запознал с Колумб при пристигането му в Испания.

— Не го ли е познавал?

— Да видим — каза Томаш с писалка в ръка. — Христофор Колумб е пристигнал в Испания през 1484 г., идвайки от Португалия. — Написа 1484 на гърба на едно от ксерокопията. — Лас Касас е роден през 1474 г. — Написа 1474 под предходната дата, знака минус и тегли черта. — Това означава, че Лас Касас се е запознал с Адмирала, когато е бил едва десетгодишен и в момент, когато Колумб все още не е бил известен. — На гърба на копието пишеше 1484–1474 = 10. — Смятате ли, че е възможно десетгодишно дете да запомни среща с човек, комуто по онова време, осем години преди откриването на Америка, никой не е обръщал ни най-малко внимание?

Молиарти въздъхна отново и сведе очи.

— Наистина…

— Да минем сега на най-важния свидетел, като изключим самия Колумб. — Прибра писалката във вътрешния джоб на сакото и извади една книга от чантата. — Ернандо Колон, вторият син на Адмирала, роден от връзката му с испанката Беатрис де Арана, е автор на Historia del Almirante. — Показа книгата със заглавие Животът на Адмирала на испански език, която си беше купил в Севиля. — Тук несъмнено би трябвало да открием истинска златна мина от информация. Ернандо Колон е син на Адмирала и никой не би дръзнал да оспорва фактите. Имал е привилегирован достъп до информацията. И така, Ернандо бърза да поясни, че е написал биографията, защото други се били опитали да го направят, без да познават истинските факти. Сред фалшификаторите посочва специално Агостино Джустиниани, генуезеца, който обявил пред света, че първоначално Колумб бил обикновен тъкач от Еенуа.

— Ернандо не е ли потвърдил, че баща му е от Генуа?

— Тъкмо в това е въпросът. Синът на Колумб не твърди категорично, че баща му е от Генуа. Дори обратното. Ернандо съобщава, че е пътувал три пъти до Италия — през 1516, 1529 и 1530 г., за да провери доколко са основателни всеизвестните твърдения. Издирвал роднини, разпитвал различни хора с фамилното име Колумб и се ровил в нотариалните архиви. Нищо. И при трите си пътешествия из района на Генуа не намерил и следа от какъвто и да било роднина. Ернандо обаче открил потвърждение за италианския произход на баща си в Пиаченца, в чието гробище, според него, имало гробници с герба и епитафии, отнасящи се до фамилията Колумб. Той се уверил, че неговите предци били с благородна кръв и отрекъл твърденията, че баща му бил необразован, изтъквайки факта, че само човек с висока култура би могъл да рисува географски карти и да извърши велики подвизи. Животът на адмирала описва подробно пристигането на баща му в Португалия. Пише, че баща му заминал заради „един мъж на име Коломбо“, когото по-късно идентифицира като Коломбо Младия. По време на битка в морето, някъде между Лисабон и нос Сао Висенте, в Алгарве, Кристовао паднал във водата и успял да се спаси, като преплувал двете левги до брега, вкопчен в едно гребло. После заминал за Лисабон, където, според Ернандо, „се намирали мнозина от неговия генуезки край“.

— Ето на! — възкликна Молиарти с триумфална усмивка. — Доказателство, приведено от самия син на Колумб.

— Бих се съгласил с вас — прекъсна го Томаш, — ако можехме да бъдем сигурни, че самият Ернандо Колон е написал това.

Американецът отметна глава назад от почуда.

— А не е ли?

Историкът прегледа копията със записките на Тошкано.

— Както изглежда, професор Тошкано е имал своите съмнения.

— Какви съмнения?

— Съмнения относно достоверността на текста, основаващи се на някои странни противоречия и неоснователни твърдения в него — поясни Томаш. — Да започнем с ръкописа. Ернандо Колон завършил книгата си, но не я публикувал. Умрял, без да остави наследници, поради което ръкописът преминал у племенника му Луиш де Колон, най-големия син на португалския му брат Диого Колом. През 1569 година един генуезец на име Балиано Форнари се обърнал към Луиш с предложението да публикува Животът на Адмирала на три езика — латински, кастилски и италиански. Племенникът на Ернандо се съгласил и предал ръкописа на въпросния генуезец. Форнари отнесъл книгата в Генуа, превел я и през 1576 г. публикувал във Венеция италианския вариант, обявявайки, че го е направил, за да могат всички да узнаят „тази история, чиято слава би трябвало първо да споходи Генуа, родина на великия мореплавател“. Забравил за останалите два обещани варианта, включително кастилския, след което ръкописът изчезнал. — Томаш посочи екземпляра на испански на книгата на Ернандо Колон. — Тоест това, което се намира тук, не е оригиналният текст на кастилски, а превод от италиански, който на свой ред е превод от кастилски, поръчан от генуезец, който си признава, че иска да прослави Генуа. — Остави томчето на масата. — С други думи, става въпрос за още един източник втора ръка.

Молиарти потри очи, изморен от заплетената интрига.

— А кои са неоснователните твърдения?

— На първо място, споменатите гробници с герба и епитафиите на фамилията Колумб от Пиаченца. При посещението на гробището на града се оказа, че тези гробници съществуват наистина, но не с името Колумб. Те са на Колона. — Усмихна се. — Ако се вярва на бележките на професор Тошкано, изглежда, ръката на генуезки преводач се е намесила тук, преиначавайки Колона на Колумб. Всъщност в един друг пасаж преводачът е оставил латинското название на Колон, Колонус, а не Колумбус, влизайки така в противоречие с версията, че гробниците били на фамилия Колумб.

— Но Ернандо не твърди ли, че баща му тръгнал да странства по море заради някой си Коломбо Малкия от неговата фамилия?

Томаш се разсмя.

— Коломбо Младия, Нелсън. Младия. — Разлисти екземпляра на Животът на Адмирала. — Наистина така се твърди в книгата. Всъщност Колумб Младия е бил корсар и невинаги се е наричал Колумб. Става въпрос за Йордже Бисипат, когото италианците нарекли с прякора Колумб Младия, за да го различават от Колумб Стария, както бил известен нормандецът Гийом Кулон, наречен Коломбо по аналогия с френския израз coup long, „дългия удар“.

— Каква бъркотия.

— Така е. Но въпросът е друг. Как би могло Колумб да бъде фамилно име на бащата на Ернандо, след като Колумб Младия е било просто прякор? Единственото възможно предположение е, че и тук се е намесил преводачът, обърквайки нещата, които не е разбирал, и установявайки с motu proprio196 семейна връзка между Кристовао и Колумб Младия, каквато очевидно не е съществувала.

Молиарти унило се облегна на стола. Беше приключил с филето и отмести чинията настрани.

— Добре, независимо дали е Колона или Колумб, Пиаченца или Генуа, факт е, че Ернандо определя месторождението на баща си в Италия.

— Да, но професор Тошкано не е бил съвсем сигурен в това — отвърна Томаш, загледан в бележките. — Както в записките си, така и в полето на Животът на Адмирала, до абзаца, в който се посочва Пиаченца като родно място на Кристовао, Тошкано е написал с молив, че родом от този град вероятно не е бил мореплавателят, а дона Филипа Перещрело, първата жена на Колумб и майка на Диого Колон. Тошкано е бил склонен да вярва, че в оригиналния текст на Ернандо Пиаченца е бил посочен като вероятното родно място на дона Филипа и че италианският преводач е преиначил абзаца, замествайки името на дона Филипа с това на Кристовао. Всъщност Тошкано е написал тук италианската поговорка Traduttori traditori, което ще рече: „Преводачи предатели“.

— Това е спекулативно.

— Истина е. Но искам да ви напомня, че почти всичко около Колумб е спекулативно, защото личността му е обгърната от тайни и противоречия. — Отново се загледа в Животът на Адмирала. — Да видим и другите неоснователни твърдения, отбелязани от професор Тошкано, които подкрепят хипотезата, че Ернандо Колон не е техен автор. Например обяснението, че баща му, след като се добрал до брега, отишъл в Лисабон, където „се намирали мнозина от неговия генуезки край“.

— Ето ви една безспорна следа.

— Нека да помислим заедно, Нелсън. Не разказва ли самият Ернандо страници преди това, че е ходил до Генуа и не е намерил никакви роднини? Не твърди ли същият Ернандо, че баща му най-вероятно произхожда от Пиаченца? Как, след всичко това, се оказва, че баща му е от Генуа? В един момент не е от Генуа, а в следващия вече е. Пълна безсмислица. — Пак се зачете в ксерокопията на записките. — Ето още едно място, където професор Тошкано отново е употребил израза Traduttori traditori, подозирайки преводача в неправомерна намеса. — Взе други копия. — Всъщност има и други противоречия в Животът на Адмирала и те са толкова много, че отец Алехандро де ла Торе и Велес, каноник в катедралата в Саламанка, който добре познава творбата на Ернандо, стигнал до заключението, че книгата е била „допълнена и подправена от чужда ръка“.

— Искате да кажете, че всичко в нея е лъжа?

— Не. Животът на Адмирала без ни най-малко съмнение е била написана от Ернандо Колон, никой не оспорва това. Противоречията и необоснованите твърдения в текста могат да бъдат обяснени по два начина. Или Ернандо е бил абсолютно непоследователен, което изглежда малко вероятно, или някой е фалшифицирал ключови детайли от ръкописа, нагаждайки ги към вкуса на публиката в Италия, където книгата е била публикувана първоначално.

— Кой?

— Отговорът на този въпрос ми се струва очевиден. Би могъл да е само Балиано Форнари, генуезецът, който получил ръкописа от Луиш де Колон и публикувал само италианския превод, признавайки открито, че би желал славата от откриването на Америка да отиде първо „в държавата Генуа, родина на великия мореплавател“.

Молиарти нетърпеливо махна с ръка.

— По-нататък.

— Много добре — каза Томаш. — Нека да преминем към последния свидетел, определено най-важния от всички.

— Колумб.

— Точно така. Свидетелството на самия Христофор Колумб, El Almirante.

Сервитьорът се върна с подноса, отнесе празните чинии и остави на масата мармалад и плато с португалски сирена. Двамата мъже си сервираха сирене кейжо да сера, потопиха парченца в мармалада и ги погълнаха лакомо.

— Та какво е казал Колумб? — попита Молиарти, облизвайки парченце сирене, което се беше залепило за палеца му.

Португалският историк пое дълбоко дъх, преди да отговори, и прегледа ксерокопията, прибрани в чантата му.

— Днес знаем, че Колумб през целия си живот е крил миналото си. Наричаме го Колумб, но не съществува нито един документ, в който той самият да се назовава с това име. Нито един. В ръкописите, достигнали до нас, Колумб винаги се е представял като Колом или Колон. Това е факт, който никой не оспорва и който доста затруднява застъпниците на генуезката теза. Ако откривателят на Америка и тъкачът на коприна от Генуа са едно и също лице, как да си обясним факта, че мореплавателят никога не е използвал името на тъкача? Генуезците, които обвиняват антигенуезците в спекулативност при излагане на тезите си, сами прибягват до спекулативни хипотези, за да обяснят този странен факт. Човекът, когото днес наричаме Христофор Колумб, никога, доколкото ни е известно, не се е представял с това име и освен това умишлено е прикривал произхода си.

— Искате да кажете, че той никога не е казвал къде се е родил?

— Колумб е внимавал произходът му да не излезе наяве, с изключение на един-единствен случай. — Показа ксерокопията, които беше отделил. — Mayorazgo.

— Mayor… какво?

— Mayorazgo, или Майорат. Става въпрос за завещанието от 22 февруари 1498 г., с което се узаконяват правата на Диого Колом, първородния син на Адмирала, в навечерието на третата му експедиция до Новия свят. — Томаш хвърли поглед върху текста. — В този документ Колумб припомня на короната приноса си към нацията и призовава „католическите крале“ и техния първороден син принц Хуан да защитават неговите права:…mis oficios de Almirante del Mar Océano, que es de la parte del Poniente de ma raya que mandô asentra imaginaria, su Alteza sobre a cien léguas sobre las islas de las Açores, y otros tanto sobre las de Cabo Verde197. Чрез това завещание Колумб отдава тези права на своя син Диого, посочвайки, че първородният му син ще наследи законното име на баща си и неговите предци, llamados de los de Colon198. В случай че Диого умре, без да остави наследници от мъжки пол, правата му да се прехвърлят на неговия полубрат Ернандо, после на брата на Колумб, Бартоломеу, после на другия брат и така нататък, докато има мъжки наследници. — Томаш вдигна глава и впери погледа си в Молиарти. — Обърнете внимание на тази важна подробност. Колумб не е казал:…llamados de los de Colombo, когато говори за себе си и своите предци. Казва:…llamados de los de Colon.

— Разбрах вече — с мрачен вид процеди през зъби американецът. — А произходът?

— И дотам ще стигнем — вдигна ръка историкът към своя събеседник за малко търпение. — Mayorazgo постановява, че част от рентата, на която Адмирала имал право, трябвало да отиде в Ufficio di San Giorgio, и дава строги указания относно това как неговите наследници би трябвало да подпишат всички документи. Колумб искал те да не използват фамилното име, а само титлата El Almirante под странна пирамида от инициали и точки. — Томаш показа друг лист. — И ето че стигнахме до онази част, която ви интересува, Нелсън. Вас, а както изглежда, и Тошкано. В даден момент при съставянето на завещанието Колумб е направил нещо безпрецедентно. Адмирала припомня на владетелите, че е служил в Кастиля, siendo уо nacido en Genova, бидейки роден в Генуа.

— Аха! — възкликна Молиарти и почти подскочи на стола. — Това е доказателството!

— Спокойно, имайте търпение — каза Томаш, смеейки се на ентусиазма на американеца. — На друго място в Mayorazgo Колумб нарежда на своите наследници да поддържат връзка с Генуа, pues que della sali y en ella naci199.

— Виждате ли? В какво се съмняваме тогава?

— Всичко е много ясно — съгласи се Том със саркастична усмивка. — Стига да е истина.

Ентусиазмът на Молиарти помръкна. Погледна събеседника си с недоверие, което бързо премина в негодувание.

— По дяволите — избухна той. — Да не би да ми казвате, че всичко това е лъжа? Каква наглост!

— Спокойно, Нелсън, спокойно! — помоли Томаш, изненадан от неочакваното избухване, и вдигна ръце в знак, че се предава. — Нека да се разберем. Аз не определям кое е истина и кое — лъжа. Просто проучих документите и свидетелствата, прегледах записките на професор Тошкано и проследих мисълта му. В края на краищата вие ме наехте за това, нали? И така, убедих се, че професор Тошкано е имал силни съмнения относно някои аспекти от живота на Христофор Колумб, считани за доказани. Вървейки по стъпките му, аз ви представям уязвимите места по отношение на достоверността, които открих в документите и свидетелствата. Ако ние приемем за легитимни всички съществуващи документи и свидетелства, историята на Адмирала изглежда недействителна. Той би трябвало да се е родил едновременно на няколко места и да има няколко имена. Това не е възможно. След като направим равносметка, вие ще трябва да прецените кои от документите и свидетелствата са фалшиви и кои са истински. За тази цел е необходимо да сте наясно с противоречията и необоснованите твърдения във всеки от тях. Когато имате цялата информация, ще можете да направите своя избор. Ако желаете Колумб да е генуезец, достатъчно е да пренебрегнете противоречията в документите, които поддържат тази теза, разрешавайки ги по чисто спекулативен път. Обратното също е валидно. Но бих искал да ви кажа, че аз не смятам да оборвам генуезката хипотеза. В интерес на истината, произходът на Христофор Колумб изобщо не ме интересува. — Направи пауза, за да подчертае смисъла на казаното. — Това, което се опитвам да направя в момента, е да възстановя изследванията, проведени от професор Тошкано, за което бях нает, а също и да ви изложа резултатите от собствените си проучвания, свързани с всеки един документ. Нищо повече.

— Имате право — отстъпи Молиарти, вече по-спокоен. — Моля да ме извините, това беше прибързана реакция. Моля, продължете.

— Добре — продължи Томаш. — Както ви казах, в Mayorazgo Колумб на два пъти споменава открито и ясно, че Генуа е родният му град. Но не е само това. По-нататък за трети път заявява, че „Генуа е велик и могъщ град не само заради морето“, и няколко страници след това добавя една четвърта препратка, приканвайки своите наследници да се помъчат „да работят винаги за честта, добруването и величието на град Генуа, полагайки всички усилия и средства, за да защитят и допринесат за още по-голямото благо и слава на републиката им“.

— Значи Колумб на четири пъти споменава Генуа, като в две от препратките заявява открито, че е роден там.

— Правилно — потвърди Томаш. — Което означава, че всичко зависи от преценката за достоверността на този документ. Съществува заверен екземпляр на Mayorazgo от 1501 година, открит едва през 1925 г., който се съхранява в Централния архив в Симанкас. Донесох ксерокопие от копието на нотариалния препис на оригинала на Mayorazgo, който се пази в Главния архив на Индиите в Севиля. — Показа копията, които беше направил в Севиля. — Казаха ми, че оригиналът на нотариалния препис е изчезнал още през XVI век, но не съм убеден, че това е истина. Единственото нещо, което мога да твърдя със сигурност, е, че в Главния архив на Индиите има само копие. Предполагам, че е същото копие, което е изиграло решаваща роля в Pleyto Sucesorio, прочутия съдебен процес, заведен през 1578 г., за да се определи законният наследник след смъртта на дон Диего, внук на Диого Колом и правнук на Христофор Колумб. Добре е да напомним, че според Mayorazgo, наследниците могат да бъдат само от мъжки пол, носещи фамилията Колон. В явно противоречие с установените от Адмирала наследствени права съдът решава да приеме и името Колумб и тази информация се разгласява в Италия. И понеже Христофор Колумб е имал право над част от богатствата от Индиите, според договореното с „католическите крале“ през 1492 г., новината, че всеки, който носи името Колумб, би могъл да претендира за наследствени права, събужда небивал интерес. Оказало се, че името Христофор Колумб е относително често срещано име в Италия, поради което съдът поискал от кандидатите да представят документи, удостоверяващи, че сред прадедите им има двама братя Бартоломео и Якоб, чийто баща се казва Доменико. Трима кандидати отговаряли на това изискване. От тримата италианци останал само един, някой си Балдасаре Колумб от Кукаро Монферато, малко селище от Пиемонте. Балдасаре е трябвало да се пребори с испанските наследници на Колумб и точно по времето на този процес един испански адвокат, наречен Верàстеги, показал копието на преписа, доказвайки, че е заверено от принц Хуан на 22 февруари 1498 г., датата на издаването на завещанието.

— Кой е принц Хуан?

— Първородният син на „католическите крале“.

— Значи вие имате копие от нотариалния препис, заверен от принца наследник и все още се съмнявате в достоверността на завещанието?

— Нелсън — каза Томаш приглушено, — принцът е починал на 4 октомври 1497 година.

— И какво следва от това?

— Ами след като е умрял през 1497 година, как е могъл да завери нотариалния препис от 1498?

Молиарти застина за един безкраен миг, впил поглед в събеседника си.

— Да… — каза накрая.

— Това, драги ми Нелсън, е много тежка техническа грешка, която буди съмнения относно достоверността на копието на Mayorazgo. Но най-лошото е, че не е единственото противоречие в документа.

— И друго ли има?

— Разбира се, че има. Вижте само този израз на Колумб. — Взе един лист от текста. — Lo suplico al Rey y a la Reina, Nuestros senores, y al Principe Don Juan, su primogénito, Nuestro Serïor…200 — Вдигна глава и погледна американеца. — Същият проблем. Колумб отправя молба към принц Хуан, сякаш е жив, докато принцът се е споминал предишната година, едва деветнадесетгодишен. Събитието е било толкова разтърсващо за времето си, че целият двор пазил строг траур, а обществените и частните институции били затворени за четиридесет дни, траурни знаци имало по зидовете и портите на всички испански градове. Как да допуснем в такъв случай, че Адмирала, който е бил приближен на кралския двор и най-вече на кралицата, не е бил осведомен за смъртта на принц дон Хуан? — Професорът се усмихна и поклати глава. — А сега чуйте това. — Пак заби очи в ксерокопията. — Habrâ el dicho Don Diego — прекъсна, за да поясни, че Диего е Диого на кастилски, и продължи: — о cualquier otro que heredare este Mayorazgo mis oficios de Almirante del Mar Océano, que es de la parte del Poniente de una raya que mandé asentar imaginaria, su Alteza sobre a cien léguas sobre las islas de las Açores, y otros tanto sobre las de Cabo Verde201. — Стрелна c поглед Молиарти. Това изречение е пълно с противоречия. На първо място, как е възможно великият Христофор Колумб да твърди, че Кабо Верде и Азорските острови са на един същ меридиан? Нима той не е знаел онова, което всички моряци от онова време са знаели и което е било факт, че Азорските острови се намират пò на запад от Кабо Верде? Нима някой би повярвал, че откривателят на Америка, който е бил на тези два португалски архипелага, би могъл да твърди подобно нещо? Второ, трябва да отбележим, че това за стоте левги е било включено в папската була Inter caetera от 1493 г. и се отнася до Договора от Алкасовас/Толедо. Но въпросът е друг. През 1498 г., когато е бил подписан Mayorazgo, вече е бил в сила Договорът от Тордесиляс, известен на Колумб факт, тъй като самият той е бил в основата на това разделение на света между Португалия и Испания. Как да си обясним факта, че Адмирала използва изрази от папска була, отнасящи се до договор, който вече не е бил в сила? Трето, употребявайки израза de una raya que mandé asentar imaginaria, su Alteza, той без време допуска смъртта на кралица Исабел, която се споминала през 1504 г., шест години по-късно. Как е възможно Колумб да се обръща към двамата „католически крале“ в единствено число? Нормалното би било, както е видно във всеки документ от онова време, да използва обръщението sus Altezas, „Ваши величества“. Нима Колумб е решил да засегне един от монарсите, игнорирайки неговото съществуване? Или този документ е бил написан след 1504 г., когато вече е имало само един монарх, от някой фалшификатор, който е пропуснал тази подробност, променяйки само датата 1498 г.?

— I see — обади се унило Молиарти. — Това ли е всичко?

— Не, Нелсън. Има още. Трябва да отбележим факта, че в Mayorazgo Христофор Колумб споменава точно четири пъти Генуа. И в два от случаите заявява открито, че това е градът, където се е родил. — Облегна се на стола и подреди листовете. — Впечатляващо. Христофор Колумб цял живот е крил своя произход. Бил е обсебен от тази тайнственост до такава степен, че психиатърът Чезаре Ломброзо, създател на криминологията, го смята за параноик. От Ернандо Колон знаем, че след откриването на Америка през 1492 г. Адмирала станал още по-потаен. Чуйте какво казва Ернандо в Животът на Адмирала. — Отвори книгата и прочете един подчертан абзац: — Quando fué su persona a propόsito y adornaba de todo aquello, que convenia para tan gran hecho, tanto menos conocido y cierto quiso que fuese su origen y pátria202 — Вгледа се в събеседника си. — С други думи, колкото по-известен ставал Колумб, по-малко желаел да се знае за произхода и родината му. Значи толкова време е пазил в тайна мястото, където се е родил, толкова труд да покрие тези факти с мълчание и изведнъж, без видима причина, се разсипва от излияния за Генуа в своето завещание, обезсмисляйки с един замах всичките си предишни усилия. Според вас това има ли някакъв смисъл?

Молиарти въздъхна.

— Обяснете ми, Том. Това означава ли, че завещанието е фалшиво?

— До това зключение, Нелсън, е стигнал испанският съд. И станало така, че наследството било присъдено накрая на дон Нуно де Португал, друг внук на Диого Колом.

— Ами онзи заверен препис на документа от 1501 г., пазен в Централния архив в Симанкас? Той също ли е фалшив?

— Да.

— Е, нищо не разбирам. Как може заверен и подпечатан с кралски печат документ да е фалшив?

— Онова, което се пази в Централния архив в Симанкас е регистрационна книга на Кралския печат на кралския двор, отнасяща се до месец септември 1501 година. Но въпросната заверка е анахронична, тъй като в нея се споменава принц дои Хуан, който вече не е бил между живите. — Допря показалец до слепоочието си. — Никога кралският двор не би заверил документ, адресиран до първородния принц, при условие че той вече е бил покойник. Това е абсолютно недопустимо. — Замълча за малко. — Обърнете внимание на това, което ще ви кажа. Имало е истинско завещание, но то е изчезнало. Някои историци, като испанеца Салвадор де Мадариага например, допускат възможността, че документът е бил фалшифициран, макар да смятат, че фалшифицираното завещание до голяма степен се основава на изгубения оригинален документ. — Прегледа бележките си. — Мадариага казва следното: „Голяма част от приложените клаузи вероятно са истински, но само вероятно“. В това число и странната пирамида от подписи. Такова е и становището на историка Луис Уйоа, който разкрива, чс фалшифицираното копие на преписа на Mayorazgo, представено от някакъв адвокат на име Верàстеги, е минало през ръцете на Луиза де Карвахал, омъжена за някой си Луис Бусон, известен фалшификатор на документи.

— А професор Тошкано? Какво е смятал той?

— Професор Тошкано явно е бил на едно мнение със съда, Мадариага и Уйоа, споделяйки хипотезата за фалшифицирано завещание, изготвено на основата на оригиналното изгубено завещание. Защото простото фалшифициране не би могло да обясни очевидните несъответствия в текста. Както вече ви казах, появили се толкова кандидат наследници на Колумб, че е съвършено нормално при тези обстоятелства да се появят и фалшификатори. Напълно възможно е някой опитен фалшификатор, навярно този Луис Бусон, да е изфабрикувал фалшивото завещание, което е доста издържано от техническа гледна точка. Въпросният майстор е преписал дословно безобидните абзаци от документа, включвайки най-важното от клаузите, без да си дава сметка за някои анахронизми, останали в текста, поради липса на определени познания, а именно молбата на Колумб до принца, вече покойник, невежите географски препратки, вдъхновени явно от вече неактуална папска була, анахроничното прибягване до Договора от Алкасовас/Толедо и недопустимото пренебрегване на единия монарх при обръщението su Alteza в единствено число, подробност, която по времето на „католическите крале“ би била оскърбителна, но ако документи е с по-късна дата, след кончината на единия от тях, вече не би представлявала проблем. — Махна с ръка, сякаш искаше да добави още нещо. — Странен е и фактът, че завещанието не се появява веднага след смъртта на Колумб през 1506 г. Завещанието се прави, за да бъде доведено до знание и изпълнено непосредствено след смъртта на човека, нали? Но както изглежда, този Mayorazgo не се е появил в обичайния срок, тоест след смъртта на създателя си, а много по-късно. Колумб умира през 1506 г., а завещанието се появява едва през 1578 г., повече от седемдесет години след това. И появата му съвпада с времето, когато това е било изгодно за една от страните, макар и със сериозни анахронизми и несъответствия. В такъв случай, можем ли да се доверим на написаното тук? — По лицето му се изписа упорство. — В никакъв случай.

Американецът сви рамене с примирение.

— Да забравим тогава за Mayorazgo. Няма ли други документи?

— Това са всички документи от онова време, най-вече от XVI век.

— Излиза, че от всички тези документи, хрониката на португалеца Пина е единствената, която няма проблеми с достоверността, така ли?

— Доколкото виждам, така е. Но бих искал да ви напомня, че ако се съди по бележките на професор Тошкано, направени в полето, вероятно е открил нещо.

Сервитьорът се върна с кафето, което остави пред двамата мъже.

— Други документи не съществуват ли? — попита Молиарти, докато разбъркваше кафето, за да се разтвори захарта.

— Бихме могли да се позовем на някои документи от същата епоха, които обаче са били публикувани много по-късно, едва през XIX век.

— И какво пише в тези документи?

— Добре, ще се опитам накратко да представя съдържанието им. — Томаш прибра едни ксерокопия и извади други. — През 1733 година един свещеник от Модена, Лудовико Антонио Муратори, издал книга, озаглавена Rerum Italicarum Scriptores203, която съдържала два непубликувани дотогава текста. Единият бил De Navigatione Columbi…204, написан вероятно през 1499 г. от един служител на Ufficio di San Giorgio, Антонио Гало, а другият бил на Бартоломео Сенарега, явно вдъхновен от Гало, в който се казва, че Христофор бил scarzadore, един не особено любезен израз. Текстът на Гало безспорно бил по-ценният. Бившият служител на Ufficio казва в него, че Христофор бил най-старият от трима братя, след това идвал Бартоломео, а Якоб бил най-малкият. Гало твърди, че когато навлязъл в пубертета, et pubère deinde facti, Бартоломеу заминал за Лисабон, а Христофор последвал примера му. По-късно, през 1799 г., била публикувана книгата Annali della Republica di Genova205 на генуезеца Филипо Касони, която включвала родословието на семейството на Христофор Колумб, тъкач на коприна. И понеже все още се спорело дали откривателят на Америка се казва Колом или Колон, но не и Колумб, Касони решил да се опита да се измъкне от ситуацията, като сметнал Колумб за граматична форма на Колом. Според него Колумб означавало всъщност „от семейството на Коломите“. Това било дързък ход, който отворил шлюзовете на документалната преграда и се излели водопади от официални текстове. Заприиждали документи от цяла Лигурия, най-вече от Савона, Коголето, от Нерви и къде ли не. Отвсякъде изскачали доказателства, свързани със семейството на Колумб, включително и такива, отнасящи се до бизнеса му. Много от тези документи били събрани през 1823 г. в Codice Colombo-Americano206, докато други, най-вече нотариални актове, били включени в Raccolta di documenti et studi…207, публикувана през 1892 г. по случай 400-годишнината на експедицията от 1492 г. За последния открит документ научаваме от академичния вестник GiornaleStorico е Letteerario della Liguria208, който през 1904 година съобщава, че полковник Уго Асерето от Генуа е намерил нотариален акт с дата 25 август 1479 г., в който се известявало заминаването на Кристофорус Коломбус die crestino demane pro Ulisbonna, тоест „на следващия ден“, за Лисабон. Документът Асерето, както е известен днес, разкрива също, че Колумб заявил, че е на etatis annorum viginti septem vet circa, c други думи, че е на двадесет и седем години, което означава, че е роден през 1451 г.

— Нали не се готвите да ми кажете, че всичко това е измама? — попита Молиарти почти боязливо.

— Нелсън — усмихна се Томаш, — мислите ли, че съм способен на такава жестокост?

— Да.

— Лъжете се. Никога не бих направил подобно нещо.

По лицето на американеца се изписа облекчение.

— Good209.

— Но…

— Please…210

— …трябва винаги да преценяваме достоверността на всеки документ, да го огледаме с критичен поглед, да се опитаме да вникнем в предназначението му и да гарантираме, че не съдържа неоснователни твърдения.

— Само не ми казвайте, че съществуват аномалии в тези документи…

— За жалост, да.

Главата му клюмна съкрушено.

— По дяволите!

— Преди всичко трябва да отчетем факта, че тези документи не са се появили по времето, когато е трябвало да се появят, а много по-късно. Професор Тошкано дори е написал в една от бележките си френската поговорка: Le temps qui passe c’est l’évidence qu’efface. Тоест, „колкото повече време минава, повече доказателства изчезват“. Но тук явно става обратното. Колкото повече време минава, толкова повече доказателства се появяват. Това е първият проблем с текста на Антонио Гало. Ако наистина е бил написан през 1499 г., защо е бил публикуван едва през XVIII век? Тошкано очевидно е подозирал, че става дума за фалшификат, тъй като данните на Гало са подобни на тези на Джустиниани, когото Ернандо Колон заклеймява като лъжец, човек, който според сина на Колумб, не е познавал истинската история на откривателя на Америка.

— Това е спекулация.

— Да, така е. Но истина е, че историята на Гало е същата като тази на Джустиниани и че Ернандо счита версията на Джустиниани за фалшива. В такъв случай виждам само две хипотези. Според първата версия Ернандо лъже, а историята на Джустиниани е вярна, следователно и тази на Гало. Според другата версия Ернандо, синът на откривателя на Америка, знаел повече за баща си, отколкото италианците, от което следва, че историите на Джустиниани и Гало са неверни. И двете хипотези са спекулативни, но само едната е вярна. Както и да е, това означава, че не можем да се доверим напълно на текста на Гало.

— Ами нотариалните актове? Нали са официални документи…

— Това е факт. Но какво всъщност доказват? Че е имало някой си Кристофоро Коломбо в Генуа, който бил тъкач на коприна и имал брат Бартоломеу и друг, Якоб, а баща им, Доменико Коломбо, бил даракчия. Това вероятно е истина, никой не го оспорва. Но онова, което тези актове не доказват, е дали този тъкач на коприна, живял в Генуа, е откривателят на Америка. Съществува един-единствен нотариален акт, който несъмнено прави тази връзка. — Показа нови ксерокопия. — Става въпрос за Документа Асерето. Преди това има текстове от Савона, публикувани през 1602 г. от Салинерио в неговите Adnotationes… ad Cornelium Taciturn211, които предполагат подобна връзка, но съдържат някои неясноти. Документът Асерето безспорно установява връзката между генуезеца Колумб и ибериеца Колом, като уточнява датата на заминаването на тъкача на коприна за Португалия.

— Нека да отгатна — намеси се Молиарти с нотка на сарказъм. — Има проблеми с достоверността в този документ?

— Ами да — отвърна Томаш, без да обръща внимание на ироничния тон. — Хайде да се опитаме да изградим една цялостна картина на проблема. Не трябва да забравяме обаче, че документите за Колумб в Генуа започват да никнат като гъби едва през XIX век. Дотогава има само едно-две свидетелства, при това неясни и противоречиви. Истината е, че никой в Генуа сякаш не познавал Колумб. Генуезките посланици Франческо Марчези и Джовани Грималди, които се намирали в Барселона през 1493 г., когато мореплавателят се завърнал от първото си пътешествие до Новия свят, разказали в Генуа за подвига му, но забравили една малка подробност, явно несъществена, а именно, че Адмирала бил техен земляк. В Генуа също никой не им напомнил този факт. Как ви се струва това? Но има и друго. Както видяхме, синът на Колумб, Ернандо, е ходил три пъти до района на Генуа да търси потвърждение на неясните претенции, че баща му бил оттам, но не успял да открие нито един роднина. От друга страна, нотариалните актове показват, че през 1492 г., годината на откриването на Америка, бащата на тъкача Кристофоро Коломбо още бил жив. Но не е известно той или някой друг от семейството, съсед, приятел или познат да са отпразнували или поне да са отбелязали големия подвиг на момчето от техния край. Освен това, според официалните документи от Генуа, Доменико е починал през 1499 г. в бедност и цялото му имущество било ипотекирано. Не е за вярване, че откривателят на Америка е оставил без внимание и грижа баща си и го оставил да умре в бедност. Многобройните кредитори на Доменико, на свой ред, също не са се сетили да искат от прочутия син да изплати дълговете на покойника. Но има нещо още по-учудващо и то е, че хронистите и историците от Генуа от XVI и XVII век най-безучастно са игнорирали факта, че откривателят на Америка е бил техен съгражданин. В книгата си Della Republica di Genova212 Уберто Фолиета е направил списък на най-прочутите граждани на Генуа. Както в първото издание, публикувано в Рим през 1559 г., така и във второто миланско издание от 1575 г. сред знаменитостите на града не фигурира името Кристофоро Коломбо, нито Кристовао Колом, нито Кристобал Колон, въпреки че са споменати други много по-малко известни генуезки мореплаватели като Биаджо д’Асерето, Лазаро Дориа, Симоне Виньозо и Лудовико ди Рипароло. Генуезкият историк Федерико Федеричи, живял през XVII век, също е игнорирал тотално откривателя на Америка, същото е станало с Джанбатиста Рикери, друг историк от Генуа, живял през следващия век. Рикери публикува през 1724 г. Foliatum Notariorum Genuensium213, чийто оригинал се пази в Biblioteca Comunale Berio di Genova214. Та в тази книга фигурират осемнадесет души с името Колумб в град Генуа, живели между 1299 и 1502 г., но нито един не се е наричал Доменико или Кристофоро. Навярно и двамата са съществували, както го доказват нотариалните актове в Raccolta, но по всичко личи, че генуезките историци не са ги смятали за важни личности. Толкова незначителни са били, че стигналите до нас списъци на учениците от училищата в Генуа от онова време не срещаме името на Кристофоро, макар че великият мореплавател е знаел латински, чел е класиците, владеел е математика и е познавал космографията. Ако не е посещавал училище в Генуа, къде е получил образованието си? И най-накрая, прословутият Pleyto Sucessorio, процесът за установяване на законния наследник на Адмирала след смъртта на неговия правнук през 1578 година, когато в Испания се появили безброй претенденти от Лигурия, кълнейки се до един, че са роднини на Колумб. — Втренчи поглед в Молиарти. — Знаете ли колко са били претендентите от Генуа?

Американецът поклати глава.

— Не.

Томаш допря върховете на палеца и показалеца, окръгляйки нула с двата пръста.

— Нула, Нелсън. Нито един от претендентите не е бил от Генуа. — Направи пауза, за да подчертае драматичния ефект на разкритието. — Докато най-сетне през XIX век започнали да изскачат документи отвсякъде. Трябва обаче да се има предвид, че през този период историческите изследвания се смесили опасно с политическите интереси. Италианците се намирали в разгара на движението за обединение и национално утвърждаване, начело на което бил генуезецът Джузепе Гарибалди. Появили се първите предположения, че Колумб всъщност не бил италианец, а това било неприемливо за новата държава. Генуезецът Колумб се бил превърнал в символ на вътрешно единство, основание за гордост на милиони италианци, които се стичали в новосъздадената държава, както и за безбройните италианци, които започнали да емигрират в Съединените щати, Бразилия и Аржентина. Дебатът приел шовинистични размери. В този политически и социален контекст генуезката теза се оказала в доста двусмислено положение. От една страна, били налице много документи, доказващи, че в града наистина е имало един Кристофоро, един Доменико, един Бартоломео и един Якоб, но от друга, нямало как да се удостовери по безспорен начин, че съществува връзка между тези хора и откривателя на Америка. Нещо повече, подобна връзка изглеждала абсурдна, като се има предвид, че генуезецът Колумб бил прост тъкач, а Колом от Иберия бил ерудиран адмирал с познания в областта на космографията, навигацията и литературата. В този политически контекст, на фона на процеса за национално утвърждаване, било недопустимо да се подлага на съмнение произходът на героя. И тогава, като по чудо, се появил Документът Асерето с така необходимото доказателство. Самият факт, че документът се появил точно когато най-много са се нуждаели от него, несъмнено поражда съмнения. Нещата стават още по-съмнителни, когато разберем, че след като представил така жадуваното доказателство, полковник Асерето получил почетна награда от името на италианската държава за високи заслуги към нацията и бил произведен в чин генерал.

— Том, всичко това може и да е вярно, но отново звучи спекулативно. Има ли нещо в нотариалния акт, открит от Асерето, което би могло да се смята за подозрително?

— Да.

Двамата мъже останаха взрени един в друг.

— Датата на раждане на Колумб.

— Какво не е наред с нея?

— Две неща. Първото отново е свързано с момента на откриването на Документа Асерето. През 1900 година се е състоял конгрес на американистите, които приели, че Колумб е роден в 1451 г. Било е само предположение, основаващо се на нотариален акт от 1470 г., в който е записано… — Направи справка в копието на акта, който беше открил в Генуа. — Cristoforo Colombo, figlio di Domenico, maggiori di diciannove anni215. — Нахвърли в бележника си някакви цифри. — Като извадим от 1470 деветнадесет, получаваме 1451. Основавайки се единствено на този нотариален документ и без доказателства, че Кристофоро Коломбо е Кристовао Колом, участниците в конгреса определили годината на раждане на откривателя на Америка. Но нека видим какво е отбелязал португалският историк Армандо Кортезао във връзка с Документа Асерето. — Извади дебела книга от чантата със заглавие Картография и картографи от XV и XVI век, намери страницата, която търсеше, и прочете няколко реда, които предварително бяха подчертани с молив. — „Необикновено е, че толкова важен документ, съизмерим със завещанието на Колумб и други познати документи, който потвърждава с такава прецизност възрастта, приета на конгреса на американистите през 1900 г., е бил открит в претърсените не веднъж и дваж архиви на Генуа, проучени до дъно от стотици жадни изследователи на колумбовия период, и то сред нотариални книжа, без никой дотогава да е обърнал внимание на декларация от такова първостепенно значение. Изумително съвпадение! През 1900 година конгресът на американистите фиксира 1451 година като рождена дата на Колумб и малко след това през 1904 г. се появява документ от 1479 г., в който самият Колумб твърди, че е на 27 години, като всички останали подробности съвпадат с други данни, считани за не много убедителни, като престоя в Португалия през 1478 година“. Това странно съвпадение подтиква известния португалски историк да отбележи по повод на същия Документ Асерето: „Индустрията по фалшифицирането на стари документи е достигнала такова съвършенство, че в случая нищо не може да ни учуди“. — Томаш погледна събеседника си. — Що се отнася до момента, драги Нелсън, вече говорихме. — Прибра томчето на Армандо Кортезао в чантата. — Нека се спрем сега на самата дата. Документът Асерето потвърждава учудващо бързо и прецизно датата, която почти своеволно е била установена четири години по-рано от конгреса на американистите. Но твърдението, че 1451 г. е рождената година на Христофор Колумб, е оборено от твърде авторитетно свидетелство. — Задържа за миг погледа си върху Молиарти с предизвикателен вид. — Знаете ли кой поставя под въпрос датата от Документа Асерето?

— Нямам ни най-малка представа.

— Самият Христофор Колумб. Днес знаем, че откривателят на Америка старателно е крил и рождената си дата, както и толкова други неща. Синът му Ернандо е разкрил единствено обстоятелството, че баща му е станал моряк на четиринадесет години. Самият мореплавател е пазил мълчание по отношение на своята възраст, но си е позволил два „пропуска“. — Прегледа бележките си. — На 21 декември 1492 г. той е отбелязал в бордовия дневник от първото си пътешествие: Yo he andado veinte y très ahos en la mar, sin salir della tiempo que se haya de contar216. — Взе писалка и нахвърли няколко цифри на чиста страница в бележника. — Ако прибавим двадесет и трите години, прекарани в морето, към осемте в Кастилия, годините от tiempo que se haya de contar, времето, когато е чакал разрешение да отплува, и четиринадесетте години на детството, преди да започне живота си на моряк, получаваме сумата четиридесет и пет години. — Написа 23 + 8 + 14 = 45. — Тоест през 1492 г., когато е открил Америка, Колумб е бил на четиридесет и пет години. След като извадим четиридесет и пет от 1492 г., получаваме остатък 1447. — На хартията се появи 1492 — 45 = 1447. — Годината, през която е роден великият мореплавател. — Професорът се върна към бележките си. — По-късно, в едно писмо от 1501 г., което синът му Ернандо цитира, Колумб уведомява „католическите крале“ за следното: Ya pasan de quarenta ahos que yo voy en este uso217. — Посегна към страницата c предишната сметка. — Ако съберем четиридесет с четиринадесетте години от детството, получаваме петдесет и четири. — Написа 40 + 14 = 54. — Следователно, когато е писал това писмо през 1501 година, той е бил на петдесет и четири години. Когато извадим петдесет и четири от 1501, получаваме 1447. С други думи, в тези две бележки Колумб дава да се разбере, че е роден през 1447 г., четири години преди 1451, годината, която Документът Асерето му приписва като рождена дата. — Почука с показалец по двете сметки, които току-що беше направил. — Това, драги ми Нелсън, е в противоречие с Документа Асерето и разколебава вярата в неговата достоверност. Освен това този нотариален акт, погледнат от чисто формална страна, не е нищо повече от нотариален препис, в който липсват подписи на заявителя и нотариуса и не се споменава бащиното име на Кристофоро, нещо недопустимо в документите от онова време.

Молиарти въздъхна тежко. Облегна се на стола, загледан в крепостната стена пред кафенето и града отвъд нея, с площада Праса да Фигейра и статуята на дон Жоао I на кон, ясно различима в далечината, както и зеленото петно на парка Монсанто, което пресичаше градския пейзаж. Сервитьорът остави чинийка със сметката на масата и се отдалечи; два славея кацнаха на пътеката покрай зида и започнаха да кълват трохите, разпилени от вятъра, после литнаха към голите клони на старото маслиново дърво, откъдето подхванаха трели в дует, импровизирайки накъсана от бриза мелодия.

— Искам да ви задам един въпрос, Том — прошепна американецът, нарушавайки тишината, която се бе настанила между тях. — Според вас Колумб не е генуезец, нали?

Историкът взе клечка за зъби и я завъртя между пръстите си, премятайки я от една страна на друга, играейки си с нея, сякаш клечката беше миниатюрен акробат.

— Мнението на професор Тошкано е, че той очевидно не е генуезец.

— Това вече го разбрах — каза Молиарти и насочи показалец към Томаш. — Но аз бих искал да знам какво е вашето мнение.

Португалецът се усмихна.

— Искате да знаете моето мнение? — Засмя се тихо. — Ами аз мисля, че не може да се твърди с абсолютна сигурност, че Колумб не е от Генуа. Има прекалено много свидетелства в този смисъл. Ангиера, Тревизано, Гало, Джустиниани, Овиедо, Лас Касас, Руй де Пина, Ернандо Колон и самият Христофор Колумб. Вярно, че някои от тях просто цитират други, но лъжата си остава лъжа, макар и повторена хиляда пъти. Вярно е също, че не може да се вярва на документите, на които се основават всички тези източници, заради мотивите, които вече изтъкнах. Но всички те твърдят, в общи линии, едно и също и затова трябва да подходим внимателно. Бих казал, че генуезкият произход на Колумб продължава да се смята за общоприет факт, но трябва да се има предвид, че има много, и то силни аргументи против тази теза. Истината е, както ви обясних преди малко, че е невъзможно да разберем живота на Христофор Колумб, ако приемем за легитимни всички разкази и документи, стигнали до нас, тъй като те си противоречат. Ако приемем едни от тях за автентични, ще трябва да сметнем останалите за фалшиви. Не може всички да са истински. Имаме две възможности. В единия случай приемаме, че документите и свидетелствата от Генуа са автентични, въпреки многобройните несъответствия, и споделяме общоприетото мнение, че Колумб е генуезец. В другия случай отчитаме многобройните опровержения на тази теза и в такъв случай приемаме, че той не е роден в Генуа. — Томаш направи кратка пауза. — Има и една трета хипотеза, вероятно най-приемливата, която допуска компромис между двете версии, но ни задължава да направим скок в разсъжденията си. Тази трета хипотеза допуска, че е възможно доказателствата и свидетелствата и от двете страни да са, в общи линии, автентични, макар и едните, и другите, да съдържат някои неистини и неточности.

— Това ми харесва.

— Харесва ви, драги, защото още не сте наясно какви биха могли да бъдат последствията от подобна хипотеза — разсмя се Томаш.

— Последствия ли?

— Да, Нелсън. Онова, което предполага третата възможност е, че е имало двама Колумбовци. — Направи пауза, за да улегне идеята. — Двама. — Сви един пръст. — Кристофоро Коломбо, генуезец, необразован тъкач на коприна, навярно роден през 1451 г. — Сви втори пръст. — И Кристовао Колом или Кристобал Колон, с неясна националност, експерт по космография и навигационни науки, владеещ латински, адмирал и откривател на Америка, роден през 1447 г.

Молиарти изгледа Томаш шокиран.

— Не може да бъде.

— Да, но все пак е хипотеза, която не трябва да се пренебрегва. Обърнете внимание, че и тази трета възможност има своите слаби страни. Трябва да отчетем факта, че съществуват хора, които са познавали откривателя на Америка и които — ако се вярва на документи, които не са стопроцентово сигурни — са го мислели за генуезец. Ако се придържаме към последната хипотеза, би трябвало да приемем, че въпросните сведения са недостоверни. Но факт е, че сред цялата тази неразбория все нещо трябва да е фалшиво, нали? Не може всичко да е вярно, след като информациите си противоречат една на друга.

— Вие смятате това за вероятно, така ли?

— Идеята за двама Колумбовци или за един Колумб и един Колом в никакъв случай не бива да се изключва. Забележете обаче — най-слабото място на привържениците на антигенуезката теза е невъзможността им да представят документи, които биха позволили да се установи произхода на Христофор Колумб, откривателя на Америка. Този проблем, при всичките си противоречия и пропуски, не съществува при генуезката теза и затова тя продължава да се представя като проверен факт. Докато не се появи нов документ, който да удостовери другата самоличност на Колумб, версията за тъкача на коприна, колкото и неуместна да е, ще продължава да се тиражира като единствената общовалидна теза и ние ще трябва да се примирим с това.

— Убеден съм, че тя е истинската — отсече Молиарти.

— Вие сте човек на вярата — отбеляза Томаш с усмивка. — Ако след всичко, което ви казах, продължавате да смятате, че генуезката теза не се пропуква в основата си, то тогава, драги мой, вашият случай вече не принадлежи на рационалната сфера, а на чистата вяра.

— Може би — допусна американецът. — Но все пак има нещо, което живо ме интересува. Как е възможно професор Тошкано да е бил убеден, че генуезката хипотеза е фалшива, без да разполага с нови данни? Доста странно, не намирате ли?

— Странно е, да.

— В края на краищата, както самият вие казахте преди малко, след като е изоставил проучването си върху откриването на Бразилия и е тръгнал по тази следа, значи навярно е открил нещо?

— Да, възможно е.

Човекът от фондацията присви очи, изучавайки португалеца, преди да зададе следващия си въпрос.

— Сигурен ли сте, че сте проследили докрай изследването на професор Тошкано?

Томаш избегна погледа му.

— Всъщност, Нелсън… — поколеба се той, преди да продължи — все още не съм успял да разгадая ребуса на професора.

Молиарти се усмихна.

— Така и предполагах. Докъде стигнахте?

— Остава ми да отговоря на един въпрос.

Извади смачкано листче хартия от портфейла си и му го показа.

КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?

Молиарти сложи очилата си и се надвеси над листчето.

— Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545? Господи, нищо не разбирам. — Погледна към Томаш. — Какво означава това?

— Явно професор Тошкано е имал предвид ето тази книга, „Махалото на Фуко“ от Умберто Еко.

Молиарти взе книгата, разгледа я и отново се втренчи в листчето със странния въпрос.

— О! — възкликна той. — Решението е просто, драги. Трябва само да отворите книгата на страница 545.

Томаш се разсмя.

— Нима смятате, че не съм го направил?

— Наистина ли? И какво се получи?

Историкът взе романа, отвори го на страница 545 и я показа на американеца.

— Това е сцена, която се разиграва в гробище. Описва се погребението на partisans218 по време на германската окупация в края на Втората световна война. Четох и я препрочитах десетки пъти, търсейки някаква следа, която да ме отведе до отговора на въпроса от ребуса. Не открих нищо.

— Дайте да видя — помоли Молиарти, протягайки ръка. Взе книгата, сложи отново очилата и зачете страница 545 много внимателно. Отне му две минути, които Томаш използва, за да се наслади на спокойствието, което цареше зад крепостните стени. — Това наистина… ммм… изглежда доста неангажиращо — каза накрая човекът от фондацията.

— Опитвах какво ли не. Вече не знам какво да мисля.

— Аха — промърмори Молиарти, разглеждайки корицата. Прелисти първите страници и се загледа в Дървото на живота c десетте староеврейски sephirot219. Прочете епиграфа и спря нерешително. Сложи ръката си на рамото на Томаш. — Том, обърнахте ли внимание на този цитат тук?

— Кой?

— Ето този тук. — Зачете високо. — „Само за вас, деца на учението и мъдростта, написахме този труд. Вглъбете се в книгата, съсредоточете се върху посланието, което пръснахме на различни места; това, което скрихме на едно място, изявихме на друго, за да може да достигне до вашия ум“. Това е цитат от Da occultaphilosophia220 от Хайнрих фон Нетесхайм. — Изгледа португалеца. — Смятате ли, че това би могло да бъде следа?

— Всъщност, да. — Взе книгата и разгледа епиграфа. — „Скритото на едно място, показваме на друго?“ Това като че ли подсказва нещо. Нека да видя по-добре. — Прелисти внимателно романа. След епиграфа следваше бяла страница, на която имаше само числото 1 и думата Keter. — Кетер.

— Какво е това?

— Първата sephirah.

— Какво означава sephirah?

— Казва ce sephirah в единствено число и sephirot — в множествено. Според юдейската кабала, те са основни градивни елементи. — Прелисти страницата и се загледа в първата страница от текста. Имаше втори епиграф, този път на староеврейски, и пак с цифра 1, по-малка и изписана вляво. Прочете тихичко първото изречение от романа. — „И тогава видях махалото“. — Прелисти книгата и шест страници по-нататък видя втора подглава с друг епиграф, този път с цитат от Франсис Бейкън и цифрата 2 вляво. Още осем страници и… друга бяла страница само с цифрата 2 и думата Hokmah221, която разпозна като втората sephirah. Прескочи към края на книгата и потърси съдържанието. Ето ги десетте sephirot, всяка с различен брой подглави. Sephirot с повече подглави от останалите бяха 5, Geburah222, и 6, Tiferet223. Прокара очи по под главите на петата sephirah. Започваха от 34 и продължаваха до 63. За миг вниманието му се отклони от книгата и се насочи към смачканото листче с тревожния въпрос:

КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?

Пак се зае да разучава подглавите на Geburah, шарейки с очи ту по онзи списък с числа, ту по листчето с ребуса. Изведнъж онова, което беше само светла точица, оградена от тъмата на незнанието, се превърна в ослепителен блясък, сияен като слънце.

— Господи! — възкликна той.

— Какво?

— Боже мой, боже мой!

— Какво има, Том?

Томаш показа съдържанието на Молиарти.

— Виждате ли това?

Кое?

Пръстът му сочеше числото 5 пред Geburah.

— Да, една петица. И какво от това?

— Коя е първата цифра от въпроса на Тошкано?

— 545 ли?

— Да. Коя е първата цифра от това число?

— Ами пет, разбира се. И сега какво?

— Кои са останалите две цифри от въпроса на Тошкано?

— От 545 ли?

— Да — изгуби търпение той. — Кои са другите две цифри?

— Четири и пет.

— Четири и пет, нали така? Има ли тук, в глава 5 някакво подзаглавие 45?

Молиарти погледна към съдържанието.

— Да, ето го.

— Значи, както виждате, в глава 5, озаглавена Geburah, има една под глава 45. Така ли е?

— Така е.

— Значи онова, което Тошкано иска да каже не е 545, а 5:45. Глава 5, подглава 45. Разбирате ли?

Молиарти отвори уста.

— Разбрах.

— А сега вижте — помоли отново Томаш, поставяйки съдържанието пред него. — Какво е заглавието на подглава 45?

Американецът намери реда и прочете.

— Оттук произтича един необикновен въпрос.

— Схванахте ли? — разсмя се Томаш. — „Оттук произтича един необикновен въпрос“. И какъв е този необикновен въпрос? — Размаха пак смачканото листче. — „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ — Вдигна дясна си вежда. — Ето ви един необикновен въпрос.

— Гледай ти! — ахна Молиарти. — Открихме го! — Надвеси се отново над съдържанието. — На коя страница е тази подглава?

Направиха справка в съдържанието и видяха началната страница на подглава 45.

— Страница 236.

Американецът се засмя възбудено.

— Това се споменаваше в епиграфа, спомняте ли си? — каза. — „Това, което скрихме на едно място, изявихме на друго“. — Запремигва като в нервен тик. — Тоест, каквото е скрито на страница 545, е показано на страница 236.

Томаш запрехвърля страниците на книгата, трескав и развълнуван, търсейки припряно страница 236. Намери я на секундата и остана неподвижен с книгата в ръка, анализирайки текста внимателно. В самото начало, отляво, се виждаха числата 45 с дребен шрифт, а отдясно — епиграф от Петер Колозимо, изваден от Terra senza tempo224.

— „Оттук произтича необикновен въпрос“ — прочете Томаш.

— „Дали египтяните са познавали електричеството?“

— Какво пък означава това?

— Не знам.

Томаш прочете набързо страницата с жаден поглед. Приличаше на мистичен текст, с подробни препратки към изчезналите континенти Атлантида и Му, както и легендарния остров Авалон и култовия център на майте Чичен Ица, загадъчни земи, населени с келти, нибелунги и изчезналите цивилизации от Кавказ и Инд. Но когато стигна последния параграф, сърцето на Томаш подскочи и очите му станаха прозрачни като стъкло.

— Исусе Христе!

— Какво открихте?

Подаде книгата на Молиарти и му посочи последния абзац от страницата.

— Вижте какво е написал тук Умберто Еко — каза Томаш. Американецът намести трескаво очилата и прочете посочения абзац:

Само един любопитен текст за Христофор Колумб: анализира подписа му и разкрива в него препратка към пирамидите. Той е възнамерявал да възстанови Храма на Йерусалим, тъй като е бил велик майстор от Ордена на тамплиерите в изгнание. Тъй като явно бил португалски евреин и следователно посветен в кабала, успял с талисмани и призовавания да укроти бурите и да надвие скорбута.

— Fuck225! — изпсува Молиарти.