Кодекс 632 - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Жозе Родригеш душ Сантуш (XIII) #15

XIII

ПОЧУКВАНЕТО ПО ВРАТАТА НЕ БЕШЕ КАТО ДРУГИТЕ. Мадалена Тошкано беше свикнала да разпознава обичайните потропвания: нетърпеливото думкане по вратата на по-големия ѝ син, четиридесетгодишен мъж, който имаше докторантура по психология; нервното барабанене с пръсти на по-малкия, поклонник на изкуствата, който си вадеше хляба с кинокритика в един седмичник, отсеченото тропане на господин Ферейра, бакалина, който редовно зареждаше малкия ѝ стар хладилник. Но това почукване беше различно; настоятелно и отчетливо. Човекът отвън сякаш се опитваше да изглежда спокоен и овладян, но потропването издаваше едва сдържана припряност.

— Кой е? — попита старата госпожа с треперлив глас, увита в халата и прилепила глава до вратата. — Кой сте вие?

— Аз съм — отговори мъжки глас от другата страна. — Професор Томаш Нороня.

— Кой? — попита тя недоверчиво. — Какъв професор?

— Онзи, който възстановява изследването на съпруга ви, госпожо. Бях тук неотдавна, не си ли спомняте?

Мадалена открехна вратата, без да сваля веригата. Лисабон вече не беше селото от едно време, както обичаше да казва, градът беше пълен с крадци и бандити, с всякаква пасмина, достатъчно бе да следиш новините по телевизията. Всичко, което идваше отвън, я парализираше от ужас; и най-голямата предпазливост ѝ се струваше недостатъчна. И все пак Мадалена не усети нищо заплашително от другата страна на вратата; от коридора я гледаше тъмнокестеняв мъж с кристалнозелени очи, които веднага разпозна.

— Ах, вие ли сте? — възкликна тя. Побърза да свали предпазната верига и отвори вратата. — Влезте, влезте.

Томаш се вмъкна в стария апартамент. Лъхна го същият спарен въздух с мирис на плесен, същата приглушена светлина с едва прозиращите през тежките завеси слънчеви лъчи, безсилни да разсеят гъстия полумрак в ъглите. Подаде на домакинята бял пакет, вързан с панделка.

— За вас е.

Мадалена Тошкано погледна малкия пакет.

— Какво има тук?

— Пастички от сладкарницата. За вас са.

— О, Господи. Не трябваше…

— За мен е удоволствие.

Госпожата го отведе в хола и отвори пакета. В картонената кутия имаше сладкиш с бъбрековидна форма с шоколадова глазура, карамелизирана duchesse с крем chantilly226 и palmier227.

— Каква прелест! — ахна Мадалена. — Извади чинийка и постави сладкишите в нея. — Какво предпочитате?

— За вас са.

— О, не, не бива да прекалявам. Лекарят ми е забранил храни, богати на холестерол. — Протегна ръка с чинийката към него. — Вземете си, моля.

Томаш избра duchesse, сладкишът наистина изглеждаше вкусен. Мадалена се спря на palmier.

— Какво ще кажете за избора ми? — попита той, наслаждавайки се на тортата си.

— Чудесен е. Искате ли чай?

— Не, благодаря.

— Приготвих го преди малко — настоя тя.

— Е, в такъв случай…

Госпожата отиде до кухнята и малко след това се върна с поднос, върху който бяха поставени зелен чайник, две чаши от стар порцелан и метална захарница. Беше черен чай, който не допадаше твърде на Томаш, но той отпи примирено и кимна, за да покаже, че го намира за много добър.

— Онзи ден си мислех за вас — сподели Мадалена, когато привърши palmier.

— Така ли?

— Истина е. Споменах пред сина си, по-големия, че ще се радвам да видя труда на баща му, издаден в книга. Разказах му, че е идвал тук един младеж от университета да издирва документите, но повече не се е обаждал.

— Ами ето ме.

— Да. Имате ли вече онова, което искахте.

— Имам почти всичко. Остава да видя какво има в сейфа.

— А, да, сейфът. Но нали ви казах, че не знам кода.

— Кодът е цифров, нали?

— Да.

— И вие ми казахте миналия път, когато бях тук, че е нужно да се открият ключовите думи; тогава просто обръщаме всяка буква в цифра според азбучната им поредност.

— Да, съпругът ми винаги така правеше.

— Едно е а, две — b, три — с, и така нататък.

— Точно така.

— И азбуката е португалската, нали?

— Португалската азбука ли?

— Да, без k, у или w.

— Ами да. Моят Мартиньо ползваше само нашата азбука, без разните му там чужди букви, които се срещат сега по вестниците.

Томаш се усмихна.

— Тогава вече знам кои са ключовите думи.

— Наистина ли? — учуди се Мадалена. — Как разбрахте?

— Спомняте ли си онзи шифър, който ми дадохте?

— Онези разбъркани букви ли?

— Да.

— Спомням си, разбира се. Пазя ги ето там.

— Дешифрирах го и получих отговора.

— Така ли?

— Искате ли да опитаме?

Мадалена Тошкано отведе госта до стаята. Както и миналия път, всичко беше наопаки. Леглото стоеше неоправено, имаше разхвърляни дрехи по земята и стола и из въздуха се носеше същата сладникава миризма, може би не чак толкова тежка като предишния път, но все така неприятна. Застанаха пред сейфа и Томаш прелисти бележника си. Ключовите думи бяха надраскани нечетливо на хартията, като под всяка буква стоеше съответната цифра:

J U D E U P O R T U G U Ê S

10 20 4 5 20 15 14 17 19 20 7 20 5 18

Професорът се приведе над сейфа и набра числата. Нищо не се случи. Гостът и домакинята размениха обезсърчени погледи, но Томаш не се отказа. Набра само втората серия от числа, отговарящи на думата português228, но вратата на сейфа не помръдна.

— Сигурен ли сте, че това е ключът за шифъра? — попита Мадалена.

— Човек никога не е абсолютно сигурен, нали? Но бях убеден, че е това.

— Как стигнахте до този ключ?

— Открих, че шифърът е въпрос.

— Въпрос? Какъв въпрос?

— Шифрованият въпрос гласи: „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ Дълго разсъждавах върху това и реших, че отговорът е judeu português229. — Сви рамене, потискайки разочарованието си от поражението.

— Няма ли някакъв синоним? Мартиньо обичаше да си играе със синоними.

— А, нима? — изненада се Томаш. Поглади брадичката си замислено. — Ами след XVI век насам започнали да наричат християнизираните евреи cristãos-novos230…

Извади писалката от джоба на сакото, взе бележника и написа двете думи. После, пресмятайки с помощта на пръстите си, изписа отдолу съответните числа:

C R I S T Ã O N O V O

3 17 9 18 19 1 14 13 14 21 14

Набра двете поредици от цифри и изчака един момент. Отново нищо не се случи, малката вратичка остана плътно затворена. Въздъхна и прокара ръка по косата, обезкуражен и без нови идеи.

— Не — възкликна той, поклащайки глава. — Явно не е това.

Дворецът се издигаше над мъглата, сякаш висеше над облаците, меланхолично обвили мрачните склонове на планината Синтра. Фасадата от светъл варовик, покрита със сфинксове, крилати фигури и странни животни, вплетени в мануелинови възли или обвити в стилизирани листа от акант, напомняше паметник от XV век с цялото си готическо великолепие на стил мануелин, но с мрачното, зловещо излъчване на прокълнат замък. Полюшвайки се над облачната драперия, скрила зеления склон на хълма, малкият дворец искреше под слънчевите лъчи, пречупени от следобедната мъглива пелена, наподобявайки вълшебна крепост, омагьосан палат с назъбените си куполи, пинакли, амбразури, островърхи кули и кулички, нереално и изгубено във времето място.

Взрян в малкия дворец, увиснал над мъглата, Томаш не знаеше какво да мисли. Понякога Кинта да Регалейра му се струваше райско кътче; но под тъмната мантия на мъглата мистичната му красота беше плашеща и мрачна, сякаш бе свърталище на сенки, стаени в тъмни лабиринти. Томаш прекъсна съзерцанието си и погледна часовника. Беше три часа и пет минути следобед, Молиарти закъсняваше. Имението беше пусто. Беше делничен ден в средата на март и естествено не можеше да се очаква поток от посетители. Горещо си пожела американецът да не се бави много; не му се стоеше повече сам на това място, което при други обстоятелства би му се сторило приятно, но сега вдъхваше ужас.

Седнал на пейка пред градината, до централната loggia231, която свързваше имението с улицата, откъсна поглед от зловещия дворец и се загледа за миг в статуята пред него. Беше Хермес, вестоносецът на Олимп, бог на красноречието и ораторското изкуство, но също тъй лукаво и измамно божество, отвеждащо в Хадес душите на мъртвите; богът, от чието име произхождаше това на херметизма, символа на недостижимото. Томаш се огледа наоколо и си помисли, че несъмнено това бе един от най-подходящите богове за покровител на Кинта да Регалейра, владение на Хермес, където и камъните криеха загадки, където сякаш въздухът бе натежал от тайни.

— Hi, Tom — поздрави Молиарти, който се появи откъм стълбите към градината. — Извинявай за закъснението, но трудно намерих това място.

Томаш се надигна от пейката и поздрави новодошлия с облекчение.

— Използвах момента да се полюбувам на пейзажа и да подишам чист планински въздух.

Американецът се огледа.

— Какво е това място? Имам… creeps, как се казваше на португалски?

— Тръпки ме побиват.

— Точно така. Побиват ме тръпки.

— Навярно Кинта да Регалейра е най-езотеричното място в Португалия.

— Really?232 — учуди се Молиарти, гледайки към пустия дворец. — Защо?

— В края на XIX век, още по времето на монархията, имението било купено от човек на име Карвальо Монтейро. Монтейро Милионера, както го наричали, натрупал голямо състояние в Бразилия и бил сред най-богатите хора в страната. Карвальо Монтейро бил също и един от най-високо образованите мъже за времето си; той решил да превърне имението в езотерично алхимично място, където би могъл да положи основите на един фантастичен проект за възвръщане на величието на Португалия, на основата на националистическата митологична традиция и героичната епопея на Великите географски открития, достигайки до устоите на Петата империя. — Посочи към двореца вдясно, който се подаваше сред мъглата мрачен, горделив, почти заплашителен. — Вижте тази архитектура. Какво ви напомня?

Молиарти разгледа сребристата назъбена сграда.

— Хм — промърмори. — Може би кулата „Белейм“…

— Абсолютно вярно. Стилът е неомануелин. Знаете ли, имението е създадено във време, когато се наложила тенденцията към възкресяване на стари ценности. Из цяла Европа господствал неоготическият стил. Но португалският готически стил е мануелинският стил, поради което и неоготическият е могъл да бъде единствено неомануелин. Тук обаче са стигнали още по-далеч, опитвайки да възстановят основите, на които стъпва Епохата на откритията. Затова има безброй препратки към Военния орден на Христос, наследник на Ордена на тамплиерите в Португалия, който изиграл първостепенна роля по време на морската експанзия. Магическите символи, разпръснати тук по алхимична формула, идват от тамплиерите и от класическата ренесансова традиция, чиито дълбоки корени са в Рим, Гърция и Египет. — Направи широк жест към пространството вляво от тях. — Виждате ли тези статуи?

Американецът остана загледан в редицата притихнали фигури, изваяни от бял варовиков камък и положени върху конструкция, която опасваше френската градина, цялата в прави линии и ъгли.

— Да.

— Представям ви Хермес, бога, който дал име на херметизма — каза Томаш, сочейки към най-близката статуя. После продължи наляво, като изброяваше имената на статуите. — Този е Вулкан, хромият син на Юпитер и Юнона, онзи е Дионис, а до него е бог Пан, представян обикновено с кози копита и рога като дявол, но тук за наш късмет има по-човешки вид. После идват Деметра, Персефона, Афродита, Орфей, а ето там, в дъното, е Фортуна. Всички те са пазители на езотеричните тайни на това място, бдящи часовои, които охраняват мистериите на Кинта да Регалейра. — Махна с ръка. — Хайде да тръгваме.

Двамата поеха по пътя пред статуите, отправяйки се към loggia в дъното на градината.

— Кажете ми, какво съдържаше сейфът на старицата?

Томаш поклати глава.

— Не успях да го отворя.

— Не беше ли това ключът?

— Явно, не.

— Странно.

— Но съм убеден, че сме съвсем близо. Няма съмнение, че въпросът на професор Тошкано ни препраща към онзи абзац на Махалото на Фуко.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Обърнете внимание, професор Тошкано се е занимавал с проучване на произхода на Христофор Колумб, хвърляйки съмнения върху генуезкия му корен, а в споменатия откъс се казва именно, че Колумб бил португалски евреин. Достатъчно е да съберем две и две, нали? — Прокара ръка по косата. — Смятам обаче, че сме сбъркали с определянето на ключовата дума.

Минаха пред Орфей и Фортуна и когато достигнаха оформения като дантела навес на loggia, свиха вдясно и се изкачиха по стръмнината. Строгата геометрична градина отстъпи място на друга, романтична, където се преплитаха в едно хармонично цяло трева, камъни, храсти и дървета. Виждаха се магнолии, камелии, дървовидни папрати, палми, секвои, екзотични растения, донесени от цял свят. Сред буйната растителност изплува необикновено езеро, чиято повърхност беше покрита е изумруденозелена мантия; две меланхолично крякащи патици се плъзгаха по повърхността, оставяйки тъмни бразди, които веднага се затваряха зад тях, запечатани от плътната растителна покривка.

— Езерото на носталгията — съобщи Томаш. Махна към огромните сводове близо до езерото, които тъмнееха като кухини на череп, обрасли с папрат и бръшлян. — Пещерата на катарите. Езерото продължава вътре.

— Поразително — сподели Молиарти.

Поеха по пътеката, която се виеше край брега на езерото, оградена от позеленели от мъх камъни. Преминаха по малък мост, прислонен под короната на огромна магнолия, и се озоваха пред къщичка, покрита с кварц и мозайка от различни камъчета. По средата имаше гигантска мида, пълна с бистра вода.

— Това е египетският извор — каза Томаш, сочейки към обърнатата мида. — Виждате ли тези рисунки? — Показа му две птици в мозайката на стената. — Това са ибиси. В египетската митология ибисът олицетворява Тот, бога на съзидателното слово и тайното знание, който сътворил йероглифите. Знаете ли с кого са го отъждествявали древните гърци?

Молиарти поклати глава.

— Нямам представа.

— С Хермес. От сливането на Тот и Хермес се родили пълните с мистерии езотерични и алхимични трактати на Хермес Трисмегист. — Посочи към човката на ибиса отляво, който сякаш държеше огромен червей. — Този ибис държи в човката си змия, символ на gnosis, знанието. — Направи широк жест, обхващайки всичко наоколо. — Показвам ви това, за да ви обясня, че тук няма нищо случайно. Всичко има свой смисъл, внушение, скрито послание, датиращо от началото на цивилизацията.

— Но ибисът няма нищо общо с Откритията.

— Всичко, драги ми Нелсън, има общо с Откритията. Ибисът символизира, както вече ви казах, скритото познание. В Книга на Йов, в която тази птица въплъщава силата на предсказанието, се казва: „Кой даде на ибиса мъдростта?“ Какво всъщност е бил светът през XV и XVI век, ако не скрито място; откровение, което чака да бъде прочетено; тайна, която очаква да бъде разбулена? — Загледа се в стените на двореца, които се извисяваха в далечината. — Великите географски открития са свързани с тамплиерите, които намерили убежище в Португалия, бягайки от предприетите срещу тях гонения във Франция, с благословията на папата. В интерес на истината, тамплиерите донесли в Португалия необходимите знания за великите морски пътешествия от XV и XVI век. Затова и тази мистична традиция е свързана с Откритията, мистицизъм, чиито корени са в епохата на Класицизма и Възраждането. Има четири текста с фундаментално значение за разбирането на архитектурата на това изпълнено с тайнственост място: Енеида на Вергилий, Лузиадите от Луиш де Камоеш, Божествена комедия от Данте Алигиери и един езотеричен текст от Ренесанса, изпълен с мистерии и алегории, озаглавен Hypnerotomachia Poliphili233 от Франческо Колона. Всички те, по един или по друг начин, са били овековечени в камъните на Кинта де Регалейра.

— I see.

Португалският професор посочи една пейка малко по-нататък, пред езерото, до египетския извор.

— Да поседнем?

— Да.

Приближиха се до издълбаната в мрамора скамейка, с две хрътки, застанали отстрани като охрана, и статуя на жена в средата с факла в ръце.

— Това е скамейка 515 — поясни Томаш, спирайки пред композицията. — Знаете ли какво е 515?

— Не.

— Това е код от Божествена комедия на Данте. 515 е мистичното число на божия пратеник, който ще дойде, за да отмъсти за тамплиерите и да възвести третата епоха на християнството, епохата на Светия дух и вечния мир на земята. — Изрецитира по памет: „Когато един божи вестител, петстотин и десятка и петица, ще погуби държанката ведно с гиганта, с когото прелюбодейства“. — Усмихна се. — Откъс от Чистилището, част втора от Божествена комедия. Отправи жест към каменната скамейка. — Както виждате, подобно на всичко останало в Кинта да Регалейра, и тази скамейка тук е алегория.

Настаниха се на студената скамейка. Американецът се загледа е любопитство в хрътката, седнала до него, и жената е факлата.

— Коя е жената?

— Беатриче, Дантевият водач в рая.

— Тук наистина всичко е история.

Томаш отвори чантата, е която не се разделяше никога, и извади бележника.

— Точно както ви казвах — прошепна. — Но има още една история, която бих искал да ви разкажа.

Томаш прелисти бележника и се облегна на твърдата скамейка.

— Португалският произход, който Умберто Еко приписва на Колумб, тласна в друга посока моите изследвания. Търсих разни елементи, проучих обстойно ксерокопията на документите, написани собственоръчно от великия мореплавател, и открих някои неща, които сигурно ще ви се сторят интересни. — Хвърли поглед на записките. — Първото нещо, което бихме могли да кажем, е, че спорът за националната принадлежност на Колумб в наши дни трябва да отчита факта, че по времето на мореплавателя страните не са били това, което са днес. Например Испания е целият Иберийски полуостров. Португалците сами са се смятали за испанци и негодували, когато кастилците злоупотребявали, като си присвоявали това име. Не е имало португалски мореплаватели в смисъла, който влагаме днес, а мореплаватели в служба на краля на Португалия или на кралицата на Кастилия. Фернандо Магелан например бил опитен португалски мореплавател, който обиколил света с кастилска флотилия. И докато бил с тях, бил кастилец.

— Малко като Фон Браун, нали?

— Моля?

— Фон Браун е германец, който решил да отиде до Луната като американец.

— Да, точно така — съгласи се Томаш. — Второто нещо, което би трябвало да отчетем, е, че големият спор относно истинската националност на Колумб се е водил около 1892 г., по повод 400-годишнината от откриването на Америка, в разгара на изострен национализъм. Испанските историци започнали да откриват уязвими места в генуезката теза и излезли с предположението, че Колумб бил галисиец или каталонец. Италианците, които преживявали националистически подем, свързан с политическото и културно утвърждаване на новосъздадената държава, отхвърлили яростно тази възможност. От този период датира и появата на фалшифицирани документи, както от едната, така и от другата страна.

— Не съм съгласен. Италианците са се стремили да установят истината.

— Така ли мислите? — Томаш извади малка книга от чантата, озаглавена Sails of Hope234, и започна да търси някакъв подчертан абзац. — Това изследване е посветено на истинската идентичност на Колумб. Негов автор е евреинът Симон Визентал, известен с издирването на нацистки престъпници. Визентал разказва, че разговарял с един италиански историк за проучването и чул следната реплика. — Томаш преведе думите на италианеца, цитирани в книгата: — „Няма значение какво ще откриете. Важното е да не изкарате Христофор Колумб испанец“. — Погледна Молиарти. — С други думи, за този италиански историк истината не била толкова важна, колкото националистическата потребност да се запази италианската самоличност на Колумб на всяка цена.

— Ами!.. — разсмя се американецът. — Нима вие не правите същото, само че с обратен знак?

— Лъжете се, Нелсън. Както ви обясних, това, което се опитвам да направя, е да възстановя изследването на професор Тошкано; задачата, която ми възложихте. Но ако желаете да спра, не се колебайте да ми кажете.

— Хм — измърмори Молиарти. — Няма защо да драматизираме. — Направи кратка пауза, преди да промени посоката на разговора. — Кажете ми, Том, смятате ли, че тезата за испанския произход на Колумб би могла да издържи?

— Не, не смятам. Вярно е, че папа Александър VI в писмо до „католическите крале“ нарича Колумб „любим син на Испания“, но истината е, че по онова време името Испания означавало целия Иберийски полуостров, включително Португалия. От друга страна, подобен израз не означава непременно, че Колумб е бил роден там, макар че това се подразбира. Но би могло да се каже, че папата говори за него като за осиновен син на Испания.

— Като Фон Браун, който бил осиновен от Америка.

— А така ли е действително?

— Ами… ммм… да, в известен смисъл.

— При добро желание, бихме могли да разглеждаме изявлението в именно такъв смисъл. Но само при добро желание… — Намигна предизвикателно. — Да оставим това. Важно за нас е да разберем дали съществуват неопровержими свидетелства, че Колумб не е роден в Кастилия или Арагон. Първият документ, от който узнаваме за присъствието на Колумб в Испания, датира от 5 май 1487 година и се отнася за направено плащане на Cristobal Colomo, extrangero235. Чуждестранният произход на мореплавателя дори е бил доказан в испански съд, когато първият му син, Диого Колом, завел дело срещу короната заради това, че не е уважила клаузите от договора, подписан между „католическите крале“ и Колумб през 1492 година. По време на това дело много свидетели посочили под клетва, че Колумб е говорел кастилски с чужд акцент. Съдът отхвърлил иска с аргумента, че монарсите можели да облагодетелстват по този начин испанските граждани, но не и чужденец, ако той не е пребивавал в страната най-малко осемнадесет години. — Направи справка в записките си. — Присъдата от делото е запазена в кодекс V.II.17, който се намира в Библиотеката на Ел Ескориал, и в нея се казва следното: El dicho don Cristobal era extrangero, no natural ni vecino del Reino, ni morador en el236. Следователно, Колумб е чужденец.

— Генуезец — уточни американецът.

— Продължавате да настоявате на своето — изсмя се Томаш.

— Може и наистина да е бил генуезец, кой знае? Но трябва да разгледаме и португалската хипотеза, възприета от Умберто Еко. Очевидно и професор Тошкано се е придържал към нея. — Направи пауза, преглеждайки записките на следващата страница от бележника. — Първото значимо свидетелство било представено от един от най-големите космографи и географи на XV век, Паоло Тосканели от Флоренция. Този голям учен поддържал кореспонденция с португалския каноник Фернам Мартинш и с Колумб. Особено любопитно е едно писмо, написано на латински, което е било изпратено до Лисабон през 1474 г. Посланието на Тосканели до мореплавателя започва с израза: „Получих писмата ти…“, в множествено число, от което се разбира, че Колумб му е писал повече от едно писмо, навярно относно западния път към Индия. В отговора си Тосканели коментира обстойно възможността за подобно пътуване, но в нашия случай е важно заключението, до което стига. Тосканели казва следното. — Прокашля се. — „Не се учудвам… че ти, с твоя храбър и благороден дух, и доблестният португалски народ, прославен през вековете от героичните дела на безброй знаменити мъже, сега горите от желание да осъществите това пътешествие“.

— И какво от това? — попита Молиарти надменно.

— Какво от това ли? — разсмя се Томаш. — Въпросното писмо е доста красноречиво. Съдържа поне четири любопитни подробности. Първата е, че Колумб е поддържал кореспонденция с един от най-големите учени от онова време.

— Не виждам защо това да е толкова любопитно…

— О, Нелсън, забравяте, че според генуезката теза Колумб е само един невеж тъкач. Нима е възможно такъв човек да е в кореспонденция с Тосканели? — Млъкна за момент, може би за да подсили ефекта от въпроса. Отново се съсредоточи върху записките си. — Освен това Тосканели загатва имплицитно, че неговият събеседник е португалец, с думите: „…ти, с твоя храбър и благороден дух, и доблестният португалски народ…“ Нима италианецът Тосканели не е знаел, че Колумб е негов сънародник? — Наведе глава. — А може би не е бил? — Усмихна се. — Третият проблем е, че писмото, изпратено до Лисабон, датира от 1474 г.

— И?

— Нима не виждате какъв сериозен проблем поражда това? — Размаха копието в ръка. — О, драги ми Нелсън, спомнете си за нотариалния препис, в който се твърди, че Кристофоро Коломбо е пристигнал в Португалия едва през 1476 г. Как е възможно Тосканели да обменя писма с пребиваващия в Лисабон Колумб, когато той, според документа, ще стъпи в града две години по-късно?

— Дали не е грешка?

— Не е грешка. Присъствието на мореплавателя в Лисабон през 1474 г. е потвърдено и от друг източник. Историкът Бартоломе де лас Касас, разказвайки за една среща, състояла се между Колумб и краля Фернандо през май 1501 година в Сеговия, цитира думите на Адмирала, който казал, че четиринадесет години се опитвал да убеди португалската корона да подкрепи неговия проект. Като знаем, че Колумб е напуснал Португалия през 1484 година, просто трябва да извадим четиринадесет от 1484 и получаваме… 1470. — Погледна американеца. — Тоест, ако приемем, че Лас Касас е точен в този детайл, Колумб задължително е бил в Лисабон през 1470 г. Четири години по-късно, през 1474, е получил в португалската столица писмото на Тосканели. Но как е възможно това, когато, според генуезките нотариални документи, той все още не е пристигнал в Португалия, нещо, което щяло да се случи едва през 1476 година?

— Е… това е само една подробност.

— Нелсън, това не е безобидна и незначителна подробност, а сериозен проблем. Толкова сериозен, че историците през целия XIX век се опитвали да разрешат тези странни несъответствия, без да могат да стигнат до съгласие по един наглед простичък въпрос: Кога Христофор Колумб пристига в Португалия? В основата на това неразбирателство е фактът, че в документите се говори за двама Колумбовци. Единият Колумб тъче коприна в Генуа, а другият Колумб в Лисабон се опитва да убеди португалския крал да го пусне да отплава за Индия и си кореспондира с Тосканели, който го смята за португалец.

Молиарти се размърда неспокойно на каменната скамейка.

— Да… хм. Какъв е четвъртият проблем?

— Писмото на Тосканели е написано на латински.

— Е, и?

— Нелсън. — Томаш заговори търпеливо, като че обясняваше нещо на дете. — Тосканели е италианец и както се предполага, Колумб също е италианец. Би било нормално двама италианци да си пишат на тоскански, езика, на който общували италианците от различни градове, а не на един мъртъв език, нали?

— Да предположим, че е така. Но не е невъзможно двама италианци да кореспондират на латински, при условие че идват от различни градове; освен това при тяхната ерудиция латинският не би бил никакъв проблем.

— Но нима Колумб е бил ерудиран? — разсмя се Томаш. — А аз си мислех, че е необразован тъкач…

— Е… добре — промърмори Молиарти. — Все някъде го е научил.

— Възможно е, Нелсън, възможно е. Но нека си припомним, че по онова време низшестоящите класи не са имали достъп до образованието. И ако днес това все още е трудно, представете си през XV век…

— Може да си е намерил покровител.

— Покровител ли?

— Да, някой, който да му плаща обучението.

— Но как е възможно, след като името Христофор Колумб го няма в училищните списъци в Генуа от онова време?

— Ами… може да е ходил в друго училище… Или са му намерили домашен учител.

— Друго училище? Домашен учител? — Томаш се изсмя. — Може и наистина да е така, кой знае? Но позволете ми да ви обърна внимание на факта, че предполагаемият италианец Коломбо никога и на никого не е писал на живия италиански език.

— Какво искате да кажете с това?

— Излиза, че Колумб е италианец, който не владеел италиански. Цялата му кореспонденция е на кастилски или на латински.

— Ами… ммм… предполагам, че това е нормално. Сигурно испанските му кореспонденти, като „католическите крале“, не са разбирали италиански…

— Нелсън — прекъсна го Томаш, — италианецът Христофор Колумб не е използвал италиански дори в кореспонденцията си с италианци. Нито веднъж.

По лицето на американеца се изписа недоумение.

— Не мога да повярвам.

— Ще се наложи. — Професорът извади нови копия с ръкописни текстове. — Виждате ли? — Показа един лист. — Това е копие на писмо на Колумб до Николо Одериго, посланик на Генуа в Испания от 21 март 1502 година. Пази се в архива на Палацо Муничипале ди Дженова. Това би трябвало да е писмо, което един генуезец изпраща до друг генуезец. Но вижте, то е написано на кастилски. — Изрече думата сричка по сричка, за да подчертае значението ѝ. Взе друго копие. — В друго писмо до същия Одериго, отново на кастилски, Колумб моли своя познат да преведе писмото на друг генуезец, някой си Джовани Луиджи. — Хвърли поглед на смаяния Молиарти. — Ще се съгласите, че това е доста странно, нали? Колумб не само пише на един генуезец на кастилски, но и знаейки, че друг генуезки получател не владее кастилски, вместо да напише писмото на италиански или на генуезки диалект, за да го разберат веднага и двамата, моли Одериго да му преведе писмото. Невероятно, не смятате ли? Особено ако се има предвид, че Колумб, както се предполага, е бил генуезец. — Взе друго копие. — Това е писмо до друг генуезки получател, в случая банкова институция, Ufficio di San Giorgio. Посланието отново е написано на кастилски. — Усмихна се. — С други думи, имаме генуезец, който е живял до двадесет и четвъртата си година в Генуа, но който не е написал и ред на италиански или на генуезки диалект в писмата, отправени до генуезки получатели. — Едно последно копие. — А това тук е писмо до друг италианец, отец Гаспар Горичо. И отново изненада, писмото е на кастилски. Не бива да забравяме и писмото, изпратено до Тосканели. Писмото е изчезнало, но от отговора на Тосканели можем да съдим, че то е било написано на португалски или на латински. Да обобщим: разполагаме с част от кореспонденцията на Колумб с петима италианци, трима от които генуезци; нито едно от неговите писма не е написано нито на италиански, нито на генуезки диалект. Невероятно, нали?

— Не разбирам, Том. Нали самият вие казахте, че не смятате Колумб за испанец…

— Разбира се.

— Но сега твърдите, че е писал само на кастилски и латински.

— Точно така.

— Но след като не е кастилец, какъв е той в крайна сметка? Доколкото знам, в Португалия не се е говорило на кастилски…

— Не.

— Как да ви разбирам тогава?

— Всъщност още не съм ви разказал всичко.

— Е, добре, в такъв случай.

— Позволете ми да отбележа нещо предварително — каза Томаш. — Личните документи на Христофор Колумб са се изгубили с времето. Когато по-големият му син Диого Колом починал, кореспонденцията на Адмирала останала у съпругата на Диого, Мария, и на сина му Луиш, които отнесли всичко на Антилите. След смъртта им кореспонденцията била върната в Европа и предадена на монасите от „Лас Куевас“. Юридически спор впоследствие ги поделил между Муньо Колон и семейството на херцог Алба. Част от документите били предадени по-късно на втория херцог Верагуа, потомък на Адмирала. По онова време били останали само няколко писма от Колумб до Диого. — Томаш вдигна ръка. — Забележете, Нелсън. През тези години били изгубени почти всички документи. Личният дневник на Колумб също не е запазен; днес разполагаме само с едно копие на ръкописа, открито през XIX век, за което се предполага, че е направено от Бартоломе де лас Касас. — Постави ударение на думата предполага. — Естествено в този безпорядък се появили много фалшификати. В някои случаи фалшификаторите се ограничили с промяна на дребни детайли от текста, с което целяли да подсилят желаното внушение, след което вероятно са унищожили уличаващите ги оригинали. В други случаи били изфабрикувани нови документи. Понякога фалшификаторите били мотивирани от желанието да си присвоят националността на Колумб, друг път го правели просто за пари. Разговарях с експерти по автентични ръкописи, свикнали да се сдобиват с редки писма на аукционите, които ми разкриха, че ако се появи някъде писмо, написано собственоръчно от Колумб с доказана автентичност, то би струвало почти половин милион долара. По-скъпо от това, както ме увериха тези експерти — полу на шега, полусериозно — би струвало само писмо, написано от самия Исус Христос. Вижте каква цена само! Както разбирате, тези астрономически суми са насърчили появата на различни фалшификати.

— Искате да ми кажете, че всичко е фалшификат?

— Казвам, че навярно много от писмата, приписвани на Колумб, са фалшифицирани, частично или изцяло.

— Включително и писмата до генуезците?

— Да.

Молиарти се усмихна.

— В такъв случай имаме отговор на въпроса, който поставихте преди малко, нали? Щом тези писма са подправени, фактът, че са написани на кастилски, не доказва абсолютно нищо.

— Тези писма доказват разни неща, Нелсън. Доказват, че дори и фалшификаторите не са имали куража да напишат писмата на Колумб до генуезците на италиански, защото това би ги дискредитирало. Доказват, че оригиналите, на които са се основавали, във времето, когато все още е имало оригинали, са били написани на кастилски. И най-накрая, доказват, че наистина е имало заговор, целящ откривателят на Америка да се представи за генуезец.

— Глупости.

— Не са глупости, Нелсън. Има много фалшифицирани документи, в които умишлено е вмъкнато името Генуа.

— Значи нотариалните документи, намерени в архивите на Савона и Генуа, са били подправени?

— Не, те вероятно са истински. Тъкач на име Христофор Колумб безспорно е съществувал. Фалшификаторите са се интересували само от някои документи на мореплавателя Кристобал Колон и от всички документи, които свързвали Колумб с Колон, Документа Асерето и тези писма, изпратени в Генуа. Не забравяйте, Нелсън, че всичко, което знаем за Колумб, е написано или от италианци, или от испанци; в някои от случаите то е безобидно тенденциозно, в други случаи съвсем не е безобидно.

— Добре, продължавайте нататък — възкликна Молиарти нетърпеливо и посочи бележника на събеседника си. — Не съществуват ли документи, които според експертите са написани от ръката на Колумб?

— Има само две неща, в които можем да бъдем абсолютно сигурни. Първо, писмата на Колумб до неговия син Диого, които са били съхранявани от сигурни хора и институции през годините и пътят им може да бъде проследен с голяма точност.

— Пътят, за който споменахте преди малко?

— Да. Второ, това са бележките, вписани в полето на книгите, които са били собственост на Христофор Колумб и които са били дарени от по-малкия му син Ернандо на Колумбовата библиотека в Севиля. Макар че е възможно някои от бележкйте да са били направени от брата на Христофор, Бартоломеу. Но, така или иначе, част от тях със сигурност са били написани от самия Адмирал.

— На какъв език са написани тези писма и бележки?

— Предимно на кастилски. Някои от тях са на латински и само две — на италиански, като само една от тези бележки на италиански със сигурност е на Христофор Колумб.

— Виждате ли? В крайна сметка се оказва, че все пак е писал на италиански. Докато на португалски няма нищо, нали? И след като Колумб очевидно не е испанец и не е писал на португалски, излиза, че е могъл да бъде единствено италианец.

Томаш задържа погледа си на Молиарти, свивайки устни в лека усмивка.

— Нелсън.

Лицето на американеца се изопна в нервна гримаса. Интонацията и изражението на събеседника му подсказваха, че някаква подмолна подробност го очаква в тъмното, готова да размаже разсъжденията му.

— Всички текстове, написани от ръката на Колумб, независимо дали са на кастилски, латински или италиански, са пълни с португалски изрази.

— Моля?

— Текстовете, написани от Колумб, са изпъстрени с португализми. Всъщност Колумб не е писал на испански, а на портуньол, както пишат португалците, които опитват да се изразяват на кастилски. Разбрахте ли?

Молиарти се облегна на пейката и зарея поглед към зеленото покривало на Езерото на носталгията.

— Не може да бъде — каза той. — Изгледа Томаш въпросително. — Какво искате да кажете с това за португализмите?

— Португализми са думи или изрази, типични за португалския език, вмъкнати в друг език. Ако аз отида в Мадрид и кажа, имитирайки кастилско произношение: Olha, hombre, quiero apañar un carro para ir a el palácio, всеки би ме изгледал, разбирайки веднага, че съм португалец, защото на испански не се казва olha, нито carro, това са португализми. Испанците биха казали mira и coche.

— Разбирам. А какви португализми е използвал Колумб?

Томаш се разсмя.

— Мисля, че въпросът ви не е съвсем точен, Нелсън. По-правилно би било да се каже: кои думи или изрази, използвани от Колумб, не са португализми? — Намигна шеговито. — Тъй като те се срещат много по-рядко, разбирате ли?

Молиарти не се засмя.

— Дайте ми все пак примери за португализми, които той е използвал.

Професорът разлисти бележките си.

— Нека да започнем с единственото изложение на италиански език, за което сме сигурни, че е написано от ръката на Адмирала. Става въпрос за една забележка в полето на Книга на пророчествата, в началото на псалм 2.2. Тя се състои от двадесет и две думи, шест от които са португалски или испански от четиринадесети век. Например, написал е еl вместо il, delli — вместо degli, en — вместо in, simiglianza — вместо somiglianza, и соmо — вместо соmе. В полето на Естествена история от Плиний има двадесет и три бележки. Двадесет са на кастилски, две — на латински, и една — на италиански. Има съмнения дали тази последна бележка на италиански е написана от Колумб или от някой друг, например от брат му Бартоломеу, но трябва да се отбележи, че отново виждаме неумел опит да се използва италиански, тъй като авторът е изпъстрил текста с думи на кастилски или португалски от четиринадесети век като cierto, tierra, pieza, como el, y, parda и negra.

— А останалите бележки?

— Написани са главно на портуньол. — Пак прегледа записките си. — Испанският изследовател Алтолагире и Дувал стига до убеждението, че „колумбовският диалект със сигурност е португалски“; друг испанец, известният историк и филолог Менендес Пидал, макар и да не допуска тезата, че Колумб е португалец, стига до същото заключение, признавайки, че „вокализмът му е близък до португалския“ и че „тази първоначална тенденция към лузофония се запазва до края на живота му“.

— Дайте ми примери.

— Ами вижте, да започнем с някои особености в употребата на дифтонга iе в испански думи. Не знам дали знаете, че в португалския и кастилския има много сходни думи, с тази разлика, че на испански се пишат с iе, а на португалски само с е. Колумб прави две грешки, които са типични за португалците, говорещи кастилски. В първия случай не поставя iе, където е необходимо. Например Адмирала е написал se intende вместо se entiende и quero вместо quiero. В другия случай поставя ie, когато в кастилския липсва. Такъв е случаят с испанската дума depende, която Колумб е изписал depiende. Всички испанци знаят, че само португалците, опитвайки се да говорят кастилски, често поставят ie, където то не съществува.

— А словесният му запас?

— Същото нещо. Например Колумб е употребявал algun, „някакъв“, когато на кастилски е alguno, а на италиански е alcuno. Казвал е ameaçaban, „заплашвах“, докато испанците казват amenazaban, а италианците — minacciavano. Срещат се още boa и bon, „добър“ и „добра“, докато испанците казват buena и bueno, а италианците — buona и buono. Колумб е използвал също португалската дума crime, „престъпление“, която на кастилски е crimen, а на италиански — crimine. Употребявал е думата despois, „после“, която на испански е después, на италиански — dopa или poi. Думата „казвам“ при него е dizer, докато на испански е decir, а на италиански — dire. Адмирала е употребявал falar, „говоря“, което на испански е hablar, на италиански — parlare. Среща се и perigo, „опасност“, която на кастилски е peligro и на италиански — periculo. Прибягвал е до португалската дума abero, която испанците произнасят като abierto, а…

— Стига, стига. Enough. Разбрах.

— Списъкът на португализмите няма край, Нелсън.

— Това нищо не доказва.

— Нищо не доказва ли?

— Трябва да се допуснат и други причини, поради които не е използвал италианския. Например volgare флорентински, от който произлиза тосканският, е бил по онова време неолатински италиански език, използван само от dotti, образованите. Колумб не е бил образован.

— Не е бил образован, така ли? Въпреки че е знаел латински и е разбирал от космография?

— Научил ги е по-късно.

Томаш се разсмя.

— Сигурно е посещавал образователни курсове. Или е сърфирал из интернет…

— Няма значение — отряза го Молиарти.

— …където, вместо да открие Америка, се натъкнал на някакъв site на латински и се заел да зубри склонения.

— Престанете — настоя американецът, подразнен от сарказма му. — Да се върнем на въпроса за езика, който ми се струва важен. — Прокашля се. — Сигурно има някакво логично обяснение за тези аномалии, за това, че е писал на тази… тази смесица от кастилски и португалски.

— Логично обяснение? — Томаш се наведе над скамейката. — Знаете ли какво ми казаха в Централния архив в Генуа?

— Да?…

— Казаха ми, че по онова време италианците, които живеели в чужбина, използвали главно тосканския като официален език помежду си.

— Така е — потвърди Молиарти.

— В такъв случай защо не е писал писмата си до другите италианци на тоскански?

— Може би не го е знаел…

— Ами нали самият вие току-що признахте, че тосканският се е използвал от всички италианци, живеещи в чужбина…

— Да, но той може да е бил изключение. Може Колумб да е говорил само генуезки volgare. И понеже този диалект не е бил писмен език, не е могъл да общува с другите генуезци, нали?

— Трябва да ви кажа, че смятам подобно обяснение за прекалено неправдоподобно. Първо, не е вярно твърдението, че генуезкият диалект не е бил писмен език. Консултирах се с генуезки професор филолог и той ме увери, че volgare от Генуа вече е бил писмен език в Средновековието. Има примери за генуезки volgare, използван от провансалските поети, включително стихове, вдъхновени от Божествена комедия на Данте. Което ни изправя пред два парадокса. Как е възможно Колумб да не знае тоскански, тъй като е бил необразован, и в същото време да владее латински — език, който е бил достъпен само за ерудирани хора? Колумб не е ползвал генуезки volgare, говорен от всички генуезци, на който са пишели по-грамотните, но е изписал сума текстове на кастилски, изпълнен с португализми? — Томаш се намръщи. — Всичко това, драги, ми се струва доста несъстоятелно…

— Има нещо, което не сте взели предвид — подхвърли Молиарти.

— И какво е то?

— Сходствата между генуезкия диалект и португалския. Много от тези думи, за които казахте, че са португалски, навярно са генуезки.

— Мислите ли?

— Почти съм убеден.

— В такъв случай нямате късмет — усмихна се лукаво. — Вече съм чувал този аргумент от устата на един защитник на генуезката теза. Проверихме го заедно с генуезкия професор филолог. Помолих го да ми посочи съответствията на португалските думи, използвани от Колумб, в генуезкия диалект. — Последва нова справка в записките. — И така, да видим: algun е quarche, arriscada е reiszegôsa, boa и bon са съответно bônn-a и bon, crime става corpa, despois e doppô и dizer e dî. Както виждате, с изключение на bon, която е сходна с португалската дума, нито една от останалите думи, използвани от Колумб, не напомня с нищо генуезките. — Направи пауза. — Което ни отвежда до основния въпрос. Знаете ли, опитът ми на криптоаналитик подсказва, че когато се сблъскаме с някакво сложно обяснение и с друго, простичко обяснение за едно и също явление, простото обяснение обикновено е истинското. Защо да не заключим, че след като Колумб не е писал на нито един от италианските диалекти, дори на генуезки, който вече е бил писмен език по онова време, вероятно всъщност не ги е говорил? А щом не е владеел италианските диалекти, стигаме до извода, че навярно не е имал италиански произход.

— Той е бил италианец, няма никакъв спор. Трябва да има някакво обяснение за това, че не е писал на италианско наречие. Може би и тоскански не е знаел…

— Вие сте невероятно упорит. Това, че не е знаел тоскански, езика, на който са общували италианците в чужбина, ми изглежда доста незадоволително обяснение…

— Okay, да допуснем, че може би е знаел тоскански. Но Колумб е излязьл твърде млад от Генуа, може да го е забравил.

— Забравил е тоскански? — Португалецът прихна. — О, Нелсън, наистина не би ми хрумнало подобно предположение. — Поклати глава развеселен. — Преди малко цитирах испанския историк и филолог Менендес Пидал, който е отбелязал, че Адмирала е запазил склонността си към португалския до края на живота си?

— Да.

— Е, добре, изправени сме пред необичайна ситуация. Колумб е живял двадесет и четири години в Италия и за това време той напълно забравя тосканския и родния си генуезки диалект. Същият този Колумб, който е живял едва десетина години в Португалия, не забравя португалския до края на живота си. Фантастично, нали? — Посочи американеца. — Изглежда, се опитвате да ме убедите, че Колумб е забравил напълно майчиния си език и в същото време е демонстрирал невероятна памет за португалския, очевидно чужд за него език? Така ли е?

— Ммм… да.

— О, Нелсън, това, което твърдите, е лишено от всякакъв смисъл — възкликна Томаш, поклащайки глава с леко раздразнение. — Разговорът ни няма нищо общо с логиката. Вижте, има един мъж, който, ако се вярва на нотариалните документи, е напуснал Генуа на двадесет и четири години. По онова време, за ваше сведение, един двадесет и четири годишен човек не е бил смятан за млад. Днес тази възраст би отговаряла на тридесет и пет години, дори повече. И така, доколкото знам, никой не би забравил езика си на двадесет и четири години. Още повече, че Колумб е живял с брат си Бартоломеу, също генуезец, и значи е имал прекрасна възможност да общува с него на майчиния си език. От друга страна, както вие сам току-що признахте, твърде вероятно е да е знаел тоскански, след като този е бил езикът, използван от италианците, намиращи се зад граница. Но единственият опит на Колумб да пише на италиански, който ни е известен, е отчайващо несполучлив. Факт е, че когато му е липсвала определена дума в кастилския, той не е прибягвал до италианизми, за да я замести, както би могло да се очаква от един италианец, а до португалски изрази. Всъщност единствените текстове на Колумб без португализми са онези, които са били преписани, защото в тези случаи писарите са поправяли и замествали португалските изрази с кастилски.

— Но, Том, нима няма италианизми в текстовете му на кастилски?

— Не, няма. Когато не е намирал подходящите думи на кастилски, явно са му хрумвали само португалски изрази.

— Хм…

— Има и друго, Нелсън.

— Какво?

— Нямах възможността да изчета всичко, което свидетелите са казали за Адмирала по време на съдебния процес Pleyto con la Corona, както и по време на делото Pleyto de la Prioridad237, на които е било решено, че Колумб е чужденец. Но двама от изследователите, с които се консултирах, евреина Симон Визентал и испанеца Салвадор де Мадариага, са открили страхотни свидетелства. — Още веднъж прегледа записките си. — Визентал съобщава: „Свидетелите твърдят, че Христофор Колумб е говорил кастилски с португалско произношение“. Мадариага на свой ред отбелязва, че Колумб „говорел кастилски с португалско произношение“. Томаш впери поглед в Молиарти и се усмихна победоносно с блеснали зелени очи, напомняйки шахматист, който току-що беше матирал противника и сега наблюдаваше смаяното изражение на разбития съперник. — Разбрахте ли?

Американецът остана мълчалив и замислен, с отсъстващ поглед.

— Shit! — промърмори тихо, сякаш на себе си. — Сигурен ли сте?

— Други го казват. — Стана от пейката и се протегна, раздвижвайки схванатите си мускули. — Има много неща, които не се връзват, Нелсън. Знаете ли кой е първият човек, с когото Адмирала се е свързал след пристигането си в Испания, предполага се през 1484 г.?

Молиарти също стана и разкърши снага, опитвайки се да възстанови кръвообращението си. Скамейка 515 беше красива, но неудобна.

— Нямам представа, Том.

— Монахът Марчена. Знаете ли каква е била неговата националност?

— Може би португалец?

— Абсолютно вярно. — Усмихна се. — Забелязали ли сте, че в чужбина сме склонни да търсим наши сънародници? Той е могъл да се свърже с генуезци и други италианци, каквито е имало доста в Севиля, включително и в манастира на Марчена. Но, не, срещнал се е с португалец.

— Това нищо не доказва.

— Разбира се, но е доста любопитно, нали? — Томаш тръгна по пътеката между дърветата и Молиарти го последва. — Има много въпроси, които очакват своя отговор. Например защо след като е бил генуезец, Колумб е държал произхода си в тайна? Кастилците са били в много добри отношения с Генуа по онова време и не са имали никаква причина да не се доверяват на един генуезец. По-скоро обратното, контактите с генуезци са се смятали за престижни; англичаните дори плавали в Средиземно море под закрилата на генуезкото знаме, бял флаг с червения кръст на свети Георги, който впоследствие станал знаме на Англия. Но като се има предвид съперничеството между кастилци и португалци, присъствието на португалец начело на кастилските екипажи би представлявало проблем, както и обратното. Достатъчно е да припомним патилата на португалеца Фернандо Магелан, обиколил за първи път света с кастилски флот. Бидейки генуезец, Колумб не би следвало да има основание да крие произхода си. Но като португалец…

— Това са само предположения.

— Да, така е. Но е факт, че не знаем причината, поради която Колумб е превърнал потеклото си в мистерия, нали? Повярвайте ми, има много въпроси, които продължават да чакат отговор. Например поради каква причина той не е използвал нито италиански, нито тоскански или volgare в кореспонденцията си с италианци, най-вече с Тосканели? Защо е говорел кастилски с португалско произношение? Щом е бил неук тъкач, по какъв начин е научил латински и космография? Какво да кажем за странните несъответствия на дати? Как да си обясним факта, че през 1474 г., според писмото на Тосканели, той би трябвало да е в Лисабон, докато според генуезките нотариални документи в този момент се е намирал доста далече от Португалия? Наистина има толкова много въпроси, че следобедът няма да ми стигне, за да ги изредя всичките. Що се отнася до отговорите, изисква се огромен труд и фантазия, а понякога и спекулативни разсъждения.

Молиарти не отговори. Вървеше, забил поглед в земята, с отпуснати рамене и угрижено лице. Катереха се по стръмната пътека, потънали в размисъл за тайните, които Тошкано бе изровил из старите ръкописи, мистерии, разкриващи изпод дълбокия слой прах на времето необяснимо мълчание, противоречия и бели петна. Червени и жълти магнолии пъстрееха из зелената пътека, която се виеше между букови и дъбови стволове, борове и палми; въздухът беше свеж и лек, наситен с аромата на розите, засадени в романтични лехи, и на лалета, чиято крехка изящност контрастираше с чувствената красота на предизвикателните и съблазнителни орхидеи. Следобедът ги люлееше в бавния ритъм на могъщия валс на природата; гората се раздвижваше и пулсираше от живот с тихо шумолящите корони на дърветата, по които пробягваше лекият бриз, диханието на планината, долетяло отвисоко е кълбестите облаци; от бухналите дървета долитаха отчетливи и весели трели, ликуващите песни на дроздовете, тихото гукане на колибри и упоителните мелодии на славеите.

Тясната пътека внезапно ги изведе пред широка тераса, преградена със стена от едната страна, където имаше фонтан с каменен йолусвод.

— Изворът на изобилието — съобщи Томаш. — Името е доста подвеждащо, всъщност представя нещо далеч по-драматично. Да видим дали ще се досетите…

Американецът разгледа внимателно скулптурната композиция между дърветата. Полусводът имаше по една чаша във всеки край, като всяка от тях имаше глава на сатир и овен, изваяни от двете страни.

— Демони ли са?

— Не. Сатирът е същество, което въплъщава хаоса. Овенът е символ на пролетното равноденствие и представлява реда. Със сатир и овен от двете си страни всяка от тези чаши означава ordo ab chao, „ред от хаоса“.

По средата на полусвода имаше огромен каменен трон, с голяма маса, издигната пред него. От другата страна на фонтана се виждаше вградена мида с мозаично изображение на везни.

— Нямам и най-малка представа какво би могло да е това.

— Това е съд, Нелсън.

— Съд?

— Ето там е тронът на съдията. — Посочи към огромния трон от камък. — Везните на справедливостта. — Махна към мозаичната рисунка. — Според символиката на тамплиерите и масоните, по време на пролетното равноденствие светлината и тъмата са в съвършено равновесие, въплъщавайки справедливостта и безпристрастието; именно на този ден те ръкополагали новия Велик магистър, който поемал управлението, като сядал символично на трона. — Томаш се обърна с жест към фонтана, където се виждаха и други мозаични рисунки. — По тази стена има елементи, напомнящи Соломоновия храм в Йерусалим. Предполагам, че сте чували за Соломоновата справедливост? — Вдигна очи към двата пирамидални обелиска върху стената на фонтана. — Обелиските свързват Земята с небето и напомнят двата стълба на входа на Соломоновия храм, истински стожери на справедливостта.

Поеха по друга пътека сред дърветата и стигнаха до нова площадка, по-голяма от тази на Извора на изобилието. Беше Вратата на пазителите, пазена от два тритона. Томаш поведе госта си по пътя, който заобикаляше мястото и криволичеше из гората, покриваща склона на планината; заизкачваха се нагоре, докато стигнаха до нещо, наподобяващо долмен, мегалитно образувание от гигантски камъни, покрити с мъх. Минаха под свода, образуван от поставени един върху друг скални блокове, както в Стоунхендж, и Томаш побутна някаква каменна плоча. За изненада на Молиарти, камъкът се завъртя около оста си и разкри вътрешността на структурата. Прекосиха тайния вход и се озоваха пред кладенец; надвесиха се над преградата и погледнаха надолу, където се виждаха спираловидни стъпала с парапет, издълбан в каменните стени и сводове, укрепени с колони, сенчести ниши в камъка и естествена светлина, струяща на върха.

— Какво е това? — попита Молиарти.

— Кладенецът на посвещението — поясни Томаш и гласът му отекна сред каменните стени. — Ние сме в долмен, мегалитна гробница. Това място символизира края на първичното човешко съществуване. Трябва да се спуснем в кладенеца в търсене на духовното, в името на раждането на новия човек, на просветения човек. Спускането в кладенеца е навлизане в самите нас, в най-съкровената същност на душата ни. — Кимна на американеца да го последва. — Хайде, елате.

Заслизаха по тясната стълба, чиято спирала се виеше покрай стените на кладенеца и ги отнасяше все надолу. Настилката беше мокра и стъпките им отекваха по каменните стъпала с метален звук, стържещ и звънтящ, примесен с птичето чуруликане, което проникваше в бездната през небесния отвор и отгласът му се носеше надалече в тъмната дупка. По стените беше избила влага и мъх, плъзнал също и по парапета. Надвесиха се над перилата и надникнаха към дъното; кладенецът напомняше обърната наопаки кула и Томаш си помисли, че е кулата в Пиза, забита с върха надолу в земята.

— Колко нива има кладенецът?

— Девет — каза професорът. — Девятката е символично число. В много европейски езици цифрата девет е сходна с думата нов. В португалския това са съответно nove и novo; в испанския — nueve и nuevo. Във френския език имаме neuf и neuve, в английския — nine и new. На италиански — nove и nuovo; на немски — neun и neu. „Девет“ символизира прехода от старото към новото. Девет са първите тамплиери, рицарите основатели на Ордена на храма, чийто наследник е португалският Орден на Христос. Девет са учителите, които Соломон е изпратил да търсят Хирам Абиф, архитекта на храма. Деметра обикаля света за девет дни, дирейки Персефона. Девет са музите, дъщери на Зевс и Мнемозина. Необходими са девет месеца, за да се роди човешко същество. Тъй като е последното от простите числа, девет е едновременно край и начало, старо и ново, смърт и възраждане, краят на един цикъл и началото на друг, числото, което затваря кръга.

— Странно…

Най-сетне стигнаха до дъното и се загледаха в центъра на Кладенеца на посвещението. Там имаше кръг, украсен с бял, жълт и червен мрамор, по който се стичаха кални вадички. От центъра на мраморния кръг се издигаше осемлъчева звезда със загатнат кръст в нея, кръста на тамплиерите, религиозния орден, който бе въвел октогоналното крило в западнохристиянските храмове. Един от лъчите на звездата сочеше към тъмна дупка в дъното на кладенеца.

— Тази звезда е и роза на ветровете — обясни Томаш. — Обърната е на изток. От изток изгрява слънцето и натам са обърнати църквите. Пророк Иезекиил е казал: „Славата на Бога Израилев иде от изток“. Да тръгнем из тази пещера.

Професорът хлътна в тъмната ниша в стената и Молиарти го последва след кратко колебание. Вървяха внимателно, опипвайки стените като слепци из мрачните дълбини на неравния тунел. Когато свърнаха зад ъгъла, редица от жълти светлинки се появи в земята от лявата им страна, помагайки им да следват пътя. Сега напредваха по-уверено, криволичейки из дългия тунел, издълбан в гранита. Друга тъмна сянка се отвори вдясно, друг път из пещерата, което бе знак, че това не беше обикновен подземен проход, а по-скоро лабиринт. Запознат с пътя, Томаш не обърна внимание на този алтернативен маршрут и продължи напред, придържайки се към главния път, докато една светла пролука не извести приближаването им към външния свят. Продължиха по посока на светлината и съзряха каменен свод над кристално езеро, чиято повърхност се набраздяваше от струйка вода, която се стичаше по скалата с бълбукащ звук. Спряха под свода, пътят се разделяше пред езерото и трябваше да решат накъде да поемат.

— Наляво или надясно? — попита Томаш.

— Може би наляво? — предложи Молиарти несигурно.

— Надясно — противопостави се португалецът, сочейки правилния маршрут. — Знаете ли, Нелсън, краят на тунела възпроизвежда епизод от Енеида на Вергилий. Това би трябвало да е сцената, в която Еней, слязъл в ада да търси баща си, се озовава на кръстопът. Наляво отиват осъдените да горят в ада. Само пътят надясно води до спасението. Еней избира да върви надясно, пресича река Лета и се озавава в Елисейските полета, където намира баща си. Затова трябва да следваме същата посока.

Поеха надясно, но тунелът стана още по-тъмен, тесен и нисък. Потънаха в непрогледен мрак, който изведнъж ги притисна отвсякъде; бяха принудени да се придвижват стъпка по стъпка, опипвайки предпазливо влажните стени. Най-сетне тунелът се отвори за външния свят, обляна в светлина каменна пътека от камъни пресичаше езерото, образувайки стъпала, които се подаваха над водата. Заподскачаха от камък на камък, докато накрая се добраха до брега; отново бяха в горичката, заобиколени от цветове, следобедни аромати и нежните трели на дроздовете, които подхвръкваха от клон на клон.

— Какво необикновено място — сподели Молиарти, обзет от чувството за нереалност.

— Знаете ли, Нелсън, това имение е нещо като текст.

— Текст ли? Какво искате да кажете с това?

Сега се спускаха по тясна пътечка сред дърветата. Озоваха се пред Вратата на пазителите и Томаш поведе госта си по спираловидна стълба в тясна кула с бойници на върха като в Средновековието.

— Някога, по време на Инквизицията и обскурантизма, когато обществото е живеело под диктата на една нетолерантна църква, някои човешки дейности били забранени. Артистите били подложени на преследване, новите идеи били заглушавани, книгите и картините били унищожавани. Така възникнала идеята да се изсече книга в камъка. Това е в крайна сметка Кинта да Регалейра. Книга, изваяна от камък. Лесно е да изгориш книга от хартия или да разкъсаш картина от платно, значително по-трудно е да срутиш цяло едно частно владение. Това имение е място, където се намират концептуални конструкции, отразяващи езотерични идеи, конструкции, вдъхновени от лабиринта от идеи на Франческо Колона, изложени в Хипнеротомахия Полифили, и от възгледите, стоящи в основата на морската експанзия на Португалия и великите класически легенди. Дори и чрез въплътените в камък митологични сюжети от Енеида, Божествена комедия и Лузиадите, Кинта да Регалейра е величествен паметник на Великите географски открития и на ролята, която тамплиерите изиграват в тях, преродени в рицарите от Военния орден на Христос в Португалия.

Стигнаха до основите на средновековната кула и поеха по широк път, който ги отведе до Пещерата на леда; оттам се отправиха към параклиса. Сега вървяха мълчаливо, вслушани в стъпките си и едва доловимото шумолене на гората.

— А сега? — попита Молиарти.

— Ще отидем до параклиса.

— Не, не ви питам това. Искам да знам какво липсва, за да се приключи с изследването?

— О, да — възкликна Томаш. — Ще проуча внимателно онзи абзац от Умберто Еко и ще се опитам да открия ключа, който да ми отвори сейфа на професор Тошкано. Смятам да изясня и някои неща около произхода на Колумб. За целта ще трябва да направя едно последно пътуване.

— Добре. Имаме средства за това, както знаете.

Томаш спря до едно голямо дърво на няколко метра от параклиса. Отвори чантата и извади лист хартия.

— Това е още една тайна, свързана с Колумб — каза той, докато му показваше листа.

— Какво е това?

— Копие от писмо, намерено в архива на Верагуа.

Американецът протегна ръка и взе ксерокопието.

— Какво е това писмо? — Разгледа текста и поклати глава, връщайки листа на Томаш. — Нищо не разбирам, това е на португалски от четиринадесети век.

— Аз ще ви прочета — предложи Томаш. — Това писмо е било намерено сред книжата на Христофор Колумб след смъртта му. Подписано е, представете си, от великия дон Жоао II, наричан Съвършения принц. Португалският крал, който подписал Договора от Тордесиляс, човекът, който казал на Колумб, и с право, че пътят за Индия покрай Африка е по-кратък, отколкото западния маршрут, монархът, който…

— Знам много добре кой е дон Жоао II — прекъсна го Молиарти нетърпеливо. — Значи той е изпратил писмо на Колумб, така ли?

— Да. — Вгледа се в опаката страна на листа и посочи някакви хоризонтални и вертикални редове. — Виждате ли тези линии? Те са отпечатъци от сгънатото писмо. — Започна да сгъва листа. — Ако го сгънем според гънките, писмото образува плик, на който се чете името на получателя. — Показа отново листа, добил формата на плик. — Писмото е отправено до Xpovam Collon noso espicial amigo en Sevilla, „Шповам Колон, наш специален приятел в Севиля“. — Разгъна листа, за да прочете текста от вътрешната му страна. — Казва се следното: „Шповам Колон. Ние, дон Жоао, по Божията воля крал на Португалия и на Алгарве, на морето отсам и отвъд Африка, господар на Гвинея, ви изпращаме поздравите си. Видяхме писмото, което сте ни написали, и добрата воля и привързаност, която проявявате, докато ни служите. Благодарим за това. Що се отнася до идването ви тук, както поради причините, които посочвате, така и заради работата и знанията, които ще са ни нужни, ние го приветстваме; за нас ще бъде удоволствие, а и вие ще останете доволен. А ако се опасявате от нашето правосъдие заради някои неща, за които можете да бъдете подведен под отговорност, Ние, чрез настоящото писмо, ви гарантираме, че докато пътувате дотук, по време на престоя и завръщането ви, няма да бъдете арестуван, задържан, обвинен или призован, нито ще ви търсят отговорност за каквото и да било, по гражданско дело или престъпление от какъвто и да било характер. Чрез настоящето уведомяваме съдилищата да спазват това. Ето защо умоляваме и препоръчваме да пристигнете незабавно и без колебание, за което ще сме ви благодарни. Написано в Авиш на двадесети март 1488 г. Кралят“.

— Странно писмо, а? — заинтригувано каза Молиарти.

— Добре е, че сте съгласен с това.

— Значи португалският крал е поканил Колумб да се върне в Португалия през 1488 г.?

— Не е точно така, както е написано тук.

— Не е ли?

— Тук се казва, че Колумб е писал писмо до краля дон Жоао II, предлагайки отново услугите си. В това писмо Колумб навярно е изразил опасения относно възможността да се изправи пред кралското правосъдие.

— Но защо?

— Направил е нещо в Португалия. Не забравяйте, че Колумб съвсем набързо напуска Португалия, някъде към 1484 г., четири години преди да се осъществи тази кореспонденция. Нещо се е случило, което е наложило бягството на Колумб и на сина му Диого в Испания, но не знаем какво. Една от мистериите около Адмирала е именно липсата на документи за живота му в Португалия. Явно са се случили много важни неща, но нищо, което би могло да хвърли светлина върху събитията, не се е запазило, сякаш всички документи са пропаднали в черна дупка. От това писмо се разбира, че нещо наистина се е случило, нещо, което го е накарало да избяга.

— Къде се намира това писмо на Колумб до дон Жоао II?

— Не би могло да бъде намерено в португалските архиви.

— Жалко.

— Има още една любопитна подробност.

— Каква?

— Почти приятелския тон, с който дон Жоао II се обръща към Колумб, преди мореплавателят да е станал известен: „…наш специален приятел в Севиля“. Не е някакво формално писмо между могъщ владетел и някакъв чужденец тъкач без образование, това е писмо между двама души, които се познават добре.

Молиарти повдигна вежда.

— Това писмо не изглежда да има някакво отношение към проблема с произхода на Колумб.

Томаш се усмихна.

— Може би не — допусна той. — А може и да има. В този случай става ясно, че двамата са се познавали по-добре, отколкото сме мислили, и че Колумб е посещавал португалския двор, което ни дава основание да предположим, че става въпрос за благородник, хипотеза, която се поддържа и от два други факта. Първият е женитбата му с дама от благородно потекло, дона Филипа Мониж, нещо немислимо за един плебей.

— Но ако той е бил благородник, нещата придобиват друг смисъл.

— Сигурен ли сте, че не е било възможно плебей да се ожени за благородна дама?

— Абсолютно — потвърди Томаш с категорично поклащане на глава. — Говорих с един мой колега от факултета, експерт по Великите географски открития, който ми каза, че не познава случай, дори един-единствен случай на женитба между плебей и благородна дама през XV век. Знае за два случая от XVI век, при които богати буржоа се женят за аристократки, но не и през XV век. По онова време е било невъзможно.

— Хм — промърмори американецът. — А какво е другото нещо, което подкрепя хипотезата, че Колумб е бил благородник?

Историкът извади от чантата си още един лист.

— Ето този документ, за който още не съм ви говорил. Става въпрос за указ на Исабел Католическа от 20 май 1493 г., с който тя предоставя на Колумб правото на личен герб и в който се казва следното… — Проследи с пръст съответния абзац от текста на листа, който държеше в ръцете си.- Y en outro cuadro bajo la mano izquierda las armas vuestras que sabiades tener238. — Погледна към Молиарти въпросително. — Las armas vuestras que sabiades tener? Значи Колумб е имал собствен герб? А аз си мислех, че той е само един тъкач на коприна, необразован плебей. — Извади още един лист от чантата и го обърна към Молиарти, с хералдическо изображение от лявата страна. — Вижте, това е гербът на Колумб. Както забелязвате, той се състой от четири изображения. Отгоре има крепост и лъв, представящи кралствата Кастилия и Леон, а долу в едната четвъртинка има острови сред морето, символизиращи откритията на Колумб. — Заби пръст в последната четвъртинка на герба. — А това тук е образът, за който Исабел Католическа е казала, че съответства на armas vuestras que sabiades tener. И какво виждаме? — Направи пауза, преди да отговори на собствения си въпрос. — Пет малки котви, разположени под формата X на син фон. А сега вижте това.

Показа изображението на португалския герб вдясно.

— Както виждате, изображението на петте малки златни котви от последната четвъртина на герба на Колумб показват необикновено сходство с кралския герб на Португалия, на който петте щитчета са съставени от пет безанта239, разположени също във формата на X, символ, който и до ден днешен присъства в португалското знаме.

— Исусе!..

— С други думи, гербът на Колумб съдържа директни препратки към символите на Леон, Кастилия и Португалия.

— Невероятно…

— Което на свой ред потвърждава изказването на Хоан Лоросано.

— Кой е този?

— Хоан Лоросано е испански юрист, съвременник на Колумб. — Прегледа записките си. — Лоросано споменава Адмирала като „някой, за когото твърдят, че е лузитанец“.

— Хм — прошепна Молиарти замислено. — Казал е „твърдят“, следователно не е бил сигурен…

— O, Нелсън, не се правете, че не разбирате. Важното в това твърдение е фактът, че произходът на Колумб очевидно е бил тема на коментари.

— Има ли съвременник на Колумб, който да твърди със сигурност, че Колумб е португалец?

Томаш се усмихна.

— Има. По време на Pleyto de la Prioridad двама свидетели — Ернан Камачо и Алонсо Белас — наричат Колумб „португалски принц“.

— Ох! — изстена американецът, сякаш го пронизаха в гърдите.

— Има още нещо, което бих искал да ви кажа — добави Томаш, проверявайки нещо из бележника си. — В разгара на спора между испанските и италианските историци относно произхода на Колумб, един от испанците, президент на Кралското географско дружество, Рикардо Белтран и Роспиде, е публикувал текст, който завършва е криптирана фраза. Той е казал: El descubridor de America no naciό en Génova y fué oriundo de algún lugar de la tierra hispánica situado en la banda occidental de la Península entre los cabos Ortegal y San Vicente240. — Погледна Moлиарти право в очите. — Това действително е необикновено изявление, като се има предвид, че принадлежи на авторитетен испански академик и е казано по време на разгорещен националистически дебат.

— Извинете, но не виждам какво толкова необикновено има…

— Нелсън, нос Ортегал се намира в Галиция…

— Точно така. Нормално е испанец да защитава испанския произход.

— …а нос Висенте се намира на южния край на Португалия.

Молиарти отвори широко очи.

— O!..

— Както отбелязахте, абсолютно естествено е в условия на такъв голям националистически дебат, испански историк да защитава тезата, че Колумб произхожда от Галиция. Но открито да споменава целия португалски бряг като вероятно родно място на Адмирала, в този контекст, вече не ми се струва толкова естествено. — Томаш вдигна показалец. — Освен ако не е знаел нещо, което не е искал да разкрие.

— А дали е знаел наистина?

Томаш се усмихна и поклати глава утвърдително.

— Явно е знаел. Роспиде имал португалски приятел, наречен Афонсо де Дорнелаш, който е бил и приятел на прочутия историк Армандо Кортезао. На смъртния си одър испанският учен разкрил пред своя португалски приятел, че сред книжата на Жоао да Нова, съхранявани в частен архив в Португалия, имало някакви документи, хвърлящи светлина върху произхода на Христофор Колумб. Дорнелаш го попитал няколко пъти къде се намира въпросният частен архив. Роспиде му отвърнал, че предвид разгорещените страсти, които Колумбовият въпрос предизвиква в Испания, рискувал да провокира голямо брожение, ако разкрие къде могли да бъдат открити тези документи. Малко след това испанският историк умрял, отнасяйки тайната завинаги със себе си.

Обърна се и пак тръгна към миниатюрната катедрала, какъвто беше параклисът, още едно изпълнено с мистерия място, което Кинта да Регалейра криеше зад стените си, една нова глава от тази необикновена книга, изваяна от камък.

С ИЗПЪЛНЕНО С УПОВАНИЕ СЪРЦЕ ТОМАШ се появи следващата събота пред вратата на къщата в Сао Жорже ду Щорил. Носеше в ръцете си разкошен букет от цинии, едни — бели, други — аленочервени, трети — жълти, с цветове, широко отворени към светлината, сякаш искаха да прегърнат целия свят. Беше прочел в книгата на Конщанса, че циниите означават мисли по някого, който отсъства, със скрити драматични послания от рода на: „Потънал съм в мъка, че те няма“, или просто: „Липсваш ми“, послания, които му се сториха подходящи за случая. Но тъщата, която дойде да отвори вратата, изгледа цветята с пренебрежение и поклати глава, когато той попита дали може да поговори с жена си.

— Конщанса не е вкъщи — информира го сухо.

— Разбирам — отвърна Томаш разочаровано. — Наистина ли не мога да поговоря с нея?

— Вече ви казах, че не е вкъщи — повтори тъщата грубо, разчленявайки думите, като че говореше на дете.

— А Маргарида?

— Вътре е. Ще я извикам.

Преди дона Тереза да успее да влезе, за да извика внучката си, Томаш ѝ подаде букета.

— Бихте ли ѝ предали поне тези цветя?

Тъщата се поколеба, изгледа го отгоре додолу, като че ли искаше да каже, че злоупотребява, и отново поклати глава, ликувайки вътрешно, че ѝ се удава още една възможност да му откаже.

— Не сте цвете за мирисане.

Маргарида току-що беше обядвала, поради което се отправиха направо към мястото, което искаше да посетят. Зоологическата градина. Прекараха следобеда, скитайки из парка и похапвайки пуканки и сладък памук. Змиите и другите влечуги я накараха да се притисне до баща си, същото се повтори и пред клетките с дивите зверове, но спектакълът на делфините беше нещо ралично и малката не се умори да скача и ръкопляска на показаните трикове. Томаш неволно сравни атмосферата в зоологическата градина с тази в Кинта да Регалейра; докато едното място преливаше от весело и пъстро оживление, другото оставаше стаено под мрачния си зловещ ореол. Толкова различни и толкова подобни едновременно, и двете места бяха тематични паркове, създадени от един и същи човек, Карвальо Монтейро, милионера, който в началото на XX век беше събрал диви животни в Лисабон и езотерични мистерии в Синтра.

Небето придоби яркочервени и златисти оттенъци, слънцето се спускаше да срещне хоризонта. Чувствайки как вечерният хлад напредва ведно с настъпващия мрак и прониква през дрехите им, те излязоха от зоологическата градина и се прибраха на топло в колата. На връщане към къщи минаха през търговския център в Оейраш и напазаруваха, за да напълнят хладилника. Маргарида си поиска касетка с детски рисувани филмчета и напълни количката с шоколади.

— За приятелите ми — обясни.

Томаш вече се беше отказал да се протипоставя на тези изблици на щедрост, дъщеря му обичаше да купува подаръци за всички и стигаше дотам, че подаряваше и свои неща, когато някой ѝ ги поискаше. Излязоха от супермаркета и отидоха в ресторант за бързо хранене, където си поръчаха хамбургери с пържени картофи за двама и сок.

— Как се казваш? — попита Маргарида, докато наблюдаваше младежа, който сръчно опаковаше храната.

— Моля? — изненада се той, вдигайки глава, за да погледне това странно момиче, което го беше заприказвало на касата.

— Как се казваш?

— Педро — отговори, все така забързан да изпълни поръчката.

— Женен ли си?

Младежът прихна да се смее, развеселен от неочакваната недискретност на малката.

— Аз ли? Не съм.

— Имаш ли си гадже?

— Ммм… да.

— Готина ли е?

— Маргарида — отряза я Томаш, който виждаше накъде отива разпитът и как служителят се беше изчервил. — Остави господина на мира, той работи.

Малката млъкна за момент. Но само за момент.

— Целуваш ли я по устата?

— Маргарида!

Занесоха пакетите с храна вкъщи. Вечеряха в хола, гледайки телевизия, с пръсти, изпоцапани с кетчуп и мазнина от готовата храна. Към единайсет часа отидоха да си легнат; Томаш се видя принуден да ѝ прочете, за стотен път, приказката за Пепе’яшка, това беше ритуал, от който тя не се отказваше.

— И така, какво прави през седмицата? — попита я баща ѝ, когато притвори книгата, Пепеляшка вече беше щастливо заживяла със своя принц в двореца.

— Ходих на училище и на докто’ Оливей’а.

— А, така ли? Какво каза той?

— Че т’ябва да нап’авя още изследвания.

— На какво?

— На к’ъвта.

— На кръвта ли? Това е ново. Защо?

— Защото съм много бледа.

Томаш я изгледа. Кожата ѝ наистина беше бяла, но сега беше по-скоро бледа, с не съвсем здрав вид.

— Хм — измърмори, докато я наблюдаваше. — И какво още каза?

— Че т’ябва да п’авя диета.

— Ама ти не си дебела.