Кодекс 632

IX

СЛАДОСТРАСТНАТА ТРЪПКА ОТ ТАЙНАТА ВРЪЗКА ЗАПОЧНА постепенно да се уталожва, като забрана, която след толкова нарушения се превръща в дискретен навик, в осъдителен, разбира се, но толериран порок. След почти два месеца връзката на Томаш с Лена влезе окончателно в руслото на рутината. Бурното желание, което ги изпепеляваше с необуздани пориви на сласт и похот и ги издигаше до върховете на непознат екстаз, изразходва толкова енергия за толкова кратко време, че се износи. Бурята престана да вилнее и се превърна в топъл и нежен полъх в сънливата равнина на ежедневието.

Вече не чувстваше парещата тръпка на предвкусваното удоволствие, която го тресеше през първите срещи; Томаш изкачи стълбите на блока на „Руа Латино Коельо“ и застана пред вратата на любовницата си. Лена го посрещна топло, но без онази първоначална възбуда, все пак посещенията на професора се бяха превърнали в нещо регулярно, в приятен навик през лисабонските следобеди. В началото при всяка нова среща те се хвърляха един към друг, нетърпеливи да слеят телата си; и двамата преливаха от желание и толкова силно жадуваха да се освободят от тази поривиста енергия, кипяща в плътта им, че едва се сдържаха при допир и веднага изгаряха в зашеметяваща експлозия на сетивата. Но след като се бяха любили, Томаш добиваше неприятно усещане за празнота, лишен от желанието, което допреди минути го заслепяваше; прекрасното, невероятно възбуждащо тяло на шведката изведнъж му ставаше безразлично; дори не разбираше как допреди миг е могъл да бъде толкова ненаситен и между тях се долавяше известна неловкост. Ето защо се опитаха да контролират тази първоначална необуздана жажда и да експериментират с рутината; вместо незабавно да задоволят животинския инстинкт, който носеха в телата си като неспокоен звяр, жаден за кръв, затворен в тясна клетка, те започнаха да удължават играта, поддържайки живо сексуалното напрежение, като го разгаряха и насищаха и в същото време отлагаха кулминацията до възможния предел, отвъд който не можеха да сдържат желанието си.

Този път Лена се появи с бяла копринена рокля, под която прозираха пищните извивки на гърдите ѝ с набъбнали розови зърна. Реагирайки по животински спонтанно, Томаш пожела веднага да задоволи желанието си и опипа едрите ѝ гърди като зрял плод, сякаш очакваше да бликне оттам млечен сок, но шведката го отблъсна с възбуждаща усмивка.

— Не сега, лакомнико — скара му се тя. — Ако се държиш добре, мама после ще ти даде бибата. — Залепи показалец на носа му поучително. — Но само ако слушаш…

— Ох, дай ми само да опитам…

— Не. — Тръгна по коридора, поклащайки бедра, за да го провокира. Погледна назад лукаво и се усмихна. — Не може да получиш всичко веднага. Както обичаме да казваме в Швеция, спомняме си забранената целувка, забравяме за позволените.

Настаниха се на дивана до радиатора в хола. Лена беше направила липов чай, който димеше в чайника, и беше сервирала традиционните джинджифилови шведски бисквити в чиния до чашите, на поднос; Томаш отпи от чая и опита една от кафявите бисквитен.

— Вкусни са — отбеляза одобрително, наслаждавайки се на сладкия и остър вкус на джинджифиловата бисквита.

Лена надникна в найлоновия плик.

— Пак ли си носиш Фуко?

Професорът се наведе и извади една книга.

— Пак — потвърди той. — Но вече не е Думите и нещата. — Показа ѝ корицата на новата книга, озаглавена Надзор и наказание. — Това е бразилският превод на Surveiller et punir. Представи си, в Португалия още не са издали тази книга.

— А другата? Свърши ли я вече?

— Да.

— И?

Томаш сви рамене примирено.

— Нищо не намерих. — Остави книгата в скута си и отвори първата страница, дъвчейки още бисквитката. — Да видим какво ще излезе оттук.

Навярно тук се събираха интересите им, помисли си Томаш. Като се изключеше сексът, разбира се. Дори и да не обръщаха внимание на едни и същи неща, що се отнасяше до проучването върху Тошкано, интересът им беше общ и шведката се оказа много полезна; задаваше въпроси, ангажираше се с работата, помагаше му с изследването, разпитваше колеги, които учеха философия, търсеше да се хване за нещо, което би му помогнало да разгадае ребуса, донесе му и книги за Мишел Фуко, надявайки се да изскочи някоя пропусната следа. По този начин до него стигнаха The Cambridge Companion to Foucault133 от Гътинг, както и Essential Works of Foucault134 от Рабинов, и The Lives of Michel Foucault135 от Мейси. Всеотдайността на любовницата му стигна дотам, че реши да прочете История на лудостта в класическата епоха, търсейки непрестанно числото 545 или думи, препращащи към ребуса, който го измъчваше.

— Всички луди са братя — отбеляза тя, докато отваряше книгата до Томаш.

— Какво? — попита той, вдигайки очи от Надзор и наказание.

— Друга шведска поговорка — поясни Лена. Посочи томчето е История на лудостта в класическата епоха и повтори поговорката. — Всички луди са братя.

С подострен молив в ръка Томаш отново се съсредоточи върху книгата, абстрахирайки се от света наоколо. Но задълбоченото четене не продължи дълго. Изпита истински потрес, пребледня и дори прекъсна четенето, понеже му се повдигаше; никога не беше чел нещо толкова жестоко и свирепо в най-чистия му вид.

— Какво има? — попита Лена, притеснена от реакцията му.

— Това е ужасно — каза той с широко отворени очи.

— Кое?

— Тази история в началото на книгата.

— Каква история? — Лена се надигна да види книгата. — Разкажи ми.

Томаш се засмя и поклати глава.

— Не знам дали ще искаш да чуеш това…

— Разбира се, че искам — настоя шведката категорично. — Хайде, разказвай.

— Виж, няма да ти хареса.

— Хайде стига. Разказвай.

Той отново отвори книгата, без да откъсва поглед от любовницата си.

— Предупредих те, дано не съжаляваш. — Наведе очи към първите думи от текста. — Това е документ, който описва публичната екзекуция на Робер Дамиен, фанатик, опитал се да убие Луи XV във Версай през 1757 година. Екзекуцията била изпълнена от група палачи начело с някой си Самсон. Осъденият бил притиснат с клещи за гърдите, ръцете, бедрата и прасците. Дясната ръка, държаща ножа на престъплението, била изгорена със сяра, а приклещените части били залети с разтопено олово, вряло олио, разтопен катран, восък и сяра. Накрая тялото било разчекнато от четири коня. Екзекуцията е подробно описана от полицейския комисар Бутон, който е присъствал на всичко това. — Пак я погледна. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Не — отговори Лена, издърпвайки книгата от ръцете му.

— Но аз… Трябва да го прочета…

— После ще го прочетеш.

Момичето се приближи до уредбата и сложи компактдиск; гласът на Боно изпълни апартамента с мелодията на Joshua Tree136. Размениха си заговорнически усмивки, все по-предизвикателни, сладострастни и откровено похотливи. Когато привършиха с чая и бисквитите, Лена подреди подноса и разкопчавайки якичката, му съобщи, че идва десертът. Съблече копринената рокля и се надвеси над Томаш; белоснежната ѝ кожа потръпваше от възбуда, топла и жадуваща неговата плът. Професорът я облада там, на дивана, сред книгите на Фуко, нахвърляни на пода, които може би разкриваха тайната, която професор Тошкано се беше потрудил да скрие. Сексът беше бурен, както обикновено, без думи, само викове и стенания, докато накрая достигнаха освобождаващата експлозия. Ураганът стихна и двамата останаха да лежат на дивана, изчерпани, изпразнени, отпуснати и наситени, обзети от наслада и опиянение от сластния шемет на удоволствието. Лена се протегна мързеливо, после се опря на лакът и се наведе над Томаш, полюшвайки едрите си гърди с розови зърна.

— Ти не правиш любов с жена ти, нали?

Изплувайки от летаргията, в която поривистите вълни на похотта го бяха отнесли, Томаш отвори очи объркан.

— Не — отвърна той, поклащайки глава. Въобще не беше очаквал подобен въпрос. — Разбира се, че не.

Момичето въздъхна примирено и се отпусна на дивана; русите коси се разпиляха по възглавницата и тя впи сините си очи в тавана.

— Ще трябва да ти повярвам.

ЕДРИТЕ ЦВЕТОВЕ СЕ РОЯХА В ГЛИНЕНИТЕ ВАЗИ, ПРОТОЧИЛИ ШИИ над листата, те сякаш се издигаха на пръсти, жадуващи за свеж въздух; венчелистчетата бяха нежни, леки като перца, светнали в различни нюанси на розово и стояха приведени към центъра като ефирни мидени черупки. Бяха красиви цветя, пищни, чувствени.

— Рози ли са? — попита Томаш с чаша уиски в ръката.

— Приличат на рози — отговори Конщанса. — Но са божури.

Току-що бяха вечеряли и почиваха в хола, възползвайки се от паузата, докато Маргарида си обличаше пижамата в стаята.

— Никога не съм чувал — прошепна той. — Какви цветя са те?

— Пеон бил лечител на гръцките богове. Легендата разказва, че той излекувал Хадес със семената на някакви специални цветове. В чест на Пеон тези цветя били наречени с неговото име137. Плиний Стари твърдял, че божурите лекуват двадесет болести, макар че това никога не било доказано. Но корените на божура били използвани през XVIII век за предпазване на децата от епилепсия и кошмари, което станало повод тези цветя да се свързват с детството.

Томаш задържа погледа си на цветята.

— Бих се заклел, че са рози.

— В известен смисъл те наистина са рози. Но без бодли. Знаеш ли, поради това, че са лишени от бодли, за християните те символизират Дева Мария. Казват, че са рози без бодли.

— А какво означават?

— Свенливост. Китайските поети прибягвали винаги до божурите, за да опишат стеснителното изчервяване на девойките, свързвайки това цвете с девическа невинност.

Гласът на Маргарида долетя откъм стаята ѝ.

— Мамо, ела да ’азкажеш една п’иказка.

Конщанса, явно изморена, стрелна мъжа си с поглед.

— Този път отиди ти. Стига ми за днес.

Томаш отиде в стаята на дъщеря си и я завари пред огледалото. Сложи я в леглото, зави я с одеялото и се наведе да целуне розовите бузки и да погали меката ѝ коса; и двамата мъркаха от удоволствие.

— Коя приказка искаш днес?

— За Пепе’яшка.

— Пак ли същата приказка? Не искаш ли някоя друга?

— И’кам Пепе’яшка.

Изгаси лампите отгоре и остави да свети само настолната лампа върху нощното шкафче; оскъдната жълта светлина унасяше, беше подходяща за отпускане. Настани се на крайчеца на леглото, взе ръката на дъщеря си и с хипнотичен шепот започна да разказва приказката за Пепеляшка, за момиченцето, което изгубило майка си, после татко си, докато най-сетне останала да живее със злата мащеха и двете ѝ разглезени дъщери. Маргарида остана с широко отворени очи до сцената с бала, когато Пепеляшка се запознава с принца, мястото, на което вече успокоена от съдбовната среща, почувства как очите ѝ натежават и оборена от съня, се остави да я носят напевните думи, нашепвани от баща ѝ, предавайки се на сладкия унес, в който потъна тялото ѝ. Клепачите се спуснаха и дишането ѝ най-накрая стана ритмично, дълбоко. Томаш целуна отново дъщеря си и изгаси лампата. На пръсти, затаил дъх, той излезе от стаята, притвори леко вратата и се върна в хола.

Конщанса спеше на дивана в хола. Главата ѝ клюмаше на рамото, телевизорът работеше и предаваше някакъв конкурс, който никой не следеше. Гушна жена си и я занесе на ръце до стаята; махна сакото ѝ с една ръка, събу я и я сложи да легне, като дръпна одеялото чак до брадичката ѝ. Тя промърмори нещо неразбрано и се обърна, прегърнала възглавницата; с порозовелите си от топлото одеяло страни, изпъстрени с лунички, и млечнобяла кожа, тя приличаше на бебе. Томаш изгаси осветлението и се накани да се върне в хола. Но се поколеба. Спря се на вратата, обърна се и се вгледа в жена си, която вече спеше дълбоко. Приближи се бавно, като внимаваше да не вдига шум, погледна я за миг и седна на крайчеца на кревата; остана така да ѝ се любува мълчаливо, гледайки как завивката се повдига и спуска едва доловимо, следвайки ритъма на дишането.

Въпросът на Лена още отекваше в главата му. Ти не правиш любов с жена ти, нали? — беше го попитала с нотка на безпокойство. Истината беше, че не се любеше с жена си от известно време, всъщност откак бе започнал извънбрачната си връзка. Но как можеше да гарантира, че няма да го направи някой ден? Как би могъл да обещае такова нещо? Този въпрос, който му беше зададен след буйния любовен изблик, го изтръгна от нереалния унес, в който кръжеше, разтърси го грубо и го изправи пред суровата действителност. Все едно нещо щракна в него. Какво всъщност смяташе да прави? Щеше да люби и двете жени, като мамеше не само едната, а двете едновременно? Какво бъдеще, в крайна сметка, искаше за себе си, за жена си, за дъщеря си, за любовницата си? Какво ги чакаше? Дали не си играеше с огъня? Дали все още бе господар на съдбата си, или обстоятелствата го контролираха? Искаше ли да живее в истина? Но коя бе истината? Не чу ли Сарайва да казва, че обективната истина е недостижима? Сигурно. Но като всяко човешко същество, той притежаваше възможност да достигне другата истина, субективната истина. Моралната истина.

Честността.

Факт е, че той не живееше по истинските морални правила; живееше в заблуда, двуличие и лъжа. Мамеше жена си, а скоро щеше да започне да лъже и любовницата си. Нима това беше бъдещето, което искаше за себе си и трите жени, с които беше обвързан? Въпросът на Лена, на пръв поглед безобиден и случаен, раздвижи мислите му като сложно преплетени нишки, изправи го сам срещу себе си и го застави да се погледне в очите за първи път. Зашеметен от световъртеж пред бездната на огледалото, той се виждаше такъв, какъвто беше всъщност, питаше се какъв иска да бъде и къде щеше да го изведе несигурният път, по който сега вървеше.

В каква странна авантюра се беше забъркал! Навярно в тази история го бе въвлякла някаква тъмна и непозната част от него; скрита дълбоко в съзнанието му, тя будеше най-големите му съмнения и страхове. Какво всъщност беше Лена за него? Обикновено сексуално завоевание? Търсене на непознатото? Безотговорно фантазиране? Игра на риск, при която опасността действа като афродизиак? А може би беше нещо различно. Отклонение, претекст, търсене.

Бягство.

Поклати глава утвърдително, сякаш беше намерил точната дума, онази, която най-точно прилягаше на разкъсващото го терзание. Бягство. Кой знае, може би историята с Лена беше нещо повече от химията на секса, може би му предлагаше химията на бягството — бягство от самия себе си, бягство от умората на жена му, бягство от трудностите с Маргарида, бягство от проблемите с парите, които не достигаха, бягство от разочарованието от живота. Лена беше отдушник, изход, илюзия. Фантазия. Но фантазия, която от ден на ден губеше все повече от вълшебството си, химера, която вече беше започнала да губи от блясъка си, каприз, изчерпил великолепието си. Какво му оставаше тогава?

Беше се предал пред прелестите на шведката, за да се измъкне от сложната паяжина на безбройните проблеми. Илюзията беше подействала, поне за известно време. Проблемите не бяха изчезнали, но той не ги виждаше, заслепен от блясъка на опияняващата връзка с Лена. Чувстваше се като заек, омагьосан от фаровете на автомобил; застинал насред шосето, хипнотизиран от чудното сияние, проблясващо под тъмното було на нощта; забравил, че зад красивия светъл пламък настъпваше невидима сянка, огромна и неуловима, тресяща се заплашително, която беше готова да изскочи от мрака като дива котка и да го размаже по асфалта. Това беше ужасният избор, който стоеше пред него. Нима искаше да бъде премазан от тази скрита сянка? Можеше ли да види онова, което беше отвъд заслепяващия блясък на фаровете? Щеше ли да се справи с опасната магия, която го държеше като хипнотизиран насред пътя?

Погледна към Конщанса. Жена му спеше невинно, прегърнала възглавницата, крехка, с разпилени на масурчета коси по възглавницата и чаршафа. Въздъхна. Май изневярата не беше свързана толкова с Лена, колкото с него самия; беше свързана със собствената му същност, със страховете, които го държаха в плен, с надеждите, които хранеше, с начина, по който гледаше на живота. Конщанса беше извор на терзания, олицетворяваше трудностите, от които се опитваше да избяга; Лена беше защитната му черупка, жадуваният билет, който обещаваше да го измъкне от това бурно море от проблеми и да го пусне на воля из обширните поля на свободата. Но както осъзнаваше сега, този билет в крайна сметка нямаше да го отведе никъде, нямаше да му помогне да стигне целта на пътуването, защото всъщност такава цел не съществуваше, поне не за него; ако потеглеше на този път, щеше да се озове на друга спирка, навярно още по-объркан, натоварен със старите проблеми и нови неприятности.

Прокара пръсти по къдриците на Конщанса, играейки си разсеяно с тях. Почувства лекото ѝ дишане и се учуди на духа, с който жена му срещаше трудностите, пред които той се предаваше. Докато галеше лицето ѝ и усещаше топлата и мека кожа, той си представи, че разполага с два билета; с единия оставаше, с другия заминаваше; трябваше да вземе решение. Томаш се огледа наоколо, сякаш да запомни сенките из стаята, лекото ритмично дишане на жена си, носещия се из въздуха дискретен аромат на „Шанел № 5“. Пое си дълбоко дъх и в този момент, докато милваше бледото лице на Конщанса, нишката на мисълта му стигна своя край.

Взе решение.

ГЪМЖАЩАТА КАТО МРАВУНЯК ТЪЛПА ГО ДРАЗНЕШЕ ВИНАГИ, когато трябваше да ходи до Шиадо138. След като се повъртя из „Руа до Алекрим“, търсейки място да паркира, остави колата на площад Луиш де Камоеш и се спусна до „Руа Гарет“, проправяйки си път сред минувачите, които се изкачваха към „Байро Алто“ или се спускаха към „Байша“ със зареян поглед, мислещи за пари, въздишащи по любима, изпълнени с омраза към шефа, с ежедневни житейски грижи.

Пресече павираната уличка и тръгна по „Руа Гарет“. Пространството беше запълнено с масички и столове, заети от небързащи за никъде клиенти, най-известният от които беше Фернанду Песоа, c плът от бронз, шапка и очила с кръгли стъкла, кръстосал крак връз крак. Томаш хвърли поглед наоколо, озъртайки се за златните коси на Лена, но не я откри. Свърна наляво към сводестата врата на кафето, над която беше написано „Бразилейра“, любимо място на стария бохемски и литературен Лисабон.

Томаш прекрачи прага на кафето и се потопи в атмосферата на двадесетте години на миналия век. „Бразилейра“ беше тясно и въздълго кафене, богато декорирано в стил ар нуво, таванът и част от стените бяха покрити с резбовано дърво с рогове на изобилието, вълнообразни форми и флорални мотиви. Подът беше на шахматни фигури в черно и бяло; в средата на резбования таван висяха няколко старинни полилея, които напомняха паяци с изящни пипала, придържащи малки свещи на връхчетата. Чувството за просторност идваше отляво, където стената бе покрита с позлатени огледала, създаващи илюзията, че кафенето е двойно по-широко. Масичките вътре в кафенето бяха опрени до дългото огромно огледало, отдясно се намираше барът, декориран с ковано желязо в стил ар нуво; бутилки с вино, гроздова ракия, уиски, бренди и ликьори, наредени една до друга, изпълваха цялата стена зад тезгяха. В дъното старинен часовник с римски цифри показваше единадесет часа.

Томаш откри две свободни места на вече заета маса, настани се с рамо до огледалото и отправи поглед към вратата. Поръча си сметанов сладкиш и чай от жасмин. Докато чакаше, надникна във вестника, който четеше седящият до него господин. Беше А Bola139 с пространно интервю със старши треньора на „Бенфика“, пълно с обвинения срещу системата и новини за фантастични договори, които не възнамеряваше да плаща. Томаш хвърли бегъл поглед към вглъбения в четенето съсед; беше възрастен, почти оплешивял мъж, с редеещи снопчета посивяла коса зад ушите, навярно пенсионер и без съмнение фен на „Бенфика“. Келнерът се зададе с припрени и нервни движения, сякаш имаше толкова работа, че ръцете не му стигаха; идваше със закрепен на върха на пръстите поднос, върху който имаше малък метален чайник, чаша, чинийка със сметанов сладкиш, две пликчета със захар и едно с канела и сметката; всичко това бе наредено на масата с професионална сръчност. Томаш плати и келнерът, кимайки леко с глава, сякаш се изпари.

Докато чакаше, Томаш извади мобилния си телефон от джоба и избра номера на Нелсън Молиарти. Американецът се обади със сънен глас, явно телефонното позвъняване му беше подействало като будилник. След обичайната размяна на поздравления, Томаш му съобщи, че се налага да пътува; посоката, в която се бе насочило проучването му, изискваше обстойна проверка. Нелсън се заинтересува накъде водят следите, но Томаш се въздържа от подробности под претекст, че предпочита да говори с факти, а в момента разполага само с предположения. Макар и резервиран отначало, американецът му даде съгласието си и му отпусна необходимите средства за мисията; все пак ставаше въпрос за проучване, на което фондацията твърде много залагаше. Веднага след това, осигурил си свобода за действие, Томаш се обади на туристическата агенция да направи резервация за полетите и хотелите.

УСЕТИ, ЧЕ ЛЕНА ТОКУ-ЩО БЕШЕ ВЛЯЗЛА, по това, че главите на всички се обърнаха едновременно към вратата, сякаш изпълняваха негласна заповед. Тя беше с тясна черна рокля от ликра, с дължина над коляното и ярка жълта лента, опасваща талията ѝ; стройните ѝ крака бяха обути в тъмносиви фини чорапи и лъскави черни обувки, чиито токчета подчертаваха извивките на изваяното ѝ като статуя тяло. Носеше големи бутикови пликове, които пусна в краката на стола, докато се навеждаше да целуне Томаш.

— Неj — поздрави. — Извинявай, че закъснях, ходих на покупки.

— Няма значение.

Томаш знаеше, че Шиадо беше изкушение за много жени с марковите си магазини и модни бутици, които привличаха клиентела и внасяха оживление из стръмните павирани улички в старата част на града.

— Уф! — възкликна тя, отмятайки назад русите си коси. — Страшно се изморих, а денят тепърва започва.

— Много неща ли напазарува?

Тя се наведе и взе един от опрените на стола пликове.

— Взех някои неща — потвърди тя. Отвори плика и му показа крайчеца на червено дантелено бельо. — Харесва ли ти?

— Какво е това?

— Сутиен, глупчо — поясни тя, хитро повдигайки вежди. — За да те подлудя.

Пенсионираният фен на „Бенфика“ надникна изпод вестника, нахално оглеждайки шведката. Лена го изгледа с такъв поглед, че човекът незабавно се скри зад А Bola.

— Цяла сутрин си била на покупки?

— Да. И ходих да видя онзи стар асансьор на „Руа де Оуро“.

— Асансьорът на „Санта Жуща“.

— Същият. Бил ли си там?

— Не, никога.

— Нищо чудно — усмихна се тя. — Окото на странника вижда по-далече от окото на местния жител.

— Моля?

— Шведска поговорка. Означава, че чужденците посещават повече места, отколкото хората, живеещи в родната си страна.

— Абсолютно вярно — съгласи се Томаш.

Келнерът с бялата униформа се приближи все така припрян и погледна въпросително към двамата клиенти.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Томаш.

— Не, благодаря.

Професорът отпрати келнера, който моментално изчезна по пътеката между масите, препълнени с хора. Томаш взе чашата и отпи малко.

— Този чай е чудесен.

Лена се надвеси над масата и потърси погледа му.

— Какво става? — попита тя. Сините очи го гледаха загрижено. — Два дни не съм те виждала и си такъв особен, сякаш си паднал от луната. Какво ти е?

— Нищо.

— Онази история с ребуса ли те притеснява?

— Не.

— Тогава?

Той смутено прокара ръка по косата си. Обърна глава, хвърляйки бегъл поглед към кафенето и най-накрая спря поглед на любовницата си.

— Знаеш ли, мисля, че не бях съвсем искрен с теб.

Лена повдигна учудено вежди.

— Така ли?

— Онзи ден ме попита дали се любя с жена ми…

— И любиш ли се?

— Не, не съм правил любов с нея, откакто се запознах е теб. Но ако трябва да бъда честен, не мога да гарантирам, че в бъдеще не бих го направил.

Тя присви очи, вперила в него внезапно охладнял поглед.

— Да.

— Разбираш ли? Живеем в един и същи дом, женени сме, рано или късно нещо ще се случи.

— И тогава?

— Тогава ще съм принуден да лъжа и двете.

Шведката огледа кафенето наоколо, проявявайки подчертан интерес към някои от картините, но след като привърши огледа си, отново заби поглед в Томаш.

— За мен това няма значение.

Професорът, смаян, леко отвори уста.

— Няма значение?

— Не, няма. Можеш да бъдеш и с двете, за мен не е проблем.

— Но… — объркано започна той. — Не разбирам. За теб не е проблем да се любя едновременно с теб и е жена ми?

— Не е — повтори тя, поклащайки глава за по-голяма убедителност. — Нямам никакъв проблем.

Томаш се облегна на стола, изненадан, зашеметен. Не знаеше какво да каже, всичко това беше абсолютно неочаквано и в известен смисъл, в разрез с общоприетите норми; не бе за вярване, че жена като нея няма нищо против да е част от нещо, което донякъде наподобяваше харем.

— Ами… ммм… не знам дали жена ми ще е съгласна…

— Жена ти ли?

— Да, жена ми.

Шведката сви рамене.

— Ясно е, че тя никога не би се съгласила.

— Ето това е.

— Следователно, не трябва да ѝ казваш нищо, нали?

Професорът прокара отново ръка по косата си.

— Ами… това също е проблем. Не бих могъл да живея така…

— Как по-точно? Нима не живя с две жени почти два месеца? Нито веднъж за това време не съм те видяла притеснен от това. Какво ти става?

— Именно. Размислих върху това, което правим.

Сега беше ред на Лена да отвори уста от почуда.

— Размислил си? Размислил си върху какво? На глупак ли се правиш? Семейството ти не знае нищо. Имаш любовница, която, прости ми нескромността, всеки мъж би искал да има и която не ти създава никакви проблеми. Какъв ти е всъщност проблемът?

— Проблемът, Лена, е, че не знам дали искам да живея по този начин.

Шведката отвори очи.

— Не знаеш дали… — Смръщи вежди, като се опитваше да проумее думите му. — Томаш, какво всъщност става?

— Нищо, просто не искам да продължавам така.

— И какво искаш в такъв случай?

— Искам да скъсаме.

Лена отпусна рамене и се облегна на стола поразена. Продължаваше да стои с полуотворена уста, невярваща на ушите си; гледаше Томаш така, сякаш бе убедена, че пред нея стои луд.

— Искаш да скъсаме? — попита накрая, разчленявайки думите.

Професорът кимна утвърдително с глава.

— Да. Съжалявам.

— Луд ли си? Казвам ти, че нямам нищо против да си с жена си, че това не представлява проблем, а ти искаш да скъсаме? Защо?

— Защото не се чувствам добре в тази ситуация.

— Но защо?

— Защото живея в лъжа, а искам да живея с истината.

— Виж ти какво било! — възкликна тя. — Палтото на истината често е подплатено с лъжи.

— Остави поговорките настрана.

Лена се надвеси над масата и сграбчи ръцете му.

— Кажи ми какво мога да направя за теб, за да се почувстваш по-добре? Искаш ли повече свободно пространство? Искаш ли повече секс? Какво искаш?

Томаш недоумяваше защо шведката се беше вкопчила така във връзката им. Беше си представял, че когато се почувства отблъсната, ще напусне гневно кафенето и случаят щеше да бъде приключен. Но не стана така.

— Лена, аз не мога да бъда с две жени едновременно. Чувствам се подъл. Обичам ясните, еднозначни ситуации, а животът ми сега е всичко друго, но не и това. Много те харесвам, ти си невероятно момиче, но обичам и семейството си, жена ми и дъщеря ми са много важни за мен. Когато ме попита преди няколко дни дали правя любов с жена ми, нещо в мен се пречупи, не мога да го обясня. До този момент бях заслепен от теб, но от мига, в който ми зададе този въпрос, дойдох на себе си и започнах да си задавам въпроси за връзката ни. Сякаш неволно натисна някакъв невидим електрически ключ и лампите светнаха; едва сега започнах да виждам ясно онова, което преди само слепешката опипвах. Тази светлина ме върна към действителността и събуди ред въпроси, които започнах да си задавам. Всъщност съвестта ми заговори.

— Какви въпроси?

— Важни. — Огледа се наоколо, сякаш очакваше някой или нещо да му подскаже отговорите. — Питам се например какво ме накара да изложа на опасност семейния си живот? В името на какво? Защо върша това? Струва ли си наистина? В крайна сметка трябва да застана лице в лице с проблемите, с които животът ме среща, а не да бягам от тях. Смятам, че е по-добре първо да разреша собствените си проблеми. Трябва да дам втори шанс на брака си, дължа го на жена си и на дъщеря си. Ако всичко потръгне добре, чудесно. Ако не върви, ще трябва да опитам по друг начин. Но не е справедливо, не е честно да ви мамя и двете. Няма да го допусна.

— С една дума, изоставяш ме. Така ли?

— Няма смисъл да драматизираме. Аз съм женен и трябва да се грижа за семейството си. Ти си млада, неомъжена и много красива. Както ти самата каза, достатъчно е само да вдигнеш пръстчето си и можеш да имаш всички мъже, които пожелаеш. Затова нека не усложняваме нещата. Всеки ще си върви по пътя и ще си останем приятели.

Момичето поклати глава обезсърчено.

— Не мога да повярвам.

Томаш я погледна и си помисли, че оттук нататък щеше само да се повтаря. Вече беше взел решение и беше казал каквото имаше да казва. След като изчака още малко, стана и подаде ръка на Лена. Шведката погледна ръката му, все още смаяна и съкрушена, и не отговори на жеста му. Той неловко прибра ръката си и се обърна към вратата.

— Ще се видим във факултета — каза той вместо довиждане.

Лена го проследи с очи.

— Рано сутрин петел пее — процеди тя през зъби, — по здрач в ноктите на сокола е.

Но Томаш вече беше излязъл от кафе „Бразилейра“ и изкачваше забързано улица „Гарет“ по посока на площад Луиш де Камоеш.