Кодекс 632

V

ЧАКАЛНЯТА НА КЛИНИКАТА ИЗГЛЕЖДАШЕ ЧИСТА, ПОЧТИ стерилна, боядисана в бяло, с жълти кресла и кафяв под, открояващи се на фона на белоснежните стени. Във въздуха се носеше мирис на дезинфекциращи препарати, не би могло да се каже, че е неприятен, макар че в него имаше нещо потискащо. Широките прозорци на петия етаж гледаха към лунапарка; виждаха се релсите на високоскоростното влакче, празно и изоставено по това време на деня, крехко синьо съоръжение, изложено на вятъра, се очертаваше на фона на сиво и тъжно небе, надвиснало над разлюлените корони на дърветата и вълнообразно огъващите се цветни брезенти на пръснатите из целия увеселителен парк палатки.

Томаш се облегна в креслото, взе едно от струпаните на масата списания и разсеяно го прелисти. Страниците бяха изпълнени с огромни снимки на добре облечени хора с еднакви, почти стереотипни усмивки, съобщаващи на света за щастливи бракове в море от рози или за лекомислената суматоха около лисабонските празници. Мъжете, позиращи с режисирани жестове, имаха преуспяващ вид и маркови, привличащи погледа ризи с разкопчани яки; те бяха застанали до изрусени дами с повредена от слънцето кожа и силно гримирани лица. Очевидно бе, че тези хора са обявили война на годините в напразно, дори гротескно усилие да задържат хубостта, която възрастта неумолимо отнемаше с всеки изминал миг, младостта, която се изнизваше с всеки дъх, със скоростта на песъчинки, които се сипеха в пясъчен часовник, отмерващи неумолимия ход на времето.

Отегчен от това лъскаво светско зрелище, Томаш остави списанието на мястото му и се облегна назад. Маргарида беше като залепена за прозорците, с допрян до стъклото нос, загледана със замечтан вид в пустите палатки на лунапарка и самотните релси на влакчето, представяйки си пържени мекици, сладък памук и силните емоции от влакчето на ужасите. Конщанса, която седеше до мъжа си, тревожна и напрегната, гледаше към дъщеря си с мълчалива угриженост.

— Дали този път няма да я прати на операция? — прошепна Томаш достатъчно тихо, за да не го чуе Маргарида.

Конщанса въздъхна.

— Знам ли. — Потърка очи. — От една страна, искам да я оперират, сигурно ще е за добро. Но, от друга, се страхувам; мисълта, че ще ѝ правят нещо на сърцето, не ми дава покой.

Маргарида имаше сърдечни проблеми, които се дължаха на общото ѝ състояние. Когато момиченцето се роди и установиха, че има синдром на Даун, диагноза, потвърдена от института „Рикардо Жорж“, лекарят педиатър повика семейството за консултация. Целта не беше да прегледа детето, а да обясни някои неща на ужасените родители. Както им обясни тогава лекарят, излагайки факти, които впоследствие си изясниха, като проучиха различни научни публикации, проблемът с дъщеря им се дължеше на грешка в хромозомите, които се намират във всяка клетка и които определят всичко в един индивид, включително цвета на очите и формата на сърцето. Всяка клетка има четиридесет и шест хромозоми, подредени по двойки; при една от тези двойки, с номер 21, понякога се забелязва отклонение; вместо да има по два хромозома двадесет и едно във всяка клетка, както повечето хора, Маргарида имаше три — оттук и наименованието тризомия 21. С други думи, синдромът на Даун се причинява от хромозомно нарушение, така наречената тризомия двадесет и едно.

Педиатърът го нарече „генетична грешка“, за която няма истински виновник, но вътре в себе си нито един от родителите не повярва на това обяснение и го прие като проповед за успокоение на съвестта. И двамата бяха убедени, може би от суеверие, без каквото и да било рационално основание, че в този случай няма невинни и че сигурно бяха сторили нещо, за да заслужат подобно наказание, и че всеки носи своята отговорност за това. Оттогава живееха с едва прикрито чувство на вина пред момичето, чувстваха се отговорни за състоянието ѝ, в крайна сметка тя беше тяхна дъщеря, тяхно създание, и затова поеха тежката мисия да направят всичко възможно и

дори невъзможното, за да завоюват правото на щастие, от което природата ги бе лишила, като изкупят греха, заради който бяха наказани.

Това чувство на скрита вина се подсилваше от обичайните проблеми, които имаха този тип деца. Като всеки човек с тризомия 21, Маргарида беше силно предразположена към настинки и дихателни инфекции, отити, гастроезофагеален рефлукс81, ортопедични трудности, свързани с атлантоаксиалната сублуксация82, но най-тежки бяха сърдечните проблеми. Още при първия преглед след раждането, лекарката долови нещо нередно и изпрати детето при дежурния кардиолог; след допълнителни изследвания, беше открит малък отвор на септума, разделящ артериалната от венозната кръв, вродена аномалия, която би трябвало да бъде коригирана. Научната статия, която набързо прегледаха същия ден, почти вцепенени от въздействието на ужасната новина, използваше неразбираема медицинска терминология, споменавайки за предсърднокамерен септален дефект, за да опише онова, което всъщност лекарят им беше обяснил на много по-достъпен език.

При следващите консултации Конщанса и Томаш, шокирани от пороя ужасяващи новини, бяха информирани, че се налага да се направи сърдечна операция на Маргарида през първите три месеца от живота ѝ, за да се затвори отворът на септума, защото всяка по-късна интервенция носи риск. Това беше може би най-трудният период от живота им; от ден на ден нещата ставаха все по-кошмарни и всяка следваща новина бе по-лоша от предишната. Маргарида постъпи в болницата „Санта Марта“ три седмици след като бе взето решение за операцията, но в последния момент, след консултация с хирурга, кардиологът прояви съмнения; двамата отново разгледаха резултатите от изследването с магнитен резонанс и стигнаха до заключението, че отворът на септума е много малък и че има голяма вероятност да се затвори от само себе си с развитието на детето. Това беше първата добра новина, която получаваха от раждането на момиченцето. Кардиологът подписа декларация и Маргарида се върна вкъщи е успокоените си родители. Но девет години по-късно, противно на всички очаквания, отворът на септума все още не се бе затворил и призракът на сърдечната операция се завърна.

— Маргарида Нороня — съобщи закръглена девойка с бяла престилка, надничайки през вратата на чакалнята.

— Ние сме — отговори Конщанса и стана от стола.

— Можете да влезете.

Тримата последваха девойката по коридора, тя спря пред една врата в дъното и ги пусна да влязат. В кабинета мирисът на дезинфектанти се усещаше още по-остро. Отдясно имаше кушетка с бял, леко омачкан чаршаф, сякаш току-що някой беше станал оттам; до нея — малък параван с жълта завеса, където се събличаха пациентите, а в дъното, пред прозореца с изглед към съседния блок седеше лекарят, надвесен над бюрото, и пишеше. Когато усети присъствието им в кабинета, той вдигна глава и се усмихна.

— Здравейте — поздрави той.

— Добър ден, доктор Оливейра.

Лекарят, кардиолог на средна възраст, протегна ръка на Томаш и Конщанса и погали Маргарида по главата.

— Здравей, Маргарида, как си?

— Супе’, докто’е.

— Слушаш ли?

Маргарида, търсейки похвала, погледна към родителите си, които стояха от двете ѝ страни.

— Го’е-долу.

— Горе-долу ли?

— Мама ми казва, че не мога все да под’еждам ’сичко.

— Да какво?

— Да под’еждам ’сичко.

— Да подрежда всичко — преведе Конщанса. — Има манията постоянно да чисти и подрежда нещата.

— А! — възкликна лекарят, без да сваля очи от малката. — Значи си една малка чистница.

— Не обичам м’ъсотията. М’ъсно, не.

— Много добре правиш. Да премахнем мръсотията! — Докторът се разсмя и поглеждайки най-сетне към родителите, посочи двата стола пред бюрото си. — Седнете, не се притеснявайте.

Настаниха се на столовете, Маргарида седна на лявото коляно на Томаш. Кардиологът погледна в документите пред себе си, докато Конщанса ровеше в чантата, а Томаш съзерцаваше миниатюрното изкуствено сърце, поставено на бюрото.

— Ето резултатите от изследванията, докторе — каза тя, като му подаде два големи кафяви плика.

Кардиологът пое пликовете и разгледа логотипа, отпечатан вляво.

— Виждам, че сте ходили в педиатричната кардиология в болницата „Санта Марта“, за да направите ехокардиограма и рентгенова снимка.

— Да, докторе.

— Доктор Консейсао беше ли там?

— Да, докторе. Тя ни прие.

— Добре ли бяхте обслужени?

— Много добре.

— Слава богу, иначе щеше да си има работа с мен. Тя понякога е малко разсеяна.

— Ами не, просто няма от какво да се оплачем.

Докторът се наведе над пликовете, извади рентгеновата снимка и разгледа очертанията на гръдния кош на Маргарида.

— Хм, хм — промърмори той, без да изразява нито задоволство, нито неудовлетворение.

Семейството го следеше внимателно, опитвайки се отгатне по изражението му дали новините са добри или лоши. Неспокойни и напрегнати, родителите на Маргарида нервно се размърдаха по столовете.

— Какво мислите, докторе? — осмели се да попита Томаш.

— Момент, да видя най-напред това.

Лекарят стана и постави рентгеновата снимка в стъклена рамка на стената; натисна едно копче и рамката блесна и оживя, осветявайки рентгеновата снимка подобно на диапозитив. Кардиологът се доближи до снимката, постави очилата си, за да я разгледа по-добре. След това, вече удовлетворен, изгаси светлината, извади рентгеновата снимка и седна отново на бюрото. Взе втория плик и извади ехокардиограмата, резултат от ултразвуковото изследване на сърцето на дъщеря им.

— Всичко наред ли е, докторе?

Този път беше Конщанса, останала без дъх от напрежение. Оливейра се забави още няколко секунди с анализа на резултата от изследването.

— Искам и една електрокардиограма — каза накрая, прибирайки очилата в джоба на престилката. Стана от бюрото и отиде до вратата да извика асистентката си: — Кристина!

Слаба девойка с черна къса коса, също в бяла престилка, се отзова на секундата.

— Да, докторе?

— Ще ми направите ли една кардиограма на Маргарида?

Асистентката отведе Маргарида към кушетката. Момичето се съблече и легна с изпънато тяло. Кристина намаза с гел голия гръден кош на пациентката, после постави вендузи по гърдите и прикрепи датчиците към ръцете и краката ѝ.

— Не мърдай — помоли Кристина. — Представи си, че спиш.

— И сънувам, нали?

— Да.

- ’озови сънища ли?

— Точно така. — Подразни се леко. — Хайде, отпусни се.

Маргарида притвори очи и асистентката включи машината; апаратът се събуди с леко потреперване. Седнал на бюрото, далеч от кушетката, Оливейра реши да се възползва от факта, че Маргарида не ги чува, за да поразпита родителите.

— Да се е оплаквала от задух, умора, подути крака?

— Не, докторе — отговори Конщанса.

— Нито учестено дишане или припадъци?

— Не.

— А температура?

— Да, не много висока.

Кардиологът повдигна вежда.

— Колко?

— Около тридесет и осем, не повече.

— Колко дълго?

— Моля?

— Колко време поддържа тази температура?

— Една седмица.

— Само една седмица, така ли?

— Да, само една.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— Беше веднага след Коледа — уточни Томаш, който бе мълчал до този момент.

— Да сте забелязали някаква промяна в поведението ѝ?

— Не — отговори Конщанса. — Стори ми се малко омърлушена, но само това.

— Омърлушена ли?

— Да, по-малко играе, по-тиха е…

Лекарят изглеждаше несигурен.

— Хм — прошепна. — Добре.

Междувременно електрокардиограмата беше готова; докато Маргарида се обличаше, Кристина занесе на кардиолога дългия лист, изхвърлен от машината. Оливейра сложи отново очилата, разгледа кардиограмата и най-сетне, след като сметна, че разполага е всички необходими данни, вдигна глава и погледна към родителите.

— Изследванията изглеждат сходни с предишните — каза той. — Няма влошаване на положението на септума, но истината е, че блокажът продължава.

Конщанса не изглеждаше съвсем удовлетворена от отговора.

— Какво означава това, докторе? Трябва ли да се оперира, или не?

Лекарят свали очилата, увери се, че лещите са чисти и ги прибра за сетен път в джоба на престилката. Наведе се напред, опрян на лакти, и се вгледа в измъчената майка.

— Смятам, че трябва — въздъхна. — Но не е спешно.

ЛЕКЦИЯТА БЕШЕ ПРИКЛЮЧИЛА ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ; след като изтърпя обичайния разговор със студентите в края на часа, Томаш се качи в кабинета си на шестия етаж. Беше наблюдавал дискретно Лена през цялото време; шведката седеше на същото място, което си беше избрала предишната седмица, напълно съсредоточена, вперила кристалносините си очи в него, с полуотворена уста, и просто попиваше думите му; носеше впит пурпурночервен пуловер, който подчертаваше извивките на гърдите ѝ и контрастираше с широката кремава пола. Истинско изкушение, помисли си професорът, намирайки я за още по-привлекателна от образа, който носеше в паметта си. Когато приключи урока, Томаш си даде сметка, че е разочарован от факта, че не го беше потърсила веднага, и мигновено се укори за това. Лена беше студентка, а той — преподавател, тя беше млада и свободна, докато той бе на тридесет и пет години и женен; трябваше да се вразуми и да се овладее. Тръсна енергично глава, сякаш да я пропъди от мислите си и извади един сборник от чекмеджето на бюрото си.

Нетърпеливо почукване го накара да погледне към вратата; миг по-късно вратата се открехна и една красива руса глава надникна усмихната.

— Може ли, господин професоре?

— А! Влезте, влезте! — каза той, може би прекалено припряно. — Какво ви води насам?

Шведката прекоси кабинета с пленителна походка, грациозна като котка; виждаше се, че е уверена в себе си жена и съзнаваше ефекта, който имаше върху мъжете. Дръпна един стол и се облегна на бюрото на Томаш.

— Днешната лекция ми се стори много интересна — прошепна Лена.

— Нима? Радвам се да го чуя.

— Не разбрах само как точно е станал преходът между идеографското и азбучното писмо…

Беше конкретен коментар по темата на тазсутрешната му лекция.

— Бих казал, че е естествена и необходима крачка — поясни Томаш, доволен, че може да покаже познанията си, и жадуващ да я впечатли. — Клинописното писмо, както и йероглифите, са изисквали запаметяването на огромен брой символи, което очевидно е затруднявало обучението. Азбуката разрешила този проблем. Вместо да са принудени да запомнят хиляди знаци, какъвто е случаят с китайците, или над шестстотин йероглифа, както било при египтяните, достатъчно било да се запаметят тридесетина символа. — Повдигна вежди. — Виждате ли? Точно затова казвам, че азбуката е демократизирала писмеността.

— И всичко започнало с финикийците…

— Всъщност, предполага се, че първата азбука се е появила в Сирия.

— Но, професоре, на лекцията споменахте само финикийците.

— Да, финикийската азбука е най-древната от познатите ни азбуки. Предполага се, че е произлязла от еволюиралото клинописно писмо или от демотическата писменост на древен Египет. Факт е, че тази азбука, включваща само съгласни, е била разпространена из източното Средиземноморие благодарение на финикийците, които били много добри мореплаватели и търговци и пътешествали навсякъде из древния свят. Така финикийската азбука стигнала до Гърция, а оттам и до нас. Но дали това е наистина първата азбука? — Професорът направи пауза. — В Сирия, в страната, наречена Угарит, било намерено клинописно писмо, датиращо от XIV век преди Христа, което използвало само двадесет и два знака. И ето че стигаме до нашия въпрос. Писменост с толкова малко знаци не би могла да е идеографична. Вярвам, че това е била първата азбучна писменост, но проблемът е, че народът, който я е измислил, не е бил от пътуващите и затова откритието не било разпространено, за разлика от финикийската азбука, която пътувала заедно с изобретателите си.

— Разбирам — каза Лена. — И Библията ли е написана на финикийски?

Томаш се разсмя, но веднага спря, от страх да не обиди момичето.

— Не, Библията е била написана на староеврейски и арамейски — поясни той. — Но строго погледнато, въпросът ви не е неоснователен, тъй като наистина съществува връзка с финикийския. Знаете ли, в Сирия, позната тогава като страна на Аарон, била открита арамейска азбука, сходна с тази, която използвали финикийците, което ни води до извода, че двете писмености са свързани. Много учени са убедени, че финикийското писмо е в основата на староеврейската, арамейската и арабската писменост, макар че не е ясно как точно е станало това.

— Нашата азбука също ли произхожда от финикийската?

— Косвено, да. Гърците възприели някои неща от финикийците, като добавили знаци за гласните към буквите за съгласните от арамейски и староеврейски. Например първите четири букви от ивритската азбука са алеф, бет, гимел и далет, на които отговарят гръцките букви алфа, бета, гама и делта. Както се вижда, това сходство между двете азбуки не е обикновено съвпадение, двете писмености са свързани. От друга страна, обърнете внимание, че на основата на сливането на двете първи букви от гръцката азбука, алфа и бета, гърците създали думата алфабет, „азбука“. Впоследствие на основата на гръцката азбука била създадена латинската. Алфа се превърнала в буквата а, бета — в b, гама — в с, делта — в d. И ето ни сега нас, говорим португалски, който, както се знае, е латински език.

— Но шведският не е.

— Да, шведският е скандинавски език, от семейството на германските езици. Но истина е, че и той използва латинската азбука, нали?

— А руският?

— Руският използва кирилицата, която също произхожда от гръцкия.

— Но вие не ни обяснихте това в днешната лекция.

— Спокойно — усмихна се Томаш и вдигна ръка с отворена длан като регулировчик, който спира уличното движение. — Учебната година е пред нас. Гръцкият ще бъде тема на следващия ни урок. Нека приемем, че с вас малко изпреварихме нещата…

Лена въздъхна.

— Ах, професоре — възкликна тя. — Имам нужда не да избързвам с материала, а да наваксам пропуснатото от първите часове.

— Ами кажете тогава. Какво искате да научите?

— Както ви обясних по телефона, поради закъснението на процедурата по програмата Еразъм пропуснах първите часове. Разгледах някои от записките на колегите, отнасящи се до клинописното писмо в Шумер, и трябва да ви призная, че нищо не разбрах. Наистина трябва мъничко да ми помогнете.

— Добре. Какво, по-точно, ви интересува?

Шведката се наведе над бюрото, доближавайки глава до Томаш. Професорът усети ароматното ѝ ухание и замайващата близост на едрите гърди, напиращи под пуловера. Направи усилие да подчини въображението на волята си, повтаряйки си, че тя е студентка, а той — преподавател, тя е млада, а той — мъж на тридесет и пет, тя е свободна, а той — женен.

— Господин професоре, опитвали ли сте някога шведска кухня? — попита Лена с медено гласче.

— Шведска кухня ли? Ммм… да, мисля, че опитвах, докато бях в Малмьо.

— Хареса ли ви?

— Много. Спомням си, че беше фантастично вкусно, но скъпо. Защо?

Тя се усмихна.

— Знаете ли, професоре, мисля, че няма да можете да ми обясните всичко само за половин час. Не е ли по-добре да обядваме вкъщи и да ми помогнете да проумея нещата на спокойствие, без да бързаме?

— Да обядваме у вас ли?

Предложението го смути и той не знаеше как да реагира. Предусети, че поканата може да му навлече хиляди проблеми и усложнения, но несъмнено Лена беше приятно момиче, чувстваше се добре в нейната компания и изкушението беше голямо.

— Да, обещавам да ви приготвя шведско ястие, от което пръстите си ще оближете.

Томаш се поколеба. Помисли си, че не би трябвало да приема. Да обядва в дома на студентка, и то не каква да е студентка, беше опасна крачка, не му беше до авантюри. Но, от друга страна, какви биха могли да са реалните последствия, ако приеме поканата? Дали не преувеличаваше все пак? В крайна сметка беше само един обяд и един частен урок, нищо повече. Какво лошо би могло да има в това? Какъв беше проблемът да прекара един-два часа с нея и да ѝ разкаже за клинописното писмо? Доколкото му беше известно, не беше забранено да дава частни уроци на студенти по неговата дисциплина. Разликата беше в това, че вместо да бъде в аудиторията или в кабинета му, щеше да стане извън факултета. И какво от това? Какъв е проблемът? Всъщност щеше да помогне на една студентка, щеше да преподава, а не беше ли именно това мисията му? От друга страна, ако погледнем обективно на нещата, щеше да бъде приятно. Нима има нещо лошо в това да прекара малко време в компанията на такова хубаво момиче? Няма ли право да се отпусне малко? Освен това, мина му през ума, възможността да опита скандинавската кухня наистина си имаше своя чар. Защо не?

— Добре — съгласи се той. — Да обядваме.

Лена разцъфна в очарователна усмивка.

— Чудесно — възкликна тя. — Ще ви приготвя такова ядене, че ще молите за още. Да се разберем за утре?

Томаш си спомни, че на следващия ден трябваше да ходи с Конщанса до училището на Маргарида. Бяха поискали среща с директорката на училището, за да опитат да разрешат въпроса с липсващия специален педагог, и беше немислимо да отсъства.

— Не мога — поклати глава. — Имам ангажимент утре.

— А другиден?

— Петък? Хм… да, свободен съм.

— В един следобед?

— Добре. Къде живеете?

Лена му даде адреса и си взе довиждане, като залепи на бузите му две влажни целувки. Тя излезе, но прекрасното ухание на парфюма ѝ продължаваше да се носи из кабинета като призрачно присъствие. Томаш погледна надолу и разбра, учуден, че неговите флуиди бяха отреагирали, телесната химия беше задействала, тялото жадуваше за онова, което разумът потискаше. Силна ерекция издуваше панталоните му.

ОТИДОХА В УЧИЛИЩЕТО „САО ЖУЛИАО ДА БАРА“ КЪСНО СУТРИНТА. Минаха да видят Маргарида в класната стая и надникнаха през пролуката на притворената врата. Откриха я, седнала на мястото си до прозореца, с вид на кротко и даровито дете. Родителите ѝ знаеха, че тя имаше славата на добра ученичка, опитваше се да разтървава биещите се, помагаше на беззащитните, нямаше нищо против, когато губеше в някоя от игрите в училище, и винаги беше готова да излезе от отбора, ако желаещите бяха повече; дори се правеше, че не разбира присмехулните подмятания на съучениците по повод състоянието ѝ, и бързо забравяше обидите. Томаш и Конщанса дълго я наблюдаваха през пролуката с обожание, сякаш беше светица, и с усилие се откъснаха от вратата на класната стая. Няколко минути след като се появиха пред кабинета на директорката, те бяха поканени да влязат.

Директорката на училището беше малко над четиридесетте, висока и кокалеста жена с боядисана руса коса и очила с кръгли рамки; прие ги любезно, но ги предупреди, че не разполага с много време.

— Имам уговорена среща в един часа — обясни. — И педагогически съвет в три следобед.

Томаш погледна часовника, беше дванадесет и десет, разполагаха с цели петдесет минути.

— Добре е, че имате педагогически съвет — подхвана направо Конщанса. — Защото онова, което ни води тук, е именно педагогически въпрос.

— Предполагам, че искате да говорим за проблема със специалния педагог — побърза да каже директорката, за която този въпрос се беше превърнал в кошмар от предишната среща със семейството в началото на учебната година.

— Естествено.

— Досаден проблем.

— Не се и съмнявам, че за вас е досаден — прекъсна я Конщанса с леко раздразнение. — Но повярвайте, за нас и най-вече за нашата дъщеря, това е просто трагедия. Имате ли представа колко зле се отразява на Маргарида липсата на специално обучение?

— Госпожо, правим каквото можем…

— Не правите достатъчно.

— Не е истина.

— Така е — настоя Конщанса. — И вие знаете, че е така.

— Защо не наемете отново господин Корея? — намеси се Томаш с явното намерение да предотврати превръщането на разговора в словесен двубой между двете жени. — Той си вършеше работата отлично.

Грубият тон от предишната среща, когато бяха предупредени, че през настоящата учебна година нито господин Корея, мито който и да било друг ще помага на Маргарида, му беше послужил за урок, но истината беше, че сблъсъкът ставаше все по-ожесточен с отлагането на решението на проблема и явното изоставане на детето в училище.

— Бих се радвала много, ако можех да наема господин Корея — каза директорката. — Въпросът е в това, както ви обясних при предишната ни среща, че министерството ни оряза бюджета и нямаме пари за сътрудници.

— Глупости — възкликна Конщанса. — Имате пари за толкова неща, а нямате пари за специален педагог?

— Нямаме. Бюджетните средства са крайно ограничени.

— Вижте, госпожо, миналата година Маргарида знаеше да чете, а тази година не може да разбере нито една написана дума — каза Томаш.

— Не знаех това.

— Миналата година тя можеше да разчита на господин Корея, а тази година няма на кого друг да разчита, освен на учителя по общообразователната програма. — Посочи към вратата, сякаш детето ги очакваше от другата страна. — И резултатът е налице.

— Учителят по общообразователната програма, както се вижда, няма и най-малка представа как се преподава на деца с особени нужди — добави Конщанса.

Директорката разтвори ръце в успокояващ жест.

— Вие не ме чувате — заяви. — Ако зависеше от мен, щях вече да съм назначила господин Корея. Въпросът е, че нямам пари. Министерството ни оряза средствата.

Конщанса се наведе над бюрото.

— Госпожо директор — каза тя, като се опитваше да запази спокойствие, — специалните педагози, които би трябвало да помагат на деца с особени нужди в държавните училища, са предвидени по закон. Не е наш каприз, нито нелепо изискване. Това е предвидено от закона. Единственото нещо, което моят съпруг и аз искаме, е училището да спазва изискванията на закона. Нито повече, нито по-малко.

Директорката въздъхна и поклати глава.

— Знам какво казва законът. Проблемът е, че в тази страна се приемат много хубави, но неприложими закони. Как може законът да ме задължи да назнача учител по специално обучение, ако нямам пари да го наема? Господа депутатите биха могли да гласуват закон например да се живее вечно. Значи ли това, че хората ще спрат да умират? Това би било един нереален закон. Нашият случай е същият. Бе създаден много справедлив, много хуманен закон, но когато работата опре до капитала, няма нищо за никого. С други думи, законът съществува само на думи, колкото да се каже, че го има, и някой да се тупа в гърдите, че го е приел. И нищо повече.

— Какво предлагате в такъв случай? — попита Томаш. — Нещата да си останат такива, каквито са? Да пренебрегват Маргарида в клас и тя да не може да разчита на помощта на специален педагог? Това ли?

— Да — присъедини се Конщанса. — Какво смятате да правите?

Директорката свали очилата си и изтри стъклата с малка оранжева кърпичка.

— Имам едно предложение, с което искам да ви запозная.

— Кажете.

— Както вече ви казах, не разполагам със средства, за да назнача господин Корея. Ето защо мисля да предложа на госпожа Аделайде да помага на Маргарида.

— Госпожа Аделайде ли? — учуди се Конщанса.

— Да.

— Тя има ли някаква подготовка по специално обучение?

— Госпожо, опитвам се да намеря някакво решение.

— Ще задам въпроса по друг начин: тя разбира ли нещо от обучение на деца със специални нужди?

Директорката стана от бюрото.

— Мисля, че е по-добре да я извикам — каза тя и се отправи към вратата, без да отговори на въпроса, подробност, която не убягна на родителите. Отвори вратата и надникна навън. — Марилия, извикай госпожа Аделайде, ако обичаш.

Седна отново и довърши почистването на стъклата, след което си сложи очилата. Томаш и Конщанса се спогледаха угрижени; и двамата бяха решени да се борят докрай за правото на дъщеря им на квалифицирана педагогическа помощ. И двамата бяха убедени, че Маргарида би могла да напредне, но трябваше да ѝ се помогне, понеже усвояваше много по-бавно от другите деца.

— Може ли?

Беше госпожа Аделайде, едра, здрава жена, с майчинско излъчване; напомняше на онези розовобузи селски жени, въплъщаващи домашното огнище с цял орляк деца около тях. Поздравиха се и новодошлата седна до семейството.

— Аделайде — подхвана директорката, — както знаете, не разполагаме със средства, за да наемем на работа господин Корея, който се занимаваше с Маргарида. Онзи ден говорих с вас по този въпрос и доколкото си спомням, изказахте готовност да водите часовете по специалното обучение тази година.

Аделайде кимна утвърдително с глава.

— Да. Както ви казах, притеснявам се за Маргарида и Уго. Уго също имаше тризомия 21. — Щом господин Корея не може да идва повече в училище, аз съм готова да помогна на тези деца.

— Но, вижте, госпожо Аделайде — прекъсна я Конщанса, — имате ли някаква квалификация в специалното обучение?

— Не.

— Занимавали ли сте се преди с деца с тризомия 21?

— Не. Аз просто искам да помогна, за да се намери някакво разрешение.

— Мислите ли, че можете да помогнете на Маргарида да напредне?

— Така смятам. Ще направя каквото мога.

Томаш се размърда на стола.

— Оценявам вашата добронамереност, но нека ви кажа нещо. Маргарида няма нужда от уроци, от които нищо няма да научи, и от самоцелни занимания. Уроците са средство да се достигне определена цел. За какво са ѝ тези часове с вас, ако в края на краищата нищо не научи?

— Ами надявам се да научи.

— Но, ако съдя по това, което току-що чух, вие нямате представа как трябва да се преподава на такова дете. Нито имате квалификация в тази област, нито сте се занимавали с деца с тризомия 21. Не знам дали сте наясно, но специалният педагог не е учител в буквалния смисъл на думата. Той е по-скоро нещо средно между треньор и физиотерапевт, той тласка детето да върви напред, обучава го и го извежда до определено равнище. Въпреки доброто ви желание, ще ви кажа направо: не виждам у вас качествата на подготвен преподавател за тази цел.

— Признавам, че може би нямам съответната подготовка, нито необходимите знания за…

— Вижте какво — намеси се директорката, на която не допадаше насоката, в която беше поел разговорът. — Положението е такова, каквото е. Няма да можем да разчитаме на господин Корея. Госпожа Аделайде е на разположение. Всички сме съгласни, че госпожа Аделайде не е квалифициран преподавател. Но независимо дали ни харесва, или не, тя е единственият ни вариант. Така че нека се възползваме от тази възможност и да разрешим въпроса. Не е най-доброто разрешение, но все пак е решение.

Томаш и Конщанса се спогледаха покрусени.

— Госпожо директор — процеди той. — Това, което ни предлагате, не е разрешение на проблема на Маргарида. Това е разрешение на вашия проблем. — Натърти на думата вашия. — Вие искате да избегнете проблема, а не наистина да го решите. Но нека да поясним. Нашата дъщеря се нуждае от специален педагог. Спе-ци-а-лен — почти на срички повтори той. — С госпожа Аделайде тя ще има часове, но няма да научи нищо. Госпожа Аделайде не е решение на проблема.

— Това е решението, с което разполагаме.

— Разрешение на вашия проблем, но не и на проблема на Маргарида.

— Няма друго разрешение — заключи директорката с категоричен тон. — Ще се наложи госпожа Аделайде да води уроците по специалното обучение.

— Няма да стане.

— Трябва да стане.

— Извинете, но ние не приемаме.

— Как така не приемате?

— Не приемаме. Искаме квалифициран учител, както е предвидено по закон.

— Забравете за закона. Няма пари, за да плащаме на такъв преподавател.

— Намерете ги.

— Чуйте добре какво ви казвам: няма пари. Госпожа Аделайде ще трябва да се заеме.

— Не приемаме, казах вече.

Директорката присви очи, взирайки се в семейството пред себе си. Направи пауза и въздъхна тежко, сякаш току-що бе взела трудно решение.

— В такъв случай ще се наложи да удостоверите писмено, че не приемате часовете по специално обучение.

— Не, няма да го направим.

— Моля?

— Няма да го направим.

— Защо?

— Защото не е истина. Разбира се, че искаме часовете по специално обучение. Но настояваме да бъдат водени от преподавател със съответната подготовка. Ние отказваме да приемем преподавател, който въпреки добрата си воля, не е подготвен да се занимава с деца със специални нужди. И можем да потвърдим това писмено.

Срещата приключи без краен резултат. Директорката се сбогува сухо, обезсърчена от безизходицата, а семейството напусна училището с чувството, че никога няма да достигнат до удовлетворително решение. За Томаш и Конщанса беше станало ясно, че не могат да разчитат на държавното училище; трябваше сами да наемат специален педагог, но както и толкова други неща в живота, те не можеха да си го позволят.

ПОГЛЕДНА НОМЕРА НА БЛОКА И ГО СВЕРИ С АДРЕСА, ЗАПИСАН в бележника му. Беше стара сграда, която видимо се нуждаеше от ремонт, разположена в горната част на улица „Латино Коельо“. Приближи до входа и видя, че вратата беше открехната. Томаш я бутна и се озова в коридор, декориран с азулежу; някои от плочките бяха пукнати, други — с помръкнала от времето боя; светлината от улицата беше единственото осветление, което идваше през вратата, и искреше в малкия вестибюл, откроявяйки геометричната фигура на пода, отвъд която бе пълен мрак. Томаш направи три крачки, потъна в сянката и се заизкачва по дървената стълба, чиито стъпала проскърцваха под тежестта на тялото му, недоволни от чуждото нахлуване, което нарушаваше сънливия им покой. Усети специфичната миризма на старо, на плесен и влага по пода и стените, която се бе превърнала в отличителен белег на старите сгради в Лисабон. Стигна до втория етаж и провери номера на близката врата; оказа се, че е застанал точно пред вратата, която търсеше. Натисна черното копче на стената и едно спокойно динг-донг се разнесе из апартамента. Дочу стъпки, после металното изщракване на бравата и вратата се отвори.

— Неj! — поздрави Лена, като го посрещна. — Vällkommen.83

Томаш застина в полумрака на входа, без да откъсва поглед от домакинята. Шведката бе облечена в силно вталена копринена светлосиня блуза, сякаш лятото бе в разгара си. Деколтето беше щедро отворено, разкривайки почти изцяло гърдите ѝ, едри и сладострастни, без сутиен, разделени от дълбока бразда; само зърната бяха скрити, но дори и така можеха да се отгатнат по релефа, който очертаваха под коприната, твърди и изпъкнали като копчета. Бяла минипола с жълта панделка вместо колан откриваше дългите ѝ прави крака, обути в елегантни черни обувки с висок ток, които подчертаваха съблазнителните извивки на тялото.

— Здравейте — най-сетне каза той. — Изглеждате… много красива днес.

— Наистина ли? — усмихна се девойката. — Благодаря, много сте мил. — Кимна му да влиза. — Знаете ли, в сравнение със зимата в Швеция, зимата в Португалия ми се струва лято. Постоянно ми е горещо и реших да си сложа нещо по-леко. Надявам се, че нямате нищо против.

Томаш прекрачи вратата и влезе в апартамента.

— Никак даже — каза той, като се опита да прикрие червенината, избила по лицето му. — Смятам, че е добро решение. Много добро.

Апартаментът беше приятно затоплен, в пълен контраст със студа отвън. Подът беше от старо дърво, с големи лакирани дъски; по стените бяха окачени старинни картини със строго излъчване. Неприятният дъх на сградата беше изчезнал и вместо него из въздуха се носеше приятен аромат на къкрещо на огъня ядене.

— Мога ли да взема сакото ви? — попита тя, протягайки ръка към него.

Професорът си съблече сакото и ѝ го подаде. Лена го окачи на закачалката до входната врата и поведе госта си по дългия коридор. Виждаха се две затворени врати отляво и кухня в дъното. До кухнята имаше друга врата; оттам се влизаше в хола, където имаше маса, подредена за двама.

— Как се сдобихте с този апартамент? — заинтересува се той, докато надничаше през вратата.

Старинни мебели от дъб и орех красяха хола. Имаше два кафяви дивана, обикновени и леко овехтели; телевизор, поставен на масичка; стенен шкаф, с изложени старинни предмети от порцелан. Дневната светлина, призрачно студена, струеше през два високи прозореца, които гледаха към вътрешен двор.

— Взех го под наем.

— Но как разбрахте за него?

— В СИМВ.

— СИМВ ли? Какво е това?

— Служба за информация и международни връзки. Помагат на чуждестранните студенти. Когато пристигнах, отидох да видя какво се дава под наем и открих този апартамент. Живописен е, нали?

— Да, наистина — каза Томаш. — И кой е собственикът?

— Възрастна дама, която живее на първия етаж. Това е апартаментът на брат ѝ, който се споминал миналата година. Тя решила да го дава под наем на чуждестранни студенти; казва, че са единствените наематели, за които може да е сигурна, че след известно време действително ще напуснат.

— Мъдра жена.

Лена отиде в кухнята, надникна в тенджерата на печката, разбърка яденето с дървена лъжица, после вдъхна парата, която се носеше над тенджерата, и се усмихна на професора.

— Ще стане вкусно. — Момичето излезе от кухнята и отведе госта в хола. — Разполагайте се — каза тя, като му показа дивана. — След малко обядът ще е готов.

Томаш се отпусна на дивана и девойката се настани до него, като непринудено сви нозе под тялото си. Притеснен от неудобната тишина, професорът отвори чантата, която носеше в ръка, и извади оттам някакви документи.

— Донесох едни записки за клинописното шумерско и акадско писмо — поясни. — Особено интересни ще ви бъдат така наречените детерминативи.

— Детерминативи?

— Да — каза той. — Това са семантични индикатори. — Посочи някакви клинописни завъртулки в записките си. — Виждате ли? Ето ви пример за дума, която може да се използва като семантичен индикатор. В нашия случай това е думата gis, която означава „дърво“ и се използва както за назоваване на дървета, така и за предмети, направени от дърво. Функцията на семантичните индикатори е да конкретизират значението на символите. В този пример детерминативата gis, когато е употребена преди…

— О, господин професоре — прекъсна го Лена с умолителен поглед, — не можем ли да се заемем с това след обяда?

— Да, разбира се — озадачи се Томаш. — Но аз си мислех, че искате да се възползвате от възможността да напреднем с материала.

— Не и на празен стомах — усмихна се шведката. — „Ако добре храниш слугата си, и кравата ще дава повече мляко“.

— Моля?

— Шведска поговорка. В този случай означава, че главата ми ще работи по-ползотворно, ако стомахът ми е пълен.

— Разбрах. Забелязах, че много обичате поговорките.

— Обожавам ги. Поговорките съдържат много мъдри поуки, не смятате ли?

— Да, сигурно.

— Убедена съм — възкликна е категоричен тон. — В Швеция обичаме да казваме, че поговорките разкриват онова, което хората мислят. — Повдигна вежди. — Португалците имат ли поговорки?

— Да, доста.

— Ще ме научите ли?

Томаш се разсмя.

— Какво всъщност искате да научите? — попита той. — Клинописното писмо или португалските поговорки?

— Защо не и двете?

— Но това ще отнеме много време…

— О, няма значение. Разполагаме с целия следобед, нали?

— Виждам, че имате отговор за всичко.

— „На жените шпагата им е езикът“ — поучително заключи Лена. — Това е друга шведска поговорка. — Хвърли му многозначителен поглед. — За мен тази поговорка има двоен смисъл.

Объркан, Томаш вдигна ръце.

— Предавам се.

— Мисля, че добре правите — каза тя, като се облегна на дивана. — Кажете ми, професоре, от Лисабон ли сте?

— Не, роден съм в Кащело Бранко.

— И кога сте дошли в Лисабон?

— Още съвсем млад. Дойдох в университета да уча история.

— Кой университет?

— Нашия.

— А, да — каза тя. Впи в него сините си очи, изучавайки го внимателно. — Никога ли не сте били женен?

Томаш не знаеше как да отговори. Колеба се миг по-дълго от обичайното, раздвоен между лъжата, която лесно можеше да бъде разобличена, и истината, която безвъзвратно би отблъснала момичето. Накрая сведе очи и чу себе си да казва:

— Да, женен съм.

Опасяваше се от реакцията ѝ. Но Лена, за негова изненада, съвсем не изглеждаше притеснена.

— Не е за чудене — възкликна тя. — Толкова красив мъж… Томаш се изчерви.

— Обичате ли я?

— Кого?

— Жена ви, разбира се. Обичате ли я?

Сега беше моментът да оправи нещата.

— Когато се оженихме, да, без съмнение. Но знаете ли, е времето се отчуждихме един от друг. Днес сме приятели, разбира се, макар че всъщност това едва ли може да се нарече любов.

Погледна я, като се опитваше да прецени реакцията ѝ; стори му се, че тя остана доволна от отговора, и се почувства облекчен.

— В Швеция казваме, че живот без любов е като година без лято — каза девойката. — Не сте ли съгласен?

— Да, така е.

Лена внезапно ококори очи и закри уста с ръка.

— Ах! — извика тя. — Забравих яденето!

Тя скочи припряно и изчезна в кухнята. До Томаш долиташе приглушено хлопане на съдове и още сподавени възклицания.

— Всичко наред ли е? — попита той, извърнат към вратата.

— Да — извика шведката от кухнята. — Готово е. Можете вече да сядате на масата.

Томаш не се подчини и отиде до вратата на кухнята. Видя домакинята, която държеше горещата тенджера с кърпа и пресипваше супата в широк супник от старинен порцелан, от който бяха и чиниите на масата.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, всичко е наред. Сядайте на масата.

Професорът я погледна нерешително, колебаейки се дали да я послуша, или да продължи да настоява. Но изражението на шведката го убеди да се покори. Върна се в хола и зае мястото си на масата. Миг след това Лена влезе в хола с димящ супник в ръцете. Тя го постави на масата и въздъхна с облекчение.

— Ето! Готово е вече! — възкликна тя. — Хайде да ядем.

Махна капака на супника и сервира първо на Томаш, после на себе си. Професорът се вгледа в чинията недоверчиво. Супата беше бяла, с твърди парчета по средата и ухаеше апетитно.

— Какво е това?

— Рибена чорба.

— Рибена чорба?

— Опитайте. Хубава е.

— Изглежда доста различно от нашите. Шведско ястие ли е?

— Всъщност, не. Норвежко е.

Томаш опита малко. Беше гъста и бяла супа със силен тръпчив вкус на морски дарове.

— Ммм, вкусно е — каза той, като се наслаждаваше на морския привкус на бульона. Направи лек поклон с глава към домакинята. — Моите поздравления, страхотен готвач си.

— Благодаря.

— Каква риба има тук?

— Най-различна. Но не знам как се казват на португалски.

— И основното ястие ли ще бъде риба?

— Това е основното ястие.

— Но това е супа…

— Норвежката рибена чорба е много хранителна. Ще видите, че след като я изядете, ще се почувствате заситен.

Томаш хапна парченце риба. Стори му се, че е треска, но подправките променяха вкуса.

— Защо супата е бяла? — попита той.

— Защото има мляко в нея.

— Мляко ли?

— Да — потвърди тя. Спря да яде и го погледна многозначително. — Знаете ли коя е най-голямата мечта на една готвачка?

— Каква?

— Когато един ден се омъжа и имам дете, ще подправя супата с мляко от моите гърди.

Томаш почти се задави.

— Моля?

— Искам да направя рибена супа с мляко от моите гърди — повтори тя, сякаш казваше най-обикновеното нещо на света. Сложи ръка на лявата си гърда и я притисна така, че зърното изскочи от ръба на деколтето. — Би ли искал да опиташ?

Томаш усети как мощна ерекция изпълва панталона му. Не можеше да промълви и дума, гърлото му пресъхна изведнъж и само кимна утвърдително с глава. Лена извади цялата лява гърда извън деколтето от синя коприна; беше млечнобяла като супата, с широка светлорозова ареола и твърдо набъбнало зърно като биберон. Шведката стана и се приближи до професора; застанала права до него, допря гърдата до устата му.

Томаш не можа да устои.

Прегърна я през кръста и започна да суче от щръкналото зърно; гърдата беше топла и мека, толкова голяма, че той зарови лице в нея. После напълни ръцете си с двете гърди и ги притисна в изблик на сладострастие, наслаждавайки се на еластичната им податливост. Докато той беше зает с гърдите ѝ, Лена разхлаби колана и откопча копчето на панталона му, дръпна ципа надолу и свали панталона с бързо, енергично движение. Лишавайки го от гърдите си, бързо го компенсира по друг начин — коленичи до стола, наведе се над скута му и напълни уста. Томаш изпъшка и загуби и малкото останало от самоконтрола си.