Кодекс 632

XVIII

ГОЛЯМОТО ЧЕРНО ТАКСИ ПРЕМИНА ПОКРАЙ ВЕЛИЧЕСТВЕНАТА фасада на Бритиш Мюзиъм, прекоси тясната и приветлива Грейт Ръсел Стрийт и зави на ъгъла с „Монтегю“, все по-близо до своята цел. Маргарида беше опряла лице на прозореца със сплескан на стъклото нос; огромна синя барета покриваше плешивата ѝ глава. Взряна в непознатите улици, с тяхната хладна сиво-бяла екзотика, тя усещаше и нещо гостоприемно в този град, с чистите му открити пространства, елегантния силует на сградите, поддържаните дървета с килими от листа по земята и хората, крачещи по тротоарите, загърнати в шлифери и разперили над главите си тъмни чадъри.

От небето се сипеха ситни капки дъжд, когато Томаш отвори вратата на таксито и се загледа в огромната сграда пред себе си. Педиатричната клиника на Ръсел Скуеър беше огромен медицински комплекс на повече от сто години, със специализирани отделения, разположени в отделни крила. Маргарида слезе сама от таксито; Конщанса ѝ подаде ръка, Томаш плати и понесе куфарите след тях. Прекрачиха входната врата и се отправиха към рецепцията, където една апатична служителка провери резервацията, направена от Лисабон. Докато Конщанса попълваше регистрационния картон на дъщеря им, Томаш взе формуляра, на който пишеше Undertaking to Pay и написа чек на стойност четиридесет и пет хиляди долара, предполагаемата цена на лечението.

— Ако разходите надхвърлят определената сума, ще трябва да заплатите разликата — предупреди го служителката формално, сякаш беше агент на застрахователна фирма. — Разбрахте ли?

— Да.

— Три дни след като приключи лечението, ще получите окончателната сметка, която ще трябва да заплатите в срок от двадесет и осем дни.

Превъплътена в ролята на служителка в хотелска рецепция, англичанката му обясни къде е отделението и стаята, в която трябваше да бъде настанена Маргарида. Взеха асансьора и се качиха на втория етаж, излязоха в малко фоайе и видяха табелка с три разклонения; тръгнаха в посока на „Грейл Уорд“, където щеше да бъде приета дъщеря им. Томаш не успя да сдържи усмивката си пред името на отделението, напомняше му за Граала, чашата, в която била събрана кръвта на Христос, даряваща вечен живот на онзи, който пие глътка от нея; какво чудесно име за отделение, където лекуваха болести на кръвта и където надеждата за живот се възраждаше, помисли той. „Грейл Уорд“ беше тих коридор в хематологичния блок; вратите от двете му страни водеха към индивидуални стаи. Намериха дежурната сестра, която ги отведе до стаята на Маргарида. В нея имаше две легла, едно за пациента и друго — за майката, отделени от масичка с настолна лампа и ваза с цветя, плувнали във вода.

— Какво е това, мамо? — попита Маргарида, сочейки цветята.

— Теменужки.

- ’азкажи исто’ията — помоли малката. Настани се в леглото и я загледа с очакване.

Томаш остави куфарите, а Конщанса се настани до дъщеря си.

— Имало едно време едно прекрасно момиче на име Йо. Била толкова красива, че върховният бог на гърците Зевс се влюбил в нея. Но Хера, жената на Зевс, била обзета от ревност и поискала обяснение от мъжа си. За да скрие момичето от гнева на Хера, Зевс превърнал хубавата Йо в снежнобяла крава и ѝ дал поле с прекрасни теменужки. Но Хера не се успокоила и изпратила един стършел да я жили. Отчаяна, Йо се хвърлила в морето, което в нейна чест нарекли Йонийско море. Хера убедила Йо никога повече да не вижда Зевс и в замяна ѝ върнала предишния облик на девойка. Тези цветя са символ на невинната любов.

— Защо?

— Защото Йо била невинна. Тя нямала вина, че Зевс я харесвал, не смяташ ли?

— Да — каза малката и поклати утвърдително глава.

Сестрата, която беше излязла да вземе някакъв формуляр, се върна в стаята. Беше представителна госпожа на средна възраст, с престилка в бяло и светлосиньо и прибрана на кок коса. Казваше се Маргарет, но помоли да я наричат Маги. Сестрата се опря на таблата на леглото и започна да задава въпроси за навиците на детето и историята на заболяването; накара Маргарида да стъпи на кантар и отбеляза теглото ѝ, после измери височината ѝ до стената; премери температурата, пулса и кръвното налягане. Взе секрет от носа и устата, заведе детето в банята за проби от урина и фекалии, след което отнесе всичко в лабораторията за анализ.

Томаш и Конщанса се заеха да подреждат нещата ѝ. Маргарида беше дошла с малко дрехи; само три ризки, един панталон, един суичър, пола и две пижами, плюс бельото. Тоалетните принадлежности бяха поставени в банята, а любимата ѝ кукла, една рижа ревла, която веднага заплакваше, щом я наклоняха на една страна, остана на леглото. Дрехите на Конщанса също бяха подредени в чекмеджетата, все пак майката щеше да прекара две нощи на леглото до нея преди деня на операцията.

Един мъж с посивяла брада, кръгла плешивина на главата и коремче, което говореше за вкуса му към бирата, влезе в стаята.

— Hello! — поздрави той, протягайки ръка. — Аз съм доктор Стивън Пенроуз, ще оперирам вашата дъщеря.

Лекарят направи нов преглед на Маргарида. Зададе още въпроси и повика сестрата, за да направи миелограма на момичето. Маги улови Маргарида за ръка и Конщанса се приготви да ги придружи, но лекарят я помоли с жест да остане в стаята.

— Мисля, че сега е подходящият момент да изясните всички съмнения, които имате — обясни. — Предполагам, че знаете какво представлява операцията…

— Не съвсем — каза Томаш.

Лекарят седна на леглото на Маргарида.

— Всъщност ще направим подмяна на болния костен мозък, като елиминираме всички клетки и инжектираме нормални клетки, за да се образува нов костен мозък. Това е алогенна трансплантация, при която нормалните клетки идват от подходящ донор.

— Кой е той?

— Един chap270, който ще спечели известна сума заради това, че ще аспирираме десет процента от костния му мозък — усмихна се той. — Няма да има усложнения за здравето му, освен това ще разполага с още някоя лира за харчене в добър pub271.

— Тези десет процента костен мозък са за нашата Маргарида, така ли?

— Да. Костният мозък на дъщеря ви ще бъде изцяло унищожен и ще получи нов костен мозък, както всъщност става и при обикновеното преливане на кръв. След като бъдат инжектирани в кръвта, новите клетки, така наречените прогениторни клетки, ще се настанят в костите и ще образуват нов костен мозък.

— Нима е толкова просто?

— Процедурата е проста, но самият процес е невероятно сложен и крие много рискове. Критическият период е около две седмици, колкото продължава процесът на развитие на нов костен мозък. — Смени тона, за да подчертае значимостта на думите си. — През тези две седмици костният мозък на Маргарида няма да има бели и червени кръвни телца, както и кръвни плочки в необходимото количество. Това означава, че тя ще е подложена на опасност от кръвоизливи и инфекции. Ако я атакуват бактерии, организмът ѝ няма да разполага с достатъчно количество бели кръвни телца, които да неутрализират атаката. В този период тя ще бъде много уязвима.

Томаш потърка чело, осмисляйки информацията.

— А как може да се предпази от нахлуването на някоя бактерия в тялото ѝ?

— Като поставим момичето в изолирана и стерилизирана стая. Това е единственото нещо, което може да се направи.

— Ами ако дори и така тя се зарази от някаква инфекция?

— Няма да има защита.

— Какво означава това?

— Означава, че може и да не оживее.

Думите му зашеметиха Томаш и Конщанса. Бяха ги предупредили в Лисабон за рисковете на операцията, но осъзнаваха, че без трансплантацията рискът щеше да е още по-голям. Макар че това не беше утеха за тях; колкото и разумът да им нашепваше, че това е правилният път, сърцето се съмняваше, предпочиташе да отложи всичко, да забрави за проблема, да се престори, че не съществува.

— Но има и хубава новина — добави лекарят, усещайки необходимост да внесе позитивна, обнадеждаваща нотка. — Хубавата новина е, че след тези две критични седмици, новият костен мозък ще започне да произвежда нормални клетки, при това в достатъчно количество, и можем да очакваме, че Маргарида ще бъде излекувана от левкемията. Разбира се, след това ще са потребни много грижи и внимание, но за това ще говорим по-късно.

Перспективата детето им да бъде излекувано обнадежди Томаш и Конщанса, които имаха усещането, че се носят със скоростно влакче на вълненията, ту се издигаха до върха, изпълнени с надежда, ту се спускаха в дълбините на отчаянието, после отново надежда, едно неспирно редуване, което ги оставяше без дъх, изнемогващи под напора на връхлитащите ги противоположни чувства.

Надежда и отчаяние.

В СЕДЕМ И ПОЛОВИНА НА ТРЕТИЯ ДЕН, МАГИ ВЛЕЗЕ В СТАЯТА на Маргарида и ѝ даде успокоително. Конщанса и Томаш бяха прекарали нощта, без да мигнат, приседнали на леглото, вперили поглед в спокойно спящата им дъщеря. Който спи така, не може да умре, вдъхваха си кураж те.

Пристигането на сестрата ги върна в действителността. Конщанса погледна Маги и в съзнанието ѝ се появи неволна асоциация с осъден на смърт, когото извеждат за екзекуция. Тя отхвърли тази представа и си помисли, че сестрата ще отведе дъщеря ѝ не към смъртта, а към спасението. Спасение, повтори на себе си Конщанса, опитвайки се да намери кураж и утеха в тази мисъл.

Спасение.

Поставиха Маргарида на носилка и я понесоха из коридорите на „Грейл Уорд“ към операционната зала. Момиченцето беше в съзнание, но се унасяше.

— Ще сънувам ли, мамо? — прошепна сънено.

— Да, детето ми. Розови сънища.

- ’озови — повтори напевно.

Доктор Пенроуз ги посрещна до вратата на залата. Едва го познаха с маската за лице и покритата глава.

— Не се притеснявайте — каза Пенроуз е приглушен от маската глас. — Всичко ще мине добре.

Двукрилата врата се отвори и носилката изчезна вътре, бутана от Маги и Пенроуз. Двамата родители останаха загледани в затворената врата, сякаш някой им беше откраднал Маргарида. После Томаш и Конщанса се върнаха в стаята и се заеха с куфарите, защото дъщеря им нямаше да се връща там след операцията. Опитваха се да работят бавно, та да бъдат заети по-дълго, но скоро се озоваха седнали на леглото, с готови куфари, без да има какво друго да вършат. Тревожни и напрегнати, те не можеха да мислят за нищо, освен за онова, което се случваше сега в операционната.

МЪЧЕНИЕТО СВЪРШИ СЛЕД ДВА ЧАСА. Пенроуз се появи, вече без хирургическа маска, със завладяваща усмивка, която моментално ги успокои.

— Мина добре — съобщи той. — Трансплантацията приключи и всичко беше според предвижданията, без усложнения.

Отново поеха със скоростното влакче на емоциите, тревогата отпреди минута бе изместена от радостно облекчение.

— Къде е Маргарида? — поиска да узнае Конщанса, след като потисна почти неудържимото си желание да разцелува лекаря.

— Прехвърлихме я в изолирана стая в другия край на крилото.

— Може ли да я видим?

Пенроуз разпери ръце в успокоителен жест.

— Не веднага. Сега спи и е по-добре да не я безпокоим.

— Ще можем ли да я видим тази седмица?

Лекарят се засмя.

— Още следобед ще можете да я видите. На ваше място бих се поразходил. Можете да обядвате някъде и да се върнете към три часа. Тогава вече ще се е събудила и ще можете да я посетите.

Излязоха от болницата, обзети от приятно чувство на надежда, сякаш се рееха из въздуха, носени от лек пролетен бриз.

Всичко мина добре, беше казал лекарят. Всичко мина добре. Какви прекрасни думи, топли и успокояващи. Никога не си бяха представяли, че една обикновена фраза може да има такава сила. Сякаш тези три думи бяха магически, способни да променят действителността и да предопределят щастливата развръзка.

Всичко мина добре.

Скитаха из улиците, радвайки се на всичко, цветовете грееха по-силно и въздухът им се струваше по-чист. Свиха по „Саутхемптън Роу“, стигайки до „Холбърн“, където завиха надясно и поеха по Ню Оксфърд Стрийт. Пресякоха голямото кръстовище с Тотнъм Корт Роуд и „Чаринг Крос“ и потънаха в оживената суматоха на Оксфърд Стрийт, зяпайки витрините и неспирния поток от хора, изпълнили тротоара. Някъде към Уордър Стрийт усетиха, че са гладни, и се отправиха към Сохо, за да похапнат teriyaki272 в японски ресторант, който ги подмами с достъпните си цени. После се разходиха из Сохо чак до Лестър Скуеър, където свиха по посока на „Ковънт Гардън“, докато излязоха на „Кингсуей“. Когато се върнаха на „Саутхемптън Роу“ и Ръсел Скуеър, вече бе почти три часа следобед.

Сестра Маги им съобщи, че ще ги заведе до стаята, където се намираше Маргарида. Томаш се притесняваше, че могат да пренесат микроби, но англичанката само се усмихна в отговор. Накара родителите да си измият ръцете и лицето и им даде по комплект престилка, ръкавици и маска, които трябваше да сложат преди посещението.

— Трябва да стоите на разстояние от момичето — посъветва ги Маги, докато ги водеше натам.

— А при отварянето на вратата няма ли опасност да влязат бактерии? — попита Конщанса, обезпокоена от мисълта, че посещението би могло да застраши с нещо дъщеря им.

— Няма проблем. Въздухът в стаята е стерилизиран и атмосферното налягане е по-високо от нормалното, поради което не може да проникне въздух отвън.

— А как се храни?

— През устата, разбира се.

— Но… няма ли опасност от инфекции?

— Храната също се стерилизира.

Стигнаха до изолационния сектор на постоперативния блок и Маги отвори вратата на една стая.

— Тук е — съобщи тя.

Въздухът беше свеж с асептична миризма. Облегната на възглавница, Маргарида бърбореше нещо на рижата си кукла. Погледна към вратата и се усмихна, като видя родителите си.

— Ехо, зд’асти — позрави тя.

Сестрата направи знак да стоят надалече и родителите останаха в края на леглото.

— Добре ли си, момичето ми? — попита Конщанса.

— Не.

— Боли ли те нещо?

— Не.

— Тогава какво има?

— Г’адна съм.

Конщанса и Томаш се разсмяха.

— Гладна си, а? Не си ли обядвала още?

— Обядвах.

— Но си остана гладна?

— Да. Дадоха ми пиле със спагети.

— Вкусно ли беше?

— Бу’амач.

— Не си го изяла, така ли?

— Всичко ометох. Ама искам още, г’адна съм.

— Татко ще говори с лекаря да ти донесат още храна — намеси се Томаш. — Но и ти си една малка лакомница, нали?

Момичето сложи куклата на масичката и протегна ръчички към родителите си.

— Дайте ми цунки, непос’ушковци такива!

— Искам, детето ми, но лекарят каза, че не може — каза Конщанса.

— Защо?

— Защото имам микроби, едни невидими гадинки, и ако те целуна, могат да преминат в теб.

— А, така ли? — почуди се Маргарида. — Имаш гадинки?

— Да.

— Уф! — възкликна дъщеря им е отвращение. — М’ъсотия!

Останаха в стаята да си бъбрят с Маргарида, но Маги се върна трийсетина минути по-късно и ги помоли да си тръгват. Уговориха точен час за всекидневните посещения и се разделиха с нежни въздушни целувки.

ТОМАШ ЧУВСТВАШЕ, ЧЕ СЪРЦЕТО МУ ЩЕ изскочи винаги щом наближеше часът за посещение. Появяваше се половин час по-рано и сядаше нервно на дивана в чакалнята, едва сдържайки изгарящото го нетърпение. Това постоянно безпокойство, подправено с лек сладък привкус, намаляваше само когато Конщанса прекрачваше вратата, обикновено десет минути преди часа за посещение. Тревогата отстъпваше място на скрито напрежение, което го измъчваше, но и непонятно защо му бе приятно; това беше кулминационната точка на деня, мига, за който живееше. Така продължи през цялото време, докато дъщеря му се възстановяваше. Маргарида беше експанзивна и в добро настроение, дори и когато бе връхлетяна от поредица фебрилни пристъпи, които Пенроуз сметна за нормални. Но несъмнено не само Маргарида беше причината да очаква това време на деня с нетърпение и възбуда.

Беше заради Конщанса.

Разговорите между съпрузите в чакалнята бяха напрегнати, с резки сблъсъци, последвани от неловко мълчание, или изпълнени с многозначителни намеци и недомлъвки. Още на третия ден Томаш се хвана, че предварително обмисля темите, по които ще говори; докато се къпеше и закусваше набързо, нахвърляше нещо като сценарий с въпросите, които можеха да обсъдят, докато чакат свиждането с дъщеря им. Когато Конщанса се появяваше в залата за свиждането, развиваше темите от списъка като ученик на устен изпит; щом изчерпаше една тема, веднага скачаше на следващата и така нататък; говореха за филми, за книги, които бяха видели в „Чаринг Крос“, за изложбите в „Тейт“, за цветята, които се продаваха в „Ковънт Гардън“, за състоянието на образователната система в Португалия, за поезия и приятели, за истории от общото им минало. Вече нямаше неловки паузи.

На шестия ден събра кураж и реши да зададе въпроса, който най-много го измъчваше.

— Как е приятелят ти? — нехайно попита той.

Конщанса повдигна очи и дискретна усмивка се изписа на лицето ѝ. От дълго време чакаше разговорът да стигне дотук и държеше да види лицето на мъжа си, когато ѝ задаваше този въпрос. Дали щеше да нервничи? Или да чувства неловкост? Ревнуваше ли? Вгледа се в привидно равнодушното изражение на Томаш, в погледа и стойката му, припомни си начина, по който беше задал въпроса и почувства как възбудата напира в гърдите ѝ. „Той е бесен“, помисли си Конщанса със задоволство. „Макар че се опитва да го прикрие, усещам го отдалеч“.

— Кой? Карлуш ли?

— Да — каза Томаш с поглед, зареян из залата. — Всичко наред ли е?

„Умира от ревност“, каза си тя, едва прикривайки усмивката си.

— Нещата вървят нормално. Майка ми много го харесва. Казва, че сме хубава двойка.

— Много добре — изръмжа Томаш, потискайки неумело раздразнението си. — Чудесно.

— Защо се интересуваш?

— Нищо, нищо. Просто питам.

Тишината се възцари в малката чакалня. Мълчаха дълго, загледани в стените; беше игра на нерви и засегнато честолюбие, в която никой не искаше пръв да протегне ръка, да отстъпи, да превъзмогне гордостта си и да се погрижи за раните, да спаси онова, което още можеше да бъде спасено.

Настана време за свиждане, но те продължаваха да се правят, че нищо не се е случило. Докато най-сетне единият от двамата осъзна, че трябва да отстъпи, да даде знак, защото Маргарида ги очакваше в другия край на коридора.

— Мнението на майка ми не е задължително и мое мнение — прошепна накрая Конщанса, преди да стане, за да отиде при дъщеря си.

ЦЯЛАТА СУТРИН НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ПРЕКАРА В ПОКУПКИ. Томаш излезе от къщи, изпълнен с вярата, че нещата започват да се подреждат. Въпреки периодичните трески, Маргарида се възстановяваше след трансплантацията; Конщанса, макар и дистанцирана, изглеждаше склонна към отстъпки; знаеше, че трябва да прояви такт, но вече беше убеден, че ако изиграе добре картите си, сдобряването беше възможно.

Възстановяването на дъщеря им се превърна в единствената му грижа. За да се поразсее, той обиколи живописната „Чаринг Крос“, като се прехвърляше от една книжарница в друга и изучаваше лавиците с историческа литература; разходи се из „Фойлс“ и „Уотърстоунс“, из антикварните книжарници, където потърси литература за Близкия изток, подхранвайки старите си надежди да учи староеврейски и арамейски.

Обядва скариди с къри сос в индийски ресторант на пресечката с Лестър Скуеър и се върна през „Ковънт Гардън“. Успя да се поразходи из пазара и да купи от една сергия букет от салвия; Конщанса му беше казала, че името на това цвете идва от латинското salvare, „спасявам“, и означава пожелания за здраве и дълъг живот, съвсем подходящо за Маргарида. После погледа акробатическите номера на един клоун пред непретенциозната публика, но обзет от нетърпение да види дъщеря си и жена си, сви по Нийл Стрийт и след това по Коптик Стрийт в посока към болницата. Излезе пред Британския музей и понеже оставаше още час и половина до свиждането, реши да влезе.

Мина през главния вход на Грейт Ръсел Стрийт. На мястото, където някога бе старата библиотека, сега се издигаше централно крило с модерен дизайн, но Томаш, след като помоли да го упътят, зави наляво. Прекоси залата с асирийски скулптури и влезе в галерията за египетско изкуство. Мумиите, разположени на първия етаж, все така омагьосваха посетителите със зловещото си хипнотично излъчване, но Томаш търсеше друго съкровище. Тръгна сред обелиските и статуите на Изида и Амон и спря едва когато зърна черната лъскава скала с трите поредици от мистериозни символи, издълбани на гладката повърхност — послание, оставено преди векове от изчезнала цивилизация, което бе преминало през времето, за да стигне дотук, носейки на Томаш, точно в този момент и точно тук, новини от вече несъществуващ свят. Розетският камък.

Излезе от музея двадесет минути преди часа на свиждането; малко по-късно вече бе пред дежурната сестра с букетчето салвия и помоли да види Маргарида. Сестрата, младо момиче с хубава руса коса, но много мазна кожа, направи справка в компютъра и след миг колебание, стана и се запъти към вратата.

— Моля, последвайте ме — каза тя и тръгна по коридора. — Доктор Пенроуз иска да говори с вас.

Томаш съпроводи сестрата до кабинета на доктора. Девойката беше дребничка и ситнеше малко непохватно, докато вървеше. Тя се спря пред кабинета, почука на вратата и отвори.

— Doctor, mister Thomas Norona is here273.

Томаш се усмихна, когато чу името си.

— Come in274 — каза някой отвътре.

Момичето се отдръпна и Томаш влезе в кабинета, все още усмихнат на онова Томас Норона, произнесено от сестрата. Пенроуз тежко се надигна иззад бюрото с помръкнало лице и подути очи.

— Искали сте да говорите с мен, докторе?

Лекарят махна към дивана и седна до Томаш. Остана приведен напред, сякаш се канеше всеки момент да стане, и въздъхна.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

Мрачното лице на лекаря казваше всичко. Томаш отвори уста ужасен, краката му омекнаха, сърцето му запрепуска.

— Дъщеря ми… — изрече на пресекулки.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нещата се развиха по сценария, от който най-много се опасявахме — съобщи Пенроуз. — Дъщеря ви се е заразила с някаква бактерия и е в критично състояние.

ЗАЛЕПЕНА ЗА СТЪКЛОТО, ОТ КОЕТО СЕ ВИЖДАШЕ СТАЯТА на Маргарида, Конщанса стоеше с плувнали в сълзи очи и ръка на устата и хлипаше тихичко. Томаш я прегърна и двамата останаха загледани в дъщеря си, която лежеше на леглото от другата страна на прозореца, унесена в неспокоен сън на ръба между живота и смъртта. Сестрите влизаха и излизаха в непрестанна суетня, появи се и Пенроуз. След като прегледа Маргарида и даде нови инструкции, той отиде при обзетите от ужас родители.

— Ще я спасите, нали, докторе? — попита направо Конщанса, дълбоко разстроена.

— Правим каквото можем — навъсено каза докторът. — Но положението е много сериозно, новият костен мозък още не е съзрял и тя няма защитни сили. Трябва да се подготвите за най-лошото.

Родителите на момичето не можеха да се откъснат от прозореца. Ако Маргарида трябваше да умре, поне нямаше да е самичка, мама и татко щяха да бъдат възможно най-близо. Някаква сестра им донесе два стола и те седнаха, залепени за стъклото, с поглед, впит в изпадналото в агония дете.

Около четири часа сутринта забелязаха внезапно раздвижване в стаята и неспокойно се надигнаха от столовете. Момичето, което толкова дълго се бе мятало в трескав сън, сега изглеждаше неподвижно, със спокойно лице. Една сестра побърза да извика дежурния лекар. Отсам прозореца цареше тишина, сякаш Томаш и Конщанса гледаха ням филм на ужасите, парализирани от предчувствието, че е настъпил най-кошмарният миг в живота им.

Лекарят се появи минута след това; изглеждаше сънен, сякаш току-що го бяха събудили. Той се надвеси над пациентката, провери температурата, измери пулса, повдигна клепача, за да види окото ѝ, погледна показателите, отчитани от някаква машина, и поговори със сестрите. Когато се канеше да излезе, една от тях му посочи с ръка прозореца, където стояха родителите, сякаш му казваше, че трябва да им съобщи новината, и лекарят, след известно колебание, дойде при тях.

— Добър вечер, аз съм доктор Хакет — представи се той смутено.

Томаш стисна силно ръката на жена си, като мислено я подготвяше за най-лошото.

— Много съжалявам…

Томаш отвори уста и отново я затвори, без да издаде нито звук. Потресен, парализиран, без да може да каже и една дума, той бе така зашеметен, че още не усещаше болката, която вече замрежваше очите му. С омекнали крака и лудо биещо сърце Томаш улови в този момент състраданието, изпълващо погледа на лекаря, и разбра най-сетне, че в това изражение се четеше една жестока вест, че кошмарът, от който най-много се страхуваше, се беше сбъднал, че животът наистина не беше нищо друго, освен крехка въздишка, неуловим миг от светлина във вечната тъма на времето, че неговият малък свят беше непоносимо осиротял, че беше изгубил завинаги онова чисто излъчване на невинното личице на Маргарида, което така го очароваше. И в този кратък момент на агония между разтърсващата новина и бликналото страдание, той се учуди, че не усеща да го разтърсва негодувание заради жестокото предателство на съдбата, а само страшна болка, неудържима мъка по изгубеното му момиче, дълбоката болка на баща, който знае, че никога не е имало по-прекрасна дъщеря от неговата.

— Розови сънища, скъпа моя.