Кралството

Пролог

Забравената земя

Аз ли съм последният от сто и четирийсетте Пазители? Зловещата мисъл не преставаше да дълбае ума на Дакал.

Преди осем седмици нашествениците прегазиха страната му с брутална скорост и жестокост. Кавалерията и пехотата се спуснаха от хълмовете и заляха долините, сравниха селцата със земята и избиха всеки, който се изпречи на пътя им.

Заедно с армията дойдоха и елитни бойни отряди. Единствената им мисия бе да открият свещения Теуранг и да го отнесат на краля си. Пазителите предвидиха това — едничката им задача бе да пазят реликвата, затова я преместиха от мястото за поклонение и я скриха.

Дакал дръпна леко юздите на коня, отклони се от пътеката, мина през една пролука в дърветата и спря насред малка сенчеста поляна. Слезе от седлото и остави коня да потопи муцуна в близкото поточе и да се напие. Дакал застана зад него и провери здравината на няколкото кожени ремъка, които крепяха един сандък към седлото. Товарът бе в безопасност.

Сандъкът бе истинско чудо. Бе скован толкова здраво, че издържаше падане от високо върху скала, както и многобройни удари, без да се пропука никъде. По него имаше множество скрити ключалки, които така бяха замислени и направени, че бе почти невъзможно незапознат човек да ги отвори.

От десетимата Пазители в групата на Дакал, никой нямаше познанията и уменията да отвори този единствен по рода си сандък и никой не знаеше дали съдържанието му е истинско или е примамка. Тази чест, а може би и проклятие, принадлежеше единствено на Дакал. Никой не му каза как и защо го бяха избрали. Ала само на него разкриха, че в сандъка се намира свещеният Теуранг. Скоро, с помощта на съдбата, щеше да намери удобно скривалище за него.

През последните девет седмици той само бягаше, след като едва успя да се измъкне от столицата с групата си, часове преди да нахлуят нашествениците. Цели два дни, докато димът от горящите им домове и ниви се виеше в небето зад тях, Пазителите препускаха на юг. На третия ден се разделиха. Всеки Пазител пое по предварително определения си път. Повечето далеч от настъпващите нашественици, ала някои тръгнаха право към тях. Тези смелчаци или вече бяха мъртви, или страдаха в ръцете на врага. След като в ръцете им беше попаднал товара — примамка нашествениците със сигурност щяха да искат да разберат как да отворят сандъка. Но нито един от пленниците не знаеше и не можеше да им каже.

Колкото до Дакал, заповедите гласяха да се насочи право на изток, към изгряващото слънце. Яздеше в тази посока вече шейсет и един дена. Тези земи бяха много по-различни от безводните планини и възвишения, където отрасна. И тук имаше планини, ала те бяха покрити с гъсти гори и накъсани от осеяни с езера долини. Тук можеше да се скрие много по-лесно, ала и напредваше далеч по-бавно. Теренът бе нож с две остриета — някой достатъчно умел можеше да му устрои засада, без да има възможност да го види и да избяга.

Досега се сблъска с немалко опасни ситуации, но добрата му подготовка му помагаше и той все успяваше да се спаси. Пет пъти беше наблюдавал скришом яздещите едва на метри от него преследвачи, а на два пъти му се наложи да води тежка битка с вражески кавалеристки отряди. Макар и изтощен и сам, той успя да ги победи, после погреба телата и оръжията им и разгони конете.

През последните три дни враговете му нито се виждаха, нито се чуваха. Не срещаше и много от местните, а тези, с които се разминаваше, не му обръщаха много внимание. По ръст и лице приличаше на тях. Инстинктите го подтикваха да продължава напред, нашепваха му, че не се е отдалечил достатъчно от…

Оттатък поточето, може би на петдесетина метра, се чу пукот на клонки. Всеки друг не би обърнал внимание, но Дакал позна звука на крачещ през гъсталака кон. Собственото му животно спря да пие, вдигна глава и ушите му потрепнаха.

От пътеката пък се чу протътрянето на копито. Дакал извади лъка от калъфа, както и стрела от колчана, и приклекна във високата до колене трева. Отчасти скрит от краката на коня си, той надзърна изпод корема на животното. Нищо не помръдваше. Обърна глава надясно. През дърветата се виждаше тясната пътека. Дакал гледаше и чакаше.

Отново протътряне.

Сложи една стрела на тетивата и опъна леко лъка.

След няколко мига се появи кон, който подтичваше леко. Животното спря. Дакал виждаше само краката на ездача и облечените му в черни ръкавици ръце, отпуснати на лъка на седлото. Държеше леко поводите. Едната ръка леко ги подръпна. Под него конят изцвили и тропна с крак.

Умишлено, разбра незабавно Дакал. Разсейване.

Нападателите щяха да дойдат откъм гората.

Дакал опъна лъка, прицели се и стреля. Стрелата прониза крака на мъжа от вътрешната страна на бедрото. Онзи извика, стисна улученото място и се свлече от коня. Дакал знаеше, че се е прицелил добре. Стрелата бе пронизала артерията и мъжът щеше да е мъртъв само след минути.

Все още приклекнал, се завъртя на пета и извади още три стрели от колчана — две от тях заби в земята пред себе си, а третата сложи на тетивата. Ето там — на десетина метра, трима нападатели с извадени мечове се промъкваха през храстите. Дакал се прицели в най-задния от тях и стреля. Мъжът се строполи. Следващите две стрели изхвърчаха една след друга — едната уцели целта си в гърдите, а другата се заби в гърлото на последния останал прав. Четвърти воин нададе боен вик и се спусна откъм една горичка. Почти стигна до ръба на потока, преди стрелата на Дакал да го повали.

Гората утихна.

Само четирима, запита се Дакал. Никога преди не бяха изпращали по-малко от дузина.

Сякаш в отговор, по пътеката зад него се разнесе тропот на копита. Дакал се обърна и видя колона от конници, които галопираха покрай падналия си другар.

Три коня… четири… седем… Десет. И прииждаха още. Превъзходството им беше смазващо. Дакал скочи на коня, приготви поредната стрела и се завъртя на седлото, тъкмо когато през пролуката между дърветата се показва първият конник. Стреля. Стрелата прониза дясното око на мъжа. Силата на изстрела изтласка нападателя назад. Той се удари в задницата на коня и се строполи пред следващия ездач, чийто кон се вдигна на задните си крака. Конете зад него започнаха да се блъскат един в друг. Устремът им се забави.

Дакал заби пети в хълбоците на коня. Животното скочи във водата. Дакал дръпна юздите и го подкара надолу по течението.

Очевидно това не беше случайно нападение. Преследвачите му го бяха следили дълго и бяха успели да го обградят.

Чуваше ги през плисъците на коня във водата — ездачи, които се движеха през гората вдясно, копита по пътеката вляво.

Потокът завиваше надясно. Бреговете бяха обрасли в гъсти дървета и шубраци, които почти скриваха слънцето и оставяха реката в полумрак. Дакал чу вик и хвърли поглед през рамо. Гонеха го четирима. Вдясно силуети на коне се скриваха и показваха сред дърветата. Насочваха го, помисли си той. Ала накъде?

Получи отговор след секунди, когато дърветата ненадейно се разредиха и от двете страни на реката се отвори поляна. Реката стана четирикратно по-широка по цвета на водата личеше, че и дълбочината й се е увеличила. Дакал импулсивно сви наляво към песъчливия бряг. Точно пред него сред дърветата се показаха петима ездачи — двама приведени, насочили пиките си надолу и трима изправили гърбове, с лъкове. Дакал се сниши върху врата на коня и дръпна юздите обратно към водата. На другия бряг също се бяха появили ездачи, въоръжени с пики и лъкове. И за да няма накъде да мърда, зад него по потока напредваха още конници.

Сякаш по знак и трите групи забавиха до тръс и спряха. С пики в готовност и стрели на тетивата, те го наблюдаваха безмълвно.

Защо не ме следват, зачуди се Дакал.

И тогава чу оглушителния рев на вода.

Водопад!

Хванат съм в капан!

Дакал дръпна юздите и остави конят да стигне до завоя в реката. Спря. Тук водата беше по-дълбока и течеше по-бързо. На петдесет метра пред себе си Дакал видя пръските във въздуха и кипналата над скалите вода току пред отвесното спускане.

Обърна се.

Преследвачите му не бяха помръднали, с изключение на един. Бронята му подсказа на Дакал, че той е водачът. Мъжът спря на седем-осем метра от него и вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

Извика нещо. Дакал не разбираше езика, но тонът беше ясен — помирителен. Свърши се, сигурно казваше. Би се добре, изпълни дълга си. Предай се и ще се отнесем с теб справедливо.

Беше лъжа. Щяха да го измъчват и да го убият. Би загинал в битка, за да не позволи Теуранг да попадне в ръцете на проклетите врагове.

Дакал обърна коня и застана с лице към преследвачите си. Много бавно свали лъка от гърба си и го хвърли в реката. Стори същото с колчана, последван от дългия и късия меч и накрая — камата от колана му.

Вражеският предводител кимна уважително на Дакал, обърна се и извика нещо на хората си. Един по един, ездачите вдигнаха пиките си и отпуснаха лъковете. Водачът вдигна ръка и направи на Дакал жест да се приближи.

Дакал се усмихна и поклати глава.

Дръпна юздите силно вдясно, завъртайки коня, след което го пришпори здраво. Животното се вдигна на задни крака, сви предните и започна с мъка да си проправя път към пяната над дълбокия водопад.

Гранична пустош на провинция Шидзян, Тибет

Империя Цин, Китай, 1677 г.

Джузепе видя облакът прах на източния хоризонт преди брат си. Кафявата завеса от пръст и пясък, широка километър и половина и приклещена между стените на тясната долина, се бе устремила към тях.

Без да откъсва поглед от зрелището, Джузепе потупа брат си по рамото. Франческо Лана де Терци от ломбардския град Бреша клечеше и изучаваше няколко чертежа. Той вдигна глава и погледна в посоката, която Джузепе му сочеше.

По-младият Лана де Терци прошепна нервно:

— Буря ли е?

— Нещо такова — отвърна Франческо. — Но не е това, което си мислиш.

Зад облака прах не се криеше пясъчна буря, като тези, с които бяха свикнали през последните шест месеца, а стотици конски копита, пришпорвани от стотици смъртоносни елитни воини.

Франческо тупна Джузепе по рамото.

— Не се тревожи, братко. Очаквах ги — макар и не толкова рано, да си призная.

— Той ли е? — попита пресипнало Джузепе. — Идва? Не ми го каза…

— Не исках да те плаша. Не се тревожи. Имаме още време.

Франческо вдигна длан, за да заслони очите си от слънцето и се вгледа в наближаващия облак. Беше научил, че разстоянията мамят. Огромната империя под властта на династията Цин се простираше далеч отвъд хоризонта. За двете си години по тези земи, Франческо и брат му видяха какъв ли не терен — от джунгли до пустини, ала от всички тях, този район, който се изписваше и произнасяше по десетки различни начини, изглеждаше най-запуснат.

Наоколо се издигаха хълмове — по-заоблени или по-остри. И всичко беше само в два цвята — кафяво и сиво. Дори водата на реките в долините беше мътно сива. Сякаш Бог бе прокълнал това място. В дните, когато облаците се разкъсваха, яркосиньото небе само подчертаваше пепелявия потискащ пейзаж.

И този вятър, помисли си Франческо и потрепери. Имаше някаква неестествена живост у неспирния вятър, който свистеше през скалите и носеше стълбчета прах ниско над земята. Местните често приемаха тези явления за призраци, дошли да отнесат душите им.

Преди шест месеца Франческо, учен по природа, а и по образование, се бе подсмихнал на тези суеверия. Сега вече не беше много сигурен. Наслуша се всякакви странни нощни звуци.

Още няколко дни, успокои се сам, и ще имаме каквото ни е нужно. Ала не е само въпрос на време, нали? Правеше сделка с дявола. Това, че го правеше за общото благо, беше нещо, което — така се надяваше Франческо, Бог ще си спомни в Деня на Страшния съд.

Той погледа приближаващата стена прах още няколко секунди, свали ръка и се обърна към Джузепе.

— Имаме още поне час, докато дойдат. Хайде, да довършим.

Франческо се обърна и подвикна на един от хората — нисък, широкоплещест мъж с черна туника и панталони от груб плат. Това беше Хао, главният преводач на Франческо и човек за връзка с местните. Мъжът дотича веднага.

— Да, господине! — каза той с тежък акцент, въпреки че италианският му не беше лош.

Франческо въздъхна. Макар отдавна да се бе отказал да настоява Хао да го нарича с първото му име, все пак се надяваше, че в един момент мъжът сам ще се отърси от формалното си отношение.

— Кажи на хората да привършат по-бързо. Гостът ни скоро ще пристигне.

Хао отправи поглед към хоризонта и видя същото, към което Джузепе посочи преди няколко минути. Ококори се, ала бързо си върна самообладанието, кимна отривисто и каза:

— Ще бъде готово, господине!

Хао се обърна и започна да раздава заповеди на десетината местни, които седяха под върха на хълма. После махна с ръка и изтича при тях, за да се присъедини към усилията им.

Мястото, където останаха Франческо и брат му, бе десет на десет разкрача и всъщност бе покрива на вътрешния двор на една гомпа1. От тук на всички страни се проточваха, осеяни с кули и наблюдателници стени, които следваха хребетите на хълма чак до дъното на долината. Приличаха на прешлените на някакъв гигантски гущер.

Макар че Франческо беше научил, че гомпата е най-вече укрепено средище на знанието, обитателите на тази сякаш имаха само едно занимание: войниклъка. За което той беше благодарен. По равнините нерядко се наблюдаваха набези и битки и беше ясно, че той и хората му живеят на границата на тази страна. Неслучайно бяха прехвърлени тук, за да довършат работата по машината — която техният благодетел нарече Великия дракон.

Във въздуха заехтяха ударите на чукове по дърво. Работниците на Хао бързаха да забият последните колове в каменистата почва. По равната земя, около двамата братя, се носеха вихрушки прах. Не след дълго чуковете заглъхнаха. Хао се приближи до Франческо и Джузепе.

— Готови сме, господине!

Франческо отстъпи няколко крачки и се полюбува на зданието. Беше доволен. Едно беше да го проектира на хартия, а съвсем друго, да го види на живо.

Шатрата, направена от снежнобяла коприна и с кървавочервени извити външни подпори от бамбук, приличаше повече на замък от облаци. Извисяваше се на над десет метра и заемаше почти три четвърти от хълма.

— Добра работа — каза доволно Франческо. — Джузепе?

— Великолепно! — промълви едва-едва по-младият Лана де Терци.

Франческо кимна и тихо додаде:

— Да се надяваме, че това, което е вътре, е още по-впечатляващо.

Макар че зорките очи на съгледвачите на гомпата видяха приближаващата се свита преди Джузепе, стражите не надуха предупредителните рогове, докато конниците не се приближиха на няколко разтега от тях. Това, както и посоката, откъдето идваха ездачите, заедно с по-ранното им пристигане, беше тактическо решение, досети се Франческо. Повечето постове на врага бяха на запад. Групата идваше от изток и така щеше да скрие облака прах зад хълма, където се намираше гомпата, за да нямат време дебнещи от засада вражески отряди да им пресекат пътя. Познавайки благодетеля си, Франческо подозираше, че скришом са наблюдавали гомпата отдалеч, докато се промени посоката на вятъра и се оттеглят вражеските патрули.

Лукав мъж беше техният благодетел, помисли си Франческо. Лукав и опасен!

След по-малко от десет минути Франческо дочу хрупането на ботуши по спираловидната чакълена пътека в подножието на хълма. Над оградения от канари ръб на върха на хълма се вдигна прах. Внезапно се възцари тишина. Макар че Франческо го очакваше, това, което последва, го изпълни със страх.

Чу се рязка команда и отряд от тридесетина членове на личната гвардия се появиха пред погледа му. С мрачни лица и погледи, вперени в хоризонта, с пики в ръцете, войниците започнаха да избутват изпълнените със страхопочитание работници по-далеч зад шатрата. След това се наредиха на откритото пространство около нея, на равно разстояние един от друг, обърнали лица навън от гомпата и стиснали здраво пиките пред телата си.

От пътеката под тях се чу още една гърлена заповед, последвана от резки стъпки по чакъла. Стегната формация от кралски телохранители в червено-черна бамбукова броня измаршируваха на откритото пространство и се упътиха право към Франческо и Джузепе. Бойният строй спря ненадейно, предните войници отстъпиха вляво и вдясно като човешка порта и през нея премина един-единствен мъж.

Над двайсет сантиметра по-висок и от най-високите си войници император Кангкси, владетел от династията Цин, Наместник на Небесния Господар, имаше изражение, в сравнение с което лицата на войниците му изглеждаха като мила майчина усмивка.

Кангкси направи три крачки към Франческо и спря. Изгледа го с присвити очи и продума. Франческо се озърна за Хао, но китаецът вече се беше изправил до него и шепнеше:

— Императорът пита, „Изненадан ли сте да ме видите?“

— Изненадан, ала и доволен, Ваше Величество.

Франческо знаеше, че въпросът не е случаен. Император Кангкси бе извънредно подозрителен — ако Франческо не си даваше вид на достатъчно изненадан от ранното пристигане на императора, незабавно би бил заподозрян, че е шпионин.

— Какво е това пред мен? — попита Кангкси.

— Това е шатра, Ваше Величество, проектирана от мен. Служи не само да пази Великия Дракон, а и да го крие от любопитни погледи.

Императорът кимна.

— Дайте чертежите си на личния ми секретар!

Императорът вдигна показалец и секретарят му пристъпи напред.

Франческо се поклони:

— Разбира се, Ваше Величество.

— Робите, които ви предоставих, добре ли работят?

Франческо трепна, но не отговори. През последните шест месеца той и Джузепе бяха работили и живели с тези мъже в какви ли не условия. Сега бяха като приятели. Ала не смееше да признае това на глас. Императорът нямаше да се поколебае да използва подобна емоционална връзка.

— Работиха превъзходно, Ваше Величество. За жалост обаче, четирима от тях загинаха миналата седмица, когато…

— Така е устроен светът. Смъртта властва. Ако са загинали в услуга на владетеля си, предците им ще ги посрещнат с гордост.

— Ръководителят им и мой преводач, Хао, ми бе особено полезен.

Погледът на императора трепна към Хао и се върна незабавно към Франческо:

— Семейството на мъжа ще бъде освободено от затвора. — Императорът вдигна пръст и секретарят отбеляза нещо на пергамента в скута си.

Франческо си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Благодаря ви, Ваше Величество, за милостта!

— Кажете ми, кога ще е готов Великият Дракон?

— Още два дни ще са…

— Имате време до утре призори!

С тези думи император Кангкси се обърна и се върна сред бойния строй от телохранители, който се затвори зад него. Мъжете се завъртяха едновременно и поеха натам, откъдето бяха дошли, последвани от личната му гвардия. Когато ритмичният тропот отшумя, Джузепе възкликна:

— Той луд ли е? Утре призори! Как можем да…

— Ще успеем — отвърна Франческо. — Дори ще ни остане време.

— Как така?

— Имаме още само няколко часа работа. Казах на императора два дни, защото знаех, че ще иска наглед невъзможното.

Джузепе се усмихна.

— Хитрец си, братко. Браво!

— Хайде, да довършим този Велик Дракон.

На светлината на факлите и под неотклонния поглед на личния секретар на императора на прага на шатрата работниците не спряха цяла нощ, начело с Хао, който играеше ролята си съвършено и не спираше да повтаря на останалите „по-бързо, по-бързо, по-бързо!“. Франческо и Джузепе също участваха в театъра. Те неспирно кръстосваха шатрата, непрестанно задаваха въпроси, току се навеждаха, за да огледат някоя част…

Обтяжки от волски сухожилия бяха отвързвани, завързвани отново и проверявани дали ще издържат. Подпорни прътове от бамбук бяха почуквани, за да е сигурно, че не са пропукани, а коприната бе оглеждана за най-малки несъвършенства. Ходовата част от дървото на ратанова палма трябваше да устои на пробната атака, с която щяха да проверят готовността му за битка (на Франческо му се стори, че не е достатъчно здрава и затова нареди да нанесат още един слой черен лак на стените и валовете). Накрая художникът, нает от Джузепе, довърши картината на носовата част — муцуната на дракон с очи-мъниста, оголени зъби и изплезен раздвоен език.

Когато първите лъчи на слънцето обагриха източните хълмове, Франческо нареди бързо да приключват с работата. След това бавно обиколи машината от носа до кърмата. С ръце на хълбоците той накланяше глава ту насам, ту натам, изучавайки всяка част от кораба, всеки негов елемент, като внимаваше и за най-малкото несъвършенство. Всичко изглеждаше наред. Върна се при входа на шатрата и кимна на секретаря.

Мъжът се наведе под платното, закриващо входа, и изчезна.

След час се чу вече познатото трополене на императорската свита. Звукът сякаш изпълни пространството, а после рязко спря. Този път император Кангкси, облечен с проста сива туника, пристъпи през прага на шатрата, следван от личния си секретар и главния си телохранител.

Императорът се закова на място и в очите му проблесна изненада.

През двете години, в които Франческо познаваше владетеля, за пръв път го виждаше изненадан.

Розово-оранжевата светлина на изгряващото слънце се промъкваше през белите копринени стени и покрива на шатрата и къпеше вътрешността й в сияние, сякаш идващо от друг свят. Пръстеният под бе покрит с черни черги и посетителите имаха чувството, че стоят на ръба на бездна.

Макар да бе учен, Франческо Лана де Терци обичаше ефектите.

Кангкси пристъпи напред — поколеба се несъзнателно, когато кракът му докосна една от черните постелки — след което направи още една крачка напред, към носа. Взря се в лицето на дракона и се усмихна.

Още нещо, което Франческо не беше виждал никога досега.

Императорът никога не променяше характерното си студено изражение.

Императорът се обърна към Франческо.

— Възхитително е! — преведе му Хао. — Отприщете го!

— Когато заповядате, Ваше Величество!

Хората на Франческо заеха местата си около шатрата. По негова команда обтяжките бяха срязани. Франческо беше проектирал копринените стени с център на тежестта по горните краища, така че те паднаха право надолу. Едновременно с това в задната част на шатрата дузина мъже дръпнаха покрива й назад, а той се издигна и се изду като огромно платно, преди да го свалят на земята и да го скрият.

Навред цареше мълчание. Чуваше се само свиренето на вятъра през стените и прозорците на гомпата.

Насред откритото пространство стоеше Великия Дракон — летящата машина на император Кангкси. На Франческо му бе все тая как ще наричат машината му — макар че, разбира се, угаждаше на благодетеля си. За учения Франческо машината бе просто неговата изпълнена мечта — истински по-лек от въздуха вакуумен кораб.

Дълга седемнайсет метра, широка дванайсет и висока десет, горната част на кораба се състоеше от четири сфери от плътна коприна в клетки от тънки като пръст бамбукови пръти, овързани с животински сухожилия. Четирите сфери бяха разположени по цялата дължина на кораба и всяка от тях беше четири метра в диаметър, а в долния край имаше клапа. Клапите бяха свързани с вертикален меден кюнец, опасан от собствена решетка сухожилия и бамбук. От неговата клапа пък се спускаше широк бамбуков цилиндър, към чието дъно беше прикрепен заслонен от вятъра мангал. И накрая, хваната със сухожилия за сферите над нея, беше лакираната в черно ратанова гондола, достатъчно дълга, за да побере десетима войници, заедно с припаси, екипировка и оръжия, както и пилот и навигатор.

Кангкси се приближи до предната сфера и застана с лице към устата на дракона. Вдигна ръце над главата си. Сякаш наблюдаваше свое собствено творение, помисли си Франческо.

В този момент сериозността на делото му го връхлетя. Заля го вълна от тъга и срам. Наистина беше сключил сделка с дявола. Този мъж, този жесток монарх, щеше да използва Великия Дракон, за да убива други човешки същества — и войници, и обикновени хора.

С помощта на „хуо яо“, барут, вещество, което в Европа едва бяха започнали да употребяват и което в Китай отдавна бяха усъвършенствали, Кангкси щеше да засипе враговете си с огън от мускети, бомби и други възпламенителни устройства. Можеше да го стори, докато лети в небето, извън обсег, по-бързо и от най-бързия кон.

Това прозрение бе твърде закъсняло, осъзна Франческо. Машината за смърт вече беше в ръцете на императора. Не можеше да промени този факт. Може би, ако успее да създаде свой въздушен кораб, Франческо ще успее да върне баланса на везните на доброто и злото. Разбира се, щеше да го разбере едва в Деня на Страшния съд.

Франческо се отърси от мислите си, когато видя, че Кангкси стои пред него.

— Доволен съм! — каза му императорът. — След като покажеш на генералите ми как да строят още от тези, ще разполагаш с всичко необходимо, за да се заемеш със своя проект.

— Да, Ваше Величество.

— Готов ли е да лети?

— Дайте заповед и ще бъде сторено.

— Давам я. Но първо, една промяна. Както бе замислено, почитатеми Лана де Терци, ще управлявате Великия Дракон на първия му полет. Брат ви ще остане с нас.

— Извинете ме, Ваше Величество. Защо?

— За да сме сигурни, че ще се върнете. И за да не се изкушите да предадете Великия Дракон на враговете ни.

— Ваше Величество, аз не бих…

— Така ще сме сигурни, че няма.

— Ваше Величество, Джузепе е моят втори пилот и навигатор. Нужен ми е…

— Имам очи и уши навсякъде, почитаеми Лана де Терци. Така цененият от вас предводител на работниците ви, Хао, е обучен толкова добре, колкото и брат ви. Той ще ви придружи заедно с шестима от личната ми гвардия, ако ви е нужна… помощ.

— Трябва да възразя, Ваше Величество…

— Не трябва, почитаеми Лана де Терци! — студено отвърна Кангкси. Предупреждението бе ясно.

Франческо пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Накъде да летя по време на пробния полет?

— Виждате ли планините на юг, които докосват небето?

— Да.

— Ще летите натам.

— Ваше Величество, това е вражеска територия!

— Какво по-добро изпитание за една военна машина? — Франческо понечи да възрази, но Кангкси продължи. — В подножието на планините, по бреговете на потоците, ще откриете златисто цвете — Хао знае за какво говоря. Донесете ми това цвете, преди да увехне, и ще бъдете възнаграден.

— Ваше Величество, тези планини са… — На шейсет километра от тук, помисли си Франческо. Може би на седемдесет, дори осемдесет… — твърде далеч като за първо пътуване. Може би…

— Ще ми донесеш цветето, преди да увехне, или ще кача главата на брат ти на кол. Разбираш ли ме?

— Разбирам!

Франческо се обърна към по-малкия си брат. Джузепе беше чул целия разговор и лицето му бе пепеляво. Брадичката му трепереше.

— Братко… Страх ме е.

— Няма нужда. Ще се върна, преди да усетиш.

Джузепе вдиша дълбоко, стисна челюст и изправи рамене.

— Да. Знам, че си прав. Машината е чудо и никой по-добре от теб не може да я управлява. Ако имаш късмет, довечера ще вечеряме заедно.

— Точно така — отвърна Франческо.

Останаха прегърнати за няколко секунди. Франческо се отдръпне, обърна се към Хао и каза:

— Кажи им да запалят мангалите. Излитаме след десет минути!