Кралството

2.

Летище „Палембанг“, Суматра

Сам и Реми подраниха с двайсет минути за срещата си и спряха скутерите си до противоураганната ограда по границата на частния терминал на летище „Палембанг“. Както беше предвидила Селма, пистата беше пълна с частни едномоторни и двумоторни самолети. Изключение правеше само един — модел „Гълфстрийм G650“. Цената му бе около шейсет и пет милиона долара. Той беше не само най-скъпият личен самолет в света, но и най-бързият — с максимална скорост 1200 км/ч. Можеше да носи гориво за над 12 000 км и да се издигне на максимална височина от 15 000 м, над 5000 м по-високо от пътнически самолет.

Предвид проучванията на Селма, този самолет не изненада Сам и Реми. „Крал Чарли“, както бе известен и сред приятелите, и сред враговете си, в момента се намираше на 11-о място в списъка на „Форбс“ на най-богатите хора в света, с лично състояние от 23.2 млрд. долара.

Започнал през 1964 г. като шестнайсетгодишен борсов спекулант по нефтените полета на Тексас, на двайсет и една той вече имал собствена компания за сондиране, „Кинг ойл“. На двайсет и четири бил милионер. На трийсет — милиардер. През 80-те и 90-те разширил империята си в банковия и минния отрасъл. Според Форбс, ако Кинг реши да прекара остатъка от живота си в офиса си в Хюстън и да играе дама, пак би печелил по сто хиляди долара на час само от лихви.

Въпреки това обаче, в ежедневието си Кинг живеел колкото е възможно по-скромно, като често се разхождал из Хюстън в пикапа си „Шевролет“ от 1968 г. и се хранел в любимата си закусвалня. Макар и не от ранга на Хауърд Хюз, бил известен с желанието да пази личния си живот личен и да стои настрана от светлината на прожекторите. Рядко успявали да го снимат на публично място, а когато посещавал някакви събития, било то работни или социални, обикновено го правел през уебкамера.

Реми погледна Сам.

— Номерът на опашката съвпада с това, което ни даде Селма. Ако някой не е откраднал самолета, изглежда самият той е тук.

— Само че защо?

Освен, че им даде кратка биография на Кинг, Селма се бе постарала да провери къде е Франк Олтън, който според секретарката му бил извън страната по работа. Макар да не го била чувала от три дни, тя не се тревожеше, защото Олтън често прекъсвал комуникацията с нея за седмица-две, ако задачата му била особено сложна.

Зад тях се чу пукот на клонка. Обърнаха се и видяха Жилан Шъ от другата страна на оградата, само на метър и половина от тях. Долната част на тялото й беше скрита от листак. Азиатката се втренчи в семейство Фарго за няколко секунди, след което каза:

— Подранили сте.

Тонът й бе съвсем леко по-милостив от този на прокурор.

— А вие стъпвате леко — отвърна Реми.

— Оглеждах се за вас.

Сам каза с полуусмивка:

— Майка ви не ви ли е казвала да не се промъквате така до непознати?

Изражението на Жилан не се промени.

— Не познавам майка си.

— Съжалявам…

— Господин Кинг е готов да ви приеме — в седем и половина трябва да излита. Ще се видим при източния вход. Моля, пригответе паспортите си.

С тези думи, Жилан се обърна и се скри сред храстите.

Реми я изпрати с подозрителен поглед.

— Добре, официалното ми становище е, че тя ме плаши.

— Съгласен — отвърна Сам. — Да вървим. Крал Чарли чака.

Паркираха скутерите до залостената с напречна греда порта и стигнаха пешком до малка пристройка, където Жилан чакаше до пазач в униформа. Тя пристъпи напред, взе паспортите им и ги подаде на пазача. Той хвърли по един поглед към всеки от тях, преди да им ги върне.

— Насам, моля — каза Жилан и ги поведе покрай сградата, през още една порта и накрая до свалената стълбичка на гълфстрийма. Жилан отстъпи встрани и им направи знак да се качат.

На борда двамата се озоваха в малко, но добре обзаведено преддверие. Вдясно, през една арка, се стигаше до главната кабина. Преградите бяха от лъскаво орехово дърво, инкрустирано със сребърния символ на Тексас — Самотната звезда, а подът бе застлан с дебел червен килим. Имаше две помещения за сядане — в едното се виждаха четири стола с регулируеми облегалки край масичка за кафе, а в другото — тройка меки канапета. Въздухът бе хладен, свеж, от климатик. През невидими тонколони тихо се лееше песен на Уили Нелсън.

— Леле-мале — измърмори Реми.

От задната част на самолета се чу носов тексаски глас:

— Мисля, че префърцунената дума, която търсите, е „клише“, госпожо Фарго, но пък ми харесва и това е.

От един от кожените столове, обърнати с гръб към Сам и Реми, се надигна мъж и се обърна към тях. Беше около метър и деветдесет и почти сто килограма — половината от което мускули, с тен и гъста, внимателно подстригана и сресана сребристоруса коса. Макар Сам и Реми да знаеха, че Чарлс Кинг е на шейсет и две, той изглеждаше на петдесет. Усмихна им се широко, разкривайки равни, бели зъби.

— Когато Тексас ти влезе под кожата — каза Кинг, — не можеш го изкара от там. Вярвайте ми, четири съпруги опитаха всичко по силите си, безуспешно.

Кинг направи крачка към тях с протегната ръка. Носеше дънки, избеляла сива дънкова риза и за изненада на Сам и Реми, маратонки „Найк“, а не каубойски ботуши.

Кинг не пропусна израженията им:

— Никога не съм си падал по ботушите. Страшно неудобни и непрактични. А и всичките ми коне са състезателни, а пък аз не съм точно с размерите на ездач. — Първо се здрависа с Реми, а после със Сам. — Много благодаря, че дойдохте. Дано Жи да не ви е стреснала. Не е много по безсъдържателните приказки.

— Би била страхотен покерджия — съгласи се Сам.

— Ха, тя е страхотен покерджия. Задигна ми шест бона за десет минути в първата ни… и последна игра. Влизайте, сядайте. Да ви спретнем по едно питие. Какво да е?

— Бутилирана вода, ако може — каза Реми и Сам поиска същото за себе си.

— Жи, ако нямаш нищо против. За мен обичайното.

Иззад Сам и Реми Жилан каза:

— Да, господин Кинг.

Последваха го до помещението с канапетата и се настаниха. Секунди по-късно Жилан влезе с поднос. Постави водите на Сам и Реми пред тях и подаде едно уиски с лед на Кинг. Той не пое чашата, а само я загледа. Намръщи се, погледна Жилан и поклати глава.

— Колко ледчета има там, душко?

— Три, господин Кинг — отвърна бързо Жилан. — Съжалявам, аз…

— Не го мисли, само сложи още едно. — Жилан побърза да изпълни заръката му, а той каза: — Колкото и пъти да й казвам, винаги забравя понякога. „Джак Даниълс“ е капризна напитка, трябва да нацелиш леда, иначе за нищо не става.

Сам рече:

— Ще ви се доверя.

— Разумен мъж сте, господин Фарго.

— Сам.

— Както щеш. Може да ми викаш Чарли.

Кинг ги загледа с приятелска усмивка, докато Жилан не се върна с правилно разреденото уиски. Застана до шефа си и зачака той да го опита.

— Това е моето момиче — каза той. — Хайде, бягай! — После се обърна към семейство Фарго: — Как върви копаенето на онова островче? Как се казваше?

— Пулау Легунди — отвърна Сам.

— Да, точно така. Някакво…

— Господин Кинг…

— Чарли.

— Жилан Шъ спомена наш приятел, Франк Олтън.

— А сте и прям мъж. Предполагам, в това приличате на мъжа си, Реми?

Нито един от двамата не отвърна, но Реми му се усмихна мило. Кинг сви рамене.

— Добре, да бъде вашата. Преди няколко седмици наех Олтън, за да ми проучи нещо. Изглежда е изчезнал. Пуф! И понеже вие двамата сте добри в откриването на трудно откриваемото, а и сте му приятели, реших да се свържа с вас.

— Кога за последно си говорил с него? — попита Реми.

— Преди десет дни.

— Франк не поддържа много връзка, когато работи — рече Сам. — Защо…

— Защото трябваше да се свързва с мен всеки ден. Това беше част от сделката ни и той я спазваше допреди десет дни.

— Имаш ли причина да смяташ, че нещо не е наред?

— Искате да кажете, освен това, че нарушава обещанията си към мен? — отвърна Кинг с нотка на раздразнение. — Освен това, че ми взе парите и изчезна.

— Сега говорим на теория.

— Ами… частта от света, където се намира, може да е малко опасна понякога.

— Коя е тя? — попита Реми.

— Непал.

— Моля? Каза, че…

— Да. Последното ми познато местонахождение на Франк е Катманду. Встрани от утъпканите пътища и може да е опасно, ако не внимаваш.

Сам попита:

— Кой още знае за това?

— Една шепа хора.

— Съпругата на Франк?

Кинг поклати глава отрицателно и отпи от уискито. Направи гримаса.

— Жи!

Жилан беше до него след пет секунди.

— Да, господин Кинг?

Подаде й чашата.

— Ледът се топи твърде бързо. Отърви се от него.

— Да, господин Кинг.

И отново се скри от поглед.

Мръщейки се, Кинг я изпроводи с очи и се обърна отново към двамата Фарго.

— Та, какво казвахте?

— Казал ли си на съпругата на Франк?

— Не знаех, че има. Не ми даде никакви номера за спешни случаи. А и защо да я тревожа? Като нищо Олтън може да си е хванал някоя ориенталка и да си я дундурка на коляно с моите пари.

— Франк Олтън не би го направил — каза Реми.

— Може би да, може би не.

— Свързвал ли си се с непалското правителство? — попита Сам. — Или с американското посолство в Катманду.

Кинг махна нехайно с ръка.

— Всичките те за нищо не стават. И са корумпирани — местните, де. Колкото до посолството, обмислих идеята, но нямам месеците, които ще им трябват, за да свършат нещо. А и както казах, двамата имате репутацията, че откривате неоткриваеми неща.

Сам каза:

— Първо, Чарли, хората не са „неща“. Второ, издирването на изчезнали хора не ни е специалност. — Кинг отвори уста, но Сам вдигна ръка и продължи: — При все това, Франк е добър приятел, така че, разбира се, ще отидем.

— Страхотно! — Кинг се плесна по коляното. — Да поговорим за конкретиката: колко ще ми струва?

Сам се ухили.

— Предполагам, че се шегуваш.

— За пари? Никога.

— Защото Франк ни е добър приятел, ще поемем разходите — каза Реми с не съвсем приятелски тон. — Но ще ни трябва цялата информация, която можеш да ни дадеш.

— Жи вече е приготвила папка с нужното. Ще ви я даде, когато си тръгвате.

— Разкажи ни най-същественото — каза Сам.

— Ситуацията е малко калейдоскопична — призна Кинг. — Наех Олтън да намери един човек, който изчезна в същия регион.

— Кого?

— Баща ми. Още когато изчезна, изпратих поредица от хора след него, но без резултат. Все едно се беше изпарил. Когато последно научих, че е бил забелязан, се разтърсих за най-добрия детектив. Олтън получи високи препоръки.

— Когато последно си научил. Какво значи това? — попита Реми.

— Откакто изчезна, от време на време се носят мълви, че се появява тук-там: десетина пъти през седемдесетте, четири пъти през осемдесетте…

Сам го прекъсна:

— Чарли, кога изчезна баща ти?

— Преди трийсет и осем години. Изчезна през 1973-а.

Люис „Були“ Кинг, обясни Чарлс, бил нещо като Индиана Джоунс, но дълго преди да се появят филмите — археолог, който прекарвал единайсет месеца в годината по разкопки, обикалящ света академик, посетил повече държави, отколкото болшинството от хората познаваха. Какво обаче е правел баща му, когато е изчезнал, Чарлс Кинг не знаеше.

— С кого е бил обвързан? — попита Реми.

— Не съм сигурен, че разбирам какво ме питаш.

— Работил ли е за някой конкретен университет или музей? Или фондация?

— Не. С никого не обичаше да работи в екип.

— Как е финансирал експедициите си?

Кинг им се усмихна с фалшива скромност.

— Имаше щедър и лековерен дарител. Но честно казано, никога не искаше много: по пет хиляди от време на време. Работеше сам, така че не плащаше на друг, освен на някой помощник, а и знаеше как да живее скромно. На повечето места, на които ходеше, човек може да живее с няколко долара на ден.

— Имаше ли постоянен дом?

— Едно местенце в Монтерей. Така и не го продадох. Нищо не съм правил с него, всъщност. Стои си горе-долу както беше, когато изчезна. И да, знам какво ще попитате. Още през 73-а накарах няколко човека да претърсят къщата му за следи, но не откриха нищо. Ако искате, погледнете и вие. Жи ще ви даде информацията.

— Франк ходил ли е там?

— Не. Смяташе, че няма смисъл.

— Кажи ни за последния път, когато са забелязали баща ти — каза Сам.

— Преди шест седмици един екип на Нешънъл Джиографик правил представяне на някакъв старинен град там… Ло Манта нещо си…

— Ло Мантанг — поправи го Реми.

— Да, именно. Било столицата на Мустанг.

Като повечето хора, Кинг произнесе името както това на коня.

— Било е познато и като кралство Ло, преди Непал да го присъедини през осемнайсети век.

— Както кажеш. Никога не съм си падал по тези неща. Далеч от дървото съм паднал, така да се каже. Така или иначе, на една от снимките на заден план има един човек. Като две капки вода с баща ми — или както би изглеждал след почти четирийсет години.

— Това не е много като за начало — отбеляза Сам.

— Само това имам. Още ли искате да се пробвате?

— Разбира се!

Сам и Реми се изправиха, за да си ходят. Кинг също стана, подаде им ръка и каза:

— Жи е включила и номерата ми за връзка. Ще докладвате на нея. Уведомявайте ме какво откривате. Ще се радвам на редовни отчети. Успех, Фарго!

Застанал на прага на гълфстрийма си, Чарлс Кинг изгледа семейство Фарго, докато излизаха през портата, качиха се на скутерите си и се скриха по пътя. Жилан Шъ, която ги беше изпратила, се върна при Кинг.

— Не ги харесвам — каза тя.

— Защо така?

— Не ви уважават достатъчно.

— Мога да мина и без това, душко. Стига да си оправдаят репутацията. От това, което съм чел, тези са истински таланти в тази работа.

— А ако не спрат с това, което искаме от тях?

— Ами, затова имам теб, нали?

— Да, господин Кинг. Там ли да отида сега?

— Не, нека нещата се развият по естествен път. Звънни един телефон на Ръс, ако обичаш.

Кинг се върна в помещението и седна със сумтене на единия от столовете. Минута по-късно гласът на Жилан се разнесе от интеркома.

— Обадих се, господин Кинг. Моля, изчакайте.

Кинг изчака за изписукването, което му съобщи, че сателитната линия работи.

— Ръс, там ли си?

— Тук съм.

— Как върви копаенето?

— По план. Един местен започна да ни прави проблеми, но се погрижихме. Марджъри е в ямата и им бие камшика.

— Не се и съмнявам! Хала е тя. Само се оглеждай за онези инспектори. Не би трябвало да се появяват неканени. И бездруго плащам като поп. Всеки допълнителен цент ще идва от заплатата ти.

— Нещата са под контрол.

— Добре. Сега, дай ми някакви добри новини. Нещо сочно?

— Още нищо няма. Но открихме остатъчни вкаменелости, които били обещаващи според експерта ни.

— Е, и преди съм го чувал. Забравяш ли онзи измамник в Перт?

— Не, сър.

— Онзи, който ти каза, че има една от онези вкаменелости на хипопотам-джудже от Малагаси? И той уж беше експерт.

— И се оправих с него, нали?

Кинг направи пауза. Намръщеното му лице се отпусна и той се засмя.

— О, да. Слушай обаче, синко. Искам едно от онези калико-какви-бяха-там. Истинско!

— Каликотериум — услужливо му напомни Ръс.

— Не ме е еня как се казва! Някакъв латински! Бог да ми е на помощ. Намерете ми едно такова! Вече казах на онзи нехранимайко Дон Мейфийлд, че съм подготвил мястото. Ясно ли е?

— Да, сър, напълно.

— Добре тогава. Нова тема: току-що се срещнах с най-новите ни членове. И на двамата им сече пипето. Сигурно няма да губят много време. Ако имаме късмет, ще се поразтършуват из къщата в Монтерей и ще поемат към теб. Ще те уведомя, когато отлетят.

— Да, сър.

— И ги дръж изкъсо, чуваш ли? Ако ти се измъкнат, ще ти смъкна кожицата!