Кралството

26.

София, България

Благодетелят им им даде кратки инструкции — карайте петнайсетина километра на север към подножието на Стара планина. Намерете Музея за културна история в село Кътина и поискайте да видите изложбата на Матей.

Спряха в Кътина малко след един часа следобед и седнаха в едно кафене. С мъка успяха да получат информация къде се намира музея.

— Между другото — каза Сам, докато отваряше вратата на фиата, — как се казваше онзи мъж? Не мога да си спомня.

Полуотворила вратата, Реми сбърчи вежди.

— Странно… и аз. Нещо с К, мисля.

Сам кимна.

— Да, но дали беше първото име или фамилията? Или и двете?

За днес Сам и Реми се бяха нагледали на предостатъчно църкви и с облекчение установиха, че музеят се намира в стар жълт чифлик, гледащ към река Искър. Обграждаха го тучни пасища.

Паркираха пред сградата, излязоха от колата и изкачиха стъпалата към верандата. На прозореца на предния вход висеше универсално разбираемият надпис: „Ще се върна след…“, само че на кирилица. Нарисуваният часовник показваше два и половина.

— След двайсет минути — каза Сам.

Седнаха на една люлка на верандата и се заеха да убиват времето с бърборене. Заваля дъждец и затрополи по покрива.

Реми попита:

— Защо не си вземем такава? Действа успокояващо.

— Имаме си — отвърна Сам. — Купих ти я за Деня на залесяването преди четири години. — Сам обичаше да изненадва жена си с подаръци за малки празници. — Обаче не съм имал време да я сглобя. Ще преместя тази задача най-напред в списъка си.

Реми стисна ръката му.

— О, да. Деня на залесяването? Не беше ли за Деня на мармота?

— Не, тогава бяхме в Анкара.

— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че бяхме в Анкара месец след това, в началото на март…

В 2:28 един стар зелен спортен автомобил „Булгаралпин“ влезе в двора и спря на моравата. От него излезе висока жена с големи очила на верижка и барета, видя Сам и Реми на верандата и им махна.

— Здравейте! — каза тя на български.

— Здравейте! — отвърнаха Сам и Реми, също на български, и продължиха на същия език: — Как сте? Говорите ли английски?

Последното беше фразата, която винаги гледаха да знаят на езика на страната, в която отиват.

Жената отвърна, докато изкачваше стъпалата:

— Да, говоря английски. Сестра ми живее в Америка — Диърборн, Мичиган. Учи ме по интернет. Аз съм Софка.

Сам и Реми се представиха.

Софка попита:

— Дошли сте да видите музея?

— Да — отвърна Реми.

— Добре, моля, последвайте ме. — Софка отключи входната врата и пристъпи вътре. Сам и Реми я последваха. Лъхна ги мирис на старо дърво и зеле, стените и отвътре бяха боядисани в овехтяло жълто. Жената окачи палтото си във фоайето и ги поведе към малък кабинет.

— Как решихте да дойдете в нашия музей? — попита жената.

По пътя Сам и Реми бяха обсъдили какво да отговорят, ако ги попитат нещо подобно и решиха, че е най-добре да кажат истината.

— Интересуваме се от отец Матей. Един човек в Народната библиотека ни подсказа, че може да имате някои негови предмети.

Софка се ококори.

— В „Кирил и Методий“? В „Кирил и Методий“ в София знаят за нашия музей?

Реми кимна. Жената продължи възбудено:

— О, това е новина само като за местния вестник. Какъв горд момент! А сега да ви отговоря — грешите. Нямаме някои негови предмети. Имаме всички негови предмети! А може ли да попитам защо ви интересува? — Сам и Реми й обясниха за книгата, която пишат и Софка кимна сериозно. — Мрачни времена за църквата са били тогава. Добре е, че ще пишете за тях. Елате!

Сам и Реми последваха Софка по коридора и нагоре по стълбището към втория етаж. Вътрешните стени на целия втори етаж бяха съборени и се беше оформило едно помещение от деветдесет квадратни метра. Софка ги поведе към югоизточния ъгъл на залата към няколко витрини и гоблени. Лампички по тавана осветяваха витрините.

Реми го видя първа, Сам — малко след нея.

— Виждаш ли…

— Виждам!

Софка се обърна към тях:

— Извинявайте, не ви чух. Попитахте ли ме нещо?

— Не, нищо — отвърна Реми.

Дори от три метра облото парче злато щеше да им избоде очите от една от витрините край стената. Сам и Реми пристъпиха напред с разтуптени сърца. На най-високия рафт, върху сгънато катраненочерно расо блестеше дискът.

Софка разпери ръце и каза:

— Добре дошли пред колекцията на Матей. Тук е всичко, което някога е притежавал.

Сам и Реми откъснаха очи от диска и се огледаха. Предметите бяха около двайсет, по-голямата част от които — дрехи, пособия за писане и няколко писма в плоски кутии със стъклени капаци.

— А какво е това? — попита Реми, колкото можеше по-нехайно.

Софка погледна към диска.

— Не сме сигурни. Мислим, че е подарък за спомен, може би от мисията му на Изток.

— Пленително е! — каза Сам и се приведе напред. — Ще поогледаме, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че не. Ако ви трябва помощ, тук съм.

Софка се отдалечи, но не откъсваше очи от тях.

— Това ще усложни нещата — прошепна Реми.

Не им бе трудно да решат дали да вземат диска от саркофага на Бесим Мала. Дискът на Матей обаче беше част от историята на това селце. Щеше да е лесно да се промъкнат в музея, след като затвори, но никак не им харесваше да го правят.

— Да се посъветваме с експертите си — предложи Реми.

Казаха на Софка, че ще се върнат след малко и излязоха на верандата. Набраха Селма и поискаха конферентен разговор с нея и Джак Карна. Изчакаха две минути и когато се включи и Карна, Сам им разказа какво е положението.

Реми попита:

— Джак, какво точно ти е нужно от дисковете, за да ги съвместиш с картата? Самият диск или символите по него?

— Подозирам, че и двете. Има ли възможност онази жена да ви го даде за известно време?

— Едва ли — отвърна Сам. — Тези предмети са огромна гордост за нея. Тревожа се, че ако попитаме, ще заподозре нещо. Сега ни помага и съдейства и не искаме това да се промени.

Селма попита:

— Джак, приличат ли си дисковете по форма и размери?

— От проучванията си съдя, че са почти идентични. Ще знаем със сигурност, когато сравним първия с този, който извадихме от сандъка.

Реми каза:

— Селма, каква ти е идеята?

— Рано е да се каже, госпожо Фарго, но ако изчакате малко… — Линията от нейната страна прекъсна и се включи след три минути. — Мога да направя диск — рече тя, все едно не беше прекъсвала. — Е, не аз, но приятел на приятел може да го репликира съвършено, ако разполага с достатъчно снимки.

Сам каза:

— Предполагам, че имаш списък с конкретни изисквания към снимките.

— Сега ви го изпращам.

Софка се съгласи да фотографират колекцията на Матей в замяна на малко дарение за поправка на покрива. Сам и Реми веднага се върнаха в София и следвайки указанията на Селма и списъка за пазаруване се сдобиха с две професионални мащабни триъгълни линии, обръщателна платформа, трисантиметрова черна стойка, върху която да сложат диска, и осветление и триножник за фотоапарата на Реми.

Върнаха се в Кътина в четири часа. Половин час по-късно вече снимаха. Гледаха да проявяват интерес към всеки предмет, за да не стане подозрителна Софка. Оставиха диска последен. Отегчена от заниманията им, Софка слезе в кабинета си.

— Щеше да е много по-лесно, ако бяхме безскрупулни — отбеляза Сам.

— Приеми, че така си осигуряваме добра карма, а и кой знае колко дават за кражба на исторически артефакти в България.

— Два добри аргумента.

Когато сглобиха кабинката за снимане и поставиха бял ленен екран отзад, Сам разположи осветлението според указанията на Селма. Реми постави стойката на обръщателната платформа, а диска — на стойката и направи няколко близки кадъра на двете лица на диска. Продължи да снима като следваше указанията, дадени от Селма.

— Осемстотин снимки — каза Реми накрая и се изправи иззад триножника.

— Колко е общата им големина?

Реми погледна екрана на фотоапарата.

— Еха! Осем гигабайта. Определено няма да минат през имейла.

— Мисля, че знам как да се справим с това. Да си прибираме нещата и да тръгваме.

Последва бърз разговор със Селма, която на свой ред говори с Руб, който пък говори с приятелите си в „Софийски академични архивни услуги“. Благодарение на това, когато Сам и Реми пристигнаха в София към шест и половина, офисът им все още беше отворен. Както и при първото си посещение, двамата трябваше само да се представят и да кажат кодовата фраза — различна всеки път, за да ги допуснат в съседен офис с компютърен терминал. Високоскоростният интернет качи снимките на сървъра на Селма за по-малко от три минути. Сам почака да получи потвърждение, след което с Реми се върнаха във фиата.

— А сега накъде? — попита тя.

Сам се поколеба. Откакто тръгнаха за Катманду, животът им се задвижи на такива обороти, че нямаха възможност да помислят.

— Мисля да се приберем у дома и да се прегрупираме.

— Напълно подкрепям.