Кралството

8.

Клисура Чобар, Непал

Ако ги ползваше като стълба, вертикално подредените клинове биха направили изкачването на Сам трудно — ако въобще успееше да стигне до първия. За да го направи, той разви въжето, което носеше, завърза подвижен възел в единия му край и прекара две минути, опитвайки да окачи ласото на втория. Когато успя, използва едно късо парашутно въже, за да направи подобен на стреме възел и да се изкачи по стената.

Поставил един крак на най-ниския железопътен клин и лявата си ръка около втория, той развърза подвижния възел и го закрепи към колана си. Посегна нагоре, извади отчасти третия клин и продължи напред. След пет минути стигна до върха.

— Не че бих опитал — обади се Сам отгоре, — но има достатъчно места за захващане, за да се качи човек и без клинове.

— Значи ги е сложил някой умел катерач.

— И силен.

— Какво виждаш? — попита Реми.

Сам проточи врат, докато лъчът от челника му попадна на издатината.

— Място за провиране. Не по-широко от раменете ми. Чакай, ще ти хвърля въже.

Той се върна на втория клин и го замени с катераческа котва с пружинен механизъм. Прикрепи карабинер, а след това въжето и хвърли другия му край на Реми.

— Хванах го — каза тя.

— Чакай тук. Ще разгледам. Няма смисъл и двамата да висим, ако се окаже задънена улица.

— Ще чакам две минути и тръгвам след теб.

— Или пък ако чуеш крясък и нещо падне на земята — което се случи първо.

— Не разрешавам крясъци и падане — предупреди го Реми.

— Не се тревожи, идвам веднага.

Сам се премести върху най-горния клин и се подпря с ръце на скалната издатина. Пое си дъх, сви колене и се оттласна върху издатината. Пролази петдесетина сантиметра, така че краката му да не висят във въздуха.

Лампата от челника на Сам разсейваше мрака само на три-четири метра напред. Оттатък цареше тъмнина. Облиза показалец и го вдигна. Въздухът беше напълно неподвижен — това не беше добър знак. Да влезеш в пещера обикновено е лесно, но да излезеш — доста по-трудно, поради което всеки опитен пещерняк търсеше и допълнителни изходи. Това важеше с особена сила за некартографирани пещерни комплекси като този.

Сам включи хронометъра на часовника си. Реми му беше дала две минути и, познавайки жена си, беше сигурен, че на първата секунда след двете минути тя щеше вече да се катери по въжето.

Сам запълзя напред. Екипировката му дрънчеше и стържеше по скалата, изключително шумно в тясното пространство.

„Тонове“, мисълта се появи в главата му неканена. Над него в момента бяха надвиснали тонове скала. Той изтика мисълта от главата си и продължи, този път по-бавно, а животинската част от мозъка му му казваше: „стъпвай леко, за да не се срине светът отгоре ти“.

Сам подмина колчето, отбелязващо седмия метър, и спря да провери хронометъра. Беше минала минута. Продължи да пълзи. Тунелът свиваше вляво, след това вдясно, след това пое нагоре, първо леко, след това по-стръмно, докато накрая имаше чувството, че се катери по комин. Вече беше изминал около десетина метра. Пак провери часовника. Оставаше половин минута. Премина през една бабуна на пода и се озова в по-широко и равно помещение. Отпред имаше отвор, почти два пъти по-широк от мястото, откъдето бе влязъл.

Проточи врат и подвикна през рамо:

— Реми, там ли си?

— Тук съм! — дочу се слабият отговор.

— Мисля, че намерих нещо.

— Идвам!

Сам едновременно я чу току зад себе си и видя лъча от челника й да играе по тавана и стените пред него. Реми го хвана за прасеца.

— Как си?

Макар Сам да не беше медицински освидетелстван клаустрофобик, имаше моменти, когато трябваше да упражнява контрол над ума си в подобни тесни пространства. Сега бе един от тези моменти. Реми му беше казала, че това е недостатък на иначе богатото му въображение. Далечните вероятности ставаха близки възможности и иначе стабилна пещера се превръщаше в ума му в капан на смъртта, готов да го запокити в недрата на земята при най-малкото залитане.

— Сам, тук ли си? — попита Реми.

— Да. Мислено свирех „В полунощ“ на Уилсън Пикет.

Сам беше добър пианист, а Реми цигуларка. От време на време, когато имаха възможност, свиреха дуети. Макар музиката на джазмена Пикет да не се поддаваше лесно на класически интерпретации, двамата — любители на соула, се наслаждаваха на предизвикателството.

— Какво откри? — попита Реми.

— Че ще ми трябва да се упражнявам още много. А на блусарския ми глас му трябва още…

— Имам предвид, пред нас.

— О! Ами, отвор.

— Води! Този тунел ми е твърде тесен.

Сам скри усмивката си от Реми.

Съпругата му просто го щадеше. Егото на Сам не беше в никакъв случай крехко, но Реми знаеше, че е нейна работа да му го пази.

— Хайде — отвърна Сам и се запромъква напред.

Отне им само трийсетина секунди да стигнат до отвора. Сам провря главата си през него, огледа се и каза:

— Кръгъл ров, около три метра в диаметър. Не виждам дъното, но чувам вода — вероятно някое подземно разклонение на Багмати. Точно пред нас има още един отвор, но е на четири метра над нас.

— О, чудесно. Как са стените?

— Диагонални сталагмити. Най-големите са дебели колкото бейзболна бухалка, останалите са два пъти по-тънки.

— Няма ли удобно разположени стълби от клинове?

Сам пак огледа, обхождайки с лъча от челника стените на рова.

— Не — обади се той, — но точно над главата ми има копие.

— Моля!? Копие ли?

— Да! Прикрепено е към стената с нещо като кожена връв. Под него виси друга. Към нея е привързано парче дърво.

— Капан — каза Реми.

— И аз така си помислих.

Виждали бяха подобни капани и преди в гробници, крепости и примитивни бункери. Ала колкото и стар да беше този капан, вероятно е бил замислен да забие копието във врата на нищо неподозиращ натрапник. Въпросът беше, разбира се, какво пази този капан?

— Опиши ми копието — каза Реми.

— Ще направя нещо по-добро. — Сам се обърна по гръб, опря крака в тавана и се промъкна напред.

— Внимателно… — предупреди го Реми.

— … ми е прякорът — довърши Сам. — Хм, това е интересно. Има само едно копие, но има места за две. Или едното е паднало, или си е намерило жертва.

Той посегна, хвана дръжката на копието над острието и дръпна. Макар че изглеждаше изгнила, кожата беше изненадващо здрава. Едва след като Сам дръпна няколко пъти, връвта поддаде. Той завъртя копието с острието нагоре и го приплъзна по тялото си към Реми.

— Готово — каза тя.

А след няколко секунди:

— Не ми изглежда познато. Не съм експерт по оръжията, но никога не съм виждала подобно нещо. Много е старо, поне на шестстотин години. Ще го снимам в случай, че не можем да се върнем.

Реми извади фотоапарата от раницата и направи десетина снимки. През това време Сам огледа по-внимателно рова.

— Не виждам други капани. Опитвам се да си представя как е изглеждало на светлината на факла.

— Ужасяващо — отвърна Реми. — Помисли. Един от другарите ти е полетял в рова с копие във врата, а ти имаш само примигваща факла.

— Достатъчно, за да откаже и най-смелите изследователи — съгласи се Сам.

— Но не и нас — по гласа на Реми личеше, че се усмихва. — Какъв е планът?

— Всичко зависи от сталагмитите. Донесе ли въжето?

— Ето го.

Сам посегна, напипа ръката на Реми, стисна карабинера и придърпа въжето към себе си. Направи първо подвижен възел, а след това — неподвижен, за да го фиксира. После прикрепи и карабинер за допълнителна тежест. Намести се така, че да измъкне в празното пространство и ръцете си и хвърли въжето през рова, целейки се в един от по-големите сталагмити на около метър под отсрещния отвор. Не уцели. Издърпа въжето и опита отново — този път примката се плъзна около върха на сталагмита. Тръсна няколко пъти въжето, за да смъкне примката около основата на сталагмита и дръпна, за да я стегне.

— Искаш ли да ми помогнеш да пробваме дали ще издържи? — попита Сам жена си. — На три, дърпай с всичка сила. Едно… две… три!

Заедно дръпнаха рязко, като се стараеха да изтръгнат сталагмита. Но той не помръдна.

— Мисля, че ще издържи — рече Сам. — Можеш ли да намериш някоя пролука в стената и…

— Търся… намерих.

Реми вмъкна в пукнатината още една катераческа котва и прокара въжето през нея, а след това през още един карабинер и каза на Сам:

— Обери въжето.

Сам го стори, а Реми плъзна карабинера до котвата, така че въжето да стои опънато. Сам провери.

— Добре изглежда.

Реми отвърна:

— Предполагам, че няма нужда да ти казвам…

— Какво? Да внимавам?

— Да.

— Няма нужда. Но все пак е хубаво човек да го чуе.

— Късмет!

Сам обви двете си ръце около въжето и се запримъква напред, като бавно отпускаше тежестта си върху въжето.

— Как изглежда котвата?

— Стабилна.

Сам вдиша, за да се успокои, и увисна на въжето. Не смееше да мръдне, преценявайки дали въжето не поддава — или пък скалата. Почака десетина секунди и после придърпа крака към себе си, сключи глезени около въжето и започна лека-полека да се движи.

— До тук се държи добре — обади се Реми, когато Сам премина половината.

Сам стигна до отсрещната стена, първо прехвърли едната ръка, а после другата върху сталагмита. Подпря дясната си пета на една издатина. Малко по малко прехвърляше тежестта си и накрая седна на сталагмита. Пое си дъх, после бавно се изправи и застана на нивото на отвора. Набра се на ръце, оттласна се с крака от сталагмита и влезе.

— Ей сега се връщам — каза той на Реми и се вмъкна.

Трийсетина секунди след това се върна.

— Добре изглежда. По-нататък се разширява.

— Идвам — отвърна Реми.

След малко беше при него. Сам й помогна да влезе в отвора. Останаха неподвижни няколко секунди, наслаждавайки се на усещането за твърда почва под краката си.

— Това много ми напомня на третата ни среща — каза Реми.

— Четвъртата — поправи я Сам. — Третата беше с ездата. Четвъртата беше с катеренето.

Реми се усмихна и го целуна по бузата.

— А казват, че мъжете не помнели такива неща.

— Кои казват така?

— Тези, които не те познават. — Реми се озърна наоколо и лъча на челника й обходи стените. — Някакви следи от капани?

— Още не. Ще се оглеждаме, но ако си права за това колко е старо копието, едва ли механизмите още работят.

— Става като за списък с прочути предсмъртни слова.

— Разрешавам ти да го сложиш на надгробната ми плоча. Хайде, да тръгваме!

Сам запълзя, а след него и Реми. След няколко метра тунелът се разшири в подобна на бъбрек ниша, около осем метра широка и метър и петдесет висока. В отсрещната стена имаше три вертикални пукнатини, всяка не по-широка от петдесет сантиметра.

Изправиха се и тръгнаха към първата цепнатина. Сам светна с челника през нея.

— Задънена улица.

Реми провери следващата — още една задънена улица. Третата цепнатина, макар и по-дълбока от останалите, се стесняваше на метър навътре.

— Е, това беше антикулминация — каза Сам.

— Може би не е — промълви Реми и закрачи към дясната стена, а челникът й сочеше към нещо като хоризонтално цепнатина със страни от по-тъмна скала. Колкото повече приближаваха, толкова повече се източваше цепнатината и минаваше през тавана. Осъзнаха, че това, което виждат, е тунел.

Рамо до рамо, Сам и Реми се взряха в отвора, който продължаваше на около седем метра над тях под ъгъл от четирийсет и пет градуса, преди да свие покрай груба неравност в пода.

— Сам, виждаш ли…

— Мисля, че го виждам.

От там стърчеше нещо, което твърде много приличаше на подметка.