Кралството

40.

Клисурата на река Цангпо, Китай

След няколко неуспешни захода заради силния вятър, Гупта успя да задържи хеликоптера над възвишението. Карна забеляза малка полянка в джунглата, близо до ръба на платото и я посочи на пилота. Той внимателно приземи хеликоптера. Щом перките спряха, всички слязоха и нарамиха екипировката.

— Това напомня ли ти на нещо? — Сам погледна внимателно Реми.

— Абсолютно!

Платото напомняше на онези, които бяха обходили в Северен Непал.

Под краката им се разстилаше килим от мъх, който преливаше от тъмнозелено до резедаво. Точно срещу тях се издигаше стена от гъста джунгла, в която се виждаха няколко подобни на тунели пътеки. Въздухът беше пълен с жуженето на насекоми и птичи крясъци. В едно дърво наблизо се мерна маймуна.

Джак и Аджай се приближиха до Сам и Реми.

— За щастие, районът за претърсване е малък — каза Карна. — Ако се разделим на две групи, ще се справим по-бързо.

— Съгласни сме — отвърна Сам.

— Още нещо — продължи Карна. Приклекна до раницата си, потършува известно време и накрая извади два револвера 38-и калибър. Подаде ги на Сам и Реми.

— Аз също имам, разбира се. Колкото до Аджай…

Аджай извади полуавтоматична „Берета“ от задната част на колана си, показа им го и го върна обратно.

— Очакваме ли проблеми? — попита Реми.

— В Китай сме, скъпа. Всичко може да се случи: бандити, терористи, китайската армия…

— Ако попаднем на китайската армия, тези пистолетчета само ще ги ядосат.

— Ще му мислим, ако стане. А и вероятно ще намерим каквото търсим и ще се върнем през границата, преди да падне нощта.

Сам каза:

— Реми и аз ще поемем на изток. Джак, вие с Аджай сте на запад. Ще се срещнем тук след два часа. Възражения?

Нямаше.

След като провериха дали радиостанциите им имат обхват, четиримата се разделиха. С включени челници и мачете в ръце, Сам и Реми избраха една от пътеките през джунглата и поеха по нея.

На три метра вече почти нищо не се виждаше. Сам отсече няколко лиани на пътя им, след което спряха, за да се огледат.

— Ежегодните количества дъжд, които падат тук, сигурно са огромни — каза Сам.

— Над две хиляди и петстотин милиметра — отвърна Реми и се ухили. — Знам колко обичаш фактите и проверих.

— Гордея се с теб.

На около метър над главите им се полюшваше плетеница от лиани, толкова гъста, че не виждаха нищо от самата гора.

— Това ми стои малко неестествено — каза Реми.

— Така е.

Сам заби върха на мачетето си в растителната завеса. Чу се дрънчене.

— Това е камък — промълви той.

Реми замахна с мачетето си вляво и вдясно и постигна същия резултат.

— В изкуствен тунел сме.

Сам взе радиостанцията от колана си и натисна копчето за връзка.

— Джак, там ли си?

Шум.

— Джак, обади се!

— Тук съм, Сам. Какво има?

— По пътека ли сте?

— Току-що влязохме.

— Замахни встрани с мачетето си.

— Добре… — Последва дрънчене и Джак се включи отново: — Каменни стени! Удивително!

— Помниш ли предчувствието си, че Шангри-Ла е бил храм или манастир? Е, мисля, че го намерихме.

— Май си прав. Изумително е какво могат да сторят хиляда години непрестанен растеж! Е, това обаче не променя плана ни, нали? Претърсваме комплекса и се срещаме след два часа.

— Добре. До след два часа.

След като Сам и Реми вече не се съмняваха, че се намират сред нещо построено от човешка ръка, започнаха да се оглеждат по-внимателно. Всеки квадратен метър от комплекса беше обрасъл с лиани и корени. Отпред Сам се опитваше да размахва мачетето си в тесни дъги, но въпреки това от време на време удряше по камъните.

Стигнаха до някаква ниша и спряха.

— Угаси лампата — каза Сам и угаси своята.

Реми го стори. Когато очите им привикнаха с тъмнината, започнаха да различават бледи петна слънчева светлина през покритите с растителност стени и тавана.

— Прозорци по стените и тавана — отбеляза Реми. — Сигурно е било изумителна гледка.

Сам и Реми се заизкачваха по едно стълбище и скоро стигнаха до площадка, където стълбите продължиха в обратната посока, нагоре до втория етаж. Минаха през един свод и пред очите им се откри широко пространство. Корени и лиани покриваха сводестия таван. Нарекоха помещението Голямата стая. По протежението й имаше шест полуизгнили дървени стълба, вероятно подпорни, които се крепяха единствено благодарение на обвитите около тях лиани. Точно срещу стълбището, от което дойдоха, имаше още едно, което водеше нагоре в мрака.

Сам и Реми се разделиха, за да огледат пространството. До далечната стена имаше редица каменни пейки, издълбани в стената, а пред тях в каменния под — шест правоъгълни отвора.

— Това са вани — каза Реми.

— Приличат на гробове.

Реми приклекна до един от отворите и почука по стената му с мачетето. То издрънча познато.

— Тук има още — каза Сам, като приближи другата страна.

Откриха полукръг от каменни пейки. Пред тях се виждаше кръгъл отвор, по-широк, отколкото Сам беше висок. Реми повтори упражнението с мачетето, но не успя да стигне до дъното на шахтата. Сам откри един камък, отчупен от близката пейка, и го хвърли в отвора.

Камъкът тупна приглушено.

— Около три метра дълбочина — каза Сам.

Приклекна и светна с челника си надолу, но през мрежата корени и лиани не се виждаше нищо.

— Ехо! — провикна се той. Нямаше ехо.

— Твърде много растения — предположи Реми.

Сам намери още един камък и се приготви да го хвърли.

— Какво правиш?

— Не мога да спра любопитството си. Не видяхме тази шахта на долния етаж, което значи, че е била зад някоя стена. Трябва да има някаква цел.

— Давай тогава.

Сам се наведе над дупката и хвърли камъка. Той първо се удари глухо, след това отново и накрая изтрака в твърда повърхност.

Реми каза:

— Добре, че го направи. Трябва да води някъде. Искаш ли…

Радиостанцията на Сам пропука. Насред пращенето се чуваше човешка реч. Изливаше се бързо и думите се припокриваха.

— Мисля, че са Гупта и Аджай — каза Реми.

Сам натисна бутона за връзка.

— Аджай, чуваш ли ме? Аджай, обади се!

Пращене. След това се чу гласът на Джак:

— Сам… Гупта… е забелязал… излита.

— Излита? — повтори Реми.

Обърнаха се и затичаха надолу по стълбите — Реми изоставаше, заради накуцването. Прекосиха помещението и поеха по тунела.

Реми се обади:

— Какво мислиш, че е забелязал?

— Единственото, което би го уплашило — отвърна Сам през рамо. — Хеликоптер.

— От това се боях.

Пред тях се появи овално петно светлина. Сам и Реми спряха пред него и изминаха приведени последните няколко стъпки. Перките на вертолета се въртяха бързо — в кабината Гупта яростно натискаше бутони и проверяваше показанията на уредите. Грабна радиостанцията си и заговори:

— Съжалявам, ще опитам да се върна! Скрийте се! Може да си отидат.

Машината се издигна, на десет метра височина наклони носа надолу и се скри от поглед.

С периферното си зрение Сам и Реми видяха Карна и Аджай да излизат от своя тунел. Сам махна и след това им направи знак да се скрият обратно. Така и сториха.

Сам и Реми първо чуха, а след няколко секунди видяха масленозелен хеликоптер в края на платото. Познаха незабавно формата на носа и ракетните установки: китайски З-9.

— Старият ни враг — промърмори Реми.

Двамата със Сам отстъпиха метър назад.

Военният хеликоптер продължи да се приближава, завъртя се и събуди още един техен свиден спомен: отворена врата и картечар. Хеликоптерът се плъзна странично до центъра на платото и кацна.

— Да вървим, Сам — прошепна Реми. — Трябва да се скрием.

— Почакай малко.

На прага се появи силует.

— О, не! — промълви Реми.

Жилан Шъ.

Тя стъпи на земята. В дясната й ръка се виждаше малък автомат. Към нея се присъединиха още двама — Ръсел и Марджъри Кинг, въоръжени по същия начин.

— Близнаците — чудо — не можа да се въздържи Сам.

Жилан се обърна, каза им нещо и пристъпи към страничната врата. Тя се отвори и оттам се показа китаец на четирийсет и няколко години. Сам извади бинокъл от раницата си и погледна.

— Мисля, че открихме китайската връзка на Кинг — каза Сам. — Определено е от армията. Много висок чин, полковник или генерал.

— Виждаш ли други войници вътре?

— Не, само картечаря. Но той, Жилан и близнаците са напълно достатъчни. Не знам обаче защо още не са угасили двигателя.

— Как ни намериха, за бога?

— Нямам представа. Твърде късно е да се чудим сега за това.

Офицерът и Жилан се ръкуваха и той затвори вратата. Двигателят на хеликоптера засвистя по-силно и машината излетя.

— Шансовете ни току-що се увеличиха — каза Сам.

— Какво прави Жилан?

Сам насочи бинокъла си към Жилан, за да я види как вади мобилен телефон от джоба на якето си. Тя набра няколко цифри и после заедно с близнаците изпроводи с поглед хеликоптера.

Хеликоптерът експлодира. Към земята се понесоха парчета горящи останки.

Сам и Реми помълчаха няколко секунди. Накрая Реми просъска:

— Този безжалостен…

— Кинг се подсигурява — каза Сам. — Сигурно е прекратил операцията с незаконните вкаменелости — теренът на разкопките, транспортната система, а сега и връзката с правителството трябва да бъдат заличени.

— Само ние оставаме — каза Реми. — Можем ли да ги застреляме оттук?

— Нямаме шанс. Пистолетите ни нищо не струват на повече от седем метра.

Жилан смени телефона с радиостанция. Долепи я до устата си.

По радиото на Сам се чу:

— При теб ли е?

— При мен е — гласът на Аджай.

— Изкарай го навън.

Сам и Реми погледнаха вдясно. Джак Карна пристъпи от входа на тунела, следван от Аджай. Дулото на пистолета му беше опряно в главата на Карна. С другата ръка го стискаше за яката.

Спряха пред тримата новодошли. Намираха се на десетина метра вдясно от Сам и Реми.

— Защо, Аджай? — попита Карна.

— Много съжалявам, господин Карна. Наистина!

— Но… защо? Приятели сме. Познаваме се от…

— Дойдоха при мен в Катманду. Предложиха ми повече пари, отколкото бих спечелил за десет живота. Мога да изпратя децата в университет, да си купим нов дом… Съжалявам! Но тя ми даде дума. Няма да нарани никой от вас.

Карна отвърна:

— Излъгала те е. — След това се обърна към Жилан: — Вече срещнах челядта ти в Ло Монтанг преди няколко месеца. Но с вас не мисля, че сме се запознавали.

Жилан каза:

— Казвам се…

— Жената — дракон, знам. Закъсняхте, нали го съзнавате. Това не е мястото. Теуранг не е тук.

— Лъжеш! Аджай, какво ще кажеш?

— Преди малко започнахме да търсим, госпожо. Господин Карна и двамата Фарго са сигурни, че това е мястото на Шангри-Ла.

Жилан каза:

— И като говорим за Фарго… Излизайте и двамата! Хеликоптерът ви го няма! Излезте, помогнете му да намери Златния човек и ще дам сигнал да дойдат да ни приберат. Ще ви приземя в Инкьон. Имате думата ми!

— Госпожо Жена дракон, Сам и Реми ви познават — каза Карна. — Обещанията ви нищо не струват.

— Навярно сте прав — отговори Жилан. — Господин и госпожо Фарго! Излезте или ще убия приятеля ви!

Реми прошепна:

— Сам, трябва да му помогнем.

— Тя точно това иска — отвърна Сам.

— Не можем просто да й позволим…

— Знам, Реми!

Карна се обади:

— Госпожо Жена дракон, не могат да ви чуят. Всичко това зад мен е храм — толкова голям, че ще са нужни месеци да се претърси. Точно сега вероятно не знаят, че сте тук.

— Биха ме чули по радиото.

— Не и отвътре. Там няма сигнал.

Жилан обмисли това.

— Аджай, вярно ли е това?

— За радиото, като цяло да. Колкото до храма, огромен е. Може да не са разбрали, че пристигате.

— Тогава ще трябва да ги намерим — каза Жилан.

— Освен това — добави Карна, — ако гледаха, щяха да знаят какво искам аз. Цял живот съм търсил Теуранг. По-скоро бих умрял и бих ги оставил да го унищожат, отколкото да го дам на вас.

Жилан се обърна към Ръсел, който стоеше зад дясното й рамо и му каза нещо. Ръсел вдигна автомата.

Подведен от импулс, за който незабавно съжали, Сам извика:

— Джак, залегни!

Оръжието на Ръсел избълва огън. Кръв пръсна от врата на Карна и той се свлече. Ръсел стреля отново, три куршума в гърдите на Аджай. Той се препъна назад и падна мъртъв. Жилан извика.

— Там са! В онзи тунел! След тях!

Ръсел и Марджъри се затичаха с вдигнати оръжия. Зад тях Жилан закрачи към тялото на Карна.

Сам се обърна и стисна Реми за раменете.

— Бягай! Скрий се!

— Ами ти?!

— Идвам след теб.

Реми се обърна и затича несигурно по тунела. Сам вдигна пистолета и стреля веднъж по Ръсел и Марджъри. Не се надяваше да ги улучи, но стрелбата му постигна целта си. Близнаците се разделиха и се хвърлиха зад най-близките канари.

Сам се обърна и затича след Реми.

Беше стигнал едва до половината път в тунела, когато чу стъпки зад себе си.

— Бързи гадини! — измърмори Сам и продължи. Реми беше достигнала края на тунела и зави вляво.

Край Сам пропищяха няколко куршума. Той се хвърли вдясно, удари се в стената, обърна се настрани и стреля към подскачащите светлини на челници, напредващи по тунела. Отново се обърна и продължи да тича.

След още пет крачки се озова при Реми. Тя клечеше до близката стена.

— Хайде…

Отвън чуха изстрел, пауза и втори изстрел.

Сам я хвана за ръката и заедно изтичаха по стълбището. В стъпалата зад тях се забиха куршуми. Стигнаха до площадката между двете стълбища и поеха по второто. Реми се подхлъзна. Падна и изстена.

Сам й помогна да се вдигне на крака, изкачиха останалите стъпала и спряха пред свода, водещ към Голямата стая. Реми успя да каже през стиснати зъби:

— Да ги причакаме ли?

— Въоръжени са по-добре, а и няма да ни налетят по стълбите. Поседни и си поеми дъх. Ще проверя следващото стълбище.

Още щом постави крак на първото стъпало, Реми извика:

— Сам!

Реми се беше привела и тичаше през свода към Голямата стая. Вдясно на площадката се появиха два силуета и поеха нагоре по стълбите.

— Грешка, Сам — промърмори си той под нос.

Стреля два пъти, но пистолетът му беше безполезен. И двата куршума пропуснаха и хвърлиха искри от камъка зад Ръсел и Марджъри. Близнаците се приведоха и се скриха от поглед.

Гласът на Реми се чу от свода.

— Сам, бягай! Ще се оправя!

— Не!

— Просто го направи!

Сам прецени на око разстоянието до свода на Голямата стая и разбра, че няма да успее. Ръсел и Марджъри щяха да го застрелят на половината път.

— По дяволите! — изхриптя той.

Ръсел и Марджъри стигнаха до върха на стълбите и стреляха.

Сам се обърна и затича по стъпалата нагоре.

Приклекнала в една от ваните и угасила челника си, Реми знаеше, че позицията й е крайно уязвима.

След изстрелите се възцари тишина.

Тогава Ръсел прошепна:

— Тук е. Ти си с нея, аз — с него.

— Живи или мъртви? — попита тихо Марджъри.

— Мъртви. Майка казва, че това е правилното място. Теуранг е тук. Когато се отървем от Фарго, ще имаме колкото време си искаме да го намерим. Хайде!

Реми нямаше време за мислене. Излезе от ваната, прокрадна се до шахтата и скочи в нея.

Сам се озова сред лабиринт от малки свързани една с друга стаи и коридори. Тук корените и лианите бяха много по-нагъсто и пресичаха помещенията като чудовищни паяжини. Процеждаха се слаби слънчеви лъчи и изпълваха лабиринта със зеленикав сумрак.

Сам беше оставил мачетето си на входа на тунела и не му оставаше нищо друго, освен да си проправя път сред преплетените растения както успее. Зад него се чуха стъпки.

Сам застина.

Още три стъпки. По-близо. Сам завъртя глава, опитвайки се да разбере от коя посока идват.

— Фарго! — извика Ръсел. — Баща ми иска само Теуранг. Реши да не го унищожава. Чуваш ли ме, Фарго?

Сам мълчеше. Пристъпи вляво, под един корен с дебелината на човешки крак, а след това през една врата.

— Иска същото като вас — извика Ръсел. — Иска да види Златния човек в музей, където му е мястото. Двамата със съпругата ти ще сте съоткривателите. Представи си славата!

— Не го правим за слава — каза под нос Сам. — Идиот!

Вдясно, по-надолу по коридора, се скъса една лиана и я последва едва чуто:

— Мамка му!

Сам приклекна, премести пистолета в лявата си ръка и надзърна иззад ъгъла. На шест метра от него, Ръсел тичаше право към прикритието му. Сам стреля. Ръсел се препъна, но успя да се задържи прав и се скри в една врата.

Сам прекоси коридора и влезе в отсрещната стая. Отвори барабана на револвера. Оставаше му един куршум.

Реми се приземи тежко в дъното на шахтата и опита да се претърколи през рамо, за да намали силата на удара, но се удари в нещо твърдо. По гърдите й се стрелна нажежена до бяло болка. Тя сподави вика си и се насили да остане неподвижна. Намираше се в пълен мрак. По всяка вероятност беше под земята.

Отгоре долетя гласът на Марджъри.

— Реми? Излез! Знам, че си ранена. Излез и ще ти помогна.

Няма да стане, сестро, помисли си Реми.

Реми събра шепи около челника си, включи го и огледа набързо. Отзад имаше стена — отпред, широк тунел, който водеше леко надолу. От двете му страни се виждаха сводове. Реми изключи челника.

Запълзя напред на колене и лакти. Когато реши, че се е отдалечила достатъчно от Марджъри, включи челника. Притиснала ръка към гърдите си, Реми се изправи. Избра си свод напосоки и пристъпи през него. Вляво видя още един.

От тунела се чу тупване и изсумтяване. Реми погледна зад ъгъла, точно навреме за да види как лъча от челника на Марджъри се завърта към нея. Реми вдигна пистолета, прицели се и стреля бързо три пъти. Дулото на автомата на Марджъри също проблесна.

Реми заотстъпва назад, обърна се и се хвърли през следващия свод.

Сам знаеше, че Ръсел е зад него, в коридора отсреща.

Един куршум, помисли си Сам. Ръсел има повече. Сам трябваше да го подмами към себе си, на три метра или по-малко, но достатъчно близо, за да не пропусне.

Като се опитваше да запомни разположението на стаята, Сам се промъкна към другия й край, след това пристъпи вляво през един свод. Обърна се надясно, пристъпи до следващия свод и рискува да погледне в коридора.

Отсреща нещо изпука. Ръсел!

Вдигнал пистолет, Сам се отдръпна от вратата. Стигна до следващия свод и понечи да мине през него.

Ръсел стоеше в коридора. Сам вдигна пистолета и се прицели. Но Ръсел пристъпи и се скри от поглед. Сам направи две големи крачки напред и с пистолет пред себе си влезе странично в коридора.

Озова се лице в лице с Ръсел.

Сам знаеше, че Ръсел е по-млад и по-силен от него, а сега се оказа и много по-бърз. Преди Сам да успее да натисне спусъка, Ръсел замахна с приклада на автомата. Сам се отдръпна навреме, за да не поеме цялата сила на удара, но въпреки това пред очите му изскочиха звезди. Инстинктивно се хвърли напред и хвана Ръсел в мечешка прегръдка, която блокира ръцете на противника му. Двамата се запрепъваха назад. Ръсел се опря на единия си крак и се завъртя, повличайки го. Сам обаче запази равновесие и заби коляно в слабините на Ръсел. Младокът изсумтя. Сам го удари отново и отново. Краката на Ръсел се подгънаха, но успя да остане прав.

Приклещени един в друг, те се озоваха с препъване в следващата стая, удариха се в една стена и преминаха в трета стая. Ръсел отметна глава и прибра брадичката си. Сам имаше време само да се досети какво ще стори противникът му, преди челото на Ръсел да се забие във веждата му. Пред очите му отново изскочиха звезди и в полезрението му започна да се прокрадва мрак. Сам издиша рязко, вдиша дълбоко и стисна зъби. Зрението му се проясни леко. Също отметна глава, но разликата във височината правеше удара с глава невъзможен. Вместо това Сам си избра ключицата на Ръсел. Този път Ръсел извика от болка. Сам продължи с атаката си по същия начин, още няколко пъти. Автоматът на Ръсел се удари в земята.

Отново се завъртяха, като Ръсел се опитваше да използва по-голямата си сила, за да наруши равновесието на Сам или да го приклещи до някоя стена.

Ненадейно балансът на Ръсел се промени — отстъпваше назад по-бързо, отколкото можеха да го задържат краката му. Сам превключи на наученото в джудото. Щеше да се възползва максимално от ситуацията. Вложи цялата си сила в краката си и се засили напред. Избута Ръсел назад, набирайки скорост. Удариха се в ръба на един свод и отново излязоха в коридора. Сам продължи да натиска.

И двамата западаха — равновесието на Ръсел го бе предало. Обгърна ги завеса от зеленина. Сам чу и усети как се късат лиани. Видя светлина зад рамото на Ръсел. Пусна го и го удари в слънчевия сплит с глава. Ръсел изчезна през завесата. Сам се опита да се задържи, но също пропадна в празното.

Небеса и гранитни стени изпълниха погледа му, а далече долу кипеше река…

Падането спря изведнъж. Ударът изкара въздуха му. Вдиша няколко пъти. Отвори очи. Виждаше само един черен стоманен цилиндър.

Пистолет, помисли си зашеметено. Още стискаше пистолета си.

Лежеше по корем върху един от големите клони на покрито с мъх дърво. Огледа се. Явно бяха паднали от прозорец на храма. Дървото, израсло от външната стена на храма, беше вкоренено в малко парче земя на ръба на платото. Под него имаше триста метра до река Цангпо.

Сам чу стон под себе си. Проточи врат — Ръсел лежеше по гръб до дървото. Очите му бяха отворени и гледаха Сам.

С лице, изкривено от болка, Ръсел седна. Дясната му ръка се плъзна по единия крачол и го повдигна. Към ботуша си беше прикрепил кобур. Ръсел посегна към револвера в него.

— Недей, Ръсел! — каза Сам.

— Върви на майната си!

Сам се прицели в гърдите на Ръсел.

— Недей! — отново го предупреди той.

Ръсел откопча кобура и извади револвера.

— Последен шанс — каза Сам.

Ръсел понечи да вдигне ръка.

Сам стреля. Ръсел ахна и падна назад с очи, сляпо втренчени в небето.

Водена от бясно подскачащия лъч на челника си, Реми се хвърли през свода. В камъните до нея се забиваха куршуми. Реми се завъртя, стреля на сляпо два пъти и продължи да тича.

Оказа се отново в коридора. Шахтата остана вляво от нея. Реми се обърна надясно и продължи, като полунакуцваше, полутичаше. Отпред челникът й освети тъмен кръг в пода. Още една шахта. Реми се опита да я заобиколи, но болката и нараненият глезен й попречиха и тя се изтърколи през отвора.

Падането, за щастие, беше кратко. Тази шахта беше може би наполовина по-плитка от първата. Реми се приземи на дупето си. Този път болката беше твърде силна, за да я сподави. Изкрещя! Претърколи се и затърси пистолета си. Нямаше го.

Трябваше й нещо… каквото и да е. Марджъри идваше.

Лъчът от челника на Реми се спря на някакъв дървен предмет. Още преди съзнанието й да й каже какво е, ръцете й го заопипваха — тъмно дърво, тежък черен лак, без видими сглобки…

Тя протегна ръка, обхвана ръба на кутията с върховете на пръстите си и я придърпа към себе си. На ярката светлина Реми видя четирите символа — четирите знака на лова, разположени в квадрат.

— Хванах те!

Марджъри се спусна през отвора и се приземи като котка в краката на Реми. Завъртя автомата си, така че да сочи към Реми.

— Не и днес! — извика Реми.

Грабна сандъка на Теуранг, вдигна го с две ръце над главата си и се изправи със скок, като удари силно Марджъри в челото.

Лицето на полукитайката се отпусна, тя подбели очи и обляна в кръв се строполи на земята без да помръдне.

Стъписана, Реми заотстъпва, докато гърбът й не се опря в каменната стена. Плъзна се по нея и седна. Затвори очи.

След известно време някакви звуци достигнаха до объркания й ум.

— Реми? Реми?

Сам!

— Тук съм! — извика тя. — Тук долу!

След трийсетина секунди в отвора на шахтата се появи лицето на Сам.

— Добре ли си?

— Може да ми трябва преглед, но съм жива.

— Това същото, за което си мисля ли е?

Реми потупа сандъка до себе си.

— Просто ми попадна. Чист късмет.

— Мъртва ли е Марджъри?

— Не мисля, но я ударих доста силно. Може никога да не е същата.

— За нейно добро е. Готова ли си да се качиш?

Сам, въоръжен с автомата на Ръсел, си беше проправил път до главния тунел. Не знаеше къде е Жилан, затова просто взе раницата си и пое към втората шахта и Реми.

След трийсет минути двамата е озоваха отново в Голямата стая. Заедно извадиха от шахтата отпуснатото тяло на Марджъри. Сам подаде на Реми автомата, взе Марджъри и я прехвърли през рамо.

— Внимавай за Жената — дракон — каза той на Реми. — Ако я видиш, стреляй и не питай.

Когато наближиха изхода на тунела, Реми спря.

— Чуваш ли това?

— Да… Някой си подсвирква. — Сам се ухили. — Това е „Владей, Британия“10!

Сам и Реми предпазливо се показаха от тунела.

На седем-осем метра, с гръб към една канара седеше Джак Карна. Забеляза ги и спря да свири. Махна им жизнерадостно.

— Привет-мривет! Ха-ха, това се римуваше. Колко съм умен.

Втрещени, Сам и Реми се приближиха до него. Под шала, който бе увил около врата си, Карна бе натъпкал няколко марли, а в скута си държеше беретата на Аджай.

На метър-два от него Жилан Шъ лежеше по гръб, а главата й беше подпряна на сгънатия анорак на Аджай. И двете й бедра бяха пристегнати с окървавени превръзки. Жилан беше будна — гледаше ги свирепо, но не продумваше.

Реми каза:

— Джак, мисля, че трябва да ни обясниш.

— Разбира се. Както се оказа, Ръсел стреля добре, но не идеално. Мисля, че се опита да стреля през мен и да уцели и Аджай. Проклетият му куршум премина през онзи мускул… как се казва, този между рамото и врата?

— Трапецовидния — подсказа Сам.

— Същият. Пет сантиметра вдясно и щях да съм пътник.

— Боли ли те? — попита Реми.

— Не знам къде се намирам. А какво носиш ти, прекрасна Реми?

— Валяше се по пода.

Реми постави кутията до Карна. Той се усмихна и потупа капака.

— Ами тя? — попита Сам.

— А, Жената — дракон. Много просто. Мислеше, че съм мъртъв и свали гарда. Докато вървеше към мен, грабнах пистолета на Аджай — този тук, и я прострелях в десния крак. След това и в левия, за всеки случай. Мисля, че се получи добре. Вие какво ще кажете?

— Съгласен съм — отвърна Сам.

Обърна се към Жилан. Приклекна и пусна Марджъри до нея. Жилан се пресегна и докосна лицето на дъщеря си. Сам и Реми гледаха стъписано, докато очите на Жилан се пълнеха със сълзи.

— Жива е — каза тихо Сам.

— А Ръсел?

— Не.

— Убихте го!? Убихте сина ми!?

— Не ми остави друг избор.

— Тогава аз ще убия теб, Сам Фарго!

— Може да опиташ. Но първо помисли: можехме да оставим и Марджъри да умре. Не го направихме. Джак е можел да те убие. Не го е направил. Тук си заради съпруга си. Изпратил е теб и децата ти да му вършите мръсната работа и сега синът му е мъртъв. Ще слезем оттук и ще те вземем със себе си. А щом се доберем до телефон, ще се обадим на ФБР и ще разкажем всичко, което знаем. Имаш избор — можеш да си свидетел, а можеш и да си обвиняем. Така или иначе, отиваш в затвора, но ако изиграеш картите си добре, Марджъри може да се отърве.

— На колко години е? — попита Реми.

— Двайсет и две.

— Животът е пред нея. От теб зависи как ще го прекара — свободна от хватката на баща си или в затвора.

Изпълненият с омраза поглед на Жилан ненадейно изчезна. Лицето й се отпусна, сякаш току-що бе оставила зад себе си тежко бреме.

— Какво трябва да направя?

— Кажи на ФБР всичко, което знаеш за работата на Чарлс Кинг — всяка гадост, която е извършил или ти е наредил да извършиш.

Реми добави:

— Умна си, сигурна съм, че си се подготвила за нещо такова. Имаш много дебела папка за Кинг някъде, нали?

— Какво избираш? — попита Сам.

Жилан се поколеба, но кимна.

— Добър избор. Джак, май че изгубихме радиопредавателите си.

— Моят е тук.

— Включи го и се опитай да се свържеш с Гупта. Време е да се махаме от тук.