Кралството

12.

Катманду, Непал

Селма знаеше, че близнаците наблюдават работата на един от минните концерни на баща си и само за няколко часа успя да се добере до по-подробна информация. Разкопките се водеха от името на един от многото филиали на Кинг и бяха на север от Катманду в долината Лангтанг.

Сам и Реми отново се отбиха в магазина за военна екипировка, прибраха купеното на задната седалка на новонаетия „Рейндж роувър“ и тръгнаха. Беше почти пет. След по-малко от два часа щеше да започне да се мръква, искаха да се отдалечат от близнаците Кинг, колкото се може по-бързо, защото знаеха, че няма да ги оставят на мира.

Мините бяха на около петдесет километра северно от града по права линия. Но по пътя разстоянието беше три пъти по-дълго. В Америка това щеше да бъде една приятна и бърза разходка, но в Непал си беше целодневна одисея.

— Ако съдим по картата — каза Реми, облегнала се назад в седалката до шофьора, — това, което наричат магистрала, е всъщност черен път, малко по-широк и малко по-добре поддържан от пътека. Подминем ли град Трисули Базар, ще се движим по второкласни пътища. Един Бог знае какво значи това.

— Колко път има до Трисули?

— Ако имаме късмет, ще сме там малко преди мръкване. Сам… коза!

Сам вдигна глава — една девойка пресичаше пътя, заедно с козата си, без да обръща внимание на движещата се срещу нея кола. Роувърът спря рязко насред облак кафяв прах. Момичето погледна Сам и Реми, усмихна им се и им махна с ръка. Сам и Рем й отвърнаха.

— Научих си урока — заяви Сам. — В Непал няма пешеходни пътеки.

— А козите имат предимство — добави Реми.

Излязоха от града и поеха през околните хълмове. Терасирани ниви, тучни и зелени на фона на голите, кафеникави склонове обграждаха пътя от двете страни. Вляво по канарите се пенеше река Трисули, пълна с парчета топящ се лед, с цвят на олово. От време на време се виждаха колиби, сгушени край отдалечени дървета. Далеч на север и на запад се извисяваха хималайските върхове като назъбени черни кули в небето.

Два часа по-късно, тъкмо когато слънцето се скриваше зад планините, те спряха в Трисули. Макар да се изкушаваха да прекарат нощта в един от хостелите, Сам и Реми решиха, че е по-сигурно да спят под открито небе. Колкото и малко вероятно да беше близнаците да се сетят да ги търсят тук, Сам и Реми сметнаха, че ще е по-умно да очакват най-лошото.

Като следваше указанията на Реми, Сам излезе от градчето с включени фарове, сви по един тесен път и стигна до нещо, което картата наричаше „крайпътен стоп за пътешественици“. Озоваха се на кръгла поляна, обградена от подобни на юрти палатки. Сам угаси фаровете и двигателя.

— Виждаш ли някого? — попита той, докато се оглеждаше.

— Не. Изглежда всичко това е само за нас.

— Колиба или палатка?

— Ще е срамота да не използваме грозната скърпена от какво ли не палатка, за която платихме толкова пари — каза Реми.

— Това е моето момиче.

Петнайсет минути по-късно, на светлината на челниците си, двамата подготвиха лагера си на няколкостотин метра зад колибите, в малка борова горичка. Докато Реми привършваше с разтягането на спалните чували, Сам накладе огън.

Сам се зарови в хранителните запаси, които носеха, и попита:

— Дехидратирано пиле терияки или… дехидратирано пиле терияки?

— Което се яде по-бързо — отговори Реми. — Копнея да си легна. Ужасно ме боли глава!

— От разредения въздух е. На около три километра надморска височина сме. Утре ще си по-добре.

Сам подготви двете порции за минути. Когато приключиха с вечерята, Сам свари две чаши чай. Седнаха край огъня и се вгледаха в пламъците. Някъде сред дърветата избуха бухал.

— Ако Кинг наистина търси Теуранг, чудя се защо ли му е… — рече замислено Реми.

— Кой знае — отвърна Сам. — А и защо е цялата тази тайнственост? Защо прави тези аматьорски трикове с децата си?

— Той е властен мъж с его колкото Аляска…

— И е побъркан от желание да контролира нещата.

— И това също, да. Може би просто това е стилът му на работа — не вярвай на никого и стискай всичко и всички в железен юмрук.

— Може и да си права. Но каквото и да го движи, не ми се ще да му давам нещо толкова ценно като Теуранг.

Реми кимна.

— Мисля, че Люис Кинг — жив или мъртъв, би се съгласил с нас. Сигурна съм, че би искал артефактът да попадне или Непалския национален музей, или в някой университет.

— Също толкова важно е — добави Сам, — да направим всичко възможно Кинг да си плати за това, че е наредил отвличането на Франк, независимо от извратените му причини.

— Кинг няма да се даде без бой, Сам.

— Нито пък ние.

— Това е мъжът, когото обичам!

На следващия ден Сам и Реми станаха преди зазоряване, закусиха, прибраха багажа и се отправиха на път още преди седем сутринта. Докато се качваха нагоре в планината и подминаваха градче след градче с имена като Бетравати, Манигаун, Рамче и Таре, пейзажът постепенно се смени и зелените терасовидни ниви отстъпиха място на черно-бели възвишения в тесни дефилета и гори. Обядваха набързо и продължиха. Час по-късно стигнаха до разклонението, откъдето трябваше да поемат на север от Бока Джхунда. Сам спря колата и двамата огледаха скептично черния път пред себе си. Малко по-широк от самия роувър и обграден с гъста растителност, той приличаше повече на тунел, отколкото на път.

— Май имам дежа вю — каза Сам. — Не бяхме ли на същия път преди няколко месеца, само че в Мадагаскар?

— Плашещо много си приличат — съгласи се Реми. — Нека проверя отново.

Тя прокара показалец по картата, като от време на време хвърляше око на бележките си. Това е мястото — нямаше съмнение. Според Селма, мината беше на двайсет километра на изток. На няколко километра северно оттук имаше по-голям път, но го използваха само превозните средства от лагера към мината.

— Най-добре е да се вмъкнем през задната врата. Имаш ли обхват?

Реми извади сателитния си телефон и провери гласовите съобщения. Заслуша се, кимна и вдигна пръст.

— Професор Дхарел от университета. Поразпитал е. Явно в Ло Мантанг има местен историк, когото считат за експерт по историята на Мустанг. Съгласил се е да се види с нас.

— Кога?

— Когато отидем.

Сам сви рамене.

— Няма проблем. Ако не ни спипат как влизаме в лагера на Кинг, ще стигнем до Ло Мантанг за три-четири седмици.

Той включи на скорост и натисна педала на газта.

Пътят беше доста стръмен и лъкатушещ. Скоро, въпреки скоростта от петнайсет километра в час, Сам и Реми имаха чувството, че са на влакче в лунапарк. От време на време през листата се мяркаха клисури, бързоструйни реки и назъбени скали. Не след дълго и те се скриха напълно и гората ги погълна.

След близо час и половина Сам направи един особено рязък завой. В мига, в който излязоха от завоя, Реми извика:

— Големи дървета!

— Виждам — отвърна Сам, вече натиснал спирачката.

Пред предното стъкло се изправи стена зеленина.

— Кажи ми, че не е вярно — каза Сам. — Селма е сгрешила?

— Няма начин Селма да е сгрешила.

Двамата излязоха от колата приведени и започнаха да си проправят път през гъстата растителност край роувъра. Едва успяха да се доберат до предната броня.

— Даже и пиколо няма — промърмори Сам.

Реми извика:

— Намерих пътека.

Сам се добра до нея. Както каза Реми, сред дърветата се губеше тясна пътека. Сам извади компаса и Реми свери показанията му с картата.

— Три километра надолу по този път — каза тя.

— Значи в непалски условия ще ни отнеме… десетина дни, плюс-минус.

— Плюс-минус — съгласи се Реми.

Пътеката се спускаше на зигзаг и свършваше край реката. Водата се плискаше бурно в покрити с мъх канари, запращайки пръски, от които Сам и Реми подгизнаха за секунди.

Тръгнаха по пътеката на юг и стигнаха до относително спокойна част от реката, където имаше висящ дървен мост, съвсем малко по-широк от раменете им. Зеленината от двата бряга надвисваше над водата — лиани и клони скриваха другия край на моста.

Сам свали раницата, стисна с двете си ръце въжените перила и опипвайки с крак за цепнатини или охлабени дъски, преди да премести пълната си тежест върху моста. Когато стигна до средата, подскочи, за да изпита здравината му.

— Сам!

— Изглежда достатъчно здрав.

— Не го прави отново! — Реми видя полуусмивката на мъжа си и присви очи. — Ако искаш и аз да скоча…

Той се засмя, обърна се и се върна при нея.

— Хайде, ще ни издържи.

Той метна отново раницата на гърба си и двамата поеха по моста. След две кратки паузи, за да изчакат моста да спре да се клати, стигнаха до другата страна.

През следващия един час вървяха по пътеката, която се виеше нагоре-надолу по залесени склонове и покрай клисури. Накрая дърветата пред тях оредяха. Сам и Реми превалиха едно възвишение и почти веднага чуха дизелови двигатели и бибипкането на камиони.

— Залегни! — изкомандва Сам и падна по корем, като дръпна Реми със себе си.

— Какво? Нищо не видях…

— Точно под нас!

Сам й направи знак да го последва, обърна се наляво и запълзя встрани от пътеката, сред гъсталака. След седем-осем метра спря, погледна назад и сви пръст. Реми допълзя до него. Сам раздели листака с ръка.

Точно под тях имаше ров с формата на топка за американски футбол, дълбок десетина метра, широк двеста и дълъг почти четиристотин. Стените на рова бяха идеално вертикални и черни, сякаш великан беше изрязал земята с формичка за курабийки. В центъра на рова жълти булдозери, камиони и високоповдигачи се движеха напред-назад по добре утъпкани пътища, докато по ръбовете работници с лопати и кирки работеха около хоризонтални шахти. В далечния край на изкопа пръстена рампа водеше до поляна, а оттам — така предполагаха Сам и Реми, до главния обслужващ път. Каравани на строителите и сглобяеми полуцилиндрични временни подслони и складове ограждаха поляната.

Сам оглежда мястото внимателно.

— Виждам пазачи. По дърветата край поляната.

— Въоръжени?

— Да. С автомати. Но не обичайните калашници. Не познавам модела, но е модерен. Не приличат на изследователски разкопки — каза Сам. — С изключение на някои разкопки в банановите републики.

Реми се взираше в отвесния наклон на изкопа.

— Мога да преброя тринайсет… не, четиринайсет странични тунела. Всеки е достатъчно голям, за да мине през него човек.

Булдозерите и камионите като че ли избягваха ръбовете на изкопа. От време на време обаче някой повдигач приближаваше тунел, вдигаше покрити с платнище палета, изкачваше рампата и се скриваше от поглед.

— Дай ми бинокъла — каза Реми.

Сам го извади от раницата си и й го подаде. Тя огледа изкопа и го върна на Сам.

— Виждаш ли третия тунел отляво на рампата? Бързо, преди да го скрият.

— Виждам го.

— Виж сега палетата.

Сам го стори. След няколко секунди свали бинокъла и погледна Реми.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не съм специалист — каза Реми, — но съм сигурна, че е амонит — голиат. Вкаменелост като гигантски наутилус8. Това не е минен лагер, Сам. Това са палеонтологични разкопки.