Кралството

25.

София, България

Малко след съмване, изтощени, но тържествуващи, Сам и Реми се връщаха към хотела си във Вльора.

Вече бяха споменали на Селма, че ги тревожи транспортирането на диска до Сан Диего. Както можеше да се очаква, тя бе подготвена. Беше взела от Руб Хейуд името и адреса на надеждна и дискретна куриерска фирма в София. Руб не коментира дали куриерите са свързани с работодателите му, но Сам разбра каквото му бе нужно от името им — „Софийски академични архивни услуги“.

— Ще сме там не по-късно от утре по обед — каза Сам на Реми. — Приготвила ли си ми указания?

Реми се усмихна и вдигна айпада си.

— Готови сме.

Сам превключи на скорост и потеглиха.

На малко повече от половин километър от целта им айпадът на Реми стана излишен. Табели на кирилица и латиница ги поведоха по бул. „Васил Левски“, после покрай парламента и Академията на науките до площада, където се издигаше символа на София, катедралата „Св. Александър Невски“.

Позлатените куполи на храма се извисяваха внушително на петдесет метра, а камбанарията й — на още десетина над тях.

Реми зачете от пътеводителя:

— Дванайсет камбани с общо тегло двайсет и четири тона, вариращи от десеткилограмови до десеттонни.

— Впечатляващо! — отвърна Сам, докато се движеше с потока автомобили около катедралата. — И оглушаващо, предполагам.

Обиколиха два пъти оградения от дървета площад, след това Сам се вмъкна в една странична уличка и паркира.

И двамата знаеха, че катедралата е само отправна точка. Селма и Карна бяха съгласни, че митрополит Матей е умрял в София през 1442 г., ала нито един от тях не беше успял да открие подробности за гроба му. Надяваха се библиотекарят на храма да ги упъти.

Излязоха от колата и скоро се озоваха на площада, където се смесиха с потока от туристи. Стигнаха до западната част на катедралата и изкачиха стъпалата към огромните дървени порти. Една руса жена с кок им се усмихна и каза нещо на български — въпрос, ако се съдеше по интонацията. Дочуха думата „английски“, предположиха какво ги пита и повториха:

— Английски.

— Добре дошли в катедралата „Св. Александър Невски“. С какво мога да ви помогна?

— Бихме искали да говорим с библиотекаря — отвърна Реми.

— Библиотекар? О, имате предвид архивиста.

— Да.

— Съжалявам, тук няма такъв.

Сам и Реми се спогледаха озадачено. Реми извади айпада си и показа на жената файла от Селма, кратко обобщение на структурата на Българската православна църква. Реми посочи откъса и жената замърда устни безмълвно.

— А — каза тя разбиращо, — това е стара информация. Сега този човек работи в Синодалната палата.

Жената посочи на югозапад към една сграда, потънала в зеленина.

— Отидете там и ще ви помогнат.

— А какво е Синодална палата?

Жената превключи на пътеводителски жаргон:

— Синодалната палата е мястото, където работи Светият синод — неколцина митрополити, които на свой ред избират патриарха и други важни длъжностни лица в Българската православна църква. Традицията на Синода води началото си от йерусалимските апостоли.

Жената се усмихна и наклони глава с неизречен въпрос: „Нещо друго?“

Сам и Реми й благодариха, обърнаха се и тръгнаха към палатата. Вътре застанаха пред гишето за информация и обясниха защо са дошли — проучвали историята на Православната църква за една книга. Поканиха ги да седнат и да изчакат. След час се появи свещеник в черно расо и с прошарена брада. Заведе ги в кабинета си, където стана ясно, че говори много малко английски, а Сам и Реми — още по-малко български. Свещеникът повика преводач. Сам и Реми повториха историята си и извадиха писмото от издателя си, което Уенди им беше скалъпила на „Фотошоп“. Свещеникът слушаше внимателно и поглаждаше брадата си, докато преводачът четеше.

— Боя се, че не можем да ви помогнем — рече преводачът, повтаряйки думите на свещеника. — Записките, които търсите, не са в палатата. В катедралата са ви дали грешна информация.

— А знаете ли къде можем да ги намерим? — попита Сам.

Преводачът попита, а свещеникът присви устни, поглади отново брадата си, вдигна телефона и поговори с някого. След малко затвори. Преводачът каза:

— Архивите от онзи период са в църквата „Света София“.

— А къде се намира тя? — попита Реми.

— Право на север — отвърна преводачът. — На сто метра оттук, оттатък площада.

Сам и Реми бяха там след десет минути и този път почакаха само половин час, преди някакъв свещеник да ги въведе в кабинета си. Той говореше английски много добре, затова бързо ги уведоми, че не само гидът от „Св. Александър Невски“, но и свещеникът от Синода грешат.

— Историческите документи отпреди първия български екзарх, Антим Първи, са в „Св. Св. Кирил и Методий“.

— Какво е това?

— Това е Народната библиотека, разбира се.

— И къде се намира тя?

— На изток, срещу Националната художествена академия.

Два часа след като слязоха от колата си, Сам и Реми се озоваха отново до нея, току до Народната библиотека. Без да знаят, бяха паркирали на десет метра от целта си.

Или поне си мислеха, че това е целта им.

Този път, след двайсетминутна консултация с библиотекарката научиха, че в „Св. Св. Кирил и Методий“ няма данни за митрополит на име Матей, починал през петнайсети век.

Библиотекарката им се извини и ги остави до една от масите за четене.

— Броденето през ковчезите започва да ми се струва като детска игра в сравнение с това — подхвърли Сам.

— Не може всичко да приключи така — заяви твърдо Реми. — Знаем, че Матей е съществувал. Как може да няма следа от него?

От масата до тях се чу топъл басов глас:

— Отговорът, драга, е че в историята на Българската православна църква има няколко човека с това име и повечето са живели преди руско-турската война.

Сам и Реми се обърнаха към едър мъж с прошарена коса и зелени очи. Той им се усмихна дружелюбно.

— Извинете, че ви подслушах.

— Няма проблем — отвърна Реми.

Мъжът продължи:

— Проблемът с библиотеката е, че тъкмо сега прехвърлят архивите си на електронни носители. Още не са привършили с препратките между различните части на каталога. Ето защо, ако търсенето ви е твърде специфично, няма да имате успех.

— Готови сме да приемем всякакви съвети — каза Сам.

Мъжът им даде знак да се преместят на неговата маса. Те седнаха, а той пренареди купчината книги пред себе си и каза:

— По едно съвпадение и аз работя по исторически труд.

— За Православната църква ли? — попита Реми.

Мъжът се усмихна.

— И за други неща. Интересите ми са… еклектични, така да се каже.

— Необичайно е, че пътищата ни се пресякоха тук — Сам огледа внимателно лицето на мъжа.

— Истината е по-необичайна от измислицата, струва ми се. Тази сутрин, докато проучвах османското владичество по българските земи, се натъкнах на Матей — митрополит от петнайсети век.

— Но библиотекарката каза, че няма… — започна Реми.

— Каза, че няма данни за митрополит, умрял по онова време. Книгата, в която го открих, още не е дигитализирана. Когато Османската империя — мюсюлманска до мозъка на костите си, завладява България, хиляди духовници са избити. Оцелелите били прокудени или принудени да свалят расото. Това се е случило и с Матей. Бил е много влиятелен и османците се притеснявали от него.

— През 1422 г. се върнал от мисионерство в Изтока и бързо се издигнал до митрополит. Бил почитан и уважаван. Османците се уплашили от влиянието му и през 1440 г. го заточили, като под заплаха от смърт му наредили да ограничи дейността си до селцето, в което го изпратили и в което умрял две години по-късно.

— Нека позная — каза Сам. — Османците са се постарали да унищожат голяма част от историята на Източноправославната църква и да заличат следите от живота и дейността на Матей.

— Да — каза мъжът. — Колкото до историческите текстове от онова време, Матей не е нищо повече от низш духовник в незначително селце.

— А можете ли да ни кажете къде е погребан?

— Не само това, мога да ви покажа къде са изложени на показ всичките му земни притежания.