Кралството

18.

Ло Мантанг, Мустанг, Непал

Сам и Реми се покатериха върху скалата. За техен късмет успяха да спрат на стоп един пикап и двайсет часа след това озоваха на едно разкаляно разклонение на черен път.

Шофьорът, Мукти, непалец с разстояние между предните зъби и подстриган по войнишки, им каза „Ло Мантанг“ и посочи към северния път.

Сам разтърси леко Реми, за да я събуди. Тя се понадигна от чувала с храна за кози и срещна ослепителната усмивка на Сам, който й рече:

— У дома е най-добре.

Тя изстена и седна, като не спираше да се прозява.

— Сънувах странен сън. Нещо като онзи филм, „Посейдон“, но бяхме в „Тойота ленд круизър“.

— Реалността е по-странна от измислицата.

— Пристигнахме ли?

— Повече или по-малко.

Сам и Реми благодариха на шофьора и слязоха. Пикапът сви по южното разклонение и се скри зад завоя.

— Жалко, че не знаем езика — каза Реми.

Сам и Реми поназнайваха няколкото думи и фрази на непалски, но те бяха напълно недостатъчни, за да кажат на шофьора, че на практика е спасил живота им. Човекът сигурно си мислеше, че се е натъкнал на двойка заблудени чужденци. Снизходителната му усмивка им беше подсказала, че сигурно често му се случва.

Изтощени, но за щастие живи и сухи, Сам и Реми стояха в покрайнините на крайната си цел.

Древната столица на някога голямото кралство Мустанг днес беше малко селце, разположено на не повече от два и половина квадратни километра. Обграждаше го висока стена от различни по форма и големина камъни и тухли, споени със смес от слама и глина, стените на повечето сгради също бяха от глина и тухли, боядисани в мръсно бяло и със сламени покриви. Четири от тях се издигаха над останалите — кралският дворец и храмовете Чиоди, Чампа и Тугчен със своите червени покриви.

— Най-после цивилизация — отбеляза Реми.

— Всичко е относително — съгласи се Сам.

Сякаш дни наред се бяха лутали в пущинаците на Мустанг и сега, средновековният на вид Ло Мантанг им изглеждаше почти като метрополис.

Сам и Реми закрачиха към главната порта. На половината път едно около десетгодишно момче изтича до тях.

— Фарго? Фарго?

Сам вдигна ръка в поздрав и каза на непалски:

— Здравей, да, ние сме.

С грейнала усмивка момчето спря пред тях.

— Ела, да? Ела?

— Добре — отвърна Реми.

Момчето ги поведе по тесните улици на градеца под любопитните погледи на стотици жители. Внезапно спря пред дебела дървена врата. Почука два пъти и каза: „Фери ветаунло“, след което изчезна в една странична уличка.

Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори и се показа крехък на вид мъж на поне шейсет години с дълга сива коса и брада и загоряло, набръчкано лице. За изненада на Сам и Реми мъжът заговори с акцент на британски благородник:

— Добро утро. Сам и Реми Фарго, предполагам?

След няколко секунди колебание Сам рече:

— Да. Добро утро. Търсим господин Карна. Сушант Дхарел от университета в Катманду ни изпраща.

— Разбира се.

— Моля? — изненада се Реми.

— Аз съм Джак Карна. Къде са ми обноските? Моля, влезте.

Мъжът се отмести и Сам и Реми влязоха. Подобно на външните стени и вътрешните бяха измазани с глина, а подът бе покрит със стар, но добре почистен дървен паркет. Няколко тибетски черджета създаваха чувство за уют, а по стените се виждаха гоблени и ламинирани парчета пергамент. По западната стена, под плътни прозорци имаше удобно място за сядане с възглавници и ниска масичка за кафе. Пред източната стена се мъдреше тумбеста печка. От стаята към спалнята водеше къс коридор.

Карна каза:

— Тъкмо щях да пратя хора да ви търсят. Изглеждате поочукани. Добре ли сте наистина?

— Имахме лека засечка в плановете — каза Сам.

— Очевидно сте имали, да. Преди няколко часа разбрах. На юг оттук няколко туристи на преход открили смачкан автомобил в едно от затлачищата. Боях се от най-лошото. — Преди да отвърнат, Карна ги поведе към възглавниците. — Чаят е готов. Дайте ми само минутка.

След няколко минути той постави сребърен сервиз, както и чиния, отрупана с кифлички и сандвичи с краставица. Карна наля чай и седна срещу тях.

— Така, а сега ми разкажете историята си — подкани ги той.

Сам описа пътешествието им, като започна с пристигането им в Джомсом и завърши с пристигането им в Ло Мантанг. Нарочно пропусна да спомене намесата на Кинг в опита да бъдат убити. Карна не задаваше въпроси и не реагираше, с изключение на няколко пъти, когато повдигна вежди.

— Изумително! — каза той накрая. — И нямате представа как се е казвал този мним водач?

— Не — каза Реми. — Той бързаше.

— Мога да си представя. Избягали сте като в холивудски филм.

— Нищо ново за нас.

Карна се позасмя.

— Преди да продължа, ще трябва да уведомя местните брамини — съвета, какво се е случило.

— Нужно ли е? — попита Сам.

— Нужно е, а и полезно за вас. Сега сте в Ло Мантанг, господин и госпожо Фарго. Може да сме част от Непал, но сме автономни. Не се бойте, няма да носите отговорност за случилото се, а ако съветът не го счете за абсолютно необходимо, непалското правителство няма да бъде замесено. Тук сте в безопасност.

Сам и Реми обмислиха думите му и се съгласиха.

Карна взе от пода до възглавницата си едно месингово звънче и го удари. След десетина секунди момчето, което ги посрещна пред стените на града, се появи от един коридор, спря пред Карна и се поклони отривисто.

Карна и момчето говориха половин минута на нещо, което приличаше на скорострелен лова. Момчето зададе въпрос, поклони се отново и излезе.

Карна каза:

— Не се бойте. Всичко ще е наред.

— Простете ни — започна Реми, — но любопитството ще ни убие, акцентът ви е…

— Оксфордски, от начало до край. Всъщност съм британец, макар че не съм си бил вкъщи от… петнайсет години, горе-долу. Това лято станаха трийсет и осем години, откакто живея в Мустанг. Повечето от тях — в тази къща.

— Как се озовахте тук? — попита Сам.

— Дойдох като студент. Най-вече антропология, но и още няколко странични области на интерес. През 1973 г. прекарах тук три месеца и се върнах у дома. След по-малко от две седмици осъзнах, че Мустанг е влязъл под кожата ми, както се казва, затова се върнах и останах. Местните свещеници смятат, че съм един от тях — прероден, разбира се. — Господин Карна се усмихна и сви рамене. — Кой може да каже? Но несъмнено никъде другаде не съм се чувствал у дома си.

— Страхотно! — възкликна Сам. — И с какво се занимавате?

— Може да се каже, че съм нещо като архивар и историк. Основният ми интерес и задача е да документирам историята на Мустанг. Само че не тази, за която четете в Уикипедия. — Той забеляза обърканото изражение на Реми и продължи: — Да, знам какво е Уикипедия. Имам сателитен интернет. Изумително, нали, като се има предвид колко е откъснато мястото.

— Изумително! — съгласи се Реми.

— Освен това от почти дванайсет години пиша книга, която с малко късмет ще се превърне в изчерпателна история на Мустанг и Ло Мантанг. Тайна история, така да се каже.

— Това обяснява защо Сушант е смятал, че трябва да се видим точно с вас — каза Сам.

— Вероятно… Той ми каза, че се вълнувате особено много от легендата за Теуранг, Златния човек.

— Да — отвърна Реми.

— Само че не ми каза защо. — Карна внезапно стана сериозен и се взря в Сам и Реми. Преди да отвърнат, той продължи: — Моля, разберете ме. Не искам да ви обидя, но репутацията ви върви пред вас. Вие сте професионални търсачи на съкровища, нали?

— Не е определението, което харесваме — отговори Сам, — но на практика е вярно.

Реми добави:

— Нищо от намереното не пазим за себе си. Всички финансови облаги отиват за фондацията ни.

— Да, прочетох. Репутацията ви всъщност е доста добра. Но, вижте, бедата е, че и преди съм имал посетители. Хора, които търсеха Теуранг за, боя се, нечисти цели.

— Тези хора не бяха ли млад мъж и жена? — попита Сам. — Руси близнаци с азиатски черти?

Карна повдигна лявата си вежда.

— Право в десетката. Бяха тук преди няколко месеца.

Сам и Реми се спогледаха. Без да си кажат каквото и да било и за двамата беше ясно, че могат и трябва да вярват на Карна. Намираха се на едно от най-отдалечените места, на което някога са били, а Чарлс Кинг ясно им беше показал, че играта загрубява. Имаха нужда не само от познанията на Карна, но и от съюзник.

— Казват се Ръсел и Марджъри Кинг. Баща им е Чарлс Кинг…

— Крал Чарли — прекъсна ги Карна. — Четох статия за него в „Уолстрийт джърнъл“ миналата година. Каубой си пада, доколкото разбрах. Недодяланик, нали не греша?

— Много могъщ недодяланик.

— Защо иска да ви убие?

— Точно защо — не сме сигурни. Но сме убедени, че търси Теуранг.

Сам разказа каква е връзката им с Чарлс Кинг. Не пропусна нищо. Обясни на Карна какво знаят, какво подозират и какво им е неизвестно.

— Е, една от мистериите мога да разкрия веднага — отвърна Карна. — Тези зли близнаци, децата на Кинг, явно са ми се представили с фалшиви имена. Но по време на посещението си споменаха Люис „Були“ Кинг. Когато им казах каквото ще кажа и на вас, не изглеждаха шокирани или тъжни.

Странно, като знам вече кои са.

— Какво им казахте?

— Че Люис Кинг е мъртъв от 1982 г.