Кралството

11.

Хотел Хаят Риджънси Катманду, Непал

Рано сутринта телефонът иззвъня.

— Сам, нарочно ли го правиш? Обаждане за събуждане! Знаеш ли колко е часът?

Сам вдигна телефона и каза в слушалката:

— Ще сме там след четирийсет и пет минути.

— Къде ще сме?

— Както обещах. Хималайски масаж с горещи камъни за теб и дълбока разтривка за мен.

— Фарго — каза Реми с широка усмивка, — ти си съкровище!

Тя се измъкна от леглото и забърза към банята. В този момент някой почука на вратата и Сам отиде да отвори. Сервитьорът внесе закуската, която Сам поръча предната вечер: любимата на Реми, яхния от телешко и царевица и варени яйца, а за него бъркани яйца със сьомга.

Беше поръчал също така кафе и две чаши сок от червен портокал.

Докато двамата се хранеха, разглеждаха внимателно тайнствения сандък на дивана от другата страна на масата. Реми си наля второ кафе, а Сам звънна на Селма.

— Не мислите ли, че Кинг е поръчал да отвлекат Олтън? — попита Селма.

— За да ни доведе тук… възможно е — предположи Реми, докато отпиваше от кафето си.

Селма също се включи:

— Да ви доведе под претекст да намерите Франк и после… какво?

— Фалшиво знаме — промълви Сам и обясни: — Термин от шпионажа. Агент е вербуван от враг, който се преструва на съюзник. Агентът мисли, че мисията му е една, но е всъщност съвсем друга.

— О, страхотно… — промърмори Реми.

— Подобни планове са кули от карти. Ако Кинг наистина прави това, егото му не би позволило замисълът му да се отклони от предначертаното.

— Тогава не можете да сте сигурни дали търсите Люис Кинг, или пък не. И дали изобщо някой го е видял.

— Чарли не ми се струва сантиментален. Според мен той търси не баща си, а това, което баща му е търсел.

— Сандъкът? — попита Селма.

— Така мисля — отвърна Сам.

Предната вечер, вместо да се върнат в хотела, Сам и Реми тръгнаха на юг от полицейското управление, докато не се скриха от любопитни погледи. Тогава свиха на север и взеха такси. Сам поръча на шофьора да се помотае из града десетина минути, докато двамата с Реми наблюдаваха дали някой не ги следи. Не се съмняваха, че близнаците Кинг искат да ги държат под око и решиха да не им дават време да се организират.

Щом се увериха, че никой не ги следи, Сам каза на шофьора да ги откара до фирма за коли под наем в южните покрайнини на Катманду. Наеха един очукан зелен „Опел“. Час по-късно спряха на паркинга на един мотел на около километър от клисурата Чобар. Оставиха колата и изминаха пеша останалото разстояние.

Бяха запомнили добре ориентирите и за по-малко от час намериха изхода от пещерата. Нещата им още бяха там и изглеждаха недокоснати.

— Изпращаме ти го с „Федекс“ — каза Реми на Селма.

— Ако Кинг търси това, по-добре да се отървем от него. А и, Селма, ти обичаш пъзели — мисля, че този ще ти хареса много. Ако го разрешиш, ще ти купим онази риба за аквариума… онази, как беше…

— Тип циклида. Много рядка. Много скъпа. Казва се…

— Нещо на латински, убеден съм — довърши Сам, като се разсмя. — Разреши непалския ни пъзел и рибата е твоя.

— Не е нужно да ме подкупвате, господин Фарго. Това ми е работата.

— Тогава ще го наречем ранен подарък за рождения ти ден — отвърна Реми. Двамата със Сам се спогледаха усмихнати: Селма не обичаше рождените дни, особено своя.

— Между другото, чух се с Руб — рече Селма, като смени бързо темата. — Проучил е Жилан Шъ. Каза, че била „на практика невидима“. Без шофьорска книжка, кредитни карти, официални документи, освен един: имиграционния й картон. Според него се е преместила тук от Хонконг през 1990 г. с работна виза, била е на шестнайсет.

— Нека позная — каза Сам. — Работила е за крал Петрол.

— Да. Ето обаче интересната част. Тогава е била бременна в шестия месец. Направих сметка. Терминът й съвпада с рождените дати на Ръсел и Марджъри.

— Е, вече е сигурно — каза Реми. — Още повече не харесвам Чарли Кинг. Сигурно я е купил.

— Добро предположение — съгласи се Сам.

Селма попита:

— Каква е следващата стъпка?

— Обратно в университета. Получихме съобщение от професор Каалрами. Направила е превода на пергамента от деванагари…

— Лова — поправи го Реми. — Тя каза, че е писан на лова.

— Да, вярно — съгласи се Сам. — Ако имаме късмет, колегата й може да ни осветли за гробницата, която намерихме.

— Ами Франк?

— Ако Кинг седи зад отвличането, имаме шанс, само ако му предложим нещо в замяна. Ако Кинг мисли, че имаме нещо, което му се полага, ще сме в по-изгодна позиция да се пазарим. Дотогава можем само да се надяваме, че Кинг е достатъчно умен, за да не убие Франк.

Университет Катманду

След като се увериха, че никой не ги следи, Сам и Реми намериха офис на „Федекс“ и изпратиха сандъка на Селма. Човекът на гишето им каза, че ще им струва шестстотин долара и ще отнеме два дни. Това ги устройваше напълно, при положение, че така щяха да осигурят безопасността на сандъка — ако Кинг наистина търси него. Така или иначе, нямаха нито време, нито ресурси, за да се справят лично с проблема. А и Селма, Пийт и Уенди бяха по-добре подготвени.

Сам и Реми стигнаха до кампуса на университета малко преди един следобед и намериха професор Каалрами в кабинета й. След като си размениха любезности, те се разположиха край конферентната маса.

— Този пергамент беше голямо предизвикателство — започна професор Каалрами. — Отне ми почти шест часа.

— Съжаляваме, че сме ви отнели толкова от времето — извини се Реми.

— Глупости! По-добре, отколкото цяла вечер да гледам телевизия. Хареса ми гимнастиката за мозъка. Ето превода в писмен вид. — Тя плъзна напечатан на пишеща машина лист през масата. — Мога да потвърдя какво представлява документът. Военен указ за изнасянето на „Теуранг“ от столицата Ло Мантанг в царството Мустанг.

— Кога? — попита Сам.

— Не пише — каза професор Каалрами. — Моят колега, с когото ще се срещнем след малко, е по-добре подготвен да отговори на този въпрос. Може да има нещо в текста, което съм пропуснала.

— Този Теуранг… — подхвана Реми.

— Освен че също така го наричат „Златния човек“, боя се, че не намерих друго за него. Но, както казах, колегата ми може да знае. Предводителят на армията на Мустанг — предполагам, че позицията е подобна на генерал, е наредил от името на Кралския дом Теуранг да бъде отнесен от града от специална група войници, наречени „Пазители“. Нямат друго описание. Само име.

— Къде е трябвало да бъде отнесен? — попита Сам.

— Не пише. Няколко пъти се използва фразата „според нареждането“, което предполага, че Пазителите вероятно са получили отделна, по-конкретна заповед.

— Нещо друго? — попита Реми.

— Нищо. Текстът възхвалява желанието на Пазителите да загинат, за да защитят Златния човек.

— Обичаен военен жаргон — каза Сам. — Мотивационни приказки от генерала преди…

— Не, извинете ме, господин Фарго. Използвах погрешната дума. Възхвалата не е за готовността им да загинат в битка. Всяка фраза говори за неизбежност. Който е писал документа е знаел, че Пазителите ще загинат със сигурност. Не се е очаквало който и да било от тях да се завърне жив в Ло Мантанг.

Малко преди два часа следобед излязоха от кабинета на професор Каалрами, за да се срещнат с колегата й Сушант Дхарел. Прекосиха кампуса и влязоха в една сградата на другия му край.

Слаб като вейка мъж, малко над трийсетте, тъкмо приключваше лекцията си в облицована с дърво класна стая. Изчакаха всички студенти да излязат и професор Каалрами ги представи. Когато чу как Каалрами описва пергамента, Дхарел грейна.

— Носите ли този документ?

— Да, и превода — отвърна професор Каалрами и му ги подаде.

Дхарел ги огледа, движейки устни безгласно, докато попиваше съдържанието. Вдигна поглед към Сам и Реми.

— Къде сте намерили това? Чие е било… — Той спря. — Простете ми вълнението и лошите обноски. Моля, седнете!

Сам, Реми и професор Каалрами седнаха на столовете на първия ред. Дхарел придърпа стола от бюрото си и седна срещу тях.

— Ако нямате нищо против… Бихте ли ми казали къде сте го намерили?

— Беше сред принадлежностите на един мъж, Люис Кинг.

— Мой приятел отпреди много години — добави Каалрами. — Преди твоето време, Сушант. Мисля, че преводът ми е доста точен, но не можах да дам на господин и госпожа Фарго почти никаква допълнителна информация. Ти си експертът по непалска история, така че реших, че можеш да помогнеш.

— Разбира се, разбира се! — отвърна Дхарел, като отново огледа пергамент. След още минута пак вдигна очи. — Не се обиждайте, господин и госпожа Фарго, но за да сме напълно изрядни, ще приема, че нямате познания по нашата история.

— Добро предположение — отвърна Сам.

— Също така трябва да призная, че мнозина считат това, което ще ви кажа, повече за легенда, отколкото за история.

— Разбираме — каза Реми. — Моля, продължете.

— Намерили сте така наречения указ Химаншу. Бил е издаден през 1421 г. от военен предводител на име Долма. Ето, тук долу се вижда официалният му печат. Тогава е било обичайна практика. Печатите и щампите са се изработвали внимателно и се пазели ревностно. Високопоставените служители — и военни, и правителствени, били придружавани от войници, само за да са в безопасност официалните печати. Ако имам повече време, мога да потвърдя или отхвърля достоверността на този печат, но на пръв поглед ми изглежда истински.

— Преводът на професор Каалрами говори за изнасянето на някакъв артефакт — каза Сам. — Теуранг.

— Да, точно така. Познат също като Златния човек. Тук историята се смесва с митовете. Предполага се, че Теуранг е бил статуя в реален размер на подобно на човек създание или, зависи кого питате, скелетът на самото създание. Историята зад Теуранг е подобна на тази от Сътворението в Библията. Теуранг се смята за останките на земния… — гласът на Дхарел заглъхна, докато търсеше подходяща фраза — животодаряващ. Бащата на човечеството, така да се каже.

— Страшно звание — каза Сам.

Дхарел сбърчи вежди за миг и след това се усмихна.

— О, да, разбирам. Да, тежко бреме е Теуранг. Така или иначе, истински или митологичен, Златния мъж се превърнал в символ на благоговение за народа на Мустанг — и за голяма част от Непал. Ала в легендите домът на Теуранг бил Ло Мантанг.

— Това определение „животодаряващ“ — включи се Реми, — метафоричен смисъл ли има или буквален?

Дхарел се усмихна отново и сви рамене.

— Както с всяка религиозна история, тълкуванието е в главата на тълкуващия. Мисля, че е разумно да предположим, че по времето на този указ хората са вярвали в буквалния смисъл.

— Какво можете да ни кажете за Пазителите? — попита Сам.

— Били са елитни воини, еквивалент на днешните специални части. Според някои текстове са били обучавани от деца за една-единствена цел: да защитават Теуранг.

— Професор Каалрами спомена една фраза от указа — „според нареждането“, във връзка с плана, който Пазителите е трябвало да изпълнят. Какво мислите?

— Нямам подробна информация за конкретния план — отговори Дхарел, — но доколкото ми е известно, Пазителите са били едва няколко десетки. Всеки от тях е трябвало да напусне града със сандък, който да обърка враговете. Само в един от тях обаче са били разглобените останки на Теуранг.

Сам и Реми се спогледаха.

Дхарел добави:

— Едва няколко души са знаели кой Пазител носи истинския сандък.

Сам попита:

— А другите сандъци?

Дхарел поклати глава.

— Не знам. Може би нищо, а може би копие на Теуранг. Във всеки случай, планът е имал за цел да обърка преследвачите. С най-добрите оръжия и най-бързите коне, Пазителите е трябвало да напуснат града и да се разделят с надеждата да разделят и преследвачите. Пазителят с истинския Теуранг е трябвало да избяга и да го скрие на предварително определено място.

— Бихте ли могъл да опишете тези оръжия?

— Само в най-общи линии: меч, няколко ками и копие.

— Има ли информация дали планът е бил успешен? — попита Реми.

— Не.

— А как са изглеждали сандъците? — попита Реми.

Дхарел взе лист хартия и молив от бюрото и скицира дървен куб, много подобен на онзи от пещерата. Дхарел каза:

— Ако съдя по това, което съм успял да открия, това е най-точното описание, което ще намерите. Твърди се, че сандъкът е бил с изкусна изработка, с надеждата, че всеки път, когато врагът се добере до някой от тях, ще прекара дни или седмици в опити да го отвори.

— И така другите Пазители ще получат повече време — каза Сам.

— Точно така. Пазителите не са имали семейство, нито пък приятели, които враговете да използват срещу тях. Също така от малки са били обучавани да издържат на най-тежките мъчения.

— Невероятна отдаденост — отбеляза Реми.

— Наистина.

— Може ли да опишете Теуранг? — попита Сам.

Дхарел кимна утвърдително.

— Както казах, смята се, че има човекоподобни черти, но иначе прилича на… звяр. Костите били направени от най-чисто злато, а очите от скъпоценен камък.

— Златния човек — каза Реми.

— Да. Ето… Имам една рисунка. — Дхарел се изправи, заобиколи бюрото и затършува из чекмеджетата, а след това се върна при тях с подвързана с кожа книга. Прелисти страниците и спря на една от тях. Обърна книгата и я подаде на Сам и Реми.

След няколко секунди Реми промълви:

— Здрасти, хубавец.

Макар и стилизирана, интерпретацията на художника беше почти същата като гравюрата на щита от пещерата.

Час по-късно Сам и Реми вече бяха в хотела и се обадиха на Селма. Разказаха й за посещението в университета.

— Изумително! — възкликна Селма. — Това е невероятна находка!

— Не можем да се похвалим, че е наша — отвърна Реми. — Подозирам, че Люис Кинг ни е изпреварил. Ако наистина е прекарал десетилетия в търсене на това, всичко е негово — посмъртно, разбира се.

— Значи мислите, че е мъртъв?

— Само предположение — каза Сам. — Ако някой друг беше открил гробницата преди нас, щеше да се разчуе. Щеше да има разкопки и всичко намерено щеше да бъде описано.

Реми продължи:

— Кинг сигурно е изследвал пещерите, поставил е клиновете, открил е гробницата и е паднал, докато се е опитвал да се върне обратно през рова. Ако се е случило това, костите на Люис Кинг са пръснати по дъното на някой от подземните притоци на Багмати. А е бил толкова близо…

— Да не избързваме — намеси се Сам. — Сандъкът като нищо може да е бил една от примамките. Ще си остане важна находка, но не и голямата награда.

— Ще разберем, ако… когато успеем да го отворим — чу се гласа на Селма.

Сам и Реми поговориха още няколко минути с нея и прекъснаха връзката.

— Какво сега? — попита Реми.

— Не знам за теб, но на мен ми дойде до гуша от досадните близнаци Кинг.

— Иска ли питане!

— Търчат подире ни и ни хапят по глезените откакто сме тук. Време е да разменим местата си с тях, а и със самия Кинг старши.

— Тайно наблюдение? — очите на Реми светнаха.

Сам я изгледа и се усмихна несигурно.

— Понякога готовността ти ме плаши.

— Обожавам тайното наблюдение!

— Знам, скъпа. Може би намерихме това, което търси Кинг, а може и да не сме. Да видим ще успеем ли да го убедим, че е у нас. Ще пораздрусаме дървото и ще видим какво ще изпадне.