Кралството

35.

Северен Непал

Сам понечи да продума, но затвори уста.

Реми продължи:

— Знам какво си мислиш, Сам, но съм сигурна! Помня как пиех чай и зяпах същите тези символи на лаптопа на Джак.

— Вярвам ти. Просто не разбирам как… — Сам направи пауза и сбърчи вежди. — Освен ако… Когато се приземихме тук, на какво разстояние бяхме от последните координати?

— Хосни каза, че са на по-малко от километър.

— Значи горе-долу на толкова разстояние от пътя, по който Дакал би поел. Ами ако е умрял някъде тук?

Реми кимна.

— Тогава балонните ни ентусиасти пристигат векове по-късно. Приземяват се тук и намират сандъка. Кога е бил най-ранният полет с балон с хора на борда?

— Предполагам… в края на шестнайсети, началото на седемнайсети век. Но никога не съм чувал за нещо толкова напреднало. Това нещо много е изпреварило времето си.

— Значи, най-ранният възможен момент е бил почти триста години след като Дакал напуска Моостанг.

— Възможно е — призна Сам, — но звучи невероятно.

— Тогава как ще ми обясниш надписите.

— Не мога. Казваш, че са онова проклятие на Теуранг и ти вярвам. Просто ми е трудно да го проумея.

— Добре дошъл, Сам.

— Как е италианският ти?

— Не е много във форма, но по-късно ще опитам да разчета надписа. Нека първо се опитаме да се измъкнем оттук.

През цялата сутрин проверяваха въжетата, отделяха тези, които изглеждаха твърде износени или загнили — Сам ги изряза с швейцарското си ножче. Повториха това и с частите от бамбук и ракита (всяка от които Реми проверяваше за надписи, но без никакъв резултат). Накрая се заеха с коприната. Най-голямото парче беше широко едва няколко сантиметра, затова решиха да усучат използваемата тъкан, в случай, че им потрябва здрава връв. До обед имаха доста голяма купчина материали.

От парашута оформиха нещо като балон. За да го направят по-здрав, решиха да вържат осем от подпорите на балоните от стария дирижабъл към вътрешността му. Работеха като поточна линия — Сам използваше шилото на ножчето си и пробиваше чифтове дупки в плата, където щеше да влезе всеки от гъвкавите пръти, а Реми вкарваше в дупките трийсетсантиметрови ремъци от сухожилия. Накрая имаха триста и двайсет дупки и сто и шейсет ремъка.

Надвечер Сам започна да усуква здраво ремъците около подпорите. Свърши почти една четвърт от работата, преди да падне нощта.

Станаха призори на следващия ден и се заеха с работа. През петте часа използваема следобедна светлина зашиха отвора на балона с парчета коприна, усукани около ракитен пръстен, който Сам измайстори. След като се насладиха на по няколко крекера, се върнаха в гондолата и се подготвиха за дълга нощ.

— За колко време ще сме готови? — попита Реми.

— С малко късмет кошницата ни ще е готова до утре към обяд.

Докато работеха, Сам обмисляше бавно и внимателно техническите детайли. Гондолата им служеше за подпалки, не само за готвене, но и за да се топлят през деня и преди да заспят нощем.

Оставаха още около три метра от гондола. Според сметките на Сам остатъкът от ракитата, в комбинация с химическата смес, която бе измислил, щяха да са достатъчни да ги издигнат. Не бе толкова ясно дали ще успеят да се издигнат достатъчно, за да преминат над хребета.

Реми изрече на глас още едно притеснение, което и съпругът й споделяше:

— Ами приземяването?

— Няма да те лъжа, Реми. Това може да се окаже истински препъникамък. Или разбий-се-в-земята-камък, така да се каже. Няма как да разберем ще успеем ли да контролираме спускането. А няма и да имаме никакви механизми за управление.

— Предполагам, имаш план Б?

— Имам. Искаш ли да го чуеш?

Реми помълча няколко мига.

— Не. Изненадай ме.

Наближаваше решаващият момент. Завършиха кошницата и стойките по обед. Макар че „кошница“ беше твърде силно название за скалъпеното от тях нещо, те се гордееха с него — широка шейсет сантиметра платформа от бамбукови пръти, привързана с последните сухожилия към стойките, свързващи я с балона.

Седяха и обядваха мълчаливо, любувайки се на творението си. Съдът беше недодялан, недооформен и грозен, но обичаха всеки сантиметър от него.

— Трябва му име — каза Реми.

Сам, разбира се, предложи „Реми“, но тя отказа.

Сам опита отново:

— Когато бях хлапе, имах хвърчило, което се казваше „Летец“.

— Харесва ми. Не е много вдъхновено, но…

Целият следобед работиха за осъществяването на плана на Сам за източник на гориво. С изключение на еднометровото парче, където щяха да се сгушат през нощта, Сам разглоби остатъка от гондолата, като подаваше парчетата на Реми.

С един камък тя започна да мачка ракитата и останалата част от сухожилията. Сам пусна първата шепа от грубата каша във вдлъбнато парче алуминиева обшивка. Добавиха лишеи, изстъргани от камъните наоколо. Отгоре накапаха авиационно гориво и малко барут, който Сам извади от патроните на пистолета. След трийсет минути проби и грешки Сам даде на Реми един груб брикет, обвит в парче коприна.

— На теб се пада честта — каза той и подаде запалката на Реми.

— Сигурен ли си, че няма да експлодира?

— Не, никак не съм сигурен.

Реми го изгледа изпепеляващо.

Той каза:

— Ще трябва да го сложим в нещо.

Реми постави брикета на земята, застана на една ръка разстояние от него и го докосна с пламъка от запалката — с едва доловимо свистене сместа се запали.

Реми се хвърли на врата на Сам. Клечаха до брикета и го наблюдаваха как гори. Горещината беше изненадващо силна. Когато пламъците угаснаха, Сам погледна часовника си:

— Шест минути. Не е зле. Сега ни трябват толкова, колкото можем да направим, но по-големи — с размерите на филе миньон, например.

— Трябваше ли да правиш тази аналогия?

— Извинявай! Още щом се върнем в Катманду, отиваме в първия ресторант.

Окрилени от успеха на пробата си, Сам и Реми бързо напреднаха. Докато стана време да си лягат, имаха деветнайсет брикета.

Слънцето започна да залязва. Сам привърши работата по импровизирания мангал, като сложи в основата му три къси крачета и ги прикрепи към двуслойна алуминиева купа. Накрая изряза дупка от едната страна на конуса.

— Това за какво е? — попита Реми.

— За вентилация и за да слагаме оттам гориво. Когато запалим първия брикет, въздушното течение и формата на конуса ще създадат нещо като въртоп. Горещината ще излезе от върха му и оттам в балона.

— Това е много хитро.

— Това е просто печка, Реми.

— Моля?

— Старомодна печка на дърва. Съществуват от векове. Най-после да се изплати страстта ми към затънтени сфери на познанието.

— С лихвите. Да се върнем в убежището си и да си починем преди първия и последен полет на Летеца.

Спаха два неспокойни часа, будейки се от изтощение, глад и вълнение. Когато стана достатъчно светло, излязоха от гондолата и изядоха последната храна.

Сам насече последната част от гондолата, с изключение на един ъгъл, който измъкнаха цял. Накрая имаха купчина гориво, висока колкото Сам. Избраха място на платото, където почти нямаше лед и внимателно завлачиха балона до там. Натрупаха камъни за баласт върху платформата. В средата поставиха мангала и го завързаха с ремъци за нея.

— Да се захващаме за работа! — каза Реми.

Използваха за подпалки парчета хартия и лишеи, а върху тях наредиха пирамида от парчета ракита. Пламъците в мангала бавно се удължиха.

Реми постави ръката си върху конусовидния димоотвод и светкавично я дръпна.

— Пари!

— Идеално! Сега ще чакаме. Ще отнеме малко време.

Първият час бавно преля във втори. Балонът мудно се изпълваше и се разгъваше като миниатюрна циркова шатра, а подпалките им лека-полека привършваха. През плата процеждащите се слънчеви лъчи изглеждаха призрачни. Сам знаеше, че се борят не само с времето, но и с термалните закони на физиката — въздухът се охлаждаше и преминаваше през балона.

Малко преди да изтече третия час балонът се повдигна и се понесе. Моментът изгледаше решаващ. След четирийсет минути платът беше напълно опънат.

— Работи — промълви Реми. — Наистина работи!

Сам кимна и не продума, без да отделя очи от балона.

Накрая каза:

— Всички да се качват на борда.

Реми отиде до купчината със запасите, взе гравираната бамбукова пръчка, пъхна я в якето си и се върна на бегом. Един по един, започна да изхвърля камъните, за да има място да клекне, а после и да седне. Единият край на платформата висеше на няколко сантиметра от земята.

Сам вече беше сложил в парашутната раница някои предмети от първа необходимост, а в торбата брикетите и последния наръч ракита. Взе и двете и приклекна до платформата.

— Готова ли си? — попита той съпругата си.

Реми не мигна.

— Да летим!