Кралството

34.

Северен Непал

Гондолата им вършеше добра работа и донякъде ги пазеше от изключителния студ през нощта. Покритият със сняг покрив не само спираше вятъра, но и запазваше част от топлината. Завити с парашута и облечени с дебелите си якета, шапки и ръкавици, те спаха относително спокойно, докато не ги събуди слънцето.

Макар да се опасяваха от ново посещение, Сам и Реми знаеха, че единственото им спасение е да намерят път за измъкване от долината.

Излязоха от гондолата и се заеха със закуската. От останките на собствения си хеликоптер бяха успели да спасят девет торбички чай и полускъсан пакет с дехидратиран бьоф строганов. А от хеликоптера на китайците Сам, без да подозира, бе задигнал оризови крекери и три кутии боб. Разделиха си едната кутия и изпиха по чаша чай.

И двамата бяха съгласни, че този боб е едно от най-хубавите неща, които някога са яли.

Сам сръбна последната глътка чай и каза:

— Снощи си мислех…

— И говореше насън — добави Реми.

— Искаш да построиш нещо, нали?

— Мумифицираните ни приятели в гондолата са дошли с балон. Защо не се измъкнем по същия начин? — Реми отвори уста, но Сам продължи: — Не, няма да възкресяваме техния балон. Мисля си по-скоро за… — Сам затърси правилната дума… — Франкенбалон.

Реми кимаше разбиращо.

— Част от техния такелаж, част от нашия… — Очите й се озариха. — Парашута!

— Прочете ми мислите. Ако успеем да го оформим и да го затворим, мисля, че имам идея как да го надуя. Трябва само да ни изкара от тази долина и да стигнем до една от ливадите на юг. Не повече от шест-седем километра. Оттам би трябвало да можем да стигнем пеша до някое селце.

— Всичко това си остава едно голямо „ако“.

— Това ни е специалността, Реми. Ето какво, на тези температури няма да оцелеем повече от пет дни. Може би дотогава ще дойде спасителен екип, но никога не съм бил особен фен на „може би“.

— А трябва да мислим и за китайците.

— И за тях също. Но въпреки това не виждам други варианти. Залагаме си живота някой да дойде да ни спаси или се измъкваме сами… или загиваме, опитвайки да се измъкнем сами.

— Вариантът е само един. Опитваме! Да си построим дирижабъл.

Първото нещо, с което се заеха, бе да огледат с какво разполагат. Докато Реми внимателно сортираше намереното, Сам издърпа стария такелаж от пукнатината и откри парчета от старите балони.

— Били са поне три — предположи Сам. — Вероятно четири. Виждаш ли тези парчета? Приличат на рамка, виж как се събират към върха. В тях са били балоните.

— Това е коприна — добави Реми. — Много дебела коприна.

— Само си представи, Реми — почти десетметрова гондола, висяща на четири копринени балони в клетки… ракитени и бамбукови подпори, обтяжки от сухожилия. Чудя се как са го държали във въздуха. Как са управлявали горещия въздух в балоните? Как биха…

Реми хвана лицето на Сам между дланите си и го целуна.

— После ще фантазираш, скъпи, става ли?

— Става.

Започнаха да отделят различните части — обтяжките на една страна, опорната конструкция на друга. После внимателно вдигнаха мумиите от гондолата и разплетоха от тях последните части от такелажа.

— Много ми се ще да знам историята им — каза Реми.

— Очевидно са използвали преобърнатата гондола за подслон — каза Сам. — Може би пукнатината се е отворила внезапно и само тези двамата са успели да се задържат.

— Но защо са останали тук?

Сам сви рамене.

— Може би са били твърде немощни. Използвали са бамбука и въжетата, за да си направят малка платформа.

Реми, която оглеждаше мумиите отблизо, добави:

— Немощни и осакатени. Този има счупена бедрена кост, на няколко места, доколкото виждам, а този… Виждаш ли вдлъбнатината на хълбока? Или е изкълчена, или е с фрактура. Ужасно! Просто са лежали и са чакали да умрат.

— Ние няма да ги последваме — заяви Сам. — Може би ще загинем в зрелищна експлозия с Франкенбалон, но няма да умрем по техния начин.

Реми се приведе и вдигна една от бамбуковите тръби. Беше широка колкото бейзболна бухалка и дълга метър и половина.

— Сам, тук има букви. Издълбани са на повърхността.

— Сигурна ли си? — Сам надникна зад рамото й. Веднага разпозна езика. — Това е италиански.

— Прав си. — Реми прокарваше пръсти по бамбука, докато с другата си ръка обръщаше тръбата. — Но ето този надпис не е. — Посочи тя едно място близо до края.

Миниатюрно квадратче, не по-голямо от сантиметър и половина, ограждаше четири азиатски символа.

— Не може да бъде — промълви Реми. — Не ги ли позна?

— Не! А трябваше ли?

— Сам, това са същите четири символа като от сандъка на Теуранг.