Кралството

17.

Клисура Кали Гандаки, област Дхавалагири, Непал

За четвърти път в рамките на последния един час Басанта Туле спря тойотата и гумите с дълбоки грайфери изхрущяха по чакъла, покриващ долината. Отгоре небето беше безоблачно и синьо. Хладният въздух беше напълно неподвижен.

— Още ступи — обясни Туле, като сочеше през страничния прозорец. — Там… и там. Виждате.

— Виждаме — каза Сам.

Двамата с Реми гледаха през отворения прозорец от неговата страна. Малко след като тръгнаха от Джосом, направиха грешката да демонстрират интерес към ступите. Оттогава Туле превърна в своя мисия да им посочи всяка ступа, край която минават. За един час бяха изминали по-малко от три километра.

От учтивост Сам и Реми слязоха, разходиха се и поснимаха. Никоя от ступите не бе по-висока от метър — метър и половина, но все пак бяха впечатляващи — миниатюрни храмове, боядисани в снежнобяло, подредени по върховете на хребетите над клисурата, като мълчаливи стражи.

Върнаха се в тойотата и отново тръгнаха. Дълго време не продумаха, преди Реми да започне:

— Къде е свлачището?

Последва дълга пауза.

— Подминахме го преди известно време — отговори Туле.

— Къде?

— Преди двайсет минути… чакълестия склон до канарата, която видяхме. Не се иска много да блокира пътя, разбирате.

След още една почивка за обяд — и поредното спиране за ступи, което Сам и Реми тактично обявиха, че ще е последното им, продължиха на север, следвайки лъкатушещия път на Кали Гандаки и подминавайки няколко села, близнаци на Джомсом. От време на време мярваха туристи на преход из подножията на планините, приличащи на мравки на фона на огромните колоси.

Малко след пет навлязоха в по-тясна част на дефилето. Отвесните скали на двайсет метра над тях се събраха и слънчевата светлина намаля. Въздухът, който влизаше през прозореца на Сам, ставаше все по-студен. Накрая, след като забавиха до скоростта на ходещ човек, Туле премина през скален свод, едва достатъчно широк за тойотата, а след това в криволичещ тунел. Гумите се плискаха в поточе и звукът отекваше от скалните стени.

След още двайсет метра стигнаха до издължено равно пространство, петнайсетина метра широко и дълго около четиристотин. В северния край имаше отвор. Вдясно реката ромолеше през подкопана от нея част от скалата.

Туле сви наляво, направи широк завой, така че тойотата сочеше обратно натам, откъдето бяха дошли, и след това удари спирачки.

— Ще лагеруваме тук. Ще сме защитени от вятъра.

— Защо толкова рано?

Туле се обърна и им се усмихна широко.

— Тук нощта и температурите падат бързо. Най-добре да вдигнем заслоните и да накладем огън преди стъмване.

Тримата бързо се справиха с двете старички палатки с навес. Вътре сложиха матраци и спални чували за минусови температури. Докато Туле палеше малък огън, Сам запали три керосинови мангала по края на лагера им. Реми реши да пообиколи дефилето с фенерче. Туле беше споменал, че туристи са виждали следи от Канг Адми в този район. Така местните наричаха йети, хималайската версия на Голямата стъпка. В превод означаваше „снежен човек“. Макар да не вярваха сляпо в легендите за странното човекоподобно същество, семейство Фарго се бяха натъквали на твърде много необичайни неща при пътуванията си и затова не отричаха категорично възможността то да съществува. Ето защо Реми реши да задоволи любопитството си.

След двайсет минути тя се показа между два светещи мангали. Сам й подаде вълнена шапка и попита:

— Извади ли късмет?

— Дори един отпечатък от пръст не видях — отвърна Реми през смях, докато прибираше няколко медночервеникави кичура под шапката.

— Не изоставяйте надеждата — включи се Туле до огъня. — Може да чуем зова на звяра през нощта.

— И за какво по-точно да се ослушваме? — попита Сам.

— Зависи от човека, да? Като дете го чух само веднъж. Звучеше като… наполовина човек, наполовина мечка. Една от тибетските думи за йети всъщност е „Мех-тех“ — човек-мечка.

— Господин Туле, това ми звучи като история, измислена специално за туристи — каза Реми.

— Не е така, госпожо! Чух го! Познавам хора, които са го виждали. И такива, които са попадали на следите му. С тези две очи съм виждал як, чиято глава беше…

— Разбрахме — прекъсна го Реми. — Е, какво ще вечеряме?

Приготвиха вечеря от пакетирани и дехидратирани полуфабрикати, които след заливането им с вряла вода се превърнаха в някакво подобие на гулаш. Сам и Реми бяха опитвали и по-лоши неща. Щом приключиха, Туле изкупи ужасната вечеря с димящи купи тонгба — леко алкохолен непалски чай от просо. Тримата отпиваха с удоволствие от горещата течност и гледаха как нощта обгръща дефилето. Поседяха още трийсетина минути навън, после намалиха светлината на мангалите и да се прибраха по палатките.

Бързо се вмъкнаха в спалните си чували и Реми зачете на айпада си един пътеводителите, които си бе свалила предварително. Сам се съсредоточи върху една карта на района, която разучаваше под светлината на фенерчето.

Реми прошепна:

— Сам, помниш ли какво каза Уоли от летището за онези „затлачища“? Така и не питахме Туле.

— Утре.

— Мисля, че сега ще е по-добре — отвърна тя и подаде на Сам айпада, като му посочи част от текста.

Сам зачете:

— Неофициално познати като „затлачища“, тези по-тесни дефилета по протежението на клисурата Кали Гандаки, са доста коварни през пролетта. Нощем разтопените ледове от планините често предизвикват внезапни наводнения, стигащи до височина от…

Сам спря да чете, върна айпада на Реми и прошепна:

— Опаковай багажа. Само най-важното. Тихо. — После се провикна: — Господин Туле?

Нямаше отговор.

— Господин Туле?

След няколко секунди чуха тътрещи се по чакъла ботуши.

— Да, господин Фарго?

— Кажете ни за „затлачищата“.

Дълга пауза.

— Хм… Не познавам тази дума.

Още тътрене и ясното прищракване на една от отварящите се врати на тойотата.

Сам бързо се измъкна от спалния чувал. Наметна якето си и тихо отвори ципа и на палатката. Изпълзя, огледа се наляво и надясно и се изправи. На десетина метра се открояваше силуетът на Туле, който тършуваше нещо вътре в тойотата. Сам тръгна на пръсти към колата. Беше на шест-седем метра, когато рязко спря и се ослуша.

Първо слабо, след това все по-отчетливо се чуваше прииждаща вода. В другия край на дефилето потокът се пенеше и плискаше в скалата.

Зад Сам някой изшътка — Реми надзърташе от палатката. Тя вдигна палец, а Сам отвърна със знак: Чакай!

Той продължи да се промъква към тойотата. Щом се приближи на по-малко от три метра, той се приведе и се примъкна до задната броня. Спря и надникна към отворената шофьорска врата.

Туле все още ровеше в тойотата. Виждаха се само краката му. Между двамата мъже имаше около метър и половина разстояние. Сам понечи предпазливо да се приближи иззад гърба на Туле, но в този момент той се обърна рязко. Стискаше револвер.

— Спрете, господин Фарго!

Сам спря.

— Изправете се! — Спънатата реч на Туле беше изчезнала и сега акцентът му почти не личеше.

Сам се изправи и каза:

— Нещо ми подсказва, че трябваше да проверим идентификацията ти, когато ни предложи.

— Щеше да е мъдро.

— Колко ти платиха?

— За богаташи като вас със съпругата ви, жълти стотинки. За мен, петгодишна заплата. Повече ли искате да ми предложите?

— Ще помогне ли?

— Не. Ясно ми казаха какво ще се случи с мен, ако ги предам.

С ъгълчето на окото си Сам виждаше, как потокът набъбва, а шумът от прииждащи водни талази се усилва.

— Къде е истинският Туле? — попита Сам.

— На половин метър от вас.

— Убил си го.

— Беше част от задачата. Когато водата се оттегли, ще го открият заедно с вас и съпругата ви, със смазана от скала глава.

— Ще открият и теб.

— Моля?

— Освен ако нямаш резервна жица за запалване на двигателя — отвърна Сам и потупа джоба на якето си.

Туле инстинктивно стрелна поглед към вътрешността на тойотата. Сам очакваше тази реакция и скочи към Туле, още докато говореше. Беше във въздуха, с ръце на трийсет сантиметра от него, когато мъжът се обърна, замахна с цевта на револвера си, удари Сам по челото и го разкървави. Сам падна на колене, останал без дъх.

Туле пристъпи напред и замахна с крак. Сам се приготви за удара и се отдръпна колкото можа. Ботушът на Туле го улучи в ребрата и го повали по гръб.

— Сам! — извика Реми.

Той обърна глава: Реми тичаше към него.

— Вземи багажа! — изхриптя Сам. — Последвай ме!

— Да те следвам? Къде?

Двигателят на тойотата забоботи.

Сам се претърколи по корем, застана на колене и се изправи. Стигна с препъване до близкия мангал. През пелената от болка видя шестметрова водна вълна да приижда през теснината в дъното на откритото пространство. Сам грабна мангала с лявата си ръка и затича към колата.

Туле включи на скорост, а изпод гумите на тойотата захвърчаха камъчета и се пръснаха по краката на Сам. Той не им обърна внимание и продължи напред. Докато тойотата набираше скорост, Сам скочи.

Левият му крак попадна върху задната броня, а дясната му ръка — върху рамката на покрива.

Тойотата се устреми напред и поднесе върху чакъла. Сам се люшна наляво, а после надясно. Успя да се задържи и да се придърпа по-близо до багажника. Туле изправи тойотата и ускори към изхода на дефилето на двайсетина метра напред. Сам захапа дръжката на мангала и завъртя копчето за контрол на пламъка. Огнените езици запламтяха буйно. Сам отново стисна мангала с лявата си ръка.

— Една възможност — каза си той.

Пое си дъх и метна мангала като граната. Той се завъртя над покрива на тойотата, падна върху предния капак и се пръсна. По предното стъкло се разпиля горящ керосин.

Ефектът бе незабавен и драматичен. Паникьосан от огнената вълна пред себе си, Туле завъртя кормилото първо наляво, после надясно, а колата се изправи на две гуми. Сам не успя да се задържи и полетя. Земята бясно се носеше към него. В последния момент той се сви на кълбо. Падна на хълбок и се претърколи. Зашеметените му сетива първо регистрираха глух трясък, а след това шум от строшено стъкло и скърцане на метал. Тойотата се беше забила в тесния скален свод.

Чуха се стъпки, а след това гласът на надвесената над него Реми:

— Сам… Сам! Ранен ли си?

— Не знам… Май не…

Сам докосна челото си и погледна кръвта по ръката си.

— Повърхностна рана — измърмори той. Грабна шепа пръст и покри раната с нея.

— Сам, какво пр…

— Ето, оправих я.

— Нещо счупено?

— Не усещам. Помогни ми да стана.

Реми го подхвана и се изправиха заедно.

Сам попита:

— Къде е…

В отговор на въпроса му водата намокри стъпалата им и след секунди вече стигаше до глезените им.

— Говорим за вълка… — започна Сам.

Обърнаха се едновременно. Водата прииждаше от северния край на дефилето.

— Студено е.

— Слаба дума — отвърна Сам. — Багажа?

— Всичко смислено е в раницата ми. — Реми завъртя едното си рамо, за да може той да види раницата. — Мъртъв ли е?

— Или е мъртъв, или е в безсъзнание. Ако не беше, вече щеше да стреля по нас. Трябва да запалим колата. Тя е единственият ни шанс да изпреварим наводнението.

Затичаха към тойотата. Реми водеше, а Сам накуцваше след нея. Тя забави ход, когато стигна до задната част на автомобила, промъкна се до вратата на шофьора и погледна.

— В безсъзнание е.

Сам се дотътри. Двамата с Реми отвориха вратата и извлачиха Туле. Той падна във водата.

На незададения въпрос на Реми Сам отвърна:

— Сега не можем да мислим и него. След минута всичко ще е под водата.

Реми влезе в тойотата и се плъзна на седалката до шофьора. Сам се намести зад волана. Завъртя ключа — стартерът прищрака, но не запали.

— Хайде… — промърмори Сам.

Отново завъртя ключа. Двигателят изпращя и отново спря.

— Още веднъж — каза Реми, усмихна му се и му показа стиснатите си палци.

Сам затвори очи, пое дълбоко дъх и отново завъртя ключа.

Стартерът отново прищрака, двигателят се изкашля веднъж, втори път и зарева.

Сам тъкмо щеше да превключи на скорост, когато усетиха как тойотата се накланя напред. Реми се обърна и видя, че водата вече стига до вратата.

— Сам…

— Виждам!

Той превключи на задна и натисна газта. Тойотата започна лека-полека да се придвижва назад, а панелите между задните врати и багажника простъргаха в скалата.

Напорът на водата отново ги избута напред.

— Губя тяга — каза Сам, разтревожен, че надигащият се прилив ще удави двигателя.

Той отново натисна газта и усетиха как гумите намират опора, само за да я загубят отново.

Сам удари волана.

— По дяволите!

— Плаваме — отбеляза Реми. Още докато го изричаше, водата изтика предния капак на тойотата още по-навътре в отвора. Автомобилът започна да се накланя напред, а приливът избута задната му част нагоре.

Сам и Реми останаха безмълвни за миг, докато водата шумеше около колата. Тойотата продължаваше да се накланя.

— Колко време можем да издържим във водата? — попита Реми.

— Ако налягането не ни смачка ли? Около пет минути. След това губим контрол над крайниците си и потъваме.

През вратите започна да се процежда вода.

Реми каза:

— Ами, нека не го правим така тогава.

— Нека… — съгласи се Сам и затвори очи. След миг викна: — Лебедките! Имаме по една на всяка броня.

Той разгледа таблото. Намери копче, на което пишеше „Задна част“ и го превключи на позиция „неутрално“. След това се обърна към Реми:

— Когато ти кажа, премести копчето на „включено“.

— Мислиш, че ще е достатъчно силно, за да ни извлачи?

— Не — отвърна Сам. — Трябва ми челник.

Реми намери един в раницата си. Сам го намести на главата си, бързо я целуна по бузата, след което се покатери през предната седалка, като се държеше за облегалката за глава, а после и през задната и се озова в багажника на тойотата. Отключи стъклената преграда, отвори я и, опрян на задната седалка, изрита преградата, докато цялото парче стъкло не изхвърча във водата. Водата се пенеше под шасито на колата. Около него се носеше леденостудена мъгла.

Реми се обади:

— Двигателят умря.

Сам се наведе напред и хвана куката на лебедката с двете си ръце. Започна да обира въжето.

Лебедката замръзна.

— Ела при мен!

Реми пропълзя през предната седалка, взе раницата, подаде я на Сам, хвана се за ръката му и бързо се озова при него.

— Не! — извика тя.

— Какво?

Сам погледна надолу. Лъчът на челника му осветяваше призрачнобяло лице, покрито с найлона.

— Съжалявам — каза Сам. — Забравих да ти кажа. Запознай се с истинския господин Туле.

— Клетият!

Тойотата се разтресе, плъзна се встрани на метър-два и спря, здраво хваната в скалния свод и изправена на нос.

Реми откъсна поглед от лицето на мъртвеца и рече:

— Предполагам, че пак ще се катерим.

— Ако имаме късмет.

Сам погледна през вирната задна част на колата. Водата вече покриваше задните гуми.

— Колко остава? — попита Реми.

— Две минути. Помогни ми!

Той се обърна настрани и Реми му помогна да сложи раницата. След това преметна крак през задната част на колата и бавно се изправи, разперил ръце. Когато възстанови равновесието си, той освети с челника скалната стена до тойотата.

Лъчът я обходи три пъти, преди Сам да открие каквото му трябва: отвесен процеп, широк около пет сантиметра, на пет метра над тях и на около метър встрани. Над него поредица от удобни хватки водеха до върха на скалата.

— Добре, подай я — каза Сам.

Реми му подаде куката. Той се приведе да я вземе, подхлъзна се и падна на коляно, ала успя да си върне равновесието и отново се изправи. Хвана се с лявата ръка за багажната рамка на тойотата.

— Дръж ги, каубой! — с окуражителна усмивка рече Реми.

Сам развъртя куката като ласо и я хвърли. Тя се удари в скалата, плъзна се край процепа и падна във водата.

Сам я изтегли и опита отново. Пак пропусна.

Ледената вода вече покриваше бронята и се плискаше на сантиметри под него.

Сам отново хвърли куката. Този път тя се вмъкна в процепа и за миг се зацепи, преди отново да падне.

— Четвъртият път е на късмет, нали така?

— Мисля, че не е точно така приказката…

— Хайде де, Фарго!

Сам се позасмя.

— Добре, добре.

Той застина за миг в опит да се абстрахира от водата и блъскането на сърцето си. Затвори очи, концентрира се, отвори очи и отново завъртя куката над главата си. Хвърли я.

Куката се понесе нагоре, удари се в скалата и се плъзна към процепа. Сам осъзна, че се движи твърде бързо. Когато куката почти беше подминала процепа, той рязко дръпна въжето встрани. Острието отскочи като нападаща змия и куката заседна точно там, където трябваше.

Сам подръпна леко. Въжето държеше. Подръпна отново. Куката се изплъзна леко, но отново захапа. После Сам лека-полека я премести така, че да се забие още по-дълбоко.

— Еха! — извика Реми.

Сам протегна ръка, за да помогне на жена си да стигне до него. Водата вече се изливаше в тойотата. Реми кимна към трупа на господин Туле.

— Едва ли бихме могли да го вземем със себе си…

— Да не насилваме късмета си — отвърна Сам. — Но ще го добавим към списъка с престъпления, за които трябва да отговарят Чарли Кинг и злите му издънки.

Реми въздъхна и кимна.

Сам направи галантен жест към въжето.

— Първо дамите!