Кралството на мечтите

Първа глава

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста!

При нормални обстоятелства сватбената наздравица би накарала пищно натруфените дами и джентълмени, събрали се в голямата зала на замъка „Мерик“, веднага да се усмихнат, избухвайки в одобрителни викове. Бокали с вино щяха да се вдигат и още повече тостове да се произнасят на великолепното пиршество по случай това бракосъчетание между знатни особи, случващо се тук, в Южна Шотландия.

Но не и днес. Не и на тази сватба.

На днешната церемония никой не се веселеше и не вдигаше чаша. На днешната сватба всеки наблюдаваше останалите и всички бяха напрегнати. Семейството на булката, семейството на младоженеца, гостите, слугите — дори и хрътките в залата — бяха напрегнати. Даже първият граф на Мерик, чийто портрет висеше над камината, изглеждаше напрегнат.

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста! — извика отново братът на младоженеца, а гласът му прокънтя като гръм в неестествената, гробовна тишина, възцарила се в претъпканата зала. — Нека се насладят на дълъг и щастлив съвместен живот!

Обикновено тази традиционна наздравица винаги водеше до едно и също нещо — младоженецът се усмихваше гордо, убеден, че е постигнал нещо изключително, а булката се усмихваше, тъй като чувстваше, че тя е причината за това. Гостите се усмихваха, защото една сватба между благородни семейства спояваше както връзките между тях, така и големите им богатства, а това от своя страна беше достатъчен повод за празнуване.

Но не и днес. Не и на четиринайсетия ден от октомври 1497 година.

След като произнесе тоста, братът на херцога вдигна бокала си и се усмихна мрачно на младоженеца. Приятелите му веднага последваха примера му, усмихвайки се на хората от семейството на булката, които също вдигнаха чаши и се спогледаха студено един друг. Младоженецът, който единствен сред присъстващите изглеждаше недосегаем за враждебността, царяща в залата, се усмихна спокойно на невестата си с чаша в ръка, но очите му останаха студени.

Що се отнася до булката, тя изобщо не се опитваше да се усмихва. Изглеждаше разгневена и бясна.

Всъщност Дженифър беше толкова ужасена, че едва ли забелязваше някого от присъстващите. В този момент цялото й същество бе съсредоточено върху отчаяната й молитва към Бога, който, дали от липса на внимание, или от липса на интерес, й бе отредил тази тъжна участ. „Господи — изричаше безмълвно тя, — ако ще правиш нещо, за да спреш това бракосъчетание, трябва да го направиш бързо, или след пет минути ще бъде вече твърде късно! Със сигурност заслужавам нещо по-добро от нежелания брак с човека, отнел моята девственост! Много добре знаеш, че не му се отдадох просто така!“

Съзнавайки обаче колко е безразсъдно да се обвинява Всемогъщия, тя бързо го удари на молба: „Нима не съм се опитвала винаги да ти служа добре? Нима не съм ти се подчинявала винаги?“

— НЕ ВИНАГИ, ДЖЕНИФЪР! — прогърмя божият глас в съзнанието й.

— Добре, де, почти винаги! — поправи се девойката. — Ходех на служба всеки ден, с изключение на случаите, когато бях болна, което беше много рядко, и казвах молитвите си всяка сутрин и всяка вечер, освен когато заспивах, преди да съм свършила. И се опитвах, наистина се опитвах да бъда това, което добрите сестри от абатството ме учеха да бъда. Знаеш колко силно се опитвах! Знаеш! Господи! — отчаяно проплака момичето. — Ако ми помогнеш да се отърва от тази участ, никога няма да бъда твърдоглава или импулсивна!

— ТОВА НЕ ГО ВЯРВАМ, ДЖЕНИФЪР! — избумтя подозрително божият глас.

— Не, заклевам се! — съвсем откровено заяви тя, опитвайки се да сключи сделка. — Ще направя всичко, което поискаш, ще се върна в абатството и ще посветя целия си живот на молитви, и…

— Брачният договор бе подписан, както си му е редът. Извикайте свещеник — нареди лорд Балфур и дъхът на Дженифър застина в гърдите й. В съзнанието й изведнъж изникнаха всички картини на бъдещите страдания, които трябваше да преживее.

— Господи! — замоли се тя. — Защо ми причиняваш всичко това? Няма да позволиш това да се случи с мен, нали?

Голямата зала бе потънала в мълчание, а портите се отвориха.

— НАПРОТИВ, ДЖЕНИФЪР.

Тълпата се раздели, за да пропусне свещеника, и младоженката се почувства така, все едно животът й бе пред своя край. Младоженецът пристъпи напред, заставайки до нея, и Дженифър инстинктивно се отдръпна, а стомахът й се свиваше от отвращение и унижение от тази нежелана близост. Ако знаеше само до какво щеше да доведе необмислената й постъпка! Защо беше толкова импулсивна и безразсъдна!

Затвори очи, за да не вижда враждебните лица на англичаните, и мрачните физиономии на шотландските си роднини, и прозря жестоката истина — именно импулсивността и безразсъдството, най-големите й недостатъци, я бяха довели до този ужасен край. Тези две качества заедно с отчаяното желание да се хареса на баща си и да го накара да я заобича поне колкото доведените му синове, бяха довели до нещастието й.

Когато беше на петнайсет, тези неща я бяха накарали да си отмъсти на лукавия си злобен брат по начин, който й изглеждаше съвсем почтен и благороден — тя надяна тайно доспехите на рода Мерик, след което пришпори коня си срещу него на арената. Всичко си беше съвсем честно, обаче баща й, изглежда, не мислеше така. Той я напердаши здраво още там, на полето на честта, но за нея остана малкото удовлетворение, че е успяла да събори от коня доведения си брат в открита схватка.

Предишната година тези качества на характера й я накараха да се държи така, че лорд Болдър оттегли молбата си за ръката й, разрушавайки по този начин отдавна лелеяната мечта на баща й за сливане на двата рода. Тези неща на свой ред доведоха до изпращането й в абатството в Белкърк, където преди седем седмици се превърна в лесна плячка за мародерите на Черния вълк.

И сега заради всичко това беше принудена да се омъжи за врага си — жесток английски воин, чиито войски бяха окупирали страната й; за човека, който я беше пленил и я бе превърнал в свой затворник; за човека, който бе отнел девствеността й и бе потъпкал честта й.

Но вече бе твърде късно за молитви и обещания. Съдбата й беше решена от онзи миг преди седем седмици, когато бе съборена в краката на арогантния звяр пред нея, овързана като яребица за печене.

Дженифър преглътна. Не, още преди това — тя пое по пътеката на бедствията по-рано същия ден, когато не обърна внимание на предупрежденията, че армията на Черния вълк е наблизо.

Но как да им повярва? „Черният вълк настъпва към нас!“ — беше ужасеният зов на обречените, който се надигаше почти всяка седмица през последните пет години. За съжаление обаче точно на този ден преди седем седмици съобщението се бе оказало истина.

Насъбралата се тълпа се раздвижи неспокойно, очаквайки появата на свещеника, но Дженифър бе потънала изцяло в спомените си от онзи далечен ден…

Това беше един изключително хубав ден — небето бе искрящо синьо, а въздухът беше изпълнен с благоухания. Слънцето блестеше над абатството, обливайки готическите му кули и изящни куполи в ярка златиста светлина, и огряваше с лъчите си заспалото градче Белкърк, славещо се с абатството си, двете си бакалници, трийсет и четирите къщурки и общинския каменен кладенец, разположен в центъра му, където жителите се събираха всеки неделен следобед. На един далечен хълм овчар наглеждаше стадото си, докато на малка полянка недалеч от кладенеца Дженифър играеше на „сляпа баба“ със сирачетата, които абатството бе поверило на нейните грижи.

Момичето въздъхна и затвори очи, сякаш повторното преживяване на спомените можеше да ги промени. Ето, вече беше там, на малката полянка, заобиколена от деца, а главата й бе напълно скрита под плътната качулка.

— Къде си, Том Макгивърн? — извика тя, опипвайки въздуха с ръце, преструвайки се, че не може да открие кикотещото се деветгодишно момче, което се намираше само на трийсетина сантиметра вляво от нея, ако вярваше на ушите си. Ръмжейки под качулката, тя бе възприела позата на класическо чудовище — ръцете й бяха протегнати напред, пръстите — широко разперени като лапи на звяр, а тялото й се клатушкаше тромаво.

— Не можеш да ми избягаш, Том Макгивърн — изрече с дълбок, зловещ глас.

— Да, да! — извика детето от дясната й страна. — Ти не можеш да ме хванеш, чудовище такова!

— Напротив, мога! — заплаши го Джени, след което рязко се обърна наляво, при което децата се запревиваха от смях в скривалищата си зад дърветата и между храстите.

— Пипнах те! — извика младата жена няколко минути по-късно, когато сграбчи китката на едно смеещо се детенце. Останала без дъх от смях, Джени свали качулката си, за да види коя бе жертвата й, без да обръща внимание на разпилялата се по раменете й червеникавозлатиста коса.

— Хвана Мери! Хвана Мери! — закрещяха възторжено дечицата. — Сега Мери ще бъде „сляпата баба“!

Петгодишното момиченце погледна към Джени, а големите му лешникови очи се бяха ококорили от страх.

— Моля ви! — прошепна то, хванало крака на жената. — Аз… аз не искам да нося това. Там е тъмно. Трябва ли да го нося?

Усмихвайки се окуражително, Дженифър нежно погали детенцето по косичката.

— Щом не искаш, няма — каза й.

— Страх ме е от тъмното — призна й Мери, а нежните му раменца трепереха от срам.

Джени хвана детето под мишниците, вдигна го и го прегърна силно.

— Всеки се бои от нещо — рече. — Аз например ужасно се страхувам от… жаби!

Момиченцето изобщо не забеляза благородната лъжа и се усмихна.

— Жаби! — повтори. — Аз харесвам жабите. Те не са страшни.

— Виждаш ли? — каза й Дженифър, докато я спускаше на земята. — Ти си много храбра. По-храбра си от мен.

— Лейди Джени се страхува от глупавите жаби! — извика детенцето на другарчетата си, докато се разбягваха надалеч.

— Не е вярно, тя… — започна Том, готов веднага да защити красивата лейди Дженифър, която въпреки високия си сан изобщо не се притесняваше да върши лудории. Нерядко запряташе поли и нагазваше в езерото, за да му помогне да хване някоя голяма жаба, или се катереше по дървото, на което се бе покачил малкият Уили и после се страхуваше да слезе оттам.

Том веднага затвори уста, щом видя многозначителния поглед на Дженифър, съгласявайки се да не оспорва думите й.

— Аз ще сложа качулката — рече той, взирайки се в седемнайсетгодишното момиче, което носеше одеждите на млада монахиня, но изобщо не приличаше на такава.

— Ред е на Том да носи качулката — съгласи се Джени, подавайки му я. Усмихната, тя наблюдаваше как децата се юрват към любимите си скривалища, след което взе булото и покривалото за глава, които бе свалила по време на играта. Възнамеряваше да се поразходи до обществения кладенец, където любопитните жители вече нетърпеливо разпитваха някои представители на клановете, връщащи се от сраженията срещу англичаните в Корнуол. Те минаваха през Белкърк на път за родните си места и на Джени също й бе интересно да научи последните известия, ето защо тъкмо се приготвяше да си сложи булото и покривалото, когато един от селяните извика:

— Лейди Дженифър! Елате бързо — има новини за баща ви!

Тя хукна с разпилени коси, забравила напълно за благоприличието. Децата забелязаха вълнението й и също се втурнаха по петите й.

— Какви новини? — попита запъхтяно, докато погледът й обхождаше безизразните лица на представителите на клановете. Един от тях пристъпи напред, сваляйки почтително шлема си, и я попита:

— Вие ли сте дъщерята на владетеля на „Мерик“?

При споменаването на името „Мерик“ двама от мъжете край кладенеца внезапно замръзнаха, зарязвайки кофата с вода и разменяйки учудени, злобни погледи, след което отново възобновиха заниманието си, скривайки лица в сенките.

— Да — отвърна невъзмутимо Дженифър. — Вие носите новини от баща ми, така ли е?

— Да, милейди. Той идва насам с голяма войска.

— Благодаря на Бога — въздъхна с облекчение девойката. — Как завърши битката при Корнуол? — попита след малко, готова да забрави личните си тревоги и да посвети вниманието си на шотландците, сражавали се на страната на крал Джеймс, подкрепил Едуард V в борбата му за английския престол.

Изражението на лицето му подсказа отговора на Дженифър още преди да е задала въпроса.

— Всичко бе свършило, когато си тръгнахме. В Корк и Тоунтън изглеждаше, че сякаш ще победим, същото мога да кажа и за Корнуол, докато самият дявол не се притече на помощ на Хенри, вземайки армията му под свое командване.

— Дяволът? — повтори Джени неразбиращо. Лицето на мъжа пред нея се изкриви от ненавист.

— Да, дяволът — самият Черен вълк, дано се пържи в пъкъла, откъдето се е пръкнал!

Две от селянките мигновено се прекръстиха при споменаването на Черния вълк — най-мразения и страшен враг на Шотландия. Обаче следващите думи на мъжа ги накараха да потреперят от страх:

— Черният вълк се връща в Шотландия. Хенри го изпраща с нови сили да се бие с нас, задето подкрепяме крал Едуард. Ще настанат кланета и кръвопролития, също както последния път, когато беше тук, само дето сега ще е още по-лошо, помнете ми думата! Клановете бързат да се приберат по домовете си и да се подготвят за битка. Мисля, че Вълкът ще нападне първо „Мерик“, преди да се нахвърли върху останалите от нас, защото хората от вашия клан избиха най-много англичани в битката при Корнуол!

Изричайки тези думи, той се поклони вежливо, сложи шлема си и се метна на коня си.

Малко след това насъбралите се край кладенеца хора взеха да се разотиват по къщите си, а оцелелите от битката поеха по пътя, извиващ се през чукарите и моравите, водещ нагоре към хълмистите земи.

Двама от мъжете обаче не продължиха по пътя. Те стигнаха до първия завой, след което внезапно обърнаха конете си надясно, пришпорвайки ги в галоп към гората.

Ако Джени ги бе наблюдавала, щеше да ги види как препускат между дърветата покрай пътя вдясно от нея. Обаче през това време се беше замислила върху предстоящия кошмар, който щеше да връхлети жителите на Белкърк. Селището се намираше точно на пътя между Англия и замъка „Мерик“.

— Вълкът идва! — крещеше една жена, притиснала дете към гърдите си, сякаш така можеше да го защити. — Боже, имай жал над нас!

— „Мерик“ ще удари той — извика един мъж, а в гласа му се усещаше страх. — Господаря на „Мерик“ ще иска той, него да захапе в челюстите си, но тежко и горко на Белкърк…

— Да — включи се и един старец, — Белкърк ще бъде опустошен.

Изведнъж въздухът се изпълни със злокобни предсказания за пожари, разруха, кланета и смърт и децата се скупчиха около Джени, обзети от ужас. За шотландците Черният вълк бе по-страшен от самия дявол, както и много по-опасен — все пак дяволът беше само зъл дух, докато графът бе от плът и кръв, един истински господар на злото. Шотландците често използваха неговата страшна сянка, за да плашат децата си, и изричаха предупреждението: „Вълкът ще те хване!“

Изнервена от истерията около това, което според нея беше повече мит, отколкото истина, Дженифър повиши тон, опитвайки се да привлече вниманието на селяните:

— По-вероятно е той да се върне при своя езически крал, където да си оближе раните, нанесени му от нас — заяви тя, прегръщайки насъбралите се около нея дечица. — А ако не стори това, навярно ще избере да нападне по-уязвима крепост от „Мерик“.

Думите и тонът, с който бяха изречени, веднага привлякоха вниманието на присъстващите към нея. Не от ненужно перчене обаче реши да проговори тя — все пак беше от рода Мерик, а един Мерик никога не си позволява да проявява страх. Стотици пъти бе чувала как баща й говори на доведените й братя и напълно бе възприела неговите убеждения. Освен това селяните плашеха децата, а на нея не й се искаше това да продължава.

Мери се притисна в полите й и с тънко гласче попита:

— Не ви ли е страх от Черния вълк, лейди Джени?

— Разбира се, че не! — отвърна й тя с усмивка.

— Хората казват — включи се и Том, — че Вълкът е висок като дърво!

— Ха! Дърво! — засмя се Дженифър, опитвайки се да се пошегува с Вълка и легендите, които се разправяха за него. — Много бих искала да го видя как се качва на коня си! Сигурно и четирима оръженосци не могат да го вдигнат на седлото!

Някои от дечицата се засмяха, точно каквото бе целяла девойката.

— Чувал съм — рече малкият Уил, — че Черният вълк събарял крепостните стени с голи ръце и пиел човешка кръв!

— Значи затова е толкова зъл — защото страда от стомашно разстройство! Ако дойде в Белкърк, ще му предложим превъзходна шотландска бира!

— Тате рече — започна друго дете, — че до него яздел истински великан, наречен Арик, който имал огромна секира, с която накълцвал на парчета малките деца…

— А аз пък съм чувал, че…

Джени ги прекъсна със смях:

— Нека ви кажа какво съм чувала аз — и ги поведе към абатството. — Чувала съм — започна да импровизира тя, — че бил толкова стар, та трябвало да присвива очи, за да може изобщо да види нещо.

Тя изкриви лице в комична гримаса, протегна напред ръце и се заклатушка като пияна.

През целия път до абатството продължи да говори на децата, а те охотно се включиха в играта, добавяйки свои собствени измислици, за да направят образа на Вълка още по-абсурден.

Небето изведнъж притъмня. Джени тъкмо щеше да каже поредната шега за херцога, когато зърна група ездачи, приближаващи се по пътя към тях. Красиво момиче, облечено също като нея в сиво расо, с бяло покривало на главата и сив воал, яздеше най-отпред, седнало настрани на седлото, а покорната му усмивка потвърждаваше онова, което Джени и без това вече знаеше.

На девойката й се прииска да се хвърли напред, но бързо се овладя и остана на мястото си. Погледът й се насочи към баща й, после обходи и останалите ездачи. Те я изгледаха със същото сурово неодобрение, което й бяха демонстрирали от момента, в който доведеният й брат разпространи гнусната си история.

Джени каза на децата да се приберат веднага в абатството и остана на пътя, изчаквайки групата да се приближи.

Баща й, който очевидно бе отседнал в абатството, където Брена — доведената й сестра — също бе изпратена, скочи от коня си, след което помогна на Брена да слезе на земята. После се обърна към Дженифър, разтвори широко ръце и тя се хвърли в прегръдките му, докато не спираше да говори:

— Татко! Толкова ми липсвахте! Не съм ви виждала от две години! Добре ли сте? Добре изглеждате. Изобщо не сте се променили!

Внимателно отмествайки ръцете й от врата си, лорд Мерик я отдръпна от себе си, оглеждайки разрошената й коса, поруменелите й бузи и измачканото й расо. Джени се молеше горещо той да одобри външния й вид, както и докладът на игуменката за държанието й да му е харесал.

Преди две лета поведението й бе станало причина да я изпратят в манастира; след няколко месеца баща й бе решил и Брена да отиде при нея за по-голяма безопасност, а той самият потегли на война. Под строгите наставления на монахините Дженифър започна да оценява силните си страни и да преодолява недостатъците си. Сега обаче се чудеше какво ли вижда баща й — дали младата дама, която бе превъзмогнала слабостите си, или непослушното момиче, което беше преди две години. Сините му очи се спряха на лицето й и той рече:

— Станала си жена, Дженифър!

Сърцето на девойката запърха в гърдите. От устата на сдържания й баща това си беше комплимент!

— Промених се и в други отношения, татко — отвърна му сияеща тя. — Сега съм доста по-различна.

— Не толкова много, момичето ми — повдигайки побелелите си рунтави вежди, той се вгледа в булото и покривалото за глава, които още бяха в ръката й.

— О-о! — възкликна девойката усмихната и побърза да обясни. — Играехме на „сляпа баба“ с… ъ-ъ… децата и нямаше как да сложа качулката си, ако бях с тези неща. Видя ли игуменката? Какво ти каза майка Амброуз?

В сериозните му очи проблесна смях.

— Каза ми — отвърна сухо той, — че имаш навика да седиш на онзи хълм, загледана нанякъде, и да си мечтаеш, което май звучи доста познато, девойче. Както и че имаш обичая да задрямваш по време на служба, ако свещеникът продължи ритуала по-дългичко, отколкото е необходимо според теб. Това също ми звучи познато.

Сърцето на Джени се сви от очевидното предателство на игуменката, на която толкова се възхищаваше. В известен смисъл майка Амброуз също беше крупен земевладелец и контролираше приходите от фермите и добитъка, собственост на чудесното абатство, седеше начело на масата, когато имаше посетители, и се занимаваше с всички дела, засягащи както миряните, трудещи се по манастирските земи, така и монахините, водещи уединен живот зад високите стени.

Брена беше ужасена от строгата жена, но Джени я обичаше. Ето защо очевидното й предателство я нарани толкова силно.

Следващите думи на баща й обаче прогониха разочарованието й.

— Майка Амброуз ми каза още — призна той с груба гордост, — че имаш глава на раменете си, също като нея. Рече, че си истински представител на рода Мерик, с достатъчно смелост да бъдеш водач на собствения си клан. Ала както знаем, ти никога няма да бъдеш такава — завърши той, унищожавайки една от най-съкровените мечти на Джени.

Тя се помъчи да задържи усмивката на лицето си и да скрие болката от това, че я лишават от нейно изконно право — право, което се полагаше единствено на нея, докато баща й не се ожени за овдовялата майка на Брена и не получи трима доведени синове и още една дъщеря.

Аликзандър, най-големият от братята, щеше да получи това, което бе обещано на нея. Това нямаше да е толкова зле, ако той беше свестен или поне справедлив, но Аликзандър бе коварен и лукав лъжец, и Джени го знаеше. За по-малко от година, откакто бе заживял в замъка „Мерик“, той бе започнал да разпространява такива гнусни и отвратителни клевети по неин адрес, че успя да настрои целия клан срещу нея. Още я болеше от тази загуба. Дори и сега, докато хората от клана й стояха пред нея и се преструваха, че изобщо не я забелязват, Дженифър едва успя да се удържи да не ги помоли за прошка за нещата, които никога не бе направила.

Уилям, средният брат, беше като Брена — нежен и стеснителен — докато Малкълм, най-малкият, бе зъл и подъл като Аликзандър.

— Игуменката ми рече — продължаваше баща й, — че си мила и любезна, но и че си момиче с характер.

— Казала е всичко това? — В друг случай Джени би се зарадвала много на тези думи, но погледът й попадна върху лицето на баща й, което никога не бе изглеждало по-мрачно и напрегнато. Дори гласът му излъчваше напрежение, докато изричаше:

— Добре е, че най-накрая си загърбила варварската си необузданост и си се превърнала в такова момиче, каквото в момента си, Дженифър.

Той млъкна, сякаш не можеше (или не искаше) да продължи. Джени смутено попита:

— Защо ми казвате тези неща, татко?

— Защото — отвърна той, поемайки си рязко дъх — бъдещето на целия клан зависи от това как ще отговориш на следващия ми въпрос.

Думите му отекнаха в главата й като мощните звуци на бойна тръба, оставяйки девойката поразена от въодушевление и радост. „Бъдещето на целия клан зависи от теб…“ Бе толкова щастлива, че не можеше да повярва на ушите си. Като че ли беше на върха на хълма, издигащ се над абатството, унесена в любимия си блян — този, в който баща й се приближава до нея и казва: „Дженифър, бъдещето на целия клан зависи от теб. Не от твоите доведени братя. Само от теб.“ Това беше възможността, за която си мечтаеше от толкова дълго време — да докаже на хората от клана си на какво е способна и да спечели отново любовта им. В този блян винаги си представяше как извършва някакво храбро и опасно дело, като например това да проникне в замъка на Черния вълк и да го плени без чужда помощ.

Дженифър се вгледа в лицето на баща си.

— Какво искате да сторя, татко? — попита нетърпеливо. — Само ми кажете, и ще го направя! Ще направя всичко, което…

— Ще се омъжиш ли за Едрик Макферсън?

— Мо-о-о-оля? — зяпна ужасената героиня от бляна на Дженифър. Едрик Макферсън беше по-възрастен от баща й — съсухрен и сбръчкан мъж, чието присъствие я плашеше, а погледът му караше кожата й да настръхва всеки път, когато го срещнеше, откакто бе започнала да се превръща в жена.

— Е, ще го направиш ли, или не?

Изящните вежди на Джени се смръщиха.

— Защо? — попита тя. Лицето му стана мрачно:

— Претърпяхме големи загуби при Корнуол, момиче — половината ни бойци са мъртви. Аликзандър беше убит в битката. Загина като един истински Мерик — добави баща й с мрачна гордост. — Би се до самия край.

— Радвам се, че вие сте оцелели, татко — рече тя, неспособна да изпита нищо повече от мимолетно усещане за скръб по доведения си брат, който бе превърнал живота й в истински ад. Сега повече от всичко й се искаше да може да направи нещо, с което да накара баща си да се гордее с нея. — Знам, че го обичахте като ваш собствен син.

Той прие съчувствието й с кратко кимване, след което веднага продължи:

— Сред клановете имаше много хора, които бяха против това да отидем до Корнуол и да се бием за каузата на крал Джеймс, но мъжете въпреки всичко ме последваха. За англичаните не е никаква тайна, че моето влияние е причината толкова шотландски бойци да се съберат край Корнуол, и сега английският крал жадува възмездие. Той изпраща Вълка в Шотландия, за да срине „Мерик“. — В гласа му се долавяше болка. — Не сме в състояние да издържим каквато и да е обсада сега… особено ако кланът на Макферсън не ни се притече на помощ. Той има достатъчно влияние върху дузина други кланове, за да ги накара да се присъединят и те към нас.

Главата на Джени се замая. Аликзандър беше мъртъв, а Вълкът наистина щеше да нападне дома й…

Резкият глас на баща й моментално я извади от унеса й:

— Дженифър! Слушаш ли изобщо какво ти говоря? Макферсън обеща да ни окаже подкрепа в битката, но само ако ти го избереш за съпруг.

По линия на майка си Джени беше наследила графска титла и богато имение, граничещо със земите на Макферсън.

— Той иска земята, нали? — попита с надежда, припомняйки си начина, по който погледът на Макферсън се бе плъзнал по тялото й, когато се бе отбил да я види в абатството, уж на „светска визита“.

— Да.

— Не можем ли просто да му я дадем като отплата за помощта му? — предложи тя отчаяно, готова веднага да пожертва прекрасното имение без никакви колебания, само за доброто на нейния народ.

— Той изобщо няма да се съгласи на това! — ядосано изрече баща й. — Да се сражаваш за родствениците си е доблестно, но Едрик няма да изпрати собствените си хора да се бият за някой друг, а после да приеме твоите земи, сякаш е бил наемен войник.

— Но ако иска това имение толкова много, навярно има някакъв друг начин…

— Той иска теб. Извести ме за това още докато бях в Корнуол. — Погледът му се спря на лицето й, допреди няколко месеца по момичешки обикновено, а сега излъчващо някаква екзотична красота. — Приличаш на майка си, момиче, и си възбудила апетита на един старец. Нямаше да те питам за това, ако имаше друга възможност. Обаче ти винаги си ми казвала, че би направила всичко за своя клан.

Стомахът на Дженифър се сви при мисълта да посвети тялото и живота си на един мъж, от когото се отвращаваше. Независимо от това обаче тя гордо вдигна глава, смело погледна баща си в очите и промълви:

— Добре, татко. Да дойда ли с вас сега?

Изражението на гордост и облекчение, изписано на лицето му, я накара да се чувства почти доволна от направената саможертва. Той поклати глава:

— Засега най-добре ще бъде да останеш тук с Брена. Нямаме излишни коне, а трябва да стигнем по възможно най-бързия начин до „Мерик“ и да започнем приготовленията за битката. Ще уведомя Макферсън, че сме съгласни за сватбата, след което ще изпратя някого да те вземе и да те заведе при Макферсън.

Когато баща й се обърна да се качи на коня си, Дженифър се приближи до ездачите, които едно време бяха нейни приятели и другари в игрите. Надявайки се, че поне някои от тях са чули съгласието й за женитбата и че това може да премахне презрението, което изпитваха към нея, тя се спря до коня на един червенокос мъж.

— Добър ти ден, Реналд Гарвин — рече. — Как е съпругата ти?

Той я изгледа студено и рязко отвърна:

— Добре, надявам се.

Джени преглътна грубото отношение на човека, който навремето я бе учил да лови риба в реката и се бе превивал от смях, когато момичето бе цамбурнало във водата, и се обърна към мъжа до Реналд:

— Ами ти, Майкъл Маклеод? Продължава ли да те боли кракът?

Ледени сини очи срещнаха нейните, след което веднага се отклониха встрани.

Когато се обърна към третия ездач, гласът й звучеше умолително:

— Гарик Кармайкъл, вече минаха четири години, откакто твоята Беки се удави. Искам да ти се закълна, както ти се бях заклела и тогава, че не съм я бутала в реката. Изобщо не сме се карали — това беше лъжа, измислена от Аликзандър, за да…

С лице, сякаш издялано от гранит, Гарик Кармайкъл подкара коня си напред. Без дори да я погледнат, останалите мъже се заизнизваха покрай нея.

Единствено старият Джош, оръжейникът на клана, спря коня си. Той се наведе и сложи ръка на главата й.

— Знам, че казваш истината, момиче — рече. Меките му кафяви очи срещнаха нейните и тя едва сдържа сълзите си. — Гарик Кармайкъл и другите може и да са заблудени от ангелското личице на Аликзандър, но не и стария Джош. Хич няма да ме видиш да скърбя за него. Кланът ще е много по-добре, ако младият Уилям го ръководи. — Кармайкъл и останалите ще мислят другояче, когато се омъжиш за Макферсън заради тях и заради баща си.

— Къде са доведените ми братя? — попита момичето, опитвайки се да смени темата, за да не избухне в плач.

— Прибират се вкъщи по друг път. Не можем да сме сигурни, че Вълкът няма да ни нападне, докато се изтегляме към дома, затова се разделихме на две. — Той отново я потупа по главата и подкара коня си напред.

Джени стоеше като замаяна на пътя, наблюдавайки как ездачите от клана й се изгубват един по един зад завоя.

— Става тъмно — каза Брена, която през цялото време беше стояла наблизо. Гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Трябва да се прибираме в манастира.

Манастирът. Само преди някакви си три часа Джени бе излязла оттам в добро настроение и изпълнена с желание за живот, а сега се чувстваше мъртва.

— Прибирай се без мен. Аз… аз не мога да дойда веднага. Имам нужда да се кача на хълма и да поседя малко там.

— Игуменката ще се ядоса, ако не се приберем преди здрачаване — рече Брена загрижено. Винаги ставаше така. Джени нарушаваше правилата, а другото момиче се ужасяваше от това. Брена беше свенлива, покорна и красива, с руса коса и лешникови очи. Колкото тя бе боязлива и плаха, толкова Дженифър беше импулсивна и смела. Без Джени Брена нямаше да има нито едно приключение — даже нямаше да знае какво е това кавга — а пък без Брена Джени щеше да е изживяла къде-къде повече приключения, както и да е минала през доста повече кавги. В крайна сметка двете момичета не можеха едно без друго и всяко се стараеше да предпазва доведената си сестра.

Брена се поколеба, но после с треперещо гласче изрече:

— Добре. Ще дойда с теб. Ако останеш сама, ще изгубиш представа за времето и като нищо може да се натъкнеш на… на някоя мечка в тъмното.

В този момент възможността да бъде убита от мечка не изглеждаше никак зле на Джени — струваше й се, че бъдещето й е забулено в мрак и не я чака нищо хубаво. Въпреки че й се искаше да постои навън, мисълта за притесненията на Брена от игуменката я накараха да поклати глава.

— Не, по-добре да се връщаме.

Без да обръща никакво внимание на думите й, Брена я хвана за ръката и я поведе наляво, към хълма, издигащ се над абатството. Дженифър се удиви — за пръв път доведената й сестра водеше, а тя я следваше.

Сред дърветата край пътя две сенки се прокрадваха, движейки се едновременно с момичетата, които тъкмо изкачваха склона.

Още не бяха стигнали билото, когато Джени каза:

— Като се замислиш, всъщност сега имам възможност да извърша едно важно и благородно дело — тя погледна Брена, — като се омъжа за Макферсън заради добруването на хората ми.

— Да, ти си като Жана д’Арк — съгласи се спътничката й, — която води хората си към победа!

— Само дето трябва да се омъжа за Едрик Макферсън.

— А това — завърши Брена окуражаващо — е много по-ужасна съдба от тази на горката французойка!

Двете момичета се засмяха.

Почти бяха стигнали върха на хълма, когато Брена попита:

— Какво имаше предвид татко, когато каза, че приличаш на майка си?

— Не знам — отвърна чистосърдечно Джени. — Майката игуменка казва, че трябвало да се пазя от ефекта, който съм щяла да имам върху мъжете, когато напусна манастира.

— Какво ли означава това?

Дженифър сви рамене.

— Не знам. Как ти изглеждам всъщност? Не съм виждала лицето си от две години, освен когато случайно зърна отражението си във водата. Много ли съм се променила?

— О, да — засмя се Брена. — Дори Аликзандър не би могъл да те нарече кльощава и обикновена сега или пък да каже, че косата ти има цвета на морков.

— Брена! — прекъсна я Джени, изненадана от грубостта й. — Не ти ли е мъчно за Аликзандър? Та той беше твой брат!

— Да не говорим повече за това — отвърна й светлокосата девойка. — Когато татко ми каза, плаках, но сълзите ми бяха малко и се чувствам виновна, тъй като не го обичах достатъчно. Нито тогава, нито сега. Просто не можех. Той беше толкова… лош. Не е хубаво човек да говори такива неща за мъртвите, но наистина не мога да измисля какво добро да кажа за него. — Гласът й заглъхна и тя се загърна в наметалото си, взирайки се в Джени с безмълвна молба да сменят темата на разговора.

— Кажи ми тогава как изглеждам — бързо попита червенокосата девойка и силно прегърна сестра си.

Те спряха и на красивото лице на Брена разцъфна замислена усмивка, докато лешниковият й поглед изучаваше чертите на сестра й и се изгубваше в красивите й тъмносини очи, бистри като кристал, над които се извиваха изящни тънки вежди.

— Ами… ти си… доста хубава!

— Добре, де, ама виждаш ли нещо необичайно в мен? Нещо, което би накарало мъжете да се държат странно?

— Не — заяви Брена. — Нищо подобно.

Един мъж би отговорил по доста по-различен начин на този въпрос. Дженифър имаше сочни устни, които сякаш зовяха да бъдат целунати, очи като сапфири, които поразяваха и подканваха, коси като червенозлатист сатен и слабо, чувствено тяло, като че ли създадено само за мъжки ръце.

— Очите ти са сини — започна Брена, опитвайки се да я опише, и Дженифър се закиска.

— Бяха сини преди две години — рече тя.

Брена понечи да й отговори, но в същия момент думите й се превърнаха в писък, внезапно потушен от ръката, която бе запушила устата й.

Джени се наведе, инстинктивно очаквайки някой да я нападне отзад, но вече беше твърде късно. Тя гледаше с ужас как повличат Брена към дърветата, а в следващата секунда същата участ сполетя и нея. Напразно риташе и викаше. Брена бе метната на коня на похитителя си като чувал с брашно, а отпуснатите й крайници недвусмислено показваха, че е изгубила съзнание. Когато незнайният нападател на Дженифър я хвърли върху коня, тя се претърколи от другата страна, падна в листата и калта и тъкмо се изправяше, когато отново бе впримчена в хватката му. Джени изподра лицето му с ноктите си и здраво го ритна в пищяла. Светлокосият мъж извика и я изпусна за момент, тя използва това и се втурна през гората, но кракът й се заплете в някакъв корен и тя се строполи по лице, удряйки главата си в някакъв камък.

— Подай ми въжето — каза братът на Вълка и на лицето му се появи мрачна усмивка, докато се взираше в спътника си.

Стефан Уестморланд омота пелерината си около главата й и стегна ръцете й, след което овърза въжето около кръста й, метна я на седлото и се качи на коня си до нея.