Кралството на мечтите

Петнайсета глава

Джени стоеше сама на балкона, зареяла поглед към мержелеещите се каменисти възвишения в далечината. Вятърът си играеше с буйната й коса, а ръцете й здраво стискаха каменния парапет пред нея. Надеждата, че нейният „годеник“ няма да пристигне за сватбата, бяха помръкнали преди няколко минути, когато един от стражите гръмко обяви, че конниците се приближават. Сто и петдесет рицари яздеха в момента към спуснатия мост на крепостта, а последните лъчи на залязващото слънце караха доспехите им да сияят като злато. Образът на озъбената вълча муцуна изникна пред очите й, изрисуван върху сините знамена, парадните сбруи на конете и наметалата на рицарите.

Тя стоеше на балкона и наблюдаваше приближаващия се кортеж. Вече можеше да различи, че сред ездачите има и жени, както и че не всички знамена носеха отличителните знаци на Вълка. Бяха й казали, че някои английски благородници също ще присъстват на церемонията, но тя не предполагаше, че ще има и представителки на нежния пол. Погледът й неохотно се насочи към широкоплещестия мъж, яздещ в началото на колоната — без шлем, щит или меч, върху гърба на величествен черен жребец с развяващи се опашка и грива, които можеха да бъдат наследени единствено от Тор. До Ройс яздеше Арик, също гологлав и без оръжие, което, както Джени предположи, навярно изразяваше презрението им към всеки жалък опит на клана Мерик да направи покушение върху живота им.

От това разстояние не можеше да различи лицето му, но сякаш усетил, че го наблюдават, Вълкът вдигна глава и погледът му се плъзна по зъберите на замъка. Без да се замисля, Дженифър импулсивно отстъпи от парапета и притисна гръб в стената, опитвайки се да се скрие от взора му. Страх. Първото чувство, което изпитваше от много дни насам, осъзна тя с отвращение, беше страх. Момичето изправи рамене и се прибра в замъка.

Два часа по-късно тя бе застанала пред огледалото, взирайки се с любопитство в отражението си. Усещането за приятно вцепенение, което я бе напуснало, докато стоеше на балкона, май си беше отишло завинаги. В нея кипяха най-различни чувства, но лицето й продължаваше да е бледа, лишена от каквито и да е емоции маска.

— Едва ли ще е толкова ужасно, колкото си мислиш, Джени — каза Брена, опитвайки се с всички сили да повдигне духа на сестра си, докато помагаше на двете прислужници да нагласят шлейфа на роклята й. — Всичко ще свърши за по-малко от час.

— Ох, ако можеше и бракът да е толкова кратък като сватбата! — въздъхна по-голямото момиче.

— Сър Стефан е долу в залата — сама го видях. Той няма да позволи на херцога да направи нещо, което би те опозорило. Сър Стефан е честен и благороден рицар.

Джени се обърна, а четката за коса беше още в ръката й.

— Брена, да не би да ми говориш за същия „благороден рицар“, който ни отвлече?

— Е — рече отбранително светлокосата девойка, — за разлика от безбожния си брат, той поне не се опита да сключи с мен някакви безнравствени сделки!

— Права си — съгласи се Дженифър, позабравила за момент собствените си тревоги. — Тази вечер обаче изобщо не бих разчитала на добрата му воля. Мисля си, че сър Стефан ще поиска да ти извие врата веднага щом те види, защото сега знае, че именно ти си го изиграла!

— О, но той съвсем не мисли така! — възкликна Брена. — Даже ми каза, че съм извършила много смела постъпка! Едва тогава ми заяви, че би ми извил врата заради нея. Пък и не изиграх него, а проклетия му брат!

— Вече си успяла да говориш със сър Стефан? — изненада се Джени. Брена никога не бе проявявала и най-малък интерес към някой от младите ухажори, които непрекъснато се навъртаха около нея, а ето че сега се срещаше тайно с последния човек на света, за когото баща й би се съгласил да се омъжи.

— Успях да разменя няколко думи с него в залата, когато отидох да попитам Уилям за нещо — призна Брена, а страните й поруменяха. — Джени — каза меко тя, наклонила глава настрани, — сега, след като между Англия и Шотландия вече царува мир, си мисля, че ще мога честичко да ти изпращам съобщения. И ако ти изпратя нещичко за сър Стефан, ще се погрижиш ли той да го получи?

Джени усети, че светът се разлюлява под краката й.

— Ако си сигурна, че го искаш, да. И — продължи тя, сподавяйки смеха си, който бе резултат на истерия и на опасения за безнадеждната връзка на сестра й — ако сър Стефан ми даде някакво послание за теб, да го включа ли към своите писма?

— Той ми предложи точно това — рече девойката с усмивка.

— Аз… — започна Дженифър, но внезапно млъкна, когато вратата рязко се отвори и в помещението влезе слаба възрастна жена, облечена в демодирана, но прекрасна рокля от гълъбовосив сатен, поръбен със заешка кожа. Погледът на леля Елинор се местеше от едното момиче на другото, а на лицето й бе изписано смущение.

— Знам, че ти си Брена — каза накрая, докато зяпаше към русата девойка, после впери учуден взор в червенокосото момиче, — но може ли това прелестно създание да бъде моята малка Джени?

Тя се загледа в булката, поразена от невероятната й красота. Дженифър бе облечена в рокля от кремаво кадифе и сатен с нисък корсаж и висока талия, а широките ръкави бяха обсипани с перли и блестяха от диаманти и рубини от лакътя до китката. Великолепна пелерина от сатен се спускаше от раменете й, а косата й искреше като златото и рубините, които носеше.

— Кремаво кадифе… — каза леля Елинор. — Толкова непрактично, но толкова красиво! Почти колкото теб!

Джени се хвърли в прегръдките й.

— О, лельо Елинор! Така се радвам, че те виждам! Страхувах се, че няма да можеш да дойдеш…

На вратата се потропа. Брена отвори, след което се обърна към младоженката:

— Джени, татко иска да слизаме долу. Документите били готови за подписване.

Тя бе обхваната от неконтролируем ужас, от който стомахът й се сви на топка и руменината на лицето й изчезна. Леля Елинор я хвана под ръка и я поведе навън. Когато тръгнаха по коридора, до ушите им достигна гълчавата на хората, струпали се в голямата зала на „Мерик“.

— Няма да повярваш на очите си, когато видиш колко народ се е насъбрал долу — избърбори тя, очевидно мислейки си, че голямото множество ще намали страха на Дженифър от срещата с бъдещия й съпруг. — Баща ти е строил стотина от своите войници в единия край на залата, а той — тя подчерта това „той“, макар да беше ясно, че става въпрос за Черния вълк — е разположил също толкова въоръжени мъже в другия край на помещението, точно срещу хората на баща ти.

— Това ми прилича — промълви момичето, докато крачеха по коридора — на приготовления за битка, а не за сватба.

— Е, може и тъй да ти се струва, ама не е. Долу има повече благородници, отколкото рицари. Крал Джеймс сигурно е изпратил половината аристократи от двореца си, за да наблюдават церемонията, а и предводителите на почти всички съседни кланове са тук.

— Да, видях ги да пристигат тази сутрин — рече момичето, а всяка стъпка, която правеше, като че ли беше последната в живота му.

— Крал Хенри сигурно също е искал церемонията да бъде специален повод за празненство, защото е изпратил доста английски благородници, голяма част от които са довели и жените си. Гледката е възхитителна — шотландците и англичаните, събрани на едно място от доста дълго време насам…

Джени започна да слиза по стръмната и тясна вита стълба, водеща към залата.

— Много е тихо тук — забеляза, докато се опитваше да различи нещо друго освен приглушения звук от мъжки гласове, покашляне и нервен женски смях. — Какво ли правят?

— А, навярно се преструват, че другата половина на залата просто не съществува за тях — отбеляза набързо леля Елинор.

На последния завой преди края на стълбите Джени се спря за миг, опитвайки се да се успокои. Тя прехапа устни, вдигна гордо глава, вирна брадичка и пристъпи напред.

В просторното помещение веднага се възцари потискаща тишина. Всички глави мигом се обърнаха към нея и тя се вгледа в стотиците лица, озарени от светлината на факлите, горящи на поставките си на стените. Между тях стояха въоръжените мъже, а дамите и джентълмените се бяха разделили на две големи групи — в едната половина на залата бяха англичаните, а в другата — шотландците. Точно както леля Елинор беше казала.

Не гостите обаче бяха тези, които накараха коленете на Дженифър да се разтреперят неудържимо. Причината за това беше високият, широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на помещението и се взираше в нея с неумолимите си блестящи очи. Бъдещият й съпруг бе загърнат във виненочервения си плащ и излъчваше такава ярост, че дори и сънародниците му гледаха да стоят на разстояние от него.

Лорд Мерик се приближи до дъщеря си и пое ръката й. От двете му страни вървяха стражи, докато Черният вълк стоеше сам. Изглежда, се чувстваше всемогъщ и недосегаем за нищожните си врагове, презирайки необходимостта от защита срещу тях. Баща й я поведе по пътеката в средата на залата — отдясно бяха шотландците, суровите им лица излъчваха стаена ярост към англичаните и съчувствие към нея, а отляво — поданиците на Хенри, които се взираха в нея с неприкрита враждебност. Точно отпред, препречвайки пътя им, подобно на страховит призрак, се извисяваше зловещият силует на бъдещия й съпруг — стъпил здраво, с отметнато назад наметало и скръстени на гърдите ръце. Херцогът я гледаше така, като че ли тя беше някакво отвратително слузесто създание, пълзящо по пода.

Неспособна да издържи на пронизващия му взор, Дженифър извърна очи. Чудеше се дали Уестморланд ще се отдръпне от пътя им и ще ги остави да минат покрай него. Сърцето й заблъска в гърдите досущ като таран по стените на крепост, тя стисна по-здраво ръката на баща си, но дяволът продължаваше да стои непоклатимо като статуя, отказвайки да помръдне, принуждавайки ги да го заобиколят. Това беше, помисли си изплашено момичето, навярно само първата стъпка на презрение и публично унижение, на които щеше да я подлага през остатъка от живота й.

За щастие не разполагаше с много време да мисли за това, понеже я очакваше друго изпитание — брачният договор, който трябваше да бъде подписан, лежеше на масата пред нея, а от двете страни стояха пратениците на крал Хенри и крал Джеймс, чието присъствие трябваше да узакони процедурата.

Щом се приближиха до масата, баща й пусна ръката й и заяви с висок и ясен глас:

— Варваринът вече го подписа.

При тези му думи враждебните настроения се засилиха. Те сякаш разрязваха въздуха като невидими кинжали, прелитащи от шотландците към англичаните и обратно. Обзета от ужас, Дженифър се вгледа в дългия пергамент, където се съдържаха всички онези думи, които определяха зестрата й, обричащи я безвъзвратно на съвместен живот с мъжа, когото тя презираше, а по всяка вероятност и той й отвръщаше със същото. В края на листа се виждаше подписът на бившия й похитител, сега превърнал се в неин тъмничар.

На масата до пергамента имаше перо и мастилница. Дженифър се насили да вземе перото, но треперещата й ръка не се подчини. Пратеникът на крал Джеймс пристъпи напред и девойката го погледна безпомощно.

— Милейди — каза той с благ глас, показвайки на всички в залата, че лейди Дженифър Мерик е дълбоко уважавана от шотландския монарх, — нашият суверен, крал Джеймс, ми нареди да ви предам неговите поздравления и заяви, че цяла Шотландия ви е задължена за саможертвата, която правите в името на скъпата ни родина. Вие сте гордост не само за великия клан Мерик, но и за нашето отечество!

Дали думата „саможертва“ бе произнесена с по-различен тон, зачуди се Джени, но кралският пратеник вече бе взел перото и й го подаваше.

Сякаш отстрани, тя наблюдаваше как ръката й бавно се протяга за него, хваща го и след това подписва проклетия документ. Когато свърши и се изправи, гласът на Стефан Уестморланд вече отекваше в залата:

— Дами и господа! Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата нова невеста!

„Неговата нова невеста“… Думите отекнаха в замъгленото съзнание на Джени, изкарвайки я от унеса й, и тя се огледа стреснато наоколо.

— Мили Боже, не позволявай това да се случи с мен! — почти проплака тя, но вече беше твърде късно. Широко отворените й очи се вторачиха в големите дъбови порти, които тъкмо се бяха отворили, за да пропуснат свещеника, когото всички очакваха.

— Отец Бенедикт… — обяви гръмко баща й. Дъхът на девойката секна.

— …ни извести, че няма да може да дойде. Сърцето й спря да бие.

— Така че сватбата ще трябва да почака до утре.

„Благодаря ти, Господи!“

Дженифър се опита да отстъпи крачка назад от масата, но залата изведнъж започна да се върти около нея и тя не можеше да помръдне. Щеше да припадне, осъзна тя с ням ужас. А най-лошото бе, че най-близкият човек до нея беше не някой друг, а самият Ройс Уестморланд.

Внезапно леля Елинор нададе вик, виждайки пребледнялата и олюляваща се Джени. Тя се хвърли към нея, безцеремонно изблъсквайки с лакти хората около себе си, и само след миг младата жена се озова в обятията й. Суха като пергамент буза се допря до нейната и до болка познат глас промърмори в ухото й:

— Спокойно, спокойно, миличка! Поеми си дълбоко въздух и ще се почувстваш по-добре! Леля Елинор е тук и сега ще ти помогне да се качиш горе.

Светът постепенно започна да си идва на мястото. Дженифър чу как баща й обявява, че отец Бенедикт не се чувствал много добре, но при всички положения щял да се появи утре сутринта, за да извърши бракосъчетанието — жив или мъртъв.

Докато поемаха към изхода на залата, Джени хвърли един бърз поглед на годеника си, любопитна да види каква ли ще е реакцията му на това отлагане. Черният вълк обаче сякаш изобщо не забелязваше присъствието й. Той бе приковал студения си поглед в баща й, наблюдавайки го подозрително. Навън се бе разразила буря и в същия момент една светкавица раздра небето, последвана от тътена на гръмотевицата.

— Обаче — обяви лорд Мерик — празненството ще се проведе тази вечер, както бе планирано. От пратеника на крал Хенри разбрах, че повечето от вас биха искали да потеглят обратно за Англия още утре. Боя се, че ще трябва да останете още един ден, тъй като пътищата ни не са особено подходящи за дълги пътувания, когато се разрази буря.

Глъчката се усили неимоверно. Без да обръща внимание на погледите, вперени в нея, Дженифър мина през претъпканото помещение, хванала леля си под ръка, изкачи се по стълбите и най-накрая се върна в стаята си при уединението и спокойствието.

Когато тежката дъбова врата се затвори зад гърба им, тя се притисна в обятията на по-възрастната жена и зарида неудържимо.

— Няма страшно, няма страшно, миличка! — успокояваше я леля й, потупвайки я по гърба. — Сигурно си се притеснила, когато не съм пристигнала вчера, и си си помислила, че изобщо няма да дойда… Така е, нали?

Преглъщайки сълзите си, Дженифър кимна. Когато баща й предложи леля Елинор да отиде с нея в Англия, това й се стори като единствената светлинка на мрачния хоризонт, прострял се пред нея.

— Но ето че сега съм тук — продължаваше жената, хванала нежно с две ръце лицето на племенничката си, — тук съм и говорих с баща ти тази сутрин. Тук съм и отсега нататък всеки ден ще бъда неотлъчно до теб. Дори и да заминеш да живееш с онзи звяр, ние няма да му обръщаме никакво внимание и ще продължим да си живеем както преди. Нали помниш колко добре си изкарвахме, преди баща ти да ме прогони в Гленкарин. Не че го обвинявам, обаче ми беше ужасно тежко да съм далеч от близките си хора и да не мога да се виждам с тях, когато те имат нужда от мен…

Племенницата й я погледна с проблясващи от сълзи очи и я прегърна толкова силно, че едва не я удуши.

Седнала на огромната маса, без да обръща внимание на триста хилядите души, които пируваха до нея, Дженифър се взираше съсредоточено в другия край на залата. От дясната й страна, допрял лакътя си до нейния, бе застанал мъжът, на когото брачният договор щеше да я обрече завинаги, когато свещеникът ги венчае. През последните два часа, откакто седеше до Вълка, усети ледения му поглед върху себе си само веднъж. Сякаш той не можеше да издържи гледката и само чакаше момента, в който щеше да я сграбчи в ноктите си, за да превърне живота й в истински ад.

Представи си безрадостно бъдеще, изпълнено с болезнени обиди и физически тормоз. Дори и шотландците приемаха като нещо нормално да бият жените си, когато не им се подчиняват. Давайки си сметка за това, както и за нрава и репутацията на херцога, момичето бе сигурно, че го очаква един нещастен и тежък живот. В гърлото й заседна буца, но тя се опита да събере сили и да се изправи храбро срещу нещастията. Леля Елинор щеше да бъде до нея, си каза успокояващо. И някой ден — най-вероятно скоро, имайки предвид страстния си съпруг — щеше да си има деца, които да обича и за които да се грижи. Деца. Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. Едно прекрасно бебенце, което да прегръща — това навярно беше единственото хубаво нещо, което я очакваше.

Ройс надигна бокала си с вино и тя му хвърли крадешком един поглед. Той, както забеляза Дженифър кисело, наблюдаваше в момента играта на една хубавичка акробатка, която балансираше на ръце върху дъска, от която стърчаха остриетата на мечове. Полите й бяха вързани за коленете, за да не паднат върху главата й. В другия край на помещението шутовете с островърхи шапки с топки накрая лудуваха и подскачаха около масата, простираща се по цялата дължина на залата. Чрез празничните забавления и обилната вечеря баща й искаше да покаже на омразните англичани, че Мерик са влиятелен, достоен и заможен род.

Погнусена от явното възхищение на Ройс от акробатката със стройни крака, Джени надигна своя бокал, преструвайки се, че отпива от него, за да отмести поне за миг очи от презрителните погледи на англичаните, които я гледаха с любопитство и насмешка през цялата вечер. Подмятанията, които бе дочула, показваха, че отдавна е претеглена и оценена.

— Погледни тази коса! — бе възкликнала една жена. — Мислех си, че само конете имат гриви с такъв цвят!

— Ами това високомерно лице! — обаждаше се някакъв мъж.

— Ройс няма да издържи надменното й изражение. Обзалагам се, че веднъж да я закара в Клеймор, ще я понатупа добре!

Извръщайки очи от шутовете, момичето погледна към баща си, който седеше от лявата й страна. Тя се изпълни с гордост, докато наблюдаваше аристократичния му профил. Той излъчваше такова достойнство и благородство… Всъщност всеки път, когато го видеше да седи в голямата зала, заслушан в разговорите на съвета и замислен над това какво решение да вземе, тя си мислеше, че Господ сигурно изглежда също като баща й — седнал на своя трон в небесата и издаващ присъда над всяка душа, заставаща пред него.

Днес обаче баща й сякаш се намираше в много особено настроение, вероятно заради неприятните обстоятелства. През цялата вечер, докато разговаряше и вдигаше наздравици с другите водачи на клановете, изглеждаше загрижен и изнервен, но и по някакъв начин странно… доволен. Доволен от някаква добре свършена работа. Като усети, че дъщеря му го наблюдава, лорд Мерик се обърна към нея, а изпълнените му със състрадание сини очи се вгледаха в пребледнялото й лице. Навеждайки се към нея така, че брадата му се допря до бузата й, той прошепна в ухото й:

— Не се притеснявай, момичето ми! Имай кураж — всичко ще бъде наред!

Това се стори на Дженифър толкова абсурдно, че тя не знаеше дали да заплаче, или да се засмее. Виждайки тревогата в разширените й сини очи, той се протегна и хвана нежната длан на дъщеря си в своята, усмихвайки се окуражително.

— Повярвай ми — изрече, — утре всичко ще бъде наред.

Дженифър помръкна. Утре вече щеше да бъде твърде късно. Утре щяха да я венчаят за мъжа, чиито широки рамене вдясно от нея я караха да се чувства жалка и недостойна. Тя му хвърли поглед, за да се увери, че годеникът й не е чул разговора й с баща й, но от това, което зърна, заключи, че няма такава опасност. Вниманието на херцога бе насочено другаде. Престанал да зяпа с възхищение гъвкавата акробатка, сега Ройс се взираше право напред.

Младата жена проследи погледа му и видя Арик, който тъкмо влизаше в залата. Щом забеляза, че го гледат, русият исполин кимна веднъж, а после и още един път към лорд Уестморланд. С периферното си зрение момичето забеляза, че херцогът присви устни, след което наведе леко глава, преди да заеме отново спокойната си поза и пак да се загледа в акробатката. Арик изчака за момент на мястото си, после се приближи до Стефан, който изглеждаше погълнат от свирачите на гайда.

Дженифър усещаше, че някаква тайна информация току-що е била обменена между тримата, но нямаше никаква представа каква може да е тя. Нещо се случваше, но какво ли? Като че ли се разиграваше някаква смъртоносна игра и се зачуди какъв ли щеше да бъде крайният резултат за самата нея.

Неспособна да издържи повече на врявата и гълчавата около нея, тя реши да се качи горе.

— Папа — обърна се към баща си, — моля да ме извините. Бих искала да се прибера в стаята си.

— Разбира се, мила моя.

В момента, в който понечи да стане от стола си, Ройс веднага обърна глава към нея.

— Тръгвате ли си? — попита той, а дръзкият му поглед бе насочен право към деколтето й. Джени се вцепени при вида на необяснимия гняв, който искреше в очите му. — Да ви придружа ли до стаята ви?

Тя успя да се изправи и за миг изпита удоволствието да го изгледа отвисоко.

— Няма нужда — отсече. — Леля ми ще ме придружи.

— Каква ужасна вечер! — възкликна леля Елинор веднага щом влязоха в стаята на Дженифър. — От начина, по който тези англичани те зяпаха през цялото време, ми се прииска да ги изгоня навън! Което почти и направих, де! Лорд Хейстингс, който седеше до мен, не спря да си шепне със съседа си, пренебрегвайки ме напълно! Ужасно невъзпитано от негова страна! Не че изгарях от желание да си говоря с него… И, миличка, не че искам да те натоварвам допълнително, ала бъдещият ти съпруг изобщо не ми хареса.

Дженифър обаче си мислеше за друго.

— Татко ми се стори в някакво по-особено настроение тази вечер.

— Той редовно прави така.

— Как?

— Изпада в разни особени настроения.

Джени се изкикоти и се обърна с гръб към леля си, за да може жената да развърже връзките на роклята й.

— Баща ти възнамерява да ме изпрати отново в Гленкарин — изведнъж промълви леля Елинор.

Дженифър изтръпна.

— Защо ми говориш така, лельо?

— Защото е истина.

Момичето се обърна и стисна жената за раменете.

— Лельо, кажи ми какво точно ти е казал татко.

— Съжалявам, миличка. Толкова дълго време бях самотна и нямаше с кого да разменя две думи, че сега, изглежда, просто не мога да спра да дърдоря. Добре че две гълъбчета кацаха на перваза на прозореца ми в Гленкарин и трите си приказвахме, макар че, естествено, какво могат да ми кажат едни гълъбчета…

Дженифър се засмя. Леля й я прегърна и продължи:

— Горкото дете — каза, потупвайки я по гърба, — в момента си под такова напрежение, а аз само те натоварвам още повече. По време на вечерята баща ти ми каза, че едва ли съм щяла да те придружа в Англия, но ако искам, мога да остана да те видя омъжена. — Тя се разтрепери. — Бих направила всичко, за да не трябва да се връщам в Гленкарин. Там е толкова самотно…

Джени погали побелялата коса на жената и си припомни годините, когато леля й умело ръководеше голямото си домакинство. Ужасно несправедливо беше, че насилствената изолация в съчетание с напредналата възраст бяха предизвикали такива промени у енергичната някога жена.

— Утре сутринта ще го помоля да промени решението си — каза леля Елинор. — Само да разбере колко много искам да съм до теб — въздъхна, — навярно ще отстъпи.