Кралството на мечтите

Тринайсета глава

Ройс стоеше до прозореца в малката, но добре обзаведена стаичка в Лондонската кула — кралската резиденция на Хенри, — която служеше за негова „килия“ през двете седмици, откакто беше пристигнал. Със спокоен и безстрастен поглед той зяпаше покривите на сградите под него, разкрачил широко крака и хванал ръце зад гърба си. Когато Грейвърли се опита да го върже отново, след като Ройс се нахрани, изведнъж се намери на земята, а кожените ремъци бяха здраво затегнати около гърлото му.

— Опитай пак да ме вържеш — процеди през зъби Ройс, — и ще ти прережа гърлото, преди да са изтекли и пет минути от края на разговора ми с Хенри.

Изненадан и уплашен, съветникът все пак успя да отвърне:

— Пет минути след края… на разговора ти с краля… вече ще си на път… към бесилката!

Без да се замисли, Ройс затегна хватката си и едва когато лицето на Грейвърли започна да променя цвета си, си даде сметка какво прави. Той се изправи, а съветникът го изгледа с неистова омраза, но не заповяда на кралските рицари да го вържат отново. Вече беше разбрал, че нарушаването на правата на безспорния кралски фаворит е нещо доста опасно.

Сега обаче, докато чакаше да го извикат при монарха, Ройс започваше да се чуди дали пък Хенри наистина не се разбираше прекрасно със съветника си. Той се взираше в нощния мрак, придружен с обичайната за Лондон отвратителна воня от канализацията и боклуците, и се питаше на какво ли се дължи очевидното нежелание на владетеля да го види и да обсъдят причините, поради които бе затворен в тази килия.

Ройс познаваше Хенри от дванайсет години, бе се сражавал на негова страна в битката при Босуъртските поля, където Хенри бе коронован и провъзгласен за суверен. Заради достойното си представяне в сражението Уестморланд бе посветен в рицарство същия ден независимо от факта, че беше само на седемнайсет години. Това беше всъщност и първият му официален акт като крал, помисли си Ройс. В годините, които последваха, вярата на Хенри в него непрекъснато се увеличаваше — заедно с подозренията, които изпитваше към другите благородници. Ройс не спираше да печели битки за него и всяка следваща победа правеше по-лесно за Хенри да изисква компенсации — без кръвопролития — от враговете на Англия, към повечето от които изпитваше и лична ненавист. Като резултат от това Уестморланд бе възнаграден с четиринайсет имения и достатъчно богатства, за да се превърне в един от най-заможните хора в Англия. В допълнение към това владетелят му гласуваше голямо доверие — не стига, че му позволи да укрепи замъка си в Клеймор, ами и не му пречеше да си държи лична армия от заклели се във вярност към него рицари. Естествено, както и във всички други постъпки на суверена, и в тази имаше стратегия — Черният вълк беше заплаха за всички врагове на Хенри и само видът на знамената с озъбената вълча муцуна често сломяваше враждебните настроения, преди да са се превърнали в нещо по-сериозно.

Освен това Ройс имаше и привилегията да говори онова, което мисли, без да бъде закачан от Грейвърли и останалите членове на кралския съд. Точно това измъчваше лорда сега — двуседмичният период на своеобразен арест и лишаването му от възможността да се защити публично от хвърлените му обвинения бе сигурен знак, че отношението на Хенри към него се е променило.

Шумът от превъртането на ключ в ключалката накара Ройс да се обърне, но се разочарова, щом видя, че това е пазачът, който му носеше дневната дажба.

— Овнешко, милорд — каза боязливо той.

— По дяволите! — прогърмя гласът на Ройс в малкото помещение.

— И аз не обичам много овнешко, милорд, ама… — рече пазачът, в същия момент осъзнавайки, че не храната е причината за гнева на графа. След като остави подноса, той го погледна със страхопочитание. Затворен или не, Черният вълк беше опасен човек и голям герой за всеки истински мъж. — Искате ли нещо друго, милорд?

— Новини! — процеди лордът с такова свирепо изражение, че стражът отстъпи машинално назад. Граф Уестморланд винаги искаше новини и пазачът беше особено доволен, че тази вечер е подочул някои слухове. Вълкът обаче надали щеше да се зарадва, когато ги чуеше.

— Носят се разни слухове, милорд. Слухове, ама такива, на които може да се вярва, подочути от люде, дет’ знаят…

— Какви слухове?

— Говори се, че снощи брат ви бил извикан при краля.

— Брат ми е в Лондон?

Пазачът кимна утвърдително.

— Дойде вчера. Искаше незабавно да ви види. Заплаши, че ще подложи на обсада кулата, ако не му позволят.

— Къде е той сега?

Стражът се почеса по темето.

— Един етаж над вас и през няколко стаи на запад — тъй подочух. Под охрана.

Лордът издиша шумно. Идването на Стефан тук беше невероятна глупост. Когато Хенри бе ядосан, най-добрата тактика беше да стоиш далеч от него, докато кралският му гняв не поутихне малко.

— Благодаря ти, ъ-ъ… — запъна се Вълкът, опитвайки се да си спомни името на пазача.

— Лараби, мил… — Двамата млъкнаха и погледнаха към вратата, която се отваряше в този момент. Там стоеше Грейвърли, усмихвайки се зловещо.

— Нашият върховен суверен ми нареди да те заведа при него.

Тревогата на Ройс за съдбата на Стефан малко понамаля.

— Къде е кралят? — попита той, докато излизаха от килията.

— В тронната зала.

Графът, който няколко пъти бе отсядал в резиденцията, много добре знаеше, къде се намира тя. Докато вървяха по коридора, всеки се обръщаше да го изгледа. Съдейки по ироничните погледи, обстоятелството, че е затворен тук и е изпаднал в немилост пред Хенри, вече беше общоизвестен факт.

Грейвърли реши да го просветли за присмехулните погледи.

— Историята за бягството на лейди Дженифър от лапите на прочутия Черен вълк весели придворните от доста време насам.

Ройс прехапа устни и ускори ход, но съветникът също забърза.

— На голям интерес се радва и историята за безумното увлечение на Бича на Шотландия по едно обикновено момиче, което отмъкнало бижутата, които му подарил самият той, вместо да се омъжи за него.

Ройс изпита внезапното желание да размаже мазната физиономия на съветника, но забеляза, че облечените в ливреи слуги тъкмо отварят вратите на тронната зала. Давайки си сметка, че едва ли ще подобри положението на Стефан, както и своето, като убие личния съветник на краля, той вдигна гордо глава и влезе в залата.

Хенри седеше в далечния край на помещението и нервно барабанеше с пръсти по облегалките на трона.

— Остави ни! — нареди той на Грейвърли, след което изгледа студено Ройс. Учтивият му поздрав увисна сред необичайно ледено мълчание, което не предвещаваше нищо добро за изхода от аудиенцията. След няколко безкрайни минути графът изрече с хладна учтивост:

— Разбрах, че сте искали да ме видите, сир.

— Млъкни! — гневно извика Хенри. — Ще говориш само тогава, когато ти кажа! — Ала след като бентът на мълчанието веднъж вече бе разрушен, гневът на краля започна да се излива като придошла от бурята мътна река. — Грейвърли ми съобщи, че си накарал хората си да вдигнат оръжие срещу моите рицари. Също така каза, че съзнателно не си се подчинил на заповедите ми и си попречил на опитите му да освободи дъщерите на Мерик. Как ти се струва това обвинение в държавна измяна, Ройс Уестморланд?

Преди воинът да успее да отговори, кралят се надигна от трона си и продължи:

— Задържал си дъщерите на Мерик като заложнички — действие, което заплашва мира и спокойствието на кралството ми, след което си оставил двете шотландски момичета да избягат, превръщайки те в посмешище за цяла Англия! Как ти се струва това, а? — извика владетелят, останал почти без дъх. — А? Отговори ми!

— На кое обвинение да отговоря първо, сир? — учтиво попита Ройс. — На това за измяна или на останалите, които засягат глупостта ми?

Очите на краля се бяха разширили от изумление и гняв.

— Ах, ти, арогантно пале такова! Трябва да заповядам да те набият с камшик! Да те обесят! Да те приковат към позорния стълб!

— Добре — съгласи се Ройс. — Но първо ми обяснете защо. През последните десет години съм взимал доста заложници и вие винаги сте се отнасяли към тези действия като към мирни средства за печелене на победи без излишни кръвопролития. Когато задържах двете момичета, не знаех, че вие изведнъж сте решили да сключите мир с Джеймс. Преди да замина за Корнуол, разговаряхме в същата тази зала и вие се съгласихте, че ако шотландците претърпят поражение и преминат в отстъпление, най-доброто решение е да се отправя с войниците си към „Хардин“, където да съм съвсем близо до врага. По това време аз…

— Да, да! — прекъсна го нетърпеливо Хенри. — По-добре ми обясни какво точно се случи в „Хардин“. Грейвърли твърди, че хората ти са се опитали да нападнат моите, когато си бил арестуван. Не се и съмнявам — каза, правейки гримаса, — че твоята версия ще се различава от неговата. Той те ненавижда, както много добре знаеш.

Пренебрегвайки последните му думи, Ройс отговори със спокойна, неопровержима логика:

— Моите хора превъзхождаха твоите близо два пъти… Ако бяхме атакували, никой от рицарите, дошли с Грейвърли, нямаше да оцелее, за да ме арестува — а те всички се върнаха без драскотина.

Хенри изпита невероятно облекчение.

— Точно това изтъкна и Жордо пред съвета.

— Жордо? Не знаех, че ми симпатизира.

— Изобщо не ти симпатизира. Той също те мрази, но мрази и Грейвърли, и то къде-къде повече от теб, защото иска да заеме мястото му. — После мрачно отбеляза: — Заобиколен съм от хора, чиито действия са движени или от злоба, или от жажда за власт.

Ройс трепна при тази обида.

— Не всички са такива, сир.

Кралят въздъхна нервно и посочи към масата, на която имаше няколко позлатени бокала и гарафа с вино.

— Налей ни нещо за пиене — нареди той на рицаря. — Мразя това място през зимата. Влагата и студът предизвикват такива болки в ставите ми, че едва ги изтърпявам. Ако не беше забъркал тази каша, сега щях да съм си на топло в уютната си резиденция в провинцията.

Ройс се подчини, поднасяйки вече напълнения бокал на краля, след което наля и на себе си, връщайки се в началото на стълбите, водещи към подиума, на който бе разположен тронът. Той мълчаливо отпи, очаквайки Хенри да излезе от мрачните си размишления.

— Е, има и нещо добро от цялата работа. Ще ти призная, че доста често съм се чудел дали бе разумно разрешението ми да притежаваш толкова голяма своя армия, както и да укрепиш допълнително замъка в Клеймор. Обаче, когато си позволил на рицарите ми да те арестуват заради обвинението в измяна, при положение че съотношението на твоите към моите хора е било две към едно, ти ми даваш доказателство, че няма да се обърнеш срещу мен, колкото и да те изкушава това. — Хенри се усмихна. — Но въпреки предаността си към мен не си имал намерението да освободиш лейди Дженифър Мерик и да я повериш в ръцете на Грейвърли, който щеше да я отведе в дома й, нали?

Гневът отново проблесна в погледа на Ройс при спомена за собствената му глупост.

— По това време вярвах, че тя самата ще му откаже и ще му обясни защо — оправда се графът.

Хенри зяпна.

— Значи Грейвърли е казал истината за това! И двете жени са те изиграли!

— И двете?

— Да, момчето ми — рече кралят, който сякаш се забавляваше и се изнервяше едновременно. — Зад вратите на тази зала стоят двама пратеници на крал Джеймс. Посредством тях бях в постоянна връзка с него, а той поддържа непрекъснат контакт с лорд Мерик. Според информацията, която ми предадоха, по-младото момиче нарочно е завряло главата си в пухената възглавница и така е предизвикало пристъпа си на кашлица. После те е убедило, че става въпрос за тежка болест, и ти си направил глупостта да го пуснеш да си ходи. По-голямата — лейди Дженифър — се е престорила на кротка за един ден, после те е накарала да я оставиш сама и — хоп! — избягала е с доведения си брат, който без съмнение е успял по някакъв начин да й съобщи къде да се срещнат. — Тонът на Хенри стана по-груб. — Сега цяла Шотландия се смее на най-големия ми воин, че е бил заблуден от две млади момичета. Собственият ми двор също се забавлява с тази история. Следващия път, когато се изправиш срещу някой противник, Клеймор, бъди готов да ти се изсмее насреща, вместо да подвие опашка от страх.

Преди минута Ройс не можеше да си представи, че нещо ще го ядоса повече от бягството на Дженифър от „Хардин“ в онзи злополучен ден. Мисълта за боязливата Брена обаче, която се плашеше и от собствената си сянка, а бе успяла да го направи на глупак, го накара да заскърца със зъби. И това беше преди да чуе останалото от Хенри. Значи сълзите на Дженифър и отчаяните й молби за сестра й са били фалшиви! Тя се е преструвала, очаквайки, че до падането на здрача ще дойдат да я спасят. Ето защо се бе съгласила и на сделката — защото си е мислела, че ще се измъкне без проблеми!

Хенри рязко се изправи и започна да слиза бавно по стъпалата.

— Почакай! Още не си чул всичко! Врявата, която се вдигна около тези събития, надмина всички мои очаквания. Нарочно не те повиках досега, защото първо исках да разбера от безразсъдния ти брат някои неща, например откъде точно е отвлякъл момичетата. Оказа се — Хенри си пое шумно дъх, — че той ги е похитил от земите на абатството, точно след като баща им си е тръгнал. Като резултат от това сега Рим ми налага всевъзможни репарации, да не говорим за протестите на цяла католическа Шотландия, защото земята на манастира била свята! Като капак на всичко и онзи дивак Макферсън се е разлютил и заплашва да поведе всички планински кланове на война срещу нас, защото си бил отвлякъл неговата бъдеща жена!

— Неговата какво! — изсъска Ройс.

— Не си ли знаел, че младата жена, която си прелъстил, а след това си накичил с бижута, вече е била сгодена за най-могъщия водач на кланове в Шотландия? — попита кралят, присвил подозрително очи, докато се разхождаше напред-назад из помещението.

Червеният облак на яростта се спусна пред очите на графа, замъглявайки зрението му, и в този момент той бе абсолютно убеден, че Дженифър Мерик е най-изпечената лъжкиня на света! Образът й веднага изплува в паметта му, той видя невинните й очи и чаровната й усмивка и си припомни какво му бе разказвала за абатството. Тя го бе накарала да повярва, че е изпратена там за цял живот, и изобщо не му бе споменала за това, че ще се жени! Тогава рицарят си припомни историята й за кралството на мечтите й и гневът избухна в него като вулкан. Нямаше никакво съмнение, че тя си бе измислила абсолютно всичко! Беше си играла с отзивчивостта и състраданието му така изкусно, както свирач на арфа дърпа струните на своя инструмент.

— Разваляш ми бокала, Клеймор! — направи му забележка кралят, докато гледаше как здраво стиснатият юмрук на Ройс кара сребърния ръб на чашата да се огъне. — Не забелязах да отричаш факта, че си спал с по-голямата дъщеря на Мерик… Така ли е?

Рицарят кимна безмълвно.

— Достатъчно разговаряхме — отсече монархът, а обичайната му дружелюбност бе изчезнала от гласа му. Оставяйки богато украсения бокал на масата, той се върна към стъпалата до трона. — Джеймс не може да се съгласи на договор, след като сред поданиците му цари истински хаос заради оскверняването на Белкъркското абатство. Нито пък Рим ще се задоволи само с прост дар за хазната си. Така че с Джеймс стигнахме до заключението, че има само едно възможно решение, и за пръв път сме единодушни по даден въпрос.

Преминавайки в първо лице множествено число, за да засили въздействието на думите си, кралят заяви с тон, който не търпеше възражение:

— Нашето решение е веднага да потеглиш към Шотландия, където ще се ожениш за Дженифър Мерик в присъствието на дипломатически представители на двата кралски двора пред очите на хората от нейния клан. Някои придворни от наша страна ще те придружат по време на пътуването, като присъствието им на сватбата ще означава, че английското благородническо съсловие приема твоята жена като напълно равна на тебе по сан.

Щом завърши, Хенри впери заплашителен поглед в застаналия пред него мъж. Пребледнял от ярост, Ройс проговори с усилие, а думите му наподобяваха съскаща пара, когато излетяха от устата му:

— Искате невъзможното.

Кралят ехидно се ухили:

— И преди съм го искал от теб в повечето битки, но не си ме разочаровал. Нямаш никакви основания и никакво право да го сториш сега, Клеймор. Нещо повече — Хенри се размърда на трона си, — ние не искаме. Ние ти заповядваме. Пропуснах да ти кажа, че задето не си се подчинил на заповедите на нашия пратеник, засягащи освобождаването на заложничката ти, те глобяваме с имението в Гранд Оук заедно с всичките му приходи за миналата година.

Ройс бе дотолкова заслепен от ярост при мисълта да се ожени за тази лъжлива, коварна червенокоса вещица, че изобщо не чу какво му каза Хенри.

— Обаче — заяви кралят, смекчавайки тона си, когато видя, че Ройс не се опитва възразява, — за да не изгубиш съвсем имението в Гранд Оук, ще го дам на съпругата ти като сватбен подарък. Това обаче в никакъв случай не означава, че ти опрощавам глобата — очаквам всички доходи от миналата година да постъпят в хазната ми.

Той посочи с ръка към един пергамент, който стоеше на масата до гарафата с вино.

— До един час този пергамент ще бъде предоставен на пратеника на Джеймс, който ще му го връчи лично. Там е описано всичко, което току-що ти казах — всичко, за което с шотландския крал постигнахме съгласие — и аз съм сложил печата си върху документа. Веднага щом го получи, Джеймс ще изпрати вестители при лорд Мерик, които ще му предадат, че бракосъчетанието между теб и дъщеря му ще трябва да се състои в замъка „Мерик“ след две седмици, смятано от днес.

Изричайки това, крал Хенри млъкна, очаквайки вежливите думи, с които рицарят щеше да приеме казаното досега, придружени с обещанието занапред да се подчинява безпрекословно на заповедите на суверена си.

Неговият поданик обаче само просъска гневно:

— Това ли е всичко, сир?

Хенри смръщи вежди, а търпението му бе на привършване.

— Искам честната ти дума, че ще направиш това, което ти казах. Изборът е твой — или бесилката, или се жениш за дъщерята на Мерик възможно най-скоро!

— Възможно най-скоро — повтори Ройс.

— Отлично! — Хенри потупа коляното си и доброто му настроение се върна. — Да ти кажа честно, приятелю, за миг помислих, че ще избереш смъртта пред женитбата.

— Мисля, че занапред честичко ще съжалявам, задето не постъпих така.

Кралят се засмя и посочи към гарафата:

— Да вдигнем тост за сватбата ти, Клеймор. Виждам — каза, докато наблюдаваше как Ройс взима нова гарафа с вино, — че възприемаш този насилствен брак като наказание за годините ти на вярна служба към мен, но аз изобщо не съм забравил как се сражава храбро на моя страна, когато нямахме никакви надежди, че ще спечелим.

— Това, което се надявах да спечелим, беше мир за Англия, сир! — горчиво изрече рицарят. — Мир и силен крал с подобри идеи за запазването на този мир от старите методи — онези с бойните брадви и тараните. Тогава обаче не знаех — добави със зле прикрит сарказъм, — че някои от методите ви ще включват бракосъчетания между враждуващи фамилии. Ако знаех — завърши кисело, — сигурно щях да премина на страната на Ричард.

Това откровено признание така зарадва Хенри, че той отметна глава назад и гръмогласно се засмя.

— Приятелю, винаги си знаел, че смятам женитбата за отлично средство за постигане на компромис. Не си ли спомняш как седяхме късно през нощта до лагерния огън край Босуъртските поля? Бяхме само двамата и аз ти казах, че бих дал сестра си за жена на Джеймс, стига да знаех, че това ще донесе мир.

— Вие нямате сестра — изтъкна Ройс.

— Прав си, но вместо това имам теб — тихо отвърна владетелят. Това беше един от най-големите комплименти, които можеше да чуе човек от устата на крал, и рицарят съзнаваше това. Той въздъхна, остави бокала на масата и прокара пръсти през косата си.

— Примирия и турнири — това е пътят към мира — добави Хенри, очевидно доволен от себе си. — Примирия, по време на които мъжете въздържат своята агресия, и турнири, в които се разтоварват от нея. Поканих Джеймс да дойде с най-личните си рицари на турнира в околностите на „Клеймор“ по-късно през есента. Ще се оставим шотландците да ни победят на полето на честта — нещо съвсем безобидно. Ти, естествено, не си длъжен да участваш.

Когато Хенри замълча, Ройс попита:

— Имате ли да ми кажете още нещо, сир, или вече мога да си вървя?

— Свободен си — отвърна му с приповдигнат тон владетелят. — Ела да ме видиш на сутринта, тогава ще си поговорим повече. Не бъди суров към брат си — той предложи да се ожени за сестрата, за да те отърве от сватбата. Между другото изобщо нямаше вид да го прави с нежелание. Но за съжаление така нищо нямаше да постигнем. О, забравих нещо! Клеймор, не се притеснявай как ще съобщиш на лейди Хемъл за разваления годеж — направих го вместо теб. Горката — изглеждаше доста разстроена. Изпратих я в провинцията, надявайки се, че смяната на обстановката ще й подейства добре.

Когато научи, че Хенри е задвижил нещата с годежа му, а после е подложил Мери на чудовищно унижение заради начина, по който Ройс бе постъпил с Дженифър, чашата с горчиви новини, които можеше да преглътне, преля. Той леко се поклони на господаря си, обърна се и пое към изхода на просторната зала, където слугите вече отваряха вратите. Тъкмо беше стигнал изхода, когато Хенри го извика.

Чудейки се какво ли ще поиска от него този път, рицарят неохотно се обърна.

— Бъдещата ти съпруга е графиня — рече кралят, а странна усмивка играеше на устните му. — Титлата й е наследство от майка й и доста по-старинна от твоята, между другото. Знаеше ли това?

— Ако ще и кралицата на Шотландия да беше — рязко отговори рицарят, — пак нямаше да я искам. Следователно титлата й надали е голямо изкушение.

— Съгласен съм. Всъщност аз дори я оценявам като малка пречка за брачната ви хармония. — Когато Ройс го изгледа учудено, кралят обясни с усмивка: — И тъй като младата графиня вече успя да изиграе моя най-свиреп и добър воин, си мисля, че ще бъде голяма тактическа грешка да я оставя да го превъзхожда и по сан. Така че, Ройс Уестморланд, дарявам ти титлата „херцог“…

Когато рицарят напусна тронната зала, преддверието бе изпълнено с благородници, които бяха вперили погледи в него и очевидно изгаряха от любопитство да разберат как е минала аудиенцията при краля. Отговорът на всичките въпроси, които ги измъчваха, дойде от единия от стражите на входа, който се втурна след Ройс и гръмко извика:

— Ваша светлост?

Рицарят се обърна, за да чуе как кралят му казва да предаде личните му поздравления на бъдещата си съпруга, но до ушите на скупчилите се благородници достигнаха само две думи: „ваша светлост“. Това означаваше, че Ройс Уестморланд е станал херцог, носител на най-високопоставената титла в страната, и че очевидно ще се жени. Това беше, помисли си мрачно рицарят, типичният начин на Хенри да оповести и двете събития пред благородниците.

Лейди Амелия Уилдейл и съпругът й бяха първите, които се съвзеха от изненадата.

— Значи — покланяйки се, попита лорд Уилдейл, — излиза, че трябва да ви поднесем поздравления.

— Изобщо не смятам така — отвърна хладно досегашният граф.

— Коя е щастливката? — обади се лорд Евъри. — Очевидно не става въпрос за лейди Хемъл.

Ройс се вцепени. Във въздуха витаеше напрежение и нетърпението на хората да научат името на бъдещата му невеста беше огромно. Преди обаче да успее да им отговори, гласът на Хенри прокънтя от залата:

— Лейди Дженифър Мерик.

Абсолютната тишина, която се възцари, бе нарушена от силен смях, който секна изведнъж, последван от сподавено кикотене, придружено от спорове и изумени възклицания.

— Дженифър Мерик? — повтори лейди Елизабет, гледайки към Ройс, а пламенните й очи напомниха на херцога за интимностите, които бяха споделяли до неотдавна. — Не онази, красивата? Обикновената, така ли?

Рицарят кимна набързо и понечи да се отдалечи.

— Та тя не е ли доста възрастна? — продължаваше лейди Елизабет.

— Не и толкова, че да не може да си вдигне полите и да избяга от Черния вълк — извика Грейвърли, докато си пробиваше път през тълпата. — Няма съмнение, че ще трябва да я понатупаш малко, за да започне да те слуша. Малко бой, малко болка, и след това сигурно вече никога няма да избяга от леглото ти, нали?

Ройс сви юмруци и кокалчетата му побеляха от усилието да не удуши копелето.

Някой се изсмя, опитвайки се да поразсее напрежението.

— Та това отново е Англия срещу Шотландия, Клеймор, само дето битките ще се провеждат в брачното ложе. Залагам кесията си за теб.

— Аз също — провикна се друг.

— Аз съм за жената — заяви Грейвърли.

Далеч назад в тълпата възрастен джентълмен се почеса по ухото и попита един приятел за какво е цялата тази врява:

— Какво се е случило с Клеймор?

— Ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик — отвърна приятелят му, повишавайки глас, за да бъде чут.

— Какво каза? — попита една дама през няколко метра от тях, накланяйки глава.

— Клеймор ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик! — извика възрастният джентълмен.

Сред врявата, която последва, единствено двама благородници останаха тихи — лорд Маклийш и лорд Дугъл, пратениците на крал Джеймс — които очакваха подписаното и подпечатаното от краля брачно съглашение, което трябваше да отнесат още тази нощ в Шотландия.

След два часа новината беше обиколила целия замък и всички — от най-знатните аристократи до най-простите слуги и пазачи отвън — си повтаряха един на друг:

— Клеймор ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик!