Кралството на мечтите

Двайсет и пета глава

От четирите страни на огромното поле се издигаха стъпаловидно разположени трибуни, които вече бяха препълнени с пищно натруфени дами и джентълмени по времето, когато Джени, Брена, леля Елинор и Арик пристигнаха с конете си. Шотландците се бяха разположили от срещуположната страна на англичаните и сред знамената, които се развяваха над местата им, младата херцогиня съзря и флага на Рокбърн, както баща й беше обещал.

— Скъпа, ето го твоето знаме — посочи натам леля Елинор. — Точно до това на баща ти.

Гласът на Арик изведнъж прогърмя, сепвайки трите жени.

— Вашето място е там — нареди той, сочейки към трибуната на „Клеймор“ с огромната си ръка.

Обаче Дженифър, която знаеше, че това е заповед на великана, а не на Ройс — не че тогава щеше да й се подчини — само поклати глава.

— Ще седна там, където се развяват знамената на моето семейство, Арик. Войните с теб лишиха нашите редици от множество храбри воини, които сега трябваше да са тук, и в резултат на това шотландските трибуни са полупразни, докато тази на „Клеймор“ е претъпкана.

Обаче не беше. Поне не още. В центъра й се виждаше огромен, подобен на трон стол. Бе предназначен за нея, помисли си Дженифър. Стомахът й се сви, докато минаваше покрай него, и в минутата, когато стори това, всичките шестстотин гости на „Клеймор“ и всеки крепостен селянин и слуга, намиращ се наблизо, завъртяха глави към нея и я изгледаха — първо с изумление, после — с разочарование и накрая — с презрение.

Местата на клана Мерик бяха между тези на клановете Макферсън и Дуган. Щом младата жена насочи коня си към трибуната на сънародниците си, те започнаха гръмко да я аплодират. Тя си каза, че трябва да се движи само напред, съсредоточавайки всичките си мисли върху трагично загиналия си брат.

Зае мястото, отредено за нея, което се намираше на първия ред — между това на Брена и леля Елинор. Веднага след като се разположи, всичките й роднини, включително и баща й, взеха да я потупват по гърба и да я поздравяват. Множество хора, които не познаваше, слязоха от местата си и се приближиха до нея, стискайки ръцете й… Едно време копнееше само да бъде приета от близките си; а днес бе обожавана като национална героиня от повече от хиляда шотландци.

И единственото, което трябваше да направи, за да заслужи това, беше публично да унижи и да предаде съпруга си.

Осъзнаването на този факт накара сърцето й да се свие, дланите й се изпотиха. Беше прекарала тук не повече от десет минути и вече се чудеше дали ще може да издържи до края на състезанието, без да й прилошее.

И това беше преди хората, скупчили се пред нея, да се разпръснат и тя да забележи, че всички останали гости я наблюдават, сочат я с пръсти и говорят за нея. Сякаш в просъница чу гласа на леля Елинор, която казваше:

— Дръж главата си високо изправена, моето момиче! Ти направи своя избор — макар и неправилен според мен — и сега трябва да си понесеш последствията.

Тя рязко се обърна към възрастната жена:

— Какво казваш, лельо?

— Казвам, че мястото ти е при съпруга ти! А моето място е при теб. А ето че и скъпата ни Брена седи от другата ти страна — силно подозирам, че тя е замислила някакъв безумен план да се скрие в замъка и да остане тук при брата на твоя съпруг.

По-малката сестра се обърна към тях, когато чу името си, но Дженифър до такава степен беше погълната от чувството си за вина и изгарящата я несигурност, че не й обърна никакво внимание.

— Ти не разбираш, лельо Елинор. Аз обичах Уилям.

— Той също те обичаше — изрече Брена и херцогинята се почувства по-добре, но в следващия миг сестра й добави: — Обаче за разлика от татко любовта на Уилям към теб бе по-силна от презрението му към нашия „враг“.

Дженифър затвори очи.

— Моля ви — прошепна, — не ми причинявайте това… Знам… знам кое е правилното в случая…

Съдбата й спести необходимостта да каже още нещо, защото точно в този момент прозвучаха бойните рогове, чуха се викове, след което херолдите изчакаха тълпата да се поуспокои и започнаха да оповестяват правилата.

В началото щяха да се проведат три срещи между шестимата най-добри рицари на турнира. Дженифър затаи дъха си, после бавно издиша — първо щяха да се бият един френски и един шотландски рицар, после Ройс щеше да застане срещу французин на име Дьомон и накрая — Ройс срещу Йън Макферсън, сина на бившия й „годеник“.

Тълпата полудя — щеше да види Вълка два пъти още през първия час!

Победителят в единоборството получаваше три точки, а една точка се даваше за всеки удар с пика, нанесен на противника с достатъчна сила, че да доведе до разцепването на копието. Двубоите щяха да се водят в германски, а не във френски стил — което означаваше, че вместо по-тънките тополови пики щяха да се използват масивните копия, и то без предпазен наконечник на върха. Тълпата закрещя, когато разбра, че останалите единоборства, които щяха да се проведат след груповия бой, щяха да бъдат подредени според славата и уменията на рицаря. Това означаваше, че скуката от наблюдаването на схватките между маловажните бойци щеше да бъде оставена за финала, а голямото удоволствие щеше да бъде предложено най-напред.

След като и последните приготовления по конете и екипировката на участниците бяха завършили, херолдите отстъпиха от терена, прозвучаха бойни рогове и всички рицари, които щяха да вземат участие в турнира, се понесоха покрай трибуните в пълно бойно снаряжение, а конете им бяха окичени с цветни качулки, звънчета и покривала с герба на всеки от благородниците. Лъскавите доспехи блестяха толкова силно на слънцето, че Дженифър присви очи, а образите на всевъзможните лъвове, тигри, соколи, ястреби, мечки, дракони и еднорози затанцуваха пред очите й в пъстър калейдоскоп. Тя беше зашеметена от невероятната гледка и изпита гордост, като видя как баща й и брат й яздят заедно с четиристотин други рицари. Съпругът й обаче не беше сред тях и първите двама бойци, които щяха да се сблъскат, започнаха да се приготвят за предстоящата схватка под не секващите викове на тълпата: „Вълк! Вълк!“

Преди да се втурнат един срещу друг, всеки от двамата се приближи до онази част на трибуните, където седеше съпругата или дамата на сърцето му. Насочвайки пиките си, те изчакаха церемониалния дар от дамите си, знак за тяхната любов — шарф, панделка, шлейф, було, дори ръкав — който жената трябваше да завърже на върха на копието им. После заеха местата си и при звука на бойните тръби пришпориха жребците си един срещу друг. Копието на французина удари противника му в средата на щита, но шотландецът само се заклати на седлото си, без да падне на земята. На петия сблъсък френският рицар получи такъв удар, че бе съборен от коня си сред оглушителния рев на зрителите.

Дженифър не обърна никакво внимание на падналия боец, макар да се намираше съвсем близо до нея. Взирайки се в скръстените си в скута й ръце, тя очакваше с притеснение втората схватка и когато роговете прозвучаха отново, неохотно вдигна глава. Французинът се появи с пищно натруфения си в червено кон, а на бронята на гърдите му бе изобразена отровна змия. Изведнъж тълпата притихна и младата жена ужасено извърна поглед. И без да гледа обаче, знаеше, че съпругът й се е появил на терена. Неспособна да се въздържи, тя погледна към арената и това, което видя, накара сърцето й да спре. За разлика от веселите, крещящи и претрупани украси на останалите рицари Ройс бе изцяло в черно. Черният му кон беше покрит с наметало в същия цвят, дори юздата му беше черна, а на черния му щит едва се различаваше релефният образ на озъбена вълча глава.

Дори за Дженифър, която го познаваше, той изглеждаше страшен — а какво да кажем за останалите зрители на турнира! Тя го видя как поглежда към трибуната на „Клеймор“, усети моментната му грешка, когато погледът му се спря върху жената, седнала на стола, предназначен за съпругата му. Обаче вместо да се приближи до нея или до която и да било от другите жени сред публиката, които размахваха енергично шлейфовете и панделките си, опитвайки се да привлекат вниманието му към себе си, Ройс насочи коня си в противоположната посока.

Сърцето на Дженифър заби като обезумяло в гърдите й, когато разбра, че той се приближава към нея. Тълпата също забеляза това и изведнъж на трибуните се възцари тишина. Зрителите тръпнеха в очакване. Докато всички от „Мерик“ яростно сипеха проклятия и го ругаеха грубо, херцогът спря Зевс на разстояние едно копие от Дженифър и вдигна пиката си. Вместо обаче да доближи върха й до ръцете й за дара, който прекрасно знаеше, че тя няма да му даде, той направи нещо, което тя не бе виждала никога преди. Ройс бавно наведе копието си и докосна земята с върха му.

Той й отдаваше чест! Той я поздравяваше! Младата жена почувства как я обземат болка и ужас, заглушаващи всичко — дори и смъртта на Уилям! Тя се надигна от мястото си, макар да не бе сигурна какво възнамерява да направи, но моментът вече бе отминал. Зевс вече препускаше към другия край на арената, а французинът тъкмо спускаше забралото на шлема си. Заел позиция, херцогът застина неподвижно, очаквайки сигнала.

Когато той прозвуча, Черният вълк заби шпори в хълбоците на жребеца си и Зевс полетя като вихър напред. Копието на Ройс удари щита на противника му с такава сила, че той полетя на земята, а ездачът се строполи назад, падайки върху препънатия си десен крак. Чу се изхрущяване, което не оставяше никакви съмнения, че кракът е лошо счупен, след което Ройс, описал пълен кръг около терена, отново зае позиция за следващата схватка.

Дженифър беше виждала Иън Макферсън да се бие в турнири и преди и смяташе, че е невероятен в бойното изкуство. Сега Ройс не отделяше поглед от него и тя си помисли, че преценява силите на бъдещия водач на клана Макферсън. Докато наблюдаваше замислено съпруга си, изобщо не забеляза, че Иън Макферсън е застанал пред нея, подавайки й върха на копието си.

— Джени! — извика баща й, разтърсвайки я за рамото, насочвайки вниманието й към шотландеца. Младата жена погледна към рицаря и само нададе тих стон, но леля Елинор веднага се намеси.

— Иън Макферсън! — извика тя, сваляйки покривалото от главата си. — Ти винаги си бил изключително галантен кавалер! — След което завърза булото си за върха на пиката му.

Щом и двамата благородници застанаха един срещу друг, херцогинята веднага забеляза, че Ройс е неспокоен. Сега той се накланяше на седлото си, навеждаше се, изгърбваше се като тигър, нетърпелив да се нахвърли върху човека, дръзнал да иска дар от собствената му съпруга. Тръбен звук, тропот на копита, наведени копия — след което Иън Макферсън нададе смразяващ кръвта боен вик, а секунда по-късно се търкаляше безпомощно на земята заедно със своя кон. Тълпата избухна в аплодисменти, а Ройс описа още един кръг около арената.

На ред идваше груповият бой. Дженифър ужасно се боеше от мелето, защото разликата между него и истинската битка беше минимална. Единственото нещо, което не му позволяваше да се превърне в истинско клане, бяха няколкото правила, но щом херолдите оповестиха устава на сегашния турнир, тревогата й се засили. Както обикновено имаше забрана да се използват оръжия с остри върхове, участниците нямаха право да се нападат в гръб, както и да нанасят удари на конете. Също така бе забранено и да се атакува човек, който е свалил шлема си, защото това означаваше, че има нужда от почивка. Всеки участник обаче имаше право на не повече от две такива почивки. Побеждаваше тази страна, която беше дала по-малко жертви — сиреч по-малко съборени от конете (и ранени) рицари.

Като се изключи това, нямаше никакви други правила. Никакви въжета и никакви прегради, които да разделят двата противникови отбора, след като боят започнеше. Нищо. Дженифър затаи дъха си, очаквайки поредното съобщение, и когато го чу, лицето й помръкна — днес, обявиха херолдите, заради изкусните умения на рицарите се разрешаваше използването на големи бойни мечове, както и на тежки копия.

Две кавалкади от по стотина рицари всяка — едната предвождана от Ройс, а другата — от Дьомон — застанаха в срещуположните краища на арената, последвани от оръженосците, понесли копията и бойните мечове.

Дженифър се разтрепери, когато видя баща си, брат си, Макферсън и дузина други рицари от шотландските кланове в редиците на Дьомон. Едната група се състоеше само от англичани, а другата — от шотландци и французи. На младата жена това разделение изобщо не се понрави — участниците трябваше да се бият, водени от стремеж да се отличат с индивидуалните си качества, а не от желанието да триумфират над реалните си врагове. Груповият бой, в който рицарите са разделени по този начин, със сигурност щеше да прерасне в истинска кървава баня! Дженифър се опита да се успокои, обаче предчувстваше, че съвсем скоро ще се случи нещо ужасно!

Бойните рогове протръбиха три пъти и копитата на двеста коня изтрополиха по терена, а земята се разтърси, докато рицарите вдигаха във въздуха тежките мечове и масивните копия. След което ужасното нещо се случи — двайсетина от роднините на шотландката, предвождани от баща й и доведения й брат, се насочиха към Ройс, размахали мечовете си с яростта на жадуваното отмъщение.

Писъкът на младата жена беше заглушен от гневните викове на англичаните, докато шотландците се нахвърляха върху господаря на „Клеймор“ като конниците на Апокалипсиса. В последвалите мигове Дженифър стана свидетел на най-главозамайващото и спиращо дъха проявление на изкусно въртене на меча и сила, които някога бе виждала — Ройс се биеше като дявол, рефлексите му бяха толкова бързи, а замахът му — толкова мощен, че успя да събори шестима от конете им, когато най-накрая бе повален на земята. Тогава започна истинският кошмар — без да осъзнава, че е станала на крака, тя се опитваше да различи нещо в купчината от мъже и метал, а ушите й бучаха от звънтенето на стомана в стомана. Рицарите на Ройс видяха какво се случва, запробиваха си път към него и тогава на младата жена се стори, че всичко се промени. Черният вълк вилнееше сред плетеницата от тела като истински демон на отмъщението, стиснал здраво меча си в двете си ръце. В следващия момент той го вдигна над главата си и замахна с всички сили към баща й.

Дженифър никога не видя как съпругът й изви китките си в последния момент, стоварвайки тежкото острие върху един шотландец, вместо върху баща й, защото бе закрила лицето си с ръце и пищеше като обезумяла. Тя не зърна кръвта, стичаща се под доспехите на Ройс от ужасните рани, които му бе нанесъл брат й със скрития си кинжал в уязвимото място между шлема и нагръдника му; не забеляза как разсякоха по-леката броня на бедрото му, засягайки плътта, нито как го заудряха по гърба, раменете и главата…

Всичко, което видя, когато погледна отново към арената, беше, че по някакъв начин баща й все още се държеше на краката си, а Ройс обсипваше с удари Макферсън и още двамина други бойци като безумец… и че когато стовареше меча си, хората се строполяваха като овце.

Дженифър се надигна от мястото си и за малко да падне върху Брена, която бе закрила очите си с ръце.

— Джени! — извика леля Елинор. — Не мисля, че трябва да…

Тя обаче изобщо не я слушаше. Задушаваше се, а очите й бяха заслепени от сълзи. Тя скочи към коня си, грабвайки поводите от стъписания прислужник, и…

— Погледнете, милейди! — извика й той, докато й помагаше да се качи на седлото и сочеше към Ройс. — Виждали ли сте нещо подобно през живота си?

Тя отново погледна към биещите се и зърна как мечът на съпруга й се врязва със съкрушителна сила в рамото на един шотландец. Зърна още и баща си, доведения си брат, бащата на Беки и още дузина други планинци да се надигат бавно от земята, която бе напоена с кръв.

Осъзна наближаващата трагедия.

Видението продължи да я измъчва, докато стоеше до отворения прозорец на стаята си, опряла чело в рамката на прозореца, скръстила ръце пред гърдите си, опитвайки се да задържи цялата болка и ужас вътре в себе си. Беше минал един час, откакто бе напуснала турнира, а единоборствота трябваше да са започнали поне преди половин час. Ройс й бе казал, че му предстоят единайсет двубоя, бе минал през два от тях, а според думите на херолда най-прославените рицари щяха да се бият първи. Това означаваше, че единоборствата на съпруга й щяха да се проведат веднага след края на мелето. Колко впечатляващо, си помисли тя с горчивина — така крал Хенри искаше да покаже, че дори и изтощен, най-добрият му рицар може да победи който и да е шотландски боец, имал глупостта да го предизвика.

Вече беше преброила пет завършили срещи — съдейки по гръмогласния рев на тълпата всеки път, когато претърпелият поражение напускаше терена. След още четири двубоя Ройс щеше да напусне арената; дотогава все някой щеше да я извести колко от близките й са осакатени или избити. Изобщо не й хрумваше, че нещо можеше да се случи с мъжа й — той бе неуязвим. Тя бе видяла това с очите си по време на единоборствата в началото на турнира. И… Господ да й прости… се бе почувствала горда. Дори когато се бе изправил срещу Иън Макферсън, се чувстваше толкова горда…

Тълпата отново нададе викове, както правеше в края на всяка схватка. От продължителния, подигравателен рев на публиката след всяка среща съдеше, че претърпелите поражение не се представят особено достойно. Очевидно бойните умения на шотландците не заслужаваха никакви аплодисменти…

Тя подскочи сепнато, когато вратата към стаята й се отвори рязко и се удари с трясък в стената.

— Вземи си пелерината! Бързо! — извика й Стефан Уестморланд. — Идваш с мен на арената, дори и ако трябва да те завлека там със сила!

— Никъде няма да ходя! — тросна му се Дженифър. — Не мога да стоя там и да гледам как съпругът ми накълцва роднините ми на парчета!

Стефан я сграбчи за раменете и я раздруса, а гласът му изплющя като камшик:

— Ще ти кажа аз какво става! Брат ми лежи там на арената и умира! Той се закле да не вдигне ръка срещу хората от семейството ти и в момента, в който разбраха това, скъпите ти роднини го посякоха! — процеди през зъби, без да спира да я разтърсва. — Накълцаха го още по време на груповия бой, а сега той се бие в единоборствата! Не чуваш ли присмеха на тълпата? Подиграват се на него! Толкова зле е ранен, че не знам дали осъзнава колко сериозни са раните му, които му причиниха, когато го свалиха от коня! Той си мислеше, че ще ги надхитри в двубоите, обаче вече просто няма сили, а още четиринайсет шотландци го предизвикаха на бой…

Младата жена го гледаше безмълвно, а краката й сякаш бяха залепнали за пода. Не можеше да помръдне от мястото си — все едно се намираше в кошмарен сън.

— Дженифър! — прегракнало извика Стефан. — Ройс ги оставя да го убият. — Ръцете му се впиваха болезнено в раменете й, а гласът му заглъхваше от мъка. Той е там, на арената, и умира за теб! Той уби твоя брат и сега се моли…

Изречението увисна недовършено във въздуха, когато тя се отскубна от ръцете му и хукна като обезумяла.

Гарик Кармайкъл се изплю на земята до Ройс, докато обикаляше в тръс по арената с победоносно изражение, но на херцога изобщо не му беше до такива обиди в момента. Той се помъчи да се изправи на колене, чувайки оглушителния рев на тълпата. Поклащайки се, Черният вълк свали шлема си и се опита да го прехвърли в лявата си ръка, но тя висеше безжизнена до тялото му и шлемът се изтърколи на земята. Гауин тичаше към него — не, не беше Гауин, а някой в синьо наметало… Той примигна, опитвайки се да различи идващия, чудейки се дали не е следващият му противник.

През пелената от кръв, пот и болка, която замъгляваше зрението и ума му, херцогът за момент си помисли, че вижда женска фигура — някаква жена, която тичаше към него, а разпуснатите й коси се развяваха, блестейки в алено и златисто на слънцето. Дженифър! Той примигна, опитвайки се да фокусира погледа си, докато оглушителният рев на тълпата ставаше все по-силен и по-силен…

Ройс изстена, мъчейки се да се изправи на краката си, Дженифър се беше върнала — за да стане свидетел на поражението му. Или на смъртта му. И така да беше, той не искаше тя да го види как умира, пълзящ или търкалящ се в праха. С последни сили рицарят се надигна от земята и избърса потта от челото си. Когато погледът му се изясни, забеляза, че не халюцинира — съпругата му се приближаваше към него и беше настъпила странна призрачна тишина.

Дженифър сподави писъка си, когато видя жестоко счупената му ръка. Тя се спря пред него и в същия миг чу вика на баща си, а погледът й бе привлечен от копието, въргалящо се до краката на Ройс.

— Използвай го, Джени! — прогърмя гласът на лорд Мерик. — Използвай копието, дъще!

Ройс разбра какво ще се случи — тя беше дошла да довърши онова, което бяха започнали роднините й; да направи с него това, което той бе сторил с нейния брат. Без да помръдва, херцогът я наблюдаваше, забелязвайки как сълзите се стичат по красивото й лице, докато се навеждаше надолу. Вместо да се протегне за копието или кинжала обаче, тя взе дланта му в ръцете си и нежно я докосна с устни. През булото на болката и объркването Ройс най-накрая осъзна, че тя всъщност коленичеше пред него и от гърдите му се откъсна стон:

— Скъпа… — изрече, хвана я за ръката и се опита да я накара да се изправи. — Недей… Не прави това…

Тя обаче изобщо не го слушаше. Пред седем хиляди зрители Дженифър Мерик Уестморланд, графиня на Рокбърн, падна на колене пред съпруга си в смирен поклон, с лице, притиснато към ръката му. Раменете й се разтърсваха от ридания. Когато се изправи, тя отстъпи крачка назад, вдигна насълзеното си лице към неговото и изправи рамене. В смазаното тяло на Ройс припламна гордост — съпругата му се държеше така, все едно току-що бе посветена в рицарство от самия крал.

В следващия момент Стефан побутна Гауин и оръженосецът веднага се втурна към господаря си, който го прегърна със здравата си ръка и бавно закуцука, напускайки арената.

Радостните възгласи на тълпата, които го изпратиха, бяха почти толкова гръмки както когато бе повалил от коня Дьомон или Макферсън.

Вече в палатката си, Ройс бавно отвори очи, стискайки зъби за болката, която щеше да го обземе заедно с идването му в съзнание.

Глъчката, която се дочуваше отвън, му подсказа, че турнирът продължава. Тъкмо се питаше къде ли е Гауин, оглеждайки се за оръженосеца си, когато за момент му се стори, че сънува — Дженифър се бе надвесила над него, а около лицето й сякаш се бе образувал ореол от слънчева светлина, нахлуваща в палатката. Тя му се усмихна с такава нежност, че сърцето го заболя. Някъде отдалеч чу гласа й, който прошепна:

— Ти се завърна, любов моя.

Изведнъж му стана ясно защо я вижда обляна от светлина, защо не усеща никаква болка и защо тя се отнася толкова нежно към него. Произнесе го силно, с категоричен и безстрастен глас:

— Аз съм мъртъв.

Прекрасното видение обаче само поклати глава и седна внимателно на леглото до него. Жена му прибра един кичур зад ухото си и се усмихна, а по гъстите й мигли блестяха сълзи като миниатюрни капчици роса.

— Ако беше мъртъв — каза му тя, — щеше да се наложи аз да изляза на арената и да сразя доведения си брат.

Пръстите й докоснаха челото му; той усещаше допира на хълбока й до бедрото си. Ами ако тя не беше ангелско видение? Ами ако не беше умрял? Навярно ако я попиташе за начина, по който би повалила брат си, щеше да разбере дали е някакъв дух на отмъщението или не.

— И как щеше да направиш това?

— Ами — започна видението, накланяйки се към него и докосвайки устните му със своите — последния път, когато се сблъсках с нещо подобно… просто си вдигнах забралото… и после направих ето това… — Ройс зяпна от изненада, когато видението му се изплези. Определено не беше умрял. Доколкото знаеше, ангелите нито се целуват, нито се плезят по този начин. Той я погали със здравата си ръка, но тогава му хрумна друга мисъл.

— Ако не съм мъртъв, защо не усещам никаква болка?

— Леля Елинор — прошепна момичето. — Тя приготви специална отвара и ние те накарахме да я изпиеш.

Изяснил всички тревожни подробности, той си отдъхна, притегли съпругата си към себе си и я целуна. Тя разтвори устните си и отвърна на целувката му с цялото си сърце — тогава Ройс се почувства невероятно щастлив. Когато най-накрая я пусна, и двамата бяха останали без дъх, копнеещи да си кажат толкова много неща, но не тук, в тази палатка, сред оглушителните ревове на тълпата. След минута херцогът попита:

— Колко лошо съм ранен?

Дженифър преглътна с усилие, а погледът й се замъгли от мъка — все пак той бе получил тези рани заради нея.

— Лявата ти ръка е счупена, а раните по врата и ключиците ти, които са дело на Малкълм според Стефан и Гауин, макар и дълбоки, поне вече не кървят. Раната на крака ти е ужасна — тя ще зарасне най-бавно. Освен това навсякъде имаш ужасни синини.

— Не е толкова зле — подсвирна той. — И сега какво?

Тя веднага разбра какъв беше смисълът на въпроса му, а умът й трескаво запресмята колко още физически наранявания би могъл да издържи, ако се върне на арената, след което ги съпостави с ужасното накърняване на гордостта му, в случай че се скрие.

— От теб зависи — изрече с глас, пропит от пламтящата омраза, която изпитваше в момента към баща си и доведения си брат. — На така нареченото „поле на честта“, което баща ми и брат ми опозориха днес, един рицар на име Малкълм Мерик ти отправи публично предизвикателство преди половин час.

Съпругът й докосна лявата й скула с върховете на пръстите на здравата си ръка и попита тихо:

— Трябва ли да разбирам от тази забележка, че ме мислиш за толкова добър, та да победя брат ти с привързан към счупената ми ръка щит?

Жена му наклони глава настрани.

— Ще можеш ли?

На лицето му изгря усмивка и той заяви:

— Да.

Застанала пред палатката до Арик, Дженифър гледаше как Ройс се навежда да вземе копието, което Гауин му подаваше. За секунда погледите им се срещнаха, след което той насочи Зевс към арената. Изведнъж й хрумна, че съпругът й се бе надявал на нещо, което така и не беше получил — тя му извика да почака и се втурна в палатката. Когато се озова там, взе ножиците, които бяха използвали, за да направят превръзки за раните му, отряза парче от края на роклята си и веднага хукна навън. Застана пред великолепния черен жребец, рицарят наведе върха на копието си и тя завърза синьото парче плат за пиката му. После се отдръпна и пое към полето на честта, придружавана от Арик — съпругът й вече препускаше натам. Тя се загледа след него, а в гърлото й се надигна буца — ножицата в ръката й се поклащаше със страшна сила като тежък символ на това, което току-що бе сторила — в момента, в който бе завързала парчето плат за копието на Ройс, тя бе прерязала завинаги всички връзки със своята родина.

Дженифър се сепна, когато тежката ръка на Арик изведнъж се вдигна към главата й. В следващия миг широката длан на исполина я потупа по главата и остана там за няколко секунди, тежка като боен чук, после се плъзна по бузата й, притискайки лицето й до гърдите му. Тогава тя осъзна, че това беше прегръдка.

— Няма защо да се тревожиш, че сме го събудили, скъпа — каза леля Елинор. — Той така или иначе ще спи още часове.

Клепачите му се вдигнаха и той спря възхитения си поглед на красавицата с червено-златисти коси, застанала до вратата.

— Дори и без отварата, която му дадох — продължи възрастната жена, — всеки мъж, който се връща тежко ранен на арената, за да вземе участие в още пет двубоя, ще спи най-малко една нощ! Въпреки че — добави лелята с усмивка — не му трябваше много време, за да ги победи. Каква издръжливост само! И какви умения! Никога не съм виждала нещо подобно!

Дженифър обаче се вълнуваше от друго:

— Навярно ще го боли, когато се събуди, лельо! Бих искала да ми дадеш още от отварата…

— А-а-а, скъпа, недей така! Като съдя по предишните белези по тялото му, той отдавна е свикнал да се справя с болката… А и както ти казах преди, не е желателно да се използва повече от една доза от отварата. Така може да се породят нежелани странични ефекти…

— Какви например?

— Ами съпругът ти няма да може да си върши мъжките задължения поне седмица…

— Лельо Елинор — твърдо изрече Дженифър, — ако това е единственото нещо, за което трябва да се притеснявам, направи още отвара!

Възрастната жена се поколеба, след което кимна неохотно.

— Жалко — отбеляза младата жена, — че не можеш да прибавиш към билките нещо, което да го успокои… Все пак трябва да му съобщя, че Брена и Стефан са решили да се оженят. Ройс така жадуваше да заживее спокойно — усмихна се тя, — а откакто ме срещна, му се струпаха толкова много неща на главата…

— Сигурна съм, че е така — отвърна леля Елинор. — Ала сър Годфри ми каза, че негова светлост никога не се е смял така, както след като те е срещнал, така че ни остава само да се надяваме, че цени добрия смях повече от безпроблемното живуркане.

— Е — заключи Дженифър с въздишка, докато се взираше в пергамента на масата, изпратен от баща й — поне няма защо да се тревожи, че лорд Мерик ще го нападне, за да ни освободи. Татко се отрече от нас.

Леля й я потупа утешително по гърба.

— Той винаги е бил човек, способен повече да мрази, отколкото да обича, мила, но ти просто не си забелязала това. Според мен той обича само себе си. Никога не се е интересувал от твоето щастие, а само от своите егоистични амбиции. Спомни си как искаше да те омъжи първо за Болдър, а после за Макферсън. Брена успя да види истинското му лице, защото той не е неин роден баща, но ти беше заслепена от любовта си към него…

— Той се отрече и от внуците си — прошепна печално младата жена. — Представи си колко трябва да ме мрази, за да се отрече от внуците си.

— Що се отнася до това, той реагира така заради днешното ти поведение. Много добре знаеш, че не иска никакви внуци, ако бащата им е Черният вълк.

— Не го вярвам — промълви Джени. — Та нали те щяха да бъдат и мои деца!

— Не и за него — отсече възрастната жена. Вземайки една чашка в ръка, тя сипа в нея малко от някакъв прах, след което каза на племенницата си: — Този прах, ако се приема в малки количества в течение на няколко седмици, може да направи мъжа напълно импотентен. Ето защо — добави, докато наливаше вино в чашата — баща ти искаше да дойда с вас в „Клеймор“. Той искаше да е сигурен, че мъжът ти няма да е способен да ти направи дете. Което, както му изтъкнах, означаваше, че ти също ще останеш бездетна, но него изобщо не го беше грижа за това.

Дженифър застина — първо от ужас от отвратителните действия на баща й, а после от мисълта какво би станало, ако леля Елинор бе изпълнила указанията му.

— Ти… ти никога не си слагала от тези неща в храната или в напитките на мъжа ми, нали?

— Божичко, разбира се, че не — рече жената, докато разбъркваше сместа с лъжица. — Обаче не можех да спра да си мисля, че когато баща ти се отказа от решението си да ме изпрати в „Клеймор“ при вас, е замислил някой още по-гнусен план. Сега си лягай и се опитай да заспиш — нареди строго на Дженифър, без да забелязва, че току-що е събудила болезнените й спомени от бащиния й заговор да я изпрати за цял живот в манастир.

Доволна, че племенницата й я послуша и отиде да си почине след изтощителния ден, лелята се обърна към херцога и изведнъж замръзна от ужас, когато видя зловещия пламък в зениците му. Той се взираше яростно в чашата, която жената държеше в ръката си.

— Предпочитам болката, мадам — каза. — Разкарайте тези бабини деветини от стаята ми. И от замъка! Веднага!

Жената го гледаше безмълвно, но след няколко секунди се окопити и му рече:

— Точно това си мислех, че ще кажете, мило момче! — Тя се насочи към вратата, но в последния момент се спря. — Надявам се, че ще внимавате с шевовете, които ви направих, докато проверявате дали отварата, която ви дадох, не ви е повредила мъжеството!

Затруднен от бинтованата си лява ръка, на Ройс му трябваха няколко минути, за да намъкне сивия си кашмирен халат и да затегне колана на кръста си. Той тихичко отвори вратата към стаята на Дженифър, очаквайки да я намери заспала, но вместо това я завари застанала до прозореца на трептящата светлина от свещите, закрепени на стената. С изящно изваяния си профил и разпиляната по раменете разкошна коса жена му напомняше на великолепните статуи, които беше виждал в Италия, изобразяващи богините от римската митология. Ройс я изпиваше с очи, възхитен от невероятната й храброст — тя се бе отрекла от семейството и страната си и бе коленичила пред него пред погледа на седем хиляди души. Въпреки че се бе разделила както с илюзиите по отношение на роднините си, така и с наследството си, тя все пак имаше сили да стои до прозореца, да гледа смело света отвъд стъклото и да се усмихва.

Ройс се поколеба за момент. Не знаеше как да я заговори. Когато се бе върнал от турнира, беше толкова изнемощял, че веднага бе заспал, без да има възможността да поговори с нея. Отчитайки всичко, което тя беше направила за него — всичко, което бе пожертвала в негово име — едно „благодаря ти“ едва ли бе достатъчно. Хрумна му да й каже „обичам те“, но бързо отхвърли тази идея, защото не искаше тя да си помисли, че изрича това само от благодарност за стореното. Освен това не му се искаше да я наранява, напомняйки й за семейството и отечеството, които бе изгубила.

Той реши да остави нейното настроение да определи поведението му и пристъпи бавно напред. Сянката му се раздвижи на стената до прозореца.

Тя веднага се обърна към него.

— Предполагам — каза, — че едва ли ще ти стане много приятно, ако ти кажа, че трябва да се върнеш в леглото?

Ройс облегна рамо на стената.

— Напротив — на устните му затанцува игрива усмивка. — Ако и ти дойдеш с мен. — След което смени темата: — За какво си мислеше?

— За нищо.

— Тогава какво правеше?

Тя тъжно се усмихна.

— Говорех си… с Господ. Имам такъв навик.

Учуден, херцогът попита:

— Сериозно? И какво ти каза той?

— Мисля — отвърна напълно сериозно тя, — че ми рече „Добре си дошла“.

— Къде? — не спираше Ройс. Младата жена вдигна очи към неговите.

— При теб.

От гърдите му се отрони стон и той я прегърна силно.

— Дженифър — прошепна дрезгаво мъжът, заровил лице в благоуханните й къдрици. — Джени, обичам те!

Тя се отпусна в обятията му, устните им трескаво се сляха в страстна, опустошителна целувка, след което тя хвана лицето му с ръце, а прекрасните й сини очи срещнаха погледа му, пронизвайки сърцето му с най-сладката болка на света.

— Мисля си, милорд — промълви тя, — че аз ви обичам още повече.

Изтощен от любовните ласки, Ройс лежеше, а Дженифър се бе сгушила до него, положила глава на рамото му. Ръката му нежно галеше извивката на кръста й, докато той се взираше в огъня, пламтящ в камината, припомняйки си колко прекрасна изглеждаше жена му днес, докато тичаше към него по арената, а косата й се развяваше. Той видя как тя коленичи пред него, как се изправя след това… Как го поглежда с гордо изправена глава, а очите й блестят от любов и сълзи.

Колко странно, помисли си херцогът — след толкова много битки, които бе спечелил на бойното поле, най-триумфалният миг в живота му го бе споходил на една състезателна арена, където стоеше сам, съборен от коня и разгромен от враговете си.

Тази сутрин животът му изглеждаше истински кошмар. Тази вечер радостта отново се бе върнала при него. Някой или нещо — съдбата, късметът или Богът на съпругата му — бяха видели как се чувства тази сутрин, бяха зърнали нещастието му. И незнайно защо му бяха върнали Джени, бяха върнали любовта на живота му.

Затваряйки очи, Ройс нежно целуна гладкото чело на жена си. „Благодаря ти“ — помисли си той.

Тогава, дълбоко в сърцето си, чу един глас, за който можеше да се закълне, че е истински.

— Добре дошъл — изрече гласът.