Кралството на мечтите

Осемнайсета глава

През целия следващ ден Дженифър трябваше да търпи непоносимото мълчание на съпруга си, докато я измъчваха въпроси, на които само той можеше да отговори. Накрая не издържа и го запита направо:

— Колко дълго ще продължи пътуването ни до Клеймор, ако приемем, че сме се запътили натам?

— Около три дни — зависи от това какви са пътищата.

Това беше всичко, което се бе отронило от устата му за няколко дни!

„Нищо чудно, че с Арик са толкова близки“ — помисли си момичето, заклевайки се, че повече няма да му направи удоволствието да го заговори. Замисли се за Брена, чудейки се какво ли прави сега в „Мерик“.

Да, обаче само след два дни не издържа и отново проговори първа. Мисълта, че наближават Клеймор, засилваше страховете й с всяка изминала минута. Конете се движеха един до друг, като Арик яздеше в средата, малко пред останалите. Искаше й се да поговори с отец Грегъри, но той яздеше от другата страна на исполина, пък и в момента бе навел глава, като че ли отправяше безмълвна молитва. Тя погледна през рамо към мъжа зад нея и го попита:

— Какво се случи с хората ти — с тези, които яздеха заедно с нас, преди да стигнем до манастира?

Изчака отговора му, но Ройс мълчеше. Извън себе си от яд, момичето го стрелна с убийствен поглед:

— Да не би въпросът да е твърде труден, ваша светлост?

Подигравателният й тон съумя да пробие стената, която Ройс бе издигнал около себе си, за да се предпази от неизбежното въздействие, което щеше да има плътно притиснатото й тяло по време на съвместната им езда. Отправяйки й мрачен поглед, той стигна до извода, че е истинско безразсъдство да започва разговор с нея, и реши да си замълчи. Тя обаче не се отказваше.

— Виждам, че въпросът за вашите бойци силно ви затруднява, ваша светлост. Добре, ще намеря начин да го опростя тогава.

Ройс разбра, че тя без съмнение му се подиграва, но преди да отвори устата си, тя го изпревари:

— За мен е очевидно — отбеляза, — че не липсата на интелект ви кара да се взирате тъпо в мен, когато ви питам какво се е случило с хората ви, а по-скоро се отнася за проблеми с паметта ви! Навярно напредналата ви възраст вече се отразява на ума ви. Но не се страхувайте — намигна му окуражително тя, — аз ще задавам въпросите си по възможно най-простия начин и ще се опитам да ви помогна да си спомните какво сте направили с горките си войници. Така, значи, първо стигнахме до манастира — спомняте ли си за манастира, или не? — попита, вперила поглед в очите му. — Манастира? Нали разбирате — онази голяма каменна постройка, където срещнахме за пръв път отец Грегъри…

Ройс продължаваше да мълчи. Той погледна към Арик, който бе насочил поглед право напред, после към свещеника, чиито рамене започваха да се тресат подозрително при следващите думи на Дженифър.

— Бедни, бедни човече — та ти си забравил кой е отец Грегъри, нали? — Тя посочи с пръст към свещеника. — Ето го там! Този човек на коня е отец Грегъри. Виждаш ли го? Ама, разбира се, че го виждаш! — не спираше да му говори, все едно херцогът беше бавноразвиващо се дете. — Сега напрегни мозъка си, защото следващият ми въпрос е по-труден: Спомняш ли си мъжете, които яздеха с нас, когато пристигнахме в манастира, където заварихме отец Грегъри? — Добави: — Бяха четирийсет. Четирийсет — подчерта с извънредно любезен тон, след което направи нещо, при което Ройс направо не можа да повярва на очите си. Вдигна нежната си длан пред лицето му, разпери пръсти и започна да обяснява: — Четирийсет значи…

Херцогът не можеше да се сдържа повече. Той отметна глава назад и се засмя.

— …толкова и толкова, и толкова. — При всяко повтаряне на думата момичето показваше разперените пръсти на двете си ръце. — Така! Сега можеш ли да си спомниш какво направи с мъжете?

Мълчание.

— Или къде ги изпрати?

Мълчание.

— Ох, скъпи, та ти си по-зле, отколкото си мислех — въздъхна шотландката. — Загубил си ги напълно, нали? Ох, добре — каза, извръщайки поглед от него за момент. — Не се тревожи много! Сигурна съм, че ще си намериш други мъже, които да ти помагат да отвличаш невинни девици от манастири, да колиш малки дечица и да…

Ръката на Ройс внезапно се стегна, притискайки гърба й към гърдите му, а от горещия му дъх в ухото и по гърба й плъзнаха нежелани тръпки, докато й казваше:

— Дженифър, достатъчно търпях неспирното ти бърборене. Сега обаче си играеш със самообладанието ми с глупавите си шеги, а това вече е голяма грешка. — Жребецът под тях реагира веднага, забавяйки ход. Другите два коня набраха преднина.

Джени обаче не обръщаше никакво внимание на това. Тя бе така въодушевена от звученето на гласа му в ухото й и така ядосана от обстоятелството, че я бе лишил дори и от елементарен разговор по време на пътуването, че едва сдържаше яростта си.

— Боже опази, ваша светлост! — обърна се към него тя. — Изобщо не бих искала да ви ядосам! Ако направя това, ще ме сполети ужасна съдба! Нека само да помисля — какви ли ужасни неща можете да ми сторите? Знам, знам аз! Можете да ме опозорите! Не! Това не може да стане, защото вече го направихте, когато ме накарахте да остана в „Хардин“ без сестра си. Можете да ме принудите да легна с вас! След което да разгласите и в двете кралства, че съм спала с вас! Но не, и това не можете да сторите, защото вече сте го направили…

Всяка язвителна дума, която излизаше от устата й, караше Ройс да се чувства като варварин, както го наричаха някои хора.

— Най-накрая се сетих! Когато сте направили всички тези неща, остава само едно унижение, на което можете да ме подложите!

Херцогът не се сдържа и попита:

— И кое е то?

— Можете да се ожените за мен! — възкликна триумфално тя, но това, което бе тръгнало като шега, насочена към него, сега се превръщаше в болезнен удар за самата нея. Гласът й потрепери от горчивина и болка, въпреки усилията й да продължи да говори със същия насмешлив тон, с който бе започнала.

— Можете да се ожените за мен, като по този начин ще ме отведете далеч от дома и родината ми, обричайки ме на един живот, изпълнен с публични унижения и ненавист от ваша страна. Да, точно така! Точно това заслужавам аз, милорд, заради непростимия грях, който извърших, когато излязох да се поразходя по хълма до абатството и случайно попаднах на пътя на вашия мародерстващ брат. Е, като се има предвид чудовищният характер на подобно престъпление, да ме разкъсат на парчета ще бъде проява на ненужна милост! Така страданията и срамът ми веднага ще бъдат прекратени, а аз…

Тя зяпна от изненада, когато ръката на Ройс изведнъж се отдели от кръста й и се притисна към гърдите й с такава неочаквана нежност, която я остави без думи. Преди да успее да реагира, той притисна страната си в слепоочието й и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Стига, Дженифър. Това е достатъчно.

Другата му ръка се обви около талията й. Притисната към могъщото му тяло и галена по гърдите от силната му длан, тя се отпусна в утешаващите му обятия. Ройс обгърна едната й гърда в шепата си, прилепяйки се още по-плътно към нея, а брадясалата му буза поодраска слепоочието й, когато той завъртя глава и я целуна по страната. Дженифър затвори очи, опитвайки се да забрави страховете и притесненията си, отдавайки се на мимолетната наслада, на чувството, че е в безопасност, обградена от силното му тяло, защитена от неговата мощ.

Казвайки си, че не прави нищо повече от това да утеши и да успокои едно изплашено дете, Ройс целуна нежно шията й, след което ръката му се плъзна нагоре към деколтето й, пъхна се под роклята и докосна голата гръд под нея. Това беше грешка — дали от възмущение или от изненада, младата жена размърда бедра и натискът й върху слабините му възпламени точно онова желание, което мъжът се опитваше да контролира от три дни… Три безкрайни дни, в които бедрата й се търкаха в неговите, а гърдите й се полюшваха възбуждащо пред погледа му, толкова близо до него, че само да протегнеше ръка, и щеше да ги докосне. Сега тези потиснати желания внезапно изригнаха, бушувайки като горски пожар, разпространяващ се с главоломна бързина, замъглявайки разсъдъка му…

С огромно усилие на волята, което бе почти болезнено, Ройс вдигна ръка, хвана брадичката й и обърна лицето й към своето, взирайки се в най-сините очи на света — очите на едно дете, объркани и смутени, докато думите й продължаваха да отекват в съзнанието му, пробуждайки съвестта му, която не можеше вече да мълчи. Попаднах на пътя на твоя мародерстващ брат, докато се разхождах по хълма… и заради този непростим грях сега напълно заслужавам съдбата си… Ти ме опозори… Накара ме да легна с теб и след това ме унижи пред очите на двете кралства… Но аз заслужавам да бъда разкъсана на четири. Защо ли? Защото се изпречих на пътя на твоя мародерстващ брат… Всичко е само заради това… Само и единствено заради това…

Почти без да осъзнава какво прави, Ройс нежно обгърна с длан брадичката й, знаейки, че в следващия момент ще я целуне. Всичко е само защото се изпречих на пътя на твоя мародерстващ брат…

Някакъв пъдпъдък изскочи от дърветата покрай тях и пресече бързо пътя на коня. Храстите се разтвориха и от тях се показа кръглото луничаво лице на едно хлапе, а очите му трескаво зашариха в търсене на птицата, която се бе опитало да улови без разрешение в горите на Вълка. Изведнъж погледът му се насочи наляво и момчето занемя. Треперейки от страх да не бъде хванат за бракониерство, Том Торнтън се вгледа първо в мускулестите крака на черния жребец, а после и в лицето на ездача му, молейки се от все сърце това да не се окаже управителят на замъка. Момчето забеляза, че мъжът има златни шпори — несъмнено доказателство за рицарския му сан — както и че краката му са дълги и мускулести, за разлика от тези на управителя, и въздъхна от облекчение. В следващия момент обаче го побиха тръпки, защото забеляза щита, висящ до десния крак на рицаря. На него се мъдреше зловеща вълча муцуна с огромни бели зъби.

Том се обърна, готов всеки момент да побегне, дори направи крачка назад, но после реши да се върне обратно на мястото си. Хората говореха, че рицарите на Черния вълк се връщали в „Клеймор“, а и самият Черен вълк се готвел да отседне в замъка си. В подобен случай рицарят на коня можеше да бъде… сигурно беше…

С разтреперани от страх и вълнение ръце Том се опита да разтвори още малко храсталака, за да може да вижда по-добре. Припомни си всичко, което бе чувал за Вълка. Легендите разказваха, че яздел огромен жребец, черен като греха, и че бил толкова висок, че хората трябвало да вдигат глава към небето, за да видят лицето му. Конят на пътя определено беше черен, а ездачът му имаше дългите мускулести крака на извънредно висок мъж. Разказваше се още, припомни си момчето, че на лицето си, близо до устата, Вълкът имал белег във формата на буквата „С“. Той бил получил този белег от истински вълк, който успял да убие с голи ръце, когато бил на осем години и звярът изведнъж се нахвърлил върху него.

Развълнуван при мисълта за завистта, която щеше да предизвика у всички, ако пръв се осмели да погледне лицето на страшния рицар, Том направи пролуката си още по-голяма и се вторачи в смуглото лице на ездача. И — о, да! — точно над брадичката, близо до ъгълчето на устата му, имаше… белег! Във формата на „С“! Сърцето му заби бясно, но в следващия момент Том си спомни още нещо. Извръщайки поглед от Черния вълк, той се огледа за русия великан, наречен Арик — исполина, за когото се носеше мълва, че никога не се отделял от господаря си, пазейки го зорко ден и нощ, и който носел бойна брадва, чиято дръжка била дебела колкото дърво!

Неспособно да открие гиганта, момчето отново се загледа в прочутия ездач на величествения черен жребец. Зяпна от изненада и изумление. Черният вълк, най-свирепият воин в Англия — ако не и на света! — седеше на седлото на коня си и държеше в прегръдките си момиче. Нещо повече — държеше я в обятията си като бебе!

Погълнат от собствените си мисли, Ройс изобщо не долови тихото изшумоляване в храстите от дясната страна на пътя, когато някакво същество се втурна презглава по посока на селото. Вниманието му изцяло бе погълнато от непокорната жена-дете, която вече беше негова законна съпруга. И по-точно от целувката, с която възнамеряваше да я дари.

— Дженифър…

Тя отвори очи и се вгледа в неговите. Поклати глава и се опита да се отдръпне, но мъжът я държеше здраво.

— Не! — извика тя.

Хипнотизиращите му сиви очи не се откъсваха от нейните, докато устните му изричаха заповед, на която не можеше да откаже.

— Да.

В гърлото й се надигна гневен протест, но в следващия момент страстната му целувка го потуши. Устните й се разделиха и езикът му проникна в устата й. Целувката им беше дълга и томителна и й припомняше хубавите мигове, които бяха споделили в „Хардин“. Тя му отвърна с неподозирана и изненадваща за самата нея жар, казвайки си, че една целувка не означава почти нищо. Обаче, когато най-накрая отлепиха устните си, тя трепереше.

Вдигайки глава, Ройс се взря в унесените й сини очи и младата жена забеляза задоволството, изписано на лицето му.

— Питам се защо, при положение че ти си тази, която отстъпва, аз съм този, който се чувства завладян? — рече той.

Момичето изправи рамене.

— Това беше само малка схватка, в която отстъпих, ваша светлост. Истинската война тепърва ще започне.

Пътят към Клеймор се виеше в голяма дъга около горите. По него нямаше да пристигнат много бързо, но поне изключваше необходимостта да се промъкват между гъстите дървета. Ако беше сам, Ройс щеше да поеме по прекия път, но жената в ръцете му правеше това невъзможно. Нетърпелив да зърне час по-скоро своя замък, той искаше и Дженифър да сподели радостта му. Прииска му са да й каже нещо, което да намали неприязънта между двамата — ето защо херцогът сметна, че би било подходящо да отговори на въпроса й какво се е случило с мъжете, придружили ги до манастира. Той се обърна към нея и й заяви:

— В случай че още си любопитна, петдесетте мъже, които дойдоха с нас до абатството, потеглиха оттам на отряди по петима. Всяка група пое по различен маршрут, така че да затрудним евентуалните преследвачи от „Мерик“… Те също ще трябва да се разделят на по-малки групи, ако искат да тръгнат по следите на всеки от нас. Искаш ли да ти кажа и останалото?

Дженифър поклати глава.

— Останалото го знам. След като са си избрали подходящи места за засада, твоите хора са се скрили между скалите и дърветата като змии, чакайки отряда на баща ми да мине оттам, за да го нападнат в гръб.

Той се засмя, развеселен от хрумването й:

— Колко жалко, че не се сетих за това!

Тя мълчеше. Макар и да се правеше на сърдита обаче, Ройс можеше да почувства любопитството, което я изгаряше. Херцогът реши да го задоволи и продължи с обясненията, докато се приближаваха към последния завой на пътя.

— Допреди няколко часа хората ми яздеха на около петнайсетина километра зад нас, разпръснати в радиус от седем-осем километра във всички посоки. През последните няколко часа обаче постепенно стесняваха строя си, като вече трябва да са се прегрупирали в плътно ядро, движещо се точно зад нас. — Без да е язвителен, той продължи: — Яздеха отзад, очаквайки да бъдат нападнати в гръб от хората на баща ти.

— Което — остро каза Дженифър — нямаше да е необходимо, ако не бях отвлечена от абатството и докарана при теб, за да…

— Стига! — Черният вълк вече започваше да се дразни от несекващата й враждебност. — Изобщо не съм се отнасял лошо с теб!

— Не си се отнасял лошо с мен?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Значи според теб е върховна проява на галантност да накараш една беззащитна девица да влезе в леглото ти, като по този начин унищожиш репутацията и честта й, както и шансовете й да се омъжи за човек по свой собствен избор?

Ройс понечи да възрази, но премълча, ядосан, защото вече му беше дотегнало да оправдава постъпките си. От гледната точка на Дженифър той бе действал абсолютно непочтено, докато според него отношението му към пленничката му беше кавалерско.

Съвсем скоро обаче всички неприятни мисли излетяха от главата му, защото отминаха и последния завой на пътя. Въодушевен, Ройс така рязко пришпори Зевс, че Дженифър за малко да изхвръкне от седлото. Възстановявайки равновесието си, тя го изгледа мрачно, но съпругът й се взираше право напред, зареял поглед в далечината, а на устните му играеше лека усмивка. Той насочи главата й в посоката, в която гледаше, и й каза с нехарактерен за него глас:

— Виж!

Озадачена, тя го послуша и в следващия момент очите й се разшириха при вида на невероятната красота, която се разкриваше пред нея. Окъпана от златистото есенно великолепие, отпред се простираше широка долина, осеяна с къщички със сламени покриви и грижливо поддържани полета. Кацнало в подножието на близките хълмове, се виждаше живописно селце, а още по-високо се издигаше огромен замък. От върховете на високите му кули се развяваха знамена, а стъклописите на прозорците му блещукаха на слънцето като миниатюрни скъпоценни камъни. Висока стена с дванайсет кръгли кули опасваше замъка от всички страни.

Щом се приближиха, стражите по стената вдигнаха бойните си тръби и нададоха двоен зов, а след минута бе спуснат и подемният мост. Облечени в ливреи ездачи препуснаха по него — шлемовете им отразяваха слънчевата светлина. В ръцете си носеха дълги копия, на чиито върхове се развяваха дълги тънки знамена. Дженифър забеляза как всички селяни изоставят полската работа и се втурват към пътя, заставайки от двете му страни. Очевидно благородният господар на тези земи ги очакваше и бе подготвил предварително това щедро посрещане.

— Е — попита я Ройс, — какво мислиш?

Очите й блестяха от възхищение, когато се обърна към него:

— Това е прекрасно място! Нищо, което съм виждала досега, не може да се мери с него!

— Как ти се струва в сравнение с твоето кралство на мечтите? — попита я съпругът й с усмивка и тя можеше да каже, че изглежда изключително доволен от обстоятелството, че е оценила великолепието на замъка и красотата на заобикалящия го пейзаж.

Усмивката му изглеждаше неустоима и тя бързо обърна глава към замъка. Изведнъж до ушите й стигна далечният тропот на конски копита. Това вероятно бяха хората на Ройс, които най-накрая бяха съкратили дистанцията между себе си и господаря си. За пръв път от дни насам Дженифър се почувства неудобно от външния си вид. Все още бе с булчинската си рокля, която носеше в нощта, когато Ройс я отвлече от спалнята й. Сега обаче дрехата беше мръсна и измачкана, а от спускането по стената на „Мерик“ и ездата между дърветата бе скъсана тук-там. Слънцето и дъждът също бяха оказали въздействието си върху нея, превръщайки я в дрипа.

А ето че сега очевидно щяха да отседнат в замъка на някой влиятелен благородник… Тя си каза, че изобщо не я интересува какво ще си помислят англичаните за нея, но вътрешно примираше от ужас при мисълта да се посрами пред тях. Опита се да се поуспокои, напомняйки си, че поне бе успяла да измие косата си в ледените води на поточето.

Тя завъртя глава към херцога и загрижено попита:

— Кой е господарят тук? Кой притежава това място?

Когато взорът му най-накрая се отмести от замъка, който навярно го омайваше също както бе омаял и нея, херцогът погледна към съпругата си и със закачлив пламък в очите заяви:

— Аз.

— Ти ли? — възкликна тя. — Но нали ми каза, че трябва да пътуваме три дни, докато стигнем до Клеймор…

— Пътищата се оказаха по-сухи, отколкото предполагах.

Ужасена от мисълта, че неговите поданици ще я видят в този вид, тя вдигна ръка и прокара пръсти през невчесаната си коса.

Усилията й не останаха незабелязани от Ройс, който учтиво забави хода на жребеца си, за да може тя да пооправи косата си. Той я гледаше в захлас, учуден от грижите за външния й вид — та тя изглеждаше божествено с разпилените си коси, бялата като сметана кожа и ярките сини очи, изпълнени с жизненост и блясък от няколкото дни, прекарани на открито сред природата. Всъщност, реши категорично той, първият му официален акт като неин съпруг щеше да бъде да й забрани да крие великолепните си червено-златисти къдрици под каквито и да е покривала или качулки. Най-много му харесваше така, с коси, разпилени по раменете й като огнен водопад…

— Трябваше да ме предупредиш! — ядосваше се съпругата му, докато се въртеше на седлото, опитвайки се да изглади безбройните гънки на измачканата си рокля. Тя погледна случайно напред и сърцето й замря от ужас. Облечените в ливреи ездачи се носеха в тръс към тях, а скупчените покрай пътя хора се взираха в нея и спътника й с нескрито любопитство.

— Нямах никаква представа, че това е твоят замък — каза нервно младата жена. — Ти го гледаше така, все едно го виждаш за пръв път!

— Наистина го виждам за пръв път от осем години насам. Пък и тогава той изобщо не изглеждаше така. Бях извикал архитекти и заедно с тях обсъждахме плановете ми за дома, в който исках да живея, след като приключа с битките. Отдавна исках да се върна и да го разгледам, но Хенри все ме пращаше по разни други места и задачи… Обаче така стана по-добре. По този начин натрупах достатъчно голямо състояние, за да не се налага синовете ми да изкарват жълтици със собствените си мускули, проливайки кръвта си, както трябваше да правя аз.

Дженифър учудено го изгледа.

— Не каза ли току-що, че си приключил с битките?

Отвърна й с ироничен блясък в очите:

— Ако бях нападнал „Мерик“, това щеше да бъде последната ми битка. Както излиза, последната крепостна стена, която съм щурмувал, беше онази, по която те спуснах.

Любопитството на Дженифър се бе пробудило и за миг й хрумна нелепата мисъл, че Черният вълк може да е взел това решение заради нея.

— Кога реши да се откажеш от сраженията? — попита го тя.

— Преди четири месеца — заяви той. — Ако отново ми се наложи да встъпя в битка, това ще е само за да опазя нещо, което притежавам. — Той замълча, взирайки се в замъка, който се издигаше пред тях. — Знаеш ли какво очаквам с най-голямо нетърпение в новия си живот — като изключим мекото легло, в което да спя през нощта?

— Не — отговори Джени, докато изучаваше мъжествения му профил, мислейки си колко малко всъщност го познава. — Какво?

— Храната — отвърна просто той. — Добрата храна. Не — не просто добрата, а отличната храна, и то сервирана три пъти на ден. Изтънчените френски ястия, пикантните испански храни и стабилната английска кухня. Искам да е приготвена идеално, сервирана в чинии, без да е сурова или прегоряла. А след това — десерт! Сладкиши, пасти и всякакви други сладости! — Той й хвърли поглед, изпълнен със самоирония, и каза: — Знаеш ли, в нощта преди да започне някоя битка, повечето мъже си мислят за семействата и домовете си. Аз обаче си мисля за нещо съвсем различно.

— И кое е то?

— Храната.

Дженифър не можеше да се сдържа повече и избухна в смях от това признание на мъжа, когото шотландците наричаха „сина на Сатаната“. Той също й се усмихна, но в следващата секунда отново насочи погледа си към замъка в далечината.

— За последен път бях тук — обясни й той — преди осем години, когато обсъждах плановете си с архитектите. Крепостта бе подложена на тежка обсада за шест дълги месеца, в резултат на която външните стени се бяха превърнали в развалини. Самият замък също беше доста разрушен, а тези красиви хълмове бяха опожарени.

— Кой е обсаждал замъка? — попита тя.

— Аз.

Дженифър бе готова да отговори саркастично, но не й се искаше да разваля хубавия разговор, който водеха. Затова само каза:

— Малко странно ми се струва, че шотландците и англичаните постоянно се карат, при положение че нямаме нищо общо в начина си на мислене.

— Така ли? И защо смяташ така?

— Ами, според мен обичаят ви да щурмувате и разрушавате собствените си замъци, както правите от векове, е доста особен, не мислиш ли? Защо правите това, вместо да се биете с шотландците и другите си врагове и да разрушавате техните замъци?

— Каква интригуваща идея! — възкликна Ройс. — Е, всъщност ние се опитваме да правим и двете неща.

Тя се засмя на отговора му, а той продължи:

— Ако не ме лъжат познанията ми по шотландска история, струва ми се, че клановете ви се бият един срещу друг от векове, и въпреки това продължават да нахлуват в нашите граници, да опожаряват, да грабят и да ни изнервят по всякакъв начин.

Решавайки, че най-добре би било да смени темата, Дженифър се загледа с възхищение в огромния замък и попита:

— Затова ли подложи на обсада този замък — защото го искаше за себе си?

— Нападнах го, тъй като баронът, на когото принадлежеше, кроеше заговор заедно с още неколцина благородници да убият Хенри — и планът им почти успя. Тогава имението се наричаше „Уилзли“ — на семейството, на което принадлежеше. Когато Хенри ми го подари, ми каза да го преименувам.

— Защо?

— Защото Хенри бе направил Уилзли барон и го бе възнаградил с това имение. Уилзли беше един от най-доверените му хора. Нарекох замъка „Клеймор“ — в чест на семейството на майка ми и баща ми — добави рицарят, докато пришпорваше коня си напред.

Ездачите от замъка се бяха спуснали от възвишението и сега се движеха към тях по пътя, виещ се между селските къщурки. Зад тях тропотът на галопиращи коне се чуваше много по-отчетливо. Джени погледна през рамо и видя всичките петдесет мъже да яздят на известно разстояние зад тях.

— Винаги ли планираш нещата с такава точност? — обърна се тя към съпруга си.

— Винаги.

— Защо?

— Защото — започна да й обяснява внимателно той — в точността се крие ключът да напуснеш една битка на собствения си кон, вместо да те изнесат от бойното поле проснат върху щит.

— Но след като вече си се отказал от битките, едва ли е необходимо да продължаваш да й обръщаш такова внимание…

Ройс се усмихна като малко момче.

— Така е, но точността е навик, който не умира лесно. Мъжете, които идват зад нас, са се сражавали рамо до рамо с мен години наред. Те знаят какво мисля и какво искам да се направи, без да се налага да им го казвам.

Нямаше какво друго да си споделят, понеже ездачите от замъка съвсем се бяха приближили, а Арик яздеше начело на колоната им. Точно когато младата жена си мислеше, че посрещачите им ще спрат, двайсет и петимата рицари направиха внезапен завой на сто и осемдесет градуса с такава прецизност, че на нея свят й се зави. Арик застана точно пред Ройс, а петдесетте бойци отзад се разпределиха в стройни колони.

Тя усети как настроението му се подобрява при гледката на пъстрата процесия от буйни коне и развяващи се знамена и въпреки намерението й да не се вълнува от това какво ще си помислят хората, когато я видят, се почувства леко изнервена и приятно възбудена от изненадите, които я очакваха. Каквито и чувства да изпитваше към съпруга си, отсега нататък тези хора щяха да бъдат и нейни поданици, тя щеше да живее сред тях и ужасната истина беше, че Дженифър много искаше да я харесат. Прехапвайки устни, тя изрече кратка, но пламенна молитва към Бога те да я харесат, след което се замисли как ли трябваше да се държи, че да им направи най-добро впечатление… Дали да се усмихва на селяните? Не, помисли си тя, сигурно не беше много подходящо. От друга страна, не искаше и да се показва твърде надменна, защото тогава щяха да я помислят за студена и високомерна. Та тя беше шотландка в крайна сметка, а повечето хора смятаха, че всички шотландци са хладни и надути.

Оставаха само няколко метра до селяните, които се бяха строили в шпалир от двете страни на пътя. Дженифър си каза, че е по-добре да се усмихне. Тя пооправи роклята си и вдигна смело глава, а погледът й се насочи към тълпата.

Обаче, когато минаха покрай скупчените хора, възторгът й се замени от учудване. В Шотландия, когато някой господар се върнеше от битка, независимо дали беше победител или победен, неизменно биваше посрещан с радостни възгласи и усмивки, а тукашните селяни бяха мълчаливи, бдителни и напрегнати. Физиономиите на неколцина изразяваха открита враждебност, докато голяма част от останалите изглеждаха доста уплашени от новия си господар. Дженифър се зачуди защо ли ще се плашат от нейния съпруг, когато внезапно я осени друга мисъл — ами ако се бояха от нея?

Отговорът дойде само секунда по-късно, когато един мъж извика:

— Уличницата на Мерик!

Нетърпеливи да покажат на знаменития си лорд, че те също споделят неговите чувства към натрапената му насила жена, скоро от всички страни се понесоха викове:

— Уличницата на Мерик! Уличница! Уличницата на Мерик!

Всичко се случваше толкова бързо, че младата жена нямаше никакво време да реагира — дори и да почувства нещо — защото изведнъж някакво момче отдясно със светкавична точност запрати буца кал по нея, която я удари по бузата.

Изплашеният й вик веднага бе приглушен от Ройс, който моментално се приведе над нея, закривайки я с тялото си от нападението, което не беше забелязал и — нещо повече — изобщо не бе очаквал. Дори вечно бдителният Арик само беше зърнал за секунда някаква вдигната ръка, хвърляща предмет, който би могъл да се окаже и кинжал. Той нададе яростен рев и скочи от коня, измъкна бойната брадва от колана си и се хвърли към момчето. Сметнал погрешно, че неговият господар е бил мишената, в която се е целело хлапето, той го сграбчи за разрошената коса, вдигна го на половин метър във въздуха и докато краката на виновника се мятаха бясно във въздуха, исполинът замахна с могъщото си оръжие, което описа широка дъга, преди да…

Дженифър реагира светкавично. Тя се отблъсна от Ройс, завъртя глава към великана и жертвата му и изкрещя с всички сили:

— Не! Недей! НЕДЕЙ!

Брадвата на Арик замръзна във въздуха и исполинът погледна въпросително през рамото си — не към Дженифър, а към Ройс. Същото стори и младата жена, на която й стигаше един поглед към херцога, за да разбере веднага какво се кани да заповяда на гиганта.

— Не! — отново изкрещя истерично тя, разтърсвайки ръката на съпруга си. Главата му се завъртя към нея и тя с ужас забеляза, че изражението му е много по-мрачно отпреди минута. Джени видя как потрепват мускулчетата край устните му и извика:

— Ще убиеш едно дете само защото повтаря собствените ти думи? Затова, че иска да ти покаже, че те подкрепя във всичко — дори и по отношение на чувствата ти към мен! За Бога, та той е само едно дете! — Тя изведнъж замлъкна, когато видя, че Ройс се обръща към Арик, нареждайки му:

— Утре искам да го доведеш при мен! — След което заби шпори в хълбоците на животното. Рицарите зад него последваха примера му, образувайки плътна завеса от двете страни на Ройс и Дженифър.

Внезапно виковете секнаха; в пълно мълчание селяните гледаха как кортежът минава покрай тях. Въпреки това Джени не можа да се успокои, докато и последните от насъбралите се зяпачи не останаха зад тях. Изведнъж се почувства ужасно отпаднала, а неприятната сцена се повтаряше пред очите й. Хрумна й, че гневът на Ройс към хлапето вероятно е бил породен заради нея и че е променил решението си да го екзекутират на място само заради нейните молби. Тя се обърна към съпруга си и колебливо изрече:

— Милорд, бих искала да ви благодаря, задето пощадихте…

Погледът му буквално я прониза и тя се отдръпна ужасена при вида на изпепеляващата ярост в сивите му очи.

— Ако още веднъж — процеди през зъби той, — ми се противопоставиш публично или се осмелиш да се обърнеш към мен с този тон, кълна се в Бога, че не отговарям за последствията!

Пред очите му лицето й промени изражението си от благодарност първо към изненада, а после към ярост, след което тя бавно му обърна гръб.

Херцогът се загледа в тила й, пламнал от яд, задето жена му си бе помислила, че възнамерява да обезглави едно дете. Ядът му се засилваше и от мисълта, че с действията си Дженифър бе подвела всичките му селяни да си помислят същото. Но най-много от всичко Ройс се ядосваше на себе си, защото не бе предвидил подобна сцена, следователно не беше взел и никакви мерки, за да я предотврати.

Когато подготвяше обсада или започваше битка, Черният вълк винаги премисляше внимателно всяко нещо, но ето че днес, когато се завръщаше в Клеймор, наивно бе оставил всичко на съдбата, въобразявайки си, че няма да възникнат никакви проблеми.

От друга страна, каза си херцогът, по време на битка и най-незначителната му заповед биваше очаквана и незабавно изпълнявана без каквито и да е въпроси или спорове. По време на битка Дженифър не беше до него — Дженифър, която непрекъснато спореше, ядосваше го и не спираше да го разпитва за какво ли не.

Сляп за красотата на мястото, което копнееше да съзре от осем дълги години, Ройс се чудеше мрачно как ли е възможно да всява такъв страх у рицари, благородници, оръженосци и закалени в битките войници само с поглед, а още да не може да научи една инатлива и опърничава шотландка как да се държи. Господи, та тя беше толкова непредсказуема, че бе абсолютно невъзможно да предугадиш каква ще бъде реакцията й. Докато яздеха към спуснатия подемен мост, той се вгледа в свитите й рамене, осъзнавайки със закъснение колко унизителна е била сцената в долината за нея. Изпитал внезапно съчувствие към Дженифър, херцогът си каза, че тя беше не само твърде млада, изплашена и храбра едновременно, но и невероятно състрадателна. Всяка друга жена в нейното положение би поискала главата на момчето, вместо да умолява за живота му, както бе направила младата му съпруга.

Огромният вътрешен двор на замъка бе претъпкан от хората, които живееха зад стените му — истинска армия от коняри, перачки, дърводелци, кухненски помощници, стрелци, ковачи, крепостни селяни, лакеи и стражи. Тези с по-висок ранг — управители, чиновници, сенешали, икономи и други — се бяха подредили на стъпалата, водещи към залата. Докато се оглеждаше, Ройс не пропусна да забележи студената враждебност на всички, вперили погледи в съпругата му. Този път обаче херцогът не искаше да оставя нещата на произвола на съдбата. За да може всеки човек в претъпкания двор да си създаде правилна представа за отношенията между Дженифър и него, той се обърна към капитана на стражата и кимна към конюшните. Едва когато и последният от рицарите му беше слязъл от коня си, Ройс скочи на земята. Обръщайки се, херцогът протегна ръце и помогна на съпругата си да слезе от коня, забелязвайки, че докато правеше това, чертите на красивото й лице се бяха изопнали и тя гледаше да избегне погледите на стълпилото се в двора множество. Младата жена нито се опита да пооправи косата си, нито да приглади роклята си, и сърцето му се сви от жалост, понеже тя очевидно бе решила, че вече няма никакво значение как изглежда.

Без да обръща внимание на неприятния ропот на скупчените зяпачи, Ройс хвана съпругата си за ръката и я поведе към голямото стълбище. Щом стигнаха до първото стъпало, Дженифър понечи да тръгне нагоре, но херцогът я спря, след което се обърна към тълпата.

Жена му му хвърли отчаян поглед, но Вълкът не забеляза това. Той бе застанал абсолютно неподвижно, а на лицето му бе изписано сурово и неумолимо изражение, докато студеният му взор обхождаше скупчените хора. Макар и вцепенена от струпалите й се напоследък злочестини, Дженифър усети, че от съпруга й се излъчва невероятна сила — сила, която извираше от него и достигаше до всеки в двора. Изведнъж тълпата утихна като по магия, а всички очи се насочиха към господаря на тези земи, по-известен като Черния вълк. Едва тогава Ройс заговори. Дълбокият му глас прокънтя в неестествената тишина, възцарила се във вътрешния двор на замъка, стаил в себе си първичната мощ и тътена на гръмотевична буря.

— Вижте вашата нова господарка, моята жена — изрече тържествено той, — и запомнете, че когато тя ви заповяда нещо, все едно съм ви го заповядал аз. Каквато услуга направите на нея, все едно сте я направили на мен. Колкото верни или неверни сте към нея, толкова верни или неверни сте към мен.

Суровият му поглед ги прониза, след което той се обърна към Дженифър и й подаде ръката си.

Сълзи на благодарност и изумление проблеснаха в сините й очи, когато взорът й срещна неговия, и тя бавно, почти с благоговение постави нежната си ръка в дланта му.

Зад тях главният оръжейник на замъка плесна бавно с ръце. Към него се присъедини ковачът, а после и дузина крепостни селяни направиха същото. По времето, когато Ройс и съпругата му вече бяха стигнали до средата на широкото стълбище, завършващо пред вратите на голямата зала, където ги очакваха Стефан и отец Грегъри, вътрешният двор бе огласен от ръкопляскане. То обаче далеч не беше спонтанното ръкопляскане, а по-скоро напомняше ритмичния отклик на омагьосана публика, попаднала под въздействието на сила, на която не можеш да се противопоставиш.

Стефан Уестморланд беше първият, който проговори, след като двамата съпрузи влязоха в огромната, наподобяваща пещера зала. Потупвайки Ройс по рамото, той изрече с шеговит тон:

— Как бих искал и аз да мога да се оправям с тълпата така, скъпи братко! — После добави: — Можеш ли да ни отделиш няколко минути? Трябва да обсъдим нещо.

Херцогът се обърна към Джени и й се извини, че ще я остави за минутка. Двамата мъже се запътиха към огнището, където сър Годфри, сър Юстас и сър Лайънъл вече ги очакваха. Очевидно всички те бяха пристигнали в „Клеймор“ заедно със Стефан Уестморланд.

В съзнанието на младата жена продължаваше да отеква речта на Ройс и тя отдели поглед от широките му рамене, оглеждайки се наоколо. Помещението, в което се намираха, наистина беше огромно, с извисяващ се таван от масивни греди и излъскан каменен под. Огнището бе толкова голямо, че в него с лекота би влязъл изправен мъж. Широкият комин, който започваше от него, бе украсен с барелефи, а по стените висяха големи гоблени, на които бяха изрисувани бойни и ловни сцени. В далечния край на залата, точно срещу тази част, в която се намираше тя, бе разположена безкрайна маса, зад която се виждаше огромен кухненски бюфет, на който бяха наредени лъскави бокали, подноси и купи от злато и сребро, а голяма част от тях бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Независимо от обстоятелството, че само няколко факли бяха запалени по стените, помещението изобщо не беше тъмно и потискащо като голямата зала в „Мерик“. Причината за това, както съвсем скоро установи Дженифър, се състоеше в наличието на огромен кръгъл прозорец с изрисувани стъкла, разположен високо в стената, близо до големия комин.

Погълната от красивата му изработка, тя заразглежда стъклописа, когато силен радостен вик, идващ някъде отгоре, изведнъж огласи помещението:

— Дженифър! Горкото ми дете! Толкова се радвам да те видя!

Момичето рязко се обърна по посока на гласа, но не можа да види никого. Това без съмнение беше леля Елинор! Навярно се намираше на балкона, опасващ залата от вътрешната й страна. Гласът й прокънтя отново, този път от друго място:

— Толкова се тревожех за теб, детето ми, че не можех да се храня и да спя. Не че мислех за тези неща, след като се друсах и подскачах на най-неудобния кон, на който някога съм се качвала!

Сега гласът й се чуваше от другия край на балкона, там, където започваха стълбите към залата. Младата жена насочи поглед в тази посока.

— А и времето беше направо отвратително! — продължаваше лелята. — Точно когато си мислех, че дъждът най-накрая ще ме удави, се показа слънцето и ме изпържи жива! Главата ме цепеше ужасно, костите ме боляха нетърпимо и сигурно щях да си умра като куче, ако сър Стефан не се беше съгласил да спрем за малко, за да мога да си събера билки за лековита отвара.

Леля Елинор най-накрая слезе по стълбите. Тя не спря да дърдори, докато се приближаваше към момичето.

— Което беше за добро, понеже щом го убедих да си пийне от тайната ми отвара — отначало се дърпаше, ама накрая склони — вече изобщо не подсмърчаше толкова. — Тя погледна към Стефан Уестморланд, който тъкмо надигаше халба с бира. — Вече не подсмърчаш толкова, нали, моето момче?

— Не, госпожо — отвърна покорно, след което отпи от питието си, отбягвайки подигравателния поглед на Ройс.

— Но всъщност пътуването не беше толкова противно. Особено след като ми разрешиха да яздя сама, а не както когато напускахме „Мерик“ — на един кон с този тип — тя хвърли укорителен поглед към Арик, който тъкмо ставаше и отиваше към огнището.

При тези думи повечето рицари се обърнаха към нея, а Дженифър се хвърли в прегръдките на леля си, опитвайки се да я предпази от навлизането в опасната територия, позната като Арик и неговата бойна брадва.

— Този едричък младеж пристигна тук двайсетина минути преди вас и не отговори на нито един от въпросите ми какво става с теб… Ала аз не мисля, че е толкова кисел на целия свят от злоба. Според мен се държи така само защото има сериозни проблеми със…

Двете се прегърнаха силно, но лелята не можеше да спре.

— …стомаха! — извика победоносно тя.

Секундата тишина, която последва, бе взривена в следващия миг от силния смях на сър Годфри, който изведнъж секна при ледения поглед, който му хвърли исполинът. За ужас на момичето тя също се разсмя, но не можеше да направи нищо, за да се спре.

— О, лельо Елинор! — извика, заравяйки лице в гърдите на възрастната жена, опитвайки се да потисне кикота си.

— Малкото ми гълъбче! — милваше я възрастната жена. — Стомашните проблеми не са нещо, за което да се смееш на хората — каза, след което се обърна към великана. — Погледнете се само, млади човече! Вкиснатата ви физиономия говори недвусмислено за едно — че имате незабавна нужда от очистително! Само да изпиете една от моите лековити отвари, усмивката и радостта веднага ще се върнат на лицето ви!

Хванала леля си за ръка, Дженифър се обърна към смаяните рицари и рече на съпруга си:

— Ваша светлост, с леля ми имаме да си кажем много неща, пък и се нуждая от почивка. Бихте ли ни извинили, ако се оттеглим в… — Изведнъж й хрумна, че дискусията къде ще спи едва ли е най-уместното нещо в момента, и побърза да довърши: — Ъ-ъ-ъ… в стаята на леля ми?

Ройс я погледна, в ръката си държеше халба бира.

— Разбира се, Дженифър — каза й той. — Обаче нека някоя от прислужниците те заведе до твоята стая, която, сигурен съм, ще ти се стори много по-удобна. Довечера ще има празненство, така че кажи на прислугата да ти приготви всичко, което ти е необходимо, за да е на твое разположение, когато се събудиш.

— Д-да, добре, благодаря ви — отвърна тихичко младата жена и заедно с леля си се запъти към стълбището. Всички на масата бяха утихнали, любопитни да чуят дали леля Елинор няма да направи още някое скандално изказване. И тя, естествено, не ги разочарова.

Бяха само на няколко стъпки от голямото огнище, когато тя посочи към овалния прозорец с витражи, заявявайки:

— Погледни, мила! Не е ли възхитително! Цветни стъклописи! Няма да повярваш колко е голям вътрешният балкон, да не говорим за стаите! Леглата са с копринени балдахини, а почти всички бокали са инкрустирани със скъпоценни камъни! Всъщност — замисли се тя, — след като добре разгледах това местенце, се убедих, че грабенето и плячкосването може да са доста доходоносни занимания. — Изричайки тези думи, жената се обърна към огнището и любезно попита „грабителя“, който притежаваше замъка: — Бихте ли казали, че в грабежите и плячкосването има печалба, или греша, ваша светлост?

Джени видя как халбата на Ройс замръзва на сантиметри от устата му. Той много бавно я остави на масата пред себе си и тя си помисли, че ей сегичка ще нареди да хвърлят леля й от крепостната стена. Вместо това херцогът погледна леля Елинор право в очите и вежливо отговори:

— Огромна печалба, мадам, и горещо ги препоръчвам като добър избор на професия.

— Колко ми е драго да чуя — възкликна възрастната жена, — че говорите френски!

Джени хвана здраво леля си за ръката и я помъкна към стълбището.

— Трябва веднага да поговорим със сър Албърт да ти намери някои подходящи рокли. Тук има цели сандъци с дрехи, принадлежели на предишните собственици. Сър Албърт е икономът на крепостта — обясняваше леля й, докато вървяха. — Обаче никак не изглежда добре, горкичкият! Мисля, че има глисти. Вчера му направих специална отвара и го накарах да я изпие… От нея му стана много зле, обаче до утре ще се оправи. Ти също трябва веднага да си легнеш, изглеждаш ми бледа и изтощена…

Четиримата рицари едновременно погледнаха към Ройс, едва сдържайки смеха си.

— За Бога! — възкликна Стефан. — Та тя изобщо не се държеше така по пътя за насам! Не й беше много до приказки, докато се тресеше на коня като чувал с картофи! Сигурно сега си наваксва за мълчанието!

Херцогът хвърли язвителен поглед към стълбището. Двете жени навярно вече бяха на горния етаж.

— Стара лисица е тя. Между другото, къде е Албърт Пришам? — попита, нетърпелив да узнае как вървят нещата в замъка.

— Не е добре — рече Стефан. — Точно както лейди Елинор каза. Ала си мисля, че е нещо, свързано със сърцето му, съдейки по вида му, докато разговаряхме вчера. Той е подготвил всичко за празненството довечера, но те моли за разрешение да си остане в стаята, докато се почувства по-добре. Искаш ли да хвърлиш един поглед на приготовленията?

— По-късно. Сега смятам да подремна малко — каза Ройс, оставяйки халбата си.

— И аз мисля да направя същото — рече сър Годфри, прозявайки се широко. — Първо ще поспя, после ще се натъпча с хубава храна и пиене, а след това искам някое момиче, което да топли леглото ми през нощта. В този ред — рицарят се засмя, а другарите му закимаха утвърдително.

Когато те се оттеглиха, Стефан се отпусна в стола си и изгледа загрижено брат си, който се взираше намръщено в халбата си.

— Защо си толкова мрачен, братко? Ако си мислиш за онази неприятна случка в долината, по-добре веднага забрави за нея и не я оставяй да ти развали празненството довечера.

Ройс го погледна.

— Тъкмо се питах дали по средата на веселбата няма да ни навестят неканени гости…

Стефан веднага се досети, че брат му е загрижен да не би да пристигнат някакви неочаквани посетители от „Мерик“.

— Разбира се, че двамата пратеници на Джеймс и Хенри ще побързат да дойдат тук колкото се може по-скоро. Те ще поискат да видят доказателство за женитбата, което добрият отец Грегъри ще им предостави. Ала се съмнявам, че хората от клана й ще бият път чак дотук, при положение че нищо няма да могат да сторят.

— Те ще дойдат — беше категоричен Ройс. — И ще бъдат много, за да покажат, че са силни.

— И какво от това? — попита брат му с безразсъдна усмивка. — Само ще подвикват пред стените. Така си укрепил това място, че да издържи и най-ужасната обсада…

Изражението на херцога изведнъж стана сурово и неумолимо.

— Приключих с битките! Казах го на теб, казах го и на Хенри! Дойде ми до гуша от всичко това — кръвта, вонята, звуците… Вече не мога да понасям такива неща…

— Тогава какво възнамеряваш да правиш, ако лорд Мерик се появи тук заедно с войниците си?

Сивите очи на рицаря проблеснаха подигравателно.

— Ще го поканя да се присъедини към празненството.

— Ами след това? — продължаваше Стефан.

— След това той ще разбере колко е безсмислено да се опитва да ме напада, при положение че силите ми превъзхождат неколкократно неговите…

— Ами ако не разбере? — не се отказваше по-младият рицар. — Ако настоява да се биете само двамата, какво ще направиш тогава?

— Какво да направя? — Ройс започваше да се дразни. — Да заколя своя тъст? Да поканя дъщеря му да гледа? Или да й кажа да стои горе, докато измием кръвта му от пода, където някой ден ще си играят децата ни?

Ред беше на Стефан да се ядоса:

— Изобщо не ми отговори на въпроса.

— Ще отида да спя — тросна му се херцогът. — Ще се видя за малко с иконома, след което ще поспя няколко часа.

Час по-късно, вече видял се с Албърт Пришам и оставил нареждания на прислугата да му приготвят вана и чисти дрехи, Ройс влезе в стаята си и се изтегна по гръб на огромното легло. Докато се взираше в тъмносиния балдахин над главата си, той си мислеше за Дженифър, която се намираше в съседната стая. Един от слугите му беше казал, че съпругата му е влязла в стаята си едва преди няколко минути. Тя бе поискала да я събудят след три часа, да й приготвят гореща вана и да й предоставят подходящо за вечерта облекло.

Споменът за това как изглежда Дженифър по време на сън, с коси, разпилени по възглавниците, и копринената й кожа, неприкрита от завивките, накараха тялото му да потръпне от внезапно желание. Ройс затвори очи. По-разумно беше да изчака да мине празненството. Вероятно щеше да му се наложи да я убеждава доста дълго да изпълни тази част от брачните клетви, а в момента изобщо не беше в настроение за подобни дебати.

Вечерта, когато под въздействието на виното и музиката, той ще я отведе в леглото си. Независимо дали й се иска или не обаче, херцогът твърдо бе решил да се люби с нея тази нощ, както и всяка друга отсега нататък, когато му се прииска. Ако тя не му се отдадеше доброволно, той пак щеше да получи своето, само че насила. Последното нещо, което си представи, преди сънят да го победи, беше това как жена му показва разперените си пръсти и му казва: „Четирийсет значи толкова и толкова и…“