Кралството на мечтите

Шеста глава

През следващите пет дни Дженифър започна постепенно да опознава навиците на почиващите си воини. Сутрин, малко след разсъмване, мъжете ставаха и започваха да се упражняват с оръжията си няколко часа, изпълвайки близките полянки и долината с кънтящия звън от ударите на мечовете и бойните секири по щитовете. Стрелците на Вълка, които се славеха с почти легендарните си умения, също се упражняваха, прибавяйки и жуженето на тетивите на своите лъкове към металния звън от другите оръжия. Дори конете бяха извеждани всяка сутрин и ездачите им галопираха бясно срещу въображаемите врагове, а шумът от тренировките продължаваше да отеква в съзнанието й дълго след като и последният войник бе отишъл да се храни.

Джени седеше в палатката на Вълка и шиеше, опитвайки се да се абстрахира от шума навън, а в главата й се въртяха тревожни мисли. Изобщо не можеше да си представи как армията на баща й ще се справи с перфектната военна машина, която Вълкът бе създал от своите бойци, нито пък можеше да се освободи от притесненията си, че замъкът „Мерик“ ще се окаже неподготвен за атаката. Мисълта за Брена също не й даваше покой.

Не я бе виждала от нощта на злополучното им бягство. Очевидно Стефан, по-малкият брат на графа, я държеше затворена в своята палатка, също както Вълкът постъпваше с нея. Ройс Уестморланд изрично беше забранил двете момичета да са заедно. Веднъж Джени го попита за безопасността на Брена и графът я увери, че тя се намира на сигурно място и към нея се отнасят като към гостенка на брат му.

Оставяйки досадната работа, Дженифър се изправи и отиде до вдигнатото покривало на палатката. Времето беше идеално за ранния септември — топло през деня, макар и доста хладно нощем. Елитната стража на Вълка — петнайсет души, чиято единствена отговорност беше охраната на Ройс — се упражняваше в езда в далечния край на лагера, и въпреки че много й се искаше да се поразходи малко на слънце, дори това й беше забранено. Рицарите, особено сър Годфри и сър Юстас, които преди се държаха изключително любезно, сега се отнасяха към нея като към враг, чието присъствие им е крайно неприятно. Все пак двете с Брена ги бяха надхитрили и те не можеха да забравят това.

След вечеря Дженифър се обърна към графа и му заяви:

— Искам да видя сестра си.

— Тогава ме помоли — рече той, — а не ми заповядвай.

Изобщо не й хареса тонът му, но въпреки това, осъзнавайки колко важно за нея е да види Брена, направи компромис и смирено попита:

— Мога ли да видя сестра си, милорд?

— Не.

— Защо, дяволите да го вземат? — избухна девойката, забравяйки за добрите обноски.

Ройс очевидно беше развеселен.

— Защото — започна той, — както съм ти казвал вече, ти влияеш зле на Брена. Когато е сама и далеч от теб, тя никога няма да си въобрази, че може да избяга, или пък да има смелостта да го направи. А когато тя е далеч от теб, ти никога няма да посмееш да избягаш без нея.

На Джени изведнъж й се прииска да му отправи такива обиди, от които ушите му да пламнат, но вместо това само каза:

— Предполагам, че няма да ми повярваш, дори и да ти дам честната си дума, че няма да се опитам да избягам отново.

— А ти би ли ми обещала?

— Да. Сега мога ли да видя сестра си?

— Не — твърдо, но вежливо й отвърна той. — Боя се, че не.

— Изумително е — заяви тя с презрителна надменност, присъща на кралска особа, — че цяла английска армия не може да задържи две момичета, ако случайно решат да избягат… А може би ми отказваш заради жестокостта си, кой знае?

Той стисна устни, но не каза нищо. Веднага след като се нахрани, излезе от палатката и се прибра едва когато Дженифър вече беше заспала дълбоко.

На следващата сутрин девойката бе изненадана да види, че водят Брена към палатката на Вълка. Сивите наметала, които бяха заровили до поточето, бяха толкова мръсни, че вече не ставаха за нищо. Също като сестра си сега русото момиче носеше туника, панталон и високи ботуши, очевидно взети от някой паж.

След като се прегърнаха, двете момичета седнаха едно до друго и Дженифър тъкмо щеше да се впусне да обсъжда план за бягство, когато случайно забеляза върховете на два ботуша. Ботуши със златни шпори, каквито носеха единствено рицарите.

— Как си, сестро? — попита Брена с искрена загриженост.

— Много добре — отвърна Джени, чудейки се кой ли от рицарите се намира отвън и дали някой му е наредил изрично да ги подслушва. На лицето й се изписа замислено изражение и тя добави: — Ако знаех колко добре ще се отнасят с нас, изобщо нямаше да предприема онова глупаво бягство.

— Какво? — зяпна Брена.

По-голямата девойка й направи знак да мълчи, след което хвана лицето й с ръце и насочи погледа й към черните ботуши извън палатката. Шепнейки съвсем тихичко, тя каза:

— Ако успеем да ги убедим, че нямаме никакво намерение да бягаме оттук, ще имаме много по-голям шанс да се измъкнем. На всяка цена трябва да се махнем, Брена, преди татко да се е предал. Ако направи това, вече ще е твърде късно.

Светлокосото момиче кимна разбиращо и Джени продължи, но вече на висок глас:

— Да ти призная честно, ужасно се изплаших, когато бяхме сами в гората онази нощ. А пък когато чух и виенето на онзи вълк…

— Вълк? — извика Брена. — Нали ми каза, че било бухал!

— Не, почти съм сигурна, че беше вълк. Ужасен, страшен вълк! Работата е там, че тук сме в безопасност — няма да бъдем убити или измъчвани, както си мислех отначало, така че няма никаква причина да предприемаме излишни рискове, опитвайки се да избягаме и да намерим сами пътя до вкъщи. Съвсем скоро татко ще ни освободи.

— О, да! — възкликна Брена, докато тя й правеше знаци да говори по-високо. — Напълно съм съгласна с теб! — извика.

Както и предполагаше по-голямата сестра, Стефан Уестморланд, който стоеше до палатката, докладва за всичко, което беше чул. Ройс го слушаше, зяпнал от изненада, но не можеше да се отрече, че в очевидното желание на Дженифър да се откаже от плановете за бягство има неоспорима логика. Нещо повече — явното желание на по-голямата дъщеря на лорд Мерик да изчака кротко края на пленничеството си звучеше съвсем рационално… Мотивите за това решение, които бе съобщила на сестра си, също не бяха лишени от здрав разум.

Ето защо Ройс реши да намали охраната на личната си палатка от четирима мъже на един. Този, който остана, беше Арик — неговата задача бе да се грижи за безопасността на заложничката. Когато минаха два дни, по време на които Дженифър се бе държала изключително добре, той й позволи да се вижда с Брена всеки ден. Джени прекрасно разбираше причините за тези промени и само търсеше следващата възможност да затвърди доверието на графа към нея. Така щеше да го накара още повече да отслаби бдителността си.

Следващата нощ й предложи страхотна възможност и тя се възползва от нея. Двете с Брена тъкмо бяха излезли от палатката, възнамерявайки да кажат на Арик, че искат да се поразходят малко наоколо, когато внезапно откри две неща. Първото беше, че пазачът и стражите на Черния вълк се намират на повече от двайсет и пет метра от тях. Опитваха се да прекратят някакво сбиване между войниците. Второто бе, че графът ги наблюдаваше внимателно, макар и от значително разстояние.

Ако Дженифър не знаеше, че той ги гледа, навярно щеше да се опита да побегне в гората с Брена; единствено мисълта, че ще ги хванат, я възпря. Тогава тя опита нещо много по-добро — преструвайки се, че изобщо не подозира, че графът ги наблюдава, и сочейки към отсъстващия Арик, хитрата девойка хвана Брена за ръка и я поведе из разрешеното им за разходки място, без да поглежда изобщо към близките дървета. По този начин накара Ройс да си мисли, че дори и без охрана няма никакво намерение да повтори опита за бягство.

Планът проработи. Тази нощ Ройс, Стефан и Арик се бяха събрали в палатката на Вълка, обсъждайки предстоящото напускане на лагера и похода към замъка „Хардин“, където армията щеше да си почине, докато пристигнеха очакваните от Лондон подкрепления. По време на разговора и вечерята след него графът се държа изключително любезно с Джени, а когато другите мъже напуснаха палатката, се обърна към нея и й каза:

— Повече няма да имаш никакви ограничения, когато искаш да се видиш със сестра си.

Девойката се сепна и учудено го изгледа. За миг се почувства неловко, докато наблюдаваше изпитателно гордото му аристократично лице. Сякаш той бе престанал да мисли за нея като за враг и искаше и тя да направи същото. Докато се чудеше как да отговори, се загледа в дълбоките му сребристи очи и инстинктът й подсказа, че предложението му за примирие можеше да го направи по-опасен, отколкото беше като неин враг. Съзнанието й обаче отхвърли тази мисъл, понеже не успя да съзре някакъв смисъл в нея. Определено можеше само да спечели от приятелството им — момичето си припомни непринуденото общуване, на което се бяха насладили, докато зашиваше раната, която тя самата му бе нанесла.

Дженифър понечи да му благодари, но бързо се отказа. Какво? Струваше й се истинско предателство да благодари на похитителя си за проявената от него снизходителност, да се престори, че е забравила всичко и че сега са приятели. Нещо повече — въпреки че изпитваше облекчение от доверието му, тя се срамуваше от измамата и хитростта, с които го бе постигнала. Дженифър бе изключително пряма и откровена — точно тези й качества доведоха до дуела с доведения й брат, те влошиха отношенията с баща й и го накараха да я изпрати в абатството. Тук обаче й се бе наложило да прибегне до коварство и независимо от обстоятелството, че усилията й бяха възнаградени, а целта й определено оправдаваше средствата, се срамуваше от поведението си. Опита да си представи какво би направила майка Амброуз в тази ситуация, но умът й просто не можеше да възприеме как изобщо някой би се осмелил да отвлече достолепната игуменка, да я метне на гърба на кон и да я накара да преживее всичко, с което се беше сблъскала Джени, откакто бе дошла в лагера.

За едно нещо обаче беше сигурна — майка Амброуз се отнасяше справедливо към всички независимо от обстоятелствата.

Графът предлагаше на Дженифър своето доверие — дори и приятелство — тя четеше това в очите му, долавяше го в нежността на гласа му. Просто не можеше — не се осмеляваше — да отхвърли това доверие.

Бъдещето на клана й зависеше от това, дали ще успее да избяга — или поне да бъде готова, когато се опитат да я спасят, преди да приемат условията на Вълка. Ето защо Джени се нуждаеше от свободата да се движи из лагера. Не можеше да откаже приятелството на Ройс, без същевременно да изложи на опасност доверието му, но поне трябваше да се опита да отвърне с необходимата искреност и честност.

Девойката вдигна поглед към Ройс и кимна, приемайки по този начин примирието. Той й се усмихна и попита:

— Кажи ми, Дженифър, когато беше в манастира, казаха ли ти да избягваш седемте смъртни гряха?

— Да, разбира се.

— Включително и гордостта?

— Всъщност изобщо не съм горделива — рече тя с ослепителна усмивка. — Просто съм малко вироглава, това е. Но горделива — никак.

— Слуховете, които съм чувал за теб, както и личният ми опит, ме карат да мисля другояче.

Джени се засмя, а графът беше запленен от това колко е хубава, когато се смее. Той се протегна и взе две халби и гарафата с вино от масата, след което ги сложи до кожите между тях и напълни чашите.

— Наричат те Дженифър горделивата — рече, докато й подаваше едната халба.

— Това е само слух, най-вероятно резултат от срещата ми с лорд Болдър, предполагам. Тебе те наричат Бича на Шотландия и разправят, че убиваш бебета и пиеш от кръвта им.

— Сериозно? — попита Ройс, преструвайки се на изумен. — Нищо чудно тогава, че съм нежелан в повечето замъци в Англия.

— А ти наистина ли си такъв?

Вдигайки халбата си, Джени отпи няколко глътки, за да се поуспокои, изучавайки го на трептящата светлина от свещите. Младият Гауин седеше в другия край на палатката, очевидно погълнат от лъскането на доспехите на господаря си.

Странни бяха английските благородници, помисли си тя. За всеки замък в Шотландия би било изключително голяма чест да приеме човека, който в момента седеше до нея, особено пък ако в него имаше неомъжена дъщеря! Ройс беше привлекателен, беше герой от сраженията и макар и да излъчваше някаква мрачна арогантност, лицето му бе мъжествено и красиво по един суров начин. Беше невъзможно да се отгатне възрастта му — животът на открито, слънцето и вятърът бяха оставили следите си около очите и устата му. Тя предполагаше, че навярно е по-стар, отколкото изглежда, понеже легендите за него се носеха още откакто бе момиченце. Изведнъж я осени, че наистина е много странно обстоятелството, че той е прекарал почти целия си живот в сражения, без да се ожени и да създаде наследници, на които да остави огромните си богатства.

— Защо не си се оженил досега? — изведнъж изтърси тя, а в следващия момент се притесни, че изобщо е посмяла да зададе такъв директен въпрос.

Очите на Ройс се разшириха от удивление, когато си даде сметка, че тя навярно смята неговите двайсет и девет години за преклонна възраст, на която самата мисъл за женитба е недопустима. Когато се посъвзе, той попита:

— А ти как мислиш?

— Защото нито една подходяща дама не те е пожелала?

Макар че изобщо не можеше да се оплаче от липса на предложения за брак, Ройс се усмихна:

— Сигурно си мислиш, че за мен вече е твърде късно, нали?

Тя кимна развеселена.

— Май не само аз ще си остана стара мома, но и ти ще си стар ерген.

— Да, но ти сама си си избрала това. — Графът се облегна на лакът. — В това е разликата между нас. Къде съм сбъркал, как мислиш?

— Не знам. Обаче предполагам — продължи девойката след кратък размисъл, — че е доста малка вероятността да срещнеш подходящи млади дами на бойното поле.

— Така е. През по-голямата част от живота си съм воювал, за да постигна мир.

— Единствената причина, поради която няма мир, е, че ти го унищожаваш с безкрайните си битки и обсади. На вас, англичаните, все някой ви е крив — завърши мрачно.

— Така ли е според теб?

— Определено. Защо сега настъпвате към Шотландия, след като се бихте с нас в Корнуол?

— В Корнуол се сражавахме на английска земя — подчерта Ройс. — Вашият многообичан крал Джеймс нахлу с войските си, за да се опита да сложи на трона мъжа на своята братовчедка.

— Дрън-дрън — възмути се Дженифър. — Пъркин Уорбек е законният крал на Англия и крал Джеймс го знае много добре! Пъркин Уорбек е изгубеният син на Едуард IV.

— Пъркин Уорбек — беше категоричен Ройс — е изгубеният син на някой фламандски лодкар.

— Така си мислиш ти!

Твърдо решен да насочи разговора към предишната тема, той каза:

— Доколкото си спомням, обсъждахме това, че не мога да си намеря подходяща съпруга на бойното поле…

Дженифър, която също бе доволна от промяната на разговора, подметна:

— Когато си бил в двора на Хенри, там сигурно е имало доста млади дами.

Отпи от виното си сред възцарилата се тишина, докато наблюдаваше с интерес излегналия се до нея мъж. Всичко в него издаваше воина — дори и сега, докато си почиваше, облегнал ръка на коляното си, тялото му излъчваше хищническа мощ. Раменете му бяха изключително широки, мускулите на ръцете и гърдите му бяха изпъкнали, а силните му бедра бяха очертани от плътно прилепналия вълнен панталон. Всичките тези години, през които бе носил доспехи и размахвал меча, бяха закалили снагата му и навярно в битките беше като стихия. Тя обаче изобщо не можеше да си го представи в кралския двор.

— Сигурно не ти е много приятно в компанията на хората от двореца? — попита.

— Не особено — призна той.

Думите му направиха силно впечатление на девойката, която по-добре от всеки друг знаеше какво означава да се чувстваш не на място сред хората, към които се стремиш. Изобщо не й се струваше честно да се отнасят по този начин към човека, който всеки ден рискуваше живота си за Англия.

— Сигурна съм, че вината не е в теб — побърза да каже тя.

— Къде според теб е тогава? — отвърна й Ройс, едва сдържайки усмивката си. — Защо точно аз не се чувствам комфортно в двореца?

— Кога не се чувстваш комфортно — когато си в компанията на дамите, или когато си в компанията на джентълмените? Ако е свързано с дамите, мога да ти помогна — предложи тя. — Искаш ли да ти дам някакъв съвет?

— С удоволствие. Кажи ми как да се отнасям с дамите и следващия път, когато отида в двореца, ще постигна такъв успех, че някоя от тях веднага ще ми се хвърли на врата и ще ме поиска за съпруг.

— Е, не мога да ти гарантирам, че ще поискат да се омъжат за теб… — избухна в смях девойката.

— Хайде, казвай, целият съм в слух — подтикна я Ройс, докато тя отпиваше от виното си. — Да предположим, че съм в двора и току-що съм влязъл в приемната на кралицата. Там са се събрали няколко прелестни млади дами и аз съм решил да направя една от тях своя жена.

— Май не си много претенциозен, а?

Графът отметна глава и така се засмя, че трима стражи от личната му охрана незабавно се втурнаха в палатката. Той веднага ги отпрати, вгледа се в смръщената й физиономия и си помисли, че навярно е паднал твърде ниско в очите й. Опитвайки се да поизглади впечатлението, Ройс добави:

— Нали споменах, че дамите са прелестни…

Тя кимна и се усмихна.

— Така е, признавам. Все забравям, че красотата има най-голямо значение за мъжете.

— В началото да — поправи я Ройс. — Добре, какво да правя, след като вече съм набелязал… ъ-ъ-ъ, обекта на моите брачни намерения?

— Какво би направил обикновено?

— А ти какво си мислиш, че бих направил?

Изящните й вежди се свиха и по устните й пробяга усмивка.

— Според това, което знам за теб, предполагам, че ще я метнеш на рамото си, след което ще я натупаш, за да я научиш на покорство.

— Искаш да кажеш — графът се опитваше да потисне смеха си, — че не това е начинът, така ли?

Джени се засмя и на Ройс му се стори, че чува музика.

— Дамите… — започна тя, като едва си поемаше дъх от смях — благородните дами — уточни, намеквайки по този начин, че досега не е имал вземане-даване с тях — имат доста по-различна представа за това как трябва да се отнася към тях един мъж, който иска да спечели сърцето им.

— И как една благородна дама иска да се отнасят към нея?

— Ами благородно и кавалерски, естествено. Има и нещо друго — добави, — когато нейният рицар влиза в залата, иска й се да мисли, че той не забелязва никоя друга. Той трябва да е възхитен единствено от нейната красота.

— В този случай има голяма опасност горкият рицар да се спъне в меча си — изтъкна Ройс, преди да осъзнае, че Дженифър говори за собствените си мечти.

— И — продължаваше момичето — тя ще иска любимият й да има романтична душа — каквато ти определено нямаш!

— Благодаря! Изобщо не искам да имам романтична душа, ако това означава да се движа като слепец из залите на двореца. Какво още искат дамите?

— Вярност и преданост. И думи — много, много думи.

— Какви думи?

— Да им говориш за любов и нежни чувства, да им се възхищаваш… — каза Джени замечтано. — Една дама иска да чува, че рицарят й обича само нея, че я обича повече от всичко друго, че за него тя е най-красивото нещо на света. Тя иска да й шепне, че очите й му напомнят на морето или небето, че устните й са като листенцата на роза…

Ройс я наблюдаваше доста изненадано.

— Ти наистина ли си мечтаеш за мъж, който да ти говори такива неща?

Тя пребледня, все едно я бе зашлевил, но после смени темата:

— Дори обикновените момичета имат мечти, милорд.

— Дженифър — започна той, изпълнен с разкаяние и изумление, — ти изобщо не си обикновена. Не, ти никак… ама никак не си обикновена.

— Изобщо не се опитвай да ме ласкаеш, милорд! — заяви тя с престорено възмущение.

— Щом не мога да натупам девойката, нито да я омайвам с нежни думи — рече Ройс, без да откъсва очи от чувствените й устни, — предполагам, че ще трябва да разчитам на единственото друго умение, с което разполагам.

— И какво е то? — попита девойката.

Той изрече загадъчно:

— Скромността ми забранява да го кажа.

— Не ми се прави на скромен. — Джени изгаряше от любопитство. — Хайде, кажи кое е онова, което правиш толкова добре, че някоя дама би пожелала веднага да се омъжи за теб.

— Мисля, че съм доста добър в ръката му погали рамото й — целувките.

— Ц-ц-целувките? — изкикоти се тя, отдръпвайки се назад и отмествайки ръката му. — Направо не мога да повярвам, че ще се хвалиш с подобни неща пред мен!

— Изобщо не се хваля. Наистина съм доста добър в това.

Джени се опитваше да остане сериозна, но от самата мисъл за това как „Бичът на Шотландия“ се гордее не с уменията си с меча, а с целуването, я напушваше смях.

— Май ти се струва смешно, а? — отбеляза Ройс сухо.

— Просто — отвърна тя, полагайки неистови усилия да потисне надигащия се смях, — просто това не отговаря на представата, която имам за теб.

Ръката му отново погали рамото й и той я придърпа към себе си.

— Защо не прецениш сама?

Девойката се опита да се отдръпне.

— Не бъди глупав! Не мога! — Изведнъж се почувства хипнотизирана от устните му. — Приемам това, което казваш, за вярно. Точка.

— Не, мисля, че трябва да ти го докажа.

— Няма смисъл — рече тя. — Как мога изобщо да преценя уменията ти, когато никога през живота си не съм се целувала?

Това неочаквано признание само я направи още по-привлекателна за Ройс, който бе свикнал с жени, чийто опит в леглото се равняваше на неговия. Устните му се извиха в усмивка, той я стисна по-здраво за рамото и я притегли още по-близо към себе си.

— Не! — извика Джени, мъчейки се да се изплъзне от хватката му.

— Настоявам.

Гърлото й се стегна от ужас, но в следващия момент устните му вече бяха върху нейните и тя осъзна, че няма от какво да се страхува. Те бяха хладни и изненадващо нежни, докато се притискаха към затворената й уста. Сложила ръце на раменете му и държаща по този начин скованото си от страх тяло на разстояние от неговото, тя бе абсолютно неподвижна, докато той я целуваше.

Щом Ройс отдели устните си от нейните, каза:

— Май вече не съм толкова добър, колкото смятах. Обзалагам се, че съзнанието ти е работело през цялото време.

Изнервена, объркана и смутена, девойката въпреки всичко не искаше да започва кавга, затова попита:

— К-к-какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нашата целувка надали е била от онези, за които си мечтаят благородните дами, нали?

— Много ясно.

— Мислех си, че ще ми кажеш, че се целувам точно както искат благородните дами, каквато си и ти всъщност.

— Целуваш се много добре! Точно така, както си мечтаят благородните дами! Сега доволен ли си? — извика Дженифър, но графът не искаше да я пусне.

— Просто не се чувствам уверен — заяви той.

— Тогава си намери някой друг, върху когото да се упражняваш!

— За нещастие Арик не ми допада много — рече Ройс и преди тя да успее да му възрази за пореден път, бързо смени тактиката. — Поне разбрах кое има ефект върху теб, за разлика от заплахата от физическо наказание.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Искам да кажа, че за в бъдеще, когато реша да сломя упорството ти, няма да се налага да те бия. Просто ще те целуна и… готово. Ти ще бъдеш ужасена.

Тя си представи как той я целува пред хората си и й стана лошо. Надявайки се, че като говори тихо и спокойно, ще избие тази идиотска идея от главата му, каза:

— Не е страх, а липса на интерес.

— Така ли? — попита той и отново я придърпа към себе си. Устните му се притиснаха към нейните и започнаха да изследват всяка тяхна извивка. Мъжът я привлече към себе си и гърдите й се допряха до неговите, а сърцето й биеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне. Завъртайки я, той я положи внимателно върху кожите. Тя се отпусна по гръб, а графът легна върху нея. Ръката му галеше бедрото й, а езикът му се плъзгаше по устните й. Когато те най-сетне се разтвориха, езикът му проникна в топлата й уста, поотдръпна се назад и отново потъна в нея, имитирайки акта, за който Ройс започваше да копнее с цялото си същество. Джени бе стегнала тялото си, но постепенно се поотпусна и напрежението беше заменено от пробуждащата се наслада. Съвършено невинна за страстта, която той методично и умело разпалваше в тялото й, тя бе опиянена от нея и напълно бе забравила, че той е нейният похитител. Ръцете й се обвиха около врата му и тя изстена, а Ройс ставаше все по-настоятелен. Пръстите му сновяха по тялото й, ту галейки гърдите й, ту слизайки надолу към кръста й. Той бързо разкопча колана й и ръката му се пъхна под туниката. Джени усети твърдия допир на мазолестата му длан върху голата си гръд в същия момент, в който устните им се бяха слели в изгаряща целувка.

Тя стенеше тихо под него, а надигналото се желание у Ройс за малко да избухне, когато той почувства нежната плът на гърдата й под дланта си, а зърното й бързо се втвърди. Той го потърка и лекичко го завъртя. Дишането й се ускори, ръцете й се впиха в раменете му и тя го целуна страстно, сякаш опитвайки се да му върне част от удоволствието, с което я даряваше.

Изненадан от реакцията й, Ройс отлепи устни от нейните и се вгледа в поруменялото й лице, докато ръката му продължаваше да гали гърдите й, казвайки си, че след секунда ще я остави на мира.

Жените, с които беше спал, никога не искаха да бъдат съблазнявани или пък да се отнася нежно с тях. Те предпочитаха първичната грубост, силата и мощта, които бяха част от легендата за него. Те желаеха да бъдат завладявани, подчинявани, превземани — от него, от Вълка. Броят на жените, които искаха да изпитат болка в креватните забавления с него, беше огромен. Те му бяха наложили ролята на сексуален завоевател и той я бе приел, но напоследък тя бе започнала доста да го отегчава, а и нещо повече — да предизвиква и отвращение у него.

Ройс бавно отдели ръката си от твърдата й гръд, заповядвайки си да спре с това, което беше започнал, и то да спре веднага. По-късно без съмнение щеше да съжалява, задето си бе позволил да отиде толкова далеч. От друга страна, щом така и така щеше да съжалява, не беше ли по-добре да има нещо, за което да изпитва угризения? С тази мисъл в главата си той се наведе и отново я целуна, решавайки да достави и на двамата още малко удоволствие през тази нощ. Разтвори туниката й и съвършените й гърди се показаха в целия си блясък, заоблени и големи. Ройс се загледа в щръкналите им розови връхчета, които потрепваха пред погледа му; кожата й беше гладка като сметана и сияеше меко на светлината от свещите, недокосната като току-що навалял сняг.

Задъхан, той отмести поглед от прелестните й гърди и се взря в омагьосващите й очи, докато сваляше туниката й.

Замаяна от целувките, ласките и виното, Дженифър наблюдаваше унесено устните му, след което очите й се затвориха и тя се отпусна блажено под допира на силните му ръце, които галеха бюста й, а голите му, осеяни с косъмчета мускулести гърди се отпуснаха върху нея. Езиците им се преплетоха, ръцете му се заровиха в косата й, а тя обгърна с длани главата му и застена по-силно от разтърсилата я целувка.

Краката му разтвориха нейните и тя потрепери, когато възбудения му член се притисна между бедрата й. Опустошена от суровия глад на неговата страст, тя се притисна още по-плътно към него, изпъшквайки разочаровано, когато Ройс отдели устни от нейните, само за да целуне гърдите й в следващия момент. Той лекичко захапа зърното й и тя изви гръб като котка, пометена от вълните на удоволствието, и точно когато си помисли, че не може да понесе повече, устните му задърпаха втвърденото връхче и от гърлото й се изтръгна дълбок стон. Щом го чу, Ройс спря, отдели устни от зърното и се прехвърли на другата гърда, на която посвети същото внимание, а тя бе заровила пръсти в косата му, притискайки главата му до тялото си.

Когато момичето имаше чувството, че ще умре от удоволствие, той изведнъж прехвърли тежестта върху ръцете си и се повдигна. Студеният въздух, който облъхна пламналата й кожа, донякъде я извади от унеса, в който бе изпаднала. Дженифър отвори очи и го видя да се надвесва над нея, очите му пиеха гърдите й, а зърната им бяха щръкнали от милувките му.

Когато натискът на изгарящите му от желание слабини накара утробата й да трепне от сладострастен копнеж, Дженифър най-накрая започна да осъзнава какво се случва в действителност и бе обзета от доста закъснял и апатичен пристъп на паника. Притеснена да не би да е чакала твърде дълго, тя поклати глава и изрече умолително:

— Недей!

Графът не обърна внимание на молбата й. В същия миг обаче един от пазачите отвън извика:

— Мъжете се върнаха, милорд!

Ройс мълниеносно се изправи на крака, оправяйки облеклото си, и изхвърча навън. В шеметния вихър на сподавения копнеж и объркването Дженифър го гледаше отнесено как се отделя от нея и излиза от шатрата. В следващия момент я осени изгарящото прозрение за онова, което се бе случило току-що. Тя се засрами, щом зърна в какво състояние се намира облеклото й. Пооправи набързо дрехите и прокара пръсти през разрошената си коса. Ако я беше принудил насила да извърши това, поне щеше да се чувства по-малко виновна… Обаче той не беше. Сякаш я бяха омагьосали и тя се бе поддала на чара му на съблазнител. Ужасът от това, което Дженифър беше направила — което почти бе направила — я накара да потрепери и когато си каза, че вината за случилото се е изцяло на Ройс, съвестта й се възпротиви.

Изведнъж започна да претегля всички неща, които може да направи или да каже, когато Ройс се върне в палатката. Въпреки наивността си момичето инстинктивно усещаше, че той би искал да продължат оттам, докъдето бяха стигнали, и сърцето й запрепуска бясно от страх — не от него, а от самата нея.

Минутите бавно се изнизваха и се превърнаха в час. Страхът й постепенно прерасна в изненада, когато графът така и не се появи, а после — и в изтощение, за което девойката беше много благодарна. Свила се на кълбо, увита в кожите, тя затвори натежалите си клепачи, за да ги отвори отново след часове и да го види надвесен над нея.

Уморена, Дженифър се вгледа изпитателно в лицето на мъжа, който я бе обсипвал с ласки, давайки си сметка, че желанието му да продължат изоставените си занимания в този момент е не по-силно от нейното.

— Това беше грешка — заяви решително той — и за двама ни. Няма да се повтори.

Това бе последното нещо, което тя очакваше да чуе от него. Графът се обърна и излезе от палатката, а девойката си помисли, че навярно това е неговият начин да се извини за онова, което се бе случило. Устните й се разтвориха в безмълвна изненада, а после тя бързо затвори очи, когато Гауин се прибра и легна на сламеника си до входа на палатката.